Александра Маринина
Градска тарифа (1)

Глава 1.

Да се живее с чувство на вина е непоносимо, но Павел Седов не се досещаше за това. В неговия живот, както и в живота на всички останали, имаше обстоятелства, при мисълта за които би трябвало да те загризе съвестта, но също като повечето хора, той ловко се измъкваше от неприятните мисли и те сякаш изобщо не се раждаха в главата му. Нямаше ги там. Ето защо в отношенията си със своята седемнайсетгодишна дъщеря Соня той следваше педагогически утвърдена, както му се струваше, линия на строгост, без излишни глезотии.

Виждаше се със Соня редовно, веднъж на две-три седмици. Водеше я на вечеря в ресторант, по бащински най-подробно я разпитваше как върви училището и изслушваше всичко, което дъщеря му смяташе за нужно да разкаже за майка си, бившата съпруга на Павел. Правеше й подаръци, не много скъпи, предназначени изключително да демонстрират бащина грижа. А на опитите на Соня да повиши нивото на претенциите си упорито се противопоставяше.

— Тате, а как смяташ да прекараш Нова година?

Седов още не бе мислил за това, рано беше, едва началото на ноември. Пък и още не бе наясно дали няма да му се падне да дежури. Графикът на дежурствата до края на годината вече бе изготвен, но знае ли човек, може някой да се разболее и тогава ще започнат размествания и замени.

— Не знам — отговори равнодушно.

— Защо не вземем да отидем в Дубай, а? Хайде де, тате, всички нормални хора отиват за Нова година някъде на топло. Разправят, че там било страхотно! Нашите момичета до едно са ходили…

— И как си представяш това? — строго и недоволно попита Седов.

— Ами как… Никак. Ще заминем двамата с теб, това е. Можем да резервираме хотел по интернет, а и с билетите ще е безпроблемно. Какво има да си представям?

— Ами майка ти? Сама ли ще я оставиш на Нова година?

— Е, какво толкова, тя и без това ще я посрещне с Иля, да не мислиш, че съм им притрябвала? И изобщо нямам намерение да стоя с тях през цялата нощ, как не!

— Добре де, ами Милена? За нея помисли ли?

— Е, ама и ти, тате! Длъжна ли съм да мисля за твоята Милена? Аз съм ти дъщеря и имам право да замина с теб, където поискам.

— Но Милена е моя съпруга… И тя има право да прекара празника с мен. Искаш ли да отидем тримата?

Естествено, и дума не можеше да става за някакво пътуване със Соня до Дубай. Седов смяташе, че децата не бива да се разглезват до такава степен, но беше по-добре момичето само да се откаже. А то определено щеше да се откаже, защото не можеше да понася Милена.

— Тя не ти е никаква съпруга, нали нямате сключен брак! — тросна се Соня. — Просто така, живеете заедно… Не тръгвам с Милена. Нали знаеш.

— А защо не предложиш същото на майка си и Иля? Може те да поискат да отидете?

— Да бе, веднага! — На хубавичкото й лице се изписа презрение. — Завтекоха се… Те нямат толкова пари. И изобщо този Иля е отвратителна скръндза, стиска се за всяка копейка, дава само за най-необходимото.

— Е, защото сигурно няма излишни пари — застъпи се Павел за любовника на бившата си съпруга. — Нали не е милионер.

— И аз това казвам… — неопределено въздъхна тя. — Не е милионер. Хем не се жени за нея, хем няма пари, изобщо никаква полза от него. Защо ли мама се занимава с този човек? На нейно място веднага бих го зарязала.

— И да остане сама? — скептично вдигна вежди Павел.

Той отдавна беше свикнал с демонстрираната от дъщеря му липса на всякакво уважение към родителите й. Това, естествено, не му харесваше. Опитваше се да й прави забележки, че нали, не бива да говори за по-възрастните с подобно пренебрежение, но полза никаква, така че трябваше да се примири. Вече не можеше да я превъзпита.

— Нищо, няма да остане сама. Нали не остана, когато те заряза.

Нещо твърде уверено прозвуча гласчето й. Дали просто така го изтърси, или имаше предвид нещо конкретно? Павел й зададе още един-два подвеждащи въпроса и ситуацията се изясни. Наталия имала вече нов ухажор, някакъв заможен тип, постоянно живеещ в Австрия. В момента създавал в Русия поредния (трети ли, а дали не вече и пети) филиал на своята фирма. И на Сонечка май й се струвало, че намеренията му са напълно сериозни. Във всеки случай, вече ги поканил на гости в Австрия. Засега на гости, а по-нататък…

— Е, и майка ти какво? Съгласи ли се? — вяло се поинтересува Седов.

— Хайде де, ще се съгласи тя — болезнено изкриви лице Соня. — Тя не може да зареже скъпия си Иля. Какво щял да каже той, пък как щял да го приеме, неприлично било… Глупости. Защо не вземеш да си поговориш с нея? Теб ще те послуша.

— Сонка, не си измисляй — разсмя се той. — Как ще си поговоря с майка ти? За какво? Че трябва да зареже човека, когото обича, и да замине с някакъв, дето почти не познава? Какви ги приказваш?

— Ама каква ти любов?! — отчаяно възкликна Соня. — Тоя неин Иля е жалко същество, никаква полза от него. А можем да живеем в Австрия като нормални хора.

Никак не му хареса изречената вече за втори път дума „полза“. Съвършено очевидно беше, че неговото момиче измерва ценността на мъжете изключително според тяхната платежоспособност. От Иля няма файда, защото той не ги води с Наталия в чужбина и не им прави разкошни подаръци, а от австрийския бизнесмен несъмнено ще има. Ох, Сонка, Сонка! Кога я изпусна толкова? Откъде се насади у нея подобно отношение към живота?

В този момент у него едва не се обади чувството за вина — нали Седов се бе развел с жена си преди пет години, сега можеше да се зачекне темата за бащиното невнимание към детето и така нататък… Но Павел, който не подозираше за това опасно усещане, ловко го избегна. Направи го абсолютно инстинктивно и затова безпогрешно.

— Така де — замислено продума той, — защо майка ти и Иля още не се женят? Майка ти ли не иска?

— Ха, не искала! Ще й се и още как…

— Каква е причината тогава? Нали той, доколкото знам, е свободен.

— И какво от това? Той е лъжец, само че мама не го разбира. Твоята Милена сигурно също си мечтае да се омъжи за теб, ама ти не й предлагаш, макар че и ти си свободен. Всички мъже лъжат…

— Соня!

— Добре де, добре, тате, извинявай. Ще ми поръчаш ли десерт?

— Разбира се — усмихна се Седов и повика сервитьора.

От всички ресторанти, в които водеше Соня, този й беше любимият, защото неговото момиче си умираше за сладкиши, а тук менюто гъмжеше от разкошен избор на десерти с бита сметана, която тя обожаваше.

* * *

— Лельо Ира, ти звезда ли си?

Осемгодишният Гриша Стасов гледаше Ирина Савенич сериозно и замислено. Впрочем всичко в своя детски живот той правеше замислено и сериозно.

— Не, котенце, не съм истинска звезда, просто съм второстепенна актриса — също тъй сериозно отговори Ирина. — Но съм много добра.

Коротков прихна в шепа и се извърна.

— Сигурно ме поднасяш — сериозно разсъждаваше на глас Гриша. — Защо чичо Юра се смее? Ако ми казваше истината, той нямаше да се смее. Смее се, защото ме будалкаш.

Стигнало до този безспорен извод, момчето удовлетворено замълча и се замисли за нещо. Докато то мислеше, Ирина продължи бързо да реже зеленчуците, а съпругът й с пресилено сериозен вид начукваше с кулинарно чукче пържолите върху дървената дъска. В кухнята надникна Татяна, майката на Гриша.

— Синко, не пречи на чичо Юра и леля Ира, иди в стаята си да играеш.

— Той не ни пречи, Танюша — отвърна Коротков. — Малкият работи като следовател. Целият се е метнал на теб. Здравата ни разпита тук.

— Сериозно ли?

— Да — потвърди той. — Детето иска да знае какви са мащабите на Иркината слава. Тоест — звезда ли е тя или не.

— Е, и какво установи, сине? — попита Татяна.

