Александра Маринина
Игра на чужд терен (5)

Ден четвърти

Когато се събуди сутринта, Настя реши да започне нов живот, а същевременно да провери на практика теорията, че битието определяло съзнанието. Казват, че актьорите понякога толкова се вживявали в ролята, че започвали да мислят и чувстват като персонажа, който играят в момента. „Ще се опитам да бъда ЖЕНА — мислеше си тя — и може би това поне малко ще разтопи леда, който ме е замразил цялата отвътре, от който душата ми зъзне.“

Преди да тръгне за закуска, тя почерни белезникавите си вежди и мигли, лекичко начерви устните си, облече ярка фланелка, а върху нея — не горнището на анцуга, а дълъг черен пухкав жакет, на чийто фон разпуснатата й светла коса изглеждаше почти платинена. Повъртя в ръцете си флакона „Клима“ и го върна на мястото му: беше чела някъде, че да се парфюмираш преди закуска е признак за лошо възпитание.

На слизане към трапезарията Настя внимаваше за походката и осанката си и изпитваше радостна възбуда. Изглежда, лекарството помагаше.

Когато започна да приготвя сака си за басейна, свали от закачалката в банята банския си, позамисли се за миг и решително го окачи обратно на мястото му. Трябва да бъдеш последователна, упрекна се Настя и извади новия, твърде дързък бански, който майка й бе изпратила от Швеция миналата година, но който си бе останал в полиетиленовия плик. Щом искаш да тренираш еротична пластика, и видът ти трябва да съответства на тренировките.

Облече го и като се видя в огледалото, обзеха я съмнения: с него изглеждаше като момиче от типично списание „за мъже“. А, да става каквото ще, и без това след единайсет в басейна няма почти никой, освен нея, прави си гимнастиката съвсем сама. Повечето посетители плуват или рано сутрин, или от пет до седем вечерта. От единайсет часа до обяд тук беше истинско мъртвило, именно затова Настя бе избрала това време за ежедневната си гимнастика.

В басейна тя добросъвестно направи всички упражнения, изплува определения брой разстояния, а после се заигра за удоволствие. Качваше се по стълбичката до парапета, отиваше до другия край, слизаше, минаваше през водата до отсрещната стълбичка — и пак отначало. Движенията й трябваше да бъдат грациозни, меки, вълнуващи, сякаш я гледа най-страхотният мъж на света и тя трябва да му хареса, да запали у него желание, да го влюби в себе си моментално и задълго. Задачката си я биваше!

Като направи тези обиколки четири пъти, Настя разбра, че се е уморила повече, отколкото от двата часа водна гимнастика. Тялото й беше послушно, тя умееше да имитира всякаква пластика — от пластиката на стремителна разгневена тигрица до тази на кротко пухкаво котенце. Имаше си такова тайно хоби — да копира човешки типажи. Ала едно е да потренираш (разбира се, вкъщи, и то се знае — на почивки) и няколко минути да се полигавиш пред огледалото, а съвсем друго — да останеш „в образа“ дълго време. Много уморително. Време беше да свършва с този цирк.

Настя вдигна глава, погледна часовника, окачен високо под тавана — беше се мотала в басейна два часа и половина, наближаваше обед. Кос лъч от есенното слънце се промуши през широкия прозорец, отрази се в някаква блестяща повърхност точно под часовника и за миг заслепи Настя. Тя замижа и решително тръгна към съблекалнята.

* * *

— Тази искам — каза Зарип, облизвайки пресъхналите си устни.

Той беше в „Долината“ за пръв път и сега му показваха помещението, от което ще може да наблюдава процеса на подбора. Помещението представляваше малко тясно стайче на третия етаж на сградата за процедури. Под окачения на стената календар със снимка на котки и кучета имаше огледално прозорче, през което се виждаше басейнът.

— Това е курортистка — отговори му красив мъж с атлетична фигура, тъмни очи и светла коса. — Ще докарат момичетата довечера, тогава ще си изберете.

