Бари Късел
Прераждане в Отвъдното (6)

Глава 6
Отвъдното

В лабораторията цареше мъртва тишина. Никой не смееше да промълви и думичка. Екраните сееха неестествена светлина, с всички оттенъци на дъгата. Дори имаше цветове, непознати за човешкото око. Новата програма на Кейс де Граф даваше неподозирани възможности.

Двамата, намиращи се все още в сферите, Петер и Александра, явно изживяваха наслада от преживяното. Те бяха отново зад Границата. Тунелът бе преминат този път и съществуването им, като професор Шулц и прекрасната Ева, от военното време на Адолф Фюрера, бе зад гърбовете им.

Свилените нишки на живота им бяха прекъснати и учените в лабораторията с интерес очакваха какво ще се случи по-нататък. Какво ли ги чака в Големия дом на Създателя? При предния сеанс те бяха достигнали Границата, видяха какво има зад нея, но не и по-надалече. Тогава те бяха свързани със свилените нишки и Ахиле ги върна на Земята, за да си доживеят остатъка от живота. В момента, обаче се гледаше техен минал живот и в промеждутъка между двете прераждания имаше време, което бе време на престой в Отвъдното. Техните преживявания там можеше сега вече да се наблюдават на мониторите.

Екраните блеснаха с още по-голямо лъчение. Това, което се виждаше този път, бе неописуемо, то бе просто прекрасно.

Минаването през тунела този път даваше не само удоволствие, но и неизмерима наслада. Трите души летяха хванати за призрачните си ръце и усмивки се стелеха по приказните им устни. Полупрозрачните тела бяха запазили формата от последното превъплъщение на Земята.

Заедно с тях летяха и много други душевни субстанции, успели да се отскубнат от „гойките“. Щастливо прекрачили Границата, плуваха в радост и с нетърпение очакваха края на тунела, за да видят вратите на Големия дом. Такова блаженство на Земята не съществуваше. Любовта, която излъчваше всяка душа бе също огромна. Освободени от бремето на човешкото тяло, те се рееха, както никога досега.

В края на тунела цветовете се смениха с още по-топли и приятни краски.

Излетели вече от него, всички видяха обширното пространство, което нямаше начало и край. Нямаше земя, нямаше въздух. Времето бе спряло. Само мислите се движеха необезпокоявани от никаква чужда воля. Телата, все още прозрачни, бяха придобили синкаво пепелив оттенък. Въпреки това, те не срещаха никакво съпротивление. В дълбочина започнаха да се забелязват силуети, но не на хора, ами на елипсовидни облачета, влизащи и излизащи от огромна сграда с овални отвори навсякъде. Елипсите бяха много на брой и всяка изглежда изпълняваше някаква дейност.

Няколко такива облачета се спуснаха към пристигащата група, предвождани от субстанция с по-прозрачен състав. Разстоянието бе стопено мигновено. Те обградиха групата, с все още земни очертания души и при всяка една се яви такова облаче. Водителят се спусна в центъра на образувания от новаците кръг и прие формата на човешко тяло, с древни гръцки одежди, които бяха също призрачни.

„Аз съм Одисей! — прозвуча мисълта на преобразеното облаче и то продължи. — При всеки един от вас има ангел-водител. Повечето са ваши починали роднини или любими. Ако го няма някой, който го очаквате тук, то сигурно е напуснал Големия дом и се е преродил отново на Земята. Всеки ще получи инструкции за по-нататъшното си съществуване тук. Вие просто сте забравили как е било във вашия вечен дом. Винаги след прераждане, Създателят трие паметта на всеки отиващ и той е като бебе, нищо неразбиращ и нищо незнаещ. Това е така, за да има пълноценно изживяване на мисията, поставена ви да изпълните на Земята. Приветствам ви с добре дошли вкъщи!“

След приветствието на Ахиле, групичката с новодошлите души се разпръсна. Всяко елипсовидно облаче прие образа на последното си превъплъщение на Земята и заплува, заедно с новите към висящата в нищото стъклена сграда.

Ева веднага позна умрялата си преди десетилетие майка и жадно започнаха да разменят мисли, като помръдваха устни по стар земен обичай.

„Скъпо дете, добре дошла вкъщи!“ — каза й тя.

„Мамо…! Ами къде е татко!?“ — попита Ева.

