Александра Маринина
Няма връщане назад (5)

Глава 5

Ето, дойде събота и Вячеслав Боровенко се събуди с радостното предчувствие за сполучливо свършване на днешната работа. Сега главата не го болеше, само едва-едва, но в сравнение с вчерашната болка, изстискваща силите му и разцепваща тила му като вряща лава, пълна с чугунени гирички, които блъскат отвътре черепа му, това беше просто дреболия, почти незабележимо ухапване от комар, и можеше да се оценява като състояние на пълно и абсолютно здраве.

Естествено, вечерта Лиза му направи сцена, засипваше го с упреци, обвиняваше го и го наричаше с какви ли не обидни думи, задето заради него не бяха успели да научат коя е дамата, с която се бе срещнал в ресторанта писателят Богданов и на която бе дал пари срещу един дебел плик. Отначало Слава не се ядосваше особено, разбираше, че съпругата му е права и че вината да изпуснат жената е негова и само негова. Но когато кавгата започна да навлиза в стадий на скандал, у него се надигна негодувание. Срещу жена му. Срещу ситуацията, която го принуждаваше да се занимава с такива идиотщини. Срещу него самия, задето не намираше у себе си сили да се противопостави на Лиза. Срещу сина му Юрка, заради когото той се бе натресъл в тия гадости. Срещу всичко. И дори срещу загиналия преди година журналист, чиито материали сега трябваше да издирва. Той вяло се зъбеше в отговор, после започна да повишава тон, изобщо петъчната вечер не завърши с нищо добро.

Но пък сутринта всичко беше различно. Ясно слънчево време, главата не го боли и — най-важното! — днес съавторите отново щяха да се съберат у маестрото и Богданов със сигурност щеше да огласи новата си идея, почерпана от получените вчера материали. Всъщност би могъл още сега да се обади на Николай или дори направо на Андрей Степанович и да му докладва, че от тримата писатели, работещи по проекта „Василий Богуславски“, материалите на покойния журналист получава именно Глеб Борисович Богданов. Но му се искаше да е напълно уверен. И освен това, така си и остана неизяснено от кого получава тези материали. А имаше надежда в разговора със съавторите да каже това. Например: „Вчера се видях с…“ или нещо подобно. Днес. Днес окончателно ще се разбере всичко и ще настъпи благополучният край на тази история.

Ето защо настроението на Слава Боровенко, въпреки бурно прекараната вечер, беше определено приповдигнато. Лиза пазеше мрачно мълчание и той с големи усилия успя да поведе разговор, но постепенно тя омекна, след като се убеди, че съпругът й обсъжда плана за действие заинтересовано и конструктивно.

— Днес трябва да отидем на „Сретенка“ по-рано — делово разсъждаваше той, докато похапваше от сладката оризова каша с ябълки и стафиди — любимата му закуска — и да чуем какво става в апартамента, докато маестрото се разхожда по булевардите.

— Защо? — напрегнато попита Лиза. — Какво може да става там? Там ще бъде само старицата.

— Тя може да разговаря с някого по телефона и да се изтърве нещо. Снощи ги слушах, докато писателят си легна, и останах с впечатлението, че старата знае с кого и защо се е срещнал в ресторанта. Там, разбираш ли, се е създала една пикантна ситуация, при която Богданов крие нещо от старицата, а тя се досеща и постоянно го подкача за това. В смисъл че не е работа това и че тя не одобрява поведението му, и че покойната му майка не би го одобрила.

— А Богданов какво? — В гласа на Лиза се появи заинтересованост.

— О, маестро Богданов е самото високомерие — изхъмка Слава. — Че нали, Глаша, не изпростявай, Глаша, не приказвай глупости, какво си си въобразила, чети по-малко криминалета и така нататък, и изобщо, как смееш да ме подозираш в такива неща. Вчера дори се скараха, но аз не различих нито дума: Богданов отиде в кухнята при старата, а оттам почти нищо не се чува, само разбрах, че двамата се карат и са много недоволни един от друг. А после някой му се обади по телефона, дали беше някоя от бившите му съпруги, дали внучка, не разбрах, той нито веднъж не изрече името, но употребяваше глаголите в женски род. Слушалката отначало вдигна старицата, веднага сниши глас и взе да шепне, не чувах добре, но различих нещо като „после ще ти кажа, защото той ще се ядоса“. Чак после извика домакина. Затова си помислих, че бабата е в особено близки отношения с тази роднина и докато маестрото се разхожда, много е вероятно тя да й се обади и да й каже нещо интересно за нас. Между другото, когато тя си тръгваше снощи, Богданов й каза рязко на сбогуване: „И ако обичаш, Глаша, престани да се бъркаш в моите работи и да ме занимаваш с глупости“. Е, какво, тръгваме ли?

Той гаврътна до дъно втората си чаша кафе и стана. И Лиза стана от масата, бързо събра в мивката използваните съдове.

— Довечера ще ги измия. Само че днес ще взема моята кола — каза предизвикателно.

— Да, разбира се, разбира се — кротко отвърна Боровенко. Пред блока на Сретенския булевард стигнаха малко след девет. Искаха да паркират както в предишните дни, точно пред входа, но в съботната сутрин всички места се оказаха заети: собствениците на коли, за съжаление, нямаха порочния навик в почивен ден да стават рано и да тръгват за работа. Наложи се да паркират по-далече, но така, че да виждат входа. Лиза заключи колата си и се премести при мъжа си, който веднага си сложи слушалките и се приготви за работа.

— … в захарницата няма захар — зазвуча недоволният глас на Богданов. — Днес нещо си разсеяна, Глафира Митрофановна.

— Сега, Глебушка, сега — припряно и виновно каза старицата, — сега ще сипя.

Стъпките утихнаха, домашната помощница отиде в кухнята за захар. Ето, връща се, звукът от стъпките й приближава…

— Ах, господи! Извинявай, Глебушка.

— Ама какво ти става днес! — кипна Богданов. — Ту ми подаваш празна захарница, ту разсипваш всичката захар по пода.

— Ей сега — смотолеви старицата, — сега ще почистя. Не се ядосвай. Наистина не съм на себе си още от сутринта, откак станах в пет часа, ръцете ми все треперят.

— Да не се разболяваш? — Богданов моментално смени гнева си с искрена загриженост. — Да вземеш да полежиш, да си починеш, а?

— Че как да полежа, Глебушка, нали трябва да сготвя обяда, ще идват Васенка и Катерина! Тъкмо заради обяда се притеснявам. Ами ако днес пак ни сипят отрова?

— Е, ама ти вече прекаляваш, Глаша! Не е имало никаква отрова, разбираш ли? Не е имало!

— Ти пък откъде знаеш? Още тогава ти казах: иди в милицията, те да проверят какво имаше в онази супа. Ама ти не ме послуша. Върви сега, че гадай…

— Добре, добре, Глашенка — внезапно омекна Богданов, — така да е, в супата е имало отрова. Но днес откъде ще се вземе? Вчера тук не е влизал външен човек, и днес не е. И няма да влезе. Така че готви си спокойно супата и за нищо не се тревожи. Разбрахме ли се? Това е, тръгвам на разходка.

Тихо звънване от поставянето на порцелановата чашка в линийката, звук на отместен стол, стъпките на Богданов — тежки, уверени, за разлика от ситните леки стъпки на Глафира, скърцане на отварящата се врата на гардероба в антрето, шумолене от плата на скъпото късо палто. На това място чуваетмостта беше превъзходна, явно писателят се обличаше някъде съвсем близо до микрофона.

По-нататъшното чакане не донесе нищо ново. Богданов излезе от входа и тръгна към „Болшая Лубянка“, та на кръстовището да излезе в централната част на Рождественския булевард. Старицата отиде някъде навътре в апартамента, най-вероятно в кухнята, да готви, и не предприе никакви опити да се обади на някого по телефона. Вярно, телефонът звъня няколко пъти, но тя отговаряше кратко: „Няма го, ще се прибере след дванайсет“.

След поредното позвъняване Слава отмести единия наушник, затвори книгата, която четеше, обърна се към жена си.

— Все пак е странно… Докато старата се дотътри от кухнята до антрето, телефонът успява да звънне девет-десет пъти. Представяш ли си какви разстояния са това? Защо в апартамента му има само един телефон? Та това е страшно неудобно!

