Александра Маринина
Игра на чужд терен (11)

Ден десети

„Този човек, когото толкова се мъчих да забравя и който точно по тази причина нахлуваше в спомените ми отново и отново, като натрапчива мелодия или ярка рекламна фраза, която човек си повтаря пряко волята си, този човек от днес нататък няма да ме тревожи. Аз сам реших така.

Ханин“

Текстът беше напечатан на машина, листът беше сгънат на две, вътре — снимката на Николай Алфьоров. На плика беше написан адресът на Градското управление на вътрешните работи. Клеймото беше вчерашно — 28-и октомври.

Коротков смаяно разглеждаше посланието и снимката.

— Откъде се взе това?

— Получи се снощи — отговори Головин. По физиономията му личеше, че и той е изненадан не по-малко от Коротков, но се старае да не го показва.

— Кой е този Ханин?

— Борис Владимирович Ханин е бил закаран вчера в моргата на градската болница. Самоубийство. Изпил е петдесет таблетки луминал. Открит в дома си от своята братовчедка, която дошла да му честити рождения ден и си отключила със собствен ключ.

— Кошмар — въздъхна Коротков. — Ама че празник! Психично болен ли е бил?

— Водили са го на отчет в психоневрологичния диспансер. Непотвърдена маниакалнодепресивна психоза. От думите на братовчедката се знае, че Ханин е бил хомосексуалист.

— Ами Алфьоров? — недоумяващо попита Коротков. — Излиза, че и той?

— Така излиза — потвърди Андрей, като въртеше снимката в ръка. — Ако изхождаме от обстоятелството, че с Ханин се е познавал отдавна.

— Чакай малко — прекъсна го Юра, притиснал слепоочията си с ръце, — чакай да си събера мислите. От това, което знаем за Алфьоров, следва, че той не се е интересувал от момичета и от жени на своята възраст. Във фирмата, където е работил, е пълно с ослепителни хубавици, но той не се е опитвал да ухажва нито една от тях. Дори колегите се шегували с него. В личния си живот е бил потаен, никой от служителите на фирмата не можа да ни каже нищо по този въпрос. Може да се допусне и хомосексуализъм. Но Ханин… Някак много неочаквано и точно навреме. Нали?

Головин неопределено сви рамене.

— Е, не всички престъпления се разкриват с пот и кръв. Случва се късметът да дойде сам. Експертите работиха с този плик и с писмото цяла нощ. Самият началник на Градското управление ги помоли да не отлагат до сутринта. Вярно, пликът е пипан от безброй ръце, минал е през пощата. А по писмото и снимката отпечатъците са на Ханин.

— Ама че история! — тръсна развълнувано Коротков.

— Тоя Ханин и пишеща машина ли има вкъщи?

— Няма машина. Работел е като нощен пазач в магазин, там в директорския кабинет има цели две машини. Експертите от сутринта се занимават с това.

Юра взе чист лист и преписа текста на писмото.

— Трябва ми копие от снимката на Алфьоров. И списък на дрехите, които си е донесъл за санаториума.

— Ще ги имате, друго нещо?

— Засега нищо друго. Ще отида в „Долината“ да покажа писмото на Каменская. Току-виж, подсказала нещо. Ако Алфьоров наистина е бил убит от Ханин, аз няма какво повече да правя тук. Още утре си заминавам, а може и довечера.

— Юра… — Головин се запъна. — Анастасия много ли ми е сърдита?

— Не само на тебе, на всички вас. Ако искаш нещо от нея, казвай веднага. Отида ли си, тя няма да ви пусне да я доближите.

— Сериозно?

— Тя ми го каза.

— Ами ако с Ханин нещо не е в ред? Защото тя няколко дена преди убийството е виждала Алфьоров, разговаряла е с него, могла е да забележи каква му е… това де… сексуалната ориентация. Ти нали каза, че била много наблюдателна.

— Аха, сега се сети! — Юра решително стана от бюрото. — По-рано трябваше да мислиш, когато ти е предлагала помощта си. Ама къде ти! Край, Андрей, влакът замина. Дори аз не можах да я придумам, хем много се постарах, можеш да ми вярваш.

— Жалко — искрено се огорчи Головин. — Каква я свърших само, нали съм глупак, че и Степанич притури…

— Степанич ли?

— Следователят от прокуратурата, Михаил Степанович. Той е много стриктен, но е като кон с капаци. Няма капчица фантазия. Като се забие в една версия — ни крачка встрани. Всичко, което не му пасва, го отхвърля в движение. С това самоубийство ще закрие делото за пет минути, дори да остават въпросителни.

— Ами ти пък се радвай — по-малко работа за тебе. Аз тръгвам.

Головин погледна някак странно и неодобрително излизащия от кабинета Коротков и вдигна телефонната слушалка.