„Той е вече на земята. Малко преди да си дойдеш, замина. Хареса си много интересно съществуване — топло заразказва майката и продължи със същата любов. — Поиска да бъде африканско дете. Искал да му бъде топло, а също така и да е беден, за да изпита трудността на живата. Знаеш, че ние бяхме богати и той бе нещастен с това. Сега сигурно е щастлив. Ще видим какво ще ни разкаже, когато се върне. А сега, скъпо дете, да идем при Създателя, защото трябва много да ни разказваш.“

При Шулц се яви не кой да е, ами любимият му приятел от детството Шумахер. Шулц така се зарадва, че бе просто пълен от щастие от тази неочаквана среща. Той винаги обичаше това момче, спасило живота му с цената на своя. Спомни си, когато като малък бе настъпил отровна змия, че Шумахер бе зад него. Тъкмо смъртоносното влечуго да впие зъбите си в меката плът на крака му, то приятелчето му я хванало за опашката и я бе дръпнало с все сила. Змията се намерила в пазвата му и не й оставало нищо друго, освен да забие опасните си кухи зъби в гръдта на момченцето. След ужасни мигове на борба, то починало пред очите на Шулц. Това той никога не би могъл да забрави. Мъката съпътстваше целия му живот. Сънуваше го доста често и в сънищата винаги те си играеха, така, по детски, с много обич и доверие. Сега този сън се изпълни наистина. Приятелят му бе пред него. Същият, както го помнеше, с шареното палтенце и вечната усмивка на уста.

„Пази се от змията! Настъпи я! — пошегува се то и хвана за ръка Шулц. — Хайде да тръгваме, скъпи ми приятелю. Всички твои близки са вече на Земята. Кой в Южна Америка, кой в Камчатка. Само аз съм все още тук, но няма да се бавя, имам нещо предвид. Чаках те теб, за да те видя, пък после ще заминавам.“

Литнаха в нищото и се намериха пред входа на един овален отвор. Вътре всичко бе така бяло, че нищо не се виждаше. Нещо като факла излъчваше непозната досега светлина. Обсегът, който тя обхващаше, бе с вълшебно лек, златен оттенък. В него можеха да се забележат очертанията на много свилени нишки. Шулц и ангелът-водител се понесоха към тази светлина. По-нататък имаше много такива светлини и вече се откри една огромна зала с мъгляв под. Навсякъде бе оплетено с нишки и елипсовидни облачета. Нищо земно. Шулц се смути от необикновената обстановка и понечи да пита, чрез мисъл, приятелчето си Шумахер.

„Къде се намираме!? На…“ — но не можа да довърши мисълта си, защото пред тях мъглата се разсея и явилите се картини окончателно объркаха професора.

Материя, подобаваща на вода, пълзеше в хоризонтална повърхност, но изведнъж тя се спускаше право надолу, като огромен водопад. Край не се виждаше. Гледката бе великолепна. От дълбочина пък идваше към тях също летлива течност, разделена обаче на малки топчици, всяка от които с различни цветови оттенъци. Облачетата, които явно представляваха индивидуалността на жител на Отвъдното, плуваха и от време на време някое просто, първо сменяше цвета си, после изливаше цялото си съдържание във вид на тази летлива течност. Насъбрала се достатъчно, тя се спускаше по водопада надолу, но къде?

Интересното бе, че от нищото, идващият разтвор се изпаряваше и пак се образуваха малки облачета.

„Така се храним, скъпи ми Шулци. Долу ни е кухнята. Но по-късно ще разбереш всичко. Не му се учудвай толкова. Ще свикнеш. Преди да отидеш на Земята ти бе най-гладният от компанията ни. Не помниш ли?“ — рече шеговито Шумахер.

„Нищо не помня. Само, може би, това спускане надолу ми е малко познато. Да, там долу е големият Гейзер. Има ли нещо такова?“

„Още един път добре дошъл вкъщи, приятелю!“

„Ами сега, каква е процедурата?“

„Ще се явиш при Създателя. Трябва да разказваш много.“

След като подминаха преливащите течности, те се понесоха към друга светлина, идваща от огромна горяща факла. Белотата ослепяваше, но ангелът водеше изумения професор напред. Наближиха достатъчно светлината и там, в огромна сфера, пълна с вещество от фина материя, без определена форма се намираше елипсовиден облак с големи размери.

