Александра Маринина
Няма връщане назад (4)

Глава 4

Явно нещо ставаше в атмосферата — дали магнитни бури, дали промяна в налягането, дали нещо друго, все още непознато, но определено влияещо върху някои хора, какъвто именно беше Вячеслав Боровенко. От девет часа сутринта той зае своя пост пред блока на Сретенския булевард, където живееше Глеб Борисович Богданов. Намести си слушалките, разгъна вестник, сложи на съседната седалка цигарите — нищо че ги бе отказал, както и термоса с чая и торбичката със сандвичите, и се приготви да слуша. Лиза се бе настанила на задната седалка с книга в ръце. И тя не се чувстваше добре, но не заради времето, а заради безсънието.

До обяд нищо интересно не се случи. Писателят стана, старата домашна помощница му сервира закуската и маестрото излезе на разходка. Лиза изчака няколко секунди, слезе от колата и тръгна след него. Ами ако по време на своите разходки той се среща с някого?

Богданов не се срещна с никого. С бавна отмерена крачка измина обичайния си маршрут по булевардите — по Сретенския, Рождественския, Петровския, Страстния и обратно. Пет минути преди да се върне, в жилището на Богданов иззвъня телефонът.

— Ало — чу в слушалките Слава гласа на Глафира Митрофановна. — Няма го. Обадете се след двайсетина минути.

После покрай колата мина самият Богданов, влезе във входа, сетне Слава видя приближаващата Лиза и чу как Глеб Борисович звънна на вратата. Стъпките на старицата, изскърцването на бравата, шумоленето на съблечената дреха.

— Хубаво ли се разходи, Глебушка?

— Хубаво, Глаша, както обикновено.

— Търсиха те тук. Преди малко. Дай си обущата, веднага ще ги забърша, че ще намокрят пода.

— Кой се обади?

— Жена. Не се представи. Казах й да звънне пак след двайсет минути. Ама ти без шал ли си излязъл? Боже, Глебушка, как може? Ще настинеш!

— Че какъв шал, Глаша? Навън е топло. Влажно, но топло.

— Хич не ми обяснявай! Октомври е към края си, как ще е топло? И аз, глупачката стара, не съм те и погледнала! Ти пък си като малко дете, ако човек не те види, вечно се обличаш не както трябва. Ах, Глебушка, Глебушка! Седемдесет години те възпитавам, възпитавам — и още не мога да те възпитам. И на кого се метна такъв? Майка ти, покойната Зема, винаги топло се обличаше, според времето, затова и не настиваше, пазеше си здравето.

— Ти, Глаша, не ме сравнявай с майка ми. — Гласът на Богданов стана по-глух, вероятно от антрето бе минал в някоя от стаите. — Тя беше певица, за певиците гърлото е работен инструмент. Кафето готово ли е?

— Готово е, готово, Глебушка, сега го нося. Да запаля ли камината? Ще седнеш край огъня, ще си стоплиш краката, че да не си настинал…

— Запали я. В такова време камината е нещо хубаво.

Слава се извърна и със съчувствие погледна жена си, която жадно пиеше горещ чай от чашата на термоса. Премръзнала е, горката. Хем уж се облече дебело, знаеше, че ще трябва да ходи пеша два часа, ама пак е премръзнала. Да можеше сега да я настани пред тази камина, да й стопли краката…

— А той там има камина — каза Слава, без да знае защо. — Старицата я пали, вайка се, че сезонът е започнал, а не са се запасили с дърва, съвсем малко им останали.

— Камина, а? — вдигна вежди Лиза. — Добре са си живеели писателите в съветско време. А какво друго има?

— Затруднявам се да кажа, не съм бил там. Каквото знам, то е само от думите на Мишаня, а за него да те излъже е, кажи-речи, професия. Наркоман, ясна е работата… Каза, че апартаментът бил огромен — шест стаи, камина, еркер, три входа.

— Три? — учуди се Лиза. — Как така?

— Два от централното стълбище и един от задния вход. И аз не разбрах, когато ми го каза Мишаня, после се порових в справочници и намерих отговора. Сградата е над стогодишни, построена е през хиляда деветстотин и втора година, представяш ли си? Та там пише, че в такива господарски апартаменти са правели по два официални входа: един — за всички, той е водел до антрето и оттам се е влизало в стаите, а вторият е водел направо в една от стаите. Правили са го специално — в случай че собственикът е лекар, адвокат или нотариус, или ако е имал някаква друга подобна професия, която е изисквала конфиденциалност. Тогава посетителят влизал направо от стълбището в кабинета и си тръгвал по същия начин, така че никой не го виждал и той не безпокоял никого от семейството. Удобно, нали?

Лиза тъкмо щеше да каже какво мисли по въпроса, когато Слава вдигна ръка предупредително:

— Тихо… Телефонът…

В слушалките се звънна шест пъти, докато Богданов вдигна.

— Ало — каза той със звучен царствен баритон. Но още следващите думи бяха изречени тихо, припряно и ядно: — Вие ли сте? Да не сте полудели? Категорично ви забраних да ми се обаждате вкъщи. Спешно, така ли? Добре. Хайде на същото място. В три часа. И да не сте посмели повече да звъните тук.

Слава се обърна към жена си и се усмихна тържествуващо.

— Май успяхме! Не го дебнахме напразно. Обадиха му се и нашият писател беше много недоволен от това. Говореше тихо, за да не го чуе старицата. Случило се е нещо необичайно и днес в три часа той има спешна среща с човека, който се обади.

— Къде? На кое място? — оживи се Лиза.

— Той не уточни. Каза: на същото място. Нищо, ние ще го проследим още оттук, няма къде да се дене.

— Славик, но ние го следихме почти две седмици — предпазливо отбеляза тя. — За него има само едно място, което означава „същото“. Това е ресторантът, където обядва всеки четвъртък. И вчера обядва там. Няма друго място, което Богданов да посещава редовно. Нещо не се връзва.

— Лизонка, ние сме го наблюдавали само две седмици, но си представи, че това „същото“ той го прави веднъж месечно. И после, какво му пречи и днес да отиде в ресторанта?

— Нищо — въздъхна жена му. — Не знам защо, но нищо не се получава като в книгите или филмите. Проточва се, досадно, скучно, нищо не се случва…

— Почакай — отново я спря с жест Слава, — там нашият маестро нещо спори със старата.

— … ама как така, Глебушка, сготвила съм за обяд… Нали вчера обядва в ресторанта. Защо и днес?

— Налага ми се, Глаша. И недей да спориш с мен.

— Ама всичко отива на вятъра! И супата, и печеното, това агнешко съм го купила прясно от пазара… Господи, сега трябва да го хвърлям ли? Да беше ме предупредил от снощи, че няма да обядваш вкъщи, нямаше да харча пари за продукти, защото ти искаш да купувам най-доброто, най-прясното, а пък… Толкова пари на вятъра! Не е хубаво това, Глебушка.

— Не се ядосвай, Глаша, ще изям всичко на вечеря. Така де, защо се притесняваш толкова?

— Ами за вечеря съм сготвила друго! Глебушка…

— Какво друго сега? Я ми долей кафенце… Благодаря.

— Глебушка, да не е заради онзи борш? А? Сега не искаш да обядваш вкъщи, защото не ми вярваш? Мислиш, че съвсем съм остаряла и не мога една супа да сваря като хората? Ти цял живот ядеш супа за обяд, научила съм те от малък, а сега се гнусиш от супите ми и ще ходиш да обядваш в ресторант, така ли?

— Ама моля ти се, Глаша, какви ги приказваш? Просто плановете ми се промениха. Нали може плановете на човек да се променят? Изникнаха непредвидени обстоятелства, имам делови обяд в ресторанта.

— Знам ги аз твоите обеди — долови сълзи в гласа й Слава, — по-рано винаги, когато трябваше да се видиш с някого, хората идваха вкъщи и аз готвех и сервирах за всички, а сега виж какво измисли: делови обяд в ресторанта. Не, не, Глебушка, кажи си направо: не ми вярваш, нали? Мислиш, че като ми се вкисна един борш, отсега нататък винаги ще е така?

— Ама успокой се, Глаша! Защо правиш от мухата слон?

— Аз пък ще ти кажа, че не е възможно моят борш да се е вкиснал просто ей така! Не е възможно!

— Добре де, добре, не е. И какво от това?

— Ами сигурно са искали да те отровят! И ти прекрасно знаеш кой и защо. Още в сряда ти казах да се обадиш, където трябва, а ти не ме послуша!