* * *

В санаториума първата работа на Юра Коротков беше да се отбие при така наречената си леля.

— Как е здравето, лельо Рина? — шеговито и със съответната физиономия се заинтересува той и стисна протегнатата й ръка.

— Благодаря, драги, не е по-зле от вчера — усмихна се Регина Аркадиевна. — На моите години подобрения вече не се случват, тъй че „не е по-зле“ означава, че всичко е наред.

— Ами къде е съседката ви? Нещо не чувам да трака на машината.

— На процедури е. Сутрин никога не работи, само следобед. Ще пиете ли чай с мен?

— С удоволствие, само не забравяйте, че съм ви племенник. Не бива да ми говорите на „ви“.

— Ох, наистина! — сепна се жената. — Извинявай, приятелче. Ами защо търсиш Настенка? Май си намислил нещо?

— Не това, което би ми се искало. Кажете ми: с кого общува тя?

— Ами с никого. — Регина Аркадиевна сипа запарка в порцелановия чайник, сложи и бучка захар. — С мен — рядко. Моят ученик Дамир — да, той май сериозно я ухажва, но напоследък ми се струва, че не се разбират много. Тъкмо бях се зарадвала: Дамир е толкова талантлив човек, Настенка пък е рядко умно момиче, щеше да излезе чудесна двойка. Впрочем аз не виждам много неща, рядко излизам от стаята си, само за процедури. Като на почетна болна ми носят храната тук.

— Нима нивото на обслужване е толкова високо? — смая се Коротков. — Дори храната ви носят в стаята?

— Юрочка, не бъди наивен. Обслужват добре онези, които добре плащат. Аз плащам. Затова треперят над мен.

— Лельо Рина, а откъде имате толкова пари? Питам ви просто като племенник — веднага уточни Коротков.

— Ами моите уроци струват скъпо, драги. Един час десет долара. Разбира се, вземам ги в рубли, по курса за деня. На талантливите дечица, по-точно — на техните родители, им излиза по-евтино, на неспособните по-скъпо.

— Как така?

— Много просто. Ако едно дете е талантливо и музикално, достатъчно е да поработя с него два часа и то ще разбере как трябва да звучи произведението. После още две-три седмици то работи вкъщи самостоятелно и ми го „предава“ вече изпипано. Излиза, че давам не урок, а нещо като консултация. А ако детето е бездарно, с него трябва да работя по два-три пъти седмично, затова излиза по-скъпо.

— И много ли ученици имате?

— Доста. Истински талантливи имам петима. Още осем са с добри способности, но без искра Божия и без необходимото трудолюбие. И още трима за нищо не стават. Не чувстват музиката, дори не всички имат слух. Но родителите им мечтаят за слава и ги мъкнат по уроци. Единият идва буквално всеки ден. Жал ми е за това момче, ще го осакатят. То, горкото, много се старае, явно го е страх от мама и тате и ги слуша. Разбира се, аз ще направя от него домашен изпълнител, ще си отработя доларите. Ще радва мама, тате и гостите им с популярна музика. Но никога няма да стане музикант. Освен това, Юрочка, имам и още един източник на приходи: подготвям изпълнители за конкурси. При мен идват дори от други градове. Естествено това струва много повече, но и нивото на сложност е друго. Защото имам работа с вече оформен музикант, той си има собствено виждане за произведението. Моята задача тогава е да му помогна да внуши идеята си на слушателя, да му подскажа какви средства да използва за това. А те се страхуват, че ще започна да им натрапвам своето виждане, във всеки мой съвет съзират хитруване, опит да направя нещата така, както на мен ми се иска. Няма да повярваш — стига се и до скандали. Та ето откъде идва моето благосъстояние. Плюс пенсията, но за нея не си струва и да говорим.

— Излиза, че вие сте богата наследодателка, а, лельо Рина? Жалко, че не съм наистина ваш племенник — взе да се майтапи Коротков.

— Ами-и — засмя се старицата, — след смъртта ми от мене ще остане само роялът, вярно, много е скъп, няма да крия. Защото аз много и харча, племеннико мил, тъй че недей да се лакомиш за лелините парички. Три-четири пъти годишно се лекувам тук и плащам за всяка дреболия, инак всичко ще върви с главата надолу. Трудно ходя, затова из Града се придвижвам само с такси. Магазини, пране, чистене, готвене — нямам нито време, нито здраве за тези неща. И за тях плащам, и то много щедро. Засега тук няма безработица, тъй че услугите на домашна помощничка не се купуват евтино. Харча всичко, което печеля. Такива ми ти работи, мили ми племеннико.

Юра чу как изщрака ключалката на съседната врата и въпросително погледна Регина Аркадиевна. Тя кимна.

