Сводът на тунела беше изпръскан с малки капчици вода, оцветени и придобили кървавочервен оттенък. Под него с бързи крачки се движеше личният лекар на Адолф. След няколко завои, той се озова пред Главната квартира. Двама войници, които бяха от личната охрана на Фюрера, отдадоха чест, вдигайки високо напред и нагоре изправена ръка. Изпънаха яките си тела до скъсване. Въпреки че познаваха благия характер на професора-медик, те не искаха да си имат разправия с едноокия офицер Фриц Пупе, техния пряк началник, затова правеха всичко, престараващо се перфектно. Удариха железните токове на обувките си и отвориха вратата на внезапния посетител.

— Добро утро, професоре — изрече сухо началникът на охраната и с мазен тон продължи. — Как е младата Ви асистентка? Говори се, че тя е една от чародейките на Райха. Истинска арийка, с големи форми, а…?

— Фриц, я не се занасяй, ами веднага съобщи на първата секретарка, че трябва спешно да прегледам Фюрера. Някой си е направил лоша шега с последните му хапчета. Но това не е твоя работа, действай бързо, иначе и двамата ще загазим — докторът бе напрегнат и изля тези няколко изречения не с привичния си закачлив тон.

Офицерът, разбрал сериозността на ситуацията, звънна веднага на секретарката. От отговора личеше, че суматоха цари в покоите на Фюрера. Търсели и без това професора. Адолф бил на легло и треперел целият.

Шлюзовете веднага се отвориха и професорът, тичайки, се втурна към приемната. Забързан, той не забелязваше изопнатите тела на огромната Адолфова охрана. Въоръжени до зъби, те приличаха повече на новогодишни елхи, отколкото на войници. Проникването до покоите на Фюрера от външен човек бе абсолютно изключено.

Вторият шлюз се отвори със скриптене под носа на професор Шулц. Лекарската чанта бе, както винаги, неизменно в ръцете му. Той влезе в асансьорното съоръжение и натисна втория етаж. Чистотата, която се бе разпростряла навсякъде в Главната квартира или бункера, който се намираше под земята, не даваше основание на Шулц да подозира бактериално заразяване. Тази суматоха около Фюрера бе свързана само с хапчетата, получени от неговата асистентка, хубавата Грета. Въпреки че се доверяваше изключително много на баща й, стар приятел и съученик, той имаше винаги и малко резерви към нея. Тя бе прекалено красива за негова асистентка и то на такова отговорно място.

Любовта бе неразделна част от нея и ако не се любеше, просто загиваше. Природата я бе надарила с пищни форми и винаги незадоволено и извратено сексуално влечение. Последната й жертва бе един много интересен изследовател в областта на биологията. Тя се бе изпуснала пред професора, че с този си любовник почти била достигала оргазма. Биологът й слагал нещо в чашата, хапче или нещо такова. Това, обаче не било като обикновените хапчета, ами било като живо. От време навреме само се поклащало и се чувало леко скърцане. Той й обяснил, че това е най-новото му изобретение на биологична основа, което би подлудило дори и дявола. Опитала го и била на върха на щастието си.

Минавайки покрай последната врата, на професора му хрумна мисълта.

„Дали същата тази чародейка не бе разменила, по невнимание, нейните живи стимулатори с хапчетата, предназначени за Фюрера. Дано не се оправдае всичко това, защото го чакаше разстрел.“

Последните формалности по неговото екстрено посещение бяха минали бързо и той бе допуснат в работния кабинет. На канапето, поставено до огромно бюро, лежеше самият Фюрер Адолф. Конвулсиите, преминаващи по тялото му, издаваха, че тук има нещо нередно и объркващо. Личният прислужващ персонал се отдръпна веднага настрани, след пристигането на лекаря.

— Любими Шулц, аз се чувствам изключително добре. Кой те извика така спешно? — каза Адолф, подавайки ръка.

— Ами…, аз самият. Исках да си изясня нещо по отношение на непрестанните Ви стомашни газове. А и последните хапчета ми се ще да ги изследвам.

— Но аз съм си добре и с тези твои последни хапчета. Дори се чувствам повече от отлично.

— А защо сте полегнали така, Ваше величество? И това потрепване по тялото Ви. Нещо не ми харесва.

— Хей, Шулци, я не се възнасяй чак толкова — с неочаквано приятелско звучене изрече Фюрерът. — Казвай ми просто Адолф.

— Ами… добре, Адолф. Просто искам леко да си вдигнеш дрехите нагоре, за да видя корема и се махам веднага — лека усмивка се провря между зъбите на Шулц.

С треперещи ръце Фюрерът заразкопчава стегнатата куртка. По лицето му бяха избили капки пот. Късите му мустачки се вдигаха при всяко по-остро движение.

Лекарят заопипва косматия корем и с леки почуквания продължаваше към гърдите и надолу. Той констатира веднага отклонението. Черният дроб бе станал така твърд, че при нормален човек би довело неминуемо до внезапна смърт. А той живееше и си правеше дори шегички с него. Професорът бе изцяло объркан. Опипа още веднъж областта, където се намираше черният дроб и тогава съвсем се стъписа. Нещо се движеше вътре. Какво бе това!? Сдържайки се да не припадне, лекарят погледна кутийката с хапчетата, която лежеше на шкафчето. Вътре те се движеха. Просто се поклащаха и като че ли играеха някакъв танц.

„Танцът на смъртта?“ — помисли си професорът.

— Шулци, какво се чудиш толкова? Какво има? — изрече Адолф и се надигна от канапето.

— Нищо…, нищо, Ваше Величество. Ще взема хапчетата за изследване в моята лаборатория.

— Слушай, аз се чувствам като новороден и не се притеснявай ни най-малко за мен. Всички да напуснат кабинета ми и да извикат Ева. Имам нужда от нея! — с по-строг глас се разпореди Фюрерът и се обърна пак към професора. — А ти, Шулци, можеш да изследваш тези великолепни хапчета!

Треперенето му бе преминало и той скокна като младо момче от канапето. Запъти се към покоите си в очакване на Ева, голямата му любов.

* * *

Заповедите на Фюрера не търпяха нито чакане, нито възражение. Професорът бе поел пътя към Главната лаборатория и бързаше да се срещне с изобретателя на тези живи хапчета, разбира се, чрез Грета. Но накъде ли беше запрашила тази влюбена двойка, това само баща й можеше да знае.

Професорът не бе и усетил, кога се намери пред вратата на своя съученик и приятел фон Бах. Последва проточено звънене и вратата се отвори.

— О, Шулци, какво те носи насам, стари ми приятелю!? — излезе мъж с красива осанка, среден на ръст и с приятни черти.

— Тук ли е Грета!? — припряно попита неочакваният гост и добави с болка в гласа. — Ох…, приятелю, не знаеш какво е забъркала тя!?

— Влизай, влизай вътре — едва не го понесе на гръб съученикът му. — И разказвай!

— Ами то не е за разправяне, мили ми приятелю. Току-що идвам от квартирата на Фюрера и положението е повече от сериозно. Само Грета може да ми помогне — с неспокоен глас започна Шулц и разказа цялата история около тези живи хапчета.

Загрижен и уплашен, домакинът веднага позвъни на Грета в лабораторията, но оттам казаха, че ни кост, ни вест от нея има. След това двамата приятели опитаха да се свържат с главния биолог Майер, техен добър познат, за да научат повече подробности за този чудовищен експеримент с живи хапчета.

