Бари Късел
Прераждане в Отвъдното (4)

Глава 4
Проститутката

Тогава тя се свести и потръпна. С много, много воля младата жена започна да дълбае с ръце в твърдата земя. Цената на това начинание бе спасяването на собствения й живот.

След като Фелисия бе пропаднала по невнимание в едно от пещерните образувания на Голямата Монтана, тя лежа в безсъзнание няколко часа ни жива, ни умряла. Кухините представляваха дълбоки дупки в земята и бяха разпръснати из цялата величествена планина. Долу в подножието се бе разпрострял златарският, новопостроен град Нова Монтана. Треската за жълтия метал, обзела по-будните новодошли пришълци на Америка, си казваше думата. Борбата за парче злато бе безмилостно жестока.

Току-що пристигналата от Стария континент Фелисия не знаеше много за жестокия живот на Нова Америка. Тя си спомни за двумесечния принудителен престой в меките сатенени завивки на Мадам Сошо от едноименния вертеп „Сошо“ в Париж. Изгрялата й звезда на най-търсената девица-проститутка, обаче едва не й струваше главата. Затова и избяга в Дивия Запад.

Изтънчени господа от най-отбраното тогавашно общество посещаваше „Сошо“. Цената за един ангел често надхвърляше и най-дръзките представи за платена работа, но качеството пък бе на висота. Самата Мадам бе работила години наред като проститутка в бранша и владееше до съвършенство тънкостите на професията. Знанията й се разпростираха много добре и в мръсната страна на занаята. Покварата и всички лукави методи също се числяха към аксесоарите й. Връзките й, както във висшето общество, така и в подземния свят на Париж бяха еднакво силни. Подборът на нейните ангелчета бе част от тъмната страна на високия залог в живота й. Мадам наемаше бивши клиенти на вертепа, убийци по призвание, за търсене на красиви и надарени момичета. Отвличанията бяха отличителна черта на доставките. Живата стока пристигаше в замъка й извън Париж и там момичетата биваха обработвани с жестоки пособи за предстоящата им работа като проститутки. Самата Мадам преди три-четири десетилетия бе изпитала тези пособи върху себе си и сега искаше да си върне на света. Затова тя бе безскрупулна и нагла.

Един от наемните убийци бе Маркизът. Прякорът му имаше нещо общо със самата титла, защото той бе издънка от известния благороднически род Дю Боа. Отхвърлен от фамилията, заради увлечението му по жени и побоища, той бе хванал лошия път на покварата. Физиката му напълно отговаряше на изискването за наемен убиец. Дори и четиридесетгодишен той имаше мускули, от които всеки противник потръпваше. Неслучайно бе страшилището на Париж.

Фелисия, израснала в обикновено, френско, селско семейство, безгрижно бе обикаляла полянките в околностите на Лил и безброй пъти се бе наслаждавала на залязващото слънце, заедно с приятелката си Жана. Красотата на Фелисия тревожеше родителите й. Девойката растеше и формите й подлудяваха всички в селото. Надарена с пищни гърди и високи бедра, грациозна в движенията си, тя наподобяваше лебед, излитащ в неизвестното.

Много момци от тази част на Франция жертваха несгодите по пътищата, само и само да зърнат омайната Фелисия. Предложенията за женитба бяха неизброими и всеки момък я искаше. Родителите й също желаеха по-скоро да се омъжи, за да мирне околността и да не се говори толкова за тях. Високият морал в семейството бе дал своя отпечатък в държанието на девойката. Тя излизаше само с нейната приятелка и се пазеше от прииждащите на талази кандидати.

Разбира се, приказките за цветето достигнаха и до Париж и Мадам веднага бе изпратила Маркиза да разузнае, що за слухове се носеха из Лилската околност?

На сутринта той бе впрегнал каляската с осемте коня и настанил се в мекото канапе, бе заповядал на кочияша да тръгва за Лил.

Валеше като из ведро. Близо седмица не спираше проклетият му дъжд и това задържаше придвижването му. Пиенето на кралското вино държеше скуката на разстояние от Маркиза. При пристигането в Лил той се настани в странноприемницата „Хубавата Франсоа“ и му трябваха няколко часа, за да изтрезнее.

На другата сутрин се бе преоблякъл като обикновен селянин, яхнал един от конете си, въоръжен до зъби под селската роба, бе потеглил сам. Пристигна сравнително бързо в селото на Фелисия и се ориентира в правилна посока към дома й.

Изчака я да се появи. Първата мисъл, която го обзе, след като я видя, бе:

„Невиждана красота! Тази девойка ще е моя завинаги!“

Фелисия, нищо неподозираща, се усмихна към него и задържа погледа си по-дълго, отколкото го правеше към другите момци. Маркизът изглеждаше наистина много добре, дори в селската роба. Въпреки леко посивелите дълги коси, чарът му се открояваше с пълна сила. Едрото му тяло бе така добре сложено, че красавицата неминуемо потрепери. Женското в нея заговори.

Бащата и майката наблюдаваха от прозорчето. Майчиното сърце се бе свило, предчувстващо лошото да идва. Бащата усети в Маркиза нещо неестествено, което му подсказваше, че в този великан се крият неимоверни сили и лоши помисли към неговото цветенце. Чарът на появилия се мъж бе само една маска, с която мръсникът често си служеше.

Така и стана. Маркизът веднага пристъпи към действие и с обаятелния си глас каза:

— Бонжур, мадмоазел! Радвам се да видя цветето на Северна Франция.

— Очарована съм от комплимента, но цветето е още малко — усмихна се Фелисия и продължи пътя си с разтуптяно сърце.

Тогава се случи нещо много бързо и изненадващо за всички присъстващи там. Маркизът пришпори коня си и с ловко движение се извиси над Фелисия. Грабна я като хищна птица и я запокити отпред на седлото. Няколко момъка, наблюдаващи отдавна силния мъж, веднага се спуснаха към него, като се надяваха бързо да освободят девойката и да спечелят сърцето й.