— Настенка се прибра. Ако искаш да я свариш, тръгвай сега, защото ще изтърчи на басейна.

* * *

Коротков излезе от стая 515, в която живееше Регина Аркадиевна, направи една крачка към вратата на Настя и вече беше посегнал да почука, когато видя, че към стая 513 приближава мъж с огромен букет рози. Юра мина покрай него по посока на стълбището и с крайчеца на окото си видя, че той почука на вратата на Настя и влезе. Коротков веднага се завтече обратно и нахлу в стая 515.

— Регина Аркадиевна, трябва да отворим прозореца!

— Но навън е минус пет, Юрочка, ще измръзна! — Старицата недоумяващо сви рамене. — Какво се е случило?

— Регина Аркадиевна!

— Добре, добре, отворете го. Аз ще си наметна палтото.

Юра се чувстваше ужасно неудобно, но непременно трябваше да чуе какъв ли е тоя гостенин, и то дошъл при Аска с такива разкошни рози. Той внимателно свали райбера на балконската врата и застана на прага.

* * *

— Разрешете ми да се представя, Анастасия Павловна, казвам се Репкин, Лев Михайлович, помощник съм на кмета на Града, а също и председател на комисията по координация на дейността на правоохранителните органи.

Настя буквално се вкамени. Посещението беше неочаквано и неуместно, тя току-що се бе прибрала от масаж и стоеше пред гостенина по долнище от анцуг и дълга до колената развлечена фланелка, с коса, прихваната на тила в небрежно кокче. Човек трудно би си представил по-неподходящ вид за разговор с един помощник-кмет.

— Това е за вас. — Репкин й подаде розите.

— Благодаря. Седнете. — Настя посочи с жест фотьойла. — На какво дължа посещението ви?

— Анастасия Павловна, ще мина направо на въпроса. Имали сте едно печално недоразумение с нашите служители от милицията. Първо, бих искал да ви поднеса моите извинения за поведението им.

— И второ?

— Нека отначало приключим с първия въпрос. Той има принципно значение за втория. Приемате ли моите извинения?

— Не. — Тя се усмихна мило.

Понякога беше невероятно трудно да се разговаря с Настя. Ако събеседникът не й харесваше, тя само лаконично му отговаряше и не му даваше никаква възможност да продължи разговора, принуждаваше го да задава безброй насочващи въпроси, от които самият той пръв започваше да се уморява. Основата за един доброжелателен разговор е взаимопомощта между събеседниците, твърдо се бе убедила Настя.

— Защо? Толкова дълбоко ли ви наскърбиха?

— Оскърблението не е чак толкова дълбоко, но ставаше дума за неща, които имат за мен принципно значение. Ще ви оставя за малко — трябва да сложа цветята във ваза.

Настя взе букета и отиде в банята, пусна водата и се погледна в огледалото. Бива си го вида ми обаче, позасмя се тя. Какво ли може да означава това посещение на Репкин? Наистина ли им трябва помощ? Нещо не ми се вярва. Обикновено убийство на обикновен шофьор. Струва ли си да се задействат такива сили на ниво кмет, за да бъде привлечен към разследването още един човек? Информацията ми е твърде малко, за да правя изводи… Дали да се вчеша? Ами, и така върви.

Тя се върна в стаята, седна на стола, преметна крак връз крак и изчаквателно погледна събеседника си.

Репкин се окашля и се опита да продължи.

— Вашият отговор означава, че при никакви условия не искате да сътрудничите на градската милиция. Правилно ли ви разбрах?

— Не. — Тя отново се усмихна и седна по-удобно.

— В такъв случай не ви разбирам, Анастасия Павловна. — Гласът на Репкин стана почти сърдит.

— Аз пък — вас. Вие, толкова зает човек, отговорно длъжностно лице, купувате рози и идвате в санаториума, за да разберете доколко е сериозно едно недоразумение между милицията и някаква обикновена почиваща. Не ви ли се вижда смешно и на вас?

— На мен ми е тъжно. Тъжно ми е, Анастасия Павловна, задето сте толкова враждебно настроена. Сигурно сте си създали негативно впечатление за нашите органи като цяло?

— Не.

— Вероятно намирате, че нашите служители са недостатъчно квалифицирани и професионално грамотни?

— Не, моля ви се.

— Можете ли да назовете имената на хората, към които имате претенции?

— Не.

— Защо?

— Не искам.

— Кратко и ясно — разсмя се Репкин. — Смятате, че взаимоотношенията ви с нашите служители са лично ваша работа и не искате никой да се намесва в тях и да прави организационни изводи. Правилно ли съм ви разбрал този път?

— Този път — правилно — кимна Настя.