— Може би за икономия? — предположи Лиза и също затвори списанието, което си бе взела за четене от къщи.

— Не, не ми се вярва — замислено промърмори той. — Маестрото има кола с шофьор, макар че спокойно може сам да шофира, четохме го в едно интервю, спомняш ли си? Има книжка още от младини и шофьорски стаж — дай боже всекиму. А той се фука, наема си шофьор. И при това да икономисва от телефон… Всяка седмица поне веднъж обядва в ресторант, а там цените са такива, че ще стигне за цял телефон, и то от скъпите.

— Богатите си имат своите странности — сви рамене Лиза и отново впери поглед в лъскавото списание.

Точно в единайсет и половина писателят се прибра от разходката си.

— Ето на. — Слава се протегна, доколкото му позволяваше автомобилната седалка. — Още половин час — и ще започне най-интересното. Между другото, сега старата ще му докладва кой се е обаждал по телефона, а това може да се окаже интересно. Ти си приготви лист и химикалка, ще ти продиктувам. Лизонка, сигурен съм: днес всичко ще се разреши и ще приключи. Нали? Я се усмихни!

Той протегна ръка и ободряващо погали жена си по коляното, изпъкнало под тесните кожени панталони.

Лиза мълчаливо отвори чантата си, извади химикалка и затърси лист хартия. И в този момент започна да се случва нещо странно. Влезлият през портата сребрист джип, като не намери място за паркиране до тротоара, спря точно по средата на двора, от него слязоха двама мъже с ярко изразена кавказка външност: единият беше по-възрастен, Слава би го нарекъл стар, другият — значително по-млад, на петдесетина години, и двамата бяха снажни, с изправена осанка, гъсти, добре подстригани коси, носеха дълги модерни шлифери. И двамата излъчваха самоувереност, упоритост и снизходително дружелюбие, присъщи на някои хора, които са убедени, че са по-силни и затова не е нужно да се страхуват от никого и от нищо.

Мъжете излязоха от двора на улицата, завиха наляво и се скриха зад вратата на третия вход, същия, в който живееше Богданов, и след две минути в слушалките на Боровенко се чуха трелите на звънеца на неговата врата.

— Гледай ти — учудено се обърна той към Лиза, — на нашия маестро му дойдоха гости. А аз не съм чувал той да си уговаря такова нещо по телефона.

— Може да са му позвънили на мобилния — отговори Лиза, без да откъсва поглед от статията в списанието. — Докато се е разхождал.

— Не — поклати глава Слава, — това е нещо важно за нас, усещам. Сигурен съм. Я чакай…

Микрофонът, скрит в антрето, изпращаше към слушалките звук от предпазливи стъпки и силен шепот. Провървя им: писателят Богданов и неговата домашна помощница и бавачка спряха точно до вратата, на която наркоманът Мишаня беше закрепил „бръмбара“.

— Кой е?

— Не знам. Ти очакваш ли някого, Глебушка?

— Не, за Катерина и Вася още е рано.

— Ами ако е Васечка? Понякога той идва по-рано. Да отворя ли?

— Да не си посмяла!

— Ами поне да погледна през шпионката…

— Стой спокойно, ти казах.

Звънецът прозвуча отново — продължително, настойчиво.

— Кой ли може да е? — Дори в шепота на Богданов можеше да се различи не толкова учудване, колкото тревога.

— Майчице! — ахна Глафира. — Ами че това сигурно е той!

— Кой „той“?

— Който беше подхвърлил отровата. Дошъл е и днес. И тогава дойде в сряда.

— Ама кой е идвал бе, Глаша?

— Че аз откъде да знам? Нямало ме е вкъщи, когато е идвал. И е развалил борша. Оня път не успя, та е дошъл и днес, иска пак да опита. Не отваряй, Глебушка, не отваряй, за бога, моля те!

— И без това нямам намерение. Впрочем може наистина да е Василий, а? Или Катерина. Неудобно се получава.

— Ами обади му се по телефона. Дай ми слушалката, аз ще отида на пръсти до кухнята и тихичко ще му се обадя, ще го попитам дали той стои пред вратата. Ти само ми набери номера, не го знам наизуст.

В слушалката се чуха резки звуци: Богданов набираше номер на мобилния телефон. Ситнящите стъпки на Глафира Митрофановна зашумоляха и утихнаха, а пространството на антрето отново се изпълни с настойчивите дълги позвънявания. Боровенко имаше чувството, че чува тежкото дишане на Глеб Борисович. Какво пък, напълно бе възможно, ако възрастният писател се беше развълнувал (впрочем защо ли?) и се бе подпрял на вратата. Ето че зазвучаха приближаващите се стъпки на старицата — по-силно и отчетливо.

— Не е Васенка. Те идват заедно с Катерина, в момента минават покрай Политехническия музей.

— По дяволите! Кой ли може да е?

— Нали ти казвам: викай милицията! Оня душегубец е! Сигурна съм.

— Стига де, Глаша. Не вдигай шум.

— Викай ги, Глебушка! Ще ни изтрепе тоя!

— Тихо… Чуваш ли? Асансьорът. Той си тръгна. Ще ида да погледна през прозореца, може да видя кой ще излезе от входа.

Звукът от леките стъпки на Глафира и тежките на Богданов сякаш оживя и взе да се отдалечава от микрофона. След известно време двамата гости се появиха на улицата и почти веднага в слушалките прозвуча:

— Видя ли? Дойдоха и двамата. Така си и знаех! Добре че не отворих, нямам какво да им кажа.

— Но защо дойдоха, Глебушка? — тревожно прозвуча гласът на старата жена.

— Знам ли! Сигурно са смятали пак да ме убеждават. Затова са дошли, без да ме предупредят, за да ме сварят неподготвен. Уф! Не ме оставиха дори да си изпия кафето, гадове такива.

— Ох, не си прав, сине, не си прав — завайка се старицата. — Не са искали да те придумват, а да те убият. Нали си го знаеш, Глебушка.

— Не искам да обсъждам това. Най-малко с теб. Донеси кафето.

Боровенко отново свали слушалката и като наблюдаваше мъжете, които свърнаха към двора, ядосано удари с юмрук таблото. Какъв идиот е! Още щом в апартамента се заговори за асансьора и че неканените гости си тръгват, трябваше веднага да изскочи от колата и да отиде до входа, та щом се появят непознатите, да ги последва плътно поне през няколкото десетки метра до оставения на двора джип и да се постарае да чуе за какво си говорят. Макар и не всичко, макар и само откъслечни фрази или дори отделни думи, но трябваше да се постарае да получи поне приблизителна представа кои са тези хора и защо бяха дошли при Богданов. А той не се сети. В края на краищата той е технолог в хранителната промишленост, а не разузнавач или оперативен работник, мозъкът му е устроен по различен начин. Захванал се е с работа, дето не е негова, затова нищо не се получава. Допуска грешка след грешка. Ако сподели това с жена си, тя пак ще започне да му се кара, както вчера. Не, по-добре да си премълчи.

— Е, какво става там? — нетърпеливо попита Лиза. — Той не ги ли пусна да влязат?

— Не. Но знае кои са и защо бяха дошли. Някаква тъмна история. Старата е сигурна, че тези кавказци искат да убият нашия маестро. Ти как мислиш, те имат ли връзка с историята, с която се занимаваме ние?

— Едва ли — поклати глава тя. — Нали си спомняш, когато вчера се обади жената, с която се срещна в ресторанта, той й се скара, че му е позвънила вкъщи. Следователно крие връзката си с нея от старицата. А за връзката с тези типове бабата е осведомена. Значи, това са различни неща.

На Слава му поолекна. Щом Лиза е сигурна, че двамата солидни кавказци по никакъв начин не са свързани със загиналия журналист и неговите изгубени материали, тя няма да му натяква, че е бил несъобразителен и муден.

В дванайсет без две минути покрай тях бавно мина колата на Катерина Славчикова. И сега нямаше място до тротоара пред входа, така че нейният тъмносин опел спря далече, в самото начало на Сретенския булевард, до площад „Тургенев“. Оттам Екатерина Сергеевна и Василий дойдоха пеша, като си разменяха кратки реплики.