Бащата, видял да отвличат собствената му рожба, също се спусна към конюшнята за бързия си кон. Преследвачите бяха около дузина и в надпревара последваха похитителя, като надеждата се таеше у всеки пръв да настигне нежното цвете, отвлечено от хищния натрапник.

Досега се случваха чести побоища помежду момците, но никога не се стигаше до убийства. Счупените носове бяха редовните изходи от двубоите. Сега те се бяха обединили веднага срещу новия и непознат конкурент, въпреки че той превъзхождаше всеки един по сила и физика, но пък селската роба им говореше, че е като тях. Просто селянин.

Фелисия, здраво притисната, се чудеше какво да мисли. Дали е добре, че най-после се яви рицарят на нейния живот, дали е лошо, че така неестествено стана всичко?

Взел известна преднина пред групата преследвачи, Маркизът завърза здраво жертвата си за седлото и без да иска откри пред нея множеството оръжия под робата. Девойката усети чак сега измамата и изпищя неистово. Жестокият наемен убиец я удари не много силно, но достатъчно да я прати в безсъзнание и продължи вече без да чува писъците й.

Почти настигнат от младежите, той спря изненадващо и скочи с лекота на земята. Едно подсвирване бе достатъчно, за да разбере конят, че е необходимо да галопира с товара на гърба си към близката горичка и там да изчака господаря си.

Момците обградиха в кръг смеещия се подигравателно чужденец. Битката започна така светкавично, че двама от младежите паднаха веднага, покосени от забитите в гърлата им остри ками, излетели от робата на обградения. Точните движения на Маркиза не позволиха на останалите да направят нищо друго, освен да се стъписат и отдръпнат. Рукналата кръв от гърлата на двамата парализира дори мисълта на нападащите. С кръвожадна сеч, обученият до съвършенство наемник сееше смърт при всяко съприкосновение с противник. Няколко скока и салта разпердушиниха групичката и от нея останаха само трупове с разсечени вени. Отвсякъде шуртеше кръв. Никой не се избави от смъртта.

Второ подсвирване на Маркиза бе достатъчно, за да разбере послушният му кон, че всичко е приключило, както обикновено, в полза на господаря.

При видяната гледка Фелисия, току-що съвзела се, отново изпадна в безсъзнание. Това, разбира се, улесни Маркиза, а също и галопа на коня. По пътя за Лил те продължиха вече необезпокоявани от никой.

Бащата на красавицата пришпори коня си и последва групата, но когато пристигна на мястото на сечта, то той просто не повярва на очите си и съзнанието му се помрачи. Падна мъртъв.

Маркизът стовари полуживата девойка по тъмно в странноприемницата и веднага впрегна каретата. Кочияшът, предан до смърт на Мадам, разбрал спешността на операцията, скочи на мястото си и потеглиха със скъпия товар. Бързината трябваше да заличи следите на убийствата. Париж бе спасителният пристан.

* * *

Замъкът на Мадам Сошо. Това бе един стар замък, с високи кули, обграден отвсякъде с вода. След като забогатя достатъчно, Мадам Сошо де ла Морз, видя в него единственото място за изпълнението на пъкления си план, а именно да отвлича цвета на красотата на Франция и да печели много, много пари. Тук щяха да бъдат обучавани жертвите от закоравели и изкусни любовници, доскорошни нейни клиенти. Така бе правено с нея, така трябваше и тя да прави. Против човешката воля. Тогавашната съдържателка на вертепа, Мадам, на име Франсис, бе използвала един силен арабин, за да я изнасили и я бе поставила в ролята на най-красивата и търсена проститутка.

Възмущаваше се, но нямаше начин, трябваше да търпи и чака своя час. И той дойде. Сошо издебна една нощ Мадам Франсис и хладнокръвно я закла. Прехвърлила вината на арабина-изнасилвач, тя се бе освободила и от двамата. След това пое публичния дом и реши да си отмъсти на света.

Чула звука от тракащата карета Мадам Сошо с любопитство излезе навън, за да я посрещне. Това, което се появи пред очите й, надхвърли всички очаквания. Никога досега не бе виждала такава красота, такова изящество. Младата Фелисия, овързана със здрави въжета, бе хвърлена грубо от кочияша върху каменната настилка. Ужас се четеше в очите й след всичко преживяно досега. Отвличането и особено зверското избиване на младежите от Лилската област се оказа пагубно за нея.

Разбира се, Мадам Сошо знаеше как да постъпва в такива деликатни случаи и се сопна със злобен тон към кочияша:

— Ей, говедо, как си позволяваш такава грубост с това нежно девойче!? Веднага я развържете!

— Но, Мадам…? — заоправдава се кочияшът, но тя го заудря с бича, който носеше винаги със себе си.

— Не искам да чуя и дума от теб, Гритфилт! Вие сте зверове! — продължи тя, намигвайки на Маркиза.

Изглежда Фелисия се довери на жената и я прегърна треперейки, но чувайки обръщението „Мадам“, се досети къде се намира и попита:

— Добра жено, къде съм и какво означава всичко това?

— Скъпо дете, ти си в Париж и отсега нататък животът ти ще се промени. Ще станеш много богата, само ако ме слушаш добре, разбира се — отпусна прегръдката тя и продължи сухо към Гритфилт. — Сега я заведи в стаята на Лучия и тази стая ще стане временно нейна.

Близо месец Мадам й обясняваше неизбежността на положението, в което се намира. Къде със заплахи, къде с психически тормоз, властната собственичка на замъка й показа, че връщане назад няма.

* * *

След няколко дни Фелисия трябваше да бъде преместена в публичния дом на централната парижка улица. От разговорите Мадам разбра, че момичето още е девствено и това, разбира се вдигаше стократно цената. Първият, който щеше да е с нея, трябваше да плати цяло състояние за това си удоволствие. А ако бяха няколко…, тогава? Пъклен план се зароди веднага в главата на Мадам. Цената можеха да платят само четирима властници, които посещаваха скрито нейния бордей. Това бяха градоначалникът, племенникът на испанския крал и още двама маркизи, които владееха пазарите на Франция. От предварителната уговорка стана ясно, че и четиримата я искаха едновременно, независимо от цената. След тайния оглед в замъка те се бяха побъркали по нея. Дори кралският племенник бе заявил, че ако прелестната девойка е от благородно потекло, то той би я направил негова жена.

