Александра Маринина
Игра на чужд терен (10)

Ден девети

Сутринта при Регина Аркадиевна дойде процедурната сестра да смени компреса на крака й, който отново се беше възпалил. След като обработи с лекарство болното място, тя избъбри:

— Вчера ви беше на гости един симпатичен мъж. Между другото той прекара цялата вечер със съседката ви от стая 513.

— Той ми е племенник — спокойно отговори Регина Аркадиевна, като се стараеше да прикрие болката.

— Сериозно? — Медицинската сестра изненадано се ококори срещу старицата. — Кой би помислил, че имате племенник! Толкова години се лекувате при нас и винаги сте казвали, че си нямате никого. А сега излиза, че не сте самотница, а потайница, Регина Аркадиевна — захихика момичето. — Признайте си: той е ваш таен ухажор, нали? Или извънбрачен син? Ах, вие, ах, вие, Регина Аркадиевна!

Възрастната жена не можа да сдържи усмивката си.

— Какво, Леночка, хареса ли ви? Искате да се запознаете с него, така ли?

— Ами ерген ли е?

— Не знам — не щеш ли, изтърва се Регина Аркадиевна и се сепна.

— Ама как така? Уж ви е племенник, а да не знаете? О, нещо ме мамите вие.

Момичето грижливо постави компрес и започна да бинтова болния крак.

— Ох, не е за възрастта ми да играя на тези игри — въздъхна старицата. — Ще ви кажа истината, само не ме издавайте. Обещавате ли?

— Обещавам! — заговорнически се ококори Леночка.

— Той е от милицията. — Регина Александровна сниши гласа си до шепот: — Заради онова убийство… Разбирате ли? Само че моята съседка не бива да знае. Казахме й, че е мой роднина.

— Колко интересно! — разочаровано проточи момичето. — Тогава не е за мен. Всички милиционери са скучни и женени. Виж, ако беше ерген, можеше да си помисля. Е, това беше, Регина Аркадиевна, аз свърших. Довечера е дежурна Тамара, тя ще ви смени превръзката преди лягане. Старайте се да ходите по-малко.

— Благодаря, детко.

Регина Аркадиевна протегна ръка към фруктиерата, извади едър нар.

— Вземете, Леночка, направете ми това удоволствие. С моето кръвно е рисковано да ям нарове. Но как да откажа, като ми донесат!

* * *

— Ето, вземете. — Лена подаде на Коротков честно спечеления нар. — Не ги обичам. По-добре да ме беше почерпила с ябълка. Не умее нашата Регина да пази тайни. Всичко ми издрънка, добрата душа.

— А ти умееш ли? — с дяволита усмивка я попита Юра. — На теб мога ли да разчитам? Лена, три кила ябълки ще ти купя, не, пет кила, ако не ме издадеш. Ама да не се престараеш, нали?

* * *

В ресторанта беше топло, уютно и ужасно скъпо. Щом надникна в менюто, Настя буквално онемя.

— Такива скъпи ястия просто ще ми заседнат на гърлото — призна тя.

— Глупости! — отвърна Дамир и с жест повика келнера. — Храната трябва да ти засяда на гърлото по съвсем друга причина. Да поръчам ли жулиен?

— Поръчай. За каква друга причина говориш?

Дамир не успя да отговори, защото до масата застана келнерът. След като прие поръчката, той веднага започна да носи хляб, напитки, предястия. Настя търпеливо мълчеше и чакаше кога ще може да повтори въпроса си.

— Не ми отговори. Каква причина имам да се тревожа, Дамир?

— Твоят нов ухажор — небрежно отвърна той, докато й слагаше в чинията студено месо и нарязани зеленчуци.

— Защо? Ревнуваш ли? — невинно запита Настя.

— И още как. Мен ме отхвърли с презрение, обаче се свърза с милиционер. Потресаваща избирателност за деликатна натура като тебе. Това не бях очаквал!

„Дали да си изтърва вилицата? Не, по-добре да се задавя. Не бива да преигравам. Глупаво ще е да му повярвам от първата дума и да изпадна в паника.“

— Какъв милиционер? За кого говориш, Дамир?