— Просто да се чудиш как хората до такава степен нямат вкус — с нескрит сарказъм каза Лиза, като гледаше приближаващите Катерина и Василий. — Няма ли кой да й каже, че не бива да се облича така?

Слава не можа да разбере какво има предвид жена му. Да, Катерина Славчикова изглеждаше малко странно с късото яке и дългата широка пола, още повече че якето беше седефено-синкаво, а полата — пъстра, златисто-бежвво-кафява, но на него му се стори, че писателката е облечена не толкова безвкусно, колкото неподходящо за фигурата й. Право скроеното, почти квадратно яке не подчертаваше талията й и стигаше точно до мястото, където започваха бедрата, а спускащата се под него широка пола образуваше нещо като правоъгълник. Всичко заедно приличаше на поставени едно върху друго детски кубчета, над които старателно е закрепена топчица — много късо подстригана глава с кръгло лице. С една дума, видът й, направо казано, не бе особено женствен, но нали Катерина не е виновна, че има такава фигура. А трябва да се вземат предвид и трите раждания. А цветовата гама — какво пък, тя е напълно приемлива, малко странна наистина, но не дразни окото.

— Не ставай злобна — кротко възрази той, като се извърна към жена си, — тя се облича като всички, но не всички имат фигура като твоята.

— Каквато и да е фигурата й, не може да облича право късо яке с права дълга пола — безапелационно заяви Лиза. — Какво, да не би да няма очи? Че и тая походка! Поне да не носеше обувки с токчета, щом не може да ходи с тях.

Слава сметна, че е най-добре да премълчи. Когато жена му не бе в настроение, нейните критични забележки бяха не само остри, но и обидни, а понякога и несправедливи, той прекрасно го разбираше. За сметка на това, тя очевидно нямаше претенции към външния вид на младия съавтор — неговите омачкани дънки и подаващата се изпод коженото яке дебела карирана риза напълно задоволяваха вкуса на Лиза.

Боровенко натисна копчето и свали стъклото, но не чу почти нищо разбираемо, само видя как мърдат устните на събеседниците. В момента, когато те минаваха покрай колата, във вялия им диалог настъпи пауза. Защо ли във филмите и криминалните романи героите винаги успяват да подслушат дори една дума, но пък ключова, която хвърля светлина за разкриването на страшна тайна? А те, Слава и Лиза, подслушват, подслушват, вече трето денонощие, а каква полза от това? Къде са съдбовните признания и неочакваните откровения? Няма ги. Само някакви наблюдения, събирани троха по троха и подреждани от неуверена и непрофесионална ръка в една доста колеблива и съмнителна мозайка.

— Дай слушалките на мен — каза Лиза, — аз ще послушам, а ти си почини. Ако искаш, иди да хапнеш нещо, сигурно си гладен.

Той с удоволствие свали слушалките от главата си, подаде ги на жена си и слезе от колата. Бавно се разходи до метрото, помисли дали да не прекоси площада, на чиято отсрещна страна се намираше „Макдоналдс“, после реши да не се бави много и си купи отвратителен наглед и на вкус хотдог от най-близкия павилион, прокара го с чаша хладък чай и се върна при колата. Не му се влизаше вътре, би предпочел още да походи, да се разтъпче хубаво, да подиша чист въздух.

— Ще запаля една цигара, а? — попита той, наведен до отворения прозорец.

Лиза мълчаливо кимна. По нейното съсредоточено лице Слава разбра, че тя внимателно слуша нещо. Вероятно в разговора на съавторите става нещо интересно. Нима?… Ех, дано поне днес им провърви! Та нали още от сутринта той имаше предчувствие, че именно днес пъзелът ще се подреди и нещата ще приключат.

Изпуши две цигари, преди да се настани отново на шофьорското място.

— Те скоро ще излязат — каза Лиза малко по-високо, отколкото беше нужно, защото слушалките й пречеха да преценява силата на гласа си. — За един часа са уговорили фотосесия с френски фотограф за някаква голяма статия във „Фигаро“. Ще ги снимат навън, по булевардите.

— А по нашия въпрос има ли нещо?

— Вече съвсем близо са… — Лиза замълча, ослуша се. — Днес стигнаха до обсъждането на хода на разследването и според първоначалния им замисъл трябва да стане фалшифициране на резултатите от експертизата. Това го обсъждаха още в сряда, спомняш ли си? Но тогава не стигнаха до самата експертиза, защото не бяха решили как точно ще бъде извършено самото убийство, а днес вече всичко са измислили и е дошъл ред на разследването. Онзи от тях, който сега опише механизма на тази фалшификация, е именно човекът, когото търсим.

Ето ни, интуицията не го е излъгала, всичко ще се разкрие днес, само след два часа, а може би и след няколко минути. Всъщност Слава Боровенко нито за миг не се бе съмнявал, че достъп до материалите на загиналия журналист има именно Глеб Богданов, който грижливо крие контактите си с неизвестната жена, дето му предава дебели пликове срещу пари. Но нали трябваше да убеди в своите изводи първо Николай, после Андрей Степанович, а за това бяха необходими повече факти.

В един без пет тримата съавтори излязоха и се спряха пред входа, като оживено обсъждаха нещо. След няколко минути дойде фотокореспондентът. Четиримата стигнаха до пресечката, излязоха на булеварда — точно както всяка сутрин го правеше Глеб Борисович, и без да прекъсват разговора си, под ръководството на мургавия дългонос французин започнаха да се снимат ту до дърво, ту на скамейка, ту на фона на старинната сграда, в която живееше маестрото, ту точно по средата на булеварда, та в кадъра да влезе площад „Тургенев“, ту пък обратното — връщаха се към Рождественския булевард и заставаха така, че да се вижда табелката с името на улицата „Болшая Лубянская“. Вероятно фотографът беше чувал за печалната известност на думата „Лубянка“ и бе сметнал, че е напълно уместно да го свърже с криминалната литература. За руския вкус, помисли си Боровенко, това бе прекалено праволинейно и дори примитивно, но всъщност на Запад знаят толкова малко за Русия, че при тях такава снимка ще бъде приета като много изразителна.

В един момент му се стори, че съавторите са недоволни един от друг, явно нещо в сюжета не се подреждаше така, както им се е искало. За няколко минути между тях се възцари мълчание. Тримата стояха с гръб към наблюдаващите ги съпрузи Боровенко и така и остана неизяснено кой пръв прекъсна мълчанието, като даде свежа идея. Ала когато писателите за пореден път промениха позицията си, обсъждането отново вървеше живо и по лицата им се видя, че тримата са напълно доволни един от друг.

Фотосесията продължи точно два часа, след което съавторите стиснаха ръката на окичения с апаратура французин и се върнаха в апартамента. Слава отново си сложи слушалките и се приготви, но само след пет минути разбра, че го чака поредното разочарование.

— Глаша, сервирай обяда — чу той бодрия глас на Богданов.

— Обаче с експертизата се получава страхотно! — Това вече беше Василий. — Интересна история се подрежда.

— Да, забавно е — съгласи се Катерина. — Като цяло е необичайно, но напълно правдоподобно. Браво на нас.

— Край, край, приятели, по този въпрос се разбрахме — зазвуча в слушалките началническият баритон на Богданов, — трябва да продължаваме, имаме строг график. Аз ще напиша всички епизоди, свързани с фалшифицирането. Днес трябва да се занимаем с любовната линия.

— А това беше домашната работа на мадмоазел Катрин. — В интонацията на Василий пролича неприкрита злъч. — Какво, любезна ми Кити, научихте ли си урока? Готова ли сте, докато обядваме, да ни разкажете историята на нещастната любов на следователя?

— Не на следователя, а на оперативния работник — отвърна Катерина.

— Но нали миналия път решихме нещастна любов да изживее следователят!

— Реших друго.

— Защо?

Гласовете се отдалечиха и леко утихнаха, но си останаха отчетливи, вероятно съавторите от антрето бяха влезли в стаята, която крадецът Мишаня бе нарекъл „трапезария тип хол“.

— Струва ми се, че така ще бъде по-добре. Следователят и без това участва в достатъчно епизоди, за да покажем неговия характер и да го направим ярък, а оперативният работник изглежда някак сивкав, явно краските не са ни стигнали за него.

— Какво чувам, безумна Катарина! Вие заговорихте като нашия уважаем Глеб Борисович! Решили сте да станете метреса и да оставите своя следа във великата руска литература?