— Не, искам тази. — Очите на Зарип блеснаха, по хлътналите му бузи избиха трескави алени петна.

„Психопат с психопат такъв — ядосано си помисли русокосият мъж, — запъне ли се, не можеш го помръдна. Всичко й е хубаво на нашата работа… освен клиентите.“

— Първо погледнете тези, които ще ви предложим — миролюбиво каза той. — Може някоя да ви хареса повече.

Зарип кимна, но си пролича, че само се преструва на отстъпил.

— Кога ще докарат момичетата?

— Между девет и десет часа довечера. Засега можете да си починете, в бунгалото ще ви сервират обяд. Масажистът и сауната са на ваше разположение.

— Не искам. Ще ида да поспя. Довечера тук ще има ли някой друг, освен мене?

— Още двама души. Много приятни хора, не се тревожете. Отдавна идват при нас и винаги са оставали доволни. Котаче, придружи госта ни до бунгалото.

Зарип отиде до бунгалото, придружен от масивното, но тлъстичко Котаче, притежател на висок тенор, който никак не подхождаше на облика му. Легна на дивана и се отнесе в мечти за момичето, което току-що бе видял при басейна през малкото прозорче. Боже, колко беше хубава! Именно нея бе виждал Зарип в тревожните си сънища — светлокоса, нежна, крехка, сексапилна. И ето я тук, съвсем наблизо. Много важно, че не била от онези, да я придумат пък, насила да я накарат, само тя му е нужна и никоя друга!

Зарип мислено си представи как тя ще се съблече, как ще прави любов с него. Охо, той ще я накара да направи всичко, което не може да получи от жените там, в своето узбекско село. Всички онези нещица, дето ги беше виждал в града на порнокасетите, но които не го възбуждаха, защото не ставаха с него. А сега той ще ги направи лично, ще се опива от тези дълги светли коси, от бялата кожа, от стройното тяло. Ами шията! Нейната шия! С какво удоволствие ще сключи пръстите си около нея и ще стиска, ще стиска, все по-силно и по-силно, докато не вдиша дълбоко в себе си душата й, напускаща тялото с последния й дъх… А после ще гледа филма и ще си спомня… Друга, а! Други такива няма. Или тази, или никоя.

* * *

Светлана Коломиец вече втори час седеше пред огледалото и нанасяше по лицето си специалния грим, който използват спортистките от синхронното плуване. Самата Светлана беше спортувала само в училище, и то не плуване, а волейбол. Ами да, усмихна се тя вътрешно, нейната днешна професия, най-древната професия, също е един вид спорт.

Преди три месеца Света прочете една обява, която канеше ефектни млади момичета в страните от Близкия и Средния изток за работа като секретарки във фирми, които имат руски партньори. Без много да се надява, тя изпрати на посочения адрес писмо със снимка и дори се изненада, когато получи отговор. Предлагаха й да отиде в Града в удобен за нея ден между 20 и 27 октомври за събеседване. Без да му мисли много, Светлана се качи на самолета и долетя в града.

Събеседването проведе някакъв нервен тип с конска физиономия, но на нея й хареса, че той не започна да я будалка, а й каза всичко, както си беше. Руските красавици много се ценят на Изток и много състоятелни хора биха искали да си вземат от тях за държанки. Момичето ще живее в прекрасни условия, в собствена къща, макар и малка, но с прислуга, ще го хранят, обличат, гиздят, а то, на свой ред, трябва да бъде предана, пламенна любовница без предразсъдъци. Когато омръзне на господаря, ще й бъде изплатена един вид „парична компенсация“ и ще й предоставят възможност да се върне в Русия.

Нея, Света, я поканили на събеседване, след като един милионер от Турция я избрал по снимката. Но освен нея, харесали му още няколко момичета и за да може да направи окончателния си избор, трябвало да му дадат възможност да огледа кандидатките по-подробно. Възложителят помолил да снимат на видео момичетата край басейн — имал си такова едно странно желание, смятал, разбирате ли, че във вода жената най-ярко проявява характера си, най-добре се забелязва нейната грация, а същевременно и дефектите, разбира се, ако ги има. Ако възложителят избере нея, ще й помогнат при оформянето на паспорта, получаването на виза и купуването на билет и ще й пожелаят приятно пътуване.

