Александра Маринина
Градска тарифа (4)

Глава 4.

Евгений Леонардович се събуди посред нощ. Налегна го тягостно чувство и както беше сънен, не можа да схване откъде е тази тъга. Сетне си спомни: умрял е Миша Ланской, днес е погребението. Не може да не отиде, толкова години работиха заедно, докато Мишка не стори това, което стори… Ах, Миша, Миша, защо постъпи така? Това не ти донесе слава, пък и ти не го направи за слава. Искаше да се доближиш до ръководството на страната, да влезеш в „приближените кръгове“ и така да решиш проблеми, които днес се решават само с пари. Йонов беше изчислил, че Миша Ланской е предал не само лично него, предал е и целия колектив, който работеше върху Програмата, и самата идея на Програмата.

Преди повече от двайсет лета, през вече далечната 1983 година, новият министър Федорчук, който замени министъра на вътрешните работи Шчолоков, реши да прочисти редиците на служителите в органите от „чужди елементи“, под което разбираше пияниците и користолюбивите. Господи, че то кой в милицията не пиеше?! Както и в цялата страна? Единици. Разправата беше жестока и мълниеносна, на местата на позорно уволнените дойдоха „честни и с чисти души и ръце“ комсомолски и партийни дейци, които често нямаха юридическо образование и опит в работата по разкриване и разследване на престъпления. Професионалното кадрово ядро на дознанието и следствието започна да се размива и топи буквално с дни.

След почти две години, провеждайки поредното изследване, групата научни сътрудници, оглавявана от Евгений Леонардович Йонов, забеляза някои странности в промяната на състоянието на престъпността. Престъпленията бяха станали по-груби и прости, а самите престъпници — по-нагли и праволинейни. Защо ли така? Ами много просто: престъпността и структурите, които й противостоят, са взаимнозависими системи; едната се адаптира към другата. Ето, появява се например нова разновидност престъпления или нов начин на извършване — и следствието заедно с дознанието трябва да изобретяват нови методи на превенция и разкриване, тоест да увеличават интелектуалната си мощ. И обратното: когато укрепват редиците в правоохранителните органи, престъпниците започват да мислят как да действат по-хитро, за да се изплъзнат от следствието и съда. Ами когато протича обратният процес? Тогава става това, което стана и което в първия момент учуди Йонов и неговата група: престъпният свят се отпуска и престава да се напряга. Та защо ли и да се напряга, когато в дознанието и следствието професионалистите са останали единици? Няма да ги заловят, така че защо да си хабят напразно мозъците?

Захванаха се за работа, озадачени от новия обрат на събитията и въодушевени от неочакваните научни хипотези, изградиха математически модели, криминолозите измислиха и проведоха няколко оригинални допълнителни изследвания. Направиха равносметката. И получиха резултата: ако разпадът на кадровото ядро продължава, престъпният професионализъм ще започне неотклонно да намалява. Престъпниците ще престанат да се страхуват от милицията и съответно вече няма да се грижат много-много да не ги заловят. След двайсетина години престъпността, макар и да нарасне като обща маса, ще стане толкова примитивна, че ще може да бъде смазана за броени месеци. Трябва само на мястото на самодейните полуграмотни детективи в един момент да дойдат опитни и знаещи оперативни работници и следователи. Е, и грамотни ръководители, разбира се. Това на първо място.

Вярно, възникна въпросът: а ще продължава ли кадровата разруха? Отново седнаха, отново изградиха модели, отново направиха равносметка. И излезе, че органите на вътрешните работи, като всяка професионална среда, са саморегулираща се, стремяща се към еднородност система. Точно както течността в човешкото тяло, която по известни само на природата причини се стреми да поддържа нивото на солта, равно на 0,9 процента. Физиологичен разтвор. Щом нивото на солта се повиши, човек започва да изпитва жажда, тоест организмът подава команда: трябват ти повече течности, още и още, за да се намали нивото на съдържанието на сол. Виж, когато това ниво намалее под прословутите 0,9 процента, организмът започва усилено да извежда течностите, за да достигне желаното ниво.

И в социалната среда става същото. Съществува определено ниво на някой показател, при спазването на което системата е стабилна и функционира нормално. Щом нивото падне, системата започва или да „се напряга“ до нужната кондиция, или да отхвърля излишните, баластни елементи.

В милицията съществува едно определено ниво на добре подготвени, професионални кадри и с това ниво системата функционира достатъчно успешно. Какво става, когато се появява неопитен, с повърхностни знания, зле подготвен човек? Системата започва да го обучава и дресира, за да го издигне до своето ниво. Ами ако човекът не може да се обучи? Няма значение по какви причини — може да не му достига ум, може да не му е интересно, може характерът му да не е подходящ за такава работа… Или пък да е мързелив, нехранимайко, дръвник, да е дошъл в милицията само заради червената книжка и властта, която тази книжка му осигурява. Тогава системата го отхвърля и човекът кротко преминава на друга служба, например зад някое бюро или в науката. Или някъде другаде, но в рамките на родното министерство, защото Правилникът за носене на служба го задължава да отслужи най-малко двайсет и пет години. Може да свали униформата предварително само поради заболяване или „по отрицателни мотиви“, тоест по волята на началството, което го е сметнало за напълно непригоден за работа.

Това, което направи новият министър, моментално разклати вътрешните механизми за саморегулиране на системата. Броят на „новаците“, които нищо не разбират от разкриване и разследване на престъпления, надхвърли критичната маса, при която беше възможно своевременно „притегляне“ или отхвърляне. На партийно-комсомолските новаци не им се учеше, защото партията ги била „пратила за подсилване“, тоест те и без това били „най-най“, и те бяха дошли на новата работа с пълното съзнание, че превъзхождат старите вълци на следствието и дознанието. И нямаше никаква възможност да ги „отхвърлят“, защото нали партията ги бе пратила, опитай само да ги преместиш на друга работа! Ще си изпатиш само ти, ще те обвинят в неразбиране на политиката на ръководството на страната, а непригодният за работа служител пак ще си остане на мястото.

Преценките показаха, че са нужни само пет години, та балансът на силите да се промени към диаметрално противоположния: ако всичко тръгне така, както е вървяло тогава, в края на 1984 година, към 1988-а кадровото ядро в службите за дознание и следствие ще се състои от зле подготвени служители и именно това ядро ще започне да диктува каква да бъде системата. С други думи, грамотните и опитни детективи и следователи или ще бъдат отхвърлени от системата, в която ще им стане неуютно и неприятно да работят, или ще се „издигнат“ до нивото на неграмотната халтура и самоуверената простащина.

Ето такива резултати се получиха като плод от научната работа под ръководството на професор Йонов. И с тези резултати трябваше нещо да се направи. Беше очевидно, че идеите на академичните учени няма да срещнат нито разбиране, нито подкрепа от страна на ръководството. Никой няма да се захване спешно и кардинално да променя кадровата политика в органите на вътрешните работи — нали министър Федорчук беше „пратен за подсилване“ от самия Комитет за държавна сигурност… Е, кой би посмял да признае, че той греши? Абсолютно невъзможно. Значи, трябваше да се възползват от вече създалата се ситуация, та в края на краищата да нанесат на престъпния свят съкрушителен удар. Нека милицията и следствието се съсипват, нека всичко върви хаотично, а сетне… Но за това „сетне“ бяха нужни сили, които стоят не само над учените от Академията на МВР, не само над министъра на вътрешните работи, но и над КГБ. И такива сили бяха намерени.

Йонов и неговите най-близки сътрудници — Дмитрий Шепел и Михаил Ланской — лично докладваха резултатите от своите разработки пред един умен и далновиден човек от отдел „Административни органи“ при ЦК на КПСС. Той помоли да му оставят всички документи с обосновките и изчисленията. След два месеца неговият секретар се обади на Йонов и го покани на разговор. Резултатите бяха надминали и най-смелите очаквания на учените. Човекът от отдел „Административни органи“ каза, че разработената от тях програма за борба с престъпността е била разгледана, одобрена и ще бъде включена в секретна общодържавна дългосрочна програма за оздравяване на обществото. За научна поддръжка и авторски надзор на всяка част от програмата се създават специални центрове, които, естествено, ще действат тихо и практически негласно. За икономическата част на програмата — отделен институт, за образователната — отделен, и така нататък… Спазването на секретността ще се осигурява по съответния начин, с това ще се заемат предани на делото специалисти от КГБ и Министерството на отбраната, защото в техните подведомствени организации никой няма да посмее да си пъха носа. Ще изпратят по месторабота искане да те откомандироват — и никакви въпроси.

За Йонов и неговите колеги нещата се решаваха съвсем просто — нали Федорчук, освен всичко друго, ликвидира и научния център, в който те работеха още от първия ден на основаването на Академията. Служителите на центъра се пръснаха, където им видят очите — някои в практиката, други си намериха места в централния апарат, трети — по катедри, да преподават, четвърти — в единственото останало научно подразделение — Висшия научноизследователски институт към МВР Тъй като групата на Йонов се занимаваше с математическо моделиране, нея в пълен състав я прикрепиха към една от катедрите, чийто началник заобиколи решението на министъра и успя да получи разрешение да разполага с научноизследователска лаборатория за обезпечаване на учебния процес и подготовка на ръководни кадри. Тази лаборатория бодеше очите на всички, другите катедри завиждаха и поради собственото си безсилие крояха интриги и упорито разпространяваха из министерството мнението, че тя е ненужна и обременителна за цялата Академия. Позициите на началника на катедрата, в която работеше групата на Йонов, все повече отслабваха и беше ясно, че още мъничко — и те също ще трябва да си търсят друга работа. Така че преместването им по искане за откомандироване не предизвикваше ничия съпротива, нито пък учудване, защото се създаваше илюзията, че служителите на умиращото подразделение навреме са се задействали и са си намерили друга работа.