— Е, стига де, Глаша! Докога ще ми опяваш!

— Докогато трябва, дотогава. Ти за всичко си затваряш очите, не искаш нищо да знаеш, а не всички хора са добрички, за каквито ги мислиш. Ти например смяташ, че щом съм на осемдесет и три години, вече не ставам за готвачка и изобщо съм изкуфяла, затова и супата ми е развалена, и ставам мнителна, и говоря глупости, обаче не! Не, Глебушка! На осемдесет и три години съм, затова знам и разбирам много неща, а каквото не разбирам, го усещам. Мразят те, искат да те унищожат, няма да се успокоят, докато си жив. Ще те убият, Глебушка. Като не успяха да те отровят — ще измислят нещо друго. Отваряй си очите.

— Остави ме на мира, Глаша — уморено и печално прозвуча гласът на Богданов. — И да не си посмяла да ме въвличаш в тези идиотски разговори. Знаеш какво мисля по въпроса. Донеси ми от кабинета онази папка, на бюрото е, ще поработя върху ръкописа. Тук край камината е хубаво, топличко… И не ми пречи.

— Няма, Глебушка, няма да ти преча, работи си спокойно. Ама дали няма да решиш друго за обяда, а? Остани си вкъщи, покани гостенина си тук, ще сложа хубавия сервиз, сребърните прибори, колосани салфетки, кристала, няма да ти е неудобно. А, Глебушка?

— Глашенка. — Сега гласът на Богданов, макар да беше уморен, не звучеше толкова печално, в него имаше нежност и топлота. — Аз много те обичам. Ти си единственият близък човек, който ми остана. Познавам те, откак се помня. Най-малко теб бих искал да обидя. И ако днес не обядвам вкъщи, то е само защото така трябва. Не ми се сърди, мила моя. Ела тук да те целуна.

„Господарят си е господар“ — с неясно откъде взело се раздразнение помисли Слава Боровенко. Като искаш да целунеш старицата, отлепи си задника от фотьойла, стани, иди при нея и я целуни. А така… „ела тук да те целуна“, сякаш й прави услуга. Седи си в мекото фотьойлче, грее страдащите си от подагра крачета пред камината, шумоли със страниците, прави се на велик майстор на перото, а към старицата, въпреки всичките си нежни приказки, се отнася като към прислуга. В някакво интервю Богданов бе казал, че Глафира Митрофановна го е отгледала от тригодишен, тоест, израснал е в нейните ръце. Щом е така, Глеб Борисович трябва да се отнася към нея като към майка, а не като към прислуга.

Слава се сети за своята майка. Ами че той е готов да я гледа като писано яйце! Цял живот майка му е до него, винаги е готова да му помогне, да го успокои, да го утеши. Жалко, че не може да й разкаже какво се случи с внук й — Юрик, и какво става сега с нейния син и снаха й: майка му няма да го преживее. Как може да й признае, че той, Слава, даде огромен подкуп, за да измъкне Юрка от затвора? Как да й каже, че заради това бе принуден да наеме крадец, да подслушва апартамента на известен писател, да следи него и неговите съавтори? Това, което върши, е осъдително, но още по-лоша е причината, поради която го прави. Той търси материали, разобличаващи престъпници, и то не за да възтържествува справедливостта, а за да спаси тези престъпници от правосъдието. Нима може да допусне тя да научи за това?

Той се тормозеше, задето имаше неща, които трябва да крие от майка си. За нея той бе чудесен, почтен, благороден и честен човек, любящ син, съпруг и баща. И всеки път, когато се взреше в нейните пълни с нежност очи, вътрешно той примираше от мисълта, че не е такъв, изобщо не е такъв, и ако тя научи какъв е в действителност, ще престане да го обича. Или ще умре от мъка. Ако Юрка беше осъден и бе отишъл в затвора, това щеше да стане тяхна обща мъка и щеше да я обсъжда с майка си, да тъгува на нейното рамо, да усеща как топлата й ръка го гали, утешава, влива в него от силите си. Слава щеше да си остава в очите й все така честен и почтен, но искрено щеше да смята себе си за такъв и нямаше всеки път да мисли, че получава от майка си нещо, което не е заслужил, за което не е достоен. При срещи с нея нямаше да се чувства като крадец. На едното блюдо на везните — любовта на майка му, на другото — съдбата на сина му. Как да претегли такива неща? Надникнеше ли дълбоко в себе си, Слава Боровенко честно признаваше, че ако бе взел решението сам, то щеше да бъде в полза на майка му. Едно решение винаги трябва да се взема в полза на по-слабия. Юрка е виновен, да си носи отговорността. Той е млад, здрав, силен калпазанин. Майка му няма никаква вина и няма защо да страда. Но когато вземаше решението си, не беше сам. До него беше Лиза. Лиза, за която нямаше и няма нищо по-важно в живота от сина й.

Слава се отнасяше добре с жена си и дори почти не и изневеряваше, във всеки случай не и сериозно, с продължителни връзки. Но дълбоко в душата си я обвиняваше, задето отношенията с майка му се промениха. Именно тя, Лиза, настоя да спасяват Юрка с всякакви средства, каквото и да им струва. Именно тя накара Слава да отиде при онзи началник — Андрей Степанович, и да му даде пари. Именно заради нея, заради Лиза, сега той гледа по-рядко да ходи при майка си, защото е непоносимо — о, господи, колко е непоносимо да вижда в очите й безрезервната любов, за която вече е недостоен.

Боровенко боготвореше майка си. Ето защо картината, в която би й казал: „Ела тук да те целуна“, му се стори най-малкото оскърбителна.

* * *

Като най-перспективен събеседник за получаване на отговори на въпросите й Настя Каменская прецени съпругата на Алишер Уразов, която по паспорт се казваше Нурия Салахетдиновна, но в ежедневието обръщението към нея беше Нора Сергеевна, а по-често просто Нора. Защото Алишер, или Алик Уразов, бе делови партньор на Егор Виталевич Сафронов, заедно бяха собственици на симпатично малко кафене, така че Уразов като нищо можеше да знае истинските причини, подтикнали Егор да се ожени за Лена Шчоткина, нещо повече — можеше и да ги е споделял с жена си. Затова именно съпругата на Уразов беше номер едно в списъка на Настя.

— Разкажи ми за нея — помоли тя Андрей Чеботаев, който в продължение на пет дни след убийството на Елена се занимаваше с разпитване на свидетели. — Какво представлява тази Нора?

Оперативният работник примига с невероятно дългите си мигли, които служеха като постоянен повод за шеги и дори приятелски насмешки, и хвърли лукав поглед на Настя.

— Естествено, ти очакваш да започна да ти разказвам каква глупава и празноглава жена е тя — заяви той.

— Защо? — учуди се Настя. — Защо реши, че очаквам това?

— Защото е прието съпругите на „новите руснаци“ да бъдат смятани за точно такива. Стереотип. „Новите руснаци“ непременно са тъпички, прости и откачили от стоварилите им се луди пари, а техните съпруги непременно са кръгли глупачки, способни да мислят само за дрешки, дрънкулки, пластични операции и курорти. Така е, нали?

— Стереотип наистина съществува — съгласи се тя. — Вярно, не всички се вписват в него. Та какво ще кажеш за Нора? Вписва ли се тя?

— Общо взето, не — усмихна се Андрей. — Красива умна лелка, между другото, образована.

— Охо, дори това? И къде е учила?

— Не, не в смисъл че има висше образование — засмя се Андрей, — всъщност няма такова. Омъжила се е веднага след гимназията и сериозно се е захванала с раждане на деца. Има четири, кое от кое по-малки. И то само на трийсет години! Струва ми се, че сега за пореден път е бременна.

— Откъде тогава образованост при такъв живот? — усъмни се Настя. — Бременности, раждания, пелени, кърмене, пране, чистене. Образоваността някак не се връзва с всичко това. А и едва ли може да се запази някаква красота.

— Нора Сергеевна много обича да чете — поясни Чеботаев. — Цял живот е обичала, още от дете. А тъй като парите в семейството са повече от достатъчно, Уразови разполагат и с две бавачки, и с домашна помощница, а Нора Сергеевна осъществява общия контрол и се отдава на любимото си занимание, тоест чете. Колкото до нейната неземна красота, Нора Сергеевна редовно посещава разни салони и солариуми. Не, Настася, сериозно говоря, Нора Уразова е много приятна лелка и прекрасно дава показания. Аз във всеки случай не съм имал основания да се съмнявам в нейната искреност. А ти какво, усъмни ли се? Нещо не ти е харесало в показанията й? Или аз съм пропуснал нещо?

