— Убийство, какво друго — отвърна Юра и заръфа ябълката, която само преди пет минути стоеше, грижливо измита, в чинийката и чакаше Настя Каменская да я изяде за обяд. — Ммм, много сочна! Какъв сорт е?

— Симирьонка. Аз сега ще пукна от глад, а ти ми пробута тези хартийки. За какво са ми?

— Това, сестро, не са хартийки, а заповед от началството. Ако посещаваше оперативките…

— Афоня ме пусна, ходих при следователя — каза тя бързо, сякаш се оправдаваше, макар че за какво ли трябваше да се оправдава пред Юрка, с когото бяха колеги вече почти двайсет години. Цифрата я смая и Настя дори се запъна за миг. Да, така е, догодина ще станат точно двайсет години, откак тя дойде да работи в криминалния отдел. С Юрка са стари служители, днес биха се намерили малко оперативни работници, останали на едно място толкова години. Хората израстват, правят кариера, ето Юра например вече е заместник-началник на отдела, а тя, както си беше старши оперативен пълномощник, така и ще си остане, докато не я изритат в пенсия. Тя е жена, а на жените, като правило, не им дават да правят кариера в криминалните разследвания, оперативната работа открай време се смята за типично мъжка, така че тук жените просто ги търпят. И все пак двайсет години…

— Ти какво? — загрижено попита Коротков, забелязвайки, че тя мисли за всичко друго, но не и за работата. — Да не те боли нещо?

— Не, не, просто си спомних колко години вече с теб се трепем в отдела. Ти си дошъл при Колобок през осемдесета, аз — през осемдесет и четвърта, а от хората, които започнаха заедно с нас, не остана никой, освен Доценко, а и той вече си е харесал друга работа, нали трябва да храни семейство. С теб сме като динозаври.

Песимистичните размисли на Настя обаче не обезкуражиха и не объркаха Коротков. Въпреки веселите искри в очите и изпълненото с ентусиазъм хрупане, с което той унищожаваше сочната ябълка, Юра прекрасно помнеше за какво бе дошъл в кабинета на Каменская и твърдо знаеше какво трябва да постигне.

— Е, и какво? Динозаври, значи динозаври, стига да ни плащат заплатите. Ти не се разсейвай, приятелко, обърни внимание на проблема. На съвещанието Афоня радостно обяви, че поемаме този случай под наш контрол. И в оперативно-следствената група включват теб за оказване на практическа помощ.

— Защо мен? Да не би моето натоварване да е по-малко, отколкото на другите? Да не би само да седя със скръстени ръце? — възмути се Настя.

— Аска, не се заяждай. Аз се постарах, убедих Афоня. Погледни само какъв случай, а! Бонбонче! Средна ръка предприемач убил бременната си съпруга. Какво има толкова да се прави? Ти на бърза ръка ще събереш две и две и ще разрешиш случая. Какво му е лошото? Ами че аз заради теб се старах, глупаче такова. Никаква икономика, никаква политика, никаква мафия, дяволите я взели. Чиста проба вътрешносемеен случай, точно каквито ти обичаш. Защо сега се цупиш?

— Юра, всичко разбирам, освен едно. Защо случаят ще се разследва под наш контрол? Да не би да сме районно управление? Или е убит член на правителството? Щом е убита обикновена съпруга на обикновен предприемач, а освен това всички са сигурни, че лично той я е убил, какво общо има тук „Петровка“? Можеш да ме наричаш глупаче, идиотка или пълен кретен, но аз не разбирам.

Коротков прилежно огриза останките от онова, което доскоро беше кръгла зелена ябълка, и хвърли огризката в кошчето. Извади от джоба на дънките си кърпа, грижливо избърса ръцете си с нея и я заразглежда с повишен интерес, като намерена на местопрестъпление улика.

— Юра! — напомни му за себе си Настя. — Зададох ти въпрос. И докато не чуя отговора, с теб няма да обсъждаме въпроса по същество.

Той тежко въздъхна, бавно сгъна кърпата и я прибра в джоба си.

— На теб ти е наредил Афоня, нашият любим началник на отдела. На него му е наредил нашият любим генерал, началникът на Московското следствено управление. На началника на Московското управление е наредил нашият още по-любим генерал — началникът на ГУВД^[1]. А виж, кой е наредил на началника на ГУВД — това не знам. Може да е било негова лична инициатива, може да са го помолили по приятелски, а може и да са му наредили. Но това вече е над моето ниво, Ася. Всичко, което е по-долу от началника на Московското управление, аз мога да проследя достоверно, но това, което е по-горе — ще прощаваш.

— Но поне това, което се отнася за нашия генерал и по-надолу, точна информация ли е? Или са само твои предположения?

— Точна е — позасмя се Юра.

— Гарантираш ли?

— Ася, толкова години съм работил тук, че сред тези стени просто няма да се намери човек, който да рискува да не ми каже нещо, ако го попитам. Нали сама каза: динозавър съм. Между другото, неотдавна прескочих до отдел „Кадри“ и просто на майтап попитах колко оперативни работници има тук със стаж колкото моя. Нито един! Не е останал нито един детектив със стаж двайсет и три години. Я да се опитат тия хлапета да не отговорят на въпросите ми!

— Тоест, ти си сигурен, че Афоня не е поел сам това дело? — за всеки случай уточни тя. — Че не е негов каприз?

— Не, Аска, определено не е Афоня. Самият той нищо не разбира. Преди оперативката ме извика и ме попита дали не знам каква е тая работа. Но тъй като подозира, че тук има нещо, ми нареди лично да се включа и да поема случая под свой контрол. А вече аз го попитах за теб.

— А, това било значи! — проточи Настя през смях. — Старал си се не заради мен, а заради себе си. Какъв си негодник, Юрик. Добре, ще смятаме, че подслади горчивото хапче, все пак няма да се мъча сама. Сега ми кажи, приятелче, защо си решил, че предприемачът Сафронов сам е убил жена си? От ей тези листчета — почука с пръсти по тъничката папка тя — нищо такова не следва.

От прочетеното в материалите Настя си правеше заключение, че някой си Егор Виталевич Сафронов преди пет дни много се разтревожил от отсъствието на съпругата си, след като я чакал вкъщи до късно през нощта, после започнал да звъни на нейни приятелки, после по болници и в справочната служба за нещастните случаи, а в седем сутринта най-сетне се сетил да отиде до апартамента, където въпросната съпруга живеела, преди да се омъжи. Отворил с ключовете, с които разполагал, и открил скъпата си съпруга Елена в гореспоменатия апартамент във вид на студен труп. И веднага извикал милиция. Протокол от огледа на местопрестъплението липсваше, защото той, както му е редът, се намираше при следователя в материалите по случая. Кой знае защо, никой не се беше сетил да направи ксерокопие и да го приложи към контролно-наблюдателното дело.

— Юра, кой е завел делото, ти ли?

— Е, аз. Защо?

— Документите са малко — въздъхна Настя. — Домързя ли те? Или времето не ти стигна?

— Аска, имай малко съвест, а! Та аз и бездруго свърших гигантска работа, след като получих заповедта. Ти и тези листове нямаше да имаш, ако не бях се възползвал от личните си връзки.

— За какви връзки говориш? — попита тя с подозрение.

— Ама ти всичко искаш да знаеш бе — промърмори Коротков. — Човек се старае за нея, старае, може да се каже, получава мазоли от тичане, а тя — вечно недоволна.

— Ти караш кола, не ходиш с краката си — мрачно подхвърли Настя и отново отвори папката. — Не си проси съжаление.

— Не стига, че си вечно недоволна, ами си и злобна! Хайде де, Ася, защо си такава кисела? Днес нищо не ти е по вкуса, нищо не ти допада. Просто не приличаш на себе си.

— Добре де, извинявай — троснато отвърна тя, без да поглежда Юра. Прозвуча сухо и някак нелюбезно и Настя дори малко се разстрои, задето се държеше толкова глупаво, просто грубиянски. И то с кого? С Юрка, своя най-добър и стар приятел, най-близкия й човек след съпруга й.

— Заради изпита ли си в лошо настроение? — сети се той.

— И заради него.

— Не си струва! Честна дума, не бива толкова да се вълнуваш, Аска. Ти просто си свикнала винаги да бъдеш най-добрата от всички и не можеш да се примириш, че в нещо не си най-добрата, не си отличничка. Я плюй на тая работа!

Настя почувства, че пак е готова да се разплаче. Ама какво й става! Откъде са тези сълзи? Нали никой не я е обидил, не я е ударил, не я е унижил, не я е оскърбил.

— Глупости, Юрочка — постара се тя да говори спокойно, така че Коротков нищо да не забележи, — никога не съм се стремила да бъда най-добрата. Ако успявах да бъда най-добра в нещо, се радвах, но никога не съм се стремила специално към това. Действително не се представих добре на изпита, това е истината и тя ме разстройва. Щом знам добре материала, щом го чувствам и разбирам, но поради вълнение не мога да го изложа ясно, значи имам проблеми, за които по-рано не съм знаела. Но нали това не е първият изпит в живота ми, а такова нещо никога не ми се е случвало. Значи е новопридобит недостатък, разбираш ли? Нямала съм го, а сега го имам. А какви ли нови слабости, които могат да попречат на работата ми, са се появили? Още не знам за тях, а те ще се проявят в най-неочаквания и неподходящ момент. Това ме притеснява. Постоянно мисля за тези неща. И постоянно се страхувам.

— Разбирам — кимна Коротков. — Когато обясняваш хубаво, дори аз те разбирам. Добре, стига си се оплаквала, ами вземи да прегледаш тези листчета по-внимателно.

— Че какво има в тях? Аз прочетох всичко.

— Явно не си прочела всичко, щом си толкова мрачна. Обърна ли внимание на името на оперативния работник, който се занимава с този случай?

— Не! — Настя отново отвори папчицата и прегледа първия лист. — Чеботаев.

Тя радостно вдигна очи към Коротков и се усмихна.

— Ама Андрюша ли?

— Именно. С целия си младежки ентусиазъм и дълги мигли. Сега разбираш ли как успях толкова бързо да се сдобия с всички материали? Смятай, че и на двама ни здравата е провървяло, Андрюха е нормално момче, няма да дърпа чергата към себе си и няма да се перчи. Между другото, той наскоро се е оженил.

— Значи скоро ще напусне детективската работа — забеляза тя. — Като Доценко, и той ще трябва да храни семейство. Ето така се разбягват най-добрите кадри.

— Е, стига де — възмути се Коротков, — не ставай лош пророк, аз нали си оставам тук.

Настя скептично вдигна вежди.

— Че ти какво, да не би да си се оженил? Снощи, струва ми се, още беше разведен бекярин. Да не би да си успял през нощта да…

— Именно, представи си — въздъхна той и не се разбра какво повече имаше в тази въздишка — униние или тревога. — Снощи направих предложение на Ирка. Разбирах, че трябва, че е неприлично да протакам толкова време, но тайно се надявах тя да откаже. А тя, глупачката, взе, че го прие, хем с радост. И какво ще правя сега, Аска?

— Отивате в гражданското, нищо друго не ти остава — разсмя се Настя. — Слава богу, най-сетне те убедих. Половин година ти трих сол на главата, трих, мислех, че вече няма да дочакам резултат. Дай да те целуна, годенико мой ненагледен.