— Ами ако не му харесам? — попита Светлана.

— Е, като не му харесаш, какво да се прави! Ако искате, ще оставим вашата касета в нашата база данни, имаме много клиенти, тъй че шансовете ви са доста големи. Има и друг вариант: ако сте затруднена материално, можете да се снимате в порнофилм. Касетата няма да остане в Русия, ние правим филми само за чуждестранни клиенти, и то само според индивидуални изисквания, според личните им вкусове и желания и естествено — без тиражиране. Вие сте красива жена, тъй че във всеки случай не сте дошли напразно.

— Ще ми се да се надявам — усмихна се тя. — Кога ще се получи отговорът?

— Три-четири дена след снимките в басейна, най-много седмица. Дори не е нужно да напускате Града. Ще ви настаним в самостоятелно жилище за сметка на фирмата, включително с храната. Но има едно условие: ще можете да излизате от жилището само придружена от служител на фирмата.

— Защо пък толкова строго? — учуди се Света.

— Ами така — кратко отвърна типът с конската физиономия. — Аз нали не ви питам защо не искате да обслужвате руски мъже и сте готова да вършите същото в чужбина, и то без право на избор. Всяка работа си има тънкостите. Тъй че хайде без излишни въпроси.

Светлана реши, че това е нормално. Във всеки случай нямаше какво да губи. Ще поплува в басейна, ще си повърти дупето, после цяла седмица ще си почива, ще спи, ще гледа телевизия и вечер ще пие чай като добро момиче. Дори е приятно за разнообразие…

Точно в девет часа вечерта на вратата се позвъни. Като се огледа още веднъж в огледалото, Светлана Коломиец взе сака с банските принадлежности, оправи си прическата и слезе на улицата, където я чакаше кола. Не пътуваха дълго. Дори й се стори, че шофьорът нарочно удължава пътя, макар че Светлана не можа да го запомни в тъмното. Колата мина през висока чугунена порта, пое по някаква алея и спря пред вход, край който бяха паркирани още две коли. Светлана посегна да отвори вратата, но шофьорът, без да се извръща, прогъгна:

— Чакай.

Буквално след половин минута от сградата излязоха двама: мъж и младо момиче. Мъжът се качи в беемвето — металик и запали двигателя. Момичето, като се гушеше зиморничаво в лъскавия си шлифер, заобиколи колата от другата страна и се качи отпред до мъжа. Колата потегли.

— Хайде! — изкомандва шофьорът.

След като се преоблече, Светлана излезе от съблекалнята и тръгна към „конския“ тип, който стоеше до басейна с камера в ръцете. В залата нямаше никой друг и това, кой знае защо, успокои Светлана. Беше подозирала, че на „сгледата“ под формата на служители на фирмата тук ще се размотават разни хаймани, мераклии да погледат красиви момичета (може би дори не безплатно), и то разсъблечени. Фактът, че човекът с камерата беше сам, за нея беше по-убедителен от всякакви солидни препоръки.

— Какво трябва да правя?

— Нищо особено. Полудувайте, поплискайте се за удоволствие, плувайте. Постарайте се да бъдете привлекателна. Покажете на клиента най-доброто у себе си. А аз ще снимам. Хайде! — Той леко я побутна към водата.

Отначало тя се чувстваше неловко, не знаеше какво да прави с ръцете и краката си, не можеше да измисли как „да се изяви“. После си спомни за самостоятелната къща с прислугата и се постара да си представи, че плува в собствения си басейн просто за удоволствие. Движенията й станаха по-меки, плавни, тя дори се гмурна няколко пъти, понеже знаеше колко красива изглежда в синкавата вода дългата кестенява коса.

— Достатъчно! — извика мъжът с камерата. — Благодаря. Можете да се обличате.