В гласа на детектива явно прозвуча тревога, защото винаги е неприятно да намерят грешки в работата ти, особено явни. И не е спасение дори обстоятелството, че Андрей се познава отдавна с Настя Каменская, тя не му е началник, а само наблюдател от „Петровка“, и както и да се подредят нещата, никога няма да му повиши глас и няма да си позволи остри забележки. Но все пак е неприятно…

— Андрюша, как ти се стори, тази Нора в течение ли е на работите на съпруга си?

— Абсолютно е в течение — уверено отговори той. — Всичко знае. Уразов, за разлика от Сафронов, е по-едра риба, нашият Сафронов е дребен бизнесмен, има всичко на всичко един салон за красота, два фризьорски салона и е съсобственик на кафене. А за Уразов това заведение е нищо и никакво, играчка. Уразов е голям ресторантьор, има цяла верига заведения с ориенталска кухня. Ето погледни, записал съм си. — Андрей прелисти бележника си, намери необходимата страница. — Четири ресторанта, такива, разбираш ли, пълноценни, всеки с по три салона, осемнайсет заведения тип „чайна“, от всички се доставя храна за вкъщи или за офиса по поръчка. Всичко това заедно се нарича „Звездата на Изтока“. Знаеш ли колко любители на ориенталската кухня има в Москва? Така че сама разбираш какви са доходите му.

„Звездата на Изтока“… Настя често бе срещала това име, спомни си, че го е виждала и на „Тверская“, и на Ленински проспект, и на проспект „Мир“, и дори близо до метростанция „Шчолковская“, където живееше. Май два-три пъти бе вечеряла там, когато Льошка беше в командировка, а вкъщи нямаше продукти и не й се искаше да готви. Да, точно така, сега тя си спомни със сигурност. Тогава я смаяха цените в менюто — толкова бяха ниски, че дори скромната й милиционерска заплата не пострада много. Виж ти, виж ти, седяла е на масата, хапвала си е и дори не е подозирала, че след известно време ще трябва да се заинтересува от собственика и съпругата му.

— Андрюша, ще трябва още веднъж да се срещнеш с Нора Сергеевна.

Ох, колко й бе омръзнала тази дипломатичност! Ако случаят с убийството на Елена Сафронова от самото начало се разследваше на „Петровка“, Настя просто щеше да хване метрото, да отиде при Уразова и да й зададе въпросите, от чиито отговори толкова се нуждаеше. Но случаят беше „териториален“, разследваше се в едно от районните управления и по него трябваше да работят детективи от районното, в частност Андрей Чеботаев, а Настя трябваше да контролира и да оказва практическа помощ. Тя не обичаше да проверява, хем не просто не обичаше, а не можеше да понася това. Колкото до практическата помощ, това означаваше да прави вместо детективите това, което те не умеят, а тя, Настя Каменская, умее. Тъй да се каже, да помага практически. Ако ставаше дума за анализ на статистиката или за огромна по обем информация, никой нямаше да се обиди: всички знаеха, че наистина никой не може да се справя с това по-добре от Каменская, така че нека тя го прави под формата на въпросната практическа помощ. Но когато се отнасяше за разговор със свидетели, тя нямаше никакви основания да поема такъв ангажимент. С него прекрасно ще се справи всеки детектив. Разбира се, ако този детектив сам я помоли да се срещне с човека и да поговори с него, тогава — да, тогава това ще бъде истинска практическа помощ. Но нали трябва да я помоли, инак се получава неловко. Така че тя опипа почвата, каза, че Чеботаев трябва да разпита Нурия Салахетдиновна Уразова още веднъж.

— Щом трябва, ще се срещна с нея отново — сви рамене Чеботаев. — Какво искаш да я питам?

— Интересува ме защо Егор Сафронов се е оженил за Елена.

— Какво?! — ревна оперативният работник. — Какви ги приказваш, Настася? Та ти вчера си се срещнала със Сафронов, да беше питала него.

— Питах го и отговорите му не ме задоволиха. Лъже, Андрюша, сигурна съм.

— И смяташ, че Нора знае истината?

— Трябва да опитаме — въздъхна тя. — Все някой знае тази истина, освен самия Егор Виталевич, разбира се, така че трябва да я търсим. Искам да започна с Нора.

— Аха, защото е съпруга на Уразов, а Уразов е партньор на Сафронов. Настася, за какво ти е това, а? Какво значение има защо се е оженил за нея, щом и бездруго после я е убил? Алибито му е непоклатимо, така че явно имаме работа с поръчка. Трябва да разровим връзките му, да търсим къде, как и чрез кого може да е намерил убиеца и да доказваме тази връзка.

— Ами нали и мотивът трябва да се доказва — вяло възрази Настя. — При всяко положение следователят ще го поиска.

— Я стига! — Андрей отново замига с ресници някак особено, вероятно това мимическо движение заменяше за него традиционното махване с ръка. — Трябва да намерим убиеца, да докажем неговата връзка с поръчителя и тогава той сам ще обясни защо му е притрябвало да убива Елена. А ти искаш да впрегнеш каруцата пред коня. Добре, ще научиш защо Сафронов се е оженил за тази Тряпкина…

— Шчоткина — поправи го Настя, без да се усмихне.

— Абе ако ще и Метьолкина^[1] да е! Като научиш защо се е оженил, името на убиеца няма веднага да изплува пред очите ти. Разбирам, че са ти възложили да осъществяваш контрол по случая и да ме ръководиш, затова сега ми измисляш някакви безсмислени задачи, колкото да имитираш ръководна роля. Настася, свои хора сме, кажи ми направо: така и така, Андрюха, натискат ме, настояват да ти оказвам практическа помощ, хайде да си поделим работата. И аз ще си я поделя с теб по братски, и всичко ще е тип-топ. Само не ми измисляй глупави и никому ненужни задачи, а?

Той говореше спокойно, с усмивка, но зад тази усмивка Настя ясно виждаше кипваща ярост. Какво пък, той е прав. За всичко е прав. Е, почти за всичко. Защото за главното все пак не е прав. Какво да се прави, млад е още Андрюшка Чеботаев. Има солиден професионален опит, но житейският му не е голям.

— Андрюшенка, не се сърди, а ме чуй — тихо заговори тя. — Представи си, че ти заедно с някого си извършил нещо лошо. Уж никой нищо не знае, уж ви се е разминало. След известно време обаче се оказва, че изобщо не ви се е разминало и трябва да вземете мерки. Сам не можеш да се справиш, трябва ти помощ. Кого най-напред ще помолиш за помощ?

— Е, ясно кого — промърмори оперативният работник. — Човека, с когото съм извършил тая глупост.

— Ето ти го отговора. И не ми се сърди, и не ме обвинявай в ръководни амбиции. Ако Сафронов е организирал убийството на съпругата си, значи е имал мотив. Какъв е този мотив? Не е искал жена и дете? Тогава е можел да не се жени или да се разведе. Моето предположение е, че Шчоткина го е шантажирала с нещо. Това просто е първото, което му хрумва на човек. Ако разбера с какво именно го е шантажирала, ще мога да науча кого другиго засяга този шантаж и съответно вече ще започнем да търсим убиеца по два пътя. От едната опорна точка — Сафронов — може да се движим във всяко направление и няма гаранция, че ще успеем. Ще се лутаме в различни посоки. Когато точките са две, направлението ще се определи по-отчетливо. Ето затова задачата ми, Андрюша, не е безсмислена. Ако толкова не ти се иска да ходиш отново при Уразова, с нея мога да поговоря аз. Но това трябва да се направи.

Чеботаев ядосано затвори бележника си и срита стола, който се оказа на пътя му.

— Извинявай, Настася, днес нещо не съм на себе си… Вероятно е от магнитните бури. Не съм искал да те обидя, честно.

— Оставаше и да си искал — предразполагащо се усмихна Настя. — Тогава щях да те убия без всякакви приказки. И моята глава ме цепи още от сутринта. Да ти дам ли цитрамон?

— Пих вече, не помага! — В отчаянието си този път той махна с ръка, а не потрепна с мигли. — Ужасна болка, като от махмурлук.

— А да не би наистина да е от него, а?