Тя се приближи до Юра и силно притисна устни до бузата му.

— Някога бях за теб слънце незалязващо — захленчи той, — а сега какво, не съм ли вече? Свърши ли ми авантата?

Настя го гледаше с усмивка, а мисълта й, както през всички последни седмици, се насочваше по една и съща пътечка: възрастта, старостта. Юрка е по-възрастен с четири години от нея, на четирийсет и седем е, главата му почти е побеляла, а ето че започва нов живот, кани се да се ожени за красивата актриса Ирина Савенич, трийсет и три годишна, и не го е страх. Той няма чувството, че животът си е отишъл, че вече нищо свястно не може да свърши и повече няма да има нито сили, нито вдъхновение. Може би при мъжете този страх идва значително по-късно, отколкото при жените? Или не идва изобщо?

* * *

Егор Виталевич Сафронов се оказа висок и силен мъж на около четирийсет години, с добре изваяно красиво лице, което дори неприкритата неприязън не бе успяла да загрози. Беше енергичен, нервен, много агресивен и въобще не смазан от мъка, както бе очаквала Настя.

— Защо нищо не предприемате? — нахвърли й се той още щом Настя престъпи прага на апартамента му и се представи. — Нима дори на „Петровка“ работят същите безделници, както навсякъде? Никой нищо не прави, само протакате. Какво направихте, за да намерите убиеца на Лена?

Да, помисли си тя, май Юра Коротков е прав, този Сафронов се държи точно както се държат убийците, които се преструват на жертви. По принцип роднините на загиналите имат два типа поведение: или дълбока мъка и апатия, или враждебност и агресия. И едното, и другото поведение са абсолютно нормални, но има някаква едва доловима граница, зад която започва да се усеща преструвка. И опитните оперативни работници обикновено улавят преминаването на тази граница.

Но въпросът, който поставяше Сафронов, беше справедлив. Неговото поведение наистина будеше подозрение, затова всичките пет дни, минали от момента на извършването на престъплението, бяха отишли за проверка и опровергаване на неговото алиби, както и за търсене на мотив, който би накарал предприемача да убие бременната си съпруга.

Никакви други версии не бяха проверявани.

— Егор Виталевич — сухо каза Настя, — ние се отчитаме за действията си само пред началника си и пред следователя, а не пред вас. Не ме поставяйте в неловко положение. Трябва да ви задам много въпроси…

— Ама докога бе, докога с тези въпроси! — избухна Сафронов. — Вие досега правите само това — задавате ми въпроси, вместо да търсите убиеца. Какво, други методи на работа нямате ли? След като се обадих на вашия заместник-министър, разчитах, че случаят ще се води от най-опитните, най-добрите служители, а ето че пак ми пробутват хора, които обичат да си приказват! Пратили ми жена! Това вече е абсолютна наглост!

Охо, представете си, значи, какво излиза! Излиза, че господин Сафронов сам е пожелал случаят да се разглежда под контрола на „Петровка“ и дори за целта се е възползвал от личните си връзки. Интересно, защо? Не му е харесало, че Андрей Чеботаев абсолютно недвусмислено насочва подозренията си към него? Напълно логично. Ние пък ще вземем и ще направим ход с коня: ще поискаме най-добрите детективи, ще демонстрираме остра заинтересованост от намирането на престъпника, а същевременно ще привлечем към случая други детективи, които, да се надяваме, няма да се поведат по глупостите на нахалния оперативен работник Чеботаев и ще започнат да разработват други версии. Времето ще си тече, интензивността на работата постепенно ще спадне, а после, току-виж, съвсем секнала… Съшито с бели конци.

Настя реши да не се поддава на провокации и да бъде смирена и търпелива. И най-важното: глупачка, която нищо не разбира.

— Егор Виталевич, щом вие сте успели да издействате в разследването на убийството на съпругата ви да се включат служители от „Петровка“, значи сте недоволен от работата на оперативните работници в районното. Допускам, че имате основания за това. И се доверявам на вашия усет. Вие разбирате ли какво означава това?

— Е, какво означава? — злобно отвърна Сафронов.

— Това означава, че аз трябва да проконтролирам какво и как са свършили служителите на криминалната милиция в районното, за да изоблича тяхната недобросъвестност. С други думи, трябва да свърша цялата работа отново, за да се убедя, че те са действали през куп за грош. Разбирате ли?

— Е, щом е така, добре — раздразнено каза съпругът на убитата. — Питайте.

— Да започнем от самото начало — предложи Настя.

— Хайде пак същото… Ще ми скъсате нервите. В събота Лена трябваше да се прибере в десет часа вечерта…

— Не, не, Егор Виталевич, не ме разбрахте правилно — меко го прекъсна Настя. — От самото начало. От момента, когато сте се запознали с Елена.

— Това пък защо? — искрено се изненада Сафронов.

— Моля ви — настойчиво повтори тя, — именно от този момент. Кога и при какви обстоятелства се запознахте?

— Преди около година.

— А можете ли да ми кажете по-точно?

— По-точно — през ноември миналата година. Лена започна работа в моя салон като администратор. Именно тогава се запознахме.

Да, припомни си Настя, в материалите има сведения, че Егор Сафронов е собственик на салона за красота „Нимфа“, а жена му е работила там като администратор, но тя, кой знае защо, беше сигурна, че Егор Виталевич е назначил на тази длъжност любовницата си, за която впоследствие се е оженил. Сега обаче излизаше, че нещата стоят другояче. Какво пък, нека чуем как е било в действителност.

— Веднага ли помежду ви се създадоха близки отношения?

— Не, съвсем не. Нямахме изобщо никакви отношения до март месец, Лена знаеше, че аз съм собственикът, аз знаех, че тя е администраторът — и толкоз.

— И какво се случи през март?

— Това, което се случва обикновено — кисело се усмихна Сафронов. — Разбирате ли, аз отворих новия салон през септември миналата година, там имаше много недовършени неща, например сауната не беше дооборудвана, солариумът, в банята при залата за аеробика не бяха докарали сешоарите, но въпреки това аз открих салона, в него вече работеха кабинетите по козметика, масаж и маникюр. Когато дойде Лена, веднага разбрах, че тя е много отговорен човек и в нейната смяна не е нужно да стърча в салона по цял ден, за да следя майсторите и доставките на оборудване, тя спокойно може да се справи и без мен. В края на деня идвах и тя ми показваше кое как е направено.

— Елена работеше през ден, така ли?

— Администраторите при мен работят два дни и два дни почиват. Когато работеше нейната колежка, се налагаше да следя всичко лично. Не знам дали ви е известно, но освен „Нимфа“, аз имам още два фризьорски салона и малко кафене, така че не можех да посвещавам цялото си време на салона, а когато работеше Лена, имах възможност да се занимавам и с другите си работи. Та така… веднъж през март отидох вечерта, когато салонът вече затваряше, и Лена започна да ми показва басейна към сауната — тъкмо бяха приключили с довършителните работи по него. Нали разбирате, бях в такова настроение… И тя също. С една дума, досещате се.

— Разбирам — кимна Настя. — И преди този ден нищо в отношенията ви не позволяваше да се предположи такова внезапно сближаване, така ли?

— Абсолютно — тръсна глава Егор. — Извинете, може би искате да пийнете нещо, чай… или кафе? Явно разговорът ни ще се проточи.

— Кафе, ако може, но не силно — помоли тя.

Сафронов излезе от стаята и Настя най-сетне можа да се огледа, без да се страхува, че изглежда невъзпитана. Апартаментът на Сафронов не беше много голям за собственик на два фризьорски салона, салон за красота и кафене, поне на Настя й се струваше, че предприемачи от такъв ранг трябва да живеят по-нашироко. Впрочем тя не разбираше много от малък бизнес, да не кажем, че изобщо не разбираше. Може би Сафронов живее в този апартамент отдавна и пести за нов, голям, в елитна сграда. А може неговият бизнес да не носи големи доходи. Или носи, но парите отиват за нещо друго. Например за извънградска къща. Между другото, добре ще е да се знае как стоят нещата при семейство Сафронови с недвижимите имоти, собствеността и наследяването. Ако Егор Виталевич наистина е убил жена си, той трябва да е имал мотив. Може би този мотив е личен, а може да е и чисто материален.

Домакинът скоро се върна, понесъл в двете си ръце вдигащи пара чашки. Нито чинийки, нито захарница, нито чинийка с бисквити. Нямаше дори въпрос иска ли тя захар или не и ако иска, колко. Не почерпка за гостенин, а раздразнено отношение, сиреч, добре де, пий си кафето и по-скоро да те няма. Странно, та нали Настя не бе поискала нищо, той сам предложи. Какво е това, неучтивост или пълна липса на представа за гостоприемство? Или добре премислена роля на един външно активен и агресивен, но вътрешно смазан от мъка човек, който дори зле разбира какво върши? И това е възможно.

Настя отпи и неволно се намръщи — въпреки молбата й, кафето се оказа силно и най-важното — горчиво.

— Извинете, може ли малко захар? — попита тя.

— Какво? Захар ли? — сякаш се пробуди от сън Сафронов. — А, да, разбира се, сега ще донеса.

Той донесе захарница, но пък не се бе сетил за лъжичка, така че трябваше да се върне в кухнята още веднъж. Но какво е това — истински смут пред лицето на внезапно стоварилата му се загуба, умело разиграван спектакъл или липса на елементарни навици в домакинството?

— И тъй, от март тази година с Елена вече ви свързваха близки отношения, така ли? — продължи Настя.

— Не, не е така. След онзи случай все така нищо не ни свързваше — отговори Егор доста рязко.

Какво пък, и такива неща се случват, помисли си тя, и дори по-често, отколкото някои хора предполагат.

— И все пак през август сте се оженили. Егор Виталевич, не ме карайте да ви измъквам думите с ченгел от устата.

— Но аз не разбирам каква е връзката между убийството и моите отношения с Лена преди брака ни! Вие просто протакате, защото не знаете как да разговаряте с мен, за какво да ме питате и къде да търсите престъпника!

Той отново взе да кипва и повиши глас. Интересно, защо ли не иска да говори на тази тема? Крие ли нещо? Нещо важно във връзка с мотива за убийството? Добре, каквото той не каже, ще го кажат други, за чуждите интимни отношения, кой знае защо, винаги се намират много свидетели, но би било добре да чуе и неговата версия на събитията.

— Егор Виталевич, трябва да разберем какъв човек е била жена ви, какъв е бил характерът й, как е разсъждавала. Чак след това ще можем да градим версии какво може да е направила, та в края на краищата да се стигне до трагедията.

— Ами питайте! Питайте ме за характера й, за вкусовете й, за увлеченията й, а не как са се развивали отношенията ни с нея! И не се опитвайте да ме измамите или объркате!

Ето на, започна се. Защо той се развилия така? Само преди няколко минути спокойно разказваше как се запознал с Елена и как за пръв път преспал с нея, предложи й кафе, сам каза, че им предстои дълъг разговор… и изведнъж… Нещо май не му хареса във въпроса на Настя? Хем въпросът беше най-обикновен и лесен за отговор: какво се е случило между март, когато „още нямахме никакви отношения“, и август, когато в паспортите на Егор и Елена са се появили печатите за сключване на брака им.