В началото на 1985 година Миша Ланской заговори, че тогавашният генерален секретар е вече много възрастен и болен човек, че му остава съвсем малко, а за неговото място подготвят млад, прогресивен и кадърен, ориентиран спрямо мнението на световната общност. И ако този нов, млад генерален секретар успее да се задържи на поста си повече от три години, той със сигурност ще сложи край на кампанията в Афганистан, за да не се излага пред света. Добре ще е да предвидят този фактор в моделите и прогнозите си.

И отново седнаха, направиха прогнози… По това време СССР беше територия на стабилизиран трафик на наркотици от Азия, включително от Афганистан, към Западна Европа и това беше източник на страшно много пари. Какво ще се получи, ако секне такъв мощен източник като Афганистан? Не се е родил още престъпник, който при невъзможност да открадне там, където краде, да си каже: е, добре, достатъчно се накрадох, време е да си почина. Нищо подобно, той ще започне да търси нови възможности да печели, защото парите не само никога не са много, те никога не са достатъчно. Винаги ти се иска да трупаш още. Щом вече не могат да се правят пари от трафик, какво остава? Правилно, да се разширява вътрешният пазар. Параметрите на прогнозираната наркотизация на страната, получени в резултат на проучванията, се оказаха смайващи. Йонов даде команда незабавно да се пристъпи към разработване на система от превантивни мерки, за да не бъде допусната катастрофата, която непременно ще се разрази още щом стане ясно, че войната в Афганистан върви към приключване.

И точно тогава Миша Ланской направи това, което Йонов двайсет години така и не можа да му прости. Миша страшно обичаше парите, много повече, отколкото ги обичаше самият Евгений Леонардович. Докато на Йонов пачките му трябваха, за да си осигури достойна старост, необременителна за близките му, на Миша Ланской му бяха нужни съвсем други суми. Принципно други. Той искаше не да трупа „за после“, а да харчи сега, той жадуваше за разкош, за удоволствия и скъпи вещи, но тъй като в онези времена разкошните вещи и скъпите удоволствия бяха достъпни само за твърде ограничен кръг от хора, на него, освен самите пари, му беше нужна възможност да влезе в този кръг. И онова, което той направи, се оказа идеалният начин да реши двете задачи едновременно.

Миша намери вратички към онези ръководители на страната, които забогатяваха за сметка на наркотрафика и го държаха под контрола си. Разказа им за моделите, проучванията и прогнозите и им обясни, че ако започнат спешно да оформят вътрешния пазар на наркотиците, в съвсем близко бъдеще от това ще могат да направят много повече пари, отколкото от трафика. А за целта им е нужна само нищо и никаква дреболия: просто една антиалкохолна кампания, която с възторг ще бъде посрещната от населението, уморено от вечно пияните мъже. Пиещите, разбира се, ще бъдат недоволни, защото нали на хората им трябва все някъде да изпуснат парата, притиснати от тегобите на битието, но това не е страшно. По-старото поколение ще мине на самогон^[1], милицията ще се втурне да се бори с варенето на самогон, като така ще покаже на гражданите колко е трудолюбива и как милее за спазването на закона. Виж обаче младото поколение ще усвои наркотиците, и то независимо дали по-рано е пило водка, или не е. Защото, ако в културата на една страна не е развито убеждението, че радостта от битието се постига със значителни усилия, а не пада от небето, основната маса хора все така ще се стреми да получи тази радост бързо и лесно, без да влага собствен труд. Защо да се трепеш до изнемога, така че накрая да оцениш извършената работа и да се почувстваш щастлив, щом можеш да си пийнеш и да забравиш, да се боцнеш и да откриеш насладата? Защо да се напрягаш и да отлагаш момента на щастието за после, щом можеш да го получиш без напрежение, тук и сега? Човек е слаб и се поддава на изкушения, така че няма да има проблеми да се предизвика търсене на наркотици. А който не иска да употребява — ще го зарибим с безплатни дози „за опит“ — и готово. В целия свят системата е утвърдена и похватите отдавна са изпипани.

Новият генерален секретар, човек непиещ, ще подкрепи антиалкохолната кампания, той трябва да стабилизира съсипаното от съветските управленчески методи производство и трезвостта в предприятията е едно от задължителните условия. Хем и женската част от населението ще го обикне. Трябва само грамотно да му се сведе идеята и да се лобира за нея.

Идеята се хареса и Михаил Ланской получи каквото искаше: достъп до разкоша и всички възможни удоволствия, включително екскурзии по цял свят, а не само до България и Румъния, и купища лесни пари. Неговите началници от института, разбира се, научиха всичко и Ланской беше отстранен от работа по Програмата. Бяха предприети опити някак да се оправи положението. Кураторите на дългосрочната общосъюзна програма, без да разкриват истинските си цели, влязоха в контакт с хората, които бяха купили разработката на Ланской, но по онова време не се намери сила, по-влиятелна от наркопарите. Те не успяха да си проправят път до новия генерален секретар и през май 1985 година излезе указът за борбата срещу пиянството и алкохолизма. Производството на алкохолна продукция да се съкрати, продажбата да се ограничи, лозята да се изкоренят…

От този момент Евгений Леонардович веднъж завинаги зачеркна Михаил Ланской от живота си. Много го болеше — нали цели десет години те бяха работили рамо до рамо, бяха се палили по нови идеи, бяха измисляли методи за изследвания, бяха разработвали технологии на моделиране и прогнозиране… Йонов бе смятал Михаил, наред с Дима Шепел, за един от най-добрите си ученици и последователи. Дима беше талантлив математик, Миша — прекрасен криминолог.

А ето че сега Миша умря, едва бе навършил шейсет и две, още съвсем млад. На Йонов не му се отиваше на погребението, но не можеше и да не отиде — нали за да изпрати Михаил, щеше да дойде цялата научна общественост и отсъствието му щеше да се забележи веднага. Никой не знае за техния конфликт, както не са наясно и с Програмата. И това не може да се разкаже…

Още е само четири сутринта, а сънят не се връща. Върти се в леглото Евгений Леонардович, пъшка, току простенва от болка — в крака ли, в душата ли, и се ругае, задето ето на, двайсет години минаха, а той още не може да прости на Михаил… Ама какво като се ругае, пак не може да му прости. Дано по-скоро мине последният час преди ставането. В пет часа той, както обикновено, ще стане и ще си свари овесени ядки. Днес няма да отиде във Фонда, извикал е колата за десет, та веднага да тръгне за панихидата. Но в девет все пак ще звънне на Дима Шепел, той е активен и общителен, знае всичко, може би му е известно кой ще отиде на погребението и ако представителите на старата кохорта учени не са много, тогава никой няма да забележи липсата на Йонов. Та нали тези, дето познаваха Йонов и Ланской от времето на тяхната съвместна работа, останаха съвсем малко… Минаха двайсет години, някои отдавна напуснаха науката и не поддържат връзки с бившите си колеги, други умряха, трети се състариха или са толкова болни, че вече не ходят на подобни мероприятия.

Дима Шепел. И той представлява проблем. Ще отиде ли той на погребението или не? Навремето Ланской му отне съпругата, отдавна, още преди Програмата. Вярно, тя много скоро се върна при законния си мъж, само след половин година. Но вече беше бременна от Ланской. Тя желаела това дете, но когато разбрала, че не може и не иска да живее с Михаил, било вече късно за аборт.

Дима я прие и отгледа момчето като свое собствено, той много обичаше жена си и беше щастлив, когато тя се върна. И ето че сега синът му — Вадим, е на двайсет и четири години, завърши Московската академия към МВР, работи три години в криминалната милиция и вече иска да се занимава с наука. Съпругата на Дима моли да го назначат при тях във Фонда. А Йонов още не може да прости на Миша и своята неприязън разпростира и върху сина му. Не може да прости и на съпругата на Шепел, макар че лично на него, на Евгений Леонардович, тя нищо не е сторила. Но Миша е предател и всички, които са го обичали, не заслужават уважение. Йонов благополучно беше забравил, че и самият той някога бе обичал Миша Ланской. Лукава е човешката памет, лукава е!

Е, вече удари пет часът, може да става. Ще направи задължителната разходка, ще хапне яйце и кашкавал, ще си изпие кафето, а после вече може да се обади на Дима.

В девет без пет тропна външната врата, дойде домашната помощница Роза, съседка от блока, многодетна майка. Почтената и стабилна четирийсетгодишна жена беше щастлива, че си намери работа близо до своето жилище, така че по възможност да наглежда и децата си.

— Евгений Леонардович, вкъщи ли сте? — високо попита тя направо от прага.

— Вкъщи съм, Розочка, вкъщи съм — отвърна Йонов.

— Да не сте болен? Или днес ще излизате по-късничко?

— Още не знам. Или ще изляза след един час, или изобщо ще си остана тук.

— Ако ще оставате, кажете ми какво да сготвя за обяд, сега излизам до магазина.

— Почакай, Розочка, нека звънна по телефона, тогава ще решим. Ти сега иди да си пийнеш кафенце.

Роза се усмихна благодарно и се скри в кухнята. Тя много обичаше хубаво кафе, но за скромния бюджет на семейството й такова удоволствие беше недостъпно, затова купуваше евтино разтворимо и си позволяваше да пие веднъж дневно, сутрин. Евгений Леонардович беше наясно с нейното пристрастие и при всеки удобен случай я черпеше. Той знаеше със сигурност, че Роза спазва строго собствените си правила и без да я покани, не само не би си сварила от неговото кафе, ами и залък хляб не би си отчупила.