— Ами, какво да ти кажа, Шулци — дрезгав глас се промъкна от слушалката на телефона и продължи. — Всичко това е една голяма тайна. Тази работа не е за телефон. Аз също съм замесен в проекта и ако имаш действително предположения, че Адолф ги е поел, то и двамата ви искам незабавно при мен. Знаете къде да ме намерите, нали? И побързайте! — след това нехайно отбеляза. — А Грета е запрашила нанякъде с Людовик, изобретателя на хапчетата, и никой не знае накъде. Чакам ви!

— Идваме, Майер! — треперейки, професор Шулц сложи телефонната слушалка и погледна приятеля си в очите. Там видя страх, обзел единствения човек, на който можеше да се довери.

Бах се облече набързо и те излязоха навън. Времето, както обикновено, бе облачно и валеше ситен дъжд. Качиха се в черния мерцедес на Шулц и потеглиха към Главната биологична лаборатория на Овермахта.

Охраната бързо пропусна двамата учени, след като видяха пропуските им и отдадоха чест, вдигайки високо ръка. Майер ги очакваше.

— Бързо с мен, тъкмо се извършва последният опит — хвана той двамата мъже под ръка, дори без да поздрави, и ги повлече към шлюза на едно секретно здание. Там се движеха учени с бели престилки, като всеки изпълняваше определена функция.

Влизайки в зала със специален вход, тройката се намери пред нещо, което едва ли земен човек бе приел за нормално. Стъклени тръби, оцветени в лилаво, вследствие на минаващата слузеста течност, опасваха метална сфера и се вливаха в тялото на лежащ вътре мъж на средна възраст. Лицето му се менеше изненадващо бързо. Брада, дълга няколко сантиметра израстваше от едната страна, а от другата страна оплешивяваше почти начаса. Видимо бе, че тук ставаха процеси, на които само Майер би могъл да даде отговор.

— Елате с мен в кабинета ми, за да ви обясня всичко, скъпи ми приятели — с весел, но загрижен тон каза той и тръгнаха към натруфен, с всевъзможни природни картини и животински скици, кабинет. Там те седнаха удобно в кресла от скъпа кожа и зачакаха нетърпеливо сюрприза.

Домакинът наля кафе в чашите им и се извини, че трябва да довърши опита. След това излезе и се запъти към операционната. Двамата приятели заоглеждаха чудноватите картини по стените.

Мина почти час и Майер все още го нямаше.

Изведнъж професор Шулц забеляза на бюрото хапчетата. Същите хапчета, като при Адолф, които бе взел за изследвания. Те мърдаха, поскърцваха, както и тези в джоба му. Обзелото го напрежение бе забелязано от фон Бах.

— Шулци, какво става с теб? Защо трепериш така? — попита той. — Виж какво лежи на бюрото!

— Ами обикновени хапчета, нищо друго…, само дето, като че ли се движат!? — занемя фон Бах.

— И виж какво има в ръката ми.

— Същите!

— Да изчакаме Майер и неговия разказ, пък тогава ще му кажа, че са в мен. Ти какво ще кажеш, приятелю?

— Умно! Тъкмо ще видим, що е забъркала моята Грета?

Майер най-после се върна с една медицинска количка на колелца, върху която лежеше не друго, ами същото това човешко същество от сферата, само че без тяло. На количката бе поставена неговата глава и то отрязана. От нея излизаха пластмасови тръбички и се вливаха в разтвор с прозрачна течност, намиращ се в стъклена вана под главата.

„Сатаната“ — помисли си веднага професорът и извърна глава от предложената гледка.

— Не се стряскайте, мои приятели. Това е един евреин, престъпил закона и наказан със смърт, но пък той ще остане вечен в историята. Тялото му е излишно, за да не се обременяват функциите на мозъка, а мозъкът му е най-добре работещият засега от всички тествани.

„Тествани — в Шулц се прокраднаха съмнения за честността и почтеността на Майер. — Значи и той е преминал към черната страна на Райха. Беззаконни убийства и изтребление на евреи и цигани.“

Като най-добър медик в Берлинския университет, професор Шулц бе представен на Фюрера и незабавно приет за личен лекар. За него Адолф бе винаги една добра и лирична душа, един великолепен архитект и художник. Незанимаващ се с политика, Шулц не обръщаше внимание какво става покрай него. Той бе единствено в обкръжението на медици и висшата човешка хуманност бе символ на почитание в него. Не знаеше много, много за функциите на Фюрера, като глава на Райха и винаги си мислеше, че той е един нормален, разбира се, с много болести човек. Познаваше го също и като властник, но спрямо него Адолф винаги се държеше приятелски. А сега, при тези нови обстоятелства и мисълта, че те с Майер могат да правят такива чудовищни, тайни експерименти с човечеството, той потръпна.

— Добър ден, гос… пода, — провлечено изрече отрязаната глава и тънките й устни се усмихнаха. — Как ме намирате?

— Той има и чувство за хумор — прошепна професорът в ухото на Бах.

— Добър ден — фон Бах стана прав и се изпъна като пружина — Какво сте Вие…, за бога?

— Ами, аз съм Ехнатон, фараон Ехнатон, а Вие сте доцент фон Бах, а до Вас е известният на всички професор Шулц — очите на Главата се извърнаха към двамата и тя продължи напевно да нарежда. — Аз не ви познавам, но общуването ми с Отвъдното ми казва всичко. Не е ли така? Аз просто мога да гледам в миналото.

Майер, навел се над своето „чедо“, гордо каза:

— А сега доказателства за казаното! Фараоне, разкажи по нещо на тези господа за тях и тяхното минало.

— Професоре, — обърна се все още кървящата Глава към вцепенения професор — виждам смътно фигура… Много важна фигура. Това е Адолф. Той лежи на канапето и до него сте Вие. Черният му дроб е твърд, нали? Нещо се движи вътре, потта на челото Ви става неудържима и капе по панталоните му…

— Майер, спри тази машин…! — извика Шулц. — Какво е това? Представление ли е или…!?

— Хапчетата са в десния Ви джоб, нали, професоре? — извърна кисело поглед Главата.

— За бога! — стана от креслото Шулц и припадна в ръцете на седящия до него фон Бах. От джоба му се търкулнаха живите хапчета и Майер веднага ги прибра без да се замисля върху случилото се.

— Той е в безсъзнание и то ще продължи точно седем минути — с равномерен тон продължи да нарежда отрязаната глава. — След това не виждам много ясно какво ще…

В разтвора започнаха да се образуват балончета, които видимо затормозяваха пророческата дейност на Главата. Цветовете се размътиха.

Майер остави хапчетата на бюрото и се втурна в съседното помещение за някакъв разтвор. Явно нещо не вървеше. Очите на Главата се въртяха така, че щяха да излетят от орбитите си, брада започна отново да расте с невиждани темпове.

Бах се чудеше какво да прави. Постави припадналия професор на пода и в суматохата се отправи към бюрото. Грабна хапчетата и се захвана да свестява приятеля си, като постоянно наблюдаваше часовника си. Бяха минали точно пет минути от припадъка.

Разтворът, който носеше главният биолог бе бистър и тъмно червен, можеше да се каже, че е и кръв. Той бързо го сипа във ваната под Главата и зачака. Тя реагира незабавно с думите:

— Ахиле, висшият дух ми говори, че професор Шулц е бил някакъв си граф де Мол, живеещ в Нидерландия…, също е бил и жена. Да, жена с името Фелисия…, охо…, та даже и змия…, Анаконда…!

— Хей, какви ги бръщолевиш? Ти побърка ли се…, какви са тези глупости? Змия!? Явно не ти достига калций на втора степен — избълва Майер и се затича да търси необходимия химикал.

— Постой! Нищо ми няма, всичко това е истина. Виж, седмата минута изтича и професорът идва в съзнание! — записка Главата.