— Егор Виталевич, не искам да бъда груба, но ще трябва да ви помоля да не ми повишавате тон — тихо каза Настя. — Самият вие сте пожелали с убийството на жена ви да се занимават оперативни работници от „Петровка“, самият вие сте казали на своя приятел, заместник-министъра, че сте недоволен от работата на моите колеги от вашата територия, нарекли сте ги мързеливци, глупаци и сте ги обвинили в липса на професионализъм. Така е, нали?

Тя нямаше и представа какви точно думи е изрекъл Сафронов, когато се е обадил на своя познат в министерството, но тъй като Егор Виталевич не беше единственият на този свят, постъпил по подобен начин, Настя се сещаше приблизително какво казва човек в такива случаи. Защото повечето подобни разговори рано или късно стигат до детективите почти дословно.

Сафронов не отговори, а продължи да гълта горчивото кафе с израз на обида и гняв на красивото си лице.

— Вие сте сметнали, че извършеното преди мен е било неправилно — спокойно продължи тя. — Аз ви задавам други въпроси, тоест тръгвам по друг път, но вие пак се сърдите. Пак не ви харесва работата на детективите. Защо? Предварително сте сигурен, че въпросите ми са неуместни, а отговорите им няма да ми дадат информация за издирването на убиеца. Май знаете прекалено много, а, Егор Виталевич?

От очите му изригна ярост и моментално опари седналата срещу него на масата Настя.

— Вие какво си позволявате, а? За какво намеквате? Че аз знам кой е убиецът и го прикривам?

„Аха, именно за това намеквам“ — помисли си Настя, но на глас каза:

— Намеквам ви отново да се обадите на своя приятел в нашето министерство и да го помолите да постави случая под контрола на Главното управление на криминалната милиция. И там има много опитни оперативни работници, специалисти по особено важни случаи, експерти по разкриване на убийства. Само че ако и те започнат да ви задават същите въпроси като моите, ще ви се наложи да отговаряте, защото други детективи, от по-висока класа и ранг, вече няма да има. Разбирам вашата мъка, Егор Виталевич, но не разбирам вашата агресивност. Ако има причина за тази агресивност, хайде да я обсъдим. Ако ли пък няма, ще ви помоля все пак да отговаряте на моите въпроси.

— Добре, извинявайте — смотолеви Сафронов. — Изпуснах си нервите. Питайте.

— Вече попитах. Какво се е случило във вашите отношения с Елена между март, когато за пръв път сте станали близки, и август, когато сте регистрирали брака си?

— До юни нищо не се случи. Някъде към края на юни Лена ме предупреди, че от началото на декември няма да може да работи, така че да търся кой да я замести. Аз много се разтревожих, защото тя беше наистина добър служител, в нейните смени приходите на салона винаги бяха по-високи…

— Защо?

— Тя умееше да работи с клиентите. Познаваше поименно постоянните, записваше си техните телефони. Ако се случеше свободен час, Лена винаги знаеше как да го запълни, та кабинетите да не остават празни. Знаеше кой клиент живее наблизо, на кого може да звънне и да му предложи да се възползва от услугите на салона. Тя изобщо винаги си записваше телефоните и от сутринта се обаждаше на всички, които бяха резервирали часове, питаше дали не са се променили плановете им, ще дойдат ли. Ако някой откажеше час или съобщеше, че няма да дойде, тя веднага се обаждаше на други клиенти и ги уведомяваше, че има свободен час. Лена винаги помнеше кой какво обича, кой е помолил да бъде записан по-скоро, кой е пожелал друго време или пък се е интересувал от възможността да се напари в сауната… и така нататък. С една дума, в нейните смени кабинетите не оставаха празни, затова и приходите бяха по-големи. Естествено, аз ужасно се разстроих, когато тя ме предупреди, че от първи декември напуска. Попитах я дали заплатата не я задоволява. Бях готов да й предложа повишение, само и само да не напуска.

— И какво ви отговори тя? Как ви обясни причината за напускането си?

— Лена каза, че през декември ще ражда.

Точно така, според заключението на съдебния лекар в момента на убийството, в средата на октомври, Елена Сафронова е била бременна в трийсетата седмица.

Значи през декември е трябвало да роди. А е забременяла точно през март.

— И вие как реагирахте на това? Хрумна ли ви, че Елена е бременна от вас?

— Естествено. Пресметнах времето, зададох й въпроса и получих прям отговор.

— И нямахте съмнения? Може би баща на детето е бил някой друг?

— Помислих за това. Наех частен детектив да ме осветли за подробности от личния живот на Лена. Оказа се, че от момента, когато дойде на работа в моя салон, тя не е имала нито един ухажор, да не говорим за по-сериозни отношения. Никой не я бе виждал с мъже, в работата също не я бяха търсили мъже по лични въпроси.

— Проучили сте дори това? — учуди се Настя.

— Ами точно това пък беше най-лесното. В „Нимфа“ до гишето на администратора имам и охранител, той всичко чува и запомня. Ваш бивш колега. С една дума, нямах никакви основания да подозирам, че детето не е мое.

— И Елена поиска да се ожените за нея, така ли?

— Нищо подобно. Тя изобщо нищо не поиска, а ако не бях я попитал защо смята да напуска, нямаше и да ми каже, че е бременна. Просто, разбирате ли, някак всичко се подреди… Дори не знам как да ви го обясня…

Цялата агресивност на Сафронов се изгуби някъде, сега пред Настя седеше зрял мъж, който се опитва сам за себе си да намери обяснение на собствените си постъпки. Настя го наблюдаваше с интерес, като все още не вярваше в искреността му и подозираше някаква игра.

— Имах зад гърба си два брака, но не желаех деца, затова и двата се разпаднаха. Децата ми изглеждаха като бреме, тежко бреме, което отнема сили, време и нерви от…

Той се запъна и я погледна безпомощно, сякаш искаше тя да му подскаже думата.

— От какво?

— От работата.

— Искате да кажете: от печеленето на пари? — без да го жали, уточни Настя.

— Искате да ме ударите по-болезнено. — В гласа на Сафронов тя долови горчив упрек и призна, че той е справедлив. — Но като цяло сте права. Исках да си въртя бизнеса, не във всичко успявах, на няколко пъти стигах до пълен провал, после се изправях и започвах отначало. Само това ми беше интересно. И изведнъж, когато научих, че Лена чака дете, у мен нещо се пречупи… Разбрах, че искам това дете. Че искам да имам семейство. И че и Лена иска това дете, инак щеше да направи аборт. Е, защо да не се оженим и да не отгледаме нашето общо дете заедно?

— Как се отнесе Елена към предложението ви?

— Дълго се колеба, аз дълго я придумвах. Вярно, всичко е относително. Убеждавах я почти месец, но ми се стори, че беше много дълго.

Да бе, с присмех си помисли Настя, нея Чистяков я кандърдисва да подпишат официално повече от десет години и тя не прие това време като прекалено дълго. Ами той?

— Егор Виталевич, простете ми за въпроса, но съм принудена да го задам. Вие не сте обичали Елена, нали? Просто сте искали да създадете семейство и да имате дете?

— Господи, та и аз самият не знам какво исках в този момент! — Сега в гласа му се долавяше истинско отчаяние. — Но повярвайте ми, аз имах много добро отношение към нея. Тя беше умна, спокойна, отговорна. И много красива. Щях да бъда напълно доволен да живея с нея дълги години.

— А тя щеше ли да бъде напълно доволна?

— Искате да кажете, дали ме е обичала? Мисля, че не. Също както и аз не я обичах. Естествено, ако под любов разбираме неземна страст, невъзможността да живеем един без друг и готовността да зарежем всичко и да следваме любимия или любимата до края на света. Аз не бих я последвал до края на света, тя мен също. С една дума, прекрасно можехме да живеем един без друг. Но щом се случи така… щом под влияние на моментно настроение се сближихме и Лена забременя, може това да е било съдба? За мен не беше маловажно обстоятелството, че Лена явно нямаше за цел моите пари, нали беше готова да скрие от мен бременността си. Така че си помислих: какво му е лошото на този вариант? Във всеки случай, това е по-добре, отколкото да се свържа с младичка дългокрака лекомислена хубавица, която се интересува само от парите ми и ще ми изневерява през ден.

Красива история. Егор Виталевич се опитва да убеди всички, че мотивът за ревност може да бъде отхвърлен веднага. Щом не я е обичал, не би я ревнувал е такава сила, че да се реши на убийство. Тук ще трябва да се поразровим, напълно е вероятно той да крие именно ревността си.

— Ами Елена? Какви са били нейните мотиви да приеме предложението ви за брак? Ако не ви е обичала, за какво й е било да създава семейство с вас?

— Ами заради детето… Лена беше много разумна, тя разбираше, че е по-добре детето да расте в пълноценно семейство, и то заможно, отколкото тя да го отглежда сама с незнайно какви доходи.

— Тя има ли роднини? Родители? Сестри или братя?

— Има, разбира се. Но те не са в Москва. Самата Лена не е от Москва, родена е в Новосибирск.

— А жилището, в което е станало убийството? Това е нейно жилище, нали?

— Да, разбира се. Ясно ми е какво искате да попитате. Този апартамент й е купил някой от нейните бивши… Тя, знаете ли, не обичаше да говори много за миналото си, но естествено, е имала някакви мъже. Все пак не беше съвсем млада.

— Егор Виталевич, вие сам казахте, че Елена е била умна, спокойна и много красива. Не ви ли смущаваше фактът, че тя дълго време е била сама? Такава жена би трябвало да има много кандидати, някакви отношения, повече или по-малко сериозни… А Елена, поне от ноември миналата година, не е имала никого. Как мислите, защо?

Настя беше убедена, че ако Сафронов наистина е виновен за убийството на жена си, сега той ще се опита да представи нещата така, сякаш Елена все пак е имала някого, който е ревнувал от съпруга й. Я да видим.

— Лена нищо не ми разказваше… но на мен ми се струваше, че тя има някаква душевна рана, свързана с последния й мъж. Вероятно се е разделила с него преди година и веднага след това е дошла да работи в моя салон. Мисля, че е преживяла тази раздяла много тежко, затова е отделяла толкова време на работата. Не й се е искало да се прибира и изобщо не й се е искало да мисли за тези отношения, затова е насочвала вниманието си към клиентите, приходите, майсторите и тям подобни.

Ето на. Някакъв неизвестен мъж, с когото тя се е разделила, мъчително е изживявала раздялата, а после този мъж се е появил на хоризонта, научил е, че тя се е омъжила и чака дете, и не е могъл да овладее ревността си. Красиво. Най-важното — трудно за проверяване. Определено няма никакъв такъв мъж, но е практически невъзможно да се установи достоверно, че няма. Кой каквото и да разправя, винаги има вероятност единствено Елена да е знаела със сигурност отговора на този въпрос. Дори най-близката приятелка понякога не знае всички тайни на една жена. Между другото, за приятелките…

— Егор Виталевич, когато в събота вечер Елена не се прибра навреме, на коя от приятелките й се обадихте?

Тези сведения фигурираха в материалите, но сега Настя се интересуваше от приятелките в малко по-различен аспект.

— Лена нямаше приятелки в пълния смисъл на думата. Имаше познати. Жени, с които общуваше. Обадих се на Нина Клевцова, тя е втората администраторка в моя салон.

— И на коя друга?

— На Наташа Разгон. Също и на семейство Уразови. Алик Уразов е мой партньор, съсобственици сме на кафенето, а Нора, жена му, дружеше с Лена.