— Нищо подобно, от три дни не съм слагал и капка в уста. А се чувствам така, сякаш или ей сега ще умра, или ще убия някого. Едва се владея. На теб случвало ли ти се е?

— Дори по-често, отколкото на теб — позасмя се Настя.

— Така че прекрасно те разбирам.

„Особено напоследък — добави тя мислено. — Почти всеки ден. Или ми се плаче, или ми се умира, или ми се ще да убия някого. Нима това са признаците на остаряването? Или е професионална деградация на психиката и нервната система? Или е прословутият климактериум, дяволите да го вземат дано?“

— Слушай — нерешително застана точно пред нея Андрей, — ти какво, наистина ли си готова да се срещнеш с Уразова?

— Защо не? Има ли значение в какво се изразява моята методическа помощ? Може би те уча как се провежда разпит чрез конкретен жив пример.

— Тогава трябва да отидем заедно — каза той неуверено.

— Ами точно така кажи на началството — че сме отишли заедно. Можеш да кажеш каквото си искаш. Никой няма да проверява.

— Честно ли? — Облекчена усмивка огря лицето му.

— Честно — увери го Настя и мислено си постави напълно задоволителна оценка.

Беше постигнала каквото иска. Ще отиде сама при Уразова и ще разговаря с нея на четири очи, без мъже. И никой от детективите от районното няма да се обиди.

Хубаво де, нека остарява и вече да не може да работи толкова добре, както преди, но някои работи все пак ги умее.

* * *

Лиза се оказа права: под думите „на същото място“ Богданов наистина бе имал предвид ресторант „Старата Виена“, където обядваше всеки четвъртък.

— Иди да обядваш с него, за компания — предложи на жена си Слава Боровенко, когато спря пред ресторанта зад колата на писателя. — Днес се разходи за месец напред, сега поседи, почини си, малко удоволствие и за теб.

— Ами ти? — погледна го въпросително Лиза.

— Аз ще отида да свърша нещо полезно. Например ще постоя пред блока, където живее Славчикова. Представи си, че видя нещо интересно.

— Ами ако маестрото реши да си тръгне бързо?

— Та къде ще се дене, Лизонка? Срещата му тук е определена за три часа, а сега е едва един и половина. Той ще прекара в ресторанта поне два часа. След два часа аз съм отново тук и тогава ще видим къде отива човекът, с когото той се е срещнал. Добре ли планирам, какво ще кажеш?

Лиза със съмнение поклати глава.

— Страхувам се, че няма да успееш… Тогава всичко ще е напразно, ще изпуснем човека, с когото той ще се срещне. Толкова ли се налага да напускаш това място?

— Е, какво сега, в колата ли да кисна? — ядоса се Боровенко. — Времето си тече, а нашите работи не помръдват. Нали трябва да правим нещо, да действаме някак…

— Хайде да обядваме заедно — прозвуча умолително гласът й. — Сама ме е страх… И после, с теб толкова отдавна не сме ходили на ресторант само двамата, все с някакви компании или на бизнес сбирки, ако ли не — седим си вкъщи. Да влезем заедно, а?

— На тебе само удоволствия ти дай, а кой ще върши работа? — ядосано отвърна Слава.

Той самият разбираше, че е несправедлив, но подслушаната преди малко сцена между писателя и старата бавачка съвсем го бе изкарала от релси. Мисли за майка му постоянно изпълваха съзнанието му, даже не толкова за майка му, колкото че Лиза е виновна, виновна, виновна… Пък и това главоболие, което го тормозеше още от сутринта. Искаше да остане сам. Във всеки случай, без жена си.

— Върви в ресторанта. Ако има нещо, ще ми звъннеш.

Лиза покорно слезе от колата и прекоси улицата. Слава се загледа подир нея и някак отнесено, въпреки раздразнението, за кой ли път се изненада от красотата й. Сякаш не бяха минали двайсет и две години от сватбата им, сякаш тя не беше родила Юрка и не бе имала още две бременности, при които не успяха да запазят децата. Второто момче умря два дни след раждането, а Лиза не можа да доизноси момичето, роди го мъртво в шестия месец. Никакви фитнес зали, никакви масажи и специални гимнастики, нищо такова не й трябваше на Лиза, тя и така си беше хубава — по природа, и всяко усъвършенстване на това тяло и това лице би могло само да ги развали. „И защо ли й изневерявам?“ — съвсем не на място си помисли Слава.

През големия прозорец той видя как Лиза си съблече шлифера, даде го на висок младеж в черно-сива униформа и влезе в салона. Слава знаеше, че тя ще направи всичко както трябва: и маса ще избере така, че да вижда Богданов и неговия събеседник, но без да се набива на очи, и поръчката й ще бъде подходяща — тя има голям опит по тази част. Със сигурност в момента, в който ще се наложи да си тръгне, всичко ще бъде изядено, а сметката — платена. Той постоя още малко със затворени очи, опитвайки се да укроти пулсиращата в тила му болка, после запали двигателя и потегли.

Наблюдението над блока, където живееха Славчикови, не донесе нищо ново. Бавачката доведе от училище по-голямото момче, след трийсетина минути дотича дъщерята на Катерина, дори не дотича, а сякаш доплува, прегърната от дългокос, стилно облечен младок, с когото влезе във входа. По закъснението от десетина минути, когато той излезе от входа, стана ясно, че там се бяха целували.

А ето го и Василий Славчиков, най-младия съавтор. Вероятно беше дошъл у мащехата си да похапне, времето беше тъкмо за обяд. Дойде пеша, така и не бе прибрал колата си от сервиза. Как ли не премръзва с това леко якенце, дори само по пуловер щеше да му е по-топло!

Към три часа Боровенко реши, че е време да потегля към ресторанта. Щом писателят бе определил срещата за три, а отиде там в един и половина, подобно разпределение на времето можеше да се тълкува съвсем еднозначно: смята да обядва сам, а с познатия си, на когото нареди да не се обажда в дома му, ще пие само кафе, тоест не се очаква разговорът да е дълъг. Слава трябва да бъде пред входа на ресторант „Старата Виена“ най-късно в три и половина, а още по-добре — по-рано, за да не изтърве непознатия. За всеки случай звънна на Лиза:

— Как е там?

— Засега никак — спокойно отговори тя, още дъвчейки нещо.

Боровенко се опита да си представи как тя яде някакво изискано ястие и веднага се намръщи от нов пристъп на болка в тила. Не, засега дори не може да мисли за ядене.

— Тоест още никой не е дошъл? — уточни той.

— Засега никой.

— Добре. Аз ще дойда скоро.

И в този момент от входа излезе Василий. Измина няколко крачки, спря и протегна ръка в опит да спре кола. После Слава дълго не можа да разбере защо постъпи така. Не разбираше на какъв порив се бе поддал, а може да не е било порив, а инстинкт, но каквото и да беше, той подкара колата до младежа и спря.

— Ще ме хвърлиш ли до Кудринския площад, шефе?

— Качвай се — кимна Слава.

Щеше да се наложи повечко да обикаля, но не кой знае колко — това си мислеше, докато излизаше от пресечката. От Кудринския площад по „Садовое колцо“ до завоя към площада на трите гари ще стигне за петнайсетина минути, а там вече е съвсем близо до ресторанта. Ще успее. Хем така му се отваря възможност да поприказва с Василий и е много вероятно да научи нещо интересно.

Но надеждите му не се оправдаха, пътникът беше мълчалив, потънал в някакви свои мисли, така че нито един от плахите опити на Слава Боровенко да завърже разговор не се увенча с успех. В джоба му забръмча мобилният телефон, обаждаше се Лиза.

— Къде си?

— Идвам. Гостът дойде ли?

— Да. Жена.

— Разгледа ли менюто?

— Не, веднага поръча. Вероятно само кафе или чай. Слава, идвай по-бързо.

— Идвам, идвам.

И в този момент попаднаха в задръстване. Голямо, непробиваемо, каквито обикновено се случват в най-натоварените часове привечер. Боровенко взе да се нервира, минутите се топяха незнайно защо по-бързо, отколкото когато с нетърпение очакваш някого, стрелките на часовника сякаш ускориха темпото си и летяха по циферблата като бесни, ето вече е три и двайсет, и двайсет и пет, и двайсет и седем, а те помръднаха само със стотина метра. По дяволите! Защо ли подхвана тая глупост с Василий? Ако не се бе насочил към Кудринския площад, той щеше да избере съвсем друг маршрут и вече отдавна да е пред ресторанта. И мястото е такова идиотско, шест платна, колата на Боровенко стои на четвъртото и никъде не може да мръдне оттук, не може да паркира до тротоара, да дотича до близката станция на метрото и да стигне с него до „Красноселская“, а после да хване частник и да се разбере с него да го закара. Срещу добри пари не е проблем да намериш кола. Но е абсолютно невъзможно да стигне до тротоара, колите са спрели плътно една до друга и всяка маневра би създала само допълнителни затруднения.