— Сега ще премина към втория въпрос. Анастасия Павловна, вас ви ценят за умението ви да работите с информацията, за вашия аналитичен ум. Аз разбирам, че сте на почивка, но градската администрация има молба към вас. Подчертавам — именно молба. Не бихте ли могли да ни окажете консултативна помощ? Ще ви предоставим цялата необходима информация, а вие ще споделите с нас изводите си.

— За убийството на Алфьоров ли става дума?

— Нищо подобно, убийството на Алфьоров вече е разкрито. Става дума за по-сериозни неща.

Настя трябваше да направи усилие, за да запази маската на невъзмутимост на лицето си. Кога пък го разкриха? През нощта ли? Колко лошо, че не успя да се види с Коротков.

Междувременно Лев Михайлович продължаваше да говори:

— Имаме всички основания да подозираме, че в Града е пуснала корени престъпна групировка, която е корумпирала някои служители на правоохранителните органи. Ще ви бъдем много благодарни, ако обсъдите с нас този въпрос и ни подскажете в каква насока да действаме, за да разкрием и обезвредим тази групировка.

„Охо, и тая си я бива! Нима толкова сериозно съм грешила? Аз смятах, че в Града има само една мафия и тя държи всичко в ръцете си. Ако е така, администрацията и на първо място самият Репкин трябва да са свързани с нея. Вариант първи: аз не съм сгрешила, но Репкин представлява група хора, които са недоволни от господарите си и търсят възможност да ги свалят с ръцете на Москва. За целта им е нужен консултант, който да им подскаже къде, как и какви доказателства трябва да съберат, та централните правоохранителни органи да имат основание да възбудят дело. Вариант втори: в Града няма Главна мафия, каквато аз си измислих, администрацията е честна и почтена, а всичко, което казва Репкин, е истина. Вариант трети: Главна, тоест единствена мафия все пак има, но са се появили някакви конкуренти, които тя не може да открие. Например хората, които са убили Алфьоров. Между другото кой е убил този клетник?“

— Кажете, Лев Михайлович, защо се опитвате да разрешите проблемите си по частен път? Обърнете се към МВР или към междуведомствената комисия по борба с корупцията, те ще ви помогнат. Имат първокласни специалисти и широки правомощия, а също и повече сили и средства от мен.

— Това е крайно нежелателно — бързо отговори Репкин и леко издаде напред тежкото си тяло.

— Но защо?

— Защото имаме само подозрения, които може да се окажат погрешни. Ще разтревожим целия Град, ще хвърлим сянка върху хора, които в нищо не са били замесени. Нашата молба е да ни подскажете как да проверим тези подозрения.

„Значи вариант трети. Нещата се проясняват. Поне не става дума за политика. Голям майтап: мафията ме наема като частен детектив, за да й помогна да отстрани конкурентите си.“

— Много съжалявам, Лев Михайлович, че напразно си загубихте времето. Плановете ми за отпуската са малко по-различни. Освен че се лекувам, аз и работя тук — Настя кимна към бюрото, отрупано с листове и речници, — та се страхувам, че няма да имам свободно време. Освен това отпуската си е отпуска, през нея трябва да се почива, а не да се работи. Съгласен ли сте с мен?

— Значи отказвате?

— Да.

— Анастасия Павловна, не бързайте да вземате решение. Вашите консултации ще бъдат съответно оценени. Помислете.

— Добре — с неочаквана лекота се съгласи тя. — Ще помисля. Но имам няколко условия. Първо, ще разговарям само с човека, който е най-кръвно заинтересован от моята помощ. Нека не играем на криеница, Лев Михайлович. Абсолютно очевидно е, че този човек не сте вие. Ще помисля върху вашите думи и ще ви дам отговор утре по същото време. Но имайте предвид, че ако утре отново видя тук вас, отново ще откажа — и този път окончателно. Второ, не ми предлагайте да издирвам корумпирани служители от органите на вътрешните работи. Няма да направя това при никакви условия. Това дори не подлежи на обсъждане. Трето, не ми предлагайте пари. Опитайте се да ме заинтересувате с нещо друго. Ако утре никой не дойде тук, ще смятам, че днешният ни разговор не се е състоял и ще го забравя завинаги. Ще смятаме, че моите условия са били неприемливи за вас и сме се разделили по живо, по здраво.

