Александра Маринина
Градска тарифа (7)

Глава 7.

В апартамента беше задушно и освен на неизветрели химикали, миришеше на безнадеждност и на някаква ненужност. Човекът, който бе живял тук, вече никога нямаше да се върне, а истинският стопанин нямаше да се появи, докато не му разреши следователят. Настя мълчаливо свали якето си, влезе в хола и седна на дивана, вперила поглед в мястото, където преди няколко дни, във вторник, бе лежало тялото на Милена Погодина. Участъковият Дорошин застана на прага.

— Ще оглеждаме ли, или първо ще помислите?

— Ще помисля. Да, исках да ви благодаря за свидетеля от апартамент 80. Той наистина обича да седи до прозореца и да наблюдава: кой идва, при кого, кога, дори как е облечен. Забавен дядка. А вие какво, наистина ли знаете всичко за жителите на вашия участък?

— Е, не за всички, разбира се — усмихна се Игор, — но за много от тях. За хората, които живеят тук отдавна, знам практически всичко, нали работя на този участък вече тринайсет години, така че ги познавам наизуст. Колкото до променливия контингент, тоест наемателите и временно пребиваващите гости, наблюдавам ги избирателно. Ако има опасност от някакви неприятности, наглеждам ги, а ако няма — да са живи и здрави.

— И все пак, за да ги изучи човек така добре, е нужно много време — поклати глава Настя. — Как успявате? Нали имате огромно количество други задължения.

— Ами не успявам — весело се засмя Игор. — Честно казано, не правя почти нищо друго, освен работата с населението.

— Сериозно?! Ами началството? Как ви позволява това?

— Не ми позволява. Всяко тримесечие ме мъмрят. За тринайсет години служба не съм получил нито една премия. Когато започнат равносметките — оплюват ме пред всички, показателите ми вечно са най-ниските.

Странно момче, помисли си Настя. За какво му е тази работа, щом и бездруго не я върши и получава само мъмрения от ръководството. Нито благодарности, нито премии, нито повишения в службата. Сигурно не е московчанин, трепе се заради жилище — на участъковите дават служебни жилища.

— Не сте ли московчанин? — попита тя вяло.

— Защо? Кореняк съм. И мама и татко са се родили тук, и дядовците и бабите ми.

Гледай ти! Кореняк московчанин, умен, красив… И какво прави в тоя участък, интересно. И то толкова дълго, цели тринайсет години. Значи, държи на работата си. Защо ли? Тя изведнъж си спомни с каква хубава кола пристигна Дорошин пред блока, където бе живял Канунников, и почувства, че й се повдига… Защо ли се учудва? В тази част на града има огромен брой жилища, които се дават под наем на хора, пристигнали в Москва без регистрация, и от всеки нелегален наемател участъковият може да взема по 500 рубли на месец, че и повече, ако жилището е скъпо и обитателят му е заможен. Тук е пълно и с магазини, от които може да получава пари. Да не говорим за административните протоколи, които може да съставя с цели купчини за всевъзможни нарушения. А може и да не ги съставя. Според това как се договорят. Вярно, за извънградска къща не можеш да спечелиш от тази работа, но за прилична кола — спокойно. Господи, и той е като всички!

— Игор — вдигна глава тя и го погледна право в очите, — за какво ви е тази работа? Не можехте ли да си намерите нещо по-добро?

Лицето му се напрегна за миг, после веднага се отпусна и отново стана приятно и приветливо.

— Това е стара история, дълга и скучна, и аз не обичам да я разказвам. Нека спрем дотам, че тази работа напълно ме задоволява.

— Нещо не ми се вярва — позасмя се Настя. — Как може да ви задоволява една работа, при която срещу мизерна заплата получавате само мъмрения?

— Ха, да не им обръщам внимание случайно! Е, получавам мъмрения, четат ми конско — и какво? Началството си е началство, аз съм си аз, правя само това, което смятам за нужно и което ми е интересно. Аз съществувам някак отделно от ръководството и се чувствам прекрасно.

— И как успявате? — попита тя с внезапен интерес.

— Какво именно?

— Да съществувате отделно от мнението на ръководството, което ви смята за лош служител?

— Ами много просто! Нашата правоохранителна система е устроена така, че живее сякаш отделно от хората, които по принцип би трябвало да защитава и закриля. Просто е такава, какво да се прави. Аз не мога да я променя. Не мога също да зарежа и хората. Така че трябваше да избирам на кого да служа — на хората или на системата в лицето на моите началници. С един задник, ще прощавате, не мога да седя на два стола. И изобщо, да си слуга на двама господари е нещо от областта на мошеничеството и авантюризма, не обичам това. Има служители, които избират началството, а има и глупави идеалисти като мен, които избират хората.

— Но нали тези, които избират началството, по този начин избират издигане в службата, кариера, благодарности, премии. Вие какво, не искате ли това?

— Не — отново се засмя той. — Искам си работата. Желая в моя участък деца алкохолици да не отнемат пенсията на старите си родители, мошеници да не обират пенсионерите, тийнейджърите да не бият малките, родители пияници да не оставят децата си без надзор. Звучи патетично, нали? Вероятно ви е трудно да повярвате, но това е истината. А ако имате предвид колата ми, тя, естествено, не е купена от заплатата ми. Искате да попитате откъде имам пари?

Настя искаше. Но от тази прямота някак се стъписа и не й хрумна веднага какво да отговори.

— Предполагам, че нямам право да се интересувам от това — предпазливо каза тя. — По принцип не е моя работа.

— Разбира се, че не е ваша — с лекота се съгласи Игор. — Но по физиономията ви виждам, че ме подозирате във всички смъртни грехове, като се започне от дребен рекет и се свърши с крупно рушветчийство. Успокойте се, не се занимавам с това. Просто имам заможно семейство.

Настя неотдавна бе чула нещо подобно. Павел Седов, който живееше явно не според средствата си, също твърдеше, че имал богата любовница и всичко, което си позволявал, се правело с нейните пари. Добре де…

— Жена ви печели добре, така ли?

— Не съм женен.

— Богати родители?

— Нещо такова. Анастасия, да обсъждаме моето финансово положение ли сме дошли тук?

— Извинете. — Настя стана от дивана. — Аз май наистина се бъркам в чужди работи. Игор, помолих ви да дойдете, защото сте почти връстници с Канунников. Аз съм четирийсет и пет годишна омъжена жена, невинаги успявам да видя света през очите на трийсет и четири годишен ерген. Вие сте млад, неженен, на същата възраст, така че ще ви е по-лесно да го разберете. Представете си, че трябва спешно да избягате след извършено убийство.

— Ще се постарая — позасмя се Дорошин.

— А сега хайде да огледаме жилището. Не като място, където е извършено убийство, а просто като дом, където един човек е живял дълго и внезапно е заминал, по всяка вероятност завинаги. Към един часа трябва да дойде сестрата на Канунников и ние ще можем да й зададем всички въпроси, които възникнат у нас през това време. Спомняте ли си как изглеждаше всичко тук, когато намерихме трупа?

— Тук ли? — замисли се той. — Беше разхвърляно, вратичките на шкафовете отворени, тоест пълна картина на внезапно и припряно събиране на багаж. На масата — бутилка вино и две пълни чаши. Сякаш Погодина е дошла на среща с любовника си, двамата са смятали романтично да си пийнат, но не са успели, избухнал е скандал и той я е убил. Струва ми се, медицинският експерт каза, че освен следите от удушаване, е открил и травма на черепа на Погодина, тоест Канунников отначало я е ударил по главата с нещо тежко, после я е удушил с ръце. Нали не бъркам?

— Не, така е било. Е, какво, започваме ли? За вас са кухнята и банята, за мен — холът.

— Както кажете.

Игор излезе от хола, а Настя започна бавно да разглежда рафтовете на отворения гардероб и на секцията. Дрехите не бяха нищо особено, не от най-евтините, но не и прекалено скъпи. Впрочем може би Канунников бе взел със себе си най-ценните. Какво каза бдителният съсед от апартамент 80? В понеделник между дванайсет и един часа Олег се прибрал заедно с някакъв мъж. Сетне се разбра, че спътникът му е бил неговият помощник Кирил Сайкин. И двамата много скоро излезли с пълен сак. Сложили го в багажника на колата, с която дошъл Сайкин, и заедно отпътували, като Канунников предварително прибрал своя автомобил в гаража. И свидетелят, и помощникът говореха точно за един сак, а не за големи куфари. Ако Олег наистина е взел със себе си най-ценните дрехи, в сака едва ли са се побрали повече от един костюм и два пуловера. От друга страна, за какво му е на човек, хукнал да бяга, скъпо облекло? Досвидяло му се е? Добре, ще зададем този въпрос на сестрата на Канунников, жените винаги помнят всичко, свързано с дрехите. Покрай другото тя ще каже как се е отнасял брат й към харченето на пари, пазел ли е вещите си, ценял ли ги е…

В остъклените секции бяха подредени книги, предимно справочници за строителство, но имаше и художествени, по заглавията им личеше — трилъри и фантастика. Напълно мъжки избор. Настя приклекна, отвори вратичките на долните секции. Също нищо особено: кутии с дискети, папки с документи и чертежи, резервна тонер касета за принтер (не е икономисвал, отбеляза си тя, не е носел тонер касетите за презареждане, а е купувал нови), четири еднакви неразпечатани кутийки. Настя отвори една от тях, извади флакон от тъмно стъкло, вътре имаше таблетки. Някакво лекарство. Всички надписи бяха на немски, но тя не знаеше езика и нищо не разбра.

— Игор! — извика.

— Моля! — отвърна Дорошин.

— Знаете ли немски?