„Завърна ли се, сине мой!? Как си По?“ — излетя оттам мисъл.

„По?“ — попита професор Шулц озадачен.

„Да, ти винаги си се казвал просто По! — подкрепи ангелчето мисълта от сферата и продължи. — Аз бях на Земята Шумахер, но тук винаги съм бил Зол.“

Сферата се приближи, долитайки до двамата. Обхвана ги и те проникнаха в нея. Професорът не усети кога се намери вътре. Съзнанието му бе замъглено и все едно в сън, той започна да вижда, като на филмова лента целия си живот. Откакто се помнеше като малък, през юношеството му, след това дори видя случката със змията и то така чисто, като че ли той го преживяваше отново. Приятелчето му и неговата нелепа смърт. След това видя живота си като студент и запознанството с Ева. Женитбата и голямата любов. Разочарованието от нейната изневяра с Адолф. Приключенията с „гойките“ и загадъчната му смърт. Тези ярки картини, така дълбоко запечатани в съзнанието му и сега изплували отгоре, бяха взети и поставени в общата същност на новото същество, наречено По. Всъщност това бе старият По. По от пребиваването му на Земята като Анакондата, По, като жена в лицето на Фелисия, По, като граф де Мол, По, като професор Шулц.

Старият По. Сега вече всичко бе в съзнанието му. Всички съществувания, всички преживелици, всичко бе вътре в неговата същност. Съществото По нямаше вече пол. То бе просто едно дете от Космоса, създадено за вечен живот и натрупване на опит, придобиване на качества, добри и лоши, изчерпване на злото от съзнанието му. Но докога? Според закона на Космоса, докато същността на това космическо дете се изчисти и от последната покварена помисъл.

По и Зол се изляха във вече познатите елипсовидни облачета и политнаха отново към изходите на Големия дом. В една от многото групички бе доста оживено. По забеляза облаче с позната структура и разбра, че това е неговото вечно другарче Леа. Леа или жената на професор Шулц. Ева, Боата, Маркиза и Ксинтия.

— Ей По, тръгваме ли! — каза му тя.

— Да, Леа, да вземем ли и Зол с нас или ще се насладим на спомените само ние.

— Не, не, аз ще се приготвям за път към Земята. Трябва да си избирам майка. А пък и вие има какво да посетите след цял живот отсъствие от дома ви. Вашият парцел си го знаете, нали? Съзвездието Лебед! — каза за довиждане Зол и се спусна към бял изход, водещ незнайно накъде.

— Колко ми е мъчно за парцела. Знаеш ли как си го бяхме подредили с молекулите от Слънчевата светлина? — каза Леа.

— Какво ли правят циклопите на планетата Сирис? Нашият парцел граничи и с тях. Последният път ти се опита да влезеш в един циклоп, но излетя, тъй като той не искаше да ти се подчини, помниш ли?

— Да, но ти пък влезе и какво направи, ожени ли се за старата психарка, а…, ха…, Хахаха? — отвърна, на явно старо шеговито събитие, случило се на планетата Сирис, жизнерадостната Леа.

Двете облачета се отправиха към водопада. Трябваше да заредят съставките си и след това имаха намерение да отлетят с новите заряди към познатия им Космос. Разстоянието не бе проблем за тях, защото с тези заряди всяко облаче пътуваше из цялата Вселена.

* * *

Набрали нужната сила от зареждането, По и Леа се изпариха от идващата от дълбините на Космоса емулсия и заеха пак състоянието си на летящи елипсовидни облачета. Преходът до съзвездието Лебед траеше, колкото би траяла една мисъл.