Денят, в който трябваше да се премести, Фелисия запомни много добре. Никога нямаше да забрави този злокобен ден.

След настаняването й в най-просторната или така наречената Оранжева стая, тя се чувстваше доста напрегната. Тогава Мадам я представи и на четиримата сластолюбци. Всеки един от тях бе платил по куп пари, достатъчни Мадам да си купи още по-голям замък.

Условието бе Фелисия да бъде едновременно и на четиримата. Маркизът бе научил от Мадам, че само лисото градоначалниче ще бъде тази нощ с девственицата и че той ще трябва да охранява дома от случайни любопитни посетители, но за подготвената от сводницата зверска оргия, никой нищо не бе му казал. Учуди го много и решението на Мадам да затвори дома и дори самият той да не се качва нагоре към Оранжевата стая. Защо?

Четворката пристигна и понеже бяха платили много, ги посрещна лично Мадам откъм уговорения заден вход. Само градоначалникът мина за заблуда през централната врата, охранявана от Маркиза.

Като глутница вълци те връхлетяха в Оранжевата стая, където Фелисия, треперейки, се бе сгушила на леглото. Четиримата разхвърляха скъпите си пелерини и започнаха да се събличат. Останали и без долни дрехи, те заразмахваха вдървените си членове и настървено налетяха върху нежното момиче. Започнаха да късат леката пижама и така я разголиха, че по тялото й не остана никакво бельо. Тогава те се стъписаха от пищността на това изящно създание. Гърдите й бяха вирнати нагоре. Тънкият й кръст, като че ли щеше да се прекърши, задните й части, така издадени и заоблени, бяха облети от мека, кадифена кожа. Загарът получен от многото излизане на слънце и къпане в бистрата рекичка, намираща се до бащините й ниви, я правеше така желана. Светло сините й очи обаче бяха изпълнени със страх. Русата й коса, увила се около талията, се заплете в ръцете на едновременно опипващите я мъже.

Всичко бе така необикновено за нея, че тя нямаше дори въздух в гърдите си, поне да извика или да простене.

Метнаха я на голямата спалня и пръв градоначалникът се намъкна между краката й. Остра болка я сряза и тя изпищя, като че ли някой я бе разрязал с остър нож. Тогава струйна кръвта. Тя се уплаши и изпадна в безсъзнание. Когато се свести, един от изнасилвачите бе пъхнал члена си в устата й. Едновременно с това той облизваше кръвта, която се бе спекла по топките на градоначалника. Останалите я лижеха навсякъде и помъркваха от наслада. Всеки един от тях бе минал по два пъти между краката й. Тя не усещаше нищо, само й бе страшно лошо и й се гадеше. Започна да повръща и пак загуби съзнание.

Маркизът обхождаше около вертепа и погледът му бе само нагоре към Оранжевата стая. След отвличането нещо се промени в него. Той бе болен от любов по Фелисия. Мадам не му позволяваше да се доближи до нея, защото го познаваше и знаеше, че може да провали всичко замислено.

Сега се чудеше дали да не нахлуе в стаята и да я грабне, преди този зъл и властен градоначалник да я опетни. Той мислеше да я отвлече повторно и да забегнат накрая на света. Но не смееше. Знаеше силата на Мадам. Една стъпка срещу нея и го чакаше бесилото. Затова трябваше да изтърпи само тая нощ. Надяваше се малкото лисо човече да не може да си свърши работата. След тази нощ, Мадам му бе обещала красавицата да бъде негова.

Когато дойде на себе си Фелисия се огледа и с уплаха видя как един от изнасилвачите бе извадил от една торба остър кол и го бе насочил между краката й. Другите трима я държаха здраво и се смееха истерично. Тогава тя изпищя толкова силно, че звукът раздра стаята и Маркизът го чу.

С бързината на светкавица той се спусна нагоре към Оранжевата стая. Вратата бе залостена, но за силата, която притежаваше, това не бе препятствие. Разцепил я на трески, той нахлу вътре. Неочакващ четирима изнасилвачи, Маркизът замръзна на място.

Колът насочен към Фелисия промени веднага посоката си към влезлия нахалник. Стъписването на Маркиза обаче не трая дълго. Трениран от какви ли не китайци и майстори на бойни изкуства, той хвана летящия към него кол и с изкусно движение го заби в стомаха на градоначалника. Кръв обля ръцете на стискащия кола дребосък. От гърба му се показваше острието, заедно с няколко пласта откъсната кожа.

Другите трима се спуснаха срещу нападателя, усещайки, че без бой няма да се размине. Налетяха на един път и това бе тяхната грешка, защото с висок и мощен отскок Маркизът нанесе саблени удари в гушите на двамата, а третия, със силен удар на крака, го накара да се превие от счупване на гръбнака. Такова светкавично развитие дори и той самият не очакваше, защото и четиримата бяха добре тренирани мъже. Но не всичко бе приключено така изведнъж.

С двойно салто племенникът на испанския крал го върна в действителността. Жилав и силен бе този застаряващ момък. С удар в гърдите, той накара Маркиза да отстъпи. Движенията на ръцете му наподобяваха въртяща се вятърна мелница.

Маркизът едва смогваше да се отбранява. Отскок отляво и силен удар го повали до тялото на полуживата Фелисия, която наблюдаваше с невярващи очи. Зашеметен, той изпусна координацията на движенията си. Плътна мъгла, като пелена, се спусна пред очите му.

Ловкият противник осъзнал, че великанът е в безсъзнание, се приближи да го умъртви окончателно. Спусна се, вземайки нож от запокитена ножница и тъкмо да нанесе последния убийствен удар, почувства режещ предмет да пронизва гърба му.