Наистина Шулц дойде в съзнание точно на седмата минута и уплашено се заоглежда:

— Какво става тук? Къде съм?

— Спокойно, приятели, всичко ще ви обясня! — Майер искаше да намали създалото се напрежение.

Професорът се настани пак до приятеля си и двамата заслушаха разказа на биолога.

— Всичко започна от находката на Людовик. Всъщност, урната с пепелта на Фараона, бе донесена от негов приятел, бивш офицер. След разграбването на Египет много офицери си донесоха това-онова оттам. Легендата за безсмъртието била особено добре изследвана от приятеля на Людовик, явно решен да се увековечи. С маса убийства и жестоки пособи, той се добрал до урната на Фараона и опитал прахта върху себе си, но нищо особено не се случило, само дето от време на време посещавал лудницата на Райхщрасе 13. След време, обаче започнал да се състарява видимо и потърсил помощ при нашия Людовик — поемайки дъх, Майер продължи. — След като го изслушал, той се заинтересувал много от пепелта, но не го показал външно, защото приятелят му не бил от лесните. Насрочил му среща и го помолил да донесе част от пепелта за изследване. Разбира се, приятелят отказал, но след седмица се явил пак, защото получил ненормално бърз косопад. Уплашен, пациентът му донесъл част от пепелта и го помолил да побърза с изследванията.

— Урната с пепелта на Фараона е тук — изненадващо се намеси фон Бах. — За бога, в какво сте се забъркали, хора! Та това е неприкосновената пепел на Водителя на човечеството и ако легендата…

— Да, но този офицер, чието име засега ще спестя, без да си иска направил добър подарък на Людовик. След основно изследване на пепелта под микроскоп, нашият биолог установил, че това не е обикновена човешка пепел, ами вещество, което постоянно меняло структурата си. След това установил, че промяната на материала зависи, най-вече, от чувствата на изследващия. Веднага му хрумнало, че тази пепел не е нищо друго, освен живо същество. Опитите продължили с неотслабващ темп, докато самият Людовик не влязъл в контакт с „живата“ пепел. Разговорът първоначално се провел под микроскопа. Езикът бил език на цифрите. След това дошъл и психоконтактът. Размяна на мисли — главният биолог прекъсна разказа си, за да отпие глътка от кафето, погледна Главата, която дремеше, двамата учени, които бяха отворили уста от учудване и вече малко уморен заговори пак. — Людовик не очаквал чак такова развитие на нещата, но все пак продължил с подходящото му научно увлечение. Ще попитате, какъв бил разговорът му с живата пепел? — Майер отиде до една картина, отмести я и оттам се появи сейф. Набра набързо кода и вратата се отвори. Взе един от многото ръкописи и зачете:

„Дълго стоях затворен в тази урна. Най-после да се намери човешко същество, което да ме разбере.“ — казала пепелта на Людовик, а той отговорил с въпрос.

„А ти какво си? Разкажи ми нещо за себе си.“ — и започнал да записва следния текст, предаден му от необикновената пепел.

„Наричат ме пепелта на Фараона и аз всъщност, разбира се, имам общо с изгореното тяло на наистина могъщия тогава фараон Ехнатон. Просто съвпадение или по-точно преплитане на обстоятелства, с нереална за вас действителност.“

След физическата смърт на Фараона, душата му се отправила към Отвъдното. Безпрепятствено минала Границата и там Ахиле я поел. Престояването й в далечната реалност дало своя отпечатък и тя започнала да привиква към новото си съществуване, но както знаете Великият Фараон бил най-обичаният човек някога на земята и съответно много хора принасяли жертви за умилостивяване на духа му, но те не знаели, че такива грандиозни, групови мисли и влечения на масата, неминуемо довеждат до нещо, което много рядко се случва в Отвъдното, а именно натежаване на душата и извикването й на земята. Тъкмо свикнала с новата действителност и научила много от далечната реалност, където времето престава да съществува, душата на Фараона се отправила пак обратно. До ден днешен само двама били изпитали същата участ, Ахиле и по-късно Сапиен. В далечната действителност, където били престояли, те научили как да се появяват визуално пред хората. Така се явили на тълпата и знаеш от Библията как ставало това. Но да продължа за душата на Фараона. След минаването на Границата, тя била хваната от така наречените „гойки“, полудуши-полуматериални изчадия. Престоят й в тяхното царство дал негативен отпечатък върху нейните чисти и непорочни деяния. Това може да се сравни с пребиваването на човек в затвора и там неминуемо научаваш лоши неща. Така и „гойката-Фараон“ принудително трябвало да убива и да води съществуването си на полужива материя. Вечността, която й предлагали подземните изчадия, трябвало да се заплаща с непосилни и отвратителни за чиста душа деяния. А неговата била точно такава. Ехнатон намислил пак да бяга нагоре, но било почти невъзможно. Това, би могло да се осъществи, само с помощта на някоя сродна висша душа, вече връщала се по повик на хората. Такава била тази, на Ахиле. Една нощ, когато „гойките“ ловували душевни субстанции, той се явил и чувствайки дълбочината на чистотата във Фараоновата душа, я повлякъл нагоре със сила и бързина, която ловците на души не притежавали. Скрил я отвъд океана в Голямата пирамида, където бил погребан Ехнатон и я затворил в черепа му. Така тя била върната в тялото.

На сутринта слугите, затворени заедно с мумифицираното му тяло, с уплаха забелязали, че очите на мумията потрепнали и се отворили. Настанала паника. Макар и безжизнено, то инстинктивно понечило да върши функциите си. Разбира се, органите на Фараона били сковани от балсама и трудно му се отдало да се отдели от каменната ниша, но все пак той успял да го направи и пристъпил няколко крачки. Уплашените слуги заудряли по входната врата и вдигнали цялата охрана на крак. Пирамидата била отворена.

Хиляди поклонници на Ехнатон били призвани да го видят пак жив. Тогава той бил признат за божество. Такова чудо не се случвало всеки ден. Тълпите прииждали на талази от цялата страна, само и само да видят чудото със собствените си очи. Видът на Фараона не бил от най-добрите, но все пак всички го разпознали. Това бил добрият им стар водител и любимец. При пребиваването в Отвъдното той придобил дарбата да гледа в миналото и в бъдещето. За часовете прекарани между хората, чудотворецът разказвал такива пророчества, които по-късно се сбъдвали, а пък дарбата му да лекува само с докосване на болния, предизвикала възторжени изригвания. Кьорав проглеждал, кьопав хуквал да бяга, тежко болни ставали от носилките и започвали да му целуват краката. За тези часове той успял да ръководи тялото си, защото като „гойка“, винаги на разсъмване се превръщал в материално изчадие, така заблудата била истинска. С тази си поява отново между живите, чудотворецът се увековечил като Ехнатон Безсмъртния. Оттогава датира и легендата за него.

След разотиването на тълпата, заразен от „гойковата“ болест, в тялото му започнали видими промени. Мумията се разкъсала и крокодилското му тяло, с осемте човешки ръце, с люспесто покритие, започнало да си пробива място за излизане.

В покоите му била цялата династия, най-близките приятели и висши пълководци. Виждайки промяната, те се стъписали. По този начин дали възможност на вече превърналата се „гойка“ да умъртви няколко от тях и да прибере душите им. Животното, с неподозираща сила, за много кратко време, успяло да изрови каменния под и да изчезне дълбоко под земята в очакване на нощта.

Вече превърнат в материално изчадие, Фараонът не бил в състояние да контролира животинския нагон и чистотата на душата му била накърнена от заразата. Бил просто едно животно, без много мисъл и разсъждение.