Голямата стрелка подмина три и половина и бързо се задвижи нагоре. Застопорените в задръстването коли истерично надуваха клаксони и от тези досадни дразнещи звуци главоболието му ставаше просто непоносимо. А Василий седеше спокойно и мълчаливо си мислеше за нещо, сякаш за никъде не бързаше. Може би наистина не бързаше и беше хванал кола не защото е бързал, а просто не му се е искало да ходи пеш и да се блъска в метрото.

Телефонът в горния джоб на якето му отново забръмча. В гласа на Лиза Слава долови отчаяние:

— Къде си? Те вече тръгват.

— Лиза, в задръстване съм — каза той виновно. — Не мога да мръдна. Изобщо не се движим.

— Какво да правя тогава?

— Излез на улицата, погледни, може тя да си тръгне с обществен транспорт. Или поне виж номера на колата…

Тя затвори. Явно се вбеси и в този случай Слава Боровенко не можеше да не признае, че имаше защо.

— Какво, шефе, ти да не работиш като частен детектив? — чу насмешлив глас току до себе си.

О, господи, съвсем бе забравил, че в колата има и друг човек! Разговаря с жена си, сякаш беше сам. Не, не го бива за разузнавач, само се излага, дори по телефона не умее да говори така, че никой, освен събеседника му, да не го разбере. Хем думите му бе чул не кой да е, а Василий Славчиков, човек, непосредствено участващ в ситуацията. Какъв глупак е само! Ами ако Василий се досети?

Не, не, утешаваше се Слава, докато трескаво натикваше колата в освободилите се пред него сантиметри, момчето за нищо не може да се сети, това е абсолютно невъзможно. Но за да не буди у него подозрения, трябва да каже нещо. Нещо такова… ами най-обикновено, разбираемо за всички.

— А, дъщеря ни… съвсем е откачила… — забърбори Слава. — Хванала си е някакъв, а кой е — не казва, крие го, не го кани вкъщи, обградила се е с някакви тайни. Естествено, ние с майка й се тревожим. Затова решихме да изясним кой е този човек.

— Ами може да съм аз? — внезапно избухна в смях Василий и венците му грозно се оголиха. — Защото тъкмо съм тръгнал на среща с момиче, а точно тя ме крие от родителите си, страхува се, че няма да ме харесат. Че какво, страхотно съвпадение, нали! Просто плаче да го опишеш в книга, в някое булевардно романче. Как мислиш, шефе?

— Защо в роман? Ти какво, да не си писател?

— А, нещо такова, въртя се около литературните среди.

— Как се казва момичето ти?

— Алла.

— Е, нашето е Таня — поклати глава Боровенко, зарадван, че така сполучливо се бе измъкнал от ситуацията. — Няма ли да закъснееш за срещата, любовнико? Защото сега много има да се мотаем тук.

— Ще почака — безгрижно махна с ръка Василий. — И изобщо имам още сума ти време, смятах да се отбия в един клуб, а чак след това да се срещна с Алла. Така че не се тревожи за мен, шефе, няма да закъснея.

Слава се ободри, понеже сметна, че ето, тъкмо сега ще завържат разговор и той ще успее да измъкне нещо от Вася, така че това поне до известна степен ще компенсира вината му и обстоятелството, че бяха изпуснали човека, с когото се бе срещнал маестро Богданов. Но Василий отново се умълча, притвори очи, отпусна се на седалката, изпружил напред дългите си крака, и потъна в размисъл.

И отново се обади Лиза. Този път тя, както личеше от звуковия фон, вече не седеше в приличния тих ресторант, а стоеше на улицата, затова не се притесняваше и не подбираше изразите си.

— Е, и къде се шляеш още?

— Нали ти казах, в задръстване съм. Какво става там?

— Какво става ли?! — Тя почти крещеше. — Ами нищо не става! Те заминаха. Всеки с колата си. Тя беше оставила своята зад ъгъла и докато си обличах шлифера, успя да потегли, дори не видях номера. Защо ме остави сама? Защо ме накара да пътуваме двамата с твоята кола? Нали исках да взема своята, та двамата да сме на колела и да не зависим един от друг, ама ти ме уверяваше, че това няма да е нужно и с две коли само ще привличаме вниманието. Вижте го страхотния разузнавач, Щирлиц се извъди! Молих те да влезем в ресторанта заедно, ама не, заинати се, имал си бил идеи! Защо изобщо трябваше да тръгнеш нанякъде? Сигурно имаш шило в задника!

— Лизочка, слънчице, нали знаеш, че човек може да попадне в задръстване на най-неочаквано място.

— Може да не попадне в задръстване, ако не ходи никъде! — отсече тя. — Заради теб изпуснахме най-важното. Тя му предаде плик, а той й даде пари. Разбра ли?

— Разбрах — оклюмано отвърна Слава, като се проклинаше за своя неоправдан порив. И защо му притрябва да качва Василий! — Лизочка, аз сега не мога нищо да направя, няма начин да се измъкна от това задръстване. Ти къде си?

— На улицата, до метрото. Сега ще сляза долу и ще се прибирам. Мразя те! Боже мой, колко те мразя! Имахме единствения шанс да научим всичко и ти го пропиля като последен глупак.

Тя изхлипа и затвори.

— Какво, шефе — присмехулно и същевременно съчувствено подхвърли Василий, — не се получи от жена ти мис Марпъл, така ли? Изтървали сте бегълката?

Е, това беше точно казано — именно бегълка и именно я изтърваха. Това момче имаше предвид нещо съвсем друго, но уцели право в десетката. Че и това идиотско „шефе“… Слава не можеше да търпи, когато към шофьорите се обръщаха с „шефе“, че и на „ти“, смяташе това за неприлично и оскърбително фамилиарничене и едва се сдържаше да не сложи на мястото му Василий с някоя остра приказка.

— Е, какво толкова, не се ядосвай, и мен представителите на вашето поколение не ме харесват, моите момичета винаги тайно идват на срещи с мен — сподели житейския си опит Василий. — А всъщност аз съм добро момче, и то от добро семейство, не употребявам наркотици и дори почти не пия. Хората като вас ги смущава външният ми вид, това го разбирам, пиърсингът, татуировката. — Той се извърна към Слава и посочи с пръст веждата си, където се кипреше малка изящна татуировка, после подръпна висящата от ухото му обеца. — Обаче нищо не разбирате от хора. Спомни си какъв си бил на двайсет години, сигурно и ти си имал разправии с твоите старци заради прическата и дрешките и си смятал, че те са изостанали и не са в крак с времето.

— Но ти не си на двайсет — процеди през зъби Слава. — На твоята възраст вече е време да имаш приличен вид.

Младежът направи кисела физиономия и бръкна в джоба си.

— Охо, шефе, като те гледам, май смяташ да ми даваш акъл. Обаче недей. Все още си имам мама и тате за такива случаи. Ще сляза тук, ще дотичам пеш. Дръж.

Като използва поредното спиране, той се измъкна от колата, хвърли на седалката банкнота от петдесет рубли и като лавираше ловко между спрелите коли, бързо стигна до тротоара.

Не може да се каже, че настроението на Слава Боровенко се развали, защото то и без това беше отвратително. И главоболието му не се засили, защото по-силно от това нямаше накъде; ако е по-силно, получаваш шок от болката и загубваш съзнание. С една дума, работите бяха от зле по-зле.

Едно го утешаваше: като че ли сред тримата съавтори се очерта единственият, който има достъп до материалите на покойния журналист. А това вече е нещо. И сега Слава няма да се прибере вкъщи, където го чака вбесената и разстроена Лиза, а ще отиде на Сретенския булевард и ще подслушва какво става в апартамента на писателя. Възможно е, след като се запознае със съдържанието на плика, предаден му от непознатата, той да се обади на някого по телефона или да каже нещо на старата си бавачка. Освен това по гласа му ще проличи дали са го зарадвали резултатите от срещата в ресторанта, или са го огорчили. Информацията се събира троха по троха, това Слава Боровенко го беше научил от литература, която много обичаше на младини.