Парцелът представляваше огромното космическо пространство над двадесетте спътника на планетата Сирис. Самата тя бе заселена със същества от извънредно рядка раса. Биологически те имаха нещо общо с тези на Земята, но химията тук бе със съвсем други елементи и закони. Фотосинтезата бе превърнала жителите в зависима от нея двуполова и взаимно разделена раса. Леа и По винаги се смееха от сърце на този начин на владеене на закономерностите в природата на Сирис. През деня, когато слънцето грееше, материалните обитатели бяха просто растения. Само женските екземпляри бяха с корени в почвата, а мъжете се стелеха и придвижваха, като лиани без корени. По този начин всеки мъжки индивид можеше да търси подходящ партньор, за да го опложда. Обаче определението растение тук не можеше да се разбира точно така, както на Земята. Жителите имаха фигурата на кенгуру, с опашка, зарита в почвата, откъдето смучеха през деня сокове, а с огромните си прилепови крила фотосинтезираха. Лицата обаче имаха същите черти, както тези на Земята, дори с много по-точни и красиви форми. През нощта всъщност бе истинският живот на планетата. Заредени през деня, циклопите правеха великолепни оргии през нощта. Кенгуровите тела се стопяваха и от тях излизаха изваяни човешки тела. Тогава слизаха всички космически души, населяващи тези пространства и се втурваха лудо в телата на циклопите. Всяка вечер в тяло по избор. Заблудата, както я наричаше По бе пълна. Илюзията също. Просто това бе игра на космическите души, за да си припомнят времето прекарано на Земята, но бе и интересно. Заредени през деня, тези тела не изискваха никакво поддържане, само земните нощни развлечения ги изтощаваха. Обитателите нямаха свое съзнание и мозък. През нощта, съзнанието им бе на влезлите в празните черепни кухини души от Космоса и така се създаваше илюзията за едно пълно общество.

Слънцето скриваше вече и последните си живителни лъчи. По и Леа се рееха в просторите над Сирис и с голямо наслаждение си спомняха как преди си живееха тук безгрижни. Реенето в Космоса бе едно от любимите им занимания през деня.

Спуснаха се към планетата. Здрачът вече преминаваше в тъмна нощ. Кенгурутата придобиваха човешки облик и чакаха да бъдат управлявани от душите.

— Този път аз ще бъда жена, а ти мъж, По — засмяно му каза Леа и продължи в шеговит тон. — Мъж за една нощ, нали? На сутринта няма да имаме никакви свилени нишки и пак ще сме си същите. Искаш ли!?

— Защо не? Но на теб, като че ли ти по̀ допада да си жена. И на Земята бе жена, и то каква? Явно ти доставя удоволствие — забележи По сърдечно.

* * *

На дървени маси, разположени в централната част на огромна, изядена от каменоядния дракон пещера бяха наслагани какви ли не вкусотии. Около тях пируваха рицарите. Железните доспехи и дългите копия потракваха небрежно, подпрени на коленете на всеки един от тях.

Крал Ману бе зачервил бузите от силните питиета и захапал печена плешка от птицата лешояд, прехласващ се от удоволствие. Приближените му от ляво и от дясно също се наслаждаваха на вкусната храна. Кучета, с изящни лебедови глави кълвяха от време на време падналите трохи хляб.

Рицарите обсъждаха как ще превземат тази нощ кралството на Ненаситната Лусия. Крепостта й се намираше високо във въздуха и бе трудно достижима за тях, но пък бе свързана със земята посредством огромен, гладък, каменен стълб. Изолацията й бе надеждна и тя не искаше никой да безпокои подреденото й царство, в което хармонията и чувството за удоволствие, без насилие, бяха на висота. Натрапниците-рицари на крал Ману идваха от пещерите и мислеха само за животинско наслаждение. Говореше се, че били изкусни любовници, но тя никога не би и позволила да се отдаде на варварин, защото обичаше изтънчеността и финеса, въпреки че нейните любовници все не успяваха да я задоволят напълно. Понякога няколко любовника се наместваха в леглото й, но и тогава нищо не се случваше. Само познатото усещане, че прави приятна любов, но не екстаза, който познаваха нейните приятелки. Просто тя бе ненаситна.

Животът в крепостта на Лусия си течеше, както обикновено. Тази нощ тя бе приела четирима нейни поклонници. Въпреки лекото отегчение, че пак ще се повтори разочарованието от последните нощи, тя го приемаше за нормално.

Крал Ману имаше винаги недостиг на жени в своето малко кралство. Двама или трима рицари се счепкваха помежду си за една жена. Не минаваше без бой и дуели. Чул за кралството на Лусия, тази вечер крал Ману искаше да проникне в крепостта и да се настани там завинаги. Също бе чул за ненаситността на кралицата, останала без постоянен мъж и за нейната строгост. Защитеният дворец, обаче не позволяваше на никой да се промъкне горе. Каменният стълб бе така гладък, че никой не можеше да го изкачи, но Ману имаше нещо предвид.