— Млъкни за малко, Василий — прекъсна го Богданов. — Катерина е абсолютно права, и аз мислих по този въпрос. И това, че се стреми да научи едно-друго от мен, е достойно за уважение. А виж, дето на теб ти изглежда смешно, е достойно за порицание.

— Добре, порицайте ме, аз съм съгласен на всичко, само не ме оставяйте без обяд. Бабо Глаша, днес ще има ли пирожки?

Слава силно замижа, под клепачите му засноваха яркожълти точици.

— По дяволите — промърмори той. — Те са успели да се разберат, докато бяха на улицата. Някой от тях е обрисувал механизма на фалшифицирането на данните от експертизата, престорил се е, че го е измислил в момента, а всъщност е взел това от материалите на журналиста, така че ние пак не знаем кой именно е този човек.

— Но нали ти си сигурен, че е Богданов — предпазливо каза Лиза. — Или се съмняваш?

— Не че се съмнявам — ядосано отговори той, — но нямаме достатъчно доказателства. Освен това Андрей Степанович иска да научим не само кой от съавторите предлага материалите, но и как и откъде те попадат при самия писател. Спомняш ли си? Той специално наблегна на това. Аз искам да дам на Андрей Степанович такава информация, че като я чуе, той да ми каже: благодаря, вие си свършихте работата и можете да се смятате за свободни. Разбираш ли, Лизонка? Искам колкото може по-бързо да приключа с това, но да приключа веднъж завинаги. За да не се връщаме към него. Не мога повече!

Вероятно почти извика, защото Лиза уплашено го сграбчи за ръката и силно я стисна.

— По-тихо, успокой се. Защо се нервираш толкова? Нали не си забравил, че става дума за съдбата на сина ни? Ние с теб сме заинтересовани преди всичко материалите да бъдат намерени и никога повече да не изплуват наяве, а не по-бързо да се отървем от Андрей Степанович. Ние, между другото, му дължим живота на сина ни, а ти разсъждаваш, сякаш са те въвлекли в абсолютно ненужна за теб авантюра, и мислиш единствено как по-ловко да се измъкнеш от нея. И между впрочем, ако вчера не се бе държал като последния идиот, още днес щяхме да знаем коя е жената, която предаде плика на Богданов. И ако се беше оказало, че тя по някакъв начин е била свързана с журналиста — например че е негова роднина или приятелка, тогава бихме могли да смятаме, че сме изяснили всичко. Така че сега седим тук само заради теб и ако обичаш, стига истерии. Ти самият си виновен, че сме принудени да киснем тук със слушалки на главата и да слушаме какви ли не глупости. Но ще киснем и ще слушаме. И то не защото ти искаш да се отървеш по-бързо, а защото от това зависи съдбата на сина ни. Разбра ли ме?

Не ще и дума, той я разбра. Как няма да я разбере.

* * *

Още от първия поглед, който хвърли на администраторката на козметичния салон „Нимфа“ Нина Клевцова, Настя Каменская разбра, че надеждите й няма да се оправдаят. Тя очакваше Нина, която навремето довела убитата Елена да работи в салона, да се окаже по-близка с покойната от Нора Уразова, която се познаваше с Елена едва от четири месеца. Все пак Елена е работила в салона цяла година и това означава, че цяла година е поддържала ако не приятелски, поне добри отношения с Нина — та тя дори й е давала ключовете от апартамента си за интимни срещи.

Но я очакваше разочарование. Клевцова се оказа съвсем младо момиче и още от първите минути се разбра, че щом Елена не е приела за приятелка умната и оригинална Нора, значи дори не е допускала до себе си тази млада празноглавка. Впрочем всичко се случва и е напълно възможно на Елена да не й е била необходима умна и проницателна приятелка, а точно такава — глупавичка, която е приемала всичко за чиста монета и безрезервно е зяпала в устата своята по-красива и несъмнено по-силна и опитна приятелка. „Ще опитаме“ — с тайна въздишка реши Настя, като гледаше без въодушевление широко отворените сини очи на администраторката.

— Кажете ми, Нина, къде и кога се запознахте с Елена.

— Ами тя дойде в салона, вече разказвах това…

— Хайде повторете го още веднъж, моля — търпеливо каза Настя. — С вас е разговарял един мъж, нали? А мъжете нищо не разбират от женски работи, вечно объркват всичко и пропускат най-важното. Та значи, Елена дойде във вашия салон. Кога беше това?

— Не си спомням точно. Май през октомври миналата година. Или в началото на ноември.

— Дойде да си търси работа, така ли?

— Не, какво говорите, тя дори не знаеше, че ни трябва втори администратор. Дойде да си прави маникюр. Маникюристката беше заета, трябваше да почака, аз й предложих кафе и се заприказвахме.

— И какво стана после? Тя ви каза, че търси работа, така ли?

— Не, аз първа се оплаках, че сама ми е трудно, защото щатът още не е запълнен изцяло, че наскоро сме отворили салона и нямаме втори администратор, затова трябва да работя всеки ден. А тя тогава попита може ли да разговаря със собственика за работата. Веднага се обадих на Егор Виталевич и той й определи ден и час за събеседване.

Първият неуспех. За Настя щеше да е много по-добре, ако Нина беше разказала как е срещнала Елена Шчоткина в някой клуб или на купон. Тогава би могла да започне търсенето на хора, познавали убитата, преди тя да започне работа в салона. А така всичко отново опира до същия този салон „Нимфа“. Впрочем, освен Нина Клевцова и охранителя, който се кълнял, че никой не е търсил Елена по телефона по лични въпроси и никакви нейни познати не са идвали в салона, тук има и две маникюристки, две фризьорки, две масажистки, две козметички и двама служители, обслужващи сауната, солариума и басейна. Общо десет души. Не е нужно да си извънредно съобразителен, достатъчен е минимален житейски опит, за да разбираш, че понякога козметичката или масажистката знаят за клиента неща, които може да не знае и най-добрата приятелка. Така че напред, Каменская, преминавай към следващата група въпроси.

— Кажете, а как Елена оценяваше нивото на работа в салона?

— Не ви разбрах…

Сините очи се отвориха още по-широко и избликналото от тях недоумение изглеждаше напълно искрено.

— Ами… харесваше ли й как работят фризьорките например, или пък козметичките? Какво говореше за качеството на тяхната работа?

— Че какво да говори? Клиентите не са се оплаквали, значи, всичко е било наред.

— Клиентите са едно. Питам дали самата Елена бе доволна например как са я подстригали, как са й направили маникюра, как са минали козметичните процедури? На самата нея харесваше ли й?

— Ами тя не използваше тези услуги… А вие защо питате?

— Е, знае ли човек, може да не е била доволна от някой специалист, да е смятала, че въпросният човек работи лошо, не на нужното ниво, може дори да се е оплакала от него на собственика. Собственикът например да е уволнил този човек — и ето ви повод за отмъщение — мъгляво разясни Настя.

— Не — завъртя отрицателно глава Нина, — не е имало нищо подобно. Нали ви казвам, Ленка не използваше нашите услуги.

— Странно. — Настя стъпка по стъпка си проправяше път към това, което я интересуваше в момента. — Да работиш в салон за красота и да не използваш неговите услуги… Та това е толкова удобно, на самото ти работно място, не е нужно да ходиш някъде другаде. Сигурно при вас са предвидени и отстъпки за персонала?

— Да, пет процента. Но Лена нито веднъж не си направи нещо при нас. Момичетата дори се чудеха. Аз например използвам всичко: и сауната, и басейна, и изобщо всичко, което предлагаме тук. И момичетата правят същото, когато им се отвори пролука между клиентите. Правят си една на друга масажи, прически, маникюр, педикюр и така нататък. А Лена — не.

— Защо? Обясняваше ли го някак?

— Нищо не обясняваше. Просто не ги използваше — и толкоз.

— Тогава може би е посещавала някой друг салон, където работят специалисти, които повече са й харесвали? — предположи Настя.

— Ами, никакви салони не посещаваше! Аз изобщо се чудя…

Нина замълча и прехапа устна. Нещо крие? Случайно се изтърва и се уплаши? Може би вече става по-топло?

— На какво се чудите, Ниночка? — колкото можеше по-меко попита Настя, за да не подплаши момичето.