* * *

— Сега ще ви обясня как да стигнете до нас. С кола ли сте?

— Не — отговори Настя и съвсем не на място си спомни неотдавнашния си разговор с брат си. И дума не може да става да приеме от него като подарък кола, но дявол да го вземе, понякога тя е страшно необходима на човек!

Уразови живееха извън града в собствена къща и беше трудна работа да се стигне до тях без собствен транспорт.

— Ами как тогава… — В гласа на Нора Уразова прозвуча искрена загриженост. — Тогава ще ви бъде трудно. Знаете ли какво, не идвайте тук. Не е толкова спешно, нали? Можем ли да отложим този разговор с около два часа?

— С около два часа можем — с готовност се съгласи Настя. — А какви са вариантите?

— Днес ще идвам до града, трябва да съм при козметичната в пет часа. Мога да дойда по-рано, да се срещнем някъде с вас и да поговорим. Например към три часа. Можем да обядваме заедно и аз ще отговоря на всичките ви въпроси.

Виждаш ли сега, Анастасия Павловна. Заможните предприемачи, от които всеки трети е компрометиран заради връзки с престъпността, проявяват благородство и топла грижа, отнасят се с разбиране към финансовите затруднения на милиционерите. Криминалната милиция няма необходимия служебен транспорт, а детективите нямат пари, за да разполагат със собствени автомобили. Добре де, така да бъде, свидетелят сам е готов да дойде от разкошната си извънградска къща в шумния суетен град и да изпълни гражданския си дълг, давайки показания между масажа и козметичната процедура. Или да подхвърли милостиня във вид на безплатен обяд, да нахрани гладния. Какво да ви прави човек вас, сиромасите ченгета…

Настя толкова остро почувства унижението, че дори се изненада. Хем не й беше за пръв път! Защо ли така бурно реагира на най-обикновена ситуация? Към милицията — особено към криминалната, хората се отнасяха с уважение и благоговеен трепет до деветдесета година, а сега в продължение на повече от десет години не ги е наплюл само мързеливецът. Отдавна трябваше да е свикнала с тази снизходителна небрежност, с която се отнасяха към служителите на милицията „новите руснаци“, пък и тя беше свикнала, само че напоследък всички изработени навици за психологическа защита издишаха.

До три часа Настя добросъвестно се занимаваше с текущата си работа, която се бе натрупала в достатъчно голямо количество, и петнайсет минути преди уговорения час отиде до паметника на Висоцки на булеварда. Отказа да обядва в компанията на Нора Уразова и избра място на срещата, удобно лично за нея, близо до местоработата й. Ако госпожа съпругата на ресторантьора се страхува от студ и влага и откаже да разговаря, седнала на скамейката, може да поговори с нея в колата, ако ли пък не — ще пият кафе в някое немного скъпо заведение, тук е пълно с такива. В този случай Настя сама ще си плати кафето и ще избегне още едно унижение.

В три без пет на ъгъла на булеварда и „Петровка“ спря бял мерцедес. Отвори се дясната предна врата, слезе едър бодигард, огледа се, после помогна на седналата отзад жена, която носеше голяма, обточена със скъпа кожа наметка от най-тънко шевро. Докато Уразова, придружена от бодигарда, пресичаше улицата и вървеше покрай паметника към скамейката, Настя открито я разглеждаше. Нурия Салахетдиновна се оказа много красива и много пълна жена и Настя, докато я наблюдаваше, кой знае защо преценяваше кое у нея е повече — дебелината на тялото или красотата на лицето, и сама се ядосваше на себе си заради тези глупави мисли.

— Здравейте. — Гласът на Уразова на живо беше също толкова мелодичен, колкото и по телефона, но още по-звучен и наситен. — Вие ли сте Анастасия Павловна?

— Да. А вие сте Нурия Салахетдиновна, нали? Или ще ви е по-удобно да ви наричам Нора Сергеевна?

— Може просто Нора — безгрижно се усмихна Уразова, — та аз съм много по-млада от вас.

Така, още едно ухапване, още едно напомняне за възрастта й. За старостта… Хайде де, Каменская, стегни се, Уразова изобщо не е имала намерение да те хапе, не е искала да бъде нетактична и да акцентира вниманието върху неща, които са неприятни за теб, дори само защото няма представа за твоите проблеми и колко ти е неприятно това. Просто ти е дала да разбереш, че можеш да й говориш простичко, без церемонии. Опитва се да ти помогне, глупачке комплексирана, и да намали дистанцията, та ти самата по-лесно да общуваш с нея. Какво лошо има в това?

Нищо. Ами ако е хитър ход? Ако тя те предразполага, за да приспи бдителността ти, защото има нещо общо с убийството? Как? По какъв начин? Не е известно. Но и това трябва да се проверява…

— Искате да ме попитате за Леночка, нали? Доколкото разбирам, Егор все пак е успял да издейства с убийството й да се занимават на „Петровка“?

— Ами… като цяло, да, права сте. Случаят ще се разследва под наш контрол. Разкажете ми за вашата приятелка.

— Вече разказвах, Егор ми се обади по телефона в събота между десет и единайсет часа вечерта и попита дали Лена не е у нас…

— Това го знам — меко я прекъсна Настя. — Чела съм показанията ви. Разкажете ми за самата Елена. Каква беше, нещо за характера й, за навиците й, за вкусовете й. Отдавна ли се познавахте с нея?

— От юли. Егор я доведе у нас, представи я като своя годеница, каза, че очакват дете и през август ще се състои сватбата им. Един момент. Сайпула — обърна се Уразова към бодигарда, който като непробиваема стена стоеше до тях, — поседни на съседната скамейка.

Бодигардът мълчаливо кимна и се отдръпна.

— Строга охрана имате — с усмивка каза Настя.

— Ами — пренебрежително намръщи изящното си носле Нора, — бонбонени обвивки.

— Не разбрах…

— Казвам, че е само проформа. Ей така, за фукане. На кого съм притрябвала аз? Кой ще тръгне да ме отвлича? На кого е потрябвало да ме напада, след като постоянно си стоя вкъщи или пътувам с шофьора? Безсмислено е да обират жени като мен.

— Защо? — учуди се Настя.

— Не разбирате ли? — В гласа на Нора прозвуча леко раздразнение, съвсем незабележимо, но Настя го долови. — В чантата ми никога няма пари, само дребни, които не биха заинтересували сериозен крадец. Алик не ми дава големи суми.

— Защо? — още повече се учуди Настя. — Страхува се, че ще ги пропилеете?

— А, не, той има много пари, не му се свидят. Но аз нямам право сама да правя големи покупки. Само заедно с него, и то така, че той да вади портфейла и да плаща. Той е мъж, глава на семейството, разбирате ли?

— Разбирам. И какво, във всичко ли е така?

— Абсолютно. Да не мислите, че като живея в Москва и съпругът ми има бизнес тук, съм станала европейска жена и семейството ни е европейско? Нищо подобно.

— Все пак не разбрах за бонбонените обвивки — призна Настя.

— Аз наричам бонбонени обвивки всичко показно. Шофьора например или бодигарда. Какво, да не би аз да не мога да шофирам? Вярно, не умея, но не защото съм тъпа, а защото съпругът ми не разрешава да се науча. Защо, казва, ще се учиш, когато аз ще ти дам шофьор? За него е важно жена му да се разхожда с шофьор и бодигард. Та другите хора да виждат това и да казват: Алишер е голям човек. Затова наричам тези неща бонбонени обвивки. Лъскави хартийки за евтини карамелчета.

— Нима себе си наричате евтино карамелче? — смая се Настя.

Всичко друго, но не и това бе очаквала от съпругата на богатия ресторантьор.

— Не, не себе си — с досада отговори Нора, — а цялата тази суета и показност. Заключил ме е в златна клетка. Добре де, стига за това, да си поговорим за Леночка.

— Да си поговорим — с готовност се съгласи Настя. — Казахте, че сте се запознали през юли, малко преди сватбата на Егор и Елена. Какво впечатление ви направи тя?

— Зарадвах й се. Ужасно се зарадвах, че сега ще си имам нормална приятелка.

— О, дори така? Какво, дефицит на приятелки ли има при вас? — не повярва Настя.

— Ще ви обясня…

Уразова въздъхна така горчиво, че Настя за миг забрави и за едрите диаманти на ушите и на пръстите й, и за безумно скъпата наметка, украсена с кожи от чинчила, и за шофьора и бодигарда. Пред нея седеше нещастна самотна жена, макар че е ужасно странно как може да си самотна, когато имаш съпруг и четири деца. Чеботаев май говореше нещо и за пето дете.