Въпреки варварските му нагони, той бе изключително умен и находчив. Тази нощ в неговия череп бе не кой да е, ами върналият се от Земята По. Нощта обещаваше да е сцена на велики събития. Той не знаеше в чий череп, кой се е наместил и трябваше да внимава, защото често се получаваха изненади. До сутринта По бе мозъкът на крал Ману и историята на планетата Сирис се пишеше сега от него. Ако превземеше Лусияниното кралство, то той щеше да обещае на космическите деца, през следващите нощи още по-интересни сцени. Развлеченията не спираха, но и изненадите бяха пълни понякога и с дълбоко разочарование. Стигаше се дори до унищожение на плътта и това бе наказание, както за самите жители на планетата, така и за душите. След убийство те се рееха доста надалеч, в края на парцела им, докато се освободят от натрупаната отрицателна енергия, а телата на дневните кенгура просто умираха и през нощта те не се превръщаха в хора. Просто ги нямаше.

След залеза субстанцията По бе влязла в тялото на крал Ману и всичкия опит, натрупан от Земята, той можеше да използва великолепно за развитието на живота на Сирис. След гощавката в пещерата бе събрал вождовете на племената си и бе начертал в общи линии плана за нападение на Лусия.

Споменът му за съществуването му, като змията Анаконда му даде интересната идея да вземат от джунглата дебели лиани. Както той, в старото, земно време се увиваше около Столетника и пълзеше нагоре към короната му, така и сега те можеха, с увиването на лианите по гладкия стълб, да се катерят нагоре към подстъпите на кралството. След това с изненада да превземат Голямата порта, без бой. Защитниците на Лусияниното кралство бяха лениви и слаби в борбата, защото разчитаха на естественото препятствие и никога досега не бяха изненадвани. Това бе така и отчасти, защото никоя душа не се бе вмъквала в тялото на Ману, като преди това да е имала живот на змия. Късметлиите да влязат в кралската глава, винаги опитваха традиционните методи, но без успех.

Планът бе изготвен и армията на Ману, обрамчила огромните лиани, напредваше бодро към гладкия стълб на непревземаемото кралство.

Когото пристигнаха, животът във високата страна на Лусия бе в пълен ход. Нощният пир бе започнал и звуковете, придружаващи оргиите, се чуваха надалеч. Никой не подозираше какво ги очаква в следващите няколко часа.

Жилавите лиани се увиваха около каменния стълб и педя по педя, армията от варварите на Ману напредваше, катерейки се успешно нагоре.

Охрана, както винаги, нямаше. Десетилетия наред никой не бе успял да стъпи в Рая на Лусия и дори самата тя бе така разхлабила войните, че всеки изпълняваше роля не на защитник, ами на чудесно справящ се любовник в Млечната зала.

Крал Ману бе начело на изкачването и с опитни движения се прехвърли на терасата пред дълбокия ров.

Разбира се, препятствието не бе само гладкия и висок Огромен стълб, на който се крепеше цялата канара, но и дълбок ров, който пък отделяше стълба от Голямата порта. Ровът бе не само дълбок, но и опасан с остри копия и дебели колове.

Съществото По, намиращо се в главата на краля, бе помислило и за това. Предното му съществуване, като граф де Мол, го бе навело на мисълта да използва широките папрати, като крила на прилеп. Той знаеше много добре, че с такива крила може да прелети рова. Екипирал армията си с жилави папратови листа, които бяха завързани за ръцете им, те литнаха над рова. Няколко от войните му изпопадаха в рова. Бяха много малко, но все пак той си помисли.

„Ами ако Леа е между тях? Дали трябваше така да рискувам? Къде ли е любимата ми Леа?“

Намиращи се вече пред Голямата порта, войните на Ману с лекота се прехвърлиха зад нея и я отвориха. Непосредствено зад портата бе Млечната зала. Там се играеха Любовните състезания. Цялата планета знаеше за тях, но никой от варварите не бе ги виждал на живо. Финесът, който присъстваше в тези игри, им бе непознат и те мислеха, че това е нещо отегчително, но при влизането в залата, останаха изумени от появилата се гледка.