Йонов намери Шепел по телефона и се огорчи. На погребението смятал да отиде един от заместниците на министъра на вътрешните работи, който навремето бил учил заедно с Ланской във висшето военно училище и тогава двамата били големи приятели. Когато научила за това, научната и педагогическа общественост се размърдала, във всеки случай онази част от нея, която работеше и до днес и следователно помнеше и Йонов, и Шепел. Как да пропуснеш да бъдеш на едно мероприятие със заместник-министър! Да имаш възможност, ако ти провърви, да бъдеш лично представен на висшия ръководител или да му напомниш за себе си — това е толкова ценно.

— Разбирам ви, Евгений Леонардович, но ще трябва да отидете.

— Ами ти?

— Къде ще се дявам — въздъхна Шепел. — Това е тъкмо един рядък случай, при който между вас и мен няма никаква разлика. Работили сме всички заедно.

— Сам ли ще отидеш? Или с Кира?

— Сам. При мен нещата са още по-зле, отколкото при вас. Хората, които ни помнят, знаят също, че тя ме е напускала заради Миша. Мога да си представя как ще ме гледат и ще си шушукат. Ама хайде, Евгений Леонардович, да не съм дете? Вече станах на петдесет. Ще го преживея. На вас ви е по-лесно — поради почтената си възраст можете направо от гробищата да се приберете вкъщи, а аз ще трябва да седя и на помена.

Йонов се усмихна.

— Моля ти се, Дима, мигар ще те изоставя? Ще поседим заедно, ще поменем Миша Ланской. Кой от нашите ще дойде?

Шепел изреди няколко имена. Ами добре, така да е. Разбира се, Дима е прав: осемдесетгодишният професор Йонов спокойно може да не отиде на помена, всички ще се отнесат с разбиране, но не бива, не може да се откъсва от младежта. Изпуснал е нещо Евгений Леонардович, изпуснал е, позволил е на пукнатината отначало да се появи, после да се разшири, но може още да не е късно, още да има възможност да направи така, че пукнатината да не се превърне в непреодолима пропаст. Или вече няма шанс?

* * *

От момента на откриването на трупа на Милена Погодина минаха две денонощия и вече беше време да се докладва на началника за хода на работата, но Болшаков, кой знае защо, не викаше Настя и за нищо не я питаше. Да не би да е забравил? Или смята случая за не толкова важен? Напълно е възможно…

Ако на мястото на началника на отдела беше предишният шеф, Афанасиев, тя би могла да предвиди начина на разсъжденията му. Все пак за няколкото години съвместна работа Настя Каменская що-годе се нагоди към неговия стил на ръководство и можеше предварително да се сети как ще се държи той. Ала за новия началник още не знаеше нищо. Освен факта, че той се държи повече от странно.

Три вечери поред, когато се прибираше от работа, тя не оставяше мъжа си на мира, отново и отново му разказваше всички последни събития и изискваше от Льоша да й отговори: какво означава това? Така малките деца, разчитайки напълно на всеобхватното знание и всемогъществото на възрастните, търсят от тях отговори на най-различни въпроси, дори на такива, които по определение нямат отговори. Защо небето е синьо, а не зелено или кафяво? Защо зайчето има две уши? Защо кученцето има четири, а не осем лапички? Защо Константин Георгиевич Болшаков е от онзи тип хора, дето вече ги няма никъде?

Чистяков добросъвестно и внимателно изслушваше стоновете на Настя, вникваше във всяка дума, във всеки нюанс, уточняваше нещо и изказваше предположения… Повечето от тях Настя отхвърляше моментално, а останалите те обсъждаха подробно до късна доба, но не стигаха до никакъв резултат и си лягаха, та после още дълго в леглото да продължават да си говорят полушепнешком. Все за Болшаков.

В четвъртък сутринта Константин Георгиевич най-сетне помоли Настя да се отбие в кабинета му.

— Какво имаме за Павел Седов? — попита той. — Движи ли се случаят?

— Вече си мислех, че сте забравили — позасмя се Настя.

— Не съм забравил — много сериозно отговори началникът и я погледна без усмивка. — Но не смятах за възможно да ви искам отчет, докато не изпълня обещанието си.

Това пък какво е? Настя неволно се намръщи. Нови загадки.

— Тази сутрин — спокойно и все така сериозно продължи Константин Георгиевич — беше подписана заповедта за вашето назначаване на по-висока длъжност. Обещах ви това. И сега имам пълното морално право да попитам за Седов. Та, значи, какво става?

Гледай ти! Нима е съумял да издейства нейното назначаване въпреки яростната съпротива на ръководството? Какъв фокусник…

— Благодаря смотолеви тя, без да знае да се радва ли, или да се огорчи.

Вярно, прекрасно е, че са я повишили, сега тя има реална възможност през близките месеци да получи чин полковник и ще може още няколко години да работи в криминалната милиция, без да си блъска главата над проблема за преминаване на нова работа. От друга страна, ситуацията ставаше още по-неразбираема. Когато Юрка Коротков й обясняваше във вторник сутринта механизма на апаратната игра, подхваната от Болшаков, й се струваше, че всичко е що-годе ясно, макар и ужасно неприятно, а сега отново няма никаква яснота… Абе кой си ти, Костя Болшаков с умните очички? Какъв хитър план кроиш? И как трябва да ти противостоя?

Тя събра мислите си и кратко докладва по случая. Олег Канунников, в чийто апартамент бе открит трупът на Милена Погодина, е проучен, той е собственик на малка фирма, занимаваща се със строителство. Фирмата е създадена наскоро, само преди година и половина, и е успяла да осъществи само един проект: строителството на дванайсететажен жилищен блок с пет входа. Както съобщиха служители във фирмата, Канунников в понеделник внезапно заминал в командировка. Наистина внезапно, защото в петък изобщо не се споменало за заминаване…

В понеделник той дошъл в кабинета си, както обикновено, в десет часа сутринта, провел кратко съвещание с главния счетоводител, наредил на секретарката да намери и покани за седемнайсет часа представител на фирмата подизпълнител, която непосредствено построила въпросния блок, а към единайсет и половина изведнъж се разбързал и заявил, че трябва спешно да замине за три-четири дни, не повече. Дал някакви разпореждания, заключил кабинета си и изчезнал заедно със своя помощник.

Помощникът, който се наричаше Кирил Сайкин, обясни, че в понеделник към обяд Олег Михайлович го извикал и му казал, че трябва да замине за Варшава, за да съгласува някакви финансови въпроси с един от инвеститорите. Те отишли в дома на Канунников — Олег Михайлович със своята кола, а Кирил — с автомобил, който се водел на фирмата, тоест служебен. Останали в апартамента само двайсет и пет-трийсет минути, Олег Михайлович бързо събрал необходимия за толкова кратка командировка багаж и със служебната кола тръгнали за гарата да купят билет. Своята кола Канунников прибрал в ламаринения гараж пред блока. След като купил билета, двамата по най-бързия начин поели към крайбрежната улица „Бережковская“, където направо на улицата Олег Михайлович се срещнал с някакъв човек, който му предал папка с документи. А сетне се върнали в офиса, защото Канунников си спомнил, че е забравил в сейфа някакви необходими книжа. Олег Михайлович помолил секретарката да извика такси, макар Кирил да настоявал да закара шефа на гарата, но той категорично отказал с обяснението, че преди да замине, трябва да прескочи до още едно място — както се изразил, по личен въпрос. От офиса Канунников тръгнал два часа и половина преди заминаването на влака. Повече никой от служителите във фирмата не го видял. Всички искрено смятат, че той отдавна вече е във Варшава, нещо повече, сигурни са, че в момента той е във влака и пътува обратно към Москва.

На въпроса видял ли е Кирил Сайкин билета, който Канунников е купил от касата, последва отрицателен отговор, тъй като Сайкин не придружил шефа си до касата, а останал в колата, но помощникът нито за секунда не се усъмнил, че шефът му е заминал именно за там, закъдето възнамерявал. Какъв бил смисълът да лъже помощника си?

И наистина, съответното запитване доказа, че в понеделник, четиринайсети ноември 2005 година, в 13 часа и 17 минути чрез системата „Експрес“ на името на Олег Канунников, паспорт номер…, е бил оформен и продаден билет за същата дата за влака „Москва-Варшава“ по беларуското направление. Но се оказа, че на името на Канунников са били оформени още два билета: единият бе купен предния ден, на 13 ноември — за влака „Москва-Прага“, а другият, купен едновременно с билета за Варшава, само че десет минути по-късно — за влака „Москва-Хелзинки“. При това билетите за Варшава и за Хелзинки били закупени от различни касови гишета. И всичките три билета били за 14 ноември.

До пограничните пунктове Брест и Виборг бяха изпратени запитвания, отговорите — получени: в съответните пунктове Олег Канунников не е пресичал границата. С други думи, или е слязъл от влака по-рано, или изобщо не е заминавал с нито един от тези влакове, а е отлетял например със самолет. Ала отговори от авиокомпаниите още не бяха получени. Според помощника Кирил Сайкин и секретарката Жана Дорошенко, не е било споменавано нито за пътуване до Прага, нито за пътуване до Хелзинки по служебна работа и те не били чували за закупуване на билети за 14 ноември за тези градове.