— Ни най-малко. Защо, трябва ли?

— Трябва.

Участъковият дойде в стаята, носеше тиган.

— За какво ви е това нещо? — учуди се Настя.

— Проверявам колко грижливо домакинът си мие съдовете. Това е подробност от характера му. А за какво ви е немският?

— Ами намерих тук четири опаковки с някакво лекарство. Изглежда, нашето приятелче Канунников го е внасял от чужбина и е припечелвал от това.

— Защо смятате така? Може някой да го е помолил да донесе за болен човек.

— Защо тогава не го е дал на човека?

— Не е успял.

— Не, Игор, не е логично. Във фирмата на Канунников ясно ни заявиха, че през последните два месеца той не е напускал Москва. За два месеца все е можел да предаде лекарството. Значи, то или е донесено за продажба и очаква своя купувач, или таблетките са за него.

— Не — поклати глава Игор, — и това не е логично. Там, в кухнята, той има аптечка, една пластмасова кутия, на нея отпред е залепено листче, на което пише: „Лекарства“. Е, тя е абсолютно празна. Тоест Канунников, когато си е събирал багажа, е взел всички лекарства със себе си, а това означава, че той наистина е заминал завинаги, а не в краткосрочна командировка. Ако тези германски таблетки му бяха нужни, той щеше да вземе и тях. Знаете ли какво, аз сега ще звънна на една моя приятелка.

— Немски ли знае? Или е фармацевт?

— Тя е любяща и грижовна съпруга на много болен човек. Знае всичко за медицинските препарати.

Дорошин взе една от кутийките, извади мобилния си телефон, обади се на познатата си и внимателно, буква по буква, й продиктува надписите.

— Това е препарат за намаляване нивото на холестерола в кръвта — обърна се към Настя, след като прибра телефона в джоба си. — Взема се постоянно, всеки ден, в течение на поне година. Във всеки флакон има по сто таблетки, тоест четири кутийки е запас за една година. Не, Анастасия, човек, който постоянно взема тези хапчета, не може да замине без тях. Не става. Може да забрави болкоуспокояващо или йод, но не и такъв препарат.

— Не става — съгласи се Настя. — Добре, продължаваме.

Тя си записа в бележника поредния въпрос към сестрата на Канунников и се зае с поставения до прозореца компютър. Първо провери дискетите, които бе намерила в секцията, те се оказаха празни. Втората кутия с дискети стоеше на компютърното бюро, на тях имаше различни служебни документи, разчети, схеми, чертежи, проектосметки. Настя реши да не губи време за подробно преглеждане и пъхна кутията в чантата си. Сетне щеше да се заеме с тях. И бездруго на тези дискети не може да има нещо, свързано с убийството. Поръчки за убийство не се съставят в писмен вид, а е почти сигурно, че Канунников е убил Милена по поръчка.

— Анастасия! — разнесе се от кухнята гласът на участъковия. — Може ли да ви помоля да дойдете?

Той стоеше пред отворен горен шкаф и замислено разглеждаше наредените по рафтчетата чаши за вода, вино и твърд алкохол.

— Какво видяхте?

— По-правилно би било да попитате какво не видях — озадачено отговори Дорошин. — Ето вижте, всички видове чаши са точно по шест броя.

— Ами правилно, така се продават, по три или по шест. Вярно, понякога и по четири — сви рамене Настя.

— Но Канунников има от всичко по шест — настойчиво продължи той. — Чинии от всички големини, вилици, лъжици, ножове за хранене — от всичко по шест.

— Е, и?

— Ами онези две чаши за вино, които експертите прибраха? Онези, с които Канунников и Погодина са щели да пият? Щом две бяха иззети, значи, някой вид чаши трябва да са само четири. Разбирате ли? А аз нещо никъде не ги виждам…

Ами да. Браво на Дорошин. Самата Настя не обръщаше много внимание на съдовете, понеже никога не беше имала нито сервизи, нито комплекти „по шест“ или „по дванайсет“. Редовно чупеше чинии и чаши, защото във всичко, свързано с кухнята, беше изключително непохватна. Чаените лъжички все се озоваваха в кофата за боклук и когато някой съд или прибор съвсем изчезнеше, тя купуваше от най-близкия супермаркет нови, без изобщо да се грижи да са еднакви.

— Но понякога чашите за вино се продават по две — възрази тя, — например някакви празнични, сватбени, специални за подарък… Вие спомняте ли си какви бяха чашите на масата?

— Не се сещам точно, но мисля, че бяха най-обикновени, от тънко стъкло. Макар че, да си призная честно, не съм ги разглеждал, така че може и да греша. А вие не си ли ги спомняте?

— Не. Но можем да се обадим на чичко Фьодор, той сигурно си е в службата, делото му е подръка.

Игор се извърна и я погледна учудено, стиснал в ръце извадената от фурната тава.

— На чичко Фьодор?

Настя се смути.

— На Фьодор Иванович, следователя. Зад гърба му го наричаме чичко Фьодор. Е, как ви се вижда тавата?

Дорошин я повъртя в ръцете си, огледа двете повърхности.

— Мога да констатирам, че Олег Михайлович е бил човек педантичен и спретнат. Нямам претенции към състоянието на кухненското оборудване.

— Може Погодина да е чистила? — предположи Настя. — И сервизите по шест бройки да е купувала пак тя? Седов твърди, че Милена била много спретнат човек, точна и изпълнителна. Родителите й и състудентите казват същото.

— Възможно е. — Дорошин се напрегна, вслуша се в нещо и се усмихна. — Най-вероятно сте права. В полза на вашето предположение говори една подробност.

— Каква?

— Чувате ли? В банята отнякъде църцори вода. Крановете на един педантичен и спретнат домакин не капят, той ги поправя навреме.

Настя се ослуша, но не чу нищо. Ама че шегаджия е този участъков! Сигурно вече е огледал банята и е видял капещия кран, а сега иска тя да повярва, че има толкова остър слух.

— Нищо не чувам — ядосано каза Настя. — Защо, какво има в банята?

— Още не съм ходил там. Започнах веднага от кухнята, както ми казахте.

Я гледай ти! Значи не е оглеждал банята. Наистина ли има толкова добър слух? Или нейният се е притъпил с възрастта?

Настя се върна в хола, като по пътя от любопитство надникна в банята. Отначало нищо не забеляза, във всеки случай крановете бяха в пълен ред. Но като се вгледа по-внимателно, откри локвичка до тоалетната чиния, в която от време на време капеше от гъвкавата тръба на казанчето. Ясно.

Тя седна на дивана и набра номера на следователя. Давидов, както бе очаквала, се оказа на работното си място, в кабинета си в Градската прокуратура. Е, не само Каменская се труди в неделя.

— Чашите ли? — недоумяващо попита той. — Да, спомням си ги, обикновени чаши, стъклени. Определено не бяха кристални.

— А имате ли фотографии от огледа? — настоя Настя. — Може ли да ги погледнете?

— Ти какво, не се доверяваш на паметта ми ли? — възмути се Фьодор Иванович. — Малка си още да се съмняваш в мен.

— Не се съмнявам, Фьодор Иванович, искам да проверя. Съществуват много скъпи съдове, наглед са простички, но струват луди пари. Такива скъпи предмети се продават не само като сервизи, но и по един-два. Моля ви, много ми е необходимо.

— Добре — промърмори Давидов. — Почакай, сега ще извадя делото.

Настя чу в слушалката как издрънчаха ключовете и как с метално скърцане прещрака бравата на огнеупорната каса. След известно време се чу гласът на следователя:

— Ето, гледам. Какво да гледам обаче?

— Надписите на чашите. Някакви фирмени знаци, логотипи.

— Няма такива неща. Просто чаши, най-обикновени, едни тумбести такива, с високи столчета.

— Определено ли няма нищо?

— Е, хайде сега, да не съм сляп? Ако не вярваш, ела да видиш лично. Днес ще вися тук до пет, до утре трябва да завърша едно обвинително дело, а то е цели дванайсет тома. Какво толкова има с тези чаши? Нещо не им е наред ли?

— После ще ви обясня. Благодаря, Фьодор Иванович.

— А инак как ти се вижда жилището? Някакви идеи изникнаха ли?

— Има някои — уклончиво отговори Настя. — Непременно ще прескоча при вас днес, ако успея.

Искаше й се да поседи на удобното меко диванче и да помисли, още повече че с хола вече бе приключила, но чу как Дорошин влезе в банята, която беше в едно помещение с тоалетната, и отиде при него. Вярно, не веднага. Все пак не си отказа удоволствието да поседи пет минути със затворени очи, обмисляйки видяното в жилището и опитвайки се да събере многобройните подробности в една картина. Картината не се получаваше.

В банята участъковият, клекнал до тоалетната чиния, се занимаваше с гъвкавата тръба с някакви инструменти. Интересно, откъде ли ги е взел? Настя не се впусна в догадки и го попита.

— Мои са — кратко отговори той, без да се извърне.

— Вие винаги ли носите инструменти със себе си?

— Само когато съм на работа.

— Но защо?

— Знае ли човек… Понякога се налага да разбия брава — цялата милиция вече е на място, а техника го няма и не се знае кога ще дойде. И после, старците от моя участък са свикнали да ме възприемат като бърза помощ. Ако стане нещо, звънят първо в комуналната служба, но ако не намерят никого от първия път, се обаждат на мен. За тях капещ кран или изгорели бушони са истинска катастрофа, която не може да чака в онази кантора да вдигнат телефона. Та те са стари хора — повтори той нежно, — от всичко се боят. Изобщо им е трудно да разберат съвременния свят, а колкото повече неразбираеми неща срещат, толкова по-силен е страхът им и толкова по-трудно го преодоляват. Аз се отнасям с разбиране към това. Опааа!