Всички присъстващи бяха полуголи, само със загатващи и наблягащи на най-примамливите интимни части на тялото дрехи. Светлината бе кремава и приятна. Жените притежаваха изкусителни красиви тела, с перфектни форми. Играта бе такава, както и бяха чули за нея. Насядали в млечна течност, участниците въртяха нещо като рулетка. Всеки си имаше някакъв знак на рамото, а същият този знак бе заложен и в рулетката. В зависимост от това, кой с кого се паднеше, започваше неудържимо любовно приключение. Журито бяха всички участници в оргията. Колкото аплодисментите бяха по-горещи, толкова оценката бе по-висока.

Тази нощ кралица Лусия бе поискала от четирите най-добре представили се двойки да оформят заключителна фаза с нейно участие. Всички знаеха за ненаситността й и затова очакваха с нетърпение да дойде финала.

В преддверието на Млечната зала имаше нещо като гардероби, в които се намираха всевъзможни леки прозрачно сребърни дрехи. Наоколо нямаше никой. Крал Ману имаше идея и каза на своите воини да изчакат в тишина всичко, и чак когато състезанието свърши, да нахлуят и да вземат, която жена си поискат. Но дотогава той искаше да бъде един от участниците в състезанието. Преоблече се в една много подходяща за великолепното му тяло туника, захвърли мазните варварски железни доспехи и влезе незабелязано от никой в млечната обстановка. На дрехата бе извезан летящ дракон и той проследи кога на рулетката ще се появи неговият знак. Минаха няколко завъртания и участниците с по-слаби или по-силни ръкопляскания аплодираха действията на любещите се двойки. В широк басейн с мляко бе седнала Лусия. Веднага си личеше кралската осанка в нея. Жената с най-пищните форми и най-красивото лице. Тялото й бе като на антилопа, дълги крака и овални гърди, на които едва ли би издържал всеки присъстващ участник, камо ли Ману, който бе захласнат от красотата на тази приказна жена.

Рулетката се завъртя с бясна скорост. Всеки очакваше да се появи неговия знак и след това да потъне в любовно наслаждение с подходящ партньор. Очите на всички следваха показалеца на въртящата се плоскост. Знакът, обаче този път, бе изненадващ. Това бе знакът на Кралицата. Дълга лебедова шия.

Всеки мъжки индивид се изпълни с надежда. Всеки искаше ненаситната Лусия. Всеки искаше да прекара незабравими мигове, с нейното прелестно тяло. Но дали ще можеше да устои на нейната страст? Това бе въпрос, на който никой не искаше да отговаря, защото се страхуваше, че той ще е негативен. Все пак поривът на мъжката плът искаше това да се случи, да има в прегръдките си тая вълшебница.

Залата се изпълни с тишина. Тишина, от която никой не се плашеше, само очакваше. Сърцата лудо думкаха в гърдите на мъжете. Кралицата също бе напрегната. Изглежда душата, настанила се в нея, имаше противоречия със същността на този обред. Нещо не пасваше в поведението на кралицата.

Крал Ману гледаше как бясно се въртеше рулетката и сърцето му щеше да се пръсне от напрежение. Неговият знак, Летящият дракон, също се бе устремил в главоломна надпревара с другите участници. Едва сдържащ поривите на якото си кралско тяло, чуждоземецът стискаше зъби с надеждата, че ще успее. Изваяната Лусия така го привличаше, че той забрави за своята мисия. Забрави за това, че е водител на шайката варвари, забрави за това, че трябва да пленят Кралицата и да превземат Млечната зала. Опиянен от страстта, която бушуваше в него, той забрави дори кой е. Искаше само да люби Лусия, така силно, както никоя жена преди това. Щеше да отдаде цялото си любовно майсторство, само и само да я задоволи… Да…, да задоволи ненаситната кралица. Трябваше да изчака съдбата си, която бе заложена в тази въртяща се дървена повърхност.

Скоростта на топчето започна да намалява и всички мъже наостриха сетивата си до скъсване. Кой ли ще е щастливецът?

В залата бе необикновено тихо. Дъхът на присъстващите бе секнал, защото топчето навлезе в последната си обиколка. Заигра последния си танц и замря.

Летящият дракон извезан на туниката на Ману, като че ли потрепна. В квадратчето, със същия знак на дракон, лежеше топчето и се въртеше като пумпал. След това спря и всички видяха знака. Разочаровани, мъжете погледнаха щастливеца.