След като видели всичко това, изплашените присъстващи решили, в името на династията, да запазят случилото се в тайна. Не искали да разбият мита за Великия Ехнатон и така си осигурявали управлението на недоволната тълпа. След смъртта на Фараона и неговото балсамиране били тръгнали отряди негодуващи въстаници. Възкръсването на любимеца на народа било добре дошло за династията и върхушката. Имало и двойник на Великия, негов извънбрачен брат-близнак. Оставало само да се избавят от изчадието и митът за безсмъртния Ехнатон се запазвал. Така и станало, защото на другата сутрин „гойката“ се появила в каменната пирамида, където в засада била обляна с балсамови лепила и подпалена, а прахта от останките, събрана и поставена в урната. Душата се смесила с пепелта и така затворена, тя останала в дълбока тайна за човечеството.

„Пепелта, това съм аз. Вече много хилядолетия седя в тази урна и чакам часа, в който най-после мога да говоря с душа, пък макар и затворена в човешко тяло, като твоето Людовик.“ — ръкописът тук свършва, но в другата папка е изследователската дейност на нашия биолог.

— Майер, и да не кажете досега всичко това на нас? — засегнато се изпъчи фон Бах.

— Ами, искахме да видим, докъде ще стигне крайният резултат — заекна главният биолог на Райха и продължи. — А той е пред вас, господа учени. Главата. Това е пепелта на Фараона и тя живее с неговата душа, като се подхранва от веществото в урната. Хапчетата бяха също направени от пепелта, само че с други пропорции.

— Значи имате цялата урна? — зададе въпрос професорът и стана на крака, полюшквайки се.

— Да.

— Но как се е съгласил висшият офицер да ви я даде?

— Ами първоначално той дал на Людовик лъжичка, която била достатъчна за цифрен контакт, после всичко било лесно, защото самата пепел искала да не бъде консумирана от налудничавия офицер и по този начин да го превърне в „гойка“. Просто казала на младия биолог къде се намира урната и с помощта на тайните служби я взехме за броени минути, разбира се, дори без жертва, въпреки поставените взривни установки, предпазни мерки и минирани пространства. Поставихме просто прах от изгоряла котка на мястото на пепелта и така, с един удар два заека. Мир с висшите офицери, шанс за нас.

— Това е наистина хитро направено, но… изследванията — поде фон Бах.

— Да, те са в другата папка — биологът понечи да ги вземе, но не успя, защото се случи нещо ужасяващо.

Главата, чието лице се бе състарило и променило в неприятно, грозно създание, се обърна към Майер и запелтечи:

— В мен започва нещо да бушува. Душата на евреина е прясна и объркана. Шокът й ще наруши функциите ми. Тя иска да управлява вече тялото си, но то го няма. В черепната кухина сме две души и ми е трудно да я усмиря…

Изведнъж Главата започна бясно да се тресе, а очите й така се завъртяха в орбитите си, че всеки момент можеха да изхвърчат оттам.

— Къде съм, за бога? Какво става с… мен? — като видя, че няма никаква опора и че под нея няма никакво тяло, Главата, този път, видимо управлявана от евреина-доброволец, с гърлен глас продължи. — В ада ли съм, боже, с какво съгреших!? Докторе, нали ми каза, че само инжекция ще ми сложите, за да опитате, а то какво стана? Но като ли че съм полудял, има още някой в мен, чувствам го. Чувам призрачни звуци, но този вътре ми казва да заспивам, така и ще направя.

Явно душата на Ехнатон бе успяла да заглуши поривите на евреина, защото Главата се успокои и заговори с друг, по-напевен глас:

— Доктор Майер, аз се връщам в разтвора при прахта ми, за да се обединя пак с нея, инак…

— Инак ще стане пак „гойка“! Шефе…, — изстреля тези думи Людовик, млад мъж около тридесет и пет, с разкопчан от бързането шлифер, бе влязъл с трясък в кабинета. — Как можеш без мен да се включиш в тази фаза на експеримента? Знаеш ли каква опасност ни грози? Тази Глава да се превърне в „гойка“ и да се народи напаст, застрашаваща нас и нашите земи. За Райха това е недопустимо. Това е безотговорно. Ти заслужаваш… — не успя да се доизкаже младежът, защото приятелката му, която влезе заедно с него го смъмри:

— Как можеш да говориш така на шефа, Люди!? — а след това се сопна и към баща си, фон Бах. — Татко, ти пък какво правиш тук?

— Ами заради теб съм тук, чедо. Всъщност какво си забъркала? — нахвърли се върху нея пребледнелият от възмущение Бах.

— Оставете я! Слушайте какво аз ще ви кажа. На път съм да се превърна в „гойка“ — обърна се Главата към Бах и останалите. — А това стане ли, жестоко ще съжалявате. И аз, и вие. Не искам да се повтаря всичко отпреди хиляди години, когато бях „гойка“.

Отрязаната Глава потрепна. От разтвора започнаха да се отделят пак мехури, но с яркочервен цвят.

— Пак изпадна в нестабилно състояние. Калиевите соли са влезли в реакция с бензола. Ами сега!? — обърна се Майер безпомощно към влезлия млад учен.

— Шефе, без разтворителя не трябваше да го правиш! — отговори му разтревожено Людовик.

— Почакай! Разбирам, че съм допуснал грешка, но все пак да решим създадения от мен проблем. Как да опазим Главата?

— Само с препарата-разтворител на солта…, но той не е тук.

— И от какви съставки е този препарат?

— Ох, не питай! Стъргал съм цялата урна за да го направя. Под микроскоп той е така силно подвижен, че има надежда да синтезира пепелната субстанция и да отдели душата от заразените съставки на „гойката“. Не се ли отделят двете, то има възможност… — не успя да довърши Людовик казаното, защото Главата започна своя танц.

— „Танцът на смъртта“ — прошепна Шулц, като си спомни четеното от него за легендата, в която се казвало, че след години прахта на Фараона щяла да играе танц на смъртта и да убие много хора, ако не се появял рицарят на бледите хора.

От мястото, където влизаха стъклените тръбички започна да излиза втвърдяваща се лигава течност, структурата на която се менеше постоянно. Синя, гъста мъгла обля Главата, а след това се отправи към разтвора.

Стъписаните мъже не смееха да помръднат от местата си и наблюдаваха с ужас променящата се отрязана Глава. Душата на Ехнатон, която се наблюдаваше от присъстващите, като на рентген, се провираше от черепа към разтвора. Там ясно се видя как тя от яркочервен оттенък премина в светлозелен плесенен цвят.

— Това са само частиците на „гойката“ — изхлипа Людовик. — Преди експеримента аз ги бях разделил и изолирал едни от други, така че да постигна медиум в живо тяло. Но защо прибърза, Майер!? Защо? Трябваше да добавя от разделителния разтвор и чак тогава бихме успели.

— Знаеш ли защо прибързах без теб, Людовик? — запита Майер.

— Да, за да обереш лаврите пред професора и доцента! Въпреки че не си такъв човек… Просто се чудя… — отговори повече на себе си младият мъж.

— Не е затова — заоправдава се главният биолог. — Фюрерът бил изпил няколко от твоите хапчета, които са от същата пепел или твоя преработка на същата основа.

— Какво каза!? — разтрепери се Людовик, стана бял като платно, но продължи. — Фюрерът…, Фюрерът е погълнал от хапчетата!? Това не може да бъде! Та знаеш ли какво ще стане, ако това е истина? Той ще се превърне в „гойка“. Само това не! Ние сме обречени на смърт, горко ни.