Когато излезе, придружена от шофьора, който търпеливо я бе чакал пред съблекалнята, Светлана видя, че до тяхната кола вече има и друга. Следващата кандидатка за турския престол чакаше реда си.

* * *

От стайчето на третия етаж четирима мъже внимателно наблюдаваха какво става в басейна. Когато се появи Светлана Коломиец, Юрий Фьодорович Марцев решително каза:

— Тази! Приликата е потресаваща.

Той извади от джоба си снимката на майка си и я погледна още веднъж, после отново погледна момичето в басейна.

— Няма никакво съмнение, тази ще е. Нужен е минимален грим. Ръстът, цветът на косата, чертите на лицето — всичко е подходящо.

— Прекрасно — отвърна русокосият тъмноок мъж, — решихме въпроса с вас. Да ви изпратя ли?

Марцев кимна мълчаливо.

Третият човек в тази „наблюдателница“ беше старец с чудесно ушит скъп костюм. Досега никое от момичетата не бе му харесало, но той не беше тук за пръв път и знаеше, че довеждат нимфетките последни, та дано клиентът си избере някоя по-голяма, от онези, които показват в началото. За тях така е по-добре, защото да се занимават с малолетни е твърде рискована работа. Винаги трябва да се стараят да избягват това. За самия него това правило не се отнася, той си знае какво иска, с такива хитрости не могат да го измамят. Той, Хасанов, е вече на седемдесет и шест и не е съгласен да вземе момиче на повече от тринайсет години. Ако е по-малко, още по-добре. Какво пък, ще почакаме.

Четвъртият, Зарип, надничаше през прозорчето просто формално. Знаеше, че никое от тези момичета няма да му хареса. Трябва му само онази, която видя през деня. И ще я получи. Каквото и да му струва това.

* * *

Днес Настя беше поработила здравата. Превръщайки в дела взетото сутринта решение, преди обяда тя цели петнайсет минути се гримира и разресва косата си, та да пада по-красиво. Ефектът от терапията беше налице, тя дори изпита известно удоволствие, докато избираше какво да облече за трапезарията.

След обяда тръгна да се разходи. Тутакси за нея се лепна някакво ситно типче и се опита да я заприказва. Настя добросъвестно се насилваше да се включи в разговора, но след десет минути толкова откровено й доскуча, че наруши обещанието, което си бе дала сутринта — да бъде мека и дружелюбна.

— Извинете, не бихте ли ме оставили да се разхождам сама? — каза тя и свърна в една странична алея.

Ситният обаче се оказа упорит. Не се отделяше от Настя и полугласно бъбреше някакви глупости, без да иска отговор от нея. И изведнъж нахално я хвана под ръка.

Настя спря и вече се готвеше да изтърси нещо грубо, когато момчето я изпревари:

— Искате ли да ви дам петдесет хиляди? — попита то напълно сериозно.

— Искам, дайте ги! — не по-малко сериозно отвърна Настя.

— Е, не съвсем за нищо де — засмя се момчето.

— Тогава не ги искам.

Настя се обърна и бързо пое по маршрута си, ала настойчивият спътник отново се озова до нея.

— На вас нищо няма да ви струва. Ще походя до вас, ще ми разкажете как прекарвате времето си в санаториума, какви процедури ви правят, кои други кретени, освен мен се опитват да ви ухажват, после ще отидем в стаята ви, вие ще си гледате работата, а аз кротко ще поседя и ще почета книжка. Дори няма да ме забелязвате. Ще поседя при вас докъм десет часа и ще си отида. Това е.

— Ами петдесетте хиляди? — присмехулно попита Настя. Стана й интересно.

— Утре сутринта. Ако ми позволите да намина при вас по-късно вечерта, тогава ще ги донеса.

— Слушайте, младежо, ако имате излишни петдесет хиляди, повикайте майстор. Разместени са ви чарковете.

Настя отново решително закрачи по алеята. Момчето я остави на мира.