Всичко говореше, че Канунников е планирал убийството на Милена Погодина предварително. Той е взел билети за три различни влака, за да замете следите. Разбира се, два от трите билета той е купил в понеделник предобед, което означава, че умисълът за убийство се е зародил у него внезапно, под влиянието на някаква неочаквано получена информация, но в тази схема не се вписваше купеният предния ден билет за Прага. Защо го е купил, щом не се е налагала служебна командировка? Значи, подготвял се е предварително. Отначало се е сдобил с един билет, с който не е възнамерявал да пътува, а в деня на убийството изведнъж е съобразил, че при всяко положение е по-добре да има три билета вместо един. Така се е застраховал.

Колкото до възможния мотив за престъплението, до днес, освен първоначалната версия за убийство с цел сплашване на Павел Седов, са предложени още две работни версии: убийство по лични мотиви, ако бъде установено, че Погодина и Канунников са били любовници, и убийство заради парите, оставени на Погодина от бившия й любовник, чиято личност още не е установена. Известно е само, че той е бил криминално проявен и е бил убит някъде в чужбина приблизително през лятото или есента на 2000-ата или в самото начало на 2001 година. Версията за убийство на любовна почва засега не намира потвърждение. За това, че Канунников е бил любовник на Погодина, заявява само майката на Олег, никой друг от наличните и разпитани свидетели не знае, че те са се познавали.

Следствието в самото начало е работило върху още една версия, според която убитата жена, открита в жилището на Канунников, изобщо не е Милена Погодина. Но тази версия не е намерила потвърждение, защото потърпевшата е била категорично разпозната не само от своя съжител Седов и родителите си, но и от поканените в моргата три свои състудентки. Нещо повече, снимката на Милена сред редица други снимки е била представена на родителите на Олег Канунников и те уверено са я посочили като стара приятелка на сина им.

Разработват се връзките на потърпевшата както в университета, така и чрез намерените чрез телефонната компания номера, с които мобилният телефон на Погодина е осъществявал контакти.

Родителите и членовете на семействата на Погодина и Канунников са подробно разпитани, установено е името на възможен свидетел, който притежава необходимата информация — някоя си Светлана Зозуля, съученичка на Погодина. Но Зозуля не е регистрирана в Москва и до момента нейното местонахождение не е известно.

Болшаков слушаше внимателно, водеше си някакви бележки в тефтера, от време на време задаваше уточняващи въпроси и правеше доста умни забележки. Настя не можеше да преодолее своята неприязън към новия шеф, но нямаше и как да не си признае, че отдавна не бе изпитвала такова удоволствие от отчитането на извършената работа. Афоня беше съвсем различен, той чуваше само каквото искаше да чуе и не обръщаше внимание на всяка информация, която не се вписваше в изградената от самия него схема. Тази отхвърляна информация понякога беше придобита с пот и кръв и детективите много се гордееха с нея. А Афоня се отнасяше към нея като с ненужна смет, затова докладите обикновено оставяха у тях горчив привкус и обидното усещане за напразно похабени сили. Да не говорим за унизителното чувство за собствената им интелектуална непълноценност: та нали бяха смятали, че намерените сведения дават нов тласък на разследването или поне внасят нови нюанси, а се оказваше, че те са глупаци и нищо не разбират.

След като обсъдиха доклада на Каменская, Болшаков започна да я разпитва за оперативните работници, заети със случая с убийството на Погодина.

— Как мислите — попита той накрая, — трябва ли да се обадя в окръга работата да се възложи на други служители, или да се включи някой по-силен?

Настя сви рамене.

— Ами не, Хвиля работи нормално, оперативен е. Другото момче, Рижковски, също. Във всеки случай, аз лично нямам претенции към тях.

— Е, добре тогава. А как са нашите колеги? От всички ли сте доволна?

— Константин Георгиевич, по този случай работим само аз и Зарубин, а вие и бездруго знаете мнението ми за него. Той е прекрасен детектив, много е мобилен и е достатъчно опитен. Между другото, в нашия отдел той има най-широката агентура.

— Знам — позасмя се Болшаков. — А вие имате ли въпроси към мен? Или може би молби?

Настя събра повечко въздух в гърдите си. Имаше молба: утре на заседание на катедрата трябваше да бъде обсъдена нейната дисертация и не би било зле началникът да й разреши да отсъства от работа. Впрочем за един детектив понятието „отсъствие от работа“ е нещо ефимерно, той и без това прекарва основната част от работното си време в тичане и не се заседява много в кабинета си, така че е безсмислено да се опитваш да контролираш къде се намира той и с какво се занимава… Ала на Настя й се искаше по възможност да мине без лъжа. Не е на такава възраст, че да мами началника си за дреболии. Още повече че самият Болшаков в понеделник заяви, че за да завърши работата си върху дисертацията, тя може да взема толкова свободни дни, колкото й са нужни. Впрочем не беше изключено това да е било само празна декларация, колкото да спечели благоразположението й. Но имаше още един въпрос, който Настя много искаше да зададе, обаче не й достигаше смелост. С какво ли да започне — с молбата или с въпроса?

Тя реши да започне с въпроса. В края на краищата ще попита и ще види какво ще отговори Болшаков. Ако й се стори, че той е неискрен или изобщо отбягва отговора, значи не може да му се доверява и тогава няма да отправи никаква молба, а ще използва дребната и недостойна за една четирийсет и пет годишна жена измама. Така му се пада.

— Имам въпрос. Симаков и Дуненко са подали заявления с молба за преместване в други служби. Защо?

— А не попитахте ли тях? — усмихна се Болшаков.

— Не. Не съм вчерашна и разбирам, че не са го направили по собствена инициатива. Вие сте ги подтикнали. Дойдохте при нас в понеделник сутринта, а още вечерта те вече бяха подали заявленията. Ако си пъхам носа, където не ми е работа — кажете. Няма да се обидя, наясно съм с нещата. Но наистина ми е интересно с какво не ви угодиха тези хора. Та вие изобщо не ги познавате. С какво успяха да се провинят пред вас за един непълен работен ден? Или лично вие нещо не харесвате у тях и те са успели да го разберат — пак за един непълен работен ден?

Началникът въздъхна и дълго гледа през прозореца. „Всичко е ясно — потиснато си помисли Настя, — той не смята да ми отговори и сега се чуди как да излезе от положението. Да ми даде да разбера, че това не е моя работа? Страх го е. Не иска да си разваляме отношенията. Значи, трябва да измисли нещо набързо, някаква удобна лъжа, такава, която ще ме задоволи и която няма да е толкова лесно да разоблича. Костя Болшаков с умните очички не е толкова прост, че да мами грубо. Хайде де, драги, как ще се измъкнеш?“

— Анастасия Павловна — най-сетне заговори той, — спомняте ли си убийството на плажа в Серебряний бор? През лятото миналата година?

Това пък какво общо има? Може би убитият е познат на новия шеф? Или той лично се е интересувал от резултатите от разследването? Тогава работата по случая завърши, както се казва, с нулев резултат. Следователят стигна до извода, че е станало сбиване, инициирано от самия потърпевш. Но в случая имаше много съмнителни моменти… А, защо ли си криви душата, всъщност нямаше никакви съмнителни моменти и Настя прекрасно знаеше това, но… Но.

— Спомням си го.

— Нали по този случай работеха именно Симаков и Дуненко.

Той не питаше, а констатираше, но Настя въпреки това кимна:

— Да.

Сякаш Болшаков и без това не го знаеше.

— Анастасия Павловна, колко взеха те?

Тя почувства как сърцето й замря. Той знае и това… По дяволите! Настя не беше се занимавала с убийството в Серебряний бор, само беше чувала кратки отчети за него на оперативки, но въпреки това заподозря, че нещо не е наред. Тогава поразпита от любопитство и научи някои неща, които и бездруго не можеше да се докажат.

— Аз… Не знам — смотолеви тя.

— Но са взели, нали?

— Изглежда, е така. Ала вие нали разбирате… — подзе тя, но Константин Георгиевич я прекъсна:

— Аз всичко разбирам. В Москва тарифата за подобни услуги варира от двайсет и пет до четирийсет хиляди долара. Ако изхождаме от сложността на случая, Симаков и Дуненко са взели трийсет-трийсет и пет хиляди. Естествено, разделили са ги със следователя. Или вие сте на друго мнение?

Настя вдигна глава и погледна началника право в очите.

— Мисля, че е станало обратното. Парите е взел следователят и ги е поделил с нашите оперативни работници.

Тя се запъна. Всъщност беше дълбоко убедена, че следователят е делил не с оперативните работници, а с началника на отдела полковник Афанасиев, а пък той е дал нещичко на момчетата, от приличие. Но може ли да се доверява на новия шеф дотолкова, че сега да говори за това?

— Кой с кого е делил — няма голямо значение — сякаш прочел мислите й, каза Константин Георгиевич. — Във всеки случай за мен е неприемливо да работя с хора, които превръщат разкриването на едно убийство в източник за обогатяване. Дадох им да разберат това, след което и двамата веднага написаха молби. Отговорих ли на вашия въпрос?

— Почти — кимна тя.

Болшаков леко повдигна красиво очертаните си вежди:

— Нещо е неясно, така ли?

— Как научихте?

— Е, не е толкова сложно — засмя се той. — Вие не сте работили по този случай и никой нищо не ви е казвал направо, но сте научили. Защо и аз да не мога?

Да, наистина… Но колко ли време се е готвил той за встъпването в длъжност, щом знае толкова много за живота на отдела и за всекиго поотделно?

Въпросът за присъствието на Каменская на утрешното заседание на катедрата бе решен за броени секунди.

* * *

Соня Седова излезе от сградата на гимназията заедно с майка си и веднага видя пред чугунената ограда колата на Иля. Ето го, цъфна и тук. Впрочем това дори е добре, няма да е нужно тя да се мъкне през половината град с метрото или с автобус. Соня извърна глава към майка си и с учудване забеляза на лицето й смущение или може би стъписване. Какво й става?