— Омъжиха ме за Алишер, когато той овдовя. За пръв път се оженил късно, взел си съвсем младо момиче, то умряло при раждане, както и детето. С една дума, когато се уговорил с родителите ми, вече беше минал четирийсетте, а аз бях на осемнайсет. Поставиха ме пред свършен факт, никога преди това не бях виждала Алишер. При нас така е прието. Не знаехте ли?

— Знаех — кимна Настя, — само че мислех, че всичко това е останало далече в миналото. Чела съм за това в книгите.

— Не, не е в миналото. Ние така живеем. Не всички, разбира се, но много от нас. Жената трябва да си седи вкъщи и да си гледа децата. Децата трябва да са много. Алишер не ми позволи да кандидатствам в институт, веднага започнах да раждам. Само не ме разбирайте неправилно, аз обожавам децата си. Но ми е скучно. Скучно ми е да седя вкъщи и да се правя на господарка. Алишер кани на гости свои приятели и партньори със съпругите им, но аз не мога да намеря общ език с тях, съвсем различни са. През целия си живот са прочели три книжки и сега черпят цялата си информация една от друга, дори телевизия не гледат; веднъж отворих дума за новия филм на Алмодовар — ами никоя от тях не беше го гледала, и името не бяха чували дори. Разбира се, бъбрим си — за децата, за прислугата, за дрешки, но на мен това ми е скучно, разбирате ли? — отчаяно възкликна Нора. — И ето, появяват се Егор и Лена, моя връстница, в нейната глава ги няма всичките тези глупости, които обикновено обсъждам с другите жени. С Лена можех да разговарям нормално, тя имаше остър ум, много четеше и изобщо… Господи, толкова се зарадвах, че вече ще имам истинска приятелка! Защото аз не мога сама да избирам с кого да се запознавам и кого да каня вкъщи, Алишер решава това, а ме запознава само със съпругите на приятелите си. Не, да не си помислите, че ориенталските семейства всичките са такива, не, но при нас… Изобщо Алишер е такъв, какъвто е, и със семейството си се държи така, както смята за добре, и вкъщи води само хора като него самия. Егор беше единственото изключение.

— Защо? — за трети път попита Настя, учудена, че се налага да задава един и същ въпрос.

— Не знам точно. Алишер по принцип не прави бизнес с руски партньори, само с наши. Може би е смятал, че по манталитет Егор прилича на него. Не знам. Алишер има приятели руснаци, те ни идват на гости, но всъщност са като Алик, тоест привърженици на патриархалния начин на живот, съпругите им не работят и така нататък. Съпругът ми никога не ми е обяснявал защо е направил изключение за Егор, той изобщо нищо не ми обяснява, това не е прието.

— Отдавна ли съпругът ви има общ бизнес със Сафронов?

— Отдавна. И през цялото това време аз мечтаех Егор най-сетне да се ожени, тогава съпругата му би могла безпрепятствено да идва при мен по всяко време. Разбирах, че неговата съпруга ще бъде… ами с една дума, европейка, такава… — Нора с усилие търсеше нужната дума, за да не обиди своите съотечественички, но така и не я намери, затова остави фразата недовършена. — Алишер има твърдо правило: мъжът може да дойде в дома му с когото си пожелае — със съпруга или с любовница, но аз мога да създавам отношения и да общувам самостоятелно, без него, само с официалните им съпруги. Егор идваше у нас с различни момичета, често ги сменяше и някои много ми харесваха, беше ми интересно с тях, но знаех, че те никога няма да станат мои приятелки, докато той не се ожени за някоя. И ето че най-сетне се появи Леночка… И още нещо особено ме зарадва: и аз съм бременна, очаквам петото хлапе и сме горе-долу с еднакви термини. И тогава аз, като същинска глупачка, започнах още от първия ден да си мечтая как ще износваме дечицата си, ще ходим при един и същ лекар, заедно ще се разхождаме, ще правим гимнастика, изобщо всичко ще правим заедно. Представях си как всяка сутрин Егор ще докарва Леночка у нас, защото там имаме чист въздух, борове, простор, и двете по цели дни ще бъдем заедно, ще разговаряме, ще разговаряме, а вечер Алик и Егор ще идват при нас, ще вечеряме заедно и ще се разделяме само за през нощта. Такава идилична картинка си нарисувах! На вас сигурно всичко това ви е смешно и неразбираемо, но на мен нормалното общуване толкова ми липсваше! Имах чувството, че хващам мухъл от скука!

— Но нали имате четири деца — предпазливо възрази Настя. — Доколкото знам, държите две бавачки. Може би, ако сама се занимавахте с малчуганите, нямаше да имате време да скучаете.

— Молих Алик… Аз не исках никакви бавачки, щях прекрасно да се справя сама, абсолютно сте права. Но той не искаше и да чуе. Щом човекът е богат, децата трябва да имат бавачка. Това е престиж, показател за стандарт. Бонбонени обвивки. Тези същите проклети бонбонени обвивки. Той искаше всяко дете да има отделна бавачка, представяте ли си? С огромни усилия успях да го придумам бавачките да бъдат само две. За една категорично не беше съгласен. И после, децата ангажират ръцете и душата, а главата скучае. Та аз не съм виновна, че съм се родила в Москва и съм израснала като нормално московско момиче, а родителите ми са от Изтока и са решили съдбата ми така, както е прието от техните предци. Те ме предадоха, продадоха ме на Алишер. Млада, красива, здрава, девствена, без висше образование… взеха за мен добри пари. Аз не мога да ги осъждам. И не можех да се противопоставя на волята им, бях отгледана с убеждението, че родителите винаги са прави и трябва да ги слушам. Господи, защо ли приказвам само за себе си… Вие искахте да поговорим за Леночка, а аз ви натоварвам с моите проблеми.

Нора зиморничаво помръдна рамене и Настя забеляза, че кожата на добре гледаните й бели ръце е настръхнала. Премръзнала е, горката. В обширния й гардероб сигурно няма ръкавици — от колата в помещение, от помещението — в колата.

— Студено ли ви е? — съчувствено попита тя. — Да влезем в някое кафене?

— Не, не — бързо отговори Уразова, — по-добре да поседим тук. Кафенета, ресторанти — колко ми е омръзнало всичко това! Знаете ли кога за последен път седях ей така на булеварда? След абитуриентския ни бал, с приятелки. Толкова хубаво беше… Минават хора, коли, някакъв живот наоколо. А аз седя с приятелките си. След училище родителите ми ме държаха много строго, не дай си боже да се запозная с някого и да направя бели, непрекъснато ме контролираха и само търсеха къде ще могат да ме задомят по-изгодно. Нагласиха ме…

— Искахте да разкажете за Елена — напомни й Настя.

Искрено й беше жал за тази твърде пълна жена с ярко лице, големи очи и разкошна тъмна коса, но времето си вървеше, а тя още не беше чула нищо важно за Елена Сафронова.

— Да, за Леночка… С една дума, тогава се размечтах до немай-къде. Обаче излезе съвсем друго.

— Какво излезе?

— Аз исках да се сближа с нея, а тя с мене — не. Колкото и тъжно да е да си призная това, аз не й бях нужна. Когато Егор я довеждаше, разбира се, разговаряхме, но ако аз й се обадех и я поканех да дойде, тя винаги отказваше. На няколко пъти успях да си уговоря среща с нея при идването ми в града, но виждах, че това не й доставя удоволствие.

— Но защо сте я канели, щом сте виждали, че тя не се стреми към сближаване? Надявахте ли се на нещо?

— Отначало — да, надявах се. А после превърнах това в развлечение. От скука вероятно.

— Как така? — смая се Настя.

Съпругата на ресторантьора Уразов все повече я изумяваше. Първо тези разсъждения за бонбонените обвивки, после абсолютно необяснимата й откровеност, когато описваше семейния си живот, а сега говори за много особено развлечение!

— Леночка беше много потайна. Постоянно имах усещането, че е човек на един ден, сякаш не съществуваше нито предишният ден, нито предишната седмица, нито предишният месец, камо ли предишният й живот. Разбирате ли за какво говоря?

Настя разбираше. Много добре разбираше. Защото именно такова усещане я бе споходило и нея след първото запознаване със съпруга на убитата Елена Сафронова и прочитането на събраните материали. Тя мълчаливо кимна на Нора.