— За онзи, с когото снощи отиде на танци. Много нежна двойка!

— Глупчо, той е племенник на Регина. Тя не ти ли каза?

— За казване — каза ми. Обаче други хора ми намекнаха, че бил чистокръвно ченге, бил дошъл от Москва специално да дебне теб. И как се чувстваш, след като чу всичко това?

— Не знам. — Тя сви рамене. — Мисля, че е недоразумение. Какво интересно може да дебне около мен едно ченге? Измисляте си, Дамир Лютфирахманович.

— Твоето лекомислие ще ме подлуди — каза раздразнено Исмаилов. — Ти можеш ли да погледнеш сериозно на ситуацията? Не те питам имаш ли някакви грехове. Сама си отговори на този въпрос. А още по-добре — спомни си за какво си говорихте с него, от какво се интересуваше той. Така ще разбереш защо се усуква около теб.

„Е, той май ме убеди. Стига съм се правила на наивница. Време е да започвам.“

— Дамир — бавно произнесе Настя, без да откъсва очи от чинията си, — ами ти защо се притесняваш толкова? Защото — ако не ме лъжеш пак — милиционерът дебне мен, а не теб. Защо се нервираш толкова?

— Защото съм голям глупак — ядно тръсна Дамир. — Защото сърцето ме боли за теб. Защото искам да ти помогна, доколкото изобщо е по силите ми. Ако не със съвет, поне с подкрепа и съчувствие. Ти изобщо в състояние ли си да разбираш такива прости неща или в главата ти има място само за безкрайни сложнотии?

„Ах, кучият син! Право в десетката! Да можеше да знаеш, Дамир Исмаилов, колко си прав! Именно това ме измъчва през последните дни. Нима толкова ясно си личи? Или беше просто случайно попадение?“

— Наистина ли мога да разчитам на твоя съвет и подкрепа? — Нека гласът й леко потрепне, като преди сериозно признание.

— Можеш. И без това обещах на следователя да поостана тук, искал да ме разпита още веднъж. Ще купя още една карта и ще бъда постоянно до теб. Искаш ли?

Настя кимна, после вдигна към него виновен поглед.

— И отношението ти към мен няма да се промени и няма да мислиш лоши неща за мен дори ако…

— Какво „ако“?

— Ако се окаже, че този милиционер има основание… Дамир, аз попаднах в сложна ситуация. Сега не мога да ти разкажа всичко, но после може би ще го научиш. Вярно, имам известна вина. Но не съм убила това момче — Алфьоров. Вярваш ли ми? — „Това е, стига толкова. Това трябва да е достатъчно.“

— Вярвам ти, Настенка, разбира се, че ти вярвам. Достатъчно е да те погледне човек, за да ти повярва. Нима можеш да нанесеш такъв силен удар? Хайде да пийнем.

— Хайде — с облекчение се съгласи тя. Първото действие от спектакъла е изиграно. Можем да обявим антракт.

* * *

Денисов втренчено разглеждаше лицето си в огледалото. Стар е вече. Суетата му омръзна. Докато Лиля беше с него, имаше и огън, и подвижност, имаше желание да прави нещо, и сили имаше. Не оцени той Лиля, дъртият пън, мислеше си, че е купил младостта и нежността й, а като благодарност за „вярната служба“ й намери богат съпруг, предприемач от Австрия. Утешаваше се, че там тя ще се чувства по-добре, че го е „заслужила“.

А после дойде Верочка, ненагледната му внучка, и му разказа как отишли с Лиля на вилата точно преди заминаването й, колко плакала Лиля, какви думи казала. Та мигар можеше той на тези години да предположи, че тя наистина го обича? Не искаше да се самозалъгва Едуард Петрович, за да не се разочарова после. И ето, излезе, че се е излъгал. Друга такава Лиля вече няма да има в живота му и постепенно той ще изгуби интерес към всичко. Вече има толкова пари, че увеличаването на капитала не му носи радост. Радостта му сега е една — да харчи, да усеща могъществото си, способността си да пробужда чувство на благодарност.