— Не съм установил още — делово съобщи Гриша. — Леля Ира не отговаря на поставения въпрос, измъква се. Тя смята, че съм още малък и с мен не може да се разговаря сериозно.

— Господи, какъв ужас! — Ира захвърли ножа и се хвана за главата. — Таня, как възпитавате детето със Стасов? Та то няма детство. Чуй го само как говори! Сякаш е на четирийсет години, а не на осем.

— Мамо — внезапно се обади Гриша, — аз се сетих. Леля Ира е истинска звезда и всички го знаят, само аз не го знаех, затова въпросът ми се стори смешен на чичо Юра. Прав ли съм?

— Прав си, слънчице — засмя се Татяна. — Върви си в стаята, сега леля Ира ще реже лук и ще ти потекат сълзички.

Гриша с достойнство излезе от кухнята. Дори заплахата, че лукът ще го разплаче, не го накара да се движи по-бързо. Стасов винаги казваше, че жена му е родила тризнаци: първо сериозността на Гришка, после бавните му реакции и чак накрая самия Гриша.

Празнуваха Деня на милицията. Вярно, 10 ноември тази година се падна в делничен ден, затова се разбраха да се съберат у Татяна и Стасов в най-близката до празника събота. Поделиха си задълженията: Коротков обеща с помощта на жена си да сготви някакво месо по абсолютно невероятен начин, Каменская и Чистяков трябваше да донесат десерта, на домакините се паднаха алкохолът и мезетата. А пък млиновете, както обикновено, се очакваха от Миша Доценко, защото никой не умееше да ги приготвя по-добре от неговата благоверна.

Коротков и Ирина пристигнаха по-рано, понеже „абсолютно невероятната“ рецепта изискваше време, а гостите трябваше да дойдат чак след един час. Татяна още веднъж провери подредената маса, убеди се, че всичко необходимо е направено и тя може да си почине малко, така че си наля чай.

— Това е то силата на навика — замислено каза тя. — Празнуваме Деня на милицията, а милиционерите сред нас се броят на пръсти. Ти, Юрик, и Настя. Стасов отдавна е в оставка, аз — отскоро, Доценко вече не работи в милицията.

— И Настюха всеки момент ще напусне — отговори Коротков. — Тогава ще остана само аз. И нашите ежегодни сбирки с хапване и пийване ще бъдат посветени само на мен. А аз ще се чувствам герой и страшно ще се надувам. Таня, трябва ми една купа, по-голяма и по-дълбока.

Татяна му даде дълбока и широка купа, в която Коротков започна да реди начуканото месо.

— Сериозно ли говориш за Настя? — попита тя. — Наистина ли се кани да напусне?

— А къде ще върви? Навърши четирийсет и пет. И не може да се сработи с нашия Афоня, той непрекъснато я гризе. Дисертацията на Каменская е почти готова, предлагат й да работи в катедрата, на длъжност за полковник, така че ще получи чина. А докато е при Афоня, няма надежда, той категорично отказва да я повиши в длъжност. При нас почти целият личен състав се разбяга, само най-дебелокожите като мен могат да понасят глупостите му. Вярно, Афоня скоро ще го повишават, всеки момент ще ни представят нов началник, но се страхувам, че той ще е още по-лош.

— Знае ли се кой ще е?

— Знае се. Млад и чевръст, от централния апарат. Настя все някак търпеше простотиите на Афоня, добре че поне са връстници. Но представяш ли си как ще се чувства, ако някакъв си сополанко я нагруби? Ами че тя само след минута ще си грабне шапката.

— Но защо мислиш, че той непременно ще я нагруби? — укорително рече Ира. — Може да се окаже нормален, здравомислещ, възпитан човек.

— О, не ме разсмивай — махна с ръка Юра. — Къде си виждала такива? Дори във вашето прехвалено кино отдавна ги няма, в милицията пък още по-малко. Ако Настюха напусне, изобщо няма да остане човек за работа, само Серьога Зарубин го бива, всички други са необучени момчета.

В кухнята отново дойде Гриша и по неговата съсредоточена муцунка личеше, че в главата му се е родил поредният животрептящ въпрос.

— Мамо, ами когато дойде Ира, как ще ги различаваме?

— Кои „тях“?

— Ами нашата Ира и леля Ира — кимна той към Ирина Савенич. — Нали имат еднакви имена, как ще ги различаваме?

Под „нашата Ира“ момчето имаше предвид съпругата на Миша Доценко — Ирочка.

— По лицата — даде практичен съвет Коротков.

— Чичо Юра, питам сериозно. Трябва да им измислим отделни имена, та никой да не ги бърка. Нека нашата Ира да бъде Нашата Ира, а вашата Ира — просто Ира.

— Интересно — възмути се Коротков, — значи моята Ира не е наша, така ли? Не, не съм съгласен.

— Тогава да бъдат Ира Голямата и Ира Малката — даде ново предложение Гриша. — Защото леля Ира е висока, а нашата Ира е дребничка.

— Остава да кажеш, че аз съм дебела, а вашата Ира е слабичка — обади се Ирина, която бъркаше в стъклена салатиера някакъв сложен сос.

— Но… — подзе Гриша и се сепна, уловил възпиращия поглед на Татяна.

За всички беше очевидно, че той щеше да каже: „Но ти наистина си дебела, а нашата Ира е слабичка“. Проблемът с теглото бе за Ирина Савенич болезнен и постоянен. Тоест, за една просто красива трийсет и пет годишна жена тя изглеждаше прекрасно, но за актриса беше доста едра и от години се бореше с килограмите, които постоянно напираха да се трупат и да остават навеки по талията и бедрата й. Татяна се опасяваше, че нейното дейно отроче, без да иска, ще обиди гостенката, и се постара да смени темата на разговора с нещо по-безопасно, но педантичният Гришенка не искаше да се примири с неразрешения проблем и предлагаше нови и нови варианти. Дискусията бе прекратена от обаждането на Миша Доценко, който притеснено съобщи, че майка му не е добре и не може да се грижи за осеммесечната си внучка, затова жена му, Ирочка, ще трябва да си остане вкъщи с детето. А той вече е сложил млиновете в кутия и след десет минути тръгва.

— Ира няма да дойде, така ли? — уточни Гриша. — Значи, засега можем да не измисляме имена.

И гордо се оттегли.

* * *

— Е, Виктор Алексеевич, хайде да отидем у Стасов, а? Там Коротков мъдри някаква необикновена гозба с месо, а ние с Льошка мъкнем пълна кола сладкиши. Ще се видим, ще хапнем, ще пийнем. А, Виктор Алексеевич? — придумваше Настя Каменская своя бивш началник.

Беше отишла у Гордеев да му честити професионалния празник и да му поднесе подаръка, купен колективно от всички, които бяха работили някога под негово ръководство. Съпругът й — Чистяков, трябваше след петнайсет минути да я чака навън, в колата, и тя се надяваше през оставащия четвърт час все пак да придума Колобок и да го закара там, където се събираше компанията.

— Не мога, Настася, ей богу, не мога! — кълнеше се полковникът в оставка. — Трябва да ме разбереш: внукът е нещо свято.

Най-големият внук на Виктор Алексеевич успешно тренираше джудо в клуб „Динамо“ и именно днес щеше да участва в отговорно състезание. Естествено, и дума не можеше да става да не присъства и да не подкрепи момчето. Инак щеше да му нанесе смъртна обида.

— Вие просто вече не ни обичате — тъжно въздишаше Настя. — Откак излязохте в оставка, ни забравихте. Далеч от очите — далеч от сърцето…

— Абе никого не съм забравил — гневеше се Гордеев. — Обичам ви и тъгувам за вас. Ама и теб ще те видя, когато напуснеш — как ще избираш между бившите си колеги и настоящите си съпруг или брат. Ще те видя аз тогава…

Тези думи вече съвсем огорчиха Настя. Перспективата да напусне я плашеше, ужасно не й се искаше да изостави работата си, но също така й се струваше невъзможно да я продължи. С Афанасиев, който дойде да ръководи отдела след Гордеев, все някак се примири, но Афоня скоро щеше да се издигне в йерархията и още в понеделник щяха да им представят новия началник, с когото — Настя беше стопроцентово сигурна — нямаше да се сработи. Новият шеф, както й казаха, бил доста млад, а кой млад ръководител би търпял като подчинени стари опитни служители, които по-добре от него знаят какво и как трябва да се прави?