Крал Ману се изправи и от вълнение снагата му затрепери. В залата никой мъж не притежаваше такова исполинско тяло. Туниката се пръскаше по шевовете, но това му придаваше още по-привлекателен вид. Гордата му осанка възбуди любопитството на присъстващите. Досега никой не бе виждал този неестествен за кралството жител.

Лусия се изправи и в погледа й се четеше удоволствие от избора на рулетката. Тя подозираше, че това е чужденец, но в случая нямаше време за разследване, защото плътта й заговори, със стотно по-голям порив, отколкото останалите. Тя бе опиянена от величествената гледка на прекрасното мускулесто тяло.

Любовната оргия започваше в центъра на Млечната зала. По правило, девойката се събличаше бавно на фона на лека музика от фанфари, като показваше най-забележителните стойности, както на тялото, така и на лицето. След това любенето бе съпроводено със звуци, издавани от участниците, но също и от публиката. Когато достигаха екстаза, цялата зала виеше също от удоволствие.

Крал Ману излезе напред и се доближи до Лусия Ненаситната. Той се хвърли в нозете й и започна да я ближе по краката, както правеха всички варвари, и с това предизвика настръхване на женските гърди. Продължи нагоре. Кралицата бе приятно изненадана от изпитаните усещания. Тя също не издържа и започна да го милва по шията.

Достигнал до възвишението, Ману се сепна от растящото крещене в залата. Почти всички бяха изпаднали в екстаз. Никой досега не бе започвал церемонията така и то с кралицата. Любовната оргия продължи необикновено дълго и ослепителната красавица започна да се доближава до собствения си оргазъм. Тя не бе го изпитвала никога и сега за пръв път чувстваше, че ще се получи това толкова дългоочаквано изживяване.

Настръхнала до мозъка на костите си, тя се любеше, както никога досега. Движенията й бяха неудържими. Омайващи звуци изпълваха залата. Забавлението бе достигнало връхната си точка. Тогава се случи това, което тя бе чакала години наред. Бе на върха на щастието си. Ману също. Не бе срещал такава жена в живота си, с такова точно чувство за ритъм и точни движения. Хармонията бе перфектна.

Но точно в този момент нахлуха бойците на Ману. Неочакващи такова нападение, всички участници в оргията се предадоха без бой. Никой нямаше оръжие под ръка и това улесни задачата на варварите.

Лусия и Ману не виждаха какво се разиграва около тях. Бяха така влюбени един в друг, че дори да бъдеха убити, нямаше да забележат това. Обвили все още телата си едно о друго, те се целуваха и мъркаха от удоволствие. Светът за тях не съществуваше.

Ману се опомни едва тогава, когато един от приближените му го разтърси от опиянението и му даде да разбере, че действителността е съвсем друга:

— Кралю, задачата е изпълнена с успех. Всички са вързани и чакаме по-нататъшно твое разпореждане. Какво да правим с жените?

— С жените…? — запелтечи Ману. — Ами вземайте ги. Само ми оставете тази, това е тяхната кралица Лусия. Тя е за мен и нищо друго не искам. Вие правете, каквото знаете. Оставете ни само на мира. Ние с нея имаме толкаво неща за вършене, нали, скъпа?

— Ти си крал Ману? — понечи да се измъкне красавицата от обятията на силния мъж, но при спомена от преживяното само допълни. — Аз съм твоя, дори с цената на цялото ми кралство. Искам те, скъпи!

Тя го поведе към покоите си, с копринени пердета и сатенени постилки. Хвърлиха се на едно от леглата и продължиха опиянението си.

Слънцето пускаше първите си лъчи и в двореца на Лусия. Метаморфозата започна незабавно. Всички човешки същества излязоха навън и пуснаха корени в почвата, за да могат на следващата нощ да продължат историята на своята планета. Душите, които доскоро притежаваха телата на тези същества, опиянени от преживяванията през нощта, се отделиха от мозъчните кухини и без свилени, задържащи нишки се устремиха нагоре към своите парцели.

Субстанцията наречена По се отдели също от тялото на крал Ману. За тази нощ той дълго щеше да си спомня. Излетя със скоростта на мисълта нагоре и се намери в любимия си парцел. Леа бе също там и му се усмихваше.

— Как беше тази нощ, По? — прошепна загадъчно тя и продължи. — Изглеждаш щастлив. Изневери ли ми или беше пак с някоя психарка?