— Какво има?

Настя приближи и се наведе.

— Виждате ли?

— Не. Какво трябва да видя?

— Е, ама как така, Анастасия… Ето, забелязахте ли?

— Ами не, не — започна да се ядосва тя. — Не разбирам от тези неща. Един гумен уплътнител, някаква гайка, това виждам. Точно от това място капе.

— Гайката е разхлабена. Тъкмо затова тече.

— Какво значи „разхлабена“? Сама ли се е развинтила?

— Гайките не се развинтват сами. Ето вижте, водата капе, защото гумичката не приляга плътно, а тя не приляга, защото гайката е била леко развинтена.

— Почакайте, Игор. — Настя замижа и потърка очите си с пръсти. — Аз нищо не разбирам от това. По каква причина решихте, че гумичката не приляга плътно, защото са развинтили гайката? Може да е от похабяване?

— Ако беше от похабяване, самата уплътнителна гумичка щеше да си остане на мястото, в същото положение, в което са я поставили, когато са монтирали крана. Тя не може да се разхлаби сама.

— Та какво точно е станало? — с любопитство попита Настя, която вече започваше да разбира за какво й говори участъковият, това „зорко око“.

— А тя не е на мястото си. Явно е изместена. Ето, погледнете: уплътнителят е гумен, на него има вдлъбнатини от грапавини и издатини, оставени от плътно притегнатите от двете страни метални повърхности. Виждате ли?

Настя присви очи, взря се и кимна.

— Виждам.

— А тези грапавини и издатини се намират ето тук. Не тук, където са следите върху уплътнителя, а ето тук. Това означава, че уплътнителната гумичка дълго време е била притисната ето в такова положение — виждате ли? — Дорошин завъртя гуменото кръгче така, че вдлъбнатината съвпадна с изпъкналия елемент на повърхността на гайката. — А после някой е отвинтил гайката. И то съвсем наскоро.

— И защо го е направил? — недоумяваше Настя.

— Този въпрос не е за мен — засмя се Дорошин. — Но не е зле да се обадите на вашия чичко Фьодор. Силно се съмнявам, че мъж, който се занимава със строителство, не би обърнал внимание на такава неизправност. За вас е простимо, вие сте жена, а Канунников задължително е трябвало да съобрази, че в един момент водата може да рукне и да залее не само неговата гарсониера, но и всички съседи. Той непременно е щял да оправи тръбата.

Прав е, помисли си Настя, трябва да се обади на Давидов да изпрати експерт. Да откачат тръбата и да я видят в лабораторията, както е редно. Нима наистина гайката е била отвинтена нарочно? Кой го е сторил? И защо? Просто лудница.

Не се получаваше никаква цялостна картина, абсолютно никаква…

Настя въздъхна и тръгна да се обади на следователя.

* * *

Сестрата на Олег Канунников закъсня с половин час и дойде не в един, както се бяха разбрали с Настя, а в един и половина. Пълна, червендалеста и гръмогласна, тя моментално изпълни цялата гарсониера.

— Ох, извинявайте, че закъснях — подзе тя още от прага, — нали е неделя, децата са вкъщи, а като си с тях, лесно не можеш да тръгнеш… Ту едно, ту друго. Още ли не са намерили Олежка?

— Търсим го — кратко отговори Настя.

— Но къде може да се е дянал? Каза, че заминава в командировка за ден-два, че ще се върне до събота. Той какво, да не би дори да не знае, че са убили Мила в неговото жилище? А погребението мина ли? Олежка дори не успя да се прости с нея.

— Погребението е във вторник.

— О, но защо толкова са го отложили? По православния обичай трябва на третия ден…

— За съжаление, Елена Михайловна, съдебномедицинската експертиза го забавя. Докато се направи аутопсия, докато в лабораторията приключат с всички биохимични изследвания… Това отнема време.

— Е, може пък и да е за добро — кой знае защо, се зарадва сестрата на Олег. — Дотогава Олежка ще се върне от командировка, поне ще успее да се прости с Мила, че то така излиза някак лошо, та той много я обича.

Човек само можеше да завиди на този брат заради привързаността на сестра му към него. Защото всички служители на милицията, които бяха разговаряли с цялото семейство на Канунников, ясно им бяха подсказали, че Олег е заподозрян за убийството на Милена. Само Елена Михайловна не искала и да чуе за това. По-точно, чула каквото е искала. И през ум не й минавало, че брат й може да се окаже убиец. Впрочем, мислеше си Настя, това е нещо обичайно — най-близките почти винаги най-слабо познават престъпниците и не забелязват очевидното. Обичта и доверието към тях ги заслепяват. Е, сега няма да разясняват подозренията си на Елена Михайловна, нека се чувства по-свободно.

Настя и Дорошин отвориха бележниците си и започнаха да задават въпроси. Пръв пристъпи към разпита Игор.

— Елена Михайловна, вашият брат прибран човек ли е?

— Да, много. Знаете ли, още като дете беше такъв, никога не оставяше играчките си разхвърляни, подреждаше ги най-грижливо, чак след това си лягаше. И тетрадките му винаги бяха в ред, учителите го хвалеха. А когато учеха чертане, стана пръв в класа, постоянно го даваха за пример. А как се грижеше за дрехите си! Мама не можеше да му се нарадва. Сам си переше ризките, гладеше си панталонките. А вие защо питате?

Дорошин се престори, че не е чул въпроса й, и продължи:

— Когато Олег се премести тук, вие помагахте ли му с покъщнината?

— В какъв смисъл? — напрегна се Елена.

— Ами жилището е било дадено под наем само с мебелите, той е трябвало да купува съдове, спално бельо, кърпи… Или си е взел тези неща от къщи?

— А, това ли… Мила му помагаше. Заедно купуваха всичко. Знаете ли, Олежка страшно се радваше тогава, много тежко му беше да живее с нас, защото и без това в апартамент с една спалня бяхме четирима — родителите ни и ние с брат ми. Сетне аз се омъжих, после ни се роди първото дете, сетне второто. Нямаше къде да се обърне човек — петима възрастни и две деца, можете да си представите каква врява беше у дома, колко тясно, вечно всичко разхвърляно, невъзможно и да се разтреби. Олег много се ядосваше, постоянно се караше с мен, правеше забележки на мъжа ми, навикваше децата, когато не можеше да намери нещо. Много мразеше нещата да не са по местата си, да не е почистено. И ето, щом започна да припечелва, първата му работа беше да си наеме жилище, за да не е при нас. С Мила буквално си свиха семейно гнездо.

— Тоест живеели са тук заедно, така ли? — попита Игор.

Настя мислено му се възхити. Хубав въпрос, правилен. Тя знае отговора, той също, но трябва да чуят какво ще каже сестрата на Канунников.

— Не, Милена имаше свое жилище. И тя беше под наем, само че не държеше апартамент, а една стая — за по-евтино, защото не печелеше така добре, както Олежек.

— Не разбрах — защо не са живеели заедно? Нали казвате, че са имали голяма любов, защо не са се събрали?

— Милена си имаше собствени правила. Разбирате ли, първият й съпруг не й даваше развод, затова не можеха да се оженят с Олег. А тя смяташе, че няма как да живее с един мъж без брак. Може да се виждат, но не може да водят общо домакинство. Не, да не си помислите нещо, тя беше добро момиче, много свястно, спокойно, приветливо, винаги беше усмихната, винаги в добро настроение. През всичките тези години нито веднъж не съм я виждала ядосана или недоволна. И истински обичаше Олежка.

Я колко интересно! Значи семейството на Олег знае за първия съпруг, който не й давал развод, а че той все пак й е дал развод, не знае. И че Милена с нейните „почтени правила“ прекрасно си е живеела с Павел Седов — те наистина не са наясно и с това.

— Направи ми впечатление, че в жилището е много чисто. Олег ли почистваше толкова внимателно? Или Милена?

— Олег, разбира се — убедено отговори Елена. — Той и когато живееше вкъщи, и тук винаги идеално почистваше, и съдовете излъскваше до блясък.

— Често ли идвахте тук?

— Аз ли? Не, не… Честно казано, веднъж-дваж в годината. Ами нямам време, работя, вкъщи ме чакат съпруг, родители, деца — докато напазарувам, докато сготвя, докато изпера, докато изгладя… За рождения ден на Олег задължително идвахме цялото семейство, да му честитим, и за Коледа се събирахме у него, той поднасяше подаръци на всички… Защо?

— Когато му гостувахте с цялото семейство, сигурно вие сте му помагали да се сервира масата и за други неща?

— Разбира се. Ако и Мила присъстваше, двете с нея правехме всичко, а когато я нямаше, двамата с Олежка.

— Значи, имате представа с какви съдове разполага той?

— Ами да.

— Кажете ми следното, Елена Михайловна: чиниите достатъчни ли бяха за всички? Чашите за вода, за вино?

— Ох, знаете ли, не стигаха… Олег беше купил от всичко по шест, а ние, възрастните, бяхме тъкмо шестима, ако броим и Мила, така че децата оставаха без прибори. Та им слагахме в чаените чинийки, те и без това не изяждат много, не умеят да използват ножове, а вместо вилици им давахме лъжички.

— А чашите за вино?

— Какво за тях? Децата нали не пият вино, а за възрастните имаше достатъчно. На децата наливахме сок във водни чаши, там в кухнята има шест. В шкафчето — ненужно уточни Елена.

— Тоест чашите за вино и за вода бяха точно по шест?

— Ами да.

— Да си спомняте случайно дали Олег нямаше комплект от две отделни чаши за вино? Някакви специални, красиви, скъпи, или купени за спомен, или подарени от някого?