— Ама защо се притесняваш, Стасенка? — гальовно попита Виктор Алексеевич, като забеляза нейното огорчение. — Изобщо не е страшно да напуснеш, повярвай ми. Ето, аз излязох в оставка, поседях половин година вкъщи, отспах си, начетох се на книжки, нагледах се на телевизия, начесах си крастата да дундуркам внуци, а после започнах работа. И се чувствам прекрасно!

— Ха, и това ми било сравнение! — жално се усмихна тя. — Работите при собствения си син, организирате службата за безопасност в неговата фирма. Вашият шеф не само не може да ви уволни, но дори и не смее да ви повиши тон. А къде ще намеря аз такава работа? На кого съм притрябвала? На четирийсет и пет години съм, хем и жена. Дори за секретарка никой няма да ме вземе.

— Я не ми говори глупости — строго подвикна Гордеев. — Каква ти секретарка? Ами че теб те канят в катедра, дават ти място на доцент. По мое време без кандидатска степен не назначаваха за доценти, човек можеше да разчита най-много да е старши преподавател. А теб — гледаш ли! — какъв късмет те споходи, пък ти се цупиш.

— Това не е късмет, а обикновен глад за кадри. Няма кой да преподава, затова примамват хората с длъжности. И после, след седмица ще ме обсъждат в катедрата, във всеки случай е ясно, че някъде след половин година ще защитавам. Но аз не искам да преподавам!

Такова отчаяние обзе Настя, че тя едва не се разплака. Разбира се, след този разговор настроението й се скапа и тя се качи в колата при мъжа си мрачна и мълчалива. Алексей отдавна вече бе престанал в подобни ситуации да й задава въпроса „Какво е станало?“. Защо да пита, когато и без това беше ясно. От деня, когато Настя навърши четирийсет и пет, тоест през последните пет месеца, причината за лошото й настроение беше само една, но пък постоянна: необходимостта да вземе решение дали да напусне криминалния отдел на милицията. Преди година и половина тя реши, че трябва да напише и защити дисертация, та в критична ситуация да има къде да отиде, без да сваля пагоните. Но тогава й се струваше, че има още много време, цяла година, а тази година, кой знае защо, се изниза страшно бързо и ето че моментът за вземане на решение настъпи, а тя се оказа неподготвена… Не можеше да зареже тази работа, толкова тежка, неблагодарна, съсипваща, но толкова любима! Нямаше как… Но беше и невъзможно да остане.

— Колобок заяви, че не било страшно да напуснеш — тихо продума тя, без да поглежда Льоша.

Това беше първата фраза, която Настя произнесе по пътя към дома на Стасов. До този момент те с Льоша сякаш разговаряха мълчаливо, взаимно четейки мислите си и отговаряйки на неизречени на глас въпроси, така че думите й прозвучаха просто като продължение на отдавна воден разговор.

— Асенка, всъщност страшно е единствено да изгубиш близките си… С всичко останало човек може лесно да се справи. Погледни Стасов: вече десет години, откак е свалил униформата — и си живее прекрасно. Ами Мишка Доценко? И той не се оплаква.

— А защо да се оплаква — тъжно се усмихна тя. — Той работи при Стасов. Пък и двамата са мъже…

— Добре де, ами Татяна? — не отстъпваше Чистяков. — Тя нали не е мъж. Ето, сега ще отидем и вземи да си поговориш с нея — ще се убедиш, че е напълно щастлива. А тя, между другото, изобщо не работи, седи си вкъщи, гледа си детето, домакинства. Ася, аз разбирам, при теб основният проблем са отношенията ти с началството, беше ти хубаво само с Гордеев, с всеки друг шеф на всяка работа ще се чувстваш зле, дори да останеш в любимата си милиция. Втори Гордеев никога няма да има, това е очевидно, затова, където и да работиш, винаги ще ти липсва онзи комфорт. Напусни работа, стой си у дома, чети книги, наслаждавай се на живота. Татяна ще потвърди, че съм прав.

— Таня работи вкъщи, пише книги. А аз какво ще правя? Ще ти готвя супички ли? Или ще ти пера чорапите?

— В това, между другото, няма нищо лошо.

Настя се умълча. Безсмислен разговор, хиляди пъти повтаряни думи, многократно използвани аргументи — и всичко това не водеше до нищо. А тя не можеше да вземе решение. Не можеше…

* * *

Не бяха се виждали с Татяна почти половин година. Редовно си говореха по телефона, но все не намираха време да се срещнат. Татяна се стори на Настя леко напълняла, но това можеше да е илюзия, създавана от светлата рокля със свободна кройка.

— Цъфтиш, млада пенсионерке — бодро забеляза Настя и целуна домакинята.

Беше решила да се стегне и да не показва лошото си настроение. Все пак беше празник!

— Цъфтя — с усмивка се съгласи Татяна.

Доценко вече бе пристигнал с млиновете, чакаха само Стасов, на когото в съботния ден бяха изникнали някакви служебни ангажименти. Настя издебна удобен момент, за да си поговори насаме с Татяна.

— Таня, как се чувстваш като пенсионерка? Нормално ли?

Татяна я погледна съсредоточено и кимна, сякаш съгласявайки се с някакви свои мисли. Сетне внимателно притвори вратата на кухнята, където се намираха двете в момента.

— Значи, Коротков не греши? Смяташ да напускаш?

— Не знам. Страх ме е — призна Настя. — Колобок заяви, че не бива да се страхувам, че изобщо не е страшно и всичко ще бъде прекрасно. Мишаня, струва ми се, също е доволен. А ти какво ще кажеш?

— Аз ли? — Татяна взе цигара от пакета, запали, дръпна няколко пъти. — Ти какво, не виждаш ли?

— Какво трябва да виждам? Изглеждаш прекрасно…

— Да бе… Не забелязваш ли как съм се издула? За половин година съм качила десет килограма.

— Как така десет? — ахна Настя.

Значи не й се бе сторило, Татяна наистина беше напълняла.

— Само не се преструвай, че не си забелязала — тъжно се усмихна домакинята.

— Е, съвсем мъничко…

— Съвсем мъничко… защото роклята е такава, скрива формите. А всъщност е един тих ужас. Зле съм, Настюша, много… А изглеждам добре, защото два часа се гримирах и специално за гостите си повдигах настроението. Да можеше да ме видиш измита. Ходещ труп.

— Какво намекваш, че си болна ли? — уплаши се Настя.

— Аха, болестта се казва „откачане“. Или депресия. Знаеш ли, когато напусках работа, толкова се радвах! Мислех си — ето, най-сетне ще се наспя, ще се заема с детето, време колкото ти душа иска, ще си пиша книжка след книжка, ще спечеля сума ти пари. А какво излезе? По цели дни седя на дивана и плача. Понякога дори с глас. За половин година не написах нито ред, от издателството постоянно ми звънят, а аз дори нямам какво да им отговоря. С нищо не се справям, нищо не ми се подхваща, искам само да се свия на кълбо на дивана и да рева. Стасов не знае какво да ме прави, май си измисля разни ангажименти в работата, за да не се прибира твърде рано и да не гледа цяла вечер подпухналата ми физиономия. Да, от вечните сълзи подпухвам. Сега разбирам защо хората, когато се пенсионират, започват да боледуват и бързо да се състаряват.

Тя говореше спокойно, почти весело, сякаш шегувайки се със себе си, но Настя виждаше, че всъщност Татяна прави усилие, за да не ревне.

— Наистина ли е толкова тежко? — попита тя със съчувствие.

— Много.

Татяна помълча, загледана в прозореца, после бързо избърса бликналите сълзи.

— Не бива толкова рязко… Цял живот си прекарала под диктата на думата „трябва“. Трябва сутрин да станеш, да се измиеш, да тръгнеш. За детската градина, за училището, за университета, за работа. Вечно трябва, трябва, трябва… Имах чувството, че тази дума ще ме задуши, ще ме смачка, толкова ми се искаше да се отърва от нея, да я отхвърля, да се събудя сутрин в делничен ден и да разбера, че НЕ Е НУЖНО. Че мога да не ставам, да не се обличам и за никъде да не тръгвам. Мислех, че това ще ми бъде достатъчно, за да съм напълно щастлива, защото всичко останало вече си го имам: любим съпруг, любим син, приятели, работа, която ми носи добри доходи. А излезе, че всичко е различно. Аз нямам нито един повод да се чувствам нещастна, но точно така се усещам. И няма обяснение за това. Няма обяснение, разбираш ли? — Тя повиши глас и в него зазвучаха истерични нотки. — Има само сълзи… Подлудява ме мисълта, че вече няма къде да отида, че животът е свършил и в него вече няма да има нищо радостно и светло. Именно това се нарича депресия.