Фелисия, с последни сили, бе изтръгнала кола от убития вече градоначалник и с яростта на ранена тигрица го заби в гърба на испанеца. Той простена и се свлече до Маркиза.

Очите на девойката с ужас гледаха четирите кървави трупа на изнасилвачите. След миг тя се свлече и тупна до тялото на спасителя си.

* * *

И двата екрана помътняха едновременно, но този на Александра, за изненада на докторката, бе с няколко минути по-рано замрежен.

— Това значи, Йоманда, че Александра е Маркизът. Не мога да повярвам — с лека усмивка каза Райдсма. — Сегашната жена е била в миналия си живот мъж.

— Невероятно!

— Но да видим по-нататък! Кейс програмистът все още не е готов с новата програма, а дотогава поне да видим още нещо от превъплъщенията на тази чудесна двойка.

Екраните започнаха отново да се пълнят с бистри образи. Явно Маркизът и Фелисия идваха в съзнание.

* * *

Изнемощели, двамата отвориха почти едновременно очи. Силният Маркиз, осъзнал какво е направила Фелисия за него, я взе в обятията си и я целуна нежно по окървавената буза. Тя заплака.

— Да се махаме, скъпа, от този вертеп. Ако научи Мадам и двамата ще ни прати на бесилото — прошепна Маркизът в ухото й и продължи. — Тази нощ заминава един платноход за Новия континент, за Америка. Каза ми го Жорж, моя довереник. С него ще бягат и няколко обявени за издирване и за бесило.

— С теб ще замина и на края на света, погубителю и спасителю, мой! Само не знам, дали ще имам сили за това?

Маркизът заобиколи дома, носейки на ръце красавицата. Тъмнината ги обзе изцяло и те се изгубиха на път за реката Сена.

* * *

Фелисия се сепна. Спомените, които бяха нахлули в главата й бързо направиха място на действителността. Ровейки пръстта, тя напипа някаква огромна, хлъзгава и влажна опашка. Да, опашка на животно. Но какво животно може да има под земята с такава огромна опашка? Девойката се ужаси от мисълта, че това сигурно е „гойка“.

От местните индианци бе чувала, че тук в Голямата Монтана се появявали такива същества и трудно би могъл някой да се изплъзне, без да бъде разкъсан. Легендата казвала, че „гойките“ били слугите на Лошия дух на индианско племе. Носеха се също слухове, че те били нощем духове, а през деня се заравяли дълбоко в земята и там пирували. Но как? Никой не знаел.

Земята потрепери от изправянето на съществото. Пещерата, в която бе пропаднала Фелисия, не бе много голяма и животното почти я изпълни. Младата жена се сви в един от ъглите и зачака последния си час. Изправило се вече в цял ръст, тя можеше добре да го разгледа. Високо два човешки ръста, с люспеста кожа. Осем крайници, като на крокодил, завършваха с пет човешки пръста и много твърди остри нокти. Туловището бе на алигатор, но с мускули като на жребец. Опашката бе хлъзгава и с остър шип. Главата с два рога, излизащи от големи слонски уши. Сплъстената коса падаше над огненочервени очи. Изненадващо бе, че лицето му имаше човешки черти, които й напомняха за някой. Но за кой?

Мислеше, че сънува, когато чу „гойката“ да говори с човешки глас:

— Доста те следвах и под земята и във въздуха, моя любов, но те намерих най-после!

Тогава тя позна гласа и лицето на звяра. Това бе градоначалникът на Париж, когото Маркизът уби, за да я спаси.

— Да, точно така, аз съм самият градоначалник. След като умрях от кола, който ми заби проклетият наемник, аз дълго бродих над тялото си и над пищния Париж като дух. Разбира се, долните ми страсти не ми позволиха да премина Границата на Отвъдното. Пътувах дълго над океана и те следвах. Тук в Америка ме хванаха „гойките“. Нощем те са духове, а денем са това, което ме виждаш сега. Това е наказание. За да преживяваме като зверове, то ние трябва да убиваме и да носим душите на „майката-гойка“. Тук разбрах, че има място за съществуване и то близо до теб. Много съм щастлив, че най-после те намерих.

— Това е сън! Това не е възможно! — разтърка очи Фелисия, но действителността остана непроменена.

— Сега, скъпо същество, не знаеш колко съжалявам, че така постъпих с теб. Все пак аз съм този, който ти отне девствеността. Просто не трябваше да те деля с другите трима, които също са тук, под земята, но в момента спят при Майката.

— Тогава ме измъкни оттук, за да го докажеш — промълви Фелисия, с надежда, че ще й се размине.

— Добре, но знай, че ти си първата земна, която се е разминала със смъртта. Ако научи „Майката“, ще ме зарови за половин век още по-надолу, в магмата — каза тъжно „гойката“ и с рогата си направи такова завихряне, че за броени секунди се образува тунел под скалите и по този начин излезе на повърхността.

Девойката се бе хванала за опашката на животното-получовек и се намери, заедно с него, навън. Слънцето грееше с неотслабваща сила. Зеленината вдъхна нов живот на Фелисия. Но така и не видя кога и накъде изчезна „гойката“. Светлината убиваше този род същества, затова звярът бе се постарал начаса да се потопи в дълбините на земята.

Младата жена стана, олюлявайки се. До нея лежеше голяма буца. Така и щеше да си замине, ако не се бе спънала от нея. Метал! Това е метал, защото бе прекалено тежък, за да е пръст. Разгледа го и го почисти. Злато? Да, чисто злато! Това бе дело само на „гойката“. Но защо?

Красавицата се огледа. Никъде не се виждаше жива душа. Зарови огромната буца злато с помощта на един остър кол и постави кръст на няколко крачки разстояние. До мястото, където копаеше Маркизът имаше доста път, а буцата злато бе прекалено тежка, за да я носи, затова и постъпи така.

Тръгна си бързо, за да разкаже на любимия си невероятната случка. Надяваше се да го свари там.