— Дружеше? — уточни за всеки случай Настя.

— Именно дружеше — сърдито повтори Егор. — Нора дружеше с Лена, а Лена с Нора — не. Нали знаете как става?

Настя мълчаливо кимна. Как да не знае! Маша обича Иван, Иван обаче изобщо не обича Маша, макар че излиза с нея. А горката Маша дори не се досеща за това и смята, че чувствата на Ванечка към нея са нежни и страстни, също като нейните към него. В любовта това се среща много често. А в приятелството? Ами същото е. По какво се различава любовта от приятелството? По нищо. Същите дълбоко личностни отношения между двама души. И единият от тях вижда тези отношения по един начин, а другият — по съвсем различен. Единият се радва на тези отношения, а на другия те тежат. Нещо съвсем обикновено.

— Значи вие се обадихте на Клевцова, Разгон и Уразова. Нямаше ли на кого друг да се обадите?

Известно време Сафронов гледа Настя мълчаливо и сякаш преценяващо, после тихо каза:

— Знаете ли, понякога имах усещането, че като се омъжи за мен, Лена сякаш започна живота си отначало, сякаш отгърна празен лист. Никакви стари връзки, някогашни познати, никакви спомени и разкази за миналото. На шега я наричах Извънземната. Да, сякаш през ноември миналата година тя бе долетяла на Земята с летяща чиния и никога по-рано не бе живяла тук. Разбирате ли какво искам да кажа?

Че какво има за разбиране. Господин Сафронов иска да каже, че миналото на покойната му съпруга е било претъпкано с тайни, които тя грижливо е криела от него. Тези тайни са недостъпни за него, но има смисъл милицията да се поразрови, защото убийството определено е свързано именно с тях. Хубава мисъл! Дълбока! От страна на Егор Виталевич ще бъде напълно последователно да намекне, че съпругата му може да се окаже чуждестранна шпионка, внедрена в руския бизнес, оттам и нежеланието й да говори за миналото си. Е, хайде де, Егор Виталевич, давайте, ние сме готови да преглътнем и това.

— Как се озова Елена във вашия салон? Препоръча ли ви я някой? Или тя просто дойде, както се казва, „от улицата“ и помоли да я назначите?

— Доведе я Нина Клевцова. Вече ви казах, тя е нашият втори администратор.

— А Нина откъде я познаваше? Отдавна ли са се познавали?

— Някакво случайно познанство. Спомням си, когато се опитвах да изясня дали Лена се е виждала с друг мъж, най-напред говорих с Нина, мислех, че тя ще ми разкаже нещо за личния живот на Лена. Но се оказа, че са се запознали едва ли не седмица преди Нина да я доведе в салона за събеседване.

— А Наташа Разгон? Тя откога познаваше жена ви?

— Отдавна. Но Лена рядко общуваше с нея.

— Защо, знаете ли?

— Вече ви казах: тя нямаше приятелки. Не й трябваха.

— Егор Виталевич, самият вие вярвате ли в това?

— Вярвам — твърдо отговори Сафронов.

„Не вярва“ — помисли си Настя. Но поначало ситуацията си беше странна. Ако Елена Сафронова е имала приятелки, но съпругът й крие това от милицията, по този въпрос има какво да се помисли. Ако е имала приятелки, но съпругът й не знае за тях, също има почва за размисъл. Обаче ако наистина не е имала, налага се плътно да се заемем с миналото на Елена Михайловна Сафронова, по баща Шчоткина. Защото човек, за чието минало никой нищо не може да разкаже, буди известни, меко казано, подозрения.

Тя за пореден път драсна няколко думи в бележника си и премина към следващата група предварително набелязани въпроси.

— Да се върнем към апартамента, в който е била убита съпругата ви. Защо се сетихте да потърсите Елена именно там?

— Това беше последното, за което се сетих. След приятелките, след болниците, моргите и милицията. Лена все не можеше окончателно да се пренесе при мен. Разбирате ли, когато решихме да заживеем заедно, беше лято, тя си събра летните дрехи и разни дреболии и аз я докарах вкъщи. После, когато захладня, тя на няколко пъти донася от стария си апартамент ту яке, ту шлифер, ту есенни обувки. Постоянно й предлагах: хайде да отделим специално един ден, да отидем в апартамента ти, да съберем целия ти багаж, да го опаковаме и прекараме. А Лена все отлагаше, защото нямало за какво да бързаме, това можело да почака… Когато не я намерих никъде другаде, си помислих, че може да е отишла в апартамента да вземе някоя дреха, а там се е случило нещо. Паднала е, счупила си е крак или й е станало лошо, нещо с детето, сега лежи и не може да допълзи до телефона. Грабнах ключовете и хукнах към блока.

— Колко комплекта ключове имате за апартамента на жена ви?

— Два. Единият е тук, другия Лена постоянно носеше със себе си — за всеки случай, ако нещо от апартамента й потрябва. Е, и за други цели.

— Какви цели? — нетърпеливо попита Настя.

— Е, сякаш не разбирате — неодобрително се тросна Сафронов. — Нина Клевцова водеше активен личен живот. Лена често й даваше ключовете от апартамента.

— Сигурен ли сте, че не съществува трети комплект? Обикновено към всяка брава вървят най-малко три ключа.

Ако подозренията на Настя не са безпочвени, сега ще прозвучи песничката, че сигурно е имало трети комплект, само че Егор Виталевич никога не го е виждал. Така ще се утвърждава версията за тайнствения мъж от тайнственото минало на Елена. За мъжа, раздялата с когото Елена толкова болезнено е преживявала и у когото са останали въпросните ключове. Работата беше там, че престъпникът не само беше удушил Елена Сафронова, но и бе напуснал апартамента, като грижливо бе заключил вратата след себе си. Не затръшнал, а именно заключил: бравата изисквала това. Без ключ вратата оставала притворена, а не заключена, и от най-слабото течение се отваряла широко. А Егор Виталевич, който бе извикал милицията на местопрестъплението, ги бе уверил, че е отключил с ключа си. Следователно с ключ е било и заключено. Или той е излъгал?

— Имаше трети комплект — кимна Сафронов. — Но той се изгуби някъде. Вашите колеги вече ме попитаха, тогава уверено отговорих, че комплектите са три: един у Лена и два тук, а когато те поискаха да им ги покажа, намерих само тази връзка.

— Двете връзки на едно и също място ли се намираха?

— Да, в едно чекмедже в секцията.

— Интересно — проточи Настя. — А когато рано сутринта в неделя вземахте ключовете, за да проверите дали жена ви не е в стария си апартамент, колко комплекта имаше в чекмеджето?

— Не обърнах внимание. Бях много разтревожен, нервен. Грабнах ключовете и хукнах.

— Припомнете си кога за последен път видяхте двете връзки.

— Не мога да кажа. В това чекмедже прибираме всички резервни ключове: от този апартамент, от Лениния, от гаража, от апартамента на моите родители. През последните месеци не ми е трябвало да вземам някакви резервни ключове, така че не съм отварял чекмеджето.

Настя имаше още много въпроси, но кой знае защо, почувства, че именно сега трябва да спре. Да се престори, че се е заинтересувала от тайните, скрити в миналото на Елена, и да си тръгне. Тя не разбираше откъде се взе тази увереност, но знаеше, че така ще е правилно.

Когато излезе на улицата, Настя си погледна часовника. Ако самолетът, с който трябваше да пристигне Саша със семейството си, е кацнал навреме, сега в кухнята в апартамента на Каменски вече се пече месо, режат се салати и витаят умопомрачителни аромати. В края на краищата някак е глупаво човек да се връща на работа в девет часа вечерта.

* * *

Владимир Иванович Славчиков вече отдавна се бе уловил, че е престанал да се радва на прибирането вкъщи. Това чувство, отначало слабичко, едва усещащо се, той прие като обикновена меланхолия, която от време на време спохожда всекиго. Просто има някакво усещане, че нещо не е наред, нищо не те радва… Какво пък, случва се, можеш да не обръщаш внимание. Но след известно време забеляза, че неприятното усещане се появява само по пътя от работата към къщи. И никога — по пътя от къщи към работата. Имаше за какво да се замисли.

Професор Славчиков бе отдал на науката почти трийсет години от живота си и бе свикнал да подрежда нещата, да ги анализира, класифицира и да ги обосновава логически. Това не беше потребност, а привичен стил на мислене. Обмислянето на странния график, по който се пробуждаше и заспиваше неприятното чувство, доста бързо го доведе до извода, че в неговия семеен живот не всичко е толкова подредено. И се оказа, че работата е в Катерина. По-точно, не в нея самата, а в отношението на Владимир Иванович към нея.

Преди десет години той се ожени за жена, която бе загубила всичко, освен детето си от първия брак. Семейство, работа, делова репутация — всичко бе изгубено безвъзвратно. Владимир Иванович добре си спомняше как го потресе мъжеството, с което нещастната Катерина бе приела всички удари на съдбата, достойнството, с което се държеше, силата на духа, която не й позволяваше за всичко да обвинява другите и да ги проклина. Дори за съпруга си, който я бе зарязал още в първата трудна минута, тя не каза нито една лоша дума, напротив, говореше за него с благодарност, задето не бе оставил дъщеря им съвсем на произвола на съдбата, все някак бе помагал. Възхищението пред душевните качества на Екатерина Сергеевна беше толкова силно, че професорът по погрешка го взе за малко по-различно чувство и именно това го подтикна да й направи предложение за брак. Живееха добре, задружно, прекрасно се разбираха и никога не се караха, от брака им се родиха две момчета… Катерина откри у себе си способността да съчинява криминални романи и това започна да носи пари, вярно, не луди пари, но съвсем прилични за осигуряването на благополучието вкъщи. И изведнъж Владимир Иванович ясно осъзна, че не обича съпругата си. При това го осъзна не защото бе срещнал друга жена и бе получил възможност да сравнява чувствата, които изпитва към двете. Не, не затова. Просто той престана да се радва на прибирането вкъщи.

Ето и днес той се качваше с асансьора на седмия етаж в немного весело настроение. Но освен неприятното чувство, с което вече бе свикнал, душата му се измъчваше по още една причина. В една служебна ситуация Владимир Иванович бе постъпил некоректно, както му се струваше сега, и той се тормозеше, като ту търсеше оправдание за своето поведение, ту се обвиняваше във всички смъртни грехове. В продължение на няколко дни така и не можа да реши да разкаже ли за това на жена си, или да премълчи. По принцип неговите служебни работи изобщо не я засягаха, но от друга страна…

„Трябва да й кажа“ — някак отнесено си помисли в момента, когато ръката му автоматично извади от чантата ключовете за апартамента.

Домът посрещна Владимир Иванович с почти непоносим шум. От стаята на Юля се носеше оглушителен рок, в хола Антошка гледаше анимационни филми по телевизията, а най-малкият — Вовчик Втори — фучеше из цялото свободно пространство и твърде достоверно се правеше на самолет изтребител със съпътстващите полета му звуци. Бавачката Евгения Семьоновна се щураше между седящото момче, летящото му братче и включения в кухнята телевизор, по който вървеше поредният епизод на някакъв латиноамерикански сериал. В първия момент никой дори не забеляза влизането на Владимир Иванович, докато невръстният летец изтребител не се блъсна насред бръснещия полет в краката на баща си.