* * *

Юра Коротков изнемогваше от тревога и безпокойство. Когато отвори балконската врата и застана на прага, той чу началото на разговора и разбра, че търсят Анастасия като служител на милицията. Колкото и да му се искаше да послуша, той се страхуваше, че разговора ще чуе и Регина Аркадиевна, която се беше сгушила във фотьойла, добре увита в палтото си. Значи ще отиде по дяволите легендата за подозрителната преводачка. Вярно, убийството на Алфьоров уж е разкрито и Анастасия вече не е нужна като примамка за убиеца. Но, от друга страна, на Юра не му даваше покой това „уж“. Ако разкриването на престъплението е фалшифицирано тук, в Града, това определено не е „московска“ поръчка, а работа на местни дейци. За такова нещо са нужни твърде много „свои хора“: свой експерт-криминалист, който дава заключение за наличието и принадлежността на пръстовите отпечатъци върху писмото и снимката, както и за идентичността на шрифтовете на пишещите машини, едната от които е била в охранявания от Ханин магазин, а другата му е послужила да напише писмото — признание; нужни са свои поемни лица, в чието присъствие ще се изземат образците и ще се прави обискът в жилището на Ханин; нужен е свой следовател, дето от цялата тази кал да омеси хубава баничка, която няма да има кой да яде във връзка със смъртта на лице, подлежащо на наказателна отговорност. Външни престъпници не са в състояние да направят всичко това, то е по силите единствено на „криминалната власт“ в Града. Ако Ханин наистина е изкуствена патица, то истинските убийци се разхождат някъде наблизо. Най-важният въпрос е чии хора са те и ако не принадлежат на Главната мафия и действат самостоятелно, ще има смисъл Аска да остане „преводачка“ още известно време. А в противен случай е глупаво да се вкопчваме в запазването на легендата: мафията, която има свои хора в Градското управление на вътрешните работи, и без това знае коя е всъщност Каменская.

„Какво ли съм се затръшкал! — скастри се Юра и със съжаление затвори балконската врата. — Моята мисия е приключена, никой няма да се занимава с убийството на Алфьоров, утре ще си замина. Ася ще остане да си довърши лечението, никой няма да я закача. Какво като чуе Регина, сега това вече е без значение. Да, но я си представи, че… Не, не бива да рискувам. Трябва да почакаме.“

* * *

— Спомняш ли си приказката за трите мечока? — неочаквано попита Настя, като хвана Коротков под ръка. Те бавно се разхождаха из вечерния Град — чист, грейнал в светлини, гостоприемен.

— Защо питаш? Спомням си я, разбира се.

— В тази приказка най-важното е лайтмотивът на стопанина. Кой ми е седял на стола? Кой е ял от моята паничка? Кой е спал на моя креват? Макар че нито на стола, нито на паничката, нито на кревата са нанесени някакви щети. Схващаш ли връзката?

— Все още не съвсем.

— Ако Ханин е умело организиран фалшификат, това е работа на местните стопани. Ако те са и истинските убийци, за какъв дявол съм им потрябвала аз? Определено не и за да се занимавам с анализи. Най-вероятно се опасяват да не би да знам нещо и да нанеса непоправима вреда на колибката, която те грижовно са построили около Алфьоров, за да скрият вътре тленните му останки. Тогава трябва да се пазя от тях. Обаче ако не те са убили Алфьоров, молбата им към мен много прилича на крясъка на разгневения мечок: кой е посмял да си разиграва коня на моя територия? Защото нали те не прикриват всяко убийство, има си ги разните „битови сакатлъци“ и тем подобни случайности. Те не биха се разпъвали на кръст, за да може в техния Град всичко да е като в приказката за соцреализма. Десет-петнайсет процента неразкрити убийства е нещо съвсем естествено: къде по-добре, къде по-зле, но сто процента разкриваемост няма никъде по света. Защо тогава са толкова нервирани покрай този Алфьоров? Защо са съчинили толкова сложна история с горкия Ханин и разните там педерастични страсти?

— Мен ли питаш? — засмя се Коротков. — Аз пък си мислех, че ти ще ми кажеш, втори час те разхождам из Града и чакам да ми отговориш на всички въпроси.

— И ще ти отговоря. Историята с Ханин не е нищо повече от поставяне на стола на предишното му място или опъване на кувертюрата върху омачканото легло. Някой е сядал тук, а? Някой е спал значи? Добре, ние ей сега ще върнем столчето на мястото му, ще опънем кувертюрката, а после ще издирваме кой своеволничи тука. Няма да живеем в безредие я! Всъщност те много искат да разберат кой и защо е убил Алфьоров. И аз подозирам, че именно затова се присламчват към мен. Явно това убийство се различава от всички останали, които стават в Града. Защото те прекрасно виждат това, а аз — не. Затова си градя някакви нелепи предположения. На тези хора сигурно вече са им съобщили, че имам някакви съображения във връзка с убийството, но милиционерите и следователите направиха гаф и тези съображения не можаха да стигнат до тях. Как мислиш, това изглежда ли ти правдоподобно?

— Изглежда ми. Само че не ми харесва, Асенка. Ето, аз утре ще си замина, а ти как ще се оправяш? Нали утре трябва да дадеш отговор. Реши ли вече какъв ще бъде?