* * *

Маркизът се просна на пепелявия под и от устата му рукна кръв. Ударът на Сивия Бен наистина бе професионален, но не и достатъчно силен, за да срази великана-французин, носещ името Маркиза. Поваленият, широкоплещест боец се изправи и подскокна с присъщата за него пъргавост. Скокът, който бе тренирал много години, бе почти перфектен. Използваше го за нанасяне на саблени, смъртоносни удари. С грациозен пирует Маркизът се намери зад не по-малко физически силния Бен. Темето му бе оголено и французинът само чакаше да се обърне, за да нанесе специалитета си, сабления удар. Бен не се забави. Инстинктивното му обръщане бе нормална реакция на стар боец, но той не бе очаквал чак толкова висок отскок и такъв сложен пирует от противника си. Вече бе късно за някаква друга реакция. Ударът бе смъртоносен. Гръклянът на Сивия Бен се прекърши и главата му увисна на плещите. Строполи се и умря без дори да гъкне.

Залаганията продължиха с още по-голяма настървеност. Забогателите златотърсачи намираха удоволствието в тези залагания, наречени „Спартанската смърт“. Наистина входната такса бе соленичка, защото всичко това бе незаконно. Не всеки можеше да си позволи да наблюдава двубоите. Повечето схватки завършваха със смърт или доживотно осакатяване. Бойците на терена бяха или закоравели професионални побойници, или наемни убийци, затънали в дългове, на които не оставаше нищо друго, освен да опитат или да победят и да станат веднага богати, или да умрат.

Маркизът не бе намерил този ден и следа от злато в дупката, която му бе отредена. Отчаянието го бе притиснало. С Фелисия се бяха разбрали, той да копае, а тя да пообиколи околността, за да търси някоя жила по планината. Бе я предупредил да внимава с пещерните кухини на Голямата Монтана. Също така й бе обещал, че няма да участва в „Спартанската смърт“, но явно безизходицата бе надделяла, а и мислеше, че до залез-слънце ще се прибере.

Публиката го аплодираше и го зовеше да продължи. Разбира се, ако знаеше кой противник ще му се падне, би продължил. Правилата бяха обаче такива, че противниците се представяха едва на тепиха и то с жребий.

Всеки от залагащите знаеше за руския богатир Миша и всеки знаеше, че досега той бе издържал вече месеци наред на безпощадната борба. Забогатял предостатъчно от тези победи, богатирът идваше все по-рядко, но не се знаеше кога и това държеше в напрежение и публиката, и участниците-спартанци. Само при мисълта, че ще се изправиш пред него, пред сигурната смърт, ти се смразяваха мускулите и двубоят бе предрешен.

Маркизът го бе виждал само веднъж, в първия ден на пристигането си, в бара на Дулфин Спинкс и тогава наистина бе потръпнал. Богатирът също го бе изгледал, защото може би с него бе и Фелисия. Неминуемо щеше да се стигне до схватка, но къде и кога, това все още бе въпрос на време.

Маркизът реши да продължи, съблазнен от леката победа над Сивия Бен, а и се надяваше да му се падне някой лесен противник. Беше му повече от ясно, че с копаене няма да забогатее скоро и оповести с ясно красноречив жест на ръката си, че ще продължи.

Овациите и свирканията се засилиха до такава степен, че той започна да се смущава. Никой друг не бе в състояние да взриви така публиката, освен само един. И това бе руската мечка Миша. И наистина той се появи на тепиха.

Истинска мечка в човешки образ. С две глави по-висок от Маркиза и два пъти по-широк, с огромен обрасъл корем, яки зверски крака, които здраво държаха двестакилограмовото туловище.

Започнаха да се дебнат. Богатирът, сигурен в победата си, бе дошъл като че ли само за развлечение. Маркизът разчиташе на огромния си опит и на отличното си обучение в китайските бойни изкуства.

Богатирът нападна пръв, отправяйки силен смъртоносен удар в главата на противника. Разбира се, Маркизът със светкавичен отскок избегна нападението и се претърколи по окървавения мръсен под. Усети тромавостта на руснака и си помисли за ранно решаване на битката. Пируетът със сабления удар би свършил отлична работа. Така и направи. Подскочи с все сила, за да достигне нужната височина и тялото му се завъртя в бесния китайски пирует. Намери се зад човека-мечка и зачака той да се обърне. Богатирът не се разтревожи ни най-малко и дори като че ли се обърна прекалено самонадеяно. Сабленият удар на Маркиза бе силен и точен. Той улучи гърлото на Миша. Какво обаче стана с ръката му, така и не можа да осъзнае веднага. Остра болка парализира дланта му. От гърлото на богатира се отлепи твърда кожа и падна дрънчейки на тепиха. Това бе предпазна, оцветена в розово, яка стоманена ламарина. Руснакът го погледна и се засмя кисело:

— Не е като при Сивия Бен, а французино…!? Приготви се да умреш!

За изненада на Маркиза, който мислеше, че само той владее пируета със сабления удар, богатирът вече беше във въздуха и със свистене премина покрай главата му. Ако в този момент се обърнеше, гръклянът му щеше да бъде пречупен. И той се обърна, но с разтворен шпагат на краката. Тежката ръка на руснака само премина като стрела покрай гърлото му. Шпагатът бе спасил живота му.

Дебненето продължи. Публиката изпадна в истерия. Такава борба на високо ниво скоро не бе показвана тук. След няколко удари и парирания, противниците чакаха за грешка. Напрежение бе избило по лицата им. Грешката като че ли бе двойна. И двамата нападнаха с глави. Ударът бе страхотно силен. Звукът бе неистов. Тишина запълни пространството в залата.

Мозък от темето на богатира Миша излетя и се смеси с кръв и прах. Туловището му потрепери и се свлече на тепиха. С конвулсиращи крайници Маркизът също се строполи върху руснака. След това ги взеха и двамата за мъртви и ги изхвърлиха в мазето, откъдето по-късно трябваше да ги извозят за новото гробище.

* * *

Току-що пристигнала, Фелисия надникна в дупката. Нямаше и помен от любимия й.