Стар е вече Едуард Петрович. Докато Лиля беше тук, пътуваше с нея и до средиземноморските плажове, и до швейцарските високопланински ски курорти, и лицето му постоянно беше покрито с лек загар, а фигурата му беше стегната и май имаше по-малко бръчки. Сега Денисов вижда в огледалото едно постепенно подпухващо лице, по бузите — червени старчески жилчици, тялото му е повехнало, пуснал е коремче. Не можеш да се скриеш от възрастта…

Внезапно той се усмихна на отражението си. Има все пак интересни моменти в живота му, случват се още, изскачат отнякъде. Ето, сега например му предстои да реши една интересна задача: да накара един човек да изпълнява професионалния си дълг срещу пари, но не срещу държавната си заплата, а срещу неговите пари, на Денисов, или по-просто казано — срещу мръсни мафиотски пари. Е, може и срещу валута. Според първоначалната информация този човек не е проста фигура, дори е малко опърничав. Какво пък, още по-добре, още по-интересно. Едуард Петрович знаеше, че никога не е бил неотразим за жените, никога не е притежавал мъжко обаяние, онази особена притегателна сила на самеца. С Каменская ще трябва да се сражава с други средства.

Къде е обаче нашият Старков? Денисов погледна часовника си: до уговорената среща оставаха седем минути. Натисна копчето на звънеца, монтиран в кухнята. Веднага довтаса Алан, дребничък, заоблен, брадат, напомнящ весел гном.

— Направи ми един млечен коктейл, Аланчик. След пет минути ще дойде Толя Старков, поседи с нас, послушай ни. Може да се наложи да приемаме гостенка.

— Кога да поднеса вечерята, Едуард Петрович?

— По-късничко, Аланчик, след като си поприказваме с Толя.

— Очаквате ли някого? За колко души да се приготвя?

— Днес пак съм сам, Вера Александровна ще остане у сестра си още една седмица. Сложи масата за двама, ще вечеряме с тебе.

— Добре.

Като посръбваше на малки глътки приятния на вкус млечен коктейл (мляко, жълтък, сок от току-що изцедена ябълка-антоновка), Денисов внимателно слушаше своя началник на разузнаването.

— Времето беше малко, Едуард Петрович, затова успяхме да съберем само откъслечни сведения. Каменская е ленива и обича да й е удобно. Най-добре се чувства седнала зад бюро или легнала на диван. По всичко личи, че не се е занимавала с домакинска работа.

— Откъде имаш тези сведения?

— От камериерката, която разтребва стаята й. Тя е жена опитна и наблюдателна, само по един пепелник с фасове може да опише цял характер. Можем да й вярваме.

— Добре, добре. По-нататък.

— Каменская пуши много и пие много кафе.

— Марката?

— Тук има буркан бразилско нес кафе. И вкъщи пие нес, мързи я да си вари. Ако има възможност, предпочита капучино.

— Цигарите?

— Тук пуши „Аскор“, но обича ментолови. Старае се да не сменя често марката, купува си по няколко стека.

— Дрехите, козметиката?

— В това отношение нищо не мога да разбера. Помолихме Татяна Василиевна да погледне Каменская днес следобед, когато двамата с Исмаилов бяха на ресторант.

Татяна Василиевна беше директорка на Градския дом на модата и лична шивачка на Вера Александровна, съпругата на Денисов, а същевременно и експерт на самия Едуард Петрович.

— Исмаилов ли? А, да, нейният любовник. Та какво каза Татяна?

— Каза, че Каменская се облича не с каквото й отива, а с каквото й е удобно. Ако се съди по мимиката и по пластиката на движенията й, тя умее да бъде много привлекателна, когато смята за необходимо. Но в ежедневието се облича повече от скромно и е съвсем невзрачна.

— Любопитно — изхъмка Денисов, — и какво излиза, че както седи в ресторант с любовника си, тя не се старае да изглежда привлекателна?

— Така излиза, Едуард Петрович.

— Какво е яла в ресторанта?