Още сутринта Настя си беше взела часовника от масажиста, тъй че днес дори не закъсня за вечеря. Сега, като видя, че наближава единайсет, реши, че за днес е работила достатъчно. Прибра изписаните листове в папката, затвори речниците и излезе на балкона да запали цигара.

Този октомври беше студен, почти зима. Голите дървета очакваха снега, без защитата на листата им беше студено и самотно. Настя си помисли, че вътрешно и тя е студена като дърветата. Цялата й днешна терапия не бе нещо повече от украшения за елха по премръзналите голи клонки. Изглеждаше точно толкова нелепо и неправдоподобно. Поигра си — стига толкоз.

Вече угасила цигарата, Настя продължи да стои в тишината, без да мисли за нищо. Студът най-сетне я докопа, тя потрепери и излезе от вцепенението си. А Регина Александровна май имаше гости. Настя дочу разговор:

— … Не може да се работи така, правено е явно през куп за грош. Зрителната част е накъсана, психологическата настройка се проваля. Звуковото решение изобщо не е свързано със зрителното. Това нарушава хармонията, отслабва възприятието, не продуцира асоциативни връзки. Буквално си погубил великолепната музика…

Гласът на старицата звучеше строго и раздразнено, което Настя изобщо не бе очаквала. Стана й неудобно, върна се в стаята и затвори балконската врата. Точно когато окачваше якето си в гардероба, чу потропване. На прага застана съседката.

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Настя, която не бе забравила какво й каза старицата при запознаването им.

— Да, Настенка! — Съседката сияеше. — Ето, преди малко се ядосвах, мърморех… Обаче не ме забравят мене, старата жена! Пристигна мой ученик, един от малкото, които ме радват и до ден-днешен. Елате, ще ви запозная. Няма все да тракате на машината я!

Като гледаше радостно развълнуваната старица, Настя не намери сили у себе си да й откаже. Ясно, иска да се похвали с преуспелия си ученик. Какви други радости може да има една самотна възрастна жена?

— Ще се понаглася малко…

— Изглеждате прекрасно, Настюша, поруменели сте, сякаш тъкмо се прибирате от разходка. Тръгвайте.

Когато влезе в стаята на съседката, Настя остана изумена. На масата във фруктиера — грозде, нарове, ябълки. До тях — бутилка коняк, кутия скъпи шоколадови бонбони, нарязан лимон в чинийка. Ала най-силно я порази огромният букет разкошни хризантеми, чиито розово-кремави листенца от вътрешната страна просветваха матово като теракота. А от фотьойла стана да я посрещне едър, привлекателен мъж. Класически строгото лице източен тип с тъмни бадемови очи бе обрамчено от светлокестенява, почти руса коса. Този дисонанс правеше мъжествения му облик по-мек, по-обаятелен.

— Дамир — представи се той и Настя успя да забележи някакъв неразбираем отблясък по лицето му: той сякаш се учуди на нещо, на което не би трябвало да се учудва, но навреме се усети.

— Анастасия. — Настя направи гласа си да изглежда по-дълбок, тих, а усмивката на бърза ръка взе назаем от арсенала на една френска кинозвезда.

Дамир й целуна ръка и под топлия му поглед ледът в нея започна да се топи. Господи, колко добре направи, че дойде тук! Хем за малко щеше да откаже.

Регина Аркадиевна извади чиста чашка, наля в нея коняк и я подаде на Настя. Настя отначало се изненада, че възрастната домакиня, а не мъжът налива алкохола и веднага се сети, че ръката й е все още в ръката на Дамир, а самата тя е застанала като сламено бостанско плашило с блажена усмивка на лицето. Смути се, отдръпна ръката си, но отказа да вземе чашката.

— Изобщо ли не пиете? — учуди се старицата.

— Не обичам коняк.

— А какво обичате?

— Вермут. Най-добре да е мартини.

— Ще го имам предвид — каза Дамир с такъв тон, че Настя пламна цялата.