„Излъга ме проклетникът му с проклетник!“ — каза си тя и веднага пое надолу към градчето.

Не бе минала и седмица, откакто бяха пристигнали в Нова Монтана и всички говореха за нея. Слухове за красотата й бяха вече обиколили всички барове и странноприемници в града и околията. Имаха я за порядъчна жена, защото искаше с честен труд да се сдобие със злато. Седмица копаене в дупката, купена с последните средства, изкарани от побоищата на Маркиза по панаирите, бе достатъчна да убедят жителите на Монтана в непоквареността им.

Едва пристигнала в градчето, уморена от последните преживявания с „гойката“ и находката буца злато, тя погледна кървясалите си крака и изпокъсаната си дреха.

Знаеше къде да търси своя спасител. Това място можеше да бъде само „Спартанската смърт“. Разбира се, там нямаше да я пуснат така лесно, затова тя заобиколи входа и се промъкна между бодливата ограда. Задната врата бе неохранявана и мислеше да се добере някак си оттам. Негрите-роби, които обслужваха „Спартанската смърт“ забелязаха младата жена и я загледаха с любопитство. Няколко китайци излязоха навън, влачейки два трупа. Натовариха ги на двуколка и тръгнаха веднага по посока на новото гробище. От темето на по-грамадния труп капеше пресен мозък.

Сърцето на Фелисия се сви, когато двуколката мина покрай нея. Тогава тя го позна. Лицето на богатира, бе го запомнила много добре от бара. Другото бе похлупено и не можеше да се види, но дрехите…, дрехите бяха на нейния Маркиз. Було от мъгла покри очите й и за кой ли път тя припадна в прахта. Един от негрите се спусна към нея и забръщолеви нещо на африкански. Вдигна я от земята. Друг негър се притече на помощ, като запита на английски свестяващата се Фелисия:

— Какво търсиш по дяволите тук, млада госпожице?

— Моят любим е в двуколката, мъртъв! — изхриптя тя. — Накъде ли ще го закарат?

— Обикновено ги хвърлят в общ гроб, в новите гробища накрай гората. Побързай! Поне да го изровиш и да си го погребеш в отделен гроб. Господ да го прости — добави негърът и се затича обратно към задния вход.

С последни сили Фелисия се запъти към гората. Тя вървеше по следите на двуколката и тихо плачеше. Не след дълго зърна връщащите се от гробищата китайци. Изглежда си бяха свършили работата бързо.

Напълно обезверена, младата жена седна на един пън и продължи да плаче. Нощта бе настъпила неусетно. Сребърно сияние се извиси над нея. Тя се сепна уплашено.

„Дух! «Гойката»!“ — помисли си веднага и погледна към сиянието.

Някакъв звук нахлу в главата й. Това бе човешка реч.

„Фелисия, той е жив и само ти можеш да го спасиш! Отвори гроба и го измъкни — и гласът добави. — Той ми трябва жив!“

Луната бе изгряла и светеше не по-малко от залязващо слънце. Фелисия се запъти към края на гората. Почти бе стигнала последните дървета, когато нещо зави и много чифта червени очи се насочиха към нея. Това бяха вълци. С лигави муцуни и оголени зъби те се приближаваха. Тя понечи да се покатери по най-близкото дърво и почти успя, когато един от тях я захапа кръвожадно за крака. Ужасът я скова на място и девойката се строполи отново на земята. Вълците я заобиколиха, усещайки свежата кръв.

Тогава се случи нещо, което този път не изненада толкова жертвата. Сребърното сияние се бе превърнало половината в жива „гойка“, с остри рога и зъби, половината в сребърно сияние, което продължаваше да се вие във формата на опашка с остър шип. Завихрянето бе толкова силно, че всички вълци се разхвърчаха настрани, кой с разпран корем, кой с откъсната глава. Глутницата бе пометена от „духа-гойка“.

„Благодари се на луната, Фелисия. Тя те спаси.“ — дочу безжизнено лежащата на земята девойка.

След известно време тя продължи, влачейки се към гробищата. Надяваше се това, което говореше „гойката“ да е истина, но защо каза, че трябва да е жив? Какво ли иска от него това изчадие?

Гората свършваше и според описанието на негъра, тук някъде трябваше да се намират новите гробища. Фелисия се взря в земята и откри следи от двуколката. Значи бе на правилен път и след като последва тази диря, тя се озова до неголяма яма, току-що заровена с прясна пръст. Нещо мърдаше в горния слой на стъкмения гроб. Чуваше се тих стон и Фелисия не се поколеба да започне разравянето на рохката пръст с голи ръце. Съсирена кръв, смесена с пепелява пръст се налепи по риещите ръце на красавицата. Тогава напипа част от гол, студен крак. Не се уплаши и продължи да рови още по-настървено, защото стонът затихваше и това би било фатално за все още, може би, живия Маркиз. Призля й, когато в сместа от съсирената кръв се прибави и лигавия мозък на богатира Миша. Започна да повръща.

Изведнъж тя напипа топла ръка, която едва потрепваше. Отри изцяло живия труп и се просна до него, изтощена до крайност. Маркизът бе в безсъзнание, но бе жив, защото дишаше. Силното му тяло, голо и изпръскано с кръвта от избитите от него двама противника, бе издържало и това изпитание.

Фелисия откърши два клона от близкото дърво и ги оплете с тънки клонки. Получи се не толкова лош влек. С него трябваше да се опита да завлече любимия до дупката, която бе спасителният стан. Там можеше, с няколкото мехове пълни с вода, да го измие и лекува с отвари от горски билки. С огромно, нечовешко усилие тя претърколи във влека полуживия Маркиз. Пътят до дупката бе тежък за нежната девойка. На няколко пъти изгубва съзнание, но силната воля, мисълта, че може да го спаси, надделя.

Слънцето проправяше път на своите лъчи, които достигнаха вече почти влачещата се Фелисия и тежкия, проснал се на влека, скъп товар. Достигнала мястото, тя се спусна вътре, дърпайки Маркиза за краката. Под дървения полусрутен покрив бе хладно, но уютно. Кожите, които бяха нахвърляни в един ъгъл и им служеха за постеля, воняха ужасно. Топлината обаче бе живителна. Фелисия се строполи върху тях, заедно с тежкия си товар. Веднага заспа.