Иля стоеше до колата и ласкаво се усмихваше на двете. Докато извърви няколкото крачки до него, Соня успя да направи сметка какви изгоди може да извлече от появяването на приятеля на майка си. Дали да не помоли да я откарат до магазина, където се продават страхотни младежки облекла, уж само да погледне за по-топла дреха, че зима иде… Ако пък майка й и Иля влязат заедно с нея, току-виж, той се разпуснал. Майка й, естествено, ще започне да съска и да я дърпа за якето, но ако се разхленчи по-жално, че й е студено, може пък… За всеки случай трябва отсега да потреперва и да се прави на премръзнала. Или да заяви, че й се вие свят от глад, тогава Иля непременно ще предложи да обядват в най-близкия ресторант, а най-близкият до сградата на гимназията е чудно местенце, където ухажорът на Лялка Горданова, юначага с бандитски вид, всеки ден я води. Би било супер Лялка да види, че и тя, Соня, обядва тук. Така де. Да не се фука толкова.

Тя тъй се увлече по сладостните видения за реванш над нафуканата си съученичка, че пропусна началото на разговора между майка си и Иля.

— … Разбери, Илюша, той си няма никого, освен мен, който би могъл да му помогне сега — говореше майка й.

— Но, Наташа, това е просто смешно — недоволно свиваше устни Иля и по лицето му бе изписано неприкрито страдание. — Та вие вече пет години не живеете заедно, отдавна сте разведени. Какви основания имаш да се смяташ за най-близкия човек на твоя бивш съпруг?

— Аз нищо не смятам, но той ми се обади веднага… Много се измъчва, Илюша, той много обичаше Милена. По гласа му личи колко страда.

— Е, добре, Милена е загинала, повярвай, че аз искрено съжалявам за това, и когато ти отиде при Павел още същия ден, те разбрах. Не искам да кажа, че бях във възторг, но те разбрах. Обаче днес? Не проумявам защо трябва и днес да ходиш да го утешаваш. В края на краищата какво става между вас? Да не би да искаш да се върнеш при него?

— Да се върна? — възкликна Наталия.

Та какво толкова, помисли си Соня, не е лоша идея да се върне. Тая уличница Милена добре че я пречукаха, сега всичките й парички остават на баща й. Защо да не се върне? Ако продадат техния скромен, но напълно приличен апартамент и се преместят при баща й, тогава… От красивите перспективи на Соня дори й се зави свят. Добре е, че Милена вече не й се пречка. И сега със сигурност ще може да го придума да отидат някъде за Нова година. Милена я няма, а парите са налице. Страхотно!

— Не смятам да се връщам при Павел, но нали има нормални човешки чувства, Илюша — продължи майка й. — Той страда, загинал е негов близък човек, нужна му е помощ, подкрепа. Той се обърна към мен, е, как мога да го отблъсна?

„И не бива да го отблъскваш! — едва не закрещя Соня. — Напротив, трябва да се сближаваш с него!“ Още щом научи за смъртта на омразната Милена, тя започна да си мисли само как сега баща й по-охотно ще харчи пари за единствената си дъщеря, особено ако се сближи повече с него, но за такъв късмет като възстановяване на семейството дори не бе мечтала. А сега се оказва, че майка й пак е решила да го посети. Трябва непременно да се възползва от този шанс!

— Мамо, аз ще дойда с теб при татко — заяви тя решително. — Той си няма никого на този свят, освен нас с теб. Такава мъка го сполетя, затова ние трябва да сме до него…

— Благодаря ти, дъще — прегърна я Наталия и благодарно я притисна до себе си. — Виждаш ли, Илюша, дори детето разбира тези неща.

В очите му Соня прочете такова отчаяние, че едва не прихна. Така му се пада на тоя самоуверен пуяк! Толкова години не се накани да се ожени за мама, стиска си парите и какво, надява се, че така ще продължава цял живот? Мисли си, че мама ще стои до него до смъртта си, като вързана? Ще му се! Други ще си намерим, по-богати и отзивчиви. Вярно, по-добре тя да избере Андреас, бизнесмена от Австрия, но и татко не е лош вариант. След Милена сигурно са останали много пари. Ами дрешки! Милена имаше същия номер като Соня, и на ръст са еднакви, а какви рокли има тя! Просто да откачиш! Нали татко няма да ги изхвърли, ще ги даде на дъщеря си. Охо, колко ще й завиждат момичетата в гимназията! Там в гардероба (Соня беше видяла с очите си) виси такова палто, че просто да си изгубиш ума! От тънка обработена кожа, вталено, с шал яка от сребърна лисица, с такава е украсена и долната част, купено е в Париж. Скъпо, елегантно. Точно за този сезон. И изобщо не е задължително Соня да обяснява на всички, че доизносва дрехите на татковата си любовница, може да лъже, че си има богат приятел, това е престижно. Така че Лялка Горданова да не се фука много, нейното гадже, бандитът, не й купува такива неща.

Майка й и Иля си поговориха още малко, после той отвори вратата и помогна на Наталия да се качи в колата.

— Соня, влизай — изкомандва майка й. — Иля ще ни закара при татко ти.

Виж го ти, колко бил благороден! Ще ги закара при баща й. Много добре…

* * *

Александър Едуардович Камаев не беше от хората, които бързо забравят и лесно прощават. Неотдавнашната среща на гробищата с Борис, която завърши с кавга, още тровеше душата му. Ама как е могъл! Как?! Да предаде паметта на Лариса и Георгий! Немислимо. Непростимо.

Камаев винаги беше обичал своята по-малка сестричка, поне сега го чувстваше точно така, макар че в детството им, то се знае, имаше какво ли не. И се караха, и се биеха, и се оплакваха на родителите си един от друг, и крояха дребни интриги, изобщо, държаха се като обикновени брат и сестра, когато разликата във възрастта е съвсем малка и няма възможност да не си обръщат внимание.

Александър Едуардович обаче не обичаше съпруга на сестра си. Не заради нещо конкретно, а просто така… Борис не му харесваше. И както стана ясно, не е било случайно, защото бракът им завърши трагично. Ларочка загина, деветнайсетгодишният Жора, синът на Ларочка и Борис, се самоуби. И все заради него, заради Борис Безбородов. А той продължава да живее, като че нищо не се е случило… Намерил си е някаква с две деца, че на това отгоре и се е оженил за нея. Как може така… Той се чувстваше много самотен, защото никой не разбираше и не споделяше неговата толкова продължителна и дълбока скръб по сестра му и племенника му. Камаев беше окачил портрета на Лариса в хола и строго следеше в специално купената ваза, поставена под портрета, винаги да има живи цветя — тъмночервени рози, каквито Ларочка много обичаше. Една снимка на сестра си в сребърна рамка той постави в спалнята, на нощното шкафче, друга, на която тя прегръщаше сина си и радостно се смееше — на бюрото си в офиса. Всеки месец през всичките тези години той най-редовно ходеше на гробищата, носеше цветя, поддържаше гроба, дълго стоеше мълчаливо, сякаш разговаряше с покойната. А виж, Борис, съпругът на Лариса, посещаваше гробищата рядко, само в дни на помени и на големи православни празници, с което предизвикваше бурното негодувание на Камаев.

Съпругата на Александър Едуардович не понесе тази скръб на мъжа си и го напусна. Тя смяташе, че освен починалите сестра и племенник, на този свят има много други хора, на чийто живот той може да се радва, и много проблеми, които трябва да решава. Тя ревнуваше мъжа си от покойните му роднини и не желаеше да се примири, че той живее в толкова дълбок траур. Не оформиха развод, просто се разделиха и от известно време живееха съвсем отделно. Децата на Камаев, вече пораснали син и дъщеря, се отнесоха равнодушно към тази ситуация, те си имаха свои семейства и свой живот и загубата на леля им и на братовчед им не ги вълнуваше особено. Александър Едуардович остана сам със своята скръб. И докато в началото поне Борис му изглеждаше като негова опора в страданията му, сега и Борис го предаде. И него, и Лариса, и сина си Жорик.

Разговорът с Борис на гробищата засегна Камаев неочаквано силно, дотолкова, че презрението, примесено с негодувание, се превърна в кипяща ярост, която бе невъзможно да овладее. И тези негови последни думи: „Порови се в себе си… Защо си направил такъв избор?“. Абе как смее?! Нима мъката по умрелите е избор? Нима може да не тъгуваш, да не се измъчваш, да не скърбиш? Само равнодушен човек с каменно сърце и ледена душа може да произнесе такива страшни думи, изпълнени със студ и безразличие.

Този разговор наистина извади Камаев от релси и той дори отмени две делови срещи и преговори, изобщо не се върна в офиса, остана си вкъщи, загледан в окачения на стената портрет на сестра си и тихичко посръбвайки коняк. Не се напиваше, дори го нямаше лекото опиянение, което би могло да притъпи душевната му болка. Сякаш пиеше не коняк, а силен чай.

Преди час се обади Иля, попита може ли да се видят. Те почти никога не се срещаха у Камаев, Александър Едуардович винаги избираше неутрална територия, но днес нямаше сили да излезе където и да било. Нека Иля дойде тук, нищо страшно в края на краищата. Нали не са някакви престъпници, нито заговорници, просто са делови партньори. Само Милена… Това е проблем. Вероятно Иля има някакви съображения.

Но Камаев сгреши — Иля Бабицки дойде за нещо съвсем друго.

— Александър Едуардович, искам да се оженя за Наталия — заяви той още с влизането си в стаята. — Не мога да чакам повече.

— Спокойно, Иля, спокойно. Какво се е случило? Защо е това бързане?