Дамир Исмаилов, както й разказаха после, бил роден и израснал в Града, Регина Аркадиевна му била учителка от шестгодишен, бил много способен, но когато завършил музикалното училище, записал не консерватория, както всички очаквали, а Института по кинематография. Сега работел като режисьор в малка частна киностудия, свободно творял всичко, което му хрумнело, смело експериментирал и понякога плодовете на това своеобразно творчество дори получавали награди на някакви си там фестивали. Пренебрежението, с което Дамир говореше за фестивалите и наградите, се видя на Настя ако не престорено, то някак неоправдано: с какви средства съществува киностудията, щом произвежда експериментални некасови филми?

— Мен това не ме вълнува — весело се усмихна Дамир. — Студията принадлежи по равно на двама откачалници, които искрено смятат, че техните талантливи деца не са били оценени правилно в света на кинобизнеса и са готови да стигнат до просешка тояга, само и само ненагледните им рожби да играят главните роли. Богатите, ще знаете, са големи чешити. Парите им с лопата да ги ринеш, а откъде ги вземат — не е моя грижа. Съгласна ли сте с мен?

— А в какъв смисъл експериментирате?

— Трудно е да се обясни с думи… Най-общо казано, опитвам се да използвам музикалното си образование и сам пиша музика към филмите, като се старая тя да изразява именно онова, което искам да кажа като режисьор.

Когато Настя се сепна, минаваше един през нощта. Тя не можа да си припомни кога за последен път се бе чувствала толкова добре в компанията на съвършено непознати хора. Гроздето беше сладко, кафето — силно, старицата, обратно на опасенията й, се оказа чудесна събеседничка, жива, остроумна, смело си пийваше коняк и заразително се смееше. Очите на Дамир галеха Настя, погледът му беше вече не топъл, а парещ, и тя имаше чувството, че загрята под този поглед отвътре, започва да се разтапя отвън, че няма нито ръце, нито крака и изобщо не е ясно как ще успее да стане от фотьойла.

— Настя, не искате ли да се разходим преди лягане? — попита Дамир и надникна през прозореца. — Между другото има пълнолуние. Много е красиво.

— Добре — съгласи се тя май малко по-нетърпеливо, отколкото позволяваше приличието. Това не остана скрито от старицата и тя заговорнически намигна на Настя.

— С кола ли сте, Дамир? — попита Настя, докато вървяха през озарения от лунната светлина парк.

— Не.

— Ами как ще се приберете? Градският транспорт вече не се движи, а няма почти никаква надежда да хванете такси.

— Нима не ви казах? Та аз си купих карта за една седмица. Буквално днес я купих. Сутринта пристигнах със самолета от Новосибирск, нашата студия се намира там, отбих се у Регина Аркадиевна, съседката ми каза, че била в санаториума. Хукнах насам и Регина ме посъветва да се настаня тук. Защо не? Условията са добри, прекрасно хранят, а най-важното — Регина е наблизо. Всъщност дойдох специално при нея. Искам да й покажа някои проекти.

— Тя май и досега ви е учителка — тихо каза Настя и се уви по-плътно с шала.

— Регина е гений — много сериозно отговори Дамир. — Чудовищна съдба и потресаваща устойчивост. Защото тя е куца от дете. Хубаво лице, разкошна коса, а през цялата буза — отвратително петно по рождение. Била е невероятно талантлива. Специалистите са слушали записите й и са обезумявали от възторг. Щом се появила на сцената пред тях — край, свършено. Та това са били четирийсетте години. Артистът трябва да бъде божество, публиката трябва да се влюбва в него, тогава ще ходи на концерти. А кой ще си купи билет, за да слуша саката нещастница с обезобразено лице? А пък че хората трябва да слушат музика в изпълнение на талантлива пианистка — не искали и да чуят за това. Че как при онази зрелищност и грандиозност на сталинските времена! Затова Регина сложила кръст на изпълнителското изкуство и се заела с преподаване. Станала изключително известна и с това. Геният си е гений. Тя умееше за пет минути с десет думи и три акорда да обясни на ученика неща, които другите педагози им набиваха в главите със седмици и месеци. Ако едно дете имаше, макар и миниатюрна искрица талант, зрънце дарба, под ръководството на Регина разцъфваше като дивно цвете. Децата я обожаваха, родителите я боготворяха. И ето ви нов удар! Не я пуснали да отиде с учениците си в Полша, на международен конкурс на млади изпълнители. Всички участници в конкурса отишли заедно с педагозите си, а двамата от нашия Град — с инструктора от градския комитет на партията.