Когато се събуди бе полунощ. Маркизът я гледаше под слабата светлина на газената лампа и се усмихваше:

— Скъпа моя, на небето ли сме или… Вони на ад.

— Звяр такъв…, нали ми обеща, че няма да ходиш там!? — започна да го налага с малките си юмручета Фелисия. — Ти си непоправим…! — продължи тя вече с по-нежен тон. — Но въпреки всичко, те обичам!

Обсипа го с целувки и се хвърлиха в любовна прегръдка. След това заспаха веднага.

На другия ден тя му разказа всичко преживяно, за „гойката“, за него, погребания преждевременно в края на гората и за буцата със златото. Той не знаеше как да й се отблагодари и постоянно я заливаше с милувки:

— За кой ли път ме спасяваш, Фелисия!?

Приготвиха се за път. Трябваше да открият златото, което би могло да им промени живота завинаги. Преходът до мястото бе въпрос на време, но бе нужно и да се внимава за преследвачи. Съседът им по дупка, Късият Флетчер, бе видял трудната сцена с влаченето на Маркиза, но пък от градчето се чуваха истории за взаимно убилите се спартанци-борци, французина и богатира. Флетчер нещо недоумяваше. Умрял и погребан, как би могъл Маркизът да поеме с омайната жена нанякъде? Значи зад всичко това се криеше нещо, я злато, я необикновена загадка. Той ги изчака да се отдалечат зад склона и предпазливо тръгна подир тях.

Фелисия веднага позна мястото, където бе паднала в пещерата. Посочи на спътника си тунела, който бе така фино оформен, като че ли някой го бе шлифовал. Стопената земя наподобяваше на застинала магма, изтекла от вулканично изригване. Маркизът никога досега не бе виждал подобно природно явление и започна да вярва на брътвежите на красавицата до него.

— Значи това е тунелът, направен от „гойката“? — каза той, попипвайки страхливо загадъчния отвор.

Тунелът, идващ от дълбините на Голямата Монтана, изведнъж потрепна и купчинка спечена пръст се понесе надолу.

— Тук, в тази кухина бях паднала и съществото ме спаси, правейки този отвор. Как ли го е направило? Дали е заровено още долу или е някъде другаде? — задаваше си сама въпроси Фелисия.

— Би било интересно да го видя и аз — прошепна й Маркизът и продължи. — Но ти казваш, че това е градоначалникът на Париж, на когото забих кола в гърба, нали?

— Да, той е! Само да му бе видял гадното лице!

— Е да, но той ти е спасил живота в тази пещера. Искал е да бъде с теб квит…, може би!?

— Може би!?

В дъното на тунела се дочу слаб шум, на който само мъжът обърна внимание.

— Тук някъде трябва да е буцата със златото — радостно викна Фелисия, намирайки кръста, който бе направила за знак.

— Малко по-наляво, скъпа. Там има следи от заравяне.

— Дай ми тогава лопатката и се приготви за изненадата! — каза тя и понечи да вземе късата лопатка от кръста на Маркиза, но той нежно й обясни, че това е мъжка работа и започна да разравя сам нетърпеливо рохката земя.

Тогава мъжът дочу пак същия тъп звук, идващ от тунела, но не му обърна достатъчно внимание и продължи да копае. На третата копка понечи да хване предмета, който се беше появил. Двамата ахнаха едновременно, след като видяха на мястото на златната буца, не нещо друго, ами кървавия остър кол, с който бе убит в Париж градоначалникът.

— Каква е тази лоша шега, Фелисия? Ти явно… — изрече Маркизът, но не можа да довърши, защото над него се бе извисила в цял ръст „гойката“.

Забила острия си шип в мръсния кървав кол, тя го развъртя над главата на Маркиза и понечи да го забие в гърлото му.

— Маркиз Дю Боа, ти се хвана на лъжата на моята красавица — язвително излетя странен, гърлен звук от пришкавата уста на изчадието.

— Моята красавица!? — изрече Маркизът и със заучено движение отби с лопатката насочения към него кол.

Колът се плъзна и заседна в острия край на лопатката. Това приближи двамата противници и Маркизът едва не падна от вонята, излизаща от гърлото на странното и ужасно същество. В лицето му той наистина позна градоначалника на Париж. Очите на полузвяра-получовек блестяха и издаваха жажда за кръв.

Преследващият ги Флетчер се появи тъкмо, когато „гойката“ бе повдигнала противника си във въздуха, заедно с кола. Късият Флетчер усети, че ще припадне при тази необикновена гледка. Той също бе слушал за „гойки“ и знаеше, че тук прошка няма да има. Искаше да се обърне и да побегне с все сила, но краката му не се подчиняваха. Ужасът го бе вцепенил и той падна подкосен на земята.

Битката бе, разбира се, неравностойна и Маркизът я усещаше. Колът този път го достигна и разпра кожения панталон. Кръв рукна от крака му и „гойката“ се приготви за нанасяне на решаващия удар.

Тогава Фелисия се хвърли върху грозното същество. Осемте ръце, с човешки пръсти, запокитиха кола, който полетя във въздуха и със страшна сила се заби не къде да е, ами в корема на вцепенения от ужас Флетчер. Изцъклените му очи привлякоха вниманието на чудовището. „Гойката“ не очакваше така да завърши летежа на кола и се спусна към умиращия Флетчер, носейки на гърба си Фелисия. Издърпа кола от корема му и се огледа за Маркиза.

С бързината на светкавица, французинът се стрелна към тунела. Само там виждаше единственото спасение и се плъзна по полираната повърхност. Намерил се на дъното, в просторната пещера, той се огледа и забеляза още няколко такива тунела. Случайността го отърва от идващия върху него кол, хвърлен от „гойката“. Острието се заби на педя от крака му и влезе дълбоко в твърдата скала.