Настя седеше прегърбена, вперила неподвижен поглед в ярката кутия с бонбони, и не знаеше какво да каже.

— Така че, ако ти е нужен моят съвет — продължи Татяна след паузата, — не напускай работа. Не знам защо, но мъжете преживяват това по-лесно. Дали са другояче устроени, дали нас, жените, усещането за свършек на живота ни спохожда по-рано… Не знам. Но ако ти още можеш да работиш — не напускай. Седенето между четири стени, въпреки цялата си илюзорна привлекателност, няма да те направи щастлива — със сигурност.

Настя понечи да спомене, че са й предложили да започне преподавателска работа, но вратата рязко се отвори и в кухнята нахълта негодуващият Коротков.

— Момичета, каква е тая разхайтеност! Месото след десет минути ще е готово, а ние още не сме пийнали първа чашка и не сме опитали мезетата. Таня, хайде да сядаме на масата без Стасов, докога ще го чакаме.

— Добре де — съгласи се тя. — Да вървим, да сядаме.

На масата Татяна живна. Смееше се, грижеше се за гостите и Настя, която тайничко я наблюдаваше, си мислеше, че чуждият опит не може да замести собствения. Според Колобок не било страшно да напуснеш работа, според Татяна — че е по-добре да не го прави. Кой от тях беше прав? Не можеш да разбереш, докато не опиташ сам. Трябваше да вземе решение. Но, боже мой, как не й се искаше!

* * *

Той смяташе, че напоследък нещо не му върви. Не, не така — поправяше се, — не напоследък, а доскоро. Защото, когато реши да сложи край на ужасното вечно безпаричие, той измисли как може да спечели пари, а щом започна да осъществява своя хитър замисъл, внесе в него някои поправки и разбра, че всичко трябва да се получи още по-лесно от планираното…

Радиаторът беше приятно топъл, бяха пуснали парното и Чигрик, седнал на перваза, изпадна в някакво подобие на блаженство. Скоро трябваше да дойде оня темерут, а след това — и неговата женска. Днес Чигрик беше още с празни ръце, още се оглеждаше, преценяваше едно-друго, съставяше и уточняваше разписанието на чуждия живот, но следващия път щеше да заработи с пълна сила.

Наслаждаваше се на себе си, на собствения си здрав разум и на предвидливостта си, гордееше се, че не е припрян и действа търпеливо и без суетене, но и без излишно мотаене. В някаква умна книжка беше прочел, че човек по природа се стреми към постигането на максимален резултат, тоест иска да получи колкото може по-голяма печалба при минимална инвестиция. Ето защо човекът по природа е крадец: понеже, вместо дълго и упорито да печели, преценява, че много по-лесно и по-бързо е да откраднеш. Това се хареса на Чигрик, тъй като дъртите съвсем го бяха изтормозили с наставленията си на тема „Работи и учи, усвоявай професия“. За какво му е потрябвало всичко това?

Самият той вече не си спомняше откъде се бе взел този негов прякор — Чигрик. Дали от „чирик“, както са наричали някога, много отдавна, червените банкноти от по десет рубли, или пък от циреите, които го измъчваха, откак се помнеше — редовно изникваха ту на врата, ту на гърба, ту по слабините му. А може да беше и от онези незапомнени времена, когато като шестокласник, изправен на дъската, пишеше с тебешир думи, диктувани от учителя, и вместо „чего“ написа „чиго“. Много години минаха оттогава, сега той вече е на двайсет и пет…

Чигрик ловко свали капачката от бутилката с бира и отпи две големи глътки. Хубаво нещо! И первазът е удобен, широк, и етажът е последният от населените, отгоре е само таванът, така че никой не минава покрай него, а пък той от мястото си прекрасно вижда вратите на апартаментите. Може да седи тук колкото си иска, ако ще, и до утре…

В дълбоките джобове на якето му има още две бутилки бира, пакетчета с чипс и цигари, така че всичко му е наред. И тоалетна не е нужно да търси — качваш се до площадката на тавана и си готов.

Чигрик чакаше търпеливо и най-сетне дочака. Асансьорът спря на последния етаж, вратите започнаха да се отварят. Той моментално скочи от перваза и направи крачка настрани, за да остане незабелязан и същевременно да вижда кой е дошъл и в кой апартамент.

Видяното доста го озадачи…

* * *

Наталия Максимовна Седова, която след развода не смени фамилното си име, слушаше дъщеря си, докато гладеше пола. Една плоха, кой знае защо, постоянно се заглаждаше не както трябва и Наталия се ядосваше на полата заради прекалено сложната й кройка, на себе си — заради своята несръчност, и на дъщеря си — заради това, което тя говореше. Соня току-що се бе върнала от ресторанта, където се бе видяла с баща си.

— Не разбирам защо да не може да отидем някъде двамата с него — възмущаваше се момичето. — Ходи къде ли не със своята Милена, а аз? Защо трябва да заминаваме тримата? Някаква си уличница му е по-скъпа от мен, така ли?

— Сонечка, баща ти няма пари за такива разходки — търпеливо обясняваше Наталия.

— Но нали ходи с Милена!

— Пътуват с нейни пари, разбираш ли? Милена печели добре, а заплатата на баща ти е съвсем малка, такива разходи не са му по джоба.

— Хайде де, добре печелела — тросна се Соня. — Нали учи, забрави ли?

— Тя учи едва първа година, а преди това работеше, така че сега живеят с тези пари. Ти не можеш да настояваш баща ти да те води в чужбина с парите на съвсем чужда за теб жена. Това е просто неприлично.

Наталия обърна полата от другата страна и ядосано се убеди, че плохата пак не е огладена правилно. Ама какво става тук, нали в магазина я пробва… Преди да я купи, стисна плата силно и й се стори, че полата не се мачка, затова многото плохи не я смутиха. Но след като само два пъти я облече за работа — ето на, вече трябва да се глади.

— Добре де — не мирясваше Соня, — тогава кажи на Иля той да ни заведе на някое шикозно място за Нова година. Всички момичета от нашия клас са ходили някъде, само аз си стоя тук като не знам каква… Или ще кажеш, че и Иля е чужд човек за теб и не е прилично да пътуваме с неговите пари?

Наталия въздъхна и отново взе да разглажда непокорните плохи. Какво да отговориш на такъв въпрос? Иля не е чужд човек, тя го обича, заедно са вече над пет години, но това „заедно“ е някак условно… Не живеят в общ дом, просто се срещат, ходят на театър, на ресторант, на екскурзии, два-три пъти седмично правят любов. И толкоз. Иля дори не остава при нея за през нощта и не кани Наталия да нощува при него. Отношенията им, които от самото начало се развиваха бързо и бурно, в един момент сякаш замръзнаха в една точка — без да водят нито към брак, нито към скъсване…

По едно време Наталия заподозря, че Иля има друга жена, може би дори съпруга или постоянна любовница, с която по някакви причини не иска или не може да се раздели. И в моментите, когато я канеше в дома си, тя подробно и придирчиво оглеждаше всяко кътче на неговото малко жилище, търсейки признаци за присъствието на някаква друга жена. Но не намери нищо.

Иля беше нежен, внимателен, грижовен, правеше й подаръци, прекрасно се отнасяше към Соня, не даваше явни поводи за ревност, но не продумваше за женитба. И изобщо в техните отношения нямаше и най-бегъл намек за онова, което е прието да се нарича „поддържане на съвместно домакинство“. Наталия не переше и не гладеше неговите ризи, в кухнята й нямаше негова любима чаша, в банята — негова самобръсначка. А в жилището му нямаше неин пеньоар, гребен и четка за зъби. Тя дори не беше наясно колко печели Иля. Знаеше само, че е програмист и не е беден, но дали едно пътуване, каквото искаше Соня, е по джоба му?