— Нямаше нищо такова — каза тя, помисли малко и добави: — Всъщност аз отдавна не съм идвала, от лятото, когато Олежка имаше рожден ден. Може след това да е купувал… А защо толкова разпитвате за това? Загубило ли се е нещо?

— Ами точно затова питаме — защото не знаем дали се е загубило или не. Надявахме се вие да ни разясните — включи се Настя, защото дойде удобният момент да попита за дрехите. — Погледнете, ако обичате, дрехите в гардероба. Разбирам, с брат си отдавна не живеете заедно и няма как да познавате наизуст целия му гардероб, но може нещо да ви направи впечатление.

Тя стана и отвори пред сестрата вратата на гардероба. Елена отначало хвърли един общ поглед по рафтовете и закачалките, после започна да разглежда съдържанието по-внимателно.

— Липсва един костюм, тъмносин на райенца, с него Олежка беше много елегантен. Сигурно с него е заминал, все пак ще участва в делови срещи.

— Каква марка беше костюмът, спомняте ли си?

— Разбира се, прекрасно си спомням. „Хюго Бос“.

Настя си отбеляза това в бележника.

— Друго забелязахте ли?

— Няма ги дебелите пуловери. Може би ги е прибрал някъде за зимата?

А, не, мислено отговори Настя, не ги е прибрал, а ги е взел със себе си, зима иде, а той е заминал задълго, ако не и завинаги. Значи си е облякъл костюма, а дебелите дрехи е събрал в сака. Дотук всичко е логично.

— О, ами якето? Къде е якето? — изведнъж се притесни Елена.

— Какво яке?

— Тук в гардероба висеше едно яке, с подплата от лисича кожа, топло яке, за най-големите студове. Съвсем ново беше, още с етикетите.

— Може брат ви да е заминал с него?

— Не, какво говорите, не може да е заминал с него! Господи, къде ли е?

— Почакайте, Елена Михайловна, дайте поред. Какво беше това яке и защо Олег не може да е заминал с него?

— Нали ви обяснявам — якето беше съвсем ново, скъпо, красиво, дори етикетите му си стояха. С лисича подплата, а отгоре едно такова… златисто. И с коланче.

Интересно, откъде знае тя, че етикетите са си били на мястото, щом не е идвала тук от лятото?

— Олег си го купи рано пролетта, когато започнаха разпродажбите и намалиха цените на зимните дрехи с петдесет процента. През пролетта и лятото той доста напълня, нещо с обмяната, та когато дойдохме да му честитим рождения ден, искаше да се похвали с якето, извади го от гардероба, премери го и — ужас, беше му малко! Тясно в гърба, отпред едва се закопчаваше. Той отначало се разстрои — разбирате ли, много обичаше дрехите си, избираше ги внимателно и после ги носеше с удоволствие, грижеше се за тях, навреме ги даваше на химическо чистене, изобщо… И това яке толкова си го харесваше! Обаче на, оказа се малко. Мила тогава го утешаваше, че нали, не се притеснявай, може до зимата да поотслабнеш. И той обеща, ако не отслабне, да го подари на мъжа ми. Тогава и той го премери, легна му идеално.

— Е, и какво, Олег успя ли да отслабне? — попита Дорошин.

— Не, не можа. Опитваше се да спазва някаква диета, но веднага получи усложнения с черния дроб и лекарят категорично му забрани да експериментира с храненето си. Олежка и без това има проблеми със здравето.

— Какви? — бързо попита Настя.

— Холестеролът му е много висок, вече втора година постоянно пие някакво лекарство.

— Какво лекарство?

— Не знам, Мила му го носеше от чужбина, от Швейцария. Та така, якето все още му е малко и когато последния път си говорихме с него, той обеща, че в края на месеца ще ни го донесе, като застудее. Освен това каза, че не е махнал етикетите, защото якето е скъпо и ако с мъжа ми се откажем, можем да го продадем. А на нас той щеше да ни го даде на половин цена, за колкото го беше купил. Скътала съм парите — кой знае защо, съобщи Елена, — малко не достигат, но мъжът ми ще вземе назаем от някого в службата си, за Нова година ще им дадат премии, та ще ги върне.

— И кога разговаряхте за това с Олег?

— Ами миналата неделя! Точно преди седмица. Е, и къде е сега якето?! В неделя си е висяло с етикетите, а в понеделник Олег е заминал. Да не го е откраднал някой?!

— Успокойте се, Елена Михайловна. — Настя затвори гардероба. — Ще разберем това.

— Вижте, защото пестяхме пари, а мъжът ми няма нищо за зимата, много разчитахме на тази дреха…

Сестрата на Канунников явно вече мислеше единствено за якето „с етикети и лисича подплата“, така че трябваше да привлекат вниманието й към нещо друго и Настя с незабележим жест посочи на Дорошин вратата към банята. Той бързо пое щафетата.

— Елена Михайловна, можеше ли брат ви да се нарече сръчен човек?

— В какъв смисъл?

— Ами биваше ли го да закове нещо, да ремонтира, да завинти, да залепи.

— А, това да, Олежка правеше всичко вкъщи, ако имаше време. За всичко го биваше.

— А можеше ли да поправи водопроводен кран?

— Нищо работа! Откак навърши двайсет години, вече никога не сме викали водопроводчик, той майстореше всичко сам. Винаги имаше хубави инструменти, грижеше се за тях, пазеше си ги.

— И още един въпрос, Елена Михайловна — включи се Настя. — Олег имаше ли сакове, куфари?

— Имаше, разбира се.

— Какви и колко?

— Два сака: единият по-малък, син, другият — голям, в защитен цвят, с колелца. Куфари — не, нямаше.

Настя не откри никакви сакове в жилището. С единия сак, по-малкия, Канунников бе излязъл от къщи, придружен от своя помощник Кирил Сайкин. Този син сак бе описал и самият Сайкин, и свидетелят от апартамент 80. Къде се е дянал обаче големият сак с колелцата?

Очевидно Канунников го е натъпкал с багаж и го е взел със себе си, когато си е тръгвал оттук след убийството на Милена. Жалко, че бдителният старец не е забелязал това — от два до пет той обядва и спи следобеден сън. Сайкин е казал при разговора, че за гарата Канунников е заминал с такси, а не със служебната кола, но опитите да се намери шофьорът, който го е возил, бяха безуспешни. Изясни се, че отначало Канунников е помолил секретарката Жана да извика такси по телефона, тя не успяла да го направи веднага, защото вършела нещо друго в момента, през това време Сайкин излязъл от офиса на улицата да си купи цигари, видял свободно такси и го спрял. Шофьорът се съгласил да закара Олег Михайлович. Естествено, Сайкин не запомнил номера на колата, пък не го и погледнал. Откъде да знае, че ще потрябва.

Ех, ако можеха да намерят този шофьор! Той би разказал, че от офиса Канунников е отишъл не на гарата и не по работа, а вкъщи, помолил го е да почака, след около половин час е излязъл с голям сак с колелца. Впрочем каква ли полза от тези свидетелства? И без това е ясно какво е станало. Вярно, въпросният шофьор би могъл да разкаже къде е закарал Канунников после, но това също няма голямо значение, защото Олег може да е слязъл къде ли не и да е хванал друга кола. А после трета. И така до безкрай…

Пристигна изпратеният от следователя експерт, Доропшн бързо изнамери двама свидетели измежду обитателите на блока, демонтираха връзката на тръбата, свалиха я, опаковаха я и експертът си тръгна. А след него и сестрата на Канунников.

Настя отново набра номера на Давидов.

— Фьодор Иванович, кога да дойда при вас?

— Почакай, не ме припирай, тук имам работа още за три часа.

— Нали смятахте да приключите към пет?

— Всичко може да съм смятал. Не става. Сега колко е? Три и половина? Хайде, ела към седем. Вземи и онова окато момче, да си поговоря с него. Край, Настюха, чакам ви.

Тя слисано прибра телефона.

— Игор, с вас имаме проблеми.

— Сериозни ли? — усмихна се Дорошин. — Разочарована сте, че с нищо не ви помогнах и като ерген не съзрях нищо особено?

— Много ми помогнахте. Но проблемът е, че чичко Фьодор иска да ви види в кабинета си.

— Ама разбира се. Кога?

— Това е само единият проблем. Към седем. Така че вечерта ви е загубена, на човек му излиза скъпо да спори с чичко Фьодор. Има и друго обаче… Къде ще се дявам цели три часа? Живея на „Шчолковская“, няма смисъл да се прибирам, цялото време ще ми отиде за път.

— Ако искате, ще ви закарам, нали съм с кола — предложи Игор.

— А после? Макар че от дома ми до „Балакиревски“ не е много далече, придвижването е страшно неудобно, голямо лутане, че и вали. Пак е безсмислено.

— Тогава имам друго предложение. Хайде да ви водя на гости у дома.

— Далече ли живеете?

— С колата — за десет минути.

Вярно, съблазнително е. Но някак неудобно.

— Ако ме заведете у вас, това ще обезпокои ли някого?

— Никого, освен моите котки. Ако ви интересува дали вкъщи не ме очаква дама на сърцето ми, веднага казвам: не. Сега тя е на стаж в Санкт Петербург, във факултета по психология. Алергична ли сте към котки?

— Май не съм. А вие колко имате?

— Шест.

— Я стига — от сърце се разсмя Настя, — питам сериозно. Колко са? Две ли?

— Нали ви казвам — шест. Имах пет, но неотдавна взех още едно коте. Бих ви поканил да пием кафе някъде, но котето трябва да се храни четири пъти на ден — още е малко, на два месеца и половина, така че непременно трябва да си ида вкъщи, преди да поемем към вашия чичко Фьодор. Е, какво, тръгваме ли?