— Каквото е имало в менюто. Но от разговора с келнера си направихме извода, че е равнодушна към месото и много обича различни зеленчуци. Ако се съди по въпросите, които е задавала, не яде солено и лютиво, предпочита зеленчуците не сурови, а задушени.

— Какво пие?

— Трудно е да се каже. В ресторанта е поискала мартини, те не са имали. Пила е портокалов сок. Вярно, пийнала е чаша вино, което е поръчал Исмаилов, но не цялата, и се е намръщила, не й е харесало.

— Нещо друго?

— Не обича силно пусната музика. Изобщо не обича шум. Камериерката казва, че радиото в стаята на Каменская е постоянно изключено от контакта и шнурът с щепсела по цели дни лежи върху шкафчето в едно и също положение. Очевидно не го е включвала нито веднъж.

— Сериозна дама — позасмя се Денисов, — не слуша дори последните новини.

— Виж, вестници чете, макар и нередовно. През първата седмица в стаята й не е имало нито един вестник, после изведнъж се появила цяла купчина.

— Добър признак, Толя, това е много добър признак — веднага се оживи Едуард Петрович, — изведнъж нещо я е заинтересувало. Значи не е толкова ленива и апатична, колкото излизаше от твоя доклад. Продължавай, ако обичаш.

— В санаториума тя лекува стара травма на гърба си. Изпитва болка, когато седи в меки дълбоки фотьойли, гледа да избира столове или дивани с твърда права облегалка.

— Ценно наблюдение. А как се развиват отношенията й с нашата доблестна милиция? Успял ли е този московчанин, как се казваше…

— Коротков — бързо подсказа Старков.

— Да, Коротков. Успял ли е да я придума?

— Засега не. Отказва категорично, но без истерия.

— Какви са аргументите й?

— Ето, записал съм ги почти дословно: „Не искам да си имам работа с хора, които смятат, че жената не е човек.“

— Ти лично ли чу това?

— Седях на съседната маса, когато тя го каза на този майор от Москва. Трябва да отбележа, Едуард Петрович, че тя се владее прекрасно. Разговорът не беше приятен, но тя през цялото време се усмихваше и нито веднъж не повиши тон. Затова не можах да чуя повече от половината й думи.

— Нищо, Толя, и това е достатъчно. Довечера ще обмисля твоята информация, а от утре сутринта можеш да започнеш. Върви, Толя.

Когато вратата се затвори зад Старков, Денисов се обърна към Алан, който тихичко си записваше нещо в ъгъла, на малката масичка.

— Какво ще кажеш, Алан?

Алан зарови пръсти в дългата си гъста коса, после събра в шепа широката си брада, предъвка устни.

— Без хайвер и сьомга. Ще трябва да се откажем и от вашите коронни бифтеци.

— Шаран със сметана? — колебливо предложи Денисов.

— Ако ставаше дума за ваш конкурент, бих се съгласил. Сега малко хора умеят да ядат риба красиво и грамотно да се справят с костите. Това нервира гостенина. Ако смятате да я уговаряте за нещо, не бих ви посъветвал да поднасяме риба. Освен може би есетра без кости.

— Става — кимна Едуард Петрович. — Други предложения?

— Исках да кажа нещо относно соленото. Може би тя има проблеми с бъбреците и не бива да пие много течности, защото лицето й отича. От друга страна, много пуши, значи трябва да изпитва жажда. Мисля, че трябва да поднесем повече портокали, а още по-добре — грейпфрут. Много добре освежават. Да ги почистим, нарежем и поднесем с лед. За всичко останало ще се погрижа аз: зеленчуци, напитки, фотьойли с висока облегалка. Всичко съм си записал.

— Благодаря, Аланчик. Без тебе съм заникъде.

— За колко часа да се подготвя?

— Ще ми се да знаех…

* * *

Докато Едуард Петровия Денисов залагаше мрежите, в които смяташе да улови Анастасия Каменская, самата Настя заедно с Юра Коротков вадеше от водата собствените си мрежи и с огорчение констатираше, че още никой не се е хванал в тях.