— Мисля, че трябва да го зарежеш — заяви дъщеря й. — Я по-добре да отидем в Австрия при оня твоя… Как беше… Андреас. Нали ни покани.

Соня подхващаше разговор за Австрия вече не за пръв път и Наталия винаги изтръпваше от това. Вярно, Андреас й харесваше, беше много симпатичен, много умен и обаятелен, беше й приятно, когато той отначало проявяваше дребни, а после и по-сериозни знаци на внимание към нея. И ресторантът, в който той веднъж я покани на обяд, беше много по-скъп от тези, в които бе ходила с Иля. Наталия вече съжаляваше, задето разказа за този обяд на дъщеря си: Сонка знаеше отнякъде за тузарското заведение и веднага направи извод.

— Супер! — възторжено закрещя тогава тя. — Сигурно е въшлив с пари. Давай, майче, не изпускай шанса си. Ще отидем в Австрия, ще живеем като нормални хора.

— Престани — пресече я Наталия, — никъде няма да отидем.

— Ама какво, тук ли ще кукуваме? С твоите жалки копейки? Иля няма да се ожени за теб и така ще си останем двете, като някакви глупачки.

Тогава Наталия страшно се разкрещя на Соня, опита се да й обясни, че е лошо не само да говори така, отвратително е дори да разсъждава по този начин, но явно без полза. Момичето не се бе уплашило от виковете на майка си и упорито си знаеше своето. Трябвало веднага да зареже Иля, да заминат на гости при Андреас и тя да положи максимални усилия, за да го ожени за себе си и двете да останат да живеят в чужбина. Ето, и сега Соня подхвана същото:

— Щом ти не можеш да си поговориш с твоя Иля, аз ще му кажа.

— Интересно, какво ще му кажеш? — позасмя се Наталия.

— Или да ни заведе някъде за Нова година, или ние с теб заминаваме за Австрия при Андреас. Да не сме някакви глупачки, да стоим по празниците в Москва? Всички нормални хора заминават за чужбина.

Наталия погледна дъщеря си уморено, тъжно и някак отнесено, като че тя беше чужд човек. Красиво момиче. Стройно, с фино лице, модерно подстригана тъмна коса, добре облечено — благодарение на Павел и Иля, те и двамата редовно подаряват на Соня модерни дрешки, самата Наталия не може да си позволи да попълва така гардероба й. Пак добре, че от време на време успява да припечели допълнително като преводач, нали специалността й е немски език. Но парите пак не стигат.

И ето, пред нея е застанала красива, модерно облечена седемнайсетгодишна тийнейджърка, и очите й са уж умни, а какво безобразие цари в главата й! Откъде ли у нея са се зародили такива отвратителни представи за живота? Кой й насади тези прекомерни изисквания към околните, които сякаш са длъжни „да й доставят удоволствие“, така че тя непременно да „не е по-зле от другите“? А по възможност дори да е по-добре. Тя май изобщо не слага в сметките си понятие като любов, а мисли само за пари, които на това отгоре не е спечелила сама. Нима цялото нейно поколение е такова? Или тя, Наталия, е изтървала в някакъв смисъл своето дете, нещо не е догледала, на нещо не го е доучила, на нещо не е обърнала внимание навреме? И може ли това някак да се поправи, или вече е късно?

Тя изключи ютията и мълчаливо окачи непокорната пола в гардероба. Ще трябва да я даде на химическо чистене, специалистите да се мъчат с нея.

— Е, защо мълчиш, мамо? — не мирясваше Соня. — Ти ли ще поговориш с Иля?

— С никого за нищо няма да говоря — тихо и отсечено изрече Наталия. — И не желая повече да слушам такива приказки. Освен това хиляди пъти съм те молила да не наричаш Милена уличница. Нямаш право да говориш така за нея.

— Защо пък? — яростно засвяткаха очите на Соня. — Заради тая Милена татко ни изостави, а аз трябва да ходя на пръсти около нея и да я гледам в очите, така ли?

— Прекрасно знаеш, че Милена няма никакво отношение към нашия развод. Баща ти дори не я познаваше тогава.

— Откъде си сигурна? Какво изобщо си знаела за него, когато си се развеждала? Че ти е изневерявал? Между другото, изневерявал ти е точно с Милена.

— Не е вярно. Баща ти наистина ми изневеряваше и ти прекрасно го знаеш. Но Милена няма абсолютно нищо общо с това. Край, не желая повече да обсъждам този въпрос с теб.

— Аз пък искам да го обсъждам! — избухна Соня. — Защо сте се развели тогава, щом не е заради нея? Да не би заради Иля?

Наталия мълчаливо разглеждаше окачените в гардероба дрехи. Добре де, стига с тази пола, макар че много й се искаше да я облече днес. Трябва да избере нещо друго, но такова, което й харесва. За повдигане на настроението.

— Излизаш ли? — попита дъщеря й, когато видя, че Наталия извади панталон и сако.

— Да.

— При Иля ли отиваш?

— Да.

— Значи ще му кажеш?

— Вече ти отговорих.

— Ами добре тогава! — през сълзи изкрещя Соня. — Щом не искаш, недей, стой си в Москва. А аз ще намеря с кого да замина оттук! Ще придумам татко! Ако ще и с Милена, ако ще и да сме тримата, пак ще замина! Напук на теб!

Тя изскочи от стаята и с всички сили тресна вратата.

Наталия няколко пъти дълбоко въздъхна, отиде при огледалото и се усмихна на отражението си. „Не — рече си тя, — на никого няма да позволя да ми развали съботната вечер“…

* * *

Наталия много се стараеше да бъде весела, но Иля, разбира се, забеляза, че е разстроена. Той безпогрешно усещаше настроенията й.

— Какво се е случило? — загрижено я попита само пет минути след като тя се качи в колата му.

— Ами Сонка… — въздъхна Наталия и вяло махна с ръка. — Не мога и не мога да разбера защо израсна такава. В главата й се въртят само пари и стремеж да не изостане от другите.

— И какво има този път?

— Настоява за Нова година да отидем в чужбина. Хем тази неблагодарница прекрасно знае колко печеля, разбира, че не можем да си го позволим, но пак: искам, та искам в чужбина. Днес е врънкала Павел за това, после и мен.

— Теб? — учуди се Иля. — С твоята заплата?

Наталия се умълча. Искаше й се да сподели с него, да му разкаже подробно разговора с дъщеря си, да се оплаче. Иля ще я изслуша, ще й съчувства, а може би ще й даде добър съвет. Но нали темата е толкова деликатна… Нито веднъж през годините, откак се познаваха, Наталия не бе му поискала нито рубла, просто не бе имало нужда: Иля винаги точно усещаше кога тя остро се нуждае от пари и под един или друг претекст я подпомагаше финансово. Разбира се, в разумни граници, но и Наталия не бе имала неразумни потребности.

— Разбираш ли, Илюша, Соня смята, че това пътуване би могъл да платиш ти — най-сетне се реши тя. — Струва й се, че имаш достатъчно пари за това. Откъде, откъде се взе този отвратителен навик да разчита на чужди пари?

Точно така. Без някакви намеци и недомлъвки. В края на краищата тя няма по-близък човек от Иля и разните увъртания са абсолютно неуместни тук.

— Мила, аз не разполагам с толкова пари — меко каза Иля.

— Да, разбирам, Илюша — припряно заговори тя, — не исках това да кажа… И през ум не ми е минало ти да… Просто не знам какво да правя със Сонка.

— Може би не е зле да поговориш с Павел? — предложи той.

— За какво? Как се възпитава дете ли? — горчиво се усмихна Наталия.

— Той да й осигури такова пътуване.

— Какво говориш? Павел няма да тръгне без Милена.

— Ами да отидат тримата. Какво лошо има?

— Нищо лошо, прав си, само че Сонка не може да я понася. Тя няма да тръгне с Милена. Иска да заминат само двамата с баща й, представяш ли си? Но с парите на Милена. Павел е опитал да й обясни, че така няма да стане, но тя не ще и да чуе. Не се съобразява, че родителите й са държавни служители и заплатата им няма да издържи такова пътуване. Втълпила си е, че щом баща й има Милена, която печели много, а аз — теб, тя има право на твоите пари и парите на Милена. И никакви мои увещания не помагат, нищо не е в състояние да избие тези нейни идеи… Знаеш ли — внезапно се усмихна Наталия, — тя дори започна да ми говори за Андреас… Онзи бизнесмен от Австрия. Спомняш ли си, бях ти разказвала?