— Ох, Леа, срамувам се да ти го кажа. Тази нощ бе изключителна за мен. Ако знаеш какво изпитах и то с кого? Ти не ще повярваш! — отговори й той.

— Същото мога да кажа и аз, По. Тази нощ бе също незабравима за мен. Аз бях кралица Лусия и ако знаеш с какъв любовник го правих, просто ще ми завидиш!

— Какво казваш, ти ли бе кралицата?

— Да, защо? Да не би да си присъствал в Млечната зала? Или си бил някой от нахлулите варвари?

— Ах, Леа, та аз бях самият Ману! Значи, та ние с теб сме били тази нощ главните герои!? Значи ние с теб сме го правили така изкусно!? Колко се радвам, че си била ти, скъпо приятелче, неразделно!

— Аз също, скъпи ми Ману, извинявай, исках да кажа По!

След тези трогателни разкрития те се спуснаха хванати със свилени нишки помежду им и се зареяха в обширния си парцел в очакване на новата нощ.

* * *

Захласнати от видяното на мониторите, доктор Райдсма и Йоманда почти не вярваха на очите си. Та те бяха решили вечната загадка на живота и смъртта. Сега трябваше само да обобщят и документират изследванията и да обърнат световната наука с главата надолу. Присъстващите екипи на телевизията и радиото щяха да потвърдят видяното и то още сега.

Двамата съпрузи Александра и Петер се събуждаха постепенно от дълбоката хипноза. Йоманда изчакваше всичко да си дойде на мястото. Свилените нишки на живота им бяха здраво захванати за тях и спокойствие се излъчваше по лицата им. Това даваше надежда за добро продължение в следващия сеанс. След необходимата процедура, Петер се събуди пръв и се огледа. Като че ли нищо никога не се бе случвало с него. Той бе забравил всичко преживяно по време на хипнозата. Малко изумен от крещящите във възторг присъстващи, той стана от леглото в сферата и каза:

— Е, как беше? Ще имаме ли успех?

— Да, и то какъв! — отговори му докторката и махайки и последните скенери по слепоочията му, добави. — Ако знаеш само какви преживелици си имал, Петер!? Но всичко по ред. Първо ти е нужна почивка, на Александра също.

— Значи ще можем за кратко да си отидем до България? — попита жената, намираща се още в другата сфера, оправяйки косата си от тънките жички, оплели се в нея.

— Както искате, скъпи мои, но ако желаете, можем да довършим цялата серия, защото се губи един интервал от превъплъщението ви като Шулц и Ева, до настоящото. Дали сте били горе досега или сте имали още едно прераждане? Това ни се иска да проверим и ще сме готови окончателно. Но това ще трае съвсем кратко, защото програмата на Кейс е много мощна.

— Ами, добре тогава, но само един сеанс, за да можем да си идем на България, преди пресата да е нашумяла и да са ни обявили там като идоли на нова религия.

— Нова религия, казваш? — замисли се Йоманда. — Та това не е религия. Това е самата истина, доказана от нас. На човек му дай да види и да пипне, за да повярва. Но последствията? Все повече се замислям, дали да дадем гласност на тази истина?

— Да, така е! — намеси се доктор Райдсма. — Колко ли самоубийства ще станат след приемането на тази нова религия, както я нарече Александра. На никой няма да му струва скъпо да си сложи край на живота и да избере примерно планетата Сирис в очакване на друго, по-добро съществуване.

— Може би това е целта на Ахиле, който сега се намира в тялото на Кейс де Граф? — каза Петер, спомнил си как взеха информацията от него в болницата в Дордрехт. — Той бе казал, че човечеството трябва да узнае истината. Но защо? Дали целта не е да се започнат тези самоубийства, за да се прочисти и без това пренаселената ни планета. Това е нож с две остриета.

— Или пък е избавление от страха и нищетата. Излиза, че човек живее, защото го е страх да не умре, не знаейки какво го очаква след смъртта. Ние даваме отговор на този въпрос и страхът вече не е фактор, нали? А и мъката по този начин се премахва — даде обосновано мнение Александра, като хвана съпруга си под ръка и напуснаха залата под аплодисментите на присъстващите журналисти.

— До утре! — с тих глас каза Йоманда, с надеждата, че ще се съгласят да довършат и последното прераждане.

— До утре! — обърнаха глави към учените влюбената двойка българи и затвориха вратата след себе си.