— Татко! Свалих сест амеликански лакети!

— Защо точно шест? И защо американски? — учуди се Владимир Иванович, вдигна сина си на ръце и го целуна по двете нежни румени бузки. — Да не би да сме във война със Съединените щати? Май не съм чул да има такова нещо.

— Не, не сме във война. Те воюват в Илак! А аз ги свалям!

— Много добре — строго каза професорът. — А ти какво общо имаш? Да не би да си иракчанин?

— Не съм — честно отговори подрастващият воин интернационалист, — аз живея на улица Долголуковская номел тли, апалтамент четилийсет и пет.

— Ето виждаш ли. — Бащата внимателно пусна момченцето на пода. — Значи, намесваш се в чужди конфликти, а това не е хубаво.

— Защо да не е хубаво? Нали аз помагам. Не е ли хубаво да се помага?

Въпросът се стори на професора излишно философски за обсъждане с малко дете, така че той не продължи дискусията. Поздрави бавачката, потупа по тила Антошка, който така и не откъсна поглед от екрана с мятащите се по него и крещящи лудешки чудовища, и отиде в най-отдалечената стая, която изпълняваше едновременно функциите на спалня и кабинет.

Тесничко беше у тях, няма две мнения. Юлка се нуждае от отделна стая, тя е вече голяма, затова момчетата спят в хола, Антошка си учи уроците, където намери — ту в кухнята, ту в спалнята на родителите си, където имаше едно малко и почти изцяло заето от компютъра бюро. Нищо, остана да почакат съвсем малко, във всеки случай Катерина го уверява, че още две книги в рамките на проекта — и парите ще стигнат за нов апартамент, по-просторен и удобен. Някога този тристаен апартамент, в който Владимир Иванович живееше с първата си съпруга и сина си Вася, му изглеждаше огромен, мястото стигаше за всички и никой на никого не пречеше.

Катерина седеше зад бюрото в спалнята кабинет, наведена над някакви книжа. Когато тя работеше, обикновено го правеше на компютъра, но сега екранът не светеше, а жена му, ако се съдеше по това, което успя да види Владимир Иванович, чертаеше някакви схеми. Въпреки възрастта, професор Славчиков имаше прекрасно зрение, така че успя да зърне надписи над схемата:

Нач. УВД

Упр. Минправ^[2]

ОВИР^[3] — паспорт?

Именно успя да ги зърне, а не ги видя добре, защото влезе тихо и сред изпълнилия жилището шум жена му не забеляза веднага, че е влязъл, а щом го забеляза, веднага смачка листа и ядосано го запокити на пода.

— Работиш ли? — усмихна се Владимир Иванович. — Измисляш ново престъпление?

— Да — разсеяно отговори Катерина и се усмихна.

Усмивката й, незнайно защо, се стори на Владимир Иванович виновна. Или смутена? Или дори стъписана?

— Да ти помогна ли? — предложи той. — Твоят опит е придобит на собствен гръб, вярно, но пък моят е по-богат. Все пак аз от дълги години изучавам престъпленията.

— Благодаря, Володюшка, аз вече всичко измислих — каза Катерина весело, но съпругът й долови в нейния глас неясно напрежение. — Да вървим да вечеряме.

Докато той се преобличаше — сваляше костюма и обличаше домашния си анцуг, жена му припряно прибра книжата в пластмасова папка и това също му се стори не толкова странно, колкото… неоправдано може би. Защо, като след вечеря тя пак ще седне да работи? Да си стоят така, тук никой няма да ги пипа, да ги разбърква, камо ли пък да ги разпилява. Катерина обаче пъхна папката в чантата си. Това също се видя необичайно на Владимир Иванович. Утре е петък, а не събота, утре не е денят, в който ходи у Богданов. Какво, да не смята цял ден утре да мъкне книжата със себе си? За какво й са, божичко? Та това не са документи от особена важност, които винаги трябва да са й подръка и които не бива да остават без надзор нито за миг, това са просто нахвърляни идеи, работни бележки за сюжетни ходове, малки откъси от окончателния текст.

Впрочем, кой знае, внезапно си помисли Славчиков, тя може наистина постоянно да носи със себе си своите бележки, а той просто да не е забелязвал досега. Той, общо взето, доста неща не забелязваше около своята съпруга и съвсем скоро разбра, че не ги е откривал, защото не се е вглеждал много-много, а не се е вглеждал, защото не се е интересувал твърде от нейната работа и нейния живот извън техния дом и семейство. По-просто казано — не я е обичал. Уважавал — да, ценял — да, тревожил се е за нея, но не я е обичал.

Телевизорът в хола все така ревеше, озвучавайки анимационните филмчета на Антошка. Вовчик Втори, след като бе изпосвалил всички „фантоми“ на американо-иракския фронт, сега разстрелваше с воден пистолет намерените на територията на жилището подозрителни пакети, които биха могли да се окажат бомби. Доста телевизия бе гледал…

— Юля, идвай да вечеряме! — извика Катерина.

— Не съм гладна, мамо — обади се иззад затворената врата момичето.

— Е, както искаш — промърмори си тя под носа и по-плътно затвори вратата, деляща кухнята от останалото шумно пространство.

Катерина изключи кухненския телевизор и сложи на печката тенджерата със супа и тигана.

— Евгения Семьоновна, пригответе децата за хранене.

Бавачката взе съдовете и платнените салфетки и ги понесе към хола. Кухнята беше толкова тясна, че всички не можеха да се поберат в нея едновременно, затова хранеха момчетата в хола. Владимир Иванович гледаше жена си и си мислеше, че за Катерина вечерта вероятно е най-напрегнатото време от денонощието. Пет души, а с бавачката — шест, и тя трябва да нахрани всички, и за всички да се погрижи, и с всекиго да поговори, и при това да не полудее от шума, суетнята, тичането наоколо, капризите и сърцераздирателния рев. В рева всички деца са шампиони — и най-голямата, Юленка, и Вовчик Втори, че и Антошка не им отстъпва. Всички са гръмогласни, сълзи изплакват в промишлени количества, а най-важното — изпълнени са с непоклатимата увереност, че с рев се постига каквото искаш. И макар животът да показваше, че съвсем не е така, че Катерина омеква крайно рядко и най-често ревът не води до никакви благоприятни последствия, децата продължаваха да се напъват в опити да получат желаното именно по този стар като света начин.

Катерина много напълня, особено след като роди Вовчик Втори, и сега почти не приличаше на онази жива, изпълнена с искрящо чувство за хумор симпатична жена, с която се запозна професор Славчиков на един банкет преди петнайсетина години, както и на измършавялата посивяла нещастна жена, каквато я видя Владимир Иванович в най-трудните й дни. Рано побелялата си коса тя боядисваше червена и я подстригваше късо. Тази прическа не харесваше твърде на съпруга й, но той не си позволяваше да изразява мнение по този въпрос. „А между другото, защо?“ — веднага мислено си зададе въпрос той и тъжно констатира, че отговорът се намери бързо и лесно, защото логически произтичаше от всичко, което бе премислил и усетил през последните месеци: „Защото ми е безразлично как изглежда. Защото не я обичам. Макар че тя е забележителна жена, прекрасен приятел, превъзходна съпруга и майка и аз бих искал да прекарам остатъка от живота си до нея. Но все пак не я обичам така, както обичах някога и първата си съпруга, и някои други жени. Това е то отговорът“.

— Катюша — подзе Владимир Иванович, когато жена му сложи пред него чинията със супа, — как мислиш, аз млад ли съм или много млад?

— Ти си дете — с усмивка отговори Катерина. — Същинско дете. Какво си направил пак?

— Държах се като глупак. Като някой сополанко.

— Не вярвам. Ти си умен — разсмя се тя. — Хайде говори.

— Ами няма нищо особено за казване. Тия дни се видях с твоя бивш съпруг. Бяхме в една изпитна комисия.

— И ти си му фраснал един в окото? — поинтересува се Катерина и сложи в чинията му сметана. — Или по ухото?

— По-лошо — призна Славчиков. — Ако го бях фраснал по ухото, щеше да пострада само Вадим. А така пострада невинен човек. По-точно, невинна жена.

— А може ли с подробности, а не с намеци? Разбъркай си сметаната.

Владимир Иванович внимателно разбърка сметаната в супата си, опита, добави сол. Супата му се стори твърде гореща и той реши, че спокойно ще успее да сподели с жена си това, което го измъчва, докато поизстине.

— Ами, с една дума, на изпит се яви една дама от криминалната, от „Петровка“. Една такава умна, с огромен опит и добри идеи. Но говори не според правилата, не това, което ние цял живот пишем в учебниците и монографиите. Тя, разбираш ли, имала собствено виждане за проблема. И така, аз я слушам и разбирам, че е права. Наистина е права. И твоят Вадим разбира това. Когато обсъждахме оценката й, той настоя да й пишем „отличен“, каза, че била гениална и идеите й щели да предизвикат революция в криминологията. А мен ме беше прихванало нещо. Абе не мога и не мога да се насиля да се съглася с него, да призная, че е прав. Разбираш ли, Катюша? За мен той по принцип не е прав, веднъж завинаги. За мен той е глупак и отрепка и да призная, че е прав дори в нещо дребно, е просто немислимо. Така че започнах да споря с него, да доказвам, че дамата е дрънкала пълни глупости и че с такива знания и представи не може да я допускаме до научно поприще… и така нататък. Говоря това и сам се отвращавам от себе си. Но не мога да се насиля за друго. Хем и някакви аргументи намерих, дяволите да ме вземат, успях да убедя председателя на комисията, че на тази госпожа не можем да пишем повече от тройка, а инак настоявах направо за двойка. Мерзавец съм, нали?

— Не — въздъхна жена му, — ти си просто дете. Сополанко. И колко й писахте в крайна сметка?

— Тройка, убедих ги все пак. Слава богу, не записахме веднага оценките в протокола, а когато ги обявявахме, госпожата вече си беше посъбрала мислите, каза нещо остроумно, а председателят се разсмя и й писа „добър“. Но тази история ми тежи като камък на сърцето. Излиза, че двама мъже не можем да си поделим една жена, а страда трети човек. Разбира се, на тази дама трябваше да й пишем „отличен“. Но аз се запънах като магаре на мост — само като погледна твоя Вадим, и ме втриса.

— Володюшка — меко каза тя, — Вадим отдавна вече не е мой. И ти не си ме отнемал от него. Ти ме прибра, когато бях на пътя, изоставена и ненужна на никого, освен на Юлка. Ти отдавна трябваше да престанеш да го мразиш.

— Не мога! — повиши глас Владимир Иванович. — Знам, че е глупаво, недостойно, но не мога. Та той не е някой уличен метач или шлосер, не е неграмотен еснаф, за когото всеки човек зад решетките е закоравял престъпник, Вадим е професор, също като мен, доктор на науките, криминолог, цял живот е изучавал икономическите престъпления и хората, които извършват тези престъпления. Той по-добре от всеки друг знае колко често под отговорност се привличат не истинските крадци и мошеници, а винтчетата от системата. Той е трябвало, длъжен е бил да разбира, че и ти си се оказала такова винтче, което са накарали да подпише документи под заплаха от уволнение, а после са го предали. И не е имал право да се отрича от теб.