— Сещам се… — кимна Иля.

— Нали той ме канеше да отида при него, предлагаше ми работа в своята фирма, а аз, глупачката, имах непредпазливостта да споделя това със Соня. И сега си го е навила на пръста: хайде, та хайде да заминем при него за Нова година. Иска да се опитам да му завъртя главата, за да се ожени за мен, и тогава с нея да отидем да живеем в Австрия. Харесва ли ти това, а?

— Никак…

Гласът на Иля прозвуча неочаквано рязко и Наталия изведнъж си помисли, че ето, сега ще започне онзи най-важен разговор, който тя очаква отдавна. Е, докога „просто ще се срещат“? Да не са някакви ученици? След толкова години интимно общуване хората или заживяват заедно, или се разделят.

Но очакванията й не се оправдаха. Иля заговори за нещо съвсем странично и в един момент Наталия почти физически усети как той се отдалечава от нея. Само преди няколко минути беше сигурна, че Иля е нейният най-близък човек, а сега се почувства ужасно самотна. Дори й стана студено, макар че парното в колата работеше много добре.

* * *

Наталия Максимовна беше възпитана с твърдите принципи, че е неприлично не само да броиш чуждите пари, а и дори да мислиш за тях. Особено човек, който иска поне малко от малко да уважава себе си. Това й внушаваха още от детството нейните родители, с тази мисъл тя продължаваше да живее и до днес. Трябва да кажем, че в тези години, които са доста сложни за държавните служители, навикът да не мисли за чуждите пари и съответно да не се сравнява с по-заможните, беше спасителен за Наталия. Тя на никого не завиждаше и с никого не се сравняваше, просто искрено смяташе, че хората живеят различно — кой по-богато, кой по-скромно, това е нормално и не е нужно да се ядосва за тези неща. През всичките години, откакто се познаваше с Иля Бабицки, и през ум не й минаваше да се поинтересува колко печели той и изобщо колко пари има. Струваше й се, че това изобщо не я засяга. Беше му искрено благодарна за своевременните и полезни подаръци, но никога не ги очакваше специално, камо ли пък да го помоли за тях. Именно затова обстоятелството, че възпитаната от нея дъщеря Соня се държи съвсем различно от майка си, много я огорчаваше…

Втората максима, внушена й още от детските години, беше необходимостта да се омъжи и роди дете навреме. Неприлично е да си стара мома. Трябва да създадеш семейство, да имаш съпруг и деца. Наташа беше красиво момиче, но родителите й, привърженици на строгостта и аскетизма във всичко, включително в емоциите, бяха успели да й внушат, че е най-обикновена и съдбата й трябва да бъде стандартна: гимназия с добра диплома, институт, работа по професията, по възможност в една и съща организация, но с умерен ръст в кариерата, брак с един и същ мъж, а на петдесет и пет години — достойно пенсиониране…

Ето защо тя се омъжи за първия, който й направи предложение. Харесваше Павел Седов, намираше го за приятно момче, още повече че родителите й одобриха кандидатурата му за съпруг: образованието му хубаво, работата му престижна за онези времена, заплатата — съответно прилична. Наталия се сети, че не обича съпруга си, след около три години, когато вече се бе появила Сонечка. С времето, отдалечавайки се от родителите си и освобождавайки се от техния консерватизъм, мисълта за развод все по-често я спохождаше… Ала колкото по-дълго живееше с Павел, толкова по-трудно бе на тази мисъл да пусне корени и тя я пропъждаше с усилие на волята, не я оставяше да я завладява. Така де, как да кажеш на човека, че вече не искаш да живееш с него, след като не ти е сторил нищо лошо. Не те е обидил, не ти изневерява, не пие прекалено много, не те бие… Какво не ти допада, щом по-рано всичко ти е харесвало? Нали нищо не се е променило. Би могла да се заяде за редовното пиене, но Наталия беше жена разумна и разбираше, че в службата на Павел това не може да се избегне, всички негови колеги посръбват — кой повече, кой по-малко, но пийват до един. Той нито веднъж не се бе прибирал неприлично пиян, не се бе търкалял в антрето, огласяйки жилището с гръмовно хъркане, камо ли пък да бе изпадал в запои и тежък махмурлук. Да, скучно й беше с Павел, който изобщо не четеше книги, а по телевизията гледаше само новини и екшъни, но нима това е повод за развод, още повече, когато имаш дете? Смешно е дори да го кажеш.

Всъщност много й се искаше да се разведе, но Наталия беше сигурна, че това е абсолютно невъзможно. Авторитетът на родителите й беше отслабнал, но полученото възпитание и трупаният в съветско време манталитет я бяха вързали здраво за ненужния й брак. И дори появяването на Иля Бабицки в живота й не повлия на нейната решимост да напусне мъжа си.

Иля я ухажва дълго и красиво. Не беше прекалено настойчив, водеше я на театри, на концерти и на изложби и Наталия се осмели да се сближи с него едва половин година след запознанството им. Веднага започна да я гризе чувството на вина пред Павел, когото никога не бе обичала. Мина се още един месец в мъки и угризения, а после стана това, което стана…

Същата вечер бяха ходили с Иля в театър „Съвременник“. Павел беше на дежурство, Соня беше на тридневна екскурзия с класа си и вкъщи никой не очакваше Наталия, така че можеше да не бърза. След спектакъла влязоха да пият кафе в симпатично заведение на „Чистие Пруди“, после Иля я закара до къщи. Дълго седяха в колата, сетне излязоха и застанаха пред входа. Не им се разделяше, но не смееха и да се прегръщат — можеше да ги видят съседи. Просто стояха и разговаряха, когато до тях спря младеж с найлонова торбичка в ръцете.

— Извинете, вие ли сте Наталия Максимовна? — учтиво попита той.

— Да… Защо, какво има?

— Помолиха ме да ви предам това.

Младежът пъхна в ръцете й торбичката и бързо се отдалечи.

— Почакайте! — извика след него Наталия. — Какво е това? От кого е?

Но младежът само ускори крачка и се скри зад ъгъла. Иля също стоеше като вкаменен и не сваляше от нея въпросителен поглед.

Торбичката беше най-обикновена, полиетиленова, с отпечатани върху нея име и лого на известна мрежа супермаркети, такива торбички се дават безплатно на всички купувачи в неограничено количество. В нея имаше нещо завито в амбалажна хартия, като форма наподобяваше книга. Наталия извади пакета и понечи да го разгъне, но Иля я хвана за ръката.

— Недей!

— Защо?

— Ти да не би да забрави къде работи съпругът ти?

— Но какво общо има тук Павел? Предадоха този пакет на мен, а не на него — не разбра тя.

— Наташа, моля ти се… Мъжът ти е служител в отдела за борба с наркотиците, а ти си му жена. Какво, нима нищо не проумяваш? Не се ли досещаш какви пари може да стоят зад всичко това?

— Смяташ, че това е подкуп ли? — уплаши се Наталия.

— Може да е и подкуп, и взривно устройство, и какво ли не. Не разгъвай пакета сама.

— Ами какво да правя? Да изчакам Павел ли?

— Наташенка… — Той внимателно взе пакета от ръцете й. — Не бива изобщо да го внасяш в дома си. Представи си само: влизаш, отваряш го, а вътре — пари, и то много. Ти ги пипаш, разглеждаш ги, броиш ги и в този момент се звъни на вратата и на прага застават служители от службата за вътрешна сигурност или някой друг, от службата за борба с корупцията. Тогава край, Наташенка. Ти никога и на никого нищо няма да докажеш. Парите са в дома, където живее Павел, по тях има следи от ръцете на жена му, тоест пачките са вече в семейството… И тогава на твоя Павел лошо му се пише, направо е за затвора. Това може да е скроено нарочно, за да му подлеят вода. Ами ако е взривно устройство, ако някой иска да сплаши мъжа ти, да си разчисти сметките с него?

— Какво да правя тогава? Да го хвърля ли?

— Не бива. Ако това са пари, както и да е, но ако е бомба? Някой ще я намери, ще я задейства случайно, може да загинат хора. Трябва да се обърнеш към специалист.