— Лена никога не разказваше какво й се е случвало в живота. Нито за родителите си, нито за училището, нито за ухажорите, нито за мъжете, с които е била. Не казваше и дума дори за приятелките си. Та нали беше ясно, че преди Егор е имала други мъже, поне думичка да бе отронила за тях! Да беше ги споменала така, между другото! Тя сякаш беше изтрила всичко, което бе преживяла преди срещата си с него, и беше започнала живота си на чисто. Когато разбрах, че не иска да бъдем приятелки, отначало ми стана много мъчно, някак ми беше обидно. Винаги е обидно, когато те отхвърлят. А после реших да опитам да измъкна от нея колкото може повече информация. Просто така, за развлечение. Защото тя не отказваше да общува с мен, винаги бе готова да побъбрим, и то не пет-десет минути, а часове — всъщност Леночка не беше мълчаливка. Само че зад това бъбрене стоеше всичко възможно на този свят, само не и самата тя. Можехме да обсъждаме бременностите си, книги, филми, спектакли, политика, кухня и готвене, мебели, ремонти, можехме дори да обсъждаме моя живот, само не и нейния. Разбирате ли?

Настя отново кимна.

— Продължавайте, моля. Това, което казвате, е много важно за мен. Трябва да разбера какъв човек е била Елена.

— Мисля, че лош — рязко отвърна Уразова.

— Защо? Обидили сте се, задето ви е отхвърлила? — полуутвърдително попита Настя. — Или ви е сторила нещо лошо?

— Човек, който отхвърля миналото си, не може да е добър — твърдо, без ни най-малко колебание, отговори Нора.

— Защо?

„Вече пето «защо» само за един разговор — мислено си отбеляза Настя. — Днес нещо тъпча на едно място.“

— Ами това означава, че в миналото му има прекалено много лоши постъпки. Причинил е прекалено много зло и чувството на вина за това зло става непоносимо за него.

„Логично, макар и съмнително — помисли си Настя. — Животът познава много примери, когато нещата стоят съвсем различно. Хората мълчат за своето минало по съвсем други мотиви, а хората, причинили много зло, не изпитват никакво чувство на вина.“

— Поне приблизително имате ли представа какви именно постъпки биха могли да будят у Елена чувство на вина? — зададе тя въпроса си, сякаш думите на Уразова не бяха предизвикали у нея никакви съмнения. — Може би разгадаването на убийството й се крие точно в тези постъпки?

— Едва ли. — Гласът на Нора звучеше спокойно и уверено. — Леночка от нищо не се страхуваше. Не изпитваше боязън от нищо. Нищо не я тревожеше. Ако миналото й е представлявало дори и най-малка опасност за нейното бъдеще, аз непременно щях да забележа.

Самоуверено. Но може би Уразова имаше основания да разчита на своята интуиция и наблюдателност.

Разговаряха така още двайсетина минути, после Настя пристъпи към изясняването на най-важния въпрос.

— Кажете, Нора, когато Егор доведе у вас Елена, помоли ли вас или съпруга ви да му помогнете, да го подкрепите?

— Да му помогнем? — Красивите, ясно очертани вежди на Нора Уразова изящно помръднаха, изразявайки недоумение. — С какво да му помогнем?

— Като придумате Елена да се омъжи за него. Не? Нямаше ли такова нещо?

— Ама какво говорите. — Уразова тихо се засмя и се загърна по-плътно с тънката си наметка. — Защо ще е трябвало да я убеждаваме? Той ни я представи вече като своя годеница, помежду им всичко беше решено.

— А кога стана това, спомняте ли си? Имам предвид точната дата.

— Прекрасно си спомням, беше на рождения ден на Алишер, пети юли.

Пети юли. Не се връзва. Егор Виталевич каза, че научил за бременността на Елена в края на юни, през целия юли я придумвал да сключат брак и едва през август сломил упоритата й съпротива, след което веднага организирал сватбата. Някой от двамата лъже — или Егор, или Нора. Впрочем думите на Нора могат лесно да се проверят, като се попита съпругът й. Но пък тя е умна жена, в това няма никакви съмнения, така че ако лъже, сигурно разбира, че лъжата й моментално ще се разкрие. А и защо да не казва истината? Нали нея никой в нищо не я подозира. А може би трябва? Може би тъкмо нея трябва да подозираме? Добре, да продължим, сякаш нищо не се е случило.

— Значи, до този момент нито веднъж не бяхте виждали Елена?

— Не, тогава се запознахме.

— И не се ли учудихте, че Егор толкова дълго е крил от вас годеницата си? Идвал е с различни момичета, само не и с онази, за която в края на краищата е решил да се ожени. Не е ли странно това?

— Нищо странно. Това е било моментно решение. Леночка работела в един от салоните на Егор, той дълго не й обръщал внимание, а после някак изведнъж нещо се случило помежду им, тя забременяла и Егор й направил предложение. Той много искаше дете.

Така, тази песен вече сме я чували. Искаме нещо по-новичко.

— А вас това не ви ли учуди, Нора? Все пак Егор Виталевич е бил човек улегнал, имал е зад гърба си два брака и множество неангажиращи връзки, не е градял никакви планове за задомяване и изведнъж — заради забременяването на една случайна приятелка — всичко се е променило.

— Учуди ме — позасмя се Уразова. — Между другото, това също до голяма степен стимулира моя интерес към Леночка. Искаше ми се да разбера какво толкова има у нея, та Егор така да се промени из основи в един момент.

— Е, и? Успяхте ли да разберете?

— Не. Нищо не успях — с горчивина отговори Нора. — Леночка беше абсолютно затворена. Сякаш бе поставила пред себе си някаква преграда, сякаш бе издигнала стена. Според мен тя по нищо не се отличаваше от предишните жени на Егор — и те бяха много красиви и никак не бяха глупави. Е, защо тогава той се ожени именно за нея, а не за някоя от онези? Единственият отговор, който ми хрумва, е наистина огромното му желание да стане баща. Не мога да си го обясня с нищо друго.

— А вашият съпруг? Той какво мисли по този въпрос?

Уразова погледна Настя с недоумение.

— Ама вие какво, Анастасия Павловна? Нали вече ви казах, че Алишер не обсъжда с мен такива неща. Егор е негов делови партньор, а да обсъжда с домашната квачка деловия си партньор — и особено неговите интимни проблеми, е абсолютно невъзможно. Московчанка тук съм аз, Анастасия Павловна, макар и възпитана от ортодоксални родители. А Алишер е роден и е израснал там, в Изтока.

— А как мислите, Нора, ако аз задам същите въпроси на съпруга ви, той ще ми отговори ли? Или по-добре да не си губя времето?

Тя сви рамене.

— Не знам. Опитайте. Може с вас той да не се държи като с мен. И после, самата вие определено няма да се държите с него така, както се държа аз.

Тя се усмихна.

— Нямахте голяма полза от мен. Говорих повече за своите работи, а на вас ви беше интересно да чуете повече за Леночка. Но няма да ми се сърдите, нали? Та аз прекарах тези два часа като в друг живот, изтръгнах се от клетката си, разговарях с нормална жена, и то не за домакински работи, и не в ресторант, а ей така, просто на улицата… Нямате представа какво означаваха за мен тези два часа. Ако трябва, готова съм да се виждам с вас колкото пъти искате, само ми се обадете, веднага ще дойда.

— Благодаря ви, Нора — искрено й благодари Настя. — Струва ми се, че ще трябва да се срещаме още неведнъж. Аз ще обмисля това, което ми казахте, и определено ще изникнат нови въпроси.

— Непременно се обадете!

Уразова стана от скамейката и тутакси до нея изникна огромният Сайпула. Стражът, който щеше да придружи затворничката обратно до килията. „А разправят, че богатството носело щастие — съчувствено си помисли Настя, загледана след двете отдалечаващи се фигури. — Какъв късмет е извадило това момиче! От училищната скамейка — направо в прегръдките на патриархален съпруг. От волното московско детство — в зандана на възрастния живот и майчинството. Та тя на практика не е имала и моминство. А е толкова умна. И красива. Жалко.“ И веднага се поправи: рано е да съжалява Уразова, тепърва трябва да осмисли показанията й. Може би не бива да съсредоточава подозренията си върху Егор Сафронов? Може в действителност тук да има нещо друго и Нурия Салахетдиновна да има непосредствено отношение към това „друго“?