— Въпросът не е в бързането. Аз я обичам, разбирате ли? Обичам я. И искам да се оженя за нея.

— Това го разбрах… — Камаев се постара да говори бавно, та с равния си глас да успокои Иля. — Но защо именно сега? За какво ви е да се жените? Защо не можете просто да бъдете заедно? Каква е тая патологична страст непременно да се слагат печати в паспортите?

Бабицки обаче не просто не се успокояваше, а напротив — май започваше да се вълнува още повече.

— Страх ме е, че ще я загубя. След като се случи това с Милена, тя прекарва много време с Павел. Ходи при него всеки ден! Утешава го, изслушва воплите му, оказва му морална подкрепа. Вие разбирате ли как може да свърши това?

— Може да свърши — бавно проговори Александър Едуардович — с тяхното ново събиране. Това е лошо.

— Именно. И вие сте наясно. Трябва да се оженя за Наташа колкото може по-скоро, докато това не се е случило. Искам още днес да й направя предложение.

— Забрави… — Гласът на Камаев прозвуча рязко и неприятно и изненада и самия Александър Едуардович.

— Но защо?

— Ами затова, драги мой, че тогава ще трябва да живеете заедно. С нея и с дъщеря й, която вече далеч не е дете. В едно жилище. Целият ти живот ще протича пред очите им. Докато не си приключил с работата, това е невъзможно. Щом я приключиш — можеш да се ожениш за която си искаш. Но не преди това. Ще пийнеш ли с мен?

— Не, с колата съм — отказа Иля. — Александър Едуардович, пуснете ме, а? Някой друг да свърши тази работа, аз не съм единственият, който може. Разберете, наистина обичам Наташа, много я обичам, искам тя да бъде моя съпруга, а не приходяща любовница. Защо, защо ми съсипвате живота?

— Как смееш бе, пале такова?! — внезапно избухна Камаев. Кипналата у него ярост изригна навън и се стовари върху събеседника му. Не стига, че го предаде Борис, ами сега и Иля е решил да направи същото! Предатели! Целият свят е пълен с предателство, лицемерие и малодушие! — Как смееш да ме упрекваш, че ти съсипвам живота? Ти самият се съгласи да свършиш тази работа за мен и докато я вършеше, точно ти съсипваше чужди съдби, но тогава това ти изглеждаше нормално, не виждаше нищо осъдително. Естествено, че как иначе? Нали получаваше пари! А сега какво? В един момент те обзе невероятно благородство, което се взе незнайно откъде, така ли?

Ако сега Бабицки възразеше нещо, ако се опънеше и продължеше да настоява, Александър Едуардович вероятно щеше да го удари, но Иля се укроти. Той седеше пред Камаев с отпуснати рамене и извърнал очи, затова Александър Едуардович се поуспокои и се овладя.

— Чуй ме, Илюша — заговори той почти ласкаво, като по-възрастен приятел или мъдър съветник, — не се пали, не прави глупости. Та ти си мъж, красив, умен мъж, Наташа те обича, нима не можеш да държиш ситуацията под контрол? Никога не бих повярвал, че няма да съумееш да повлияеш на любимата си жена и ще я оставиш да отиде при друг. Аз съм по-стар и по-опитен от теб, затова ми повярвай — тя няма къде да се дене, ако се държиш умно. Прояви разбиране, бъди търпелив, не пречи на срещите й с бившия й съпруг. Напротив, бъди максимално внимателен, постоянно я питай как е Павел, как се чувства, какво говори, какво прави. Предлагай й помощта си — по организацията на погребението, на помена или дори й дай пари. Разбира се, бившият й мъж едва ли ще приеме тази помощ — има си приятели, колеги и достатъчно пари, а и Милена има родители, но ти предложи, предложи! Нищо няма да ти стане, а на Наташа ще й бъде приятно. В тази сложна ситуация се изяви откъм най-добрата си страна и ще видиш, че тя никъде няма да отиде. Действай чрез малката в края на краищата. Отделяй й повече внимание, прави й скъпи подаръци. Възползвай се от това, че на баща й сега не му е до нея, и заеми мястото му, макар и временно — така ще получиш допълнителни точки. Тя ще застане на твоя страна.

Иля мълчаливо кимаше и по лицето му все по-явно грейваше надежда. Изглежда, Камаев успя да напипа верния тон. Е, слава богу. Иначе какво беше измислил: трябвало спешно да се ожени! Само това липсваше. Работата е над всичко. А тези сантименти със сватби и други глупости трябва да почакат до по-добри времена.

* * *

Настя се превиваше от смях и не можеше да спре. Сълзи се стичаха по бузите й, тя ги размазваше с длани, опитваше се дълбоко да си поема дъх, но нищо не помагаше. Истеричният смях се надигаше някъде от корема й и я задушаваше, принуждавайки мускулите й да се свиват трескаво. Дори нахлулият в кабинета й Коротков не можа да й помогне: когато видя смаяната му физиономия, тя само още по-силно се разсмя. Юра й наля вода, здраво я хвана за косата и провря ръба на чашата през вдървените й от напрежение устни. Най-сетне тя успя да се поуспокои…

— Какво е станало? — сърдито попита той. — Половината коридор те чува. Вече помислих, че ревеш.

— Не — завъртя глава тя и задиша по-дълбоко. Веднага й олекна. — Смея се.

— На кого?

— На себе си. На кого другиго мога да се надсмивам?

— И кой те развесели така?

— Шефът. Юра, той ми заяви, че днес са подписали заповедта. Лъже ли ме?

— Подписаха я — кимна Коротков. — Тъкмо идвах да ти кажа. Е, какво смешно има в това? Трябва да се радваш. И между другото, да помислиш как ще го отпразнуваш в компанията на бойните си другари.

— Почакай, Юра, утре трябва да се състои обсъждането ми в катедрата. Така че, ако и там нещата станат, тогава ще черпя. Но това все още не е всичко. Знаеш ли за какво попитах Болшаков?

— Знам — промърмори Коротков и допи на един дъх останалата в чашата вода. — Попитала си го има ли живот на Марс.

— Попитах го — бавно изрече Настя — как е успял да изрита от отдела Симаков и Дуненко.

— И какво? — вдигна вежди Юра. — Нима ти отговори?

— Представи си, да. Припомни ми историята с убийството в Серебряний бор.

Коротков тихо подсвирна и внимателно се отпусна на стола срещу Настя. Извади от джоба си цигари и запали.

— Мамка му! — избъбри развълнувано. — А как е научил?

— И това го попитах. А той ми отговори, че не било трудно — щом ние сме разбрали, защо и той да не може?

— Мамка му! — мрачно повтори Коротков. — Какъв срам.

— Срамно е — съгласи се Настя. — На младите им е простено, те може и да не са били наясно, но ние с теб разбрахме всичко и си премълчахме.

— Добре де, а какво можехме да направим? Нали знаехме, че и Афоня е набъркан в това, така че нямаше никакъв смисъл да му казваме.

— Така е — кимна тя. — А пък беше отвратително да съобщаваме в службата за вътрешна сигурност. Не сме приучени да ковладим колегите си. Освен това, Юра, ние с теб не сме деца, прекрасно разбираме, че това не е единичен случай и че такива неща стават не само при нас, а навсякъде. А динозаври като нас с теб, които не могат да топят колегите си, са вече голяма рядкост. Със сигурност в службата за вътрешна сигурност са се натрупали тонове материали срещу такива като Симаков и Дуненко от цялата руска милиция. Трупат се, прашасват и не се реализират. Защо, мислиш?

— Какво има да му мисля? Защото няма заповед от горе. А без заповед не може да се работи, защото ще останеш без глава.

— Е, правилно. А защо няма заповед? Защо не я дават от горе? Ето, на всеки ъгъл крещят за необходимостта от борба с корупцията, създадоха специален комитет, ама заповед не дават. Защо? Защото няма политическа воля. Декларации има, а истинска воля няма, понеже парите, които се прибират долу, отиват нагоре. Ето, Афоня ги е взел и ги е разпределил на три купчинки: за себе си, за колегите и третата е пратил нагоре. Там пък натрупват за половин година — и пращат още по-нагоре. И така нататък по веригата. Тъй е навсякъде, Юра. Ето защо нашите министри и генерали седят, мълчат като пукали, пресмятат си дивидентите и не издават никакви заповеди за истинска борба с корупцията. И на децата им е ясно. Така че, ако ние с теб бяхме започнали да си отваряме устата във връзка с убийството в Серебряний бор, в най-добрия случай щяхме да ударим на камък. А в най-лошия — щяхме да си имаме маса неприятности.

— Ася, но нали и бездруго щеше да е невъзможно да го докажем.

Настя се смръщи недоволно.

— Възможно беше. Трудно, но възможно. Просто никой нямаше да си направи този труд — пак защото няма заповед.

— Е, щом е така, няма защо да се срамуваме — реши Коротков. — Ами ти защо се смееше като луда? Да не би от срам?

Настя се усмихна и пак се изкиска, но бързо се овладя.

— Знаеш ли за какво се сетих? Ето, ние с теб седим тук и си блъскаме главите, опитваме се да разберем каква игра играе Болшаков и къде се крият подводните камъни. Пресмятаме, преценяваме, страхуваме се, че ще ни сварят неподготвени. А изобщо не се сещаме за най-простото обяснение.

— И кое е то?

— Юра, ами той може просто да е честен… А? Ей такъв един нормален честен човек, почтен, грамотен, професионалист, умен и с приличен опит. И наистина иска отново да стегне нашия отдел и да му върне предишната форма. Защо от самото начало решихме, че такова нещо е невъзможно?