— Какъв специалист? Откъде ще го намеря? Слушай, Илюша, сега ще се обадя на Павел…

— Прекрасно — кисело се позасмя той. — И как си представяш това? Ние стоим тук и чакаме мъжа ти, той идва, запознаваш ни и му обясняваш при какви обстоятелства си получила пакета. Така ли? И какво ще стане после?

— Но нали не е задължително ти да чакаш с мен, можеш да си тръгнеш…

— И да те оставя до бомбата? Късно вечерта на улицата? За какъв ме вземаш? Наташа, овладей се. Сега аз ще се обадя на един приятел, той разбира от такива неща. Ще дойде и ще види. Но дотогава няма да държим това нещо в ръце, че знае ли човек…

— Хайде просто да го хвърлим и толкоз — решително заяви Наталия. — Да го метнем в някое кошче или казан за боклук, а аз ще се прибера.

— Ами ако избухне? И пострадат хора? Някой може да го намери, някой клошар или — не дай си боже — дете, ще го разгъне и… Аз ще го прибера в колата, а ние с теб ще се отдалечим.

— Ами ако колата ти се взриви? Хайде просто да го оставим на тротоара.

— Та да го вдигне някой случаен минувач? Не, не, по-добре в колата, там поне никой няма да го вземе. Като ще избухва, да избухва, по дяволите — решително каза Иля.

Той извади телефона си, обади се на някого, след това внимателно сложи пакета в автомобила си, после здраво стисна Наташа под ръка и я преведе до отсрещния тротоар. След половин час пристигна микробус, от който слезе солиден мъж с униформа с надпис „Спасителна служба“.

— Дайте пакета — каза той, след като се здрависа с Иля, — в колата имаме подвижна апаратура, сега ще го проверим. Вие засега останете навън.

От напрежение Наталия я тресеше, тя зиморничаво се увиваше в кашмирения шал и едва се удържаше да не се притисне до Иля. Проверката трая кратко. Скоро вратата на микробуса отново се отвори.

— Лъжлива тревога — с усмивка каза познатият на Илюша. — Касета е.

— Каква касета? — тъпо попита Наталия.

— Обикновена видеокасета. Там няма никаква бомба. Така че — гледайте си я със здраве. Желая ви приятно прекарване. Илюха, ще черпиш един коняк — весело намигна спасителят.

— Имаш го. Благодаря, че помогна — усмихна му се Иля.

Спасителите си тръгнаха.

— Е, какво, Наташенка? — тихо продума Иля. — Сега смяташ ли, че съм страхливец и се презастраховам?

— Нищо подобно — разпалено възрази тя. — Ти постъпи съвсем правилно. Благодаря ти, Илюша.

Едва сега тя осъзна, че бе прекарала половин час в кошмар, всяка секунда очаквайки мощен взрив. Цялата пламна, краката й затрепериха и се подкосиха. И тя се притисна до Иля, напълно забравила за прозорците на съседските апартаменти.

Иля нежно я целуна по бузата.

— Я да те изпратя до входа. Вкъщи ще видиш какво има на касетата. Сигурно учениците ти са измислили някаква мръсна шегичка.

Разбира се, те са, кой друг. Ах, мизерници такива! Да накарат нея, учителката си по немски, да трепери от страх! И това ми било гимназия. Талантливи деца, задълбочено изучаване на хуманитарни предмети… Същите безмозъчни хулигани са, както навсякъде, единствената разлика е, че родителите им са паралии. Неслучайно хората казват, че децата на богати родители са по-лоши от бедните, че са по-нагли, по-злобни. Сигурно наистина е така.

Те стигнаха до вратата на входа, когато Наталия внезапно разбра, че не може сама да гледа тази щуротия. И изобщо се бои да остане без Иля.

— Илюша, защо не влезеш с мен? — плахо предложи тя. — Не искам да гледам касетата сама.

Той завъртя глава:

— Не.

— Нужен си ми сега, много си ми нужен, Илюша, моля ти се — зашепна тя. — Паша е на дежурство до сутринта, Соня я няма, ще се върне чак вдругиден. Моля те!

— Не — твърдо повтори той. — Никога няма да престъпя прага на жилището ти, вече съм ти казвал.

Да, разбира се, заявявал й го беше, и то неведнъж. „Не може да водиш любовник в дома, където живееш със съпруга си. В това има нещо мръсно, оскверняващо и семейството, и самия дом. После няма да си го простиш, ще ти бъде неприятно и ще насочиш тази неприязън именно към мен“ — обясняваше й той. Тя нямаше голям опит в съпружеските изневери и тогава това й се струваше правилно, но сега изобщо не я интересуваха нито принципи, нито оскверняване…

Искаше само едно: да не остане сама.

— Изчакай до сутринта — предложи Иля. — Мъжът ти ще се прибере от дежурство, ще я видите заедно.

— Тогава аз ще съм тръгнала за работа. А и щом са пратили касетата на мен, а не на него, значи, тя е предназначена да я гледам сама. Не ти ли хрумна, че може да е за нас с теб? Да е шантаж. Първо касетата, после искане на пари. Павел не бива да я види. Иля, моля ти се… Трябва да съм наясно какво има на тази касета, а не мога сама… Ела вкъщи.

— Не — отново отказа той.

— Тогава хайде да отидем у вас. — Наталия решително се извърна и пое към колата му. — Ще я изгледаме, сетне ще ме върнеш обратно.

Пътищата бяха вече опустели и пътуването до дома на Иля не отне много време. Само след двайсет минути те влизаха в жилището му, а след още пет на екрана на телевизора се замяркаха кадри, на които в някакво помещение някакви доста разсъблечени мъже и жени се веселяха. Ама много се забавляваха. И дори, може да се каже, разюздано. Кадрите не трепкаха, явно бе снимано не от подвижна, а от монтирана в тавана видеокамера.

Наталия почти веднага разпозна съпруга си. Той правеше секс едновременно с три мадами, при това други двама мъже и една абсолютно гола хубавица обикаляха около тях, говореха си нещо и весело се кискаха.

— Какво е това? — с недоумение попита Иля. — Домашно порно ли? Твоите ученици са решили да те развеселят? Или да те наскърбят?

— Това е мъжът ми — кратко отговори Наталия и натисна копчето „стоп“ на дистанционното. — Можем да не гледаме по-нататък. И без това всичко е ясно.

Тя сама се учуди, че не се разплака, не изпадна в истерия. Върху й се стовари някакво тъпо безразличие, примесено с отвращение. Толкова години се бе страхувала да напусне Павел, когото не обичаше, защото смяташе, че няма право да го обиди, тъй като той добре се отнася с нея и всъщност изобщо не е виновен, че тя не го обича. А той се е забавлявал с някакви уличници и е мъкнел цялата тази мръсотия вкъщи…

Наташа се вслуша в себе си. Опита се да долови в душата си поне признаци за отчаяние и ужас, които според нея трябваше да изпита всяка почтена жена, видяла, че нейният любим съпруг, в чиято вярност толкова години не се е съмнявала, й изневерява по такъв примитивен и груб начин, и то в групов секс… Ала мъжът й всъщност не й беше любим, отдавна не беше… А може би и никога не го беше обичала, затова главата й се изпълваше с нещо съвсем друго: с усещане за задушлива тъпа скука, която я преследваше през всичките тринайсет години съпружески живот. Беше я изпитвала особено остро в почивните дни, както и нощем. Тя нямаше за какво да разговаря с Павел, на него не му бяха интересни нито книгите, които тя четеше, нито нейните мисли, нито училищният й живот, а пък за своята работа той още по-малко искаше да й разказва. На него му трябваше обилна топла храна, чиста къща и изгладени дрехи, както и редовен секс, изтънчен, разнообразен и продължителен, който абсолютно не интересуваше самата Наталия. Тя далеч не беше студена или несръчна лицемерка, просто по природа не можеше да изпитва радост в прегръдките на мъж, който й е скучен и всъщност изобщо не й е нужен.