— Тръгваме — реши се Настя.

* * *

Тя очакваше всичко, само не и такъв четиристаен палат. Доста добре си живее този редови московски участъков милиционер. Просторно квадратно антре, от което водят отворени врати към четирите стаи, кухнята, банята и тоалетната. Интересно, защо ли всички врати тук са отворени? Вярно, това е добре, можеш веднага да огледаш дома. Ей там е холът, това е спалнята, това е стаята с тренажорите, а това… Нещо неразбираемо, прилича на студио — малко пиано, май синтезатор, китара, апаратура… Сигурно приятелката му се занимава с музика. Макар че Игор спомена, че тя била на стаж във факултет по психология. Добре де, всичко се случва, срещат се и психолози — любители на музиката.

— Влизайте. — Дорошин й помогна да се съблече, даде й пантофи.

Настя забеляза, че той прибра обувките й в специален шкаф и затвори огледалната вратичка. Игор улови учудения й поглед и обясни:

— Вие сте тук за първи път и не се знае как ще реагират котките. Ако не им харесате, може да направят беля.

— Каква например?

— Например да се изпишкат в обувките ви. Имало е прецеденти, така че по-добре да не рискуваме. Към мъжете са по-лоялни, но дамите трябва да внимават.

— Защо такава дискриминация?

— Трудно е да се каже. Вероятно разбират, че един мъж не може да остане тук завинаги — усмихна се Дорошин. — А дамата може. Хайде веднага да отидем в кухнята и да обядваме. Или предпочитате да се храните в хола?

— Не, не — уплашено отказа Настя, — никакъв хол! Аз съм свикнала да си похапвам в кухнята. А къде са котките, за които споменахте?

— Почакайте, още се крият. Дайте им двайсетина минути, те са предпазливи същества. Само малкият от нищо няма страх. Между другото, гледайте си в краката, да не го настъпите случайно, той е приблизително с цвета на пода.

И сякаш в отговор на думите му тъкмо откъм кухнята се чу пронизително жално мяукане.

— Идвам, миличко, идвам вече, не плачи — загука нежно Дорошин, — сега ще ядеш.

Кухнята смая Настя не толкова с размерите си, колкото с дългата редица панички: пет еднакви пластмасови, една голяма метална и две съвсем малки, до които лежеше чаровно кръглооко котенце, чиято светлобежова козинка почти напълно се сливаше с плочките на пода.

— Седнете. Аз сега бързо ще размразя месо за малкия и после ще ядем.

Игор взе котето на ръце, целуна го по челцето и по пухкавото гръбче, притисна го до бузата си.

— Когато са малки, са ужасно сладки — погледна той Настя със сияещи очи, в които грееше огромна нежност.

— А когато са големи? Стават кисели и горчиви ли? — пошегува се тя.

— Големите са сложни — отговори той много сериозно. — Всичко им е като при хората.

Като придържаше котето до бузата си, Игор отвори фризера със свободната си ръка, извади завитото във фолио месо, остави го в мивката, пусна гореща вода, а след няколко секунди ловко го разопакова, постави замръзналата топка месо в стъклена купа и я пъхна в микровълновата печка. Без да пуска котето, затвори вратата от кухнята към коридора и като улови погледа на Настя, обясни:

— Сега миризмата на месо ще привлече тук целия зверилник.

— А на вас ви се свиди, така ли? — подкачи го тя.

— Трябва да има ред. Онези, които може да ядат месо, ще го получат довечера, а които не бива, няма да получат изобщо.

Още не бе довършил, когато иззад вратата се чу шум, боричкане, мяукане, а след няколко секунди доста силно се затропа.

— Да нямате куче там? — учуди се Настя.

— Не, там са големите котараци и котки, всичките са в добра физическа форма — засмя се Игор. — Ако искате, може да погледнете, само не отваряйте, вижте ги през стъклото.

От любопитство Настя стана, отиде до вратата и надникна през стъклото. От другата страна, долу, бушуваше нещо, състоящо се от опашки, лапи и святкащи очи. Тя не можа да преброи животните, но разбра, че определено са повече от три.

— А ако отворя вратата, какво ще стане? — поинтересува се Настя.

— Нищо страшно, ще нахлуят тук, ще изчакат да сложа месото в паничката на малкия и ще започнат битка на живот и смърт. За горкото дете няма да остане нищо, то не може да се пребори с тях. Вярно, бих могъл да го нахраня от ръката си, но не искам да го приучвам към това.

— А не може ли просто да отпъдите големите от паничката?

— Мога, разбира се, но не е правилно. Котките трябва сами да градят своите взаимоотношения. Разбирате ли, има си определен ред за хранене, те са свикнали с него, но всеки път се надяват аз да се предам и да наруша правилата. Но ако ги нарушавам, тоест, ако храня едни котки с месо пред очите на други, в техния котешки мозък това ще означава, че разрешавам войната. Тоест да избутват по-слабия и да му отнемат храната. А ако аз при това започна да гоня всички и да не ги пускам при паницата, какво се получава? Както казва моята Юлка, получава се когнитивен дисонанс.

На Настя й дожаля за малкото коте, уплаши се от страшния котешки „когнитивен дисонанс“ и реши да не провокира война.

* * *

Соня Седова бързаше за среща. Вече закъсняваше безнадеждно, защото се наложи да изчака майка й да тръгне с Иля за някаква изложба. Не че тя й забраняваше да излиза с момчета, но Соня искаше да се облече „по-така“ и най-важното, да се гримира по-особено — нали днес й предстоеше да излезе не с момче от класа й, както обикновено, а с истински мъж, голям, като на Лялка Горданова, дори още по-готин…

Запознаха се преди два дни в дискотеката и той я покани на среща в неделя. Тя бе очаквала с нетърпение този момент, беше пресметнала всичко и когато той се обади сутринта, както се бяха разбрали, му обеща да се видят в пет часа, защото знаеше, че майка й и Иля ще излязат към четири. Но те не излизаха и не излизаха — първо обядваха, после дълго пиха чай и обсъждаха нещо, сетне майка й се захвана да търси някого по телефона… Соня нервно гледаше часовника и разбираше, че или здравата ще закъснее, а не се знае дали Антон ще я чака толкова дълго, или ще трябва да отиде на срещата не във вида, в който й се щеше. А на нея й се искаше да изглежда голяма, независима, стилна, с една дума, истинска дама, а не сополива ученичка. Със сигурност щеше да успее да се прибере преди майка си, така че тя нямаше да научи как се е облякла днес Соня и какъв грим си е сложила. Знаеше, че след изложбата майка й, както обикновено, ще отиде у Иля, а това се проточва дълго, до късно…

По дяволите, колко й писна да живее с майка си! Най-лошо от всичко е родителите да работят в училището, където учи детето — Сонка няма и секунда спокойствие, постоянно е под контрол, че трябва и да лъже много хитро, защото майка й познава всички нейни приятелки и съученици и може да провери всяка информация. Ох, колко й е писнало! Да можеше да живее с баща си — той поне не се задълбава в нищо, а и много работа, прибира се късно, да не говорим за най-прекрасното — дежурствата, когато го няма вкъщи по цяло денонощие, че и повече. Соня отдавна беше забелязала, че изобщо е по-лесно да измамиш баща, отколкото майка, защото татковците, кой знае защо, се притесняват да питат за някои неща, докато майките не само задават тези въпроси, но и настояват за отговор.

Тя изхвърча като куршум от вагона на метрото и се затича нагоре по ескалатора, провирайки се между плътно застаналите пътници. Ескалаторът беше дълъг, Соня бързо започна да се задъхва, но въпреки това тичаше. Закъсня с половин час.

Но Антон все пак я бе дочакал. Слава богу! Ето го, стои, толкова красив, модерно облечен, толкова зрял. На двайсет и три години е, студент в театралния, вече се снима в епизодични роли, но непременно ще го забележат и ще му предложат главна роля в някой сериал — и цялата страна ще го гледа. Тогава Лялка Горданова с нейния бандит ще си затвори устата. Голяма работа — водел я по ресторанта и я чукал в разкошната си къща! А да присъстваш на фестивал с кинозвезда, а? Как ти се вижда?

— Здрасти — запъхтяно избъбри Соня. — Извинявай, не съм си пресметнала добре времето.

— Нищо — усмихна се Антон и я целуна. — Изглеждаш страхотно, много по-добре, отколкото в дискотеката. Нямаше и да те позная.

— Е, дискотеката — колкото можа по-небрежно отговори тя, — детска градина, там трябва и да изглеждаш като останалите…

— Е, да, разбира се. Къде да отидем? Искаш ли да пийнем нещо?

Поразходиха се, бъбрейки за някакви незначителни неща, после влязоха в бара на скъп ресторант, Антон си поръча кафе, а Соня, за да се вписва в ролята на голямо момиче, поиска коктейл с яйчен ликьор.

— А сега къде да отидем? — попита той, като я гледаше втренчено в очите.

Соня се смути, не знаеше как да реагира на такъв въпрос. Никак не беше глупава или неопитна и прекрасно разбираше какво намеква Антон.

— Може на кино — отговори колебливо.

На кино тя обикновено ходеше с момчета, защото там можеше да си позволи много неща. Разбира се, до главното не се стигаше, за истински секс трябваше старателно да избере момент, когато вкъщи нямаше никого, но за всичко останало киносалонът напълно ставаше. Още повече при първа среща.

— Соня, аз вече не съм на възраст да галя момичетата по коленете и да им бъркам под полата. Ти имаш ли къде да ме заведеш?