— А, нищо…

— Не, „нищо“ не ме задоволява — заговори тя малко по-строго, — все пак аз съм от милицията, трябва да знам всичко точно. Елена е била убита, това е нещо сериозно и не можем да минем с недомлъвки. Е, на какво се чудехте?

Нина въздъхна и започна да увива на пръста си кичур от дългата си, разпиляна по гърба й светла коса.

— Ами… с една дума, тя нали вече е мъртва… за покойниците не бива да се говори лошо…

„Трябва! — едва не извика Настя. — За умрелите от естествена смърт наистина е по-добре да се говорят само хубави неща, но за убитите трябва да се казва всичко — и хубавото, и лошото! Хайде де, момиченце, давай, казвай по-бързо своето «лошо» за Елена Шчоткина-Сафронова, може би именно тук ще открия крайчеца на нишката, за който мога да се хвана. Хайде!“

— Говорете, Нина, не се страхувайте, нали разбирате, че за нас е важна всяка информация — предпазливо я подтикна Настя.

— Ама такава информация няма да ви помогне.

Нина решително замахна с ръката, на която бе намотала кичура, и се смръщи от неочакваната болка.

— И все пак?…

— Тя не се поддържаше изобщо — изтърси момичето, сякаш събрало кураж. — И в нашия салон не си правеше нищо, и в други салони не ходеше. Аз не разбирам как е възможно на такава възраст човек изобщо да не се грижи за себе си.

— Каква „такава“ възраст?

— Ами тя беше прехвърлила трийсет, време й беше да се грижи и за лицето, и за фигурата си. И маникюра не е прилично да си правиш сама. Поне веднъж да беше влязла в солариума, за малко тен… Обаче не.

— Почакайте, Нина, а защо сте толкова сигурна, че Елена не е правела нищо? Откъде знаете, че не е ходила в друг салон?

— Та аз какво, да не би да не виждам? Когато дойде за пръв път да си прави маникюр, си личеше, че и ръцете й са добре гледани, и лицето, и прическата й беше наред. И после, чак до сватбата — нищо! Аз имам набито око, веднага забелязвам такива неща. Главата й, както беше подстригана тогава и боядисана на кичури, така до самата сватба фризьор не я беше пипвал. Косата израства, корените са друг цвят — просто бие на очи, а тя — никакво внимание. Не си лакираше ноктите, само ги подрязваше, дори кожичките не си режеше, виждала съм. Колко пъти съм й предлагала да влезем в сауната! Аз живея тук наблизо, през моята смяна не е удобно да отсъствам задълго, и без това сядам ту при фризьорката, ту при маникюристката, ту при масажистката, а през смяната на Ленка идвах да се понапаря в сауната и да се поплискам в басейна. Идвам значи, казвам, хайде, Лена, да отидем заедно, като сме две, е по-приятно, и без това не мърдаш от стола си, можеш поне в сауната да влезеш. Не! Нито веднъж не дойде с мен.

— Може би Елена е била равнодушна към външността си? Не е смятала за необходимо да поддържа красотата си?

— Разбира се, не смяташе — съгласи се Нина. — Та това ме учудваше. Защото, като имаш красота, трябва да я пазиш, да трепериш над нея, да се грижиш тя да се запази по-дълго. Ами сауната?

— Какво за сауната? — не разбра Настя.

— Сауната вече не е за красота, а за здраве. Какво, и здравето ли не я интересуваше?

— Не сте ли опитвали да поговорите с нея за това? Може би тя не е бивало да посещава сауна по медицински причини? Да не е била болна?

— Ама какво говорите, Ленка беше здрава като кон… Ох, извинявайте. — Нина отново прехапа устна, очите й се напълниха със сълзи. — Все пак тя умря, а аз за нея така… лошо.

— Това е нормално, Ниночка — успокои я Настя, — ние водим разследване, а по време на разследването винаги се получава нещо такова, уж човекът е добър, а се налага да изясняваме за него не твърде красиви подробности. Всичко е наред. Ето, вие казахте, че Елена никак не се е грижила за себе си чак до сватбата. А после?

— Е, после всичко се промени. Само че тя пак не идваше в нашия салон. Тоест, не ползваше услугите му. Продължаваше да работи, а в свободните дни ходеше да се грижи за красотата си.

— Къде?

— Не знам, не ми е казвала. Но си личеше, че е някакво модно място и специалистите там са скъпи. Само ноктите й като погледнеш: с блясък, с миниатюрни орнаменти. Само лауреати на конкурси изпълняват такава работа, а техните услуги знаете ли как се плащат?

Настя знаеше. И ако се наложеше, лесно щеше да намери маникюристката, която през последните месеци е правела маникюра на Елена Сафронова. Само че дали щеше да е нужно? Какво може да знае за нея такава маникюристка? Същото, което знае съпругът й или Нора Уразова, или ей тази тук Ниночка Клевцова. А на Настя й трябват сведения за живота на убитата в по-ранен период.

Добре, с тази група въпроси засега може да приключи и да премине към следващата.

— Вие омъжена ли сте, Нина?

От материалите по случая се знаеше, че Клевцова не е официално омъжена, но защо тогава е вземала от Елена ключовете за апартамента? От кого е криела своите похождения? От човека, с когото съжителства? Е, не е ли по-лесно да го напусне, щом той до такава степен не я задоволява, че да му изневерява? Някак мътна е тази ситуация. Може би Егор Сафронов е излъгал за ключовете?

— Не, защо?

— Егор Виталевич каза, че понякога сте вземали от Елена ключовете за нейния апартамент. Вярно ли е?

— Вярно е, разбира се. Какво пък? Аз не го крия. И на онзи милиционер го казах. Защо, не бива ли?

Ето на, вече се наежи. Същинско таралежче, а не малка синеока блондинка, нежно цветенце.

— Не, защо, може — усмихна се Настя. — А защо ви трябваше чуждият апартамент?

— Ами къде да си водя приятели? Аз живея с родителите си в комунално жилище. Баща ми е един… Откачен. Ако ме види с мъж, може да ме убие. И майка ми е същата. Ненормалници такива.

— Май не бива да говорите така за родителите си? — каза Настя, впрочем без никаква нравоучителност.

Интересно момиче е тази Ниночка: мисли как да спазва приличието, когато говори за покойната, която всъщност й е съвсем чужда жена, а изобщо не подбира изразите, когато говори за собствените си родители.

— Мен, Ниночка, не ме интересуват вашите кавалери, интересуват ме ключовете от апартамента на Елена. Приблизително с каква периодичност ги вземахте?

— А?

Настръхналите иглички на таралежа изчезнаха, отстъпиха място на нов стадий на недоумение. Очевидно Настя беше формулирала въпроса си твърде сложно. Да, тази млада нимфа не е ставала за приятелка на Елена Шчоткина-Сафронова.

— Колко често ги вземахте? Веднъж месечно, веднъж седмично?

— Защо?

Ето на, пак. Ама защо така се страхува от всичко? Някак наплашена изглежда. Макар че когато Настя успее да пробие стената на напрежението й, речта й се лее, кажи-речи, като река. Ето, като разказваше за това как Елена не се грижела за себе си, пееше като славейче.

— Ниночка, повтарям, интересува ме не вашият личен живот, интересуват ме ключовете.

— Че какво за ключовете?

Господи, как защъкаха очите й… Нима именно тук се намира въпросното „топло“, което Настя безуспешно се бе опитвала да търси в приказките на масажистки и козметични?

— С ключовете всичко е наред — спокойно каза Настя. — Във вашето семейство например колко комплекта ключове имате?

— Достатъчно.

— Това много ли е или малко? — усмихна се Настя.

— Пет — поясни Нина, без да сдържи усмивката си в отговор на нейната.

— Имате вие, баща ви, майка ви… Кой още?

— Брат ми, той живее отделно. И едни резервни, стоят у съседите за всеки случай.

— Вие можете ли да различите например вашите ключове от тези на майка ви?

— Разбира се.

— По какво? Ключът си е ключ. Как ги различавате?

— Връзките са различни. Ключодържателите са различни. Във връзката на мама има и ключ от пощенската кутия. А резервните изобщо не са на халка, а на синя панделка. Не разбирам защо ме питате.