— Защото е невъзможно — отсече Юра. — Ася, къде си виждала такива през последните години? Откъде да се вземат тези честни мъже? Да беше наш връстник, пак бихме могли да се надяваме, че го е формирала старата школа. Но той е млад, на трийсет и четири години е, а съветската власт вече петнайсет години я няма. Къде е можел да получи такова професионално възпитание — за честност, за почтеност, че пагоните не се слагат за печелене на пари, а за да може хората да бъдат защитени от всякакви вагабонти? Този наш началник да не е паднал от Луната случайно? Ами че той е излязъл от същата милиционерска школа, от която са се пръкнали и Симаков, и Дуненко, и разните други, за които ние с теб сме чували какво ли не. Като професионалист той се е формирал във време, когато всичко вече се мереше с пари и власт, а не с честност и обич към хората. Какво, не съм ли прав?

— Прав си — въздъхна Настя. — Погледни само, Юра, какво прави животът с нас, а? Седим тук с теб и напълно сериозно разсъждаваме, че в наши дни няма откъде да се вземе честен и добросъвестен началник. Вече не вярваме, че такива началници изобщо съществуват, а ако някой подобен изникне на пътя ни, сме сигурни, че ни крои нещо. Ами че ние сме се превърнали в морални изроди. Добре де, стига сме оплаквали погиналите си идеали, не можем вече да ги реанимираме. Дай да работим. Ти успя ли да научиш нещо?

— За убития преди сто години любовник на Погодина ли? Засега нищо. Та ние не знаем нито името му, нито дори адреса, където е живял. Дяволите да го вземат тоя Паша Седов с неговата тактичност. Не бил искал, видите ли, да се кара с любовницата си — тросна се Коротков. — Аз да бях на негово място, щях да й извадя душата, за да науча от какви пари живея.

— Жалко. Е, нищо де, и аз ще опитам. Може на мен да ми провърви.

— Внимавай — строго каза той, — не се изсилвай много… Вземи Чистяков за по-сигурно, да те наглежда. Да не си изгубиш големите залози.

— Няма да ги изгубя — усмихна се Настя. — Аз не съм хазартна личност.

— Охо, кой ми го казва…

Тя набра номера на телефона, като мислено се похвали, че го помни наизуст, уговори срещата и подреди пред себе си получените отговори на многобройните запитвания. Днес трябваше да успее да свърши колкото може повече работа, защото утрешният ден щеше да е загубен.

* * *

Водката в обичайните количества вече не помагаше. Павел пиеше все повече и повече, а забравата не настъпваше. Олекваше му само когато говореше на глас, а той можеше да прави това единствено пред Наташа, бившата си съпруга. Кой знае защо, от нея изобщо не се стесняваше. С никого другиго не би могъл да сподели как изведнъж се оказа, че Милена е имала любовник. Някой си Олег Канунников. Абе кой е този човек? Откъде се е взел? Кога Мила се е забъркала с него? Защо? Какво й е липсвало? Не, той не би могъл да каже това на никого от приятелите си, за нищо на света не би си признал, че на него, на Павел Седов, е изневерила жена. То е все едно да признаеш собствената си непълноценност, някакъв свой таен недостатък.

А с Наташка се чувства добре, тя е умела и опитна утешителка, нито веднъж не му напомни, че и той й бе изневерявал наляво и надясно. Е, какво толкова? Да, и той е като всички мъже… И когато беше с Милена, също си прекарваше свободното време разнообразно и сексуално наситено, както и преди. И изобщо не смяташе това за изневяра. Когато мадамите са винаги различни и ти дори не си спомняш техните имена и лица, това изневяра ли е? Виж обаче това, което е направила Мила, си е било истинска изневяра и той не можеше да се примири с мисълта за нея.

Но как е възможно това? Как? И защо?

Наташа току-що си бе отишла, а Павел се беше изтегнал в широкия мек фотьойл и си припомняше това, за което си бяха говорили. Със сладострастието на мазохист подробно разказа на бившата си съпруга как Милена се грижеше за него, колко го обичаше, как се тревожеше за здравето му, как не можеше да живее без него дори няколко дни. И колко му беше благодарна, когато той й помогна да се разведе, и как плачеше и му целуваше ръката, когато той се съгласи да прибере родителите й от Средна Азия и да ги настани да живеят близо до дъщеря си.

Три месеца след като се запознаха, отново се обади гърбът му. Милена се разтревожи, но Павел махна с ръка и каза, че има дискова херния, трябва само няколко дни да му бият инжекции и всичко ще мине. Така и стана, но това не спря Милена. Тя седна пред компютъра, дълго рови из различни сайтове в интернет, после се обажда на някакви клиники и накрая заяви, че Павел трябва да си направи снимка, защото без снимка нито един лекар няма да го консултира.

— Нямам време — отсече Павел. — И изобщо това са глупости.

— Разбирам — кротко се съгласи тогава Милена, — ти много работиш и нямаш време, за да отидеш на рентген в поликлиниката. Но аз научих, че може да се извика рентгенолог вкъщи. Той ще докара апарата и ще свърши всичко, каквото е нужно. Вече разговарях с такъв, той може да дойде по което и да е време, дори в единайсет часа вечерта. Трябва да те види и невролог и да напише заключение, той също може да дойде вкъщи в удобно за теб време. Ти само определи деня.

Павел не можа да възрази срещу това. На другия ден вечерта дойдоха неврологът и рентгенологът, написаха някакви хартийки и направиха снимка, с тези хартийки и снимката Милена тръгна да обикаля разни специалисти, сетне отново седна пред компютъра. Павел вече бе решил, че бурята е отминала, обаче се излъга. В един прекрасен почивен ден Милена, след като му сервира закуската, седна пред него като примерна ученичка на изпит и отвори дебела папка. Заболяването, което му открили, било нещо много сериозно и ако не му направели операция незабавно, след десетина години той щял да се превърне в пълен инвалид. Ето заключението на професор еди-кой си… Ето заключението на още едно светило… В Русия такива операции се правят лошо, вярно, имаме прекрасни лекари, но нямаме хубаво оборудване и освен това нямаме култура на следоперативните грижи, които, знайно е, са не по-малко важни от самата операция. Всички, които ценят здравето си, се лекуват само в чужбина. Ето списъка на клиниките в Европа, където най-успешно се правят операции на гръбнака. Ето цените. Сроковете. Условията. Павел да решава.

— Ама ти си полудяла! — избухна в смях той. — Толкова години си живях с тоя гръбнак — ще преживея още толкова. Недей да ме плашиш.

Но Милена не се предаваше. Тя уж притихваше за няколко дни, но после отново започваше да го придумва. Павел за нищо на света нямаше да се съгласи с нея, той се страхуваше до смърт дори от мисълта за болници и операции, ако не беше онази случайна среща в автосервиза, където той се отби да му измият колата. Сервизът беше приличен, със собствено малко заведение, където можеше да почака, пийвайки кафенце с цигарка и гледайки телевизора, настроен на спортния канал. Павел вече си беше допил кафето, когато влязоха те: млада, скъпо облечена красавица и прегърбен като старец мъж с бастун. Красавицата заведе спътника си до съседната маса и му помогна да седне. По физиономията й личеше, че е ядосана, и когато тя заговори, Павел долови в гласа й неприкрита злоба и същевременно някаква умора. Тя взе от бара две чашки кафе, сложи едната пред мъжа с бастуна, избъбри му нещо рязко и излезе с втората чашка в ръката. След няколко секунди Павел я видя през големия, висок чак до тавана прозорец: красавицата стоеше пред входа, пиеше кафето си и разговаряше по мобилния телефон. „Не иска той да я чуе, сигурно се обажда на любовника си“, досети се Павел и неволно хвърли съчувствен поглед на мъжа до съседната маса. Онзи улови този поглед и смутено се усмихна. Някак незабелязано се завърза разговор и Павел изведнъж забеляза, че мъжът изобщо не е стар, по-скоро дори е млад, във всеки случай по-млад от него…

— Травма ли? — попита Павел и кимна към бастуна, подпрян на масата.

— А, не, сега това ми е до края на живота — кисело се позасмя мъжът. — Жал ми е за жена ми, умори се от мен. И не може да ме зареже, съвестта не й дава, не може да си живее живота. Сам съм си виновен, трябваше навреме да се лекувам, ама все си мислех: ще се оправя, не може точно това да се случи на мен, на всеки друг може, но не и на мен. Ама ето, случи се.

— А какво ви има?

— Започна се от някаква дреболия. После се оказа, че е дискова херния. А виждате ли как свърши? Предупреждаваха ме, че трябва да се оперирам, но нали знаете — работа, удоволствия, свиди ти се времето, пък и страхът… — Той горчиво поклати глава. — А така не е ли по-страшно?

Цяла седмица Павел си припомняше този разговор и пред очите му непрекъснато изникваше картината: той с бастун, превит одве, и до него — ядосаната, раздразнена и уморена Милена, която го мрази и не го изоставя само от жал или от срам пред познати и близки.

След още една седмица й каза:

— Добре, хайде да помислим за лечение.

Тя бързо организира всичко, свърза се с клиниката, записа го за прием при „най-добрия професор, който е лекувал членове на руското правителство“, по някакъв немислим начин успя да уреди да не вкарват Павел в списъка на чакащите, а да му назначат операцията веднага след консултацията, осигури преводач, събра нужните документи, ходи в посолството, получи визите, резервира билетите и хотел… Той трябваше само да напише молба за отпуск и да вземе от отдел „Кадри“ справка за посолството, всичко останало Милена свърши сама. Павел страшно се изненада, когато разбра, че и тя ще идва с него.