— Това беше отдавна, преди деветдесет и първа година, а Вадим, ако не си забравил, беше секретар на партийната организация при катедрата — напомни му Катерина. — Нямаше друг изход. Или да се отрече от мен и веднага да се разведе, или да сложи на масата партийния си билет и да загуби длъжността си. В онези времена един подполковник от милицията и партиен секретар на катедра не можеше да има осъдена съпруга. Аз го разбирах и не го обвинявах, така че и ти не бива да го мразиш.

— И въпреки това го мразя — упорито възрази той. — И не мога да превъзмогна това чувство. Той е отрепка и страхливец.

— Добре — миролюбиво се съгласи жена му и отсервира своята чиния. — Яж си супата, ако обичаш, съвсем изстина. Разбрах, Вадим е отрепка и страхливец. Но какво общо има с това жената от „Петровка“? Тя защо е пострадала?

— Ами там е работата де, че пострада заради моята омраза към твоя бивш съпруг. Точно това ме измъчва. Не мога да се уважавам след всичко това.

— Яж, моля ти се.

Той бързо изяде супата и разбра, че е сит, не му се яде нищо повече. Но Катерина вече сипваше второто. Владимир Иванович понечи да се откаже от него, но се сдържа. Катя ще се обиди — въртяла се е край печката, готвила е, старала се е… Веднага щом разбра, че не я обича и никога не я е обичал истински, той започна да изпитва вина и да внимава да не би случайно, пази боже, някак да прояви тази липса на любов.

Владимир Иванович с усилие се тъпчеше с картофите и месото, като се стараеше да не поглежда жена си. Катерина по никакъв начин не коментира неговия разказ и не стана ясно дали го осъжда или не и изобщо какво мисли по този повод.

— Катя, а може ли да се случи така, че ти да ме разлюбиш?

Катерина стоеше пред печката и наливаше в смешни пъстроцветни чашки кисела, сварен за момчетата. Чашката на Антошка беше в жълто и червено, във формата на дебело мишле с парченце кашкавал в нокътчетата, а на Вовка — в синьо и бяло, представляваща снежен човек с кофа на главата и морков вместо нос.

— Разбира се — отговори тя, без да се обръща. — Само че не задето ти мразиш Вадим. Заради нещо друго ще е.

— За какво например? Заради глупостта ми? Задето съм инат? — заразпитва я той.

— Задето си калпав, Владимир Иванович.

— Катя, сериозно те питам.

Влезе Евгения Семьоновна, взе чашките с кисела и линийката с бисквити.

— Е, щом е сериозно… — Катерина отново приседна до масата срещу мъжа си. — … няма абсолютно никакво значение дали те обичам или не и ако те обичам, дали няма да те разлюбя, и ако те разлюбя, по каква причина. Разбираш ли, Вовчик Първи? Ни-как-во — повтори тя сричка по сричка.

— Не разбирам. Това е нещо ново — озадачено каза Славчиков.

— Наистина е ново — кимна тя. — Синът ти го измисли. Нова теория.

— Васка ли?!

— Именно.

— И какво по-точно е измислил, господи боже мой? Каква е тая теория?

— Теорията гласи, че няма никакво значение какъв живот живеем и как, защото животът е само един епизод в дълга верига от разнообразни епизоди. Ако един от епизодите не е сполучлив, няма нищо страшно, следващият ще бъде друг, много по-добър. Вярно, Василий нарича живота не епизод, а приключение.

— Тоест той смята, че човек има много животи, така ли? — уточни Владимир Иванович, невярващ на ушите си. — Той какво, да не е откачил? Да не е бил пиян, когато го е казал?

— Не, Володюшка, според теорията на сина ти животът на човека е един, но човекът е единство от плът и душа. Плътта е тленна, а душата — безсмъртна. Когато плътта умира, умира даден конкретен човек като единство от тяло и душа, но душата продължава да живее. Тя си намира друга плът и се впуска в нови приключения. А всяко самоубийство не е нищо друго, освен въплъщение на решението на една душа, че вече не й се стои в тялото на даден човек, живеещ даден живот, омръзнало й е, скучно й е, уморила се е. Иска по-скоро да се избави от тази плът, да отлети на небето и там да си хареса друг живот, който би искала да опита.

— Коя е тази „тя“? — глупаво попита професорът, който вече почти не разбираше за какво говори жена му, писателката.

— „Тя“ е душата, Володенка — скри усмивката си Катерина. — Такава една идеологическа конструкция е изобретил нашият Васенка. И между другото, помоли ме да ти съобщя за нея.

— Защо?

— Той смята, че ти ще го разбереш по-добре от мен. Смята, че тази конструкция е прекалено теоретична, за да може да я оцени по достойнство здраво стъпила на земята особа като жена ти. Е, какво, оцени ли я?

— Абе глупости някакви! — Владимир Иванович ядосано махна с ръка и едва не събори на пода панерчето с нарязания хляб. — Откъде е измислил тези идиотщини?

Катерина сви рамене.

— Не знам. Казва, че ги е чел някъде, взел ги за основа и добавил нещо свое.

— Добре, да допуснем, че е така. А защо той не ми разказа всичко това лично? Защо е помолил теб да ми го съобщиш?

— Надява се, че изложена от мен, теорията му ще прозвучи по-свързано. Та ти знаеш прекрасно — Вася е умно момче, но разказва лошо и никак не умее да обяснява.

— Но нали на теб е обяснил глупостите си и нищо, ти си го разбрала — недоволно промърмори Славчиков.

У него внезапно се прокрадна ревност. Какво, значи Васка смята Катерина за по-умна от родния си баща? Васка е сметнал за възможно да сподели нещо с нея, нещо такова, за което и през ум не би му минало да поговори с баща си?

— Володюшка, аз отгледах Юлка и сега постоянно общувам с Антоша и Вовка. Разбираш ли?

— Не. Не виждам връзка — ядосано отвърна той.

— Аз имам голям опит в общуването с хора, които трудно обясняват, това е. Ти пък си разглезен от общуването с високочели учени и разни аспиранти, кандидати и доктори, те всички имат ясни мисли и говорят разбрано, а човек, който не говори разбрано, вие веднага го прогонвате от редиците си и дори не се опитвате да проумеете какво всъщност е искал да каже. А аз не мога да обърна гръб на хлапе, което ми обяснява нещо, трябва непременно да го изслушам и да се постарая да го разбера. Затова имам тренинг. Именно затова Васка предпочете мен за първи рецензент. Той прекрасно разбира, че ако аз ти разкажа измишльотините му, ще го направя по-ясно и систематизирано.

— Значи си съгласна, че това са измишльотини?

— Разбира се.

— Е, слава богу — с облекчение изрече Владимир Иванович, — защото аз вече започвах да се плаша, че ще се захванеш да ме вербуваш за новата вяра.

Вратата на кухнята се отвори с трясък и на прага се появи разчорленият Антошка. Иззад гърба му войнствено напираше Вовчик Втори, на когото баткото препречваше пътя и с всички сили се стараеше да не го пусне пред себе си.

— Мамо, може ли да гледам екшъна с Костнър?

— Мамо — пищеше малкият, — дават „Лека нощ, деца“, там пликазката плодълзава, а той не ми дава да гледам.

— Махай се оттук!

— Ама, мамо…

— Махай се!

Катерина се втурна към синовете си и ги разтърва, преди да се стигне до сбиване. Сега Вовчик Втори се криеше зад краката й и оттам изглеждаше като победител.

— Антоша, ти можеш да гледаш екшъна, но само до девет часа. В девет Вовчик ще си легне.

— Ами аз? — изписука малкият.

— Ти ще изгледаш приказката си тук.

— Ама вече е девет без петнайсет — възмути се големият. — Филмът ей сега ще започне. И в девет трябва да го спра, така ли?

— Добре, можеш да изгледаш филма в кухнята — съгласи се Катерина. — Вовчик ще гледа предаването в хола и веднага след това ще си легне. А ти можеш да седиш тук, само имай предвид, че и ние с татко ти ще останем в кухнята, имаме да си говорим, а после аз ще мия чиниите и ще чистя. Решавай по-бързо, имаш три минути.

Налагаше й се да бъде твърда, нямаше начин, защото жилището беше твърде малко за петима. Не можеше да привилегирова един и да ощетява друг, така че постоянно трябваше да търси баланс между различни интереси, за да не се обиди никой и да се спазва елементарна справедливост. Макар че само майките знаят как се свива сърцето, когато трябва да прилагат въпросната справедливост, слушайки рева на малкото дете и гледайки обидата в очичките му. „Катерина е изтъкана само от добри качества — помисли си Владимир Иванович, наблюдавайки как жена му решава конфликта на интереси. — Господи, но защо, защо не я обичам?“

* * *

— Че какво, дори много ти отива. Гледай само как ти стои!

Даша нахлузи на главата на Настя плетената шапчица със смешни дълги заешки уши. Ушите бяха избродирани с цветчета и висяха надолу, почти закривайки бузите. Определено малкият Санечка имаше проблеми с вкуса, но никак не беше зле с чувството за хумор.

— Да беше видяла колко време избира тази шапка! — продължаваше да чурулика Даша. — Сто магазина обиколи, докато намери това, което търсеше. Беше си втълпил, че непременно трябва да ти подари шапка с уши. Хайде де, защо стоиш, иди да се видиш в огледалото.

Настя неохотно стана от дивана и се потътри към огледалото. Чудовищно. Стара уморена лелка с угаснал поглед, увиснали ъгълчета на устните и подозрително светла коса — естественият платинен цвят беше силно разреден от белите й коси. И над всичко това — ярката палячовска шапка със заешките уши. Гротеска. Пародия. Просто смехория…

Тя се опита да се усмихне, но не успя, устните й се изкривиха от напрежението и лицето й стана още по-старо и печално. Настя с рязко движение смъкна от главата си подаръка на любимия си племенник, който беше до нея и предвкусвайки ефекта, бе отворил уста в радостно очакване.

— Страхотно, нали, лельо Настя? Харесва ли ти?

— Много, Санечка. Много ти благодаря. Просто изключителна шапчица — отговори тя и се намрази заради бликналите сълзи.

— Ще я носиш ли на работата си?

— На работата сигурно няма да може, всички там са много строги, разни началници, генерали. В моята работа трябва да нося униформа.

— Тогава кога ще я обличаш?

— Ще я слагаш, Санечка, не обличаш, а слагаш — веднага поправи сина си Даша. — Колко пъти съм ти казвала…

— Слагаш — послушно повтори малчуганът. — Лельо Настя, кога ще слагаш моята шапчица? Когато отиваш на гости ли?

— Да, когато отивам на гости — съгласи се тя.

— Тогава я сложи пак — настоя племенникът й. — Нали сега си на гости, слагай я. Обеща ми.

Даша укорително поклати глава, прегърна детето, целуна го по челото.

— Санечка, тук е много топло. Ако Настя си сложи твоята шапчица, а после я свали и излезе навън, непременно ще настине. Нали не искаш Настя да се разболее?

Момчето поклати глава отрицателно.

— Их, какви сте.

Махна с ръка и оклюмано излезе от стаята.

— Обиди се — огорчено каза Настя. — Извинявай, Дашуня, развалих празника на всички. Саня толкова очакваше възторзи от мен, а аз не можах…

По бузите й потекоха сълзи, които тя все пак не съумя да възпре. Беше й жал за племенника й, когото бе лишила от радост, беше й жал за слънчевата и щастлива Даша, която също се разстрои, като видя своя обиден и толкова нещастен син. И ужасно й дожаля за себе си.