— Ами много просто, Ниночка. Ето, Елена ви е давала ключове. Искам да знам всеки път ли бяха едни и същи? Или не сте обръщали внимание?

— А, за това ли питате…

Тук тя би трябвало поне за момент да се поотпусне, а тя още повече се напрегна. Ама какво става, а? Някъде тук, в тази тема за ключовете, е забит голям ръждив пирон, който пречи на момичето Нина Клевцова да спи спокойно.

— Да, именно за това — твърдо изрече Настя. — Опишете ми ключовете, които ви даваше Елена.

— Ами общо взето… Добре де, и без това Егор Виталевич сигурно ще ме уволни… С една дума, отначало Ленка ми даде ключовете и каза да не й ги връщам. Това беше още през зимата. Каза, че през нейната смяна, когато тя е на работа, мога да използвам апартамента, но непременно да я предупреждавам, когато отивам там. Още тогава се учудих, че тя ми дава ключовете за постоянно, а тя рече, че се случват всякакви ситуации, понякога всичко се подрежда неочаквано, така че защо всеки път да идвам при нея в салона за ключовете. Изобщо, даде ми ги и каза, че мога да ходя там, когато ми е нужно. Само непременно да я предупреждавам. Така че ключовете през цялото време бяха едни и същи.

— А после? Загубихте ли ги? — подсказа й Настя. — Или ви ги откраднаха?

Тя подсказа това по интуиция, без да е сигурна, че догадката й е правилна. Но се оказа, че е улучила десетката.

— Не знам — прошепна момичето. — Отначало мислех, че съм ги загубила. Веднага казах на Ленка.

— И тя как реагира? Скара ли ви се? Беше ли недоволна?

— Ами май че не. Сви рамене, сиреч, на всекиго се случва.

— Кога стана това?

— Скоро беше. Преди около три седмици.

— Ясно. Оттогава насам не сте се срещали с кавалерите си, така ли? Или сте взели ключове от някого?

— Не, не съм вземала. Трябваха ми веднъж, една такава ситуация… Но не посмях да помоля Ленка. Беше ми неудобно. Едните ключове загубих, ами ако изчезнат и другите… С една дума, не я помолих.

— Спомнете си, Нина, при какви обстоятелства изгубихте ключовете?

— Ами знам ли и аз? Бяха си налице, бяха си, а после исках… е, изобщо отидохме, бръкнах в чантата си вече пред вратата, а тях ги няма.

— А това „бяха си, бяха“ кога се случи за последен път? Нина, трябва да знам точно в кой момент ключовете още са били у вас, а в кой вече ги е нямало. Кога ходихте до апартамента на Елена?

— Ами… струва ми се, на пети или на шести.

— А по-точно?

— Ще погледна графика, може ли?

Тя така плахо я погледна, че Настя, въпреки сериозността на ситуацията, я досмеша. Горкото подплашено птиче. Тя вече знае, че убиецът е отключил и заключил апартамента на Елена със същите ключове, и тъй като и през ум не й минава да подозира самия Сафронов в убийството на съпругата му, сега до смърт се страхува от гнева на шефа: че как, изгубила е ключовете, а може изобщо да не ги е изгубила, а сама да ги е дала на бъдещия убиец — за пари или за нещо друго. Ще я уволни, като нищо ще я уволни още щом научи къде се е дянал третият комплект ключове.

Нина запрелиства работния график за предварително записване на посетителите, ръцете й трепереха и тя постоянно пропускаше търсената страница. Най-сетне намери каквото търсеше и прокара тънкото си пръстче по редовете.

— Ето, беше в деня, когато едни клиенти не дойдоха в сауната. Бяха се записали за осем часа вечерта, а в седем и половина се обадиха и казаха, че няма да дойдат. Никой друг нямаше клиенти, само фризьорката боядисваше една лелка, затова си тръгнах по-рано. На шести октомври, в понеделник.

— Значи, на шести октомври ключовете със сигурност си бяха на мястото?

— Със сигурност.

— А после кога ги видяхте?

— Ау, ами не помня точно, отварям си чантата — уж виждам, че са там, но не съм обръщала специално внимание. Понякога ги виждах, понякога — не. И вече когато трябваше да отключа вратата, разбрах, че ги няма.

Да, няма голяма полза от нея, жалко, че го няма наблизо Миша Доценко, с него тя щеше да си спомни с точност до минутата кога ключовете още са били в чантата й и кога вече ги е нямало.

— Добре. Сега ми кажете точната дата, когато отидохте до апартамента на Елена и открихте, че ключовете липсват.

— През следващата седмица. Беше точно при смяната на Ленка, а аз почивах. Ето — отново прелисти графика тя, — да речем, на петнайсети или шестнайсети.

— Е, на петнайсети или на шестнайсети? — Настя започна да губи търпение от тази наивна приблизителност.

— Сега… — Нина се замисли, като толкова по детински мърдаше устни, че беше невъзможно да й се сърди човек. — Беше първият от двата почивни, ние работим два дни, а два дни почиваме, та исках… с една дума, смятахме да останем два дни в апартамента на Ленка, накупихме продукти, какво ли не, отидохме… Значи е било на петнайсети.

— И кога казахте на Елена, че сте загубили ключовете?

— Ами веднага!

— А по-точно?

— Ами… първо постояхме пред вратата, помислихме, после изтръскахме цялата чанта, после той започна да се ядосва, че нали, накарала съм го да се охарчи, да накупи пет торби ядене и пиене, а сега — вън. Изобщо, скарахме се, той си взе торбите и си тръгна. Каза, че щял да намери с кого да си прекара времето приятно. А аз дойдох в салона.

— Защо е трябвало да идвате? Можели сте да се обадите по телефона — каза Настя.

— А, дума да не става, Ленка дори нямаше да ми отговори.

— Я, че защо?

— О, тя по тоя въпрос беше много строга — просто до невъзможност! Не допускаше никакви лични разговори в работно време. Отначало аз не знаех това, веднъж-дваж й звъннах по време на нейната смяна, просто да си побъбрим, да я питам как е, а тя веднага: „Обади ми се довечера вкъщи“. И — тряс слушалката! Аз дори се обидих. А тя ми обясни, че това е неприлично: в салона чакат клиенти, а администраторката си бъбри по телефона за лични работи. Освен това е много лошо, когато клиент не може да ни набере. Два пъти ще му даде „заето“, а на третия той ще звънне в друг салон. Не знам, може и да е права — добави Нина с въздишка, — при нейните смени винаги повече хора се записваха по телефона, отколкото при моите. Тя изобщо не мръдваше от бюрото, само до тоалетната, при това винаги молеше охранителя да вдига слушалката, ако някой се обади, и да помоли да почакат минутка. С една дума, ако бях й се обадила по телефона, нямаше и да ме изслуша. Затова дойдох.

Ясно. Следователно липсата на лични обаждания в салона не е била поради недостиг на познати, а поради строгите разбирания на Елена за служебната дисциплина. Поне някаква яснота, макар че каква ли полза от нея…

— Нина, а защо Елена продължаваше да работи? Омъжила се е сполучливо, не се е нуждаела от пари. Пък е имала право и на отпуск по майчинство.

— Не знам. Попитах я веднъж, а тя ме погледна така, сякаш съм пълна глупачка. Дори ми стана неприятно.

— Тоест, не каза абсолютно нищо, така ли? — уточни Настя. — Или все пак обясни нещо?

— Ами… каза, че Егор Виталевич търси човек за нейното място и тя ще си доработи до началото на декември. Нищо повече. И това ми било обяснение!

Е, за теб, драга, това може и да не е обяснение, ти гледаш на работата си през пръсти и постоянно киснеш ту в кабинета за масаж, ту при козметичката, ту при маникюристката, ту при фризьорката, ту бъбриш по телефона. Твоите ухажори ги познават всички охранители, дори могат да ги изброят по имена. Затова ти, естествено, не можеш да проумееш как е възможно човек в интерес на бизнеса да не зареже работата си, когато има възможност, а да чака да му намерят подходящ заместник.

Но сега Настя постепенно бе стигнала до следващата група въпроси и беше време да започне да ги задава.

* * *

Протоколът от огледа на местопрестъплението беше съставен безупречно, което в наше време е голяма рядкост. Копие от него се намираше в оперативно-издирвателното дело при Андрей Чеботаев и Настя го четеше, седнала в тесния, препълнен с бюра, столове и огнеупорни каси кабинет на оперативните работници в районното управление.