— Зависи кой ще ме посети утре и как ще се представи. Аз може да съм си изчислила наум какво ли не. Вярно, ако дойде някой чичка и каже: „Здрасти, аз съм главният мафиот“, ще трябва да му затръшна вратата. Нали не мога да работя за престъпници, макар и с благородна цел. Но ще ти призная честно, Юра, ще съжалявам, ако стане така. С удоволствие бих си поблъскала главата над интересна задачка. Но — при условие да ми е чиста съвестта. Каква продажна твар съм, а?

— Знам ли те, Ася! Аз не бих рискувал.

— Може и аз да не рискувам. Тепърва през нощта ще си помисля хубаво. Аз иначе съм ужасна страхливка, нали знаеш? И от тая мафия ми треперят мартинките. Представяш ли си какво ще стане, ако ме отвлекат?

— Пу-пу, пепел ти на езика! Не ти трябва да си имаш работа с тях.

— Скучно ми е, Юрик, не обичам мозъкът ми да не е зает с нищо. Преводът е лесна работа, не ми дава пълно натоварване.

— Влюби се — посъветва я Коротков. — По цели дни ще анализираш думите и постъпките на ухажора си: как те е погледнал, какво е казал… Не е ли добра задачка?

— Опитах — призна си Настя. — Не върши работа. Задачата простичка, а емоции — нула. Сигурно просто съм морален изрод. По коя улица се движим?

Коротков вдигна глава, потърси с очи табелка с номера на сградата и името на улицата.

— Улица „Чайковски“.

— Да идем до телефонната палата, мисля, че не е далеч.

* * *

Когато Настя се прибра, първата й работа беше да разтреби стаята. Предстоеше й да вземе трудно решение, а за това беше нужна внимателна подготовка.

Събра листовете с напечатания текст, подреди ги на хубава купчинка. Затвори речниците и английския оригинал, покри машината с пластмасовия капак и отмести всичко в единия край на бюрото, за да си отвори място за работа. Събра от двете легла разхвърляните дрехи, окачи ги в гардероба, изтръска в кошчето и грижливо изми пепелника, дръпна завесите, запали настолната лампа. Сега обстановката в стаята започна да й напомня кабинета й на „Петровка“: всичко беше подредено съвсем пестеливо и безлично.

Настя дълго стоя под горещия душ, за да се стопли след разходката в студа, после се загърна в дългата хавлия, седна зад бюрото и започна работа.

След известно време с огорчение разбра, че всъщност няма избор. Или някой се опасява, че тя знае или може да научи истината за убийството на Алфьоров — и тогава няма да я оставят на мира, независимо дали тя ще се съгласи или не, защото тяхната цел е да я заблудят, заплашат или купят; или пък този някой наистина се нуждае от нея като аналитик и тогава има смисъл да се съгласи, защото може да става дума за сериозно престъпление и тогава тя не бива да се самоотстранява вече по чисто човешки съображения. Тоест може, разбира се, но е глупаво и срамно. В края на краищата има ли значение кой е заинтересован от разкриването на престъплението: мафията или милицията, важното е, че то е тежко, че хората, които стоят зад него, са опасни и е възможно да паднат още невинни жертви. „Не бива да бъркаме вкусовото с принципиалното — убеждаваше себе си Настя. — Ако мога да бъда полезна за обезвредяването на опасни престъпници и за защитата на техните бъдещи жертви, значи трябва да направя всичко, което зависи от мен. Трябва само твърдо да поставя условието, ако с моя помощ тези хора бъдат открити, те да не станат жертва на разчистване на сметки, а да бъдат предадени на правосъдието. Да, мисля, че това е главното условие. Добре ще е също да измисля начин да постигна неговото спазване.“

Настя накъса на ситни парченца разчертаните с разбираеми само за нея схеми листове, изхвърли ги в тоалетната и си легна. Малко я тресеше — от студ или от нервното напрежение. Спомни си как се обади на Льоша и още веднъж се изненада от равнодушието си. Вдигна някаква жена и с приятен глас й съобщи, че „Алексей Михайлович излезе да разходи кучето“. Настя знаеше, че неочаквани изблици на страст, пробудени от дългокраки и гърдести ярки хубавици, спохождат понякога приятеля й. Тези изблици траеха по два-три дена, след което Льоша пристигаше при нея и с ужас й разказваше „колко са скучни, природата им е дала интелект, а те не умеят да го използват“ и че тя, Настя, е единственият човек, с когото може да прекарва времето си. От всички останали представителки на женския пол Льоша се изморяваше за половин час. Напълно ясно беше, че дамата с приятния глас се е наканила да остане през нощта с Льошка, инак той щеше да съчетае разходката на кучето с изпращане на гостенката до най-близката спирка. „Дори не ревнувам — обречено си мислеше Настя. — Господи, имам ли изобщо някакви чувства? Защо, защо съм такова дърво! Нима съм способна да чувствам само две неща: обида и страх? Аналитична машина, лишена от нормални човешки преживявания.“

* * *

Светлана Коломиец и нейният ангел пазител — дребничкият Влад, живееха на отоплената зимна вила на Денисов в компанията на двама охранители. Света се наслаждаваше на безплатната почивка, много спеше, разхождаше се из огромния, обрасъл с дървета парк. Не искаше да мисли за нищо, пък и изобщо не обичаше твърде да мисли.