— Но нали и аз ги пих, скъпи, и тогава нищо не ми се случи, нищо освен… — не довърши ослепителната Грета, защото погледна баща си и я досрамя. До този миг тя само наблюдаваше, с ужас, развилите се събития и разпри между учените и й бе почти безразлично, но сега…

— Да, но ти си жена и твоите гени са отрицателни, така че може само да стимулира душата ти в благоприятни за теб желания — заобяснява й младият мъж, като постоянно наблюдаваше промяната на разтвора.

— Ами приятелят ти защо не е станал досега „гойка“, нали и той е погълнал от прахта и хапчетата? — продължи спора Грета.

— Той е просто един хомо и благодарение на това че не притежава мъжки хормони, не се е превърнал в чудовище, но пък състаряването му се дължеше на това, че има мъжки полов орган. Но това е дълга история, скъпа, и засяга само мъже с потентност. Фюрерът… е обречен. Неговото положително мъжко поле със сигурност ще влезе в съединение с частица от „гойка“. Колкото до тази Глава-фараон, то…

— Да я унищожим! — вече не издържа Майер и понечи да вземе някакъв предмет.

Младият биолог, видял намерението на шефа си, го хвана за ръцете и го стовари на канапето.

— Ако разлееш разтвора ще се пръкнат хиляди „гойчици“ и тогава не можем да ги спрем с нищо.

— Добре, добре! А какво да правим, да чакаме метаморфозата ли?

— Ще чакаме. И ще действаме според ситуацията, скъпи Майер.

Придобила плесенния цвят, душата се бе свързала отново със заразените частици и бе поела отново пътя към Главата. Едва навлязла в главната артерия, тя започна своето превъплъщение. Със свистене се пукаха мехури, образуващи се по бузата. От очите излизаше тежка слузеста суспензия и се втвърдяваше, като по този начин се образуваха някакви люспести органи. От Главата и помен нямаше. Така се бе разплула и многократно умножила, че съществото, което се раждаше пред очите на учените, започваше да прилича на огромен крокодил, с люспесто-мъхеста кожа.

— Това същество съм го виждал някъде… — уплашен професор Шулц се притисна у Людовик и продължи с треперещ тон. — Това или е било сън, или жестока истина. Но дали не полудявам!?

— Имаш поздрави от Градоначалника на Париж, скъпа Фелисия, пардон професоре, но ти си бил жена преди… и то хубава — каза парижанинът. — Ти си го убил и то с кол. Вярно нали? Той те чака, но този път, за да те убие и да вземе душата ти — заклокочи звук от огромната паст на новораждащото се животно.

След това то се отскубна от стъклените тръби и се насочи към професора. Хвана го с твърдите си вече, като стомана, изродени човешки пръсти на една от осемте си ръце и го повдигна от земята, като избълва още ухаещи на смърт изречения:

— Сега имам задача да те завлека при него и така ще станете квит. Той ме направи „гойка“, а сега и ти не ще се отървеш от него. Ха…, ха…, ха… Също трябва да открия и Маркиза или по-точно неговото сегашно превъплъщение. И знаеш ли какво е то? Ева! Твоята любов, която Фюрерът ти отмъкна и сега, виждам ги много добре, тя пристига при него в покоите му. Да се надяваме, че няма да забележи промяната му в „гойка“ и той… — не довърши монолога си изродът, защото част от устата му изчезна, изпари се като мъгла.

Мозъкът на Шулц бе изключил и той висеше във въздуха, като дрипа и от време на време от устата му задавено излизаха непонятни звуци.

Тогава Грета се престраши и побягна в съседното помещение. Извади от една лавица зеленикавата, водниста смес, от която започна да излиза облак, явно това беше киселина.

Когато се върна, видя нещо поразяващо и в следващия миг припадна на пода.

* * *

След като бяха изпроводили двете душевни субстанции, на Маркиза и на Фелисия, и не успяха да надникнат зад Границата, двете екстрасенски, доктор Райдсма и Йоманда, а също и техникът се бяха приготвили да проследят и следващото превъплъщение на двойката български холандци, Александра и Петер.

Техникът настрои сферата според компютърните данни на улавяната мозъчна честота. Докато той вършеше това, двата изследвани обекта бяха в сферите и техните лица не издаваха емоции или преживявания. На екрана, всичко бе също сиво и мъгливо.

— Включвам на следващ етап. Годината е 1945 — каза той и всички насочиха вниманието си към мониторите.

От екрана на Петер ясно се виждаха последователно картините на преживяванията на професор Шулц.

— Катакомбите на Фюрера!? — с изненада извика Йоманда и настрои още по-точно психоанализатора.

— Та ние присъстваме на велико събитие и то не сме на кино, ами всичко това е абсолютна истина — каза възторжено докторката. — Адолф! Колко писания има за него и все различни. За загадъчната му смърт има хиляди версии, а случилото се е едно и то е това, което виждаме сега. Неповторимо!

На екрана на сферата, в която бе поставена Александра, присъстващите разпознаха красивата Ева. Адолф я бе сграбчил така, че тя едва поемаше дъх.

— Любовница на Фюрера, но все пак е била жена на професор Шулц — заключи Райдсма, след надничане в спомените на Петер-Шулц.

— Да. Това ще рече, че те пак са били заедно.

— Макар и с изневери!?

— Но погледнете какво става!

Всички се сляха с картината от екрана.

* * *

Ева се бе настанила удобно в скъпото кресло от бяла еленова кожа, закупено с не много усилия от Фюрера. Обстановката, в която се намираше тя, бе изискана до съвършенство, точно по неин стил. От дълги години тя мечтаеше за разкош и уют. Професор Шулц, който бе неин съпруг, не можеше да й осигури това, за което тя жадуваше. Той винаги бе влюбен в своята наука и парите не го интересуваха. Като млади те бяха силно влюбена двойка, но впоследствие той се затвори в кабинета си и това, което тя искаше, не го получаваше. Нейното увлечение по разкош и красота в дома бе неизмеримо, дори превърнало се в мания. Не че той не получаваше достатъчно. Напротив! Неговата заплата и премиите, като известен учен, стигаха предостатъчно за едно охолно съществуване, но тя искаше от света най-красивото, най-изящното, най-скъпото. Откакто се запозна с Адолф на един прием, преди той да стане Фюрер, тя усети, че там и само при него може да осъществи мечтата си, а именно да има света в нозете си и всички първи дами да й завиждат. Но не само затова тя напусна професора. Любовта й към Адолф също растеше след дългите вечери, прекарани с него. Сближаваха ги еднаквите стремежи за охолство и победа над другите. Характерът на Ева обаче не бе лош. Винаги засмяна, винаги жизнерадостна, тя бе организатор на приемите, на веселбите, в които неизменно присъстваше той, Великият Адолф. След изборната му победа, те започнаха все по-често да се срещат. За компенсация Ева почти насили професора да приеме предложения му от Адолф примамлив пост на личен лекар. По този начин тя не допускаше хората от върхушката да говорят за нея. Разбира се, след време всичко между нея и професора се изясни и те продължиха общуването си, като приятели, но тя остана завинаги при Адолф.

Сега тя живееше в огромна бяла къща, оградена с ровове и тел, охранявана от войниците на Райха, приличаща повече на замък. Вече малко и отегчена от богатството и приемите, тя бе наблегнала в последно време на четене на класика. Камината разливаше своята топлина в огромния хол, където Ева се бе излегнала в креслото, четейки книга. Прислугата не се осмеляваше да я притеснява в такива моменти и изчакваше да излезе на разходка с коня и чак тогава можеше да влиза в големия хол, но сега млада прислужничка, с изрядно сресана коса, влезе и оповести, че Мерцедесът на Адолф я чака веднага да тръгне за Главната квартира. Последните месеци Фюрерът неизменно беше там и тя трябваше да ходи все по-често при него.