Здраво хваната от звяра, Фелисия се мъчеше да се освободи. Всеки неин опит завършваше с остра болка, причинена от триенето с шиповете, врасли в люспестата му кожа.

Заедно с лепнатата за гърба му красавица, чудовището се спусна по тунела. Тупнаха до забития кол. От Маркиза и следа нямаше. Той бе поел в едно от разклоненията, водещи надолу, а може би и към ада. Всичко около него се въртеше и мракът се настани в цялото му същество.

След време, което не можеше да се определи, Маркизът бе тупнал в нещо като течност, но по-гъста от вода. Започна да потъва в кашата без да вижда нищо. Усещаше, че тя залива и главата му и че се отправяше към дъното, ако въобще тук имаше дъно. Въздухът му свършваше. Лепкавата помия нахлу в дробовете му. Мислеше, че вече умира.

Изненадата бе голяма, когато Маркизът понечи да диша в течността. В дробовете му нахлу рядката тиня, но той бе още жив и започна да вдишва и издишва като някаква амфибия.

Отвори очи и гледката, която се откри не бе за вярване. Прозрачно синьо пространство, със зеленикави светлинки и бавно движещи се същества, от рода на „гойките“, се насъбраха около него. Те плуваха така грациозно, че движенията им наподобяваха танц. Лицата им обаче бяха по-открити и в тях се виждаше човешка красота. Женските „гойки“ бяха обвили телата си с полутечна материя и изглеждаха смайващо добре.

— Аз съм Мадам Франсис — прозвуча доста странно казаното от проправящата си път към него ослепителна красавица. Ти не ме помниш, Маркизе, нали? Коварната Сошо ме уби и наследи бордея в Париж. Ти беше току-що навлизащ в професията хубавец. Да…, да? Точно така беше, Маркизе, нали?

Той понечи да каже нещо, но звукът бе изкривен от водната среда и излезе само нещо като бълбукане. Опита се да се движи и успя, но с едно такова движение само озадачи съществата в неговото обкръжение. Салтото, което направи бе грациозно, но според присъстващите бе може би смешно, защото всички се закикотиха.

След като овладя координацията на движенията на тялото си, Маркизът забеляза силна мъжка „гойка“ да се спуска към него:

— О-о, я виж, човекът, който трябва да умре от кола!

— Да…, да, и колът е тук — добави, размахвайки кървавото остро дърво, пристигналият вече градоначалник.

Фелисия падна меко от гърба му и се притисна в обятията на Маркиза. Погледнаха се. Това, което прочетоха в очите си бе безгранична, неизмерима за човешките представи обич. Той разбра, че не тя го е излъгала, ами това долно, изродено изчадие бе скроило коварния план.

— Остава малко до залеза на слънцето, побързай, инак няма да можеш дори и кола да повдигнеш! Ще станеш блуждаещ дух и ти го знаеш това много добре — изкикоти се Жестокият Слет.

Колът бе хвърлен с неземна сила от градоначалника и прониза гърдите и на двамата влюбени. Субстанциите им се отделиха почти веднага от телата и те се огледаха неспокойно. Почувствали опасност, че ще бъдат хванати от ниските души и след това хвърлени в черепната кухина на техния върховен повелител, Великия Шогун, те веднага се насочиха нагоре към Границата.

Движението на душевните субстанции бе удивително лесно. За тях нямаше прегради. Само ако не бяха хванати от „гойките“, изродите, които се превръщаха след залез-слънце в блуждаещи души и обитаваха пространството под Границата.

Дали щяха двамата влюбени да се доберат до Отвъдното, зависеше от много фактори.

Ловенето на току-що излитащи души бе трудно, но пък цената за уловена такава, бе невероятно голяма. Вземайки от добрия потенциал на заловената душа, „гойката“ се доближаваше с едно стъпало нагоре в йерархията на това долно общество.

* * *

— По-бързо, Петер — извика напрегната Йоманда, гледайки развитието на събитията на екрана.

— Спокойно, полетата са положителни! — техникът също бе напрегнат, защото и двете „опитни зайчета“ в сферите бяха с изпънати до крайност шии.

— Но те ги настигат! — изплашено се намеси докторката.

— Да спрем програмата! Вече ще е опасно, ако ги хванат. Могат да изменят хода на историята им за векове — предположи Йоманда.

— Това е невъзможно! Това не е машина на времето. Просто те никога не са били хващани от ниските души.

Предположенията на Райдсма наистина се потвърдиха, защото светещите субстанции на двамата влюбени се носеха така шеметно нагоре, към Границата, че на екрана експериментаторите едва следяха техния летеж. Подире им също се видя как цялата потеря от вече превърнали се в блуждаещи духове „гойки“, летеше с не по-малка бързина.

Изведнъж цялото стадо от преследвачи промени посоката на движение. Успоредно с душите на Маркиза и Фелисия, летеше и Късият Флетчер, но летенето явно не му спореше. Той имаше много грехове, които забавяха придвижването му нагоре. Тези грехове тежаха като воденични камъни на шията му. Ясно защо „гойките“ изоставиха двете субстанции на влюбените и се насочиха към по-лесната плячка, а именно душата на греховния Флетчер. Настигнали го, „гойките“ веднага го премелиха и първият, който бе откъснал свилената нишка от душата му, бе градоначалникът. Явно той се обособяваше като водеща фигура в подземното царство на ниските души.

— Успяха! — подскокна от радост докторката.

— Идва Границата — оповести техникът и добави скептично — пак няма да можем да погледнем зад нея.

Границата с Отвъдното изпълни екраните на мониторите.

— Все пак направи виртуален запис! — обърна се Йоманда към техника с повелителен тон.

Силна, сребърна светлина обхвана субстанциите на Фелисия и Маркиза. Там ги чакаше някой. Размазано лице се мерна за кратко на екрана и появилите се усмивки на двамата в сферите доказваше, че те са приети от някого. Значи зад Границата има някой? По-нататък всичко изчезна и се стопи в свилена светлина.