Тя се изчерви и извърна очи, но бързо преодоля смущението си.

— А ти? — попита предизвикателно. — Или си свикнал девойчетата да мислят за това?

Той се позасмя и запали цигара.

— Аз, моето момиче, съм свикнал моите приятелки да се чувстват комфортно и свободно. А така те могат да се чувстват единствено на място, което те самите са избрали, а не мъжът. Затова повечето ме канят в дома си, където имат собствено легло и собствена баня.

Това беше толкова по мъжки, толкова различно от онова, което казваха и правеха съучениците й, на които им беше все тая къде ще е, как ще е — стига да стане.

— А не си ли много бърз? — Тя се постара гласът й да звучи хладно и надменно.

— Аз изобщо не бързам. Искаш да кажеш, че след време ще решиш въпроса, така ли?

— Ще го реша — твърдо отговори Соня.

— Кога?

— Мисля, след седмица, може би дори по-рано. Смятам да се местя при баща ми — излъга тя.

— А какво ще промени това? Майка, баща — разликата не е голяма.

— Не и с моя баща — засмя се тя. — Ти не го познаваш. Той в нищо не се бърка, не задава въпроси, по цели дни го няма вкъщи, а понякога и нощем.

— Добре, ще почакам. Само внимавай, не съм от хората, които можеш да мотаеш.

— Какво говориш, Антоне — разпалено заговори Соня, — давам ти честната си дума, всичко ще уредя.

После те отново се разходиха до метрото, където Антон беше паркирал колата си. Качиха се да се повозят. Вече съвсем се беше мръкнало, когато Антон спря автомобила на тиха пуста уличка и зацелува Соня толкова дълго и изкусно, че тя беше готова начаса да си отиде вкъщи, да си събере багажа и да довтаса у баща си. Нали не би я изгонил в края на краищата! Не, въпросът трябва да се реши колкото може по-скоро — ако Антон не я дочака, тя няма да си прости.

Както беше планирала, Соня се прибра преди майка си, бързо се преоблече, изми грима от лицето си, легна на дивана в своята стая и започна да обмисля плана за преместването при баща си.

* * *

Обядът се оказа простичък, състоеше се от ястия, купени от кулинарния щанд в близкия супермаркет, но беше вкусен. Впрочем Настя Каменская не беше придирчива. Нахраненото котенце сновеше като ракета из целия апартамент и си играеше с всеки попаднал в лапичките му предмет. От време на време Настя чуваше загадъчно фучене, долитащо ту от една, ту от друга стая.

— Кой фучи така? — попита тя Игор.

— Това е Карма. Тя е единствената, която още не е приела малкото. То постоянно ходи при нея, иска да си поиграят, а тя го гони.

Седяха в хола, пиеха чай с пасти и се подготвяха за разговора със следователя.

— Вижте какво се получава, Игор. В цялата гарсониера има следи от ръцете на трима души: Милена Погодина, Кирил Сайкин, който е ходил там с Канунников в деня на убийството и му е помогнал да си събере багажа, и на още един човек, вероятно на самия Олег Канунников. Няма никакви други следи, а не е възможно в едно жилище да няма следи от постоянно живеещия домакин, нали така? Вярно, можем да предположим, че убиецът не е Канунников, а някой друг, но тогава този някой е трябвало най-внимателно да унищожи всички следи от домакина, да наслага навсякъде собствените си отпечатъци, при това без да повреди отпечатъците на Погодина и Сайкин. Това е от областта на фантастиката, съгласен ли сте?

— Съгласен съм — кимна Дорошин.

— По-нататък. В присъствието на Сайкин Канунников се преструва, че се готви да замине за три дни. Но за продължително отсъствие багажът му явно е недостатъчен и всичко, което не е взел, когато е отишъл със Сайкин, той е трябвало да вземе после, след убийството на Милена. И какво взема? Яке, което изобщо не му трябва, защото не може да го носи. А какво не взема?

— Лекарство, без което не може.

— И какво означава това?

— Че след убийството на Погодина багаж е събирал не Канунников — замислено отговори Дорошин.

— Кой тогава?

— Не знам. Може да е имал съучастник в престъплението. Долу го е чакало такси, Канунников не е можел да се бави, за да не буди подозрения, затова е изпратил някого да събере багажа. Този помощник е взел от Канунников ключовете от жилището и е действал с ръкавици, затова не е оставил никакви следи.

— Добра версия — кимна Настя. — Още повече че се вписва в поръчковото убийство. Ще трябва днес да попитаме чичко Фьодор какво са казали експертите. Нали ръкавиците оставят собствени следи, да не говорим, че замазват наличните пръстови отпечатъци. По-нататък. Ревност. От ревност човек обикновено убива лично. Между другото, Игор, кажете ми като млад мъж: може ли човек дълги години да търпи изневярата, а после изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, да започне безумно да ревнува, и то така, че да стигне до убийство?

— Може — уверено отговори Игор. — Аз знам, че при жените е различно, но при мъжете и това се случва. Честно казано, по-склонен съм да предполагам ревност, отколкото поръчка.

— Защо?

— Ако са искали да отмъстят на Седов, щели са да убият него. Какво общо има Милена? И този Шчеколдин, който е бил информатор. Нали казахте, че Седов отдавна не контактувал с него. Между едното и другото няма връзка, Анастасия. Да предположим, че Шчеколдин навремето е дал на Седов информация, въз основа на която е била заловена група наркотрафиканти или конфискувана голяма партида стока. Минало е време, заинтересованите хора са намерили възможност да си го върнат. Ако те смятат, че сметките се разчистват с цената на човешки живот, напълно е логично да убиват хората, които са виновни, тоест Шчеколдин и самия Седов. Ако ли пък става дума не за стар, а за текущ случай, и Седов трябва просто да бъде сплашен, да му се окаже натиск, убийството на Милена се вписва в това, но не и смъртта на Шчеколдин. Информаторът вече не е нужен на Седов, те не общуват и ликвидирането му не може да въздейства на Седов по никакъв начин.

— Така е — съгласи се Настя. — Но аз ще ви нарисувам още една картинка: ние убихме любовницата ти, убихме твоя агент, макар и бивш, но сега ти разбираш колко отдавна те наблюдаваме и колко много знаем за теб. Имаш и дъщеря, и бивша съпруга. Не искаш ли да си помислиш коя от тях ще бъде следващата? Е, добре ли се чувстваш сега, драги Павел, с такива мисли? Спокойно ли спиш? Ами работата как ти върви? Сигурен ли си, че ще можеш да ги защитиш? Уверявам ви, Игор, смъртта в сравнение с този кошмар е по-добрият изход. Изживявала съм го, така че мога да съдя от собствен опит, а не по чуждите думи. Но ми се иска да разбера друго. При Милена и Олег всичко е вървяло гладко, той се е примирявал, че тя живее със Седов, защото е разбирал, че по друг начин тя не може да реши проблемите си. Трябва да прибере родителите си в Русия, да получи руски паспорт, да се разведе с оня идиот, съпруга си, трябва да си оправи зъбите и носа, да се лекува от безплодие… А за всичко това може да й помогне именно Павел, който има пари и връзки, не Олег. В края на краищата тя трябва да получи образование, а за да те приемат в юридическия факултет, ако не си златен медалист, трябва да платиш двайсетина хиляди долара, за да не те скъсат на изпитите. Не платиш ли, скъсват те, там всичко е перфектно организирано, както и в другите вузове. Следователно Олег разбира, че Милена живее със Седов от чисто меркантилни съображения, а не по любов, и тъй като той не може да й предложи нищо по-добро, мълчаливо търпи това положение. Още повече че Милена продължава редовно да се вижда с него, помага му да обзавежда жилището си, купува заедно с Олег съдове, спално бельо, кърпи, посреща гости в качеството на домакиня. Е, иска ми се да разбера с какво може да са съблазнили Канунников, за да го придумат да убие жената, с която той е прекарал няколко години в обич и съгласие. Нима само с пари? Или може би са го шантажирали с нещо много сериозно?

— Аз мисля, че парите са били достатъчна съблазън — позасмя се Игор.

— Защо мислите така?

— Канунников е смятал, че заради пари може да се живее с нелюбим човек, като при това се изневерява на любимия. Нали Милена фактически е използвала Седов, докато е продължавала да обича своя ненагледен Олег. В крайна сметка и Олег го е използвал, защото Милена е получила развод, а това означава, че тя всеки момент е можела да напусне Седов и да се омъжи за Канунников. Повече от грозна ситуация, но щом Олег я е приемал, значи я е смятал за напълно допустима. А щом е смятал за допустимо такова нещо, защо да не е отишъл и по-далеч? Между другото, струва ми се, че причината може да е била не толкова ревността, колкото унизителното положение на самия Олег. И някой може майсторски да е използвал това… Сиреч, защо трябва да търпиш такова унижение, да делиш жена си с другиго, който я издържа, да се задоволяваш с жалки трохи и смирено да чакаш тя да се насити и да благоволи да зареже оня, когато можеш да се отървеш отведнъж и от унижението, и от нищетата. Вярно, Канунников има своя фирма, но ако съдим по начина му на живот, тя не му носи много пари.

— Това е така — въздъхна Настя. — Типична перачница за пари. Просто някой го е наел да регистрира фирма на свое име и да открие сметки, прехвърлил е на тези сметки големи суми, прикрил се е с фалшиви договори за консултации, за които са платени огромни хонорари, после с тези пари се строи жилищна сграда, апартаментите се продават, плащат се данъци… И готово, парите са чистички, прясно изкъпани. Канунников в действителност не е собственик, а нает управител с твърде скромна заплата. Естествено, обещали са му след завършването на операцията да му платят прилична сума, но най-вероятно не са се издължили, инак той нямаше да се съблазни да убие Милена за пари.