И всеки път тя старателно изпълняваше това, което е прието да се нарича съпружески дълг, като криеше онази задушлива тъпа скука и се преструваше, защото смяташе, че щом самата тя е направила грешка, пак тя трябва и да си плаща за нея. Никой не бе я принуждавал да се омъжва за Павел Седов, никой, тя сама прибързано прие неговите ухажвания и поощряваше „сериозните му намерения“, защото се страхуваше, че може да остане стара мома, което според нейните представи би било абсолютно неприлично. И през ум не й бе минавало, че красиво момиче като нея ще има безброй кандидати и сред тях някой ден ще се намери онзи, без когото тя не би могла да живее. Ала тя се уплаши и побърза да се омъжи за първия, „който я поиска“, а сега трябва да плаща за моминската си страхливост…

Изведнъж се разбра, че Павел не се е нуждаел кой знае колко от нейните жертви, живял е някакъв свой весел мъжки живот, спял е с уличници — и от това Наталия се чувстваше особено унизена. Никога не се бе замисляла, че мъжете и жените са същества, устроени принципно различно. Жената по правило не може да желае мъж, когото не обича, макар че има и изключения; мъжът пък точно обратното — не умее да обича жена, ако не я желае. Защото в генетичната памет на мъжете хилядолетия наред се е утвърждавал моделът на победителя, завоевателя и притежателя: ако не победиш мамута, ако не го убиеш и не донесеш плячката до своето огнище — твоята жена и потомството ти ще останат без препитание; не завоюваш ли съседното племе, не му ли отнемеш горите за лов — резултатът ще е същият. А жената, за да отгледа потомството си, трябва да избере именно победител, който редовно ще доставя месо за семейното огнище. Да го приласкае и да му принадлежи. Тоест да направи така, че той да я поиска. Да бъде привлекателна, съблазнителна. Пожелае ли я — после, току-виж, я и обикнал. Тъй да се каже, останал завинаги край нейното огнище. Докато мъжът, открил обекта на желанията си, се старае да изглежда като победител, така че този обект да го поиска и в еротичен аспект. За първобитния и дори за робовладелския строй този модел изглежда напълно хармоничен и макар че самият строй на обществото отдавна е силно променен, генетичната памет почти не е отслабнала… Страшно е да си помислиш дори колко хилядолетия тя се е формирала и укрепвала, мигар можем да се надяваме толкова бързо да се изпари. И не се е изпарила. Затова и днес жената първо трябва да признае, че мъжът с нещо я превъзхожда — с ума ли, с душевните качества ли, с ловкостта, таланта или богатството си, или с нещо друго, а чак след това тя пожелава да му принадлежи и сексуално… Виж, мъжът може да иска и с удоволствие да си ляга с огромен брой жени, независимо от другите им качества, защото за тях, меко казано, не му пука. Сексуалното влечение при него е първично, а душевната привързаност се поражда чак след това. Или изобщо не се поражда.

Наташа не разбираше тези неща и свято вярваше, че щом законният й съпруг — Павел Седов — със завидна редовност, въпреки преживените заедно години, прави с нея любов, и то не как да е, а творчески, с интерес и ентусиазъм, значи я обича. И то предано и нежно. Е, как е възможно да вземеш и ей така, без причина, да зарежеш човек, който толкова те обича? Как ще живее той след това? Нали няма да може да диша без нея. Самата тя ни най-малко не желаеше Павел, но търпеше неговите еротични еквилибристики, и то ги търпеше старателно, артистично, с всички сили криеше скуката си и се опитваше да направи така, че той нищо да не забележи и за нищо да не се досети.

И изведнъж се оказва, че всичко е било напразно, безсмислено. На него му е било безразлично с коя прави любов — с нея или с онези разпуснати момичета, или с какви ли не други… И неговият креватен ентусиазъм изобщо не е говорел за пламенна, нежна и предана любов към съпругата му, а просто за неутолим сексуален апетит и огромна мъжка сила. Нищо повече. В един миг Павел се превърна в очите на Наташа от любящ съпруг в сексуално вманиачен непридирчив нерез. И точно него ли тя толкова години не намираше морални сили да напусне? Долно, унизително, оскърбително.

— Налей ми нещо, Иля — тихо изрече тя.

— Вода или валериан? — с грижовна готовност скочи той.

— Някакъв алкохол — позасмя се Наташа. — По-силничък.

Той мълчаливо й наля голяма чашка коняк. Наташа го изпи, замижа и помълча няколко минути.

— Заведи ме вкъщи.

— И после какво?

— Не знам — сви рамене тя. — Най-вероятно ще си събера багажа, моя и на Сонка, ще извикам такси и ще замина при родителите си. Няма повече да остана с Павел. Не искам да го виждам. Ще си тръгна още тази нощ, докато той не се е прибрал. А вдругиден ще взема Соня направо от училището, когато дойде автобусът.

— Твърдо ли си решила?

— Предполагам — отново сви — рамене тя. — Впрочем кой знае дали ще ми достигне смелост, когато изтрезнея.

— Наташа… — Иля седна до нея, прегърна я през раменете. — … не е задължително да се връщаш при родителите си. Можеш да живееш при мен.

— Ами Соня? Едно е да й кажа, че съм се скарала с баща й, и съвсем друго — ако тя разбере, че съм изневерявала на съпруга си и съм го напуснала, за да отида при любовника си. Тя е на дванайсет години, голяма е вече.

— Разбира се — въздъхна той. — Извинявай, не помислих за това. Ако искаш, ще ти помогна да се пренесеш.

Той не се опита да я разубеди, а по всякакви начини й показваше, че се радва, задето е скъсала с мъжа си. И това й даваше основания да мисли, че Иля — макар и не веднага, все пак ще й направи предложение. Но минаха пет години и всичко си оставаше, както преди.

В онази нощ той я закара вкъщи и търпеливо я изчака в колата, докато тя събра багажа, после я закара в Балашиха, наблизо, в Подмосковието, където живееха родителите й. И през всичките следващи месеци беше до нея, всеки ден я подкрепяше, помагаше й да преживее тежките обяснения със съпруга си.

Павел нищо не си признаваше, крещеше, че това било монтаж, че са му скроили номер, защото работата му е такава и има безброй врагове, и как е възможно тя, Наташа, да не разбира, че наркотиците са минно поле, по което сноват такива огромни пари, че да те е страх дори да си помислиш, и заради тези пари наркопласьорите, които той, Павел, преследва, са готови на всичко… И че тази касета е просто опит да го сплашат, да му покажат на какво са способни, за да възпрат усърдното ченге, да го накарат да спре, да се огледа, да се замисли и да си направи верните изводи. Наташа го слушаше и си мислеше, че това спокойно може и да е истина, но се вглеждаше в мъжа си и същевременно разбираше, че записът на касетата също е истински. Не е никакъв монтаж. Просто две отделни истини, успоредни, всяка по своя път. Да, той със сигурност има врагове и наркобизнесът не е като да търгуваш на сергия с фалшива водка, но и груповият секс с разхайтените момичета, хем открит, пред очите на двама мъже и някаква абсолютно гола мацка, сред пиянски шегички и мръснишки хихикания — и това го има.

Последва бърз развод и сложни, продължителни и заплетени варианти на продаване и купуване на жилища и вила, в резултат на които Павел се озова в гарсониера, Наталия и дъщеря й — в едностаен апартамент, а родителите й се преместиха в топлата зимна вила в Балашиха.

След известно време в живота на Павел се появи младичката красавица Милена. За нея Наталия бе информирана от Соня, която редовно се виждаше с баща си. Дъщеря й бързо свикна с Иля, по-точно с обстоятелството, че и майка й си има „приятел“, и всичко някак влезе в нормални релси, някак се подреди, утвърди се… Ала така си и оставаше в същите релси, сякаш буксуваше.

Павел не се ожени за Милена, но все пак живееха заедно, а благодарение на високоплатената й работа двамата се преместиха от гарсониерата в по-голямо жилище, направиха скъп ремонт, купиха модерни мебели и изобщо водеха общо домакинство… И всяка година почиваха в престижни и далеч не евтини курорти, докато Наталия така и продължаваше да се „среща“ с Иля, а на почивка ходеше с дъщеря си. По принцип всичко това я задоволяваше, но все пак тя не разбираше защо той не иска да се ожени за нея. Нали й бе предложил да се премести при него тогава, в нощта, когато в равния и скучен живот на Наташа нахлу онази касета, която я освободи от колебанията й. Той й предложи, значи, беше готов да живее с нея…

А сега какво? Не иска ли вече? Или я обича по-малко?