Даша се притисна до рамото й, тихо я целуна по бузата.

— Това пак заради онзи идиотски изпит ли е? Аз пък изобщо не разбирам защо ти притрябва да го държиш? Просто някаква глупост!

— Не е глупост, Дашуня, а необходимост. Ако искам да напиша и защитя дисертация, съм длъжна да издържа изпитите. Такъв е редът.

— Знам, че е заради реда — продължи да се ядосва младата жена. — Не разбирам за какво ти е потрябвала дисертацията. Професорските лаври на Льошка ли не ти дават мира? Толкова години работиш на твоята „Петровка“ — ами работи си, там те ценят, уважават те. Защо си вечно неспокойна? Търсиш си приключения да си усложняваш живота, а после се разстройваш.

Настя въздъхна. Естествено, Дашка не разбира. Всички наоколо разбират за какво й трябва на Настя Каменская кандидатска дисертация, а трийсетгодишната съпруга на брат й не разбира. Защото не носи пагони. И защото е само на трийсет.

— Дашенка, аз съм подполковник, а подполковниците могат да са на служба само до четирийсет и пет години. На четирийсет и пет ги пенсионират. А аз съм вече на четирийсет и три.

— Ама наистина ли всички ги пенсионират? — не повярва Даша. — И в нашата милиция няма нито един подполковник, по-възрастен от четирийсет и пет години? За нищо на света няма да повярвам!

— И ще бъдеш права да не повярваш — позасмя се Настя. — Може да подадеш рапорт с молба да се удължи срокът на службата ти и ако решението бъде положително, ще работиш още пет години.

— А после?

— После пак рапорт. И може да поработиш още.

— А после?

— После — край. Две удължавания, повече не може.

— Какъв е проблемът тогава? Ще си напишеш рапортите и ще работиш до петдесет и пет години. А през това време ще станеш полковник. Не разбирам защо са тези притеснения с дисертацията?

— Дашка, Дашка. — Самата Настя не бе очаквала, че ще се разсмее. — Ти си непоправима идеалистка. Аз рапорт ще напиша, само че е нужно моите началници много силно да пожелаят да ме оставят на работа. А аз дълбоко се съмнявам в това. Началниците ми са сложни характери, не всички имат добро мнение за мен, а някои — дори откровено лошо.

„Особено моят непосредствен началник Вячеслав Михайлович Афанасиев — мислено продължи Настя. — Дразня го просто до немай-къде. Външно се разбираме прекрасно, но аз определено знам, че той не може да ме търпи. Просто си мечтае кога най-сетне ще се махна. По възможност в пенсия, та да няма приказки, че го е напуснал опитен служител като мен. Когато един добър служител напуска началника си, това винаги е петно върху репутацията на самия началник. Така де, кой пилее безогледно ценни кадри? Ако човекът е повишен или се мести за по-висока заплата — това е нормално, това всички го разбират. Но мен няма да ме повишат: жена съм. По-висока заплата означава да отида в частния сектор, а аз няма да го направя. В частния сектор умения за разкриване на убийства не са необходими на никого, там е нужно съвсем друго: гражданско право, договори, финанси, осигуряване на безопасност, а аз не искам да променям квалификацията си. Значи, мога да се преместя само на равностойна длъжност в друго подразделение. И как ще изглежда това отстрани? Оперативен работник, който деветнайсет години се е занимавал с разкриване на убийства и се е сдобил с всякакъв опит, изведнъж, не щеш ли, отива да стане старши оперативен работник в отдела по борба с кражбите… Ха-ха-ха. Съшито с бели конци, глупаци няма и първият, когото ще питат, е началникът ти. Щом са те напуснали, значи не си създал условия, не си опазил специалиста си, не си пресякъл развитието на конфликтна ситуация. Афоня не иска това, той би предпочел всичко да мине тихо и кротко, според съответните разпоредби. Каменская е остаряла и се е пенсионирала. Естествен процес.“

— Така че началникът няма да постави на рапорта ми положителна резолюция — продължи тя на глас обясненията си. — А тъй като още не ми се иска да се пенсионирам и да си седя вкъщи, аз трябва да се постарая през тези две години да напиша дисертация или поне някоя и друга статия, за да докажа умението си да се занимавам с научна работа. Тогава ще имам шанс.

— Какъв шанс?

— Да стана преподавател. И то на такава длъжност, на която ще мога да получа чин полковник. Тогава ще мога да работя до петдесет години. А ако съм добра в преподаването, там ще ми подпишат и две удължавания. Разбра ли сега?

— Излиза, че при вас всичко било много сложно — проточи Даша. — А защо мислиш, че твоите началници няма да искат да поработиш още?

Защо, та защо… Причини много. Ето например една от последните: тази история с новия служител, когото Афоня взе в отдела в края на миналата година. Това момче от самото начало не се хареса на Настя, с детективския си усет тя долови у него доста съмнителни черти и се зае да го проучи. Оказа се, че младежът е попаднал в органите направо от криминалните среди и е бил висококвалифициран джебчия. Но всички опити да съобщи тази информация на началника се блокираха в зародиш, полковник Афанасиев не обсъждаше кадровите си решения със своите подчинени. Е, и какъв е резултатът? През юни избухна скандал с „престъпниците с пагони“, бившият джебчия беше задържан заедно с „група колеги“, разкошната му биография стана достояние на обществеността и Афоня най-сетне научи от службата по собствена сигурност това, което толкова безуспешно се бе опитвала да му каже Настя Каменская. Дълго триха сол на главата на кадровика, който бе назначил новия служител и бе правил проверки, настояваха да си признае колко са му платили, та резултатите от проверките да са положителни, а Афоня го разкарваха по началнически кабинети и му наприказваха сума ти неприятни неща. Ако се бе вслушал навреме в предупрежденията на подполковник Каменская… Къде сте видели началник, който ще прости такова нещо на свой подчинен?

Но нали не можеше да разказва всичко това на Дашенка…

— Дълга история — отбягна прекия отговор Настя. — Просто знам — и толкоз. Приеми го като факт, без обяснения. И хайде стига по този въпрос. Да вървим при мъжете, че без нашия контрол кой знае какви ги вършат.

Мъжете — Льоша Чистяков и Саша Каменски — обаче вършеха нещо чисто мъжко: разглеждаха и обсъждаха ски оборудването, с което заможният банкер Александър Павлович Каменски се бе наслаждавал на алпийския въздух, снега и стръмните склонове. Малкият Саня също се въртеше около тях, постоянно се намесваше в мъжкия разговор със звънливото си гласче и се опитваше да разкаже на чичо Льоша за собствените си успехи в ски спорта и най-вече в преодоляването на страха от лифтовете. Настя се възхищаваше на вида на брат си и жена му — толкова млади, пълни с енергия, свежи, цъфтящи, лицата им покрити с равномерен кафеникав тен, очите им блестят. Не са като нея — остарялата и уморената. Вярно, те бяха прекарали една година в Алпите, след такава година не е трудно да изглеждаш добре, но тя има чувството, че вече никога няма да може да бъде като тях, дори да прекара на същите тези Алпи целия си останал живот.

— Какво има, Настюша? — улови погледа и брат й и се разтревожи. — Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред — пресилено бодро отговори тя. — А в тая къща дават ли чай, или само хранят с печено и раздават подаръци?

— Разбира се — веднага се засуети Даша, — аз ей сега, след пет минути ще има чай, донесли сме страхотни бонбони, взехме ги…

Останалата част от историята за бонбоните се разми някъде в дъното на апартамента, около кухнята, където моментално отлетя бързоногата Дашенка.

Настя и Льоша пиха чай и се канеха да си тръгват — вече беше късно, а и двамата на сутринта трябваше да са на работа.

— Настя. — Саша улови ръката й и леко я придърпа настрана. — Да си кажем някоя дума. Слушай, искам да имаш кола.

— Искай — равнодушно отговори тя. — Това е безпредметен разговор, Саня. Никога няма да го направя.

— Няма да приемеш подарък от брат си ли? Да не би да е неприлично? Или може би престъпно? Хайде обясни ми глупавото си упорство, намери аргументи.

— Санечка — прегърна тя брат си, целуна връхчето на носа му, — аз с удоволствие ще приема подарък от брат си. Но никога няма да обидя и унижа съпруга си. Щом ние с Льошка не можем да спечелим пари за кола за мен, значи няма да имам кола. И няма да искам да имам. Между другото, аз наистина не искам. Не обичам да съм зад волана.

— Ами тогава да ти подаря кола с шофьор? — присмехулно вдигна вежди Саша. — И защо решаваш всичко вместо Алексей? Откъде си толкова сигурна, че моят подарък ще го обиди или унижи? Питала ли си го?

— Не — призна тя, — не съм го питала.

— Ами попитай го. Или хайде аз да го попитам. Льоша!

— Какво правиш, недей! — уплашено зашепна Настя и задърпа брат си за ръкава, като си представи как може да завърши този разговор.

Но вече бе късно. Льоша внимателно остави на пода племенника си, който се правеше на въздушен гимнастик в дългите му ръце, и дойде при тях.

— Льоша, как би приел жена ти да се сдобие с кола?

— Каква кола? — попита Чистяков напълно миролюбиво.

— Автомобил като автомобил, не скъп, но приличен. Естествено, нов.

С внимателно, но някак хирургически точно движение Льоша протегна ръка и буквално измъкна жена си иззад гърба на Саша Каменски. Придърпа я по-наблизо, настани я до себе си, критично я огледа и оправи завързания на шията й копринен шал.

— Ето така — удовлетворено каза той. — Сега си истинска красавица. Та ти ме питаше нещо за кола, нали?

Настя веднага разбра всичко и моментално се успокои. Саша обаче нищо не разбра, защото познаваше Чистяков не от двайсет и осем години, отколкото го познаваше сестра му, а само от осем. А предвид и отсъствието му през последната година, всъщност бяха само седем.

— Казвам, как би се отнесъл към…

— А, за това ли — с неприкрита скука го прекъсна Чистяков. — Подари й някаква по-интересна книга или сериал на касети, само че по-дълъг, трийсет-четирийсет епизода поне, да й стигнат задълго. Тя заспива добре след тях. Всяка вечер по епизод — цял месец спокоен сън. Една жена може да приема скъпи подаръци само от мъжа, с когото спи. От съпруг или от любовник. В конкретния случай, надявам се, само от мен.

— Но аз съм й роднина! — възмути се Саша. — И то близък роднина. Какво обидно виждаш в това? Ти си талантлив учен, но не си виновен, че за това днес плащат копейки. Защо жена ти трябва по цели дни да снове из Москва пеша, щом държавата ни има такъв отвратителен бюджет?

Чистяков премести внимателния си поглед към жена си.

— Асенка — прозвуча искрена загриженост в гласа му, — наистина ли ти е трудно да пътуваш от единия до другия край на Москва? Много ли се уморяваш? Искаш ли да имаш кола?

— Ама моля ти се, не. — Тя с всички сили завъртя глава, сякаш интензивността на движенията й трябваше да потвърди чистотата на помислите. — Изобщо не ми е трудно. Тоест, разбира се, наистина ми е трудно, но с метрото става по-бързо, отколкото с кола, защото задръстванията са ужасни. Особено зиме, когато пътищата не се почистват добре, сняг, лед… Не искам никаква кола.