Дадоха на Влад всичко необходимо, за да се чувства добре. Но този човек, за разлика от Света, продължаваше да се тревожи.

— Най-важното е — не му омръзваше да повтаря — да не се изтървеш за филма. Запомни ли? Докато не можем да сме напълно сигурни, че не сме попаднали в ръцете на нашите кинаджии или на техни приятели, трябва да мълчим. В противен случай веднага ще се превърнем в опасни свидетели.

— Добре де, добре — небрежно отвръщаше Света.

Тя не беше съвсем наясно в какво се състои опасността, но изцяло разчиташе на Влад, затова на всички въпроси на Старков, който ги посещаваше всеки ден, разправяше като грамофонна плоча една и съща приказка: прочела обява, дошла на събеседване, позволила да я снимат в басейна и зачакала резултатите — ще я хареса ли турският богаташ. Вечерта, когато станал пожарът, довели при нея в гарсониерата Влад и й казали, че той няма къде да нощува и ще остане до сутринта. Нищо повече не знае.

Влад, на свой ред, упорито разправяше как го намерил един непознат, който му се представил като Семьон, предложил му да спечели добри пари, но не казал как ще трябва да ги спечели. Той, Влад, е наркоман, не може без дрога, винаги му трябват пари, затова се зарадвал и без нищо да пита, просто пристигнал в Града, където го посрещнали, завели го при Светлана и му обещали на сутринта да му кажат всичко. Но за съжаление попречил пожарът. Това е всичко. Влад виждаше, че Старков не му вярва. Но не смееше да му каже истината.

* * *

Кметът на Града си почиваше, като играеше карти с жена си и брат й. Кметът беше красив снажен мъж на средна възраст, по образование философ и дори кандидат на науките. Преди да възглави градската администрация, той беше завеждащ катедра в университета, четеше лекции, пишеше книги и статии и живееше в разбирателство с целия свят. И на длъжността кмет си остана книжен червей, беше далеч от политическите дрязги — един доброжелателен, честен и понякога много наивен човек. Още от първия ден чистосърдечно повярва в политическата реформа, затова когато неочаквано му предложиха да вземе участие в предизборната кампания, той се съгласи, искрено повярвал, че с мъдро и принципиално ръководство много неща могат да се променят към добро. Този човек внимателно и педантично състави и обмисли предизборната си платформа, съветваше се с брата на жена си, защото му имаше доверие и го ценеше заради острия му ум и политическата му далновидност. На изборите победи.

— Благодаря ти, длъжник съм ти! — често казваше новоизпеченият кмет на шурея си.

— Приятно ми е да го чувам — усмихваше се изтънко шуреят. — Надявам се да не го забравиш.

Днес кметът беше в добро настроение и дори не правеше остри забележки на съпругата си за нейните необмислени или явно глупави ходове в играта.

— Какво ново в престъпния свят? — шеговито се заинтересува кметът, докато бъркаше картите и започваше да ги раздава.

— Както обикновено — лениво отвърна шуреят, взе си картите и започна да ги подрежда по бои. — Убиват, грабят, изнасилват, крадат. Засега човечеството не е измислило нищо ново. Всичко гениално отдавна е изобретено и сега само леко се видоизменя. Общо взето, нашият Град е тих, нали знаеш? Това не ти е Москва. Там имат по четири-пет убийства на ден, а при нас става по едно на седмица. Пас съм.

— Как пък ги сравняваш! — възмути се кметът. — Там населението е двайсет пъти повече. И аз съм пас. Отваряй горната карта.

— Населението е двайсет пъти повече, а броят на убийствата — трийсет и пет пъти. Смятай тогава къде е по-спокойно. Ех, ти, философ такъв, две и две не можеш да събереш — намеси се жена му, която преподаваше математика в училище.

Кметът мълчаливо преброи ръцете и записа резултата. След няколко минути се върна към интересуващата го тема.

— Слушай, наистина ли в нашия Град обстановката с престъпността е по-добра, отколкото в Москва?