— Извадил си късмет със следователя — каза тя, без да откъсва очи от протокола. — Голям педант е.

— Да бе — ехидно се съгласи Чеботаев, — педант. Ако и характерът му беше като професионализма, цена нямаше да има.

— Андрюша, с него ще издирвате убиец, няма деца да кръщавате. Прекрасен протокол, но празен.

Тя затвори папката и потърка слепоочията си с пръсти.

— Защо да е празен? — обиди се Андрей. — Нали ти самата каза, че е съставен безупречно.

— Безупречно е съставен от гледна точка на учебниците по криминалистика. А от житейска гледна точка в протокола няма нищо. Не го приемай като упрек, това, което ми е нужно, не трябва да фигурира в един протокол.

— А ти какво търсеше там? Днес го четеш за трети път.

— Аз, Андрюша, като всички жени, непрекъснато се надявам на чудо. Ами ако изведнъж се намери някое мъничко детайлче, което ще ми помогне?

— И какво, не се ли намери? — съчувствено попита той.

— Не, не се намери. Ще трябва ти да отидеш при следователя и да се разбереш с него — да ме пусне в жилището на убитата.

— Стига бе! — уплаши се оперативният работник. — Още ми се живее. Знаеш ли какво ще стане, ако му предложа да се направи повторен оглед на местопрестъплението?

— Знам — уморено въздъхна тя. — Той ще ти каже, че няма основание да се провежда повторен оглед, а да издаде постановление без никакви основания, означава да признае, че е работено през пръсти, че първият оглед е направен некачествено, а това говори за недостатъци в неговата работа. Така че той по никакъв начин не може да издаде такова постановление. Нали?

— Виждаш ли, ти знаеш всичко, Анастасия Павловна. Защо ме тикаш право в устата на лъва? Огледът е направен добре, сама виждаш. Какво ще му кажа, ако отида?

— Ще го помолиш. Простичко, по човешки ще го помолиш. Аз трябва да поседя в това жилище, да се разходя из него, да огледам какви неща си е купувала Елена Сафронова, какви съдове е използвала, как са подредени мебелите. Трябва да поседя и да помисля. Искам да се опитам да почувствам тази жена. Трябва да се опитам да разбера характера й. Ако можех, аз самата щях да отида при твоя следовател, но не мога, за него аз съм никоя. Не провеждам разследване по това дело, аз, както си спомняш, осъществявам контролно-наблюдателна дейност и оказвам практическа помощ. Е, какво ще кажеш, Андрюша?

— Не, Павловна, не ме убеждавай, животът ми е по-скъп. Ти долиташ с твоя наблюдателен контрол и си отлиташ, а следователят е районен, аз тепърва ще работя с него. И знаеш ли, някак не ми се иска да си разваляме отношенията.

— Ох, млад си още — усмихна се тя, стана иззад бюрото и веднага се блъсна в поставения до него стол. — По дяволите, ударих си крака! Боли… Но можеш да се обадиш на своя началник, нали?

— За какво? — напрегна се Чеботаев.

— Да го попиташ дали може да ме приеме. Искам да отида при него.

— От мен ли ще се оплакваш?

— Че как иначе. Непременно. Ще кажа, че си страхливец и лентяй. Хайде, обади му се.

Докато Чеботаев разговаряше със своя началник, на Настя й хрумна неочакваната мисъл за предимствата на възрастта, близка до пенсионната. И тя на двайсет и пет и дори на трийсет години много се страхуваше да не си развали отношенията с началниците и следователите, страхуваше се да не изглежда глупава, страхуваше се да не предизвика гнева им или дори обикновено порицание. А сега й е все едно. Дали ще се ядосат или не, дали ще я сметнат за глупава или не — това няма абсолютно никакво значение. Значение има само това, което тя самата мисли за себе си и за своята работа. И ако тя е сигурна, че е работила честно, без претупване, съвестно, никакви външни оценки няма да я убедят в обратното. Но на двайсет и пет и на трийсет години човек още не разбира това, ето защо си къса нервите за глупости. Може пък да не е толкова лошо да си на четирийсет и три? Няма ги младежката свежест и жизнерадост, перспективите са намалели, но пък разполагаш с мъдрост и спокойствие.

„Ох-ох-ох, точно ти ли пък се радваш на спокойствие — упрекна себе си тя. — Всеки момент си готова да се разплачеш, всичко те дразни, нищо не ти харесва. И сега се каниш да поучаваш млад оперативен работник как трябва да гледа на живота! Засрами се, Каменская!“

— Върви — откъсна я от размислите й гласът на Андрей, — сега е свободен. Да те придружа ли?

— Няма да се изгубя — махна с ръка тя. — До скоро, ще се видим.

Подполковник Недбайло, пълен, солиден, с рядко пухче, покриващо бебешки розовия му череп, беше значително по-млад от Настя и тя, щом влезе в кабинета, отново изпита леко бодване от ревност: тоя ще си направи кариерата по всички правила и ще получи чин полковник на четирийсет години. Тя обаче е жена и за нея важат съвсем други закони.

— Олег Александрович, бихте ли могли да ми помогнете? — започна тя.

Играта беше ясна и на нея, и на него — обикновена апаратна игра в строгите рамки на йерархичната структура. Сега Недбайло, спазвайки правилата на тази игра, ще трябва да си придаде вид на разбиращ и всемогъщ началник, без чието знание и одобрение не може дори да се роди бездомно коте.

— Слушам ви, Анастасия Павловна.

Внимателен поглед, показно дружелюбие, пухкавите ръчички събрани така, че да говорят за готовност да те изслуша и да ти помогне. Правилата се спазват.

— Озовах се в затруднено положение. Случаят с убийството на Елена Сафронова е поставен под контрола на „Петровка“, но вашите детективи работят толкова грамотно, че аз просто няма какво да правя. Вчера ме извика моят началник полковник Афанасиев и ме попита каква практическа помощ оказвам по този случай, а аз нямам какво да отчета.

Тя разпери ръце в шеговито отчаяние.

Това бе като в шаха — традиционната размяна на ходове. Щом съм тръгнал с пешка на е-2 — е-4, значи, демонстрирам готовност да водя най-проста игра, без разни усложнения. И ти, ако си приличен човек, трябва да направиш хода е-7 — е-5, с други думи, да ми покажеш, че всичко разбираш, че не се стремиш да направиш мат в три хода, просто движиш фигурите и ще докараш нещата до реми. Ако обаче пренебрегваш правилата и смяташ да играеш нещо по-засукано, можеш да започнеш да разиграваш защита „Нимцович“ и да придвижиш коня на f-6.

Настя направи първия ход с пешката и сега чакаше как ще отвърне Недбайло.

— Е, и при нас има трески за дялане — взе да скромничи подполковникът. — Не ги хвалете прекалено много моите момчета, че ще си вирнат носовете. Та с какво мога да помогна?

Е, слава богу, Недбайло се оказа нормален човек. Във всеки случай, засега. Той направи напълно очакван и предписан от правилата ход.

— Поседях тук, помислих… Не е нужно нещо да се поправя след вашите момчета, те са работили грамотно, така че аз нямам какво да правя в смисъл на практическа помощ. Виж, бих пипнала нещичко по работата на следователя, честно да си призная.

Това беше пробен камък. Ами ако подполковник Недбайло е в извънредно топли и дружески отношения със следователя? Тогава лошо. Но по този начин все някак може да се измъкне. Обаче по готовността, с която закима подполковникът, пролича, че той не е в никакви отношения със следователя Герасимчук. Или ако е в някакви, те са лоши.

— Нали разбирате, Олег Александрович, аз съм човек на служба, наредили са ми — изпълнявам, макар че, честна дума, не виждам основания това убийство да се разследва под контрол на ниво градско управление — продължи тя. — Ние с вас прекрасно знаем, че криминалистите, които работят на „Петровка“, не са с нищо по-добри от оперативните работници от „територията“, а понякога са и по-лоши, така че ще е много по-правилно, ако вие помагате на нас, а не ние — на вас. Но заповедта си е заповед, дори тя да не харесва и на нас, и на вас. Вашите хора са затрупани с работа и е неприлично да ги караме да проверяват и всички версии, които ми хрумват. Съгласен ли сте?