— Щеше да се съблазни. И още как… Парите никога не са много на човек, може само да са малко. Между другото, за парите. Тук не всичко ми е ясно. Да ви донеса ли още чай?

— Да, ако обичате.

Игор отиде в кухнята, а Настя стана и като потриваше гърба си, изтръпнал от седенето на мекия диван, се заразхожда из стаята — разглеждаше окачените по стените снимки в рамчици.

Ето един разкошен пухкав котарак, май от онези, които подхващаха битката за месото на котенцето. Беше заснет в невероятен ракурс и котешката муцуна на снимката изразяваше цяла гама мисли и чувства — от пълно презрение до миролюбива снизходителност към тези глупави двуноги, които щракат с някаква джаджа, вместо да ти дадат месо.

А ето и портрет на чудно красива жена на около четирийсет години във вечерна рокля с голи рамене, фамилната прилика е несъмнена, тя просто бие на очи: това е майката на Игор. А ето още една снимка — на нея са Игор, същата красива жена, само че с друга рокля, но пак вечерна, и някакъв мъж с изненадващо познато лице…

Господи, ами че това е прочутият баритон Дорошин!

Ето на, всичко се изясни, Игор е син на същия онзи Дорошин. Нещо повече, това е същият човек, който… Настя си спомни как преди няколко години, когато разследваше серия убийства, свързани с модната певица Светлана Медведева, разговаря с нейния продуцент, който така, между другото, й разказа за някакъв младеж, син на известен оперен певец, който написал чудесен шлагер за Светлана. Официално за автор на песента бил обявен друг композитор, защото младежът, който сътворил песента, изобщо бил странен, не преследвал слава, не държал на авторството си, но от парите не се отказвал и редовно си ги получавал. Излиза, че продуцентът е говорел за Игор Дорошин. Или не? Тогава поне е ясно откъде той има толкова пари. Но момчето наистина е странно, щом пред славата на композитор е предпочело безславната и тежка работа на участъков милиционер.

Игор се върна с чайника и започна да налива чая. Настя отново седна на дивана и положи определени усилия да не поглежда снимката на стената, която не й даваше мира.

— Та какво не ви е ясно за парите?

— Хайде още веднъж да се върнем към сроковете — помоли Дорошин. — Канунников е наел жилището през август 2000 година…

— Така е.

— А Погодина е заживяла със Седов в началото на 2001 година. Фирмата „Контракт — ОК“ се е появила значително по-късно, след две-три години. Преди това Канунников се е издържал с доходи от временна работа, които не са му позволявали да наеме жилище в центъра на Москва. Откъде е получил тези пари?

— От Милена. Едва ли Седов е контролирал строго нейните разходи, тя спокойно е можела веднъж месечно да измъква по петстотин долара за жилището на любовника си.

— Съгласен съм. Но Олег е наел жилището, преди Милена да заживее със Седов. Откъде тогава са били парите?

Настя се замисли. Наистина, откъде? Още повече че жилището е трябвало да се обзаведе, да се накупи покъщнина. Нима Милена е печелела толкова много в туристическата агенция? Но тогава защо самата тя не си е наела нещо по-прилично, а се е задоволявала със стая в комунално жилище? И то в покрайнините на града? Пак няма логика!

— Трябва да търсим туристическата агенция, в която е работила Погодина — каза тя. — Там я е уредил на работа Канунников. Да я намерим и да изясним с какво се е занимавала точно и каква е била заплатата й. А ако самият Канунников се е сдобил с пари, за да наеме гарсониерата, трябва непременно да научим откъде ги е получил. Може да се е забъркал в нещо престъпно, да са му платили много пари, а сетне са го шантажирали с това и са го накарали да убие Милена. Все пак е добре, че днес с вас посетихме тази гарсониера. Вече има за какво да разговаряме със следователя и най-важното — изяснихме в каква насока да търсим, защото досега се лутахме като слепи котета, пилеехме време без никаква полза.

Тя с удоволствие изяде още една паста и внезапно разбра, че не може да надвие любопитството си.

— Игор, името Светлана Медведева говори ли ви нещо?

Настя очакваше той да се смути, да сведе очи, но Дорошин дори не трепна.

— Говори ми. Ако имате предвид певицата — уточни той спокойно.

— Познавате ли се с нея?

— Познаваме се. Е, не много отблизо.

— Вие ли сте написали песен за нея?

— Аз. Но това беше отдавна, преди около пет години. Кой ви каза?

— Нейният продуцент.

— Глупав дърдорко — невъзмутимо отбеляза Игор и отпи от чая си. — Не очаквах, че сте наясно с шоубизнеса.

— Наистина не съм — засмя се Настя, — с него разговаряхме по работа, когато започна една серия убийства в клубове.

— А, разказвали са ми, спомням си.

— Само за нея ли сте написали песен, или сте ощастливили и други?

— Анастасия, не обичам да говоря за това, но щом ме попитахте, ще ви кажа: пиша предимно за група „Нощни рицари“, тоест две от всеки три мои песни вземат те, останалите отиват при други изпълнители. Получават се по пет-шест песни годишно. Парите ми ли пресмятате?

— Не, опитвам се да разбера как живеете. Вашите началници и колеги знаят ли за това?

— Само моят старши участъков, той ми е стар приятел, останалите — не…

— Но ходите на работа с тази разкошна кола?

— Разбира се. Нямам друга.

— И не криете от околните своето благосъстояние?

— Не, разбира се. Миналата година при нас дойде нов началник… И като се заяде този човек с моите обувки „Кендзо“! Знам те, вика, по какъв начин си спечелил парите за такива обувчици. Между другото, забеляза и колата.

— И вие какво? — живо се заинтересува Настя.

— Казах, че имам богат баща и той ми дава много пари.

— А той?

— Започна да ме хока, да съм се засрамел, че аз, капитан от милицията, живея на гърба на баща си. Много весело беше.

— Значи, той не ви повярва?

— Ни най-малко — весело констатира Дорошин.

— И смята, че се занимавате с рекет?

— Естествено. На него просто през ум не му минава друг начин за печелене на пари.

— И останалите служители от вашия отдел ли мислят така?

— Вероятно — равнодушно сви рамене той. — Та те не са слепи, имат глави на раменете, а щом имат, следователно мислят.

— И вие как ги разубеждавате?

— Аз ли? — учудено вдигна вежди той. — Ами никак. Да си мислят каквото щат, мен какво ме засяга?

— Е, и аз се опитвам да разбера как живеете — настойчиво повтори Настя. — Началството постоянно ви ругае и ви смята за лош служител, самият вие ми казахте това днес. Нещо повече, всички ваши колеги подозират, че доходите ви са съмнителни… С други думи, цялото ви професионално обкръжение така или иначе си мисли лоши неща за вас. Нали?

— Не знам — отново сви рамене той. — Сигурно е така. И какво от това?

— И вие се примирявате. Не мога да разбера защо… Хайде, обяснете ми!

Дорошин въздъхна, стана, излезе и след малко се върна с огромен сибирски котарак в ръце, същия, от снимката. Отново се настани във фотьойла срещу Настя, намести котарака в скута си и започна ритмично да го почесва по корема и гърдите. Животното замижа и замърка.

— Разбирате ли, Анастасия, в служебния си живот ние сме или кучета, или котки. Кучето предано обича стопанина си, иска да заслужи одобрението на водача на глутницата, така е създадено. А котките не са колективни животни, те правят само каквото смятат за нужно, и то само когато искат, така че не се нуждаят от одобрението на стопанина си, защото не признават неговото превъзходство, водачеството му. Именно затова котките не се поддават на дресировка.

— Ами Куклачов? Той има цял театър на котките.

— Куклачов е мъдър човек, той не кара котките да правят неща, които те не желаят. Дълго време ги наблюдава, забелязва какво им харесва да правят и използва и затвърждава само това. Всеки човек е свободен да избира какъв да бъде в живота — куче или котка. Ако избере да бъде куче, за него, естествено, е важно околните да го харесват, началството да го обича, той се стреми да угоди на водача на глутницата и да получи неговото поощрение. Аз съм избрал да бъда котка. Тоест котарак. И ми е абсолютно безразлично какво си мислят за мен околните, ако самият аз съм сигурен, че постъпвам правилно и така, както ми повелява моята съвест. Да не би да се изразих твърде високопарно?

— Твърде, да — усмихна се Настя. — Но пък го казахте образно и достъпно. Затова ли обичате котките?

— А, не, тук процесът е по-скоро обратен. Харесвам ги още от дете, но като ги наблюдавах, започнах да разбирам какъв искам да бъда.

Значи, той е избрал да бъде котарак. А излиза, че тя, Настя, е направила за себе си избор в полза на кучето и сега я тормози въпросът кой какво ще си помисли и как ще се отнася към нея.

— Вашите родители знаят ли как си вадите хляба?

— Естествено. За тях работата ми в милицията е постоянен източник за главоболие. Те искаха за мен съвършено друго бъдеще.

— Тоест не ви одобряват?

— Меко казано — позасмя се Дорошин. — В най-критичните моменти заявяват, че ги позоря.

— О, дотам ли се стига? И как живеете с това?

— Нали ви казах, че съм избрал да бъда котарак. Те имат право на собствено мнение и аз го уважавам. Аз обаче имам право на собствен живот и се надявам, че и те ще го уважават. Вярно, те не постъпват според очакванията ми, но това нищо не променя. Аз пак си правя и ще правя само това, което смятам за нужно и правилно.

Той погледна часовника и стана. Котаракът меко скочи от скута на стопанина си и недоволно измяука.