— Разбира се — уверено отговори шуреят, който работеше в Градското управление на вътрешните работи, беше началник-щаб. — Ако ти трябват цифри, утре ще ти изпратя статистическите сборници на нашето министерство, където има данни по областите на Русия, да направиш сравнение. А и без цифри при нас наистина е много спокойно. Нали си добър кмет, значи в Града има повече ред. Там, където редът е повече, злобата и раздразнението са по-малко. Това е азбучна истина. Е, убийството си е убийство, ако си говорим честно, много убийства не са престъпления, а нещастие за самия убиец. Ревност, завист, нежелание да понасяш оскърбления — всичко това е човещина, никъде не можеш да я скриеш и с никакво нареждане не можеш да я отмениш. Така е било, е и винаги ще бъде. Виж, с кражбите и въоръжените грабежи ние в Града сме несравнимо по-добре от другите места, можеш да ми вярваш.

— А как сме с организираната престъпност?

— Я, какви думи си знаел! — от сърце се разсмя шуреят и свали тъмните си очила, за да избърше избилите от смеха сълзи. — Ха помисли си сам, откъде ние в Града може да имаме организирана престъпност? Ето ти между другото един пример. В санаториума „Долината“ убиха един почиващ от Москва. Честно да ти кажа, ние се разтревожихме да не би московските мафиоти да са избрали Града ни за място за разчистване на сметки. Свързахме се с Московското управление, веднага пристигна човек оттам, започнахме да търсим във всички направления. Мислехме си: май наистина е организирана престъпност. И представи си какво излезе! Обикновено убийство от ревност, никаква организирана престъпност! Вярно, ревността беше със съвременна, тъй да се каже, окраска. Убитият се оказа хомосексуалист, а убиецът — неговият отхвърлен любовник.

— Ами този служител на Московското управление още ли е тук? — неочаквано попита кметът.

— Засега е тук, но тия дни си заминава. Убийството е разкрито, няма какво да прави в Града.

— Слушай, хрумна ми една идея. Какво ще кажеш да направим по местната телевизия едно предаване, посветено на проблемите на престъпността? Да поканим Репкин, тебе и онова момче от Москва. И да си поговорим колко е лошо в Москва и колко е хубаво при нас. А? Как ти се вижда това предложение?

— Предложението е интересно — предпазливо отговори шуреят, отново си свали очилата и бавно ги заизбърсва, за да успее да събере мислите си. — Но се страхувам, че нищо няма да излезе. Московският детектив ще си тръгне утре или вдругиден и никой няма да ни позволи да го задържаме тук, пък и той няма да иска, а за да се направи предаване, трябва да се пише сценарий и изобщо се иска доста подготовка. Тия работи не стават за два часа. Сценарий, снимки, монтаж, абе много работи…

— Жалко! — искрено се огорчи кметът. — Без московчанина няма да стане, трябва той лично да разкаже за московската престъпност и да сподели впечатленията си за нашата криминална обстановка. Ами ако направим предаване на живо? Ще поговоря с началниците в телевизията, няма да ми откажат, все пак съм кмет. Да помолят другаря от Москва да поостане само един ден и бързичко да организират предаването — това е напълно реално. Как мислиш?

— Аз мисля — бавно отговори шуреят, като избираше внимателно думите си, — че изобщо не бива да правим това. Примерът от другите градове показва, че народът започва да се замисля над един проблем не когато той се появява реално, а когато за него започват да говорят журналистите. Хората са свикнали да вярват на печатното слово: щом журналистите говорят, значи работата е лоша и е на прага на катастрофата. Не бива да будим спящо куче, драги.

— Но аз нямам и намерение да говоря, че престъпността нараства. Напротив, искам да покажа, че в нашия Град обстановката е много по-добра, отколкото другаде.

— Разбирам. Но самият факт, че проблемът се обсъжда, може да изиграе негативна роля. Чуй съвета ми: зарежи тая работа.

— Добре, ще помисля — неочаквано сухо отвърна кметът.

* * *

Същата вечер, доста по-късно, шуреят на кмета се обади на Денисов:

— Моят роднина се е запалил да организира телевизионно предаване по проблемите на престъпността.

— Е, какво толкова? — не разбра Денисов. — Какво лошо има в това? Да организира. Това ще повиши престижа му сред народа.

— Иска да направи предаване на живо и да покани оперативника от Москва, който да потвърди колко са зле там с организираната престъпност и колко добре сме ние. Това не бива да се допуска в никакъв случай. Московският детектив далеч не е глупак, човек трябваше да види физиономията му, когато чу за Ханин, за да разбере, че той нито за секунда не е повярвал в тази версия. Освен това с Каменская са приятели, постоянно си обменят информация по делото, а и тя може да му е разказала много неща. Представяте ли си какво може да стане, ако го пуснем в пряк ефир? А да правим предаването предварително и после да го редактираме и монтираме няма време, той всеки момент си заминава и кметът го знае, затова бърза.

— Благодаря ти, че се обади. Ще уредя нещата.