— Ей сега тръгвам — отговори тя — само да се облека. След час-два ще съм готова за път.

— Извинете ме, госпожо, но те казаха веднага, защото господарят незабавно се нуждае от Вас. Заповед номер едно, така казаха да Ви предам — треперене се чувстваше в гласа на прислужничката.

— О, тогава наистина е спешно! Тръгвам веднага. — Ева побягна, за да наметне скъпото палто от сребърни лисици и се намери вън при Мерцедеса.

— Скъпа Ева, Фюрерът те чака и ми нареди веднага да тръгнем — гласът на адютанта на Адолф бе мек и привлекателен. — Извинявай, че нямаш достатъчно време за подготовка, но и така си великолепна. Дори омайваща!

— Я не се занасяй, Франк. Само да му кажа и главата ти ще хвръкне. Ти също си омаен, но жалко, че си толкова млад. Грета повече ти приляга — с шега тя влезе в луксозната кола и потеглиха веднага.

Красотата, която притежаваше Ева бе неизмерима и само една жена можеше да се мери с нейната, а именно дъщерята на фон Бах, Грета. Всички мъже имаха респект от нея и затова навсякъде Ева бе обожавана и ласкана.

До катакомбата те пристигнаха за около час и веднага бяха пропуснати от охраната. Навсякъде се чуваше чукане на войнишки токове и вдигания на ръце в чест на първата дама на Райха.

Ева влезе в приемната. Там я чакаше цялата гвардия на Великия Фюрер от прислужници и лакеи. Всички изглеждаха разтревожени.

— Какво става тук? — попита младата жена, обръщайки се към главния секретар. — Какво се е случило?

— Може би ти ще разбереш по-добре, като влезеш при него — отговори той и допълни с пресъхнали устни. — Тук бе и професорът… Говореха за някакви хапчета и някакви грешки, но…

Ева не го доизчака да довърши, ами се хвърли към покоите на любимия Адолф. Там не можеше да влиза никой и затова тя винаги така хубаво се чувстваше в това кътче, което й бе станало в последно време любимо.

— Най-после ти си тук, скъпо мое цвете, — изрече Фюрерът, който се намираше с гръб към нея и добави. — Ела да те целуна.

Когато Ева наближи достатъчно близо до него, тя се овеси на врата му и както обикновено искаше да го целуне, но това, което видя, я накара да изпищи с все сила.

Главата на Фюрера бе уголемена, а челото покрито със зеленикави люспи. От устата му, излизаше раздвоен език, провиращ се между огромни, остри зъби, приличащи повече на слонски бивни. Малките му мустачки се бяха превърнали в дълги, увиснали образувания от червена лигава кожа. Лицето му наподобяваше разорана кървава нива със спечени съсиреци под очите. Наистина чертите му се бяха запазили, но всичко останало бе животинско и отвратително грозно.

Гласът на Ева прозвуча раздиращо в тишината, но добрата изолация не даде възможност на звука да проникне по-далече от вратите на покоите.

Фюрерът, все още не изгубил съвсем човешката си същност, каза със спокоен, гъргорещ глас:

— Ева, какво така те плаши, та пищиш? Ела насам! Аз съм си същият, само дето чувствам, че олеквам и нещо става с тялото ми.

Жената стъписано погледна метаморфозиращия и установи, че все пак това е той, нейният Адолф.

Той разтвори обятия и поиска да я сграбчи с ръцете си, които бяха вече издължени и осем на брой. Инстинктивно Ева се отскубна от прегръдката на все по-приличащото на демонско изчадие животно, с човешки лик и побягна към вратата. Фюрерът, превърнат в „гойка“, обаче леко я настигна, но преди да я сграбчи пак, забеляза огледалото. Едва тогава видя промяната. Това не бе неговата личност. За кратко време се замисли, но преминаването му в „гойка“ явно бе дало отражение в душата му. Тя също променяше същността си и започваше да мисли по животински. Вече не се колебаеше, просто трябваше да убие красивата Ева и да отнеме душата й.

Почувствала смъртната опасност, жената ускори тичането си, но минавайки покрай копринените завивки, тя се омота в тях и падна. Затворила очи, чакаше последните си мигове. Една сатенена възглавница се стовари върху нея и въпреки обзелия я ужас, отвори очи. Това, което видя сега, бе още по-невероятно.

От животното бе останало само долната половинка. Горната се бе изпарила и превърнала в сияеща мъгла. Синьото очертание имаше формата на Фюрера и започна да шепти нещо, но Ева така и не разбра какво искаше да каже. Крайниците му обаче бяха все още материални и той се опитваше да настъпи омотаната в завивките жена или да я ритне в главата. Ева се търкаляше наляво-надясно и всеки път успяваше да се отърве без да бъде докосната. Последният опит на „гойката“ да убие жертвата си бе, обаче, почти успешен, но материалният му крак се трансформира в последната секунда в синкава мъгла. Ева почувства само леко въздушно течение да се завихря около нея…

Слънцето бе, тъкмо навреме, залязло.

След като по чудо красивата жена се бе отървала от смъртта, тя се отправи, плачеща към вратата. Най-после можеше да си отдъхне. Едва отворила приемната, където всички я чакаха, тя се хвърли в прегръдките на адютанта Франк и захлипа:

— Франк, него го няма вече…, изпари се във въздуха!

— Как така изпари се? Кой…? Какво говорите, Ева? — адютантът повлече със себе си уплашената жена обратно, към спалните на Фюрера.

Там нямаше никой и младият мъж се хвана за кобура. Измъкна пистолета оттам и запретърсва всички стаи с надеждата, че ще види своя покровител. На едно от огледалата му се мярна някакъв силует. Загледа се по-настойчиво в призрачната, сияеща фигура. Тя мърдаше едва забележимо, но Франк позна в нея Адолф.

Ева, която следваше адютанта по петите, като видя мъгливия силует в рамките на огледалото, замръзна на място.

— Франк, ето го, това е той! Но ако знаеш какво страшилище бе преди да се изпари!? И…, и искаше да ме убие, но не успя.

И двамата гледаха към огледалото. Образът на Фюрера се стелеше като мъгла. Субстанцията, с непознат състав, трепваше от време на време и бе готова да напусне огледалното поле.

Изведнъж видението се насочи към жената и като че ли искаше да влезе в нея. Премина през тялото й и се стопи в черепната й кухина.

Ева падна, подкосена на пода и повече не помръдна. Бе изпаднала в дълбока, тежка кома. Франк повдигна безжизненото й тяло и влачейки я, с мъка тръгна за изхода. Почти стигнал вратата, той го видя пак, но този път сиянието бе по-ярко и удвоено. То се мъчеше да каже нещо, но явно не можеше да осъществи контакт с адютанта. След това всичко се стопи и изчезна през стената.

* * *

В Главната лаборатория на Райха, събитията се развиваха с не по-малко динамика. Майер вдигна падналата стъкленица с киселината, съдържанието на която не се бе напълно разляло на пода. Изгубила за миг съзнание, Грета се надигна и погледна „гойката“. В този момент вече и част от черепа липсваше на демоничното същество. Жива тъкан се смесваше със синкава мъгла.

— Залезът на слънцето ще ни спаси — прошепна Людовик, чел достатъчно от легендите за метаморфозите на тези изроди.

Професорът, който бе в ръцете на „гойката“, изведнъж се строполи на пода. Дяволското създание бе загубило материалната си същност и ръцете му ставаха просто мъглив, призрачен въздух. Звукът, който излизаше от разлагащата се уста на сиянието бе малко разбираем, но присъстващите ясно схванаха смисъла му.

— Този път…, не успях, но… утре ще те взема със себе си…, Фелисия.