— Господи, това е чудовищно! — възкликна Настя. — Но защо?

— А вие как мислите? Можеше ли през шейсетте години една клета учителка по музика с фамилно име Валтер да замине в командировка в чужбина? Това не подлежеше на обсъждане. Най-лошото е друго. Намерил се един идиот, който сметнал за необходимо да й обясни защо учениците й ще заминат с човека от градския комитет, а не с нея. Но тъй като не му достигнало мъжество да й каже антисемитската истина, взел, та й тръснал, че видите ли, външността й не била представителна. На конкурса, когато обявяват изпълнителя, непременно представят неговия педагог и той трябва да стане и да се поклони на публиката и журито. Как бихте го направили, демек, с вашия крак и с вашето лице…

— И какво станало после?

— После Регина си поставила цел и се устремила към нея. Събрала още ученици, започнала да печели не, ами буквално да рине пари, претрепвала се от работа. Накрая си взела неплатена отпуска и отишла в Москва. Оправили й лицето, не напълно, разбира се, но доста добре. Ако човек не се взира специално, няма да забележи. А с крака нещата съвсем се влошили. Четири операции, една след друга, нещо там не тръгнало както трябва, а може би просто нещо сбъркали. С една дума, докато по-рано Регина просто куцала, след лечението започнала да ходи с бастун. Тогава била почти на четирийсет. А ако имала повече пари и ако била отишла при лекарите десетина години по-рано, всичко можело да тръгне другояче. Щяла е да има и семейство, и деца. А така е сама като кукувица.

— Но нали и сега има ученици — възрази Настя, — а и вие не я забравяте.

— Не преувеличавайте моето благородство, Настенка. Аз идвам при Регина не като при учителка, на която ще бъда благодарен до гроб, а като при гениален музикант. Ако искате, да отидем в моята стая, ще ви покажа какво имам предвид.

— Вече е късно — неубедително отказа Настя.

Дамир отиде до един фенер, дръпна ръкава на якето си и погледна часовника.

— Два и двайсет. Наистина е късно. Вижте какво, Настя, нека наричаме нещата със собствените им имена. Аз изобщо държа на честността и простотата в отношенията. Имате ли нещо против?

— Опитайте — едва чуто промълви Настя с вцепенените си устни. Чувстваше се отвратително.

— Първо, предлагам да минем на „ти“. Става ли?

Тя кимна, вътрешно се мразеше.

— Второ, официално ви заявявам, тоест заявявам ти, че не просто ми харесваш, а че ми харесваш много, малко ми остава да се влюбя и естествено бих искал сега да отидем в моята стая. Но нека бъде така, както искаш ти. Ако смяташ, че днес е още рано, аз съм готов да почакам до утре или до вдругиден, или до който и да е ден от следващата седмица, докато не отлетя обратно за Новосибирск. Но нека не бъркаме едното с другото. Донесъл съм си апаратурата, защото съм дошъл при Регина за съвет. Дошъл съм да работя. Щом те каня, за да ти покажа работата си, значи те каня именно за това. Настя, аз не съм някой хлапак, който кани момиче в мазето да слушат магнетофон, а накрая момичето се оплаква, че го били изнасилили. Аз съм почти на четирийсет. Не се нуждая от евтини трикове, за да поваля в леглото си жена, която ми е харесала.

„А, тук вече ти вярвам. Поваляш ги не само в леглото си, но и на пода, и на масата, и изобщо, където ти падне. Колко жалко, боже мой, колко жалко! Всичко ти е хубаво, Дамир, освен едно: лъжеш. А аз не обичам лъжците.“