— Около мен се върти само Исмаилов. Вярно, държи се точно така, както ти го предсказа, но той не е убиецът. От момента, когато се разделих с Алфьоров в парка, чак до два часа през нощта ми беше пред очите. Възможно ли е експертът да е сгрешил часа на настъпването на смъртта?

— Изключено — поклати глава Юра, — ти си се разделила с Алфьоров в 23,50, трупът е огледан на мястото, където е бил открит, в 4,20 сутринта. Час на смъртта — приблизително 24,00, плюс-минус петнайсет минути. Твърде малко време е минало, та експертът да сгреши с час и половина или два. Не си и помисляй за това. По-добре помисли за друго: аз все пак намерих цигарите ти.

— Къде?! — чак подскочи Настя.

— Близо до служебния вход на сградата. Тъмна кутия, не се вижда върху голата земя, ако не я търсиш специално. Какво ще кажеш?

— Ще кажа нещичко. За какво му е на Алфьоров да отива към служебния вход, когато централният е много по-близо? Алеята за разходки не минава оттам. Значи той или е отивал нататък с някаква цел, може би е следял някого; или пък, вече мъртъв, са го внесли в сградата през служебния вход. Нека забравим за момент за поръчковото убийство и да си представим как може да е станало един човек, който допреди малко е седял на скамейка в парка, без нищо да го тревожи, след пет минути да бъде убит с майсторски каратистки удар. Много ми прилича на спонтанно убийство, ти как мислиш?

— Тогава трябва да изхождаме от предположението, че е видял нещо. Нещо, което не е било предназначено за неговите очи. Или някого, когото не е трябвало да вижда. Имаш ли някаква идея как да проверим това?

— Имам. Отчасти това може да се провери тук. Но основното — само чрез Москва.

Настя се умълча и известно време крачи замислена, подритвайки окапалите листа.

— Юрик, спомняш ли си какво ти казах снощи за вестниците?

— Горе-долу.

— В страната съвсем наскоро се случиха сериозни събития. Ние с тебе си спомняме какво ставаше в пресата през това време. Съветите се биеха с Администрацията. А в Града цари учудващо единодушие, никакви скандали, пълно спокойствие. Веднага след потушаването на пуча градският съвет тихо и кротко се е отказал от пълномощията си и едва ли не на тепсия, с думи на вечна благодарност, ги е поднесъл на когото са му наредили. Не ме домързя, отидох в процедурната сграда, там навсякъде се търкалят вестници за чакащите, та да не скучаят, намерих и издания отпреди два месеца. Всичко е под контрол и се управлява от една желязна ръка. Разходих се из Града и разгледах цените: по-ниски са от московските и са приблизително еднакви. Разликите са в границите на нормалното, в центъра — малко по-високи, в кварталите — малко по-ниски, както и трябва да бъде при едно разумно организирано търговско обслужване. Изчетох във вестниците рубриката „Дежурният по Града съобщава“. Юра, в този Град няма криминална конкуренция. Разбираш ли? Аз съм голям спец по тези анализи, нали ги правя за всички райони на Москва. И мога да ти кажа със сигурност: в Града има една мафия. Само една. Затова пък е истинска. Не някаква си организирана група нахалници с пищови, а мощна структура, която е купила изцяло всички органи на властта и управлението. Не е изключено да е купила и органите на вътрешните работи. Дори е сигурно, ако е истинска мафия. И ето какво ми идва наум. Ако убийството на Алфьоров не е московско, а тъй да се каже — местно производство, то никога няма да бъде разкрито. Всички наши жалки опити да предприемем нещо ще доведат само до едно: момчетата от отдела ще си имат неприятности. Всички те може да са поголовно честни, достатъчен е един купен от мафията началник — той ще им спре кислорода. Те живеят тук свой живот, стъпил вече на солидна основа, задоволяващ всички. Да, струва ми се, че хората тук са доволни от всичко. И ето че довтасваме ние с тебе и започваме да им се пречкаме в краката. И от нас няма никаква полза, само вреда.

— Ами ако убийството все пак е поръчково?

— Ти самият вярваш ли в това?