— Тогава защо брат ти ме занимава с глупости?

Настя се усмихна.

— Абе така, колкото да поддържа разговора.

Октомврийската вечерна Москва беше тъмна, мокра и блестяща — като черен плащ в дъждовно време. Още щом излезе от блока, където живееше брат й, и се качи в колата, Настя превключи мислите си към убийството на Елена Сафронова. Юра Коротков е прав, тук силно намирисва на активна роля на съпруга в отнемане живота на бременната му жена. Вярно, Егор Виталевич има много добро алиби, многократно потвърдено от свидетели и най-важното — поддаващо се на обективна проверка, но тъкмо за такива случаи са измислени поръчковите убийства. Егор Сафронов решава да се отърве от жена си, наема изпълнител, дава му комплект ключове от апартамента на Елена и на изпълнителя остава само да изчака жената за пореден път да отиде там, за да си вземе някоя дреха. Да влезе в апартамента, като се възползва от ключовете, и без да вдига излишен шум, да я убие. Нито свидетели, нито звънене на вратата и разговори на висок глас, огласящи цялата стълбищна площадка, на тема „Кой е?“ — „За ремонта“ — „Не съм ви викала“ — „И въпреки това отворете“, нито шумно разбиване на брава, с една дума, нищо, което може да попречи на убиеца или впоследствие да насочи по следите му. Идеална ситуация, проста до гениалност.

Ами мотивът? И в това отношение е просто. Колкото и да се силеше, Настя не можеше да повярва, че човек като Егор Виталевич ще се ожени за една жена само защото веднъж случайно е преспал с нея и тя е забременяла от него. В живота му със сигурност е имало достатъчно подобни ситуации, но кой знае защо, те не са завършвали със сватба. За това ясно говори фактът, че и двата предишни брака на Сафронов са били бездетни, следователно изобщо не са били сключвани заради бременност. Какво тогава се е случило този път? Защо Сафронов не е постъпил така, както е постъпвал по-рано? Пробудило се е желанието му да стане баща? Трябва да се провери. Но как?

Ами ако не е имало никакво желание да стане баща, а е бил обикновен шантаж от страна на Елена? Тя е искала да роди детето и да го отгледа в заможен дом заедно със съпруг. Елена е накарала Егор да се оженят. Той отначало се е стъписал и се е подчинил, после обаче е поразмислил и е решил да се отърве и от шантажистката, и същевременно от омразната съпруга и съвсем ненужното дете. Но защо не се е откупил? Нали не е беден? Вярно, не е олигарх, но щом Елена го е пожелала за съпруг, значи нивото на доходите му напълно я е задоволявало, тоест, той спокойно е могъл да се откупи. Защо да я убива? Не й е вярвал? Страхувал се е, че тя ще вземе парите, а после пак ще го предаде? При съвременните нрави в икономическия живот на страната винаги има с какво да бъде шантажиран един предприемач. И това трябва да се провери: има ли господин Сафронов някакви прегрешенийца и могла ли е Елена Шчоткина да научи за тях.

Господи, накъде я поведе мисълта, към какви дебри? Какви основания има тя изобщо да подозира Егор Виталевич Сафронов при пълна липса на улики, говорещи за неговата виновност? Никакви. Тя, Настя Каменская, го подозира просто защото не разбира защо се е оженил за администраторката на неговия салон за красота. Е, ами че малко ли неща на този свят са необясними за нея! Егор Сафронов е мъж и само този факт й дава всички основания да не разчита на собствените си разбирания, защото е жена и има свои представи за мотивите, с които мъжете се женят. Нали точно това обясняваше преди няколко дни на изпитната комисия? Именно това, а сега е пощръкляла и се дразни: как така, оженил се е с неясни за мен мотиви, това не може да бъде, мотивите със сигурност са други, щом аз не ги разбирам, значи изобщо ги няма…

— Приятелко, в какви дълбини се спусна ти, човек и с акваланг не може да те стигне?

Настя трепна и се опомни. Боже, вече са стигнали вкъщи, а тя дори не е забелязала!

— Льоша, ако ти кажа за какво мисля, ти дълго ще се превиваш от смях — заяви тя с усмивка.

— Вече започнах. Е, за какво мислиш?

Тя слезе от колата, протегна се, дълбоко вдиша влажния, пропит с аромата на окапали листа въздух.

— Защо се женят мъжете.

— А не искаш ли да помислиш защо се развеждат? — ехидно попита мъжът й.

— Искам. И за женитбите, и за разводите, и за убийствата вместо разводите. Слушай, хайде да се поразходим двайсетина минути, да подишаме чист въздух. И през това време ти ще ми обясниш мъжките възгледи върху проблемите на брака и неговото разтрогване. Солидно, като професор, систематизирано.

Дори в тъмнината на зле осветения двор Настя видя как Льоша се смути. Боже мой, колко години вече са заедно, а той още се страхува, че тя ще го напусне…

— Лично към теб ли има отношение това? — попита той глухо.

— Пази боже, Льошенка! Просто нашето общо приятелче Юрочка ми пробута убийство на бременна жена и всички ние подозираме, че е убита — или по-точно убийството й е поръчано — от нейния скъп съпруг. Та ето, блъскам си главата да разбера защо му е било нужно да я убива, след като е могъл просто да се разведе. Е, ако не се разведе, поне да я напусне. И изобщо недоумявам защо се е оженил за нея. Искаш ли да ти разкажа историята, а ти да я коментираш от мъжка гледна точка?

— Давай.

Той не се опитваше да скрие облекчението си и на Настя й стана съвестно. Нито един нормален мъж след двайсет и осем години близки отношения не би се притеснявал постоянно, че жена му ще го напусне. Щом двайсет и осем години не го е направила, вече няма къде да се дява, това е очевидно… Впрочем сигурно това е очевидно само за жените, защото те точно така се отнасят към мъжете си: щом двайсет и осем години не я е напуснал, вече няма да го направи. И грешат. А мъжете — обратно, знаят, че и след трийсет, и след четирийсет години могат да си тръгнат, у тях никога не умира влечението към свободата и към продължаването на рода с по-млада самка. И си мислят, че жената е устроена по същия начин и също може… Но колко ли гадно се е държала тя през всичките тези години, щом Льошка още не се е успокоил!

Тя започна да разказва, като се стараеше да бъде последователна и да не изпуска нищо важно, съчетавайки сведенията, получени от Андрей Чеботаев, и информацията, която бе успяла да извлече от днешния разговор с безутешния вдовец Егор Сафронов.

Живяла някога девойката Лена Шчоткина… Тя се родила в Новосибирск. Преди осем години, на двайсет и три годишна възраст, пристигнала да покорява Москва. Била много красива и много умна, но умът й се проявявал само когато благоволявала да поработи някъде, а това се случвало рядко и за кратко. Живеела предимно с богати мъже. Един от тях й купил апартамент, което позволило на младата Лена Шчоткина да се регистрира в Москва. С какви именно мъже е живяла — това още не беше установено, защото хубавата Лена имала една нетипична за младите момичета черта: не се сближавала прекалено с приятелките си, използвала ги просто за ежедневно общуване и лесно скъсвала отношения с тях. По-точно, отношенията сами се скъсвали, тъй като Лена Шчоткина не се стремяла да ги поддържа. Не търсела сама приятелките си, отбягвала срещи, оправдавайки се с различни маловажни причини, и така нататък.

— Льоша, кажи как е възможно една млада жена да няма приятелки, а? Ей така, поне една. Та нали тази Шчоткина не е московчанка, няма роднини тук, сигурно е била много самотна. Как мислиш?

— Мисля, че не би било зле да погледнеш себе си — философски каза Чистяков, стиснал здраво жена си под ръка. — Ти самата много ли приятелки имаш? Нещо не съм забелязал дори една.

— Льоша, ти не сравнявай — разпалено възрази Настя. — Първо, аз имам теб и вече почти трийсет години ти си ми и съпруг, и приятел, и приятелка. Второ, в работата си имам Коротков, с когото също мога да обсъждам всичко. И трето, имам самата си работа, която запълва не само времето, но и главата ми, при това изисква много емоции, така че за общуване с приятелки просто нямам належаща необходимост. А нашата Лена Шчоткина не е имала такава работа, не е имала и някого като моя Чистяков. Как тогава е задоволявала своята потребност от общуване?

— Може да не е изпитвала такава потребност — сви рамене Алексей. — Защото какво представлява всъщност личното общуване? Размяна на информация, продиктувана, от една страна, от стремежа да разкажеш за себе си, да споделиш преживявания и впечатления, и от друга страна — от любопитство: а как стоят тези неща при другия? Ако липсва любопитство, интерес към другите хора, а за себе си нещо не ти се разказва или не бива да разказваш, ето ти го образа на класическия самотник. Вярно, самотници по-често се срещат сред нас, грубите и недодяланите, но от време на време се намират и сред вас, нежните и деликатните.

Настя потрепери, изведнъж усети, че е премръзнала.

— Да се прибираме — предложи тя. — Нещо ми е студено.

— А за младата Лена няма ли повече да ми разказваш?

— Вкъщи. На топло и уютно — обеща тя.

Настя обичаше такива дълги домашни вечери, разговорите с Льошка, обсъжданията, своите учудени въпроси и опитите да анализира на глас, неговите отговори и поправките му в нейните разсъждения. Мисленето на Чистяков беше принципно различно и той почти винаги виждаше фактите в абсолютно друга светлина.

— И последното, Льоша, което не разбирам напълно: защо Егор Сафронов се е оженил за нея?

— Струва ми се, че неговите обяснения не са те задоволили?

Настя се уви по-плътно в одеялото, присви колене към корема, притисна пухената възглавница до брадичката си и направи смешна гримаса.

— Сигурно съм ужасно цинична, но не вярвам в тези приказки за внезапното прозрение и незнайно откъде взелото се желание за бащинство. Вярвам, че жената в един момент може да разбере, че иска дете. С нас това се случва и е нормално, защото никоя цивилизация не е отменила инстинкта за майчинство. Но при мъжете… Не, не вярвам. А може би аз не разбирам мъжете. Ти какво ще кажеш?

— Ще кажа, че не си права. Наистина не разбираш момчетата, но това е понятно, защото си момиче, а дори най-умното момиче никога не може напълно да се превъплъти в момче. Мъжете никога не могат докрай да разберат жените, но точно така и жените не могат да разберат докрай мъжете. Примири се, детективе, признай, че и ти не си способна на някои неща — засмя се Алексей.

— Е, добре де — промърмори ядосано Настя, — нека да не съм права. Угаси лампата.

Тя се притисна до мъжа си, вдиша познатия топъл мирис на кожата му и упорито си помисли: „И все пак, Егор Сафронов, аз не ти вярвам. Ще докажа, че сам си убил жена си или си поръчал да я убият. За тази цел трябва само да разбера защо си се оженил за нея. И ще го разбера. Може би не съм в състояние да проумея всичко, но пък мога да науча всичко, което пожелая. За тази работа имам достатъчно опит“.

Бележки

[1] Градско управление на вътрешните работи. — Б.пр. ↑

[2] Министерство на правосъдието. — Б.пр. ↑

[3] Отдел по визи и регистрации. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Няма връщане назад (3)

Метаданни

Данни

Няма връщане назад

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 3

Александра Маринина
Няма връщане назад (3)