— Време е да тръгваме, Анастасия.

* * *

Ръмеше досаден студен дъжд и на Наталия ужасно не й се слизаше от колата. С Иля прекараха тази вечер прекрасно, тя отдавна не се бе чувствала така спокойна и радостна. И Павел май излезе от запоя… Във всеки случай, днес нито веднъж не й се обади, не я помоли да отиде при него, не се оплака нито от самота, нито че няма с кого да си поговори за Милена. Той преживя тежко вестта за изневярата й, но май превъзмогна този удар.

— Лека нощ, Илюша — каза тя гальовно.

— Лека нощ — нежно я целуна той. — До утре?

— Утре имам педагогически съвет, ще се освободя към седем.

— Е, нормално. И аз ще бъда зает цял ден, а вечерта ще се видим, нали?

— Да. — Тя слезе от колата и му махна с ръка. — До утре.

Минаваше дванайсет, но във всички стаи светеше. Значи, Соня още не си беше легнала. Наталия намери дъщеря си в своята стая — момичето седеше на дивана, беше подвило крака под себе си, увито в одеяло. И гледаше майка си уплашено, като подгонено зверче. С чисто измито лице, без наклепани мигли и устни, с още влажна мита коса тя изглеждаше толкова мъничка, крехка и беззащитна, че сърцето на Наталия се сви. Нима този нежен ангел е същото онова момиче, което мисли само за пари и всевъзможни изгоди?

— Какво се е случило? — разтревожено попита Наталия. — Защо седиш тук? Защо още не си в леглото? Нали утре си на училище.

— Аз… страх ме е — смотолеви Соня.

— От какво те е страх? Ти никога не си се бояла да оставаш сама вкъщи. Какво си измисляш?

— Не си измислям. Мамо, струва ми се, че ме следят.

— Какво?!

Наталия безсилно се отпусна на стола.

— Кой те следи? Откъде ти хрумна това?

— С момичетата отидохме в едно заведение и там един тип постоянно ме гледаше. Мислех, че просто иска да се запознаем, понеже не сваляше очи от мен, но после излезе и аз видях през прозореца как се срещна с някакъв друг човек. Поговориха си нещо, а когато се прибирах към къщи, забелязах онзи, другия. Толкова се уплаших!

— Сонечка, да не ти се е сторило?

— Не, сигурна съм. Сега ще ме е страх да излизам от къщи.

— Какво говориш, момичето ми, успокой се. Утре ще отидем заедно до гимназията и заедно ще се приберем. Тъй ще правим всеки ден. Когато съм с теб, нищо няма да ти се случи — взе да я успокоява Наталия, макар че самата тя изтръпна от ужас.

Убиха Милена, после някакъв друг човек, Паша много се притесни, смята, че всичко това по някакъв начин е свързано с работата му. Но ако наистина е така, опасност може да дебне и Соня.

— А този… Този човек, когото си забелязала, видя ли в кой блок влезе ти?

— Да, дори ме последва във входа, но аз успях да се шмугна в асансьора.

Значи, той знае не само в кой блок живее Соня, но и на кой етаж. Господи, какво става? Трябва да скрие детето някъде, докато нищо не се е случило. Но къде?! При Иля? Не, това не е изход, Соня не го обича и за нищо на света няма да се съгласи, макар че Иля, разбира се, няма да откаже да помогне. Но не бива да я оставя и тук, защото стане ли нещо, в жилището са само две безпомощни жени, и то в най-добрия случай. А може да изненадат Сонка сама… Трябва спешно да се обади на Павел, той ще измисли нещо, в края на краищата това му е професията и става дума за дъщеря му.

Наложи се да чака дълго, докато Павел вдигне, явно беше заспал дълбоко.

— Паша, някой следи Соня — изтърси Наталия без дълги предисловия. — Какво да правим?

Той моментално се разсъни, поиска Соня да вземе слушалката и дълго й задава въпроси, сетне й каза да извика на телефона майка си.

— Мисля, че трябва да я доведеш при мен — решително заяви Павел. — Тук няма да я търсят, всички знаят, че тя живее с теб. Нощем едва ли наблюдават блока, аз ще дойда веднага и ще я взема, а ти сега й приготви багажа.

— Но, Паша, това не е изход — запротестира Наталия, — нали трябва да ходи на училище, пак ще я проследят.

— Значи, ти още утре ще отидеш при директора, ще му обясниш всичко и ще се разберете Соня да не ходи на училище, докато всичко не се оправи. Тя изобщо няма да излиза от къщи и никой никога няма да я намери. Разбра ли? А между другото, помисли и ти къде да поживееш временно. Щом те знаят адреса, не бива да оставаш там сама. Поживей при родителите си или например при твоя Иля. Дори при него е по-добре. Той да те кара сутрин на работа, а после да те взема, сама не ходи никъде. Разбра ли?

Той говореше толкова отсечено, напористо и убедително, че Наталия не възрази повече. Павел знае как е най-добре да се постъпи и тя трябва да му се довери.

— Веднага се обади на Иля и му кажи да дойде да те вземе. Не оставай в апартамента сама. А аз след около четирийсет минути ще взема Соня.

Наталия затвори и се втурна към гардероба.

— Приготвяй се, отиваш при баща си.

— Защо? — учуди се Соня.

— Ще живееш при него, докато всичко не се изясни.

— Ами на училище? Той няма да може да ме води и връща, а аз се страхувам сама.

— Няма да ходиш на училище, ще се разбера с директора. Ще стоиш при баща си и няма да си подаваш носа навън.

— Ами ти? И теб може да проследят.

— Аз ще живея при Иля. Не се тревожи, Сонечка, това е само временно; щом открият кой е убил Милена, ще намерят всички престъпници, ще изяснят кой и защо те е следил и после всичко ще си бъде както преди, пак ще живеем с теб тук. Върви да си събереш багажа.

Наталия изчака момичето да отиде в стаята си и набра номера на мобилния телефон на Иля.

— Илюша, стигна ли у вас?

— Не, още пътувам. Случило ли се е нещо?

— Много ми е неудобно, че те безпокоя, но… Не би ли могъл да се върнеш и да ме вземеш?

— Да те взема ли? — изумено попита той. — Къде ще те водя?

— У вас. Тук имаме едни усложнения, после ще ти обясня всичко. Соня се мести временно при баща си и аз също трябва да поживея някъде другаде. Или при родителите си, или при теб. Ако не си съгласен, ще отида при родителите си, макар че трябва да им обяснявам всичко, а те ще започнат да се притесняват, да се тревожат… Но ако това ти причинява неудобство…

На самата нея й беше противно да слуша жалкото си мънкане, но като тактичен човек, Наталия никак не беше сигурна, че Иля ще приеме ситуацията с възторг. Толкова й се искаше той да я приеме в дома си! Но от друга страна, нещата станаха толкова неочаквано, като гръм от ясно небе, а Иля Бабицки не обичаше изненадите. Наталия знаеше това със сигурност.

— Ама моля ти се, Наташенка — чу се неговият ласкав глас, толкова познат, толкова любим, — как мога да бъда против? Вече обръщам и след трийсетина минути ще съм при теб. Не мога по-бързо, вали, много е хлъзгаво…

Ето на, напразно се страхуваше. Иля наистина я обича, сега тя може да не се съмнява в това.

* * *

Тази нощ Александър Едуардович Камаев спа дълбоко и спокойно. Делото, на което бе решил да посвети живота си, напоследък претърпя донякъде неочакван обрат, така че се наложи той да променя плановете и някои отработени схеми, но това внасяше приятно разнообразие и нещо ново и интересно в рутината на ежедневието. Вечерта той солидно и с апетит вечеря, с удоволствие почете от купена наскоро книга и заспа рано.

От мекия пухкав сън го изтръгна звънът на телефона. Бабицки. В един часа през нощта. Какво става?

— Наталия има някакви проблеми и ще трябва за известно време да я взема вкъщи — заяви той.

— Какви проблеми? — сепна се Камаев. — Какво е станало?

— Не знам, после ще ми разкаже, сега пътувам към нея. Просто ви съобщавам, за да знаете, че ще поживее при мен, но не задълго…

— По дяволите! Какво може да се е случило?

— Нали ви казвам — не знам. Утре ще ви съобщя.

— Да не би тя да те будалка нещо, Иля? Знаем ги тези женски номера: измислят си какво ли не, за да се преместят при теб уж временно, а после не можеш да ги изгониш.

— Александър Едуардович, аз съм наясно какво иска Наталия: тя не смята да живее отделно от дъщеря си, докато момичето не порасне и не поумнее, така че не желае да живеем тримата. Може да не се безпокоите, засега няма да остане завинаги.

— Е, прави си сметката, на твоя отговорност. А с дъщеря си ли ще се мести при теб?

— Не, сама. Соня ще отиде при баща си, той ще я вземе.

— Господи, ама какво става там? — вече сериозно се разтревожи Камаев.

— Утре ще ви разкажа всичко.

— Иля, още веднъж ти повтарям: да не ти е минало през ума да превърнеш тази ситуация в женитба. Категорично съм против и ти го знаеш. Наел съм те, работиш за мен и бъди така добър да изпълняваш изискванията ми.

— Не съм забравил, Александър Едуардович.

След този разговор Камаев дълго време не заспа. Лежа неподвижно в леглото, вперил поглед в тавана, и мисли, мисли… Всичко ще стане, трябва само да се въоръжи с търпение. Не може да не се получи. Всяко нещо си има строга вътрешна логика, на нея е подчинено човешкото поведение и ако я разбереш правилно, можеш да управляваш поведението.

А парите никога не са много.

Те могат да бъдат само малко. Или изобщо да ги няма.