От животното и помен нямаше. Само облак от субстанция, с неизвестен състав, се стелеше в пространството над присъстващите.

Майер, който държеше в ръката си шишето с преобразуваната киселина, не се стърпя и го запокити по летящия над тях синкав облак. Изненадващо синята мъгла се дръпна, като опарена, от киселината и още по-невероятно за учените, тя се вледени. Явно влязла в реакция с химикала, тя се втвърди и заприлича на порцеланова фигура, в която бушуваше страшна сила. Постепенно целият вледенен блок започна да придобива по-ясни очертания. След минута пред тях се оформи човешко, прозрачно тяло. Вътре се виждаха два облака или по-точно две души. Едната бе на Фараона, а другата на евреина.

— Грета, ти направи голямо откритие! — заекна от радост Людовик — Ти ни избави от страшна напаст!

— Може би това е временно, защото утре не знаем силата на слънчевото лъчение и въздействието му върху стъкления затвор на тези „гойки“.

— Ами ако я полеем с лепилата и смолите на древните египтяни и я подпалим? — попита фон Бах.

— Откъде да ги вземем, скъпи ми приятелю? — отчаяно се включи в разговора Шулц.

— Мисля, че моят пациент, висшият офицер е взел и лепила със себе си, но къде са, само той може би знае. Главата не ни каза, защото просто не сме я питали, а и надали би ни казала истината — заключи биологът.

Фигурата, изваяна като призрачна скулптура, се втвърди и полираната й повърхност отразяваше напрегнатите лица на учените.

— Та това е Ехнатон! Великият Фараон на Египет и света — фон Бах разпозна веднага изражението на стъкленото му лице, замръзнало в невинна усмивка.

— Какво разкошно тяло е имал този фараон — добави сладострастната Грета.

След като се начудиха достатъчно на перфектната фигура, доктор Шулц поде делово:

— Да я вкараме в херметичен контейнер, а Майер? Имате ли тук такъв?

— Имаме и то не един. Това не е лоша идея. Тъкмо да се опитаме да се доберем до смолите и лепилата до сутринта — отговори Майер и се разпореди да опразнят веднага контейнер с дебели стоманени стени и да се вкара фигурата на фараона. Обади се на някакъв генерал за двойна охрана от най-добрите войскови части.

На излизане от Главната лаборатория, учените ясно чуха остри звуци на сирени. От охраната на входа разбраха, че нещо се е случило в Главната квартира на Фюрера, но подробности не знаеха.

— Фюрерът е станал „гойка“, сигурен съм — предположи младият биолог и цялата компания учени, присъстващи на метаморфозата на фараона, се спусна към колата на Шулц. Направлението бе ясно. Бункера.

* * *

Останал съвсем без материални усещания, душевната субстанция на Адолф се понесе из спалните. През стените мина, като през отворена врата. Това го учуди. Търсеше избягалата Ева. Слънцето бе залязло и той можеше да ползва новите придобивки на сегашното си състояние. За душата му нямаше материални прегради.

Тогава видя Ева как се втурва през изхода на покоите, настигна я и понечи да я спре, да я заговори, но при всеки опит да я докосне, той просто преминаваше през нея. Виждаше дори вътрешностите й, когато се застоеше в тялото й, но тя не усещаше присъствието му.

На Адолф му ставаше все по-ясно, че нещо се бе случило с него, след поемането на тези живи хапчета. Спомни си за превъплъщението му като „гойка“. Мислеше, че сънува, че някой друг е в неговото тяло. Сега той се издигна към тавана и оттам разглеждаше уплашените лица на подчинените си. Видя също и как Ева падна в прегръдките на Франк. След това ги проследи, когато те се запътиха обратно към спалните. Пред огледалото той се стъписа. Нищо не се виждаше там. Само лека мъгла, с блед израз на лицето му. Настани се в него с надежда, че ще го видят. Така и стана. Те го видяха, разпознаха го, но се уплашиха от призрака му. Тогава той реши да вземе Ева със себе си. Влезе в нейното тяло и се отправи към черепната й кухина. Там бе душата й. Грабна я и я помъкна нагоре. Свилената нишка, обаче остана непокътната, закачена за тялото й. Той не можеше да я скъса. Изтънявайки се, нишката пое пътя, заедно с душите на Ева и Адолф нагоре, но имаше задължението да върне душата на Ева след принудителния сън, обратно на Земята.

Но това не бе сън. И Адолф го знаеше, това бе отвличане на душа, затова и Ева бе изпаднала в кома.

Той искаше тя да бъде с него завинаги, но не можеше да прекъсне нишката. Това щеше да му се отдаде, само ако бе материален и я бе убил, но сега бе в състояние само да я влачи, където си иска. Като душевна субстанция бе страшно силен и правеше с Евината душа, каквото си пожелаеше.

Понесоха се нагоре и все нагоре. Минаха през стоманения таван и бетонен покрив на бункера. Намериха се навън и увиснаха във въздуха, очаровани от гледката, открила се пред тях. Нощта бе започнала да разпростира пипалата си върху земята на Великия Райх. Извисиха се над дърветата и видяха целия град от птичи поглед. Навсякъде се чуваха звуците на сирени и вдигнатата тревога. На това те не отдадоха някакво особено значение, защото Адолф почувства, че нещо го тегли, като магнит, нанякъде. Той искаше да се любува още на града и на новото си състояние, но някой имаше по-мощно магнитно поле от неговото и просто го теглеше натам. Повличайки Евината душа със себе си, той полетя към мястото, където бе задължен да отиде.

* * *

— Грандиозна картина! — каза доктор Райдсма.

— Никога не бих предполагала, че този град е бил така красив преди края на войната — добави Йоманда и заопипва слепоочията на Александра.

Младата жена в сферата едва потрепваше от преживяното, а след намесата на екстрасенската, започна да прелива от спокойствие.

На екрана се виждаше ясно как двете субстанции продължиха полета си към голямо и добре охранявано здание.

Сесията бе прекъсната от телефонно звънене по червения телефон. Обаждаха се от гиганта „Филипс“ и то по спешност. Програмистът Кейс де Граф бе успял с третата програма, наречена сега „Суперхейст“.

— Вече бихме могли да погледнем зад Границата на смъртта! — ентусиазирано извика Райдсма и прегърна колежката си. — Значи, след това превъплъщение, ще можем да узнаем вековната истина.

— Чудесно! Кога ще вкараме новата програма в сферния компютър?

— Вече е на път към института и всеки момент ще пристигне. Остава само техникът да може да се справи с управлението й.

— Райдсма, виж какво става с мониторите. Като че ли са полудели. Наистина какво ли е това? Мониторът на Александра… — не успя да довърши Йоманда, защото мрежесто-синкаво сияние, появило се на екрана, се стрелна към огромно здание и като светла сребърна нишка се мерна и избледня.

* * *

Душевните субстанции на Адолф и влачената от него Ева, по нечия команда, се спуснаха отново надолу. Привличането бе по-силно дори и от магнит. Сградата бе биологичната лаборатория на Райха. Зовът за помощ бе така силен, че заглушаваше всеки почин за отклонение. Душите минаха през многото стени безпрепятствено и се намериха пред железен контейнер, пазен от силно въоръжена охрана. На Адолф му се прииска да изкомандва и да ги накаже, защото не му отдаваха чест. Те, разбира се, с нищо не показваха, че го забелязват и това бе естествено.

Минаха и през стоманения контейнер и се стъписаха при появилата се гледка вътре. Там заключена стоеше порцелановата фигура на Фараон Ехнатон. До него бяха двама войника, които пазеха душите затворени в прозрачното, изваяно тяло на Великия египетски вожд. Как мислеха да опазят тези невидими за тях същества, това също не им бе ясно, но заповедта поставена от Майер бе ясна: „Стреляте без предупреждение, дори и по призраци!“.