— Защо, Мила? Аз да не съм дете? Още повече че ще имам преводач.

— Какви ги говориш? Как ще те пусна сам? Не, непрекъснато ще съм до теб, знам ли какво може да потрябва. Все пак операцията е сериозно нещо.

Той се усмихна мислено: да бе, ще бъде до него. Просто момичето иска да се разходи до Германия, да обиколи тамошните магазини. Добре де, нека, няма лошо.

Но не излезе така. Милена наистина прекарваше цялото си време до него, буквално го държеше за ръка още от момента на първото посещение при лекаря. Не мърдаше никъде и когато Павел се събуди от упойката, тя седеше до леглото и държеше ръката му. През първите дни след операцията нощува също в клиниката, а после, когато му поолекна, отиваше за през нощта в хотела и в осем сутринта пристигаше отново. Когато си тръгваха, Павел с учудване забеляза, че в багажа на Мила няма нито една нова дреха. Значи, не беше тичала по никакви магазини…

При последния преглед професорът посъветва Павел да обърне внимание на дясната си тазобедрена става: засега не е кой знае какво, но скоро може да има проблеми с нея. Кракът наистина периодично го наболяваше, но не му пречеше на работата и Павел се беше научил да не му обръща внимание.

— Ако има нещо, заповядайте тук — каза лекарят. — Сега знаете, че нашата клиника е превъзходна, така че ставата ви ще бъде като нова.

По време на следващия си отпуск Павел си оперира крака и отново Мила организира всичко, и отново неотлъчно беше до него, държеше ръката му…

Той повече не си спомни за болките в гърба и в бедрото. Но пък си спомни как първият съпруг на Милена избил зъбите й.

— Мила, защо не се погрижиш за себе си? — предложи веднъж той. — Защо лекуваме само мен? Нали и ти имаш проблеми.

— За зъбите ли говориш? — смути се тя. — Е, голяма работа, те са задни, не се виждат. И после, имплантирането е безумно скъпо, може да се прави само в Англия. Хайде да не говорим за това.

Но този път Павел не мирясваше и след два месеца Милена взе самолета за Лондон. А след три дни му се обади, плачейки:

— Оказа се, че носът ми е счупен!

— Ама как така? — слиса се той. — Кога е станало?

— Тогава, когато и зъбите… Аз мислех, че просто ми е потекла кръв от носа, и много ме заболя, но тогава… А, какво да говоря — разплака се тя.

— Но може ли да се направи нещо?

— Казват, че трябва да ме оперират. Там е повредена преградата, ако не я оправят, не могат да ми имплантират зъби.

— Значи, оперирай я.

— Но това е скъпо, Пашенка! Това са просто луди пари. И после, ще трае много дълго, а аз не мога да живея толкова дълго без теб.

— Мила, твоята красота си струва парите — пошегува се Павел.

Умиляваше го щедростта на Милена за всичко, което се отнасяше за него, и свидливостта, когато ставаше дума за нея. Колко го обича!

В лондонската клиника Мила трябваше да остане около три месеца. Но какво беше изумлението на Павел, когато тя пристигна в Москва по-рано: цялата в превръзки и придружена от болногледачка.

— Паша, не мога без теб… — Гласът й звучеше глухо през превръзката, а оперираните й нос и челюст правеха говора й неразбираем. — Нали ти няма как да дойдеш при мен в Лондон, на работа си, та затова се разбрах с лекарите в клиниката, осигуриха ми болногледачка… Само че ще трябва да живея заедно с нея в хотел, защото тя трябва постоянно да е до мен. Става ли така? Сърдиш ли ми се?

Господи, как можеше да й се сърди? И то на такава жена, която ти признава, че не иска и ден повече да живее без теб?

Ами апартаментът? Ами ремонтът? Мила направи всичко възможно да не откъсва Павел от работата му. Постара се всичко да му харесва, да му е удобно и комфортно. Тя сама общуваше с майсторите, избираше материалите, поръчваше щорите, викаше специалисти от фирмата, произвеждаща вградени шкафове, обаждаше се по телефона, караше се, настояваше нещо да се направи навреме или да се преработи… И нито веднъж не помоли Павел, както би постъпила всяка друга жена, да отдели за ремонта поне малко внимание. По цели дни обикаляше града в търсене на мебели, които да му харесват, и когато Павел опитваше да каже, че ще е по-добре тя да обзавежда по свой вкус, Мила го поглеждаше с укор и отговаряше:

— Но нали ти работиш, Паша, а аз си клатя краката, безделнича. Значи, най-важно е твоето удобство, ти да можеш да почиваш нормално, нищо да не те дразни, всичко да те радва.

Нима това не беше любов?

Но кога, в кой момент се е появил в живота й този Канунников, проклет да е! И защо? По каква причина?

Цяла вечер той тормози с тоя въпрос Наталия, но тя също бе в неведение. Впрочем Павел не очакваше отговор от нея. Откъде тя ще знае нещо за Милена? Просто му трябваше човек, на когото може да се оплаче…

* * *

Човекът, с когото Настя Каменская щеше да се срещне довечера, винаги й определяше делови срещи в казиното. Той отдавна беше разбрал, че тази госпожа от криминалната милиция не може да понася светски мероприятия и места с многолюдна тълпа. А и се отнасяше към нея с уважение и понякога дори с боязън. И въпреки това, не можа да си откаже удоволствието да я накара да отиде на място, което тя не обича да посещава. Е, поне постигна някакъв реванш…

Определи й среща в единайсет и половина, искаше да успее да поиграе, преди тя да му развали настроението. А че Каменская ще му развали настроението, Равил не се съмняваше — нямаше да му връчи награда, я. Играта днес вървеше добре и той със съжаление си мислеше, че в единайсет и половина ще трябва да я прекъсне. Може пък тя да закъснее? Не, едва ли… През дългите години, откак се познаваха, Каменская нито веднъж не бе закъснявала. Вярно, не са се виждали отдавна, около година, може и да си е попроменила навиците…

Не, не си ги е променила. Ето я, идва, под ръка с някакъв дългуч с очила. Плъзна поглед по игралните маси и улови Равил с очи. Леко сведе глава, сиреч, виждам те, и продължи нататък. Равил направи още един залог, машинално и без да помисли: на черно. Като някакъв новак, ей богу. Смяташе да заложи на 12 — любимото си число, но погледна Каменская и се разконцентрира. Рулетката се завъртя, крупието подхвърли топчето. Равил замижа, с ужас разбрал, че ей сега ще се падне тъкмо 12 и той дълго няма да може да си прости грешката. Ами да! Той сви юмруци и до болка заби нокти в дланта си.

— Дванайсет, червено — обяви крупието.

Такъв му бил късметът, значи. И сега настроението му определено се скапа.

— Добър вечер — чу зад гърба си тих глас.

Равил се извърна и видя Каменская. Беше сама. Оня тип с очилата, с когото бе дошла, седеше на масата за блекджек.

— И на вас добра среща — отговори той. — По кафенце?

Те бавно тръгнаха към бара. Равил си поръча джин с тоник, Каменская взе кафе и чаша минерална вода. Той се покатери на неудобния кръгъл стол, извади от джоба си тежка златна запалка, сложи я на бара до себе си заедно с пакета цигари и нагло заоглежда Каменская. Остаряла е. И изглежда зле. Е, не много, но вече не прилича на момиченцето, което беше доскоро. Да, явно животът й не е лесен…

— Та на какво дължа тази среща? Пак ли някой от моите се е изложил?

— Надявам се, че не — усмихна се тя. — Днес съм добра, не възнамерявам да си играя игрички с вас. Трябва ми информация, и то толкова стара, че вече не представлява ценност за никого.

— Слушам ви — скъпернически отрони Равил.

— Някъде около двехилядната година в чужбина е бил убит един господин.

— Ясна картинка — саркастично се захили той. — Нито място, нито време, нито име. Някак не ви подхожда.

— Старая се да бъда разнообразна, та да не ви е скучно — парира го тя. — За сметка на това се знае, че тук, в Москва, е имал любовница. Ето снимката й, на гърба е написано името й. Погледнете.

Тя извади от чантичката си снимка и му я подаде. Равил я взе, разгледа я. Красиво момиче. И излъчва нещо специално. Веднага си личи, не е обикновено маце. Обърна снимката, прочете надписа: Милена Погодина.

— Срещали ли сте я? — попита Каменская.

— Не — поклати глава той. — Определено не съм. Никъде.

— Сигурен ли сте?

— Не бих забравил такава жена. Човек не може да я подмине просто така. Някой е имал късмет. Доколкото разбирам, вече не можете да попитате самата нея?

— Отгатнахте. Интересува ме кой е бил любовникът й, от коя групировка е бил и защо са го убили. Освен това искам да знам останали ли са след него някакви спорни пари и може ли сега да са се появили претенденти за тях.

— Къде са го убили, казахте?

— Май или в Гърция, или в Кипър. Но това не е сигурно, може да се окаже, че е било в друга страна. Да разчитам ли на вашата помощ?

— Естествено, Анастасия Павловна. Не обещавам резултат, но ще направя всичко по силите си. Това ли беше?

— Това. Не смея да ви задържам, играта ви чака.

Равил бавно прибра в джоба на сакото си запалката, цигарите и снимката, непохватно се смъкна от високия стол и леко се поклони.

— Бъдете здрава.

Каменская се усмихна с крайчеца на устните си и веднага се извърна, за да извика бармана. Ах, кучка милиционерска! Впрочем няма причини да й се сърди. Тя не му развали настроението, не му отне много време, не му каза нищо неприятно, а и молбата й не беше сложна за изпълнение…

Равил беше сигурен, че ще я изпълни за ден-два.