— А вие имате оформени версии, така ли? — поинтересува се подполковникът.

— Аз мога да имам само чудати версии — колкото можа по-обаятелно се усмихна Настя, — защото всички нормални версии вече са или проверени, или се проверяват от вашите оперативни работници, така че е абсолютно безсмислено да им се пречкам в краката. Затова измислям поне нещичко, с което да се отчета пред своето началство.

— Разбирам, много добре ви разбирам — отново закима Недбайло.

Е, това е. Ритуалният танц е завършен, играта е изиграна по всички правила, сега може да се насочат директно към работата.

— Трябва да направя оглед на жилището, в което е извършено убийството. Но не ми се иска това да изглежда като жест на недоверие към добросъвестността на следователя Герасимчук. Той е човек самолюбив и ако съдя по това, което съм чувала за него, много добър професионалист, така че няма да се съгласи на повторен оглед на местопрестъплението без достатъчни основания за това. А аз трябва просто да вляза в жилището, да погледна едно-друго, да се убедя в това-онова. Но без разрешението на следователя това е невъзможно. Вие ще ми помогнете ли?

Недбайло сбърчи челце, сякаш си припомняше нещо.

— Какво искате да направя? Да се обадя на следователя?

— Нищо подобно, Олег Александрович, следователят не е на вашето ниво. Аз ще съм ви много благодарна, ако се обадите на неговия началник. А той да спусне заповед към Герасимчук.

— Но мен ще ме попитат защо се опитваме да притискаме следователя, вместо да се разберем с него. Вие опитахте ли да поговорите с него, да му обясните проблема си?

— Не. За следователя аз съм никоя, нали разбирате. Виж, ако…

— Е, добре — нетърпеливо задъвка устни Недбайло, — вие наистина не можете да се обръщате към следователя с подобни молби. Но нали съществува Чеботаев, който непосредствено води делото. Защо той не се обърна към Герасимчук?

„Е, защо, та защо… Защото се страхува, че ще си навлече гнева му. А Андрюшка не иска да се кара с него, той е нежна душа, не може да понася да му крещят, макар да е в милицията вече доста време. Крехко създание. А аз нямам право да му нареждам, нямам такива пълномощия. За него не съм началник, а само контролираща инстанция. Вие не разбирате това, господин Недбайло, защото зле познавате характера на вашия подчинен. Е, и какво трябва да ви отговоря?“

— Впрочем аз разбирам каква е работата — неочаквано каза подполковникът, без да дочака отговора на Настя. — Чеботаев е нервозно момче, готов е да си сложи примката на шията от една остра дума. Вече имаше един конфликт с Герасимчук, тогава целият отдел го успокояваше. Естествено, момчето не иска да си изпати отново. И Герасимчук не е цвете за мирисане, трябва да ви кажа, макар че е добър професионалист. Когато е ядосан, изобщо не си подбира приказките. Ами добре, Анастасия Павловна, радвам се, че ще съм ви полезен. Мисля, че ще успея да издействам за вас посещение в жилището на убитата. Ще ви съобщя чрез Чеботаев.

— Благодаря.

Този път Настя беше абсолютно искрена. Незаслужено бе подозирала Олег Александрович, че не познава подчинените си. Дори много добре ги познава. И разбра всичко от самото начало. Но играта си е игра и правилата изискват в нея задължително да се направи определеният брой ходове. Интересно, някой някога опитвал ли се е да пресметне колко работно време отива за разкриване на престъпления, а колко се губи за такива игрички? Да се кланяш, да убеждаваш, да спазваш етикецията, да пиеш водка със съответните хора, да чакаш в приемни на началници…

* * *

В неделя рухнаха всички надежди. Маестро Богданов излезе на разходка, а неуморната Глафира Митрофановна се захвана с чистене. Апартаментът беше голям и според резултатите от подслушването, тя го чистеше на части. В неделя дойде редът на антрето и трите стаи, към които водеше.

Домашната помощница чистеше изключително грижливо. И естествено, забеляза мъничкото тъмно петънце на дървената рамка на вратата. Потърка го с парцала, после го разчопли с нокът, а като не постигна успех — донесе кухненски нож. В слушалките на Боровенко пращеше, скърцаше и пукаше оглушително, а после всичко утихна. Миниатюрният микрофон бе открит и изтрит от лицето на земята като топчица засъхнала кал. Именно така го идентифицира незапознатата с шпионските трикове Глафира Митрофановна.

Лиза седеше до съпруга си в колата, бледа от напрежение.

— Трябва веднага да се обадим на Николай — повтаряше тя.

Слава не възразяваше. Не виждаше друг вариант за поведението им. Нека Николай да вземе решение какво да правят по-нататък: да продължават ли да наблюдават съавторите, или да се опитат отново да намерят наркомана Мишаня и да поставят в апартамента на Богданов нов микрофон.

Николай мълчаливо изслуша накъсания от вълнение разказ на Боровенко, изруга през зъби и нареди засега нищо да не предприемат.

— Аз ще докладвам на Андрей Степанович — каза той и затвори телефона.

* * *

Същия ден вечерта самият Андрей Степанович блаженстваше на вилата си в прегръдките на своята стара приятелка — точно онази красива, добре поддържана белокоса жена, в чиято компания преди няколко седмици бе пекъл шишчета заедно със съпруга й и бе обсъждал перспективите за използване на изчезналите материали на загиналия журналист. И той самият, и неговата любовница бяха сигурни, че съпругът й отдавна знае за връзката им, но мълчи, защото всичко това му е удобно. Удобни са му тяхното близко приятелство, техните доверителни отношения, съвместният им бизнес, който бе носил огромни доходи във времената, когато Андрей Степанович беше началник на управлението на вътрешните работи в голям регион, Алла Евгеневна заемаше длъжността главен патоанатом, а съпругът й ръководеше подчинените си, седнал в креслото на началник на експертно-криминалистичното управление. И сега имаха съвместен бизнес, само че в друга област — търговия с мебели, но също много печеливш.

След обаждането от Москва Андрей Степанович се измъкна изпод пухената завивка, наметна дългия халат, с който неизвестно защо будеше асоциации с Ноздрьов^[1], и отиде в кухнята да свари кафе. След известно време към него се присъедини Алла Евгеневна, напълно облечена. Като я гледаше човек, такава строга и елегантна, с подредена — косъмче по косъмче — прическа и с умерен, но много умело поставен грим, просто не можеше да си представи с какво се бе занимавала тя само преди половин час. Дори да се помисли такова нещо за нея би било кощунство!

— Ето на, Лялечка, изложиха се нашите московски приятели, пълна издънка — спокойно, уж между другото, каза Андрей Степанович, докато наливаше кафе от джезвето в малки изящни чашки. — Микрофонът, който са сложили в апартамента на Богданов, бил случайно унищожен. И кой идиот го е поставил, ще ми се да знам? Не е ли разбирал, че трябва да се избере място, недостъпно за случайности?

— Андрей, аз те предупредих, че с евтинията си плащаш за качеството. Искаше да намериш хора, които да ти свършат работата безплатно, заради голата идея…

— Не заради идеята, душичке, не заради идеята, а заради собствения им син — поправи я Андрей Степанович.

— Няма значение — недоволно тръсна глава тя. — Те нямат достатъчно пари и опит, за да наемат скъпи изпълнители, наемат евтини — и ето го резултата. Струва ми се, че това, което предлагаше Сеня…

— Много разбира твоят Сеня! — тросна се Андрей Степанович. — Той е експерт, а не детектив, да си гледа епруветките. Аз знам какво трябва да се прави. Тези московчани ще прегризат гърлото на когото щеш заради тъпото си синче, правилно постъпих, че заложих на тях. Само трябва грамотно да им се формулира задачата.

— И каква задача ще им поставиш сега? Измисли ли вече?

— Разбира се. Ще тръгнем по друг път, сладка моя. Комбинацията ще бъде сложна, но не и банална — и съответно елегантна. Нали знаеш, Ляленка, аз обичам елегантното.

Тя мълчаливо се усмихна. Елегантността наистина бе слабото място на този едър, налят мъж с изпъкнали очи. Може би именно затова тя от толкова години спи с него. Не, тя не го обича. Но спи с него с огромно удоволствие.