Силата на притегляне бе огромна и субстанциите на Адолф и Ева буквално се лепнаха за фигурата. Те не преминаха през нея, както очакваха. Явно това бе единствената материя, която задържаше души.

„Да, действително това е единственото място, където не можете да посетите така лесно, нали?“ — чуха залепените за прозрачното тяло субстанции.

В този момент Ева си помисли.

„Сега пък къде съм? Интересен сън!?“ — но получи моментален мисловен отговор от стелещата се вътре душа.

„Ти си Ева в този си живот, нали? Но не забравяй, че бе също и Маркизът от Франция преди години, също ти бе и Ксинтия от ниските страни и…“ — не довърши монолога си Ехнатон, защото бе прекъснат от Фюрера.

„Ами ти кой си?“

„Не се страхувайте от мен. Аз съм Великият Ехнатон, фараонът на древния Египет, но сега съм затворен от твоите учени в собствената си порцеланова фигура, Адолф!“

„Ей-ей, никой не е по-велик от мен на този свят. Какъв фараон си ти?“

„Това е легендарният Ехнатон, отпреди хиляди години“ — намеси се другата жителка на фигурата, душата на евреина, чиято глава бе отрязана за експеримента.

„Слушай какво ще ти кажа, Велики ми Фюрерю! — поде гневно фараона. — В момента и двамата сме вече нищо друго, освен едни «гойки». Има също и други такива като нас, но те са отвъд океана. Те са в Америка, под Голямата Монтана. Светът мисли, че се е отървал от тях, но не е така. Предводителят им, Шогунът е безмилостен напоследък и само той може да посещава старата Европа, но това е друг разказ. Другите «гойки», както винаги, се реят нощем в пространството под Границата, в очакване да хванат някоя душа на току-що умрял човечец. Те са в очакване и на твоята душа. Да, особено на твоята, Адолф. Шогунът знае за теб и много иска да му бъдеш дясната ръка. Казва, че ти заслужаваш много и затова дава на «гойката», която те хване, Вечната награда, живот до рамото на Шогуна, без да е необходимо да ходи повече на лов за души. Засега никой не знае, че си умрял, а само предполагат, че това ще стане тази нощ. Но те не знаят и това, че си станал «гойка». Само аз, защото съм в Европа и случайно при теб. Всички те чакат в близост до Границата.“.

„Е, и сега ти ще бъдеш този, който ще грабне Вечната награда, така ли? — обърна се Адолф към Ехнатон и продължи с уверен, заплашителен тон. — А аз, какво казваш ще стана, дясната ръка на Шогуна? Хахаха, това никога няма да се случи. Аз ще бъда Великият Шогун. Само трябва да убия завинаги този самозванец.“

„Това никак няма да е лесно, защото той почти няма уязвимо място. Само аз знам как. Но в замяна на това ще искам ти да ми помогнеш в нещо — откри намеренията си Фараонът и надявайки се да постигне споразумение, отправи пак мисловен сигнал. — Аз не искам повече да съм «гойка». Аз искам да отида в Отвъдното и да се преродя, както всички нормални и добри субстанции. Стига ми този вечен затвор, в който съм. Аз няма да те предам на Шогуна, но искам от теб да идеш до Границата, аз ще ти кажа как и да предадеш на Ахиле или Сапиен послание от мен.“

„Добре съгласен съм. Казвай какво да правя!?“

„Трябва да отидеш до Границата без да бъдеш заловен от «гойките». Това ще стане, като се вмъкнеш в душевната хралупа на Ева, защото тя е лека и ще те направи по-подвижен. Те ще мислят, че е обикновена, бързо отиваща си умряла душица и няма да им направи голямо впечатление, тя все пак не е убивала хора по земята, нали? А и най-важното, тя е още свързана със сребърната нишка на съня и никоя «гойка» не може да прекъсне такава връзка. Така ще стигнеш до Границата. Там са моите спасители. Това е всичко.“

„А после? Ако искам да не се връщам, ще ме приемат ли горе в Отвъдното?“

„Разбира се, че ще те приемат, но след време ще трябва пак да се преродиш на Земята, я в селянин, я в бедняк от някой квартал.“

„Немислимо! Аз ще стана Велик Шогун. Искам безсмъртие!“

„Всеки избира своята участ, Адолф. Но ние с теб имаме уговорка и аз ще ти кажа как да изпепелиш стария Велик Шогун.“ — завърши Ехнатон и остави душата на прилепения плътно до фигурата, да отдъхне.

Тогава чак Адолф почувства разхлабването. Притегателната сила бе изчезнала. Ева също усети, че е свободна и понечи да се върне назад, но не успя. Тя бе все още под властта на Фюрера.

Видял дърпащата се Ева, той се вмъкна в субстанцията й. Образува се еднородна, сияеща единица, която приличаше на всички останали пътуващи нагоре и изпълнили пространството под Границата, дребни душици. Това бяха душите на току-що умрели или на сънуващите милиони хора над Европа. Те бяха обаче свързани със свилените нишки на живота, които ги придържаха към земните им тела.

„Гойките“ също се бяха разпръснали в по-ниските слоеве на пространството и дебнеха за някоя душа без свързваща нишка. По-бавните, бивши убийци или мошеници, веднага ставаха лесна плячка за тях, но бързите и честни просто профучаваха покрай тях и ги оставаха разочаровани. Някои от бавните успяваха да прекрачат Границата и това бе успех за тях, инак трябваше да служат за храна на „гойките“. Това се случваше много рядко, защото сега всички ловци бяха изострили до краен предел вниманието си. Те очакваха Адолф.

Когато Евината душа наближи група „гойки“, те не се заинтересуваха много от нея. За тях тя бе просто сънуващ обект, със свилена нишка, нищо друго. Те не предполагаха, че Адолф ще се вмъкне в кухината на Ева и така умело ще се прикрие. По този находчив начин двете субстанции минаха през ловуващото стадо и се насочиха към Границата. Навлязоха в предварителната зона.

* * *

В този момент екраните на мониторите в залата придобиха мъгливо изображение.

— Пак не можем да видим Границата или поне зоната — с неудоволствие промълви доктор Райдсма.

— Не се тревожи, скъпа. Току-що е пристигнала новата програма — успокои я Йоманда и се обърна към техника. — Ще можеш ли да я усвоиш бързо?

— Зависи от сложността на файла и колко гигабайта е голяма. Но по принцип Кейс трябваше само да разшири паметта и обсега на диаметралното поле. Аз ги владея тези пособи и мисля, че можем да опитаме още днес! — отговори техникът и обнадеждаваща усмивка засия на устните му.

— Още днес? Та ти си прекрасен! — залепи целувка на бузата му Йоманда.

От портала се обадиха, че програмата идва заедно с цяла делегация от Филипс, влачещи със себе си дузина репортери от Телеграф и група журналисти с камери от всички канали на холандската телевизия. Самият Кейс де Граф, както обикновено, след такова изобретение, влезе в болницата за душевно болни в Дордрехт и не можеше да присъства на демонстрацията на своята програма.

Предаденият, лично от директора на корпорацията, лазерен диск бе поставен от техника в драйферното устройство на компютъра и всички зачакаха с нетърпение картина от мониторите.

Наистина, това което се появи на екраните бе вече супер качествено и няколко пъти по-ясно от предните излъчвания, мъглата се разсея и на нейно място се появиха душевните субстанции на Адолф и Ева. С по-прецизното изображение вече се виждаше добре същността на летящите и вмъкнати една в друга души. Бе така контрастно, че се виждаше дори