— Ако бъда честен — вече не твърде. Момчетата се трепят трети ден, работят съвсем сериозно и честно — и нищо, никакъв намек за такова нещо. А животът показва, че в тези случаи „намек“ проличава още през първото денонощие. Друг е въпросът, че разкриването на практика е невъзможно, обаче самият факт, че е поръчково, обикновено е очевиден.

— Има и друг вариант. Убийството на Алфьоров да не е поръчково, но и да не е дело на местната мафия. Някакъв случаен ексцес. Може твоят Головин да не е далеч от истината и цялата работа да е в тези идиотски облози. Но не и с моето участие. А може в Града да се е завъдила някаква престъпна групировка, която не е свързана с основната мафия, и горкият Коля абсолютно случайно да ги е настъпил по мазола. Тогава имаме шанс да разкрием престъплението, без да потрошим нито своите ръце и крака, нито ръцете и краката на местната милиция.

— Ей, голям образ си, Аска! — Коротков се спря и обърна Настя с лице към себе си. — Едва вчера ме уверяваше, че не искаш да си имаш работа с Градския криминален отдел, че си им сърдита. А днес си се загрижила за тяхното благополучие, сякаш ти са първи приятели и родни братя. Какво ти става? Прости ли им или те споходиха други мисли?

— Не съм им простила, не са ме споходили други мисли. Но това са съвсем различни неща, Юрочка. Моите лични взаимоотношения със Сергей Михайлович и неговото ведомство са въпрос на различия в характерите и мирогледите. Аз не съм му подчинена, в отпуска съм и е много трудно да ме накарат да им помагам, ако сама не пожелая. Е, освен ако официално ме отзоват от отпуска и получа заповед от нивото на най-висше началство. Но да им причиняваме неприятности с действията си — това е вече грозно. Ние с тебе не сме инспекция по личния състав, за да издирваме кой взема пари от мафията и кой не. Съгласен ли си?

— Засега не знам — честно отговори Коротков. — Не съм гледал на нещата от тази им страна.

— Ами погледни ги. Помисли за това, което ти казах, поговори с местните момчета. Може би няма да е зле да се махнеш оттук, докато не е станало късно, след като твоята версия и без това не се потвърждава. Да си живеят, както искат. Ние няма да се врем, където не ни е работа. С една дума — решавай.

— Хитро същество си ти, Аска. Наизмисли не знам си какво, натрупа умозаключения, а пък аз да решавам.

— Нали си мъж! — примирително се усмихна Настя.

— О! Ти си спомни! Когато е да се обиждаш, че те смятат за жена, правиш го тутакси! Нещо не си в ред с логиката, драга.

Настя вдигна към Коротков пълни с тъга очи, които изведнъж се бяха превърнали в огромни вледенени езера.

— Моля се на Господ, Юрочка, убийството да не се окаже свързано с градската мафия. Защото потрепервам от страх, когато си помисля какво ще ни се случи, ако с теб, макар и случайно, се доближим до разрешаването на загадката. Защото мафията тук е една и това е най-опасният вариант. Няма на кого да се оплачеш, няма кого да помолиш за защита. Ако имаше поне конкуренти, бихме могли да се измъкнем. Обаче така… Може и да съм офицер от „Петровка“ 38, но все още съм човек, който умее да преценява вариантите. И се страхувам, Юра. Дори не можеш да си представиш колко ме е страх от тази монолитна едновластна мафия. Трезво преценявам силите си. Не че имам кой знае каква реакция, пък и изобщо ме бива само да работя с информацията. Няма да се справя с тях. Добре де, страхливка съм. Достойна съм за пълно порицание. Но те моля, Юрочка, умолявам те, помисли върху думите ми и вземи решение.

— А какво ще кажеш да звънна на Колобок, да се посъветвам с него?

— Правилно. Аз съм жена, ти си мъж, той обаче е началник — разсмя се Настя, но някак не твърде весело.

Но до телефонен разговор с Гордеев не се стигна. Защото на другата сутрин Коротков научи в Градския отдел нещо, което го накара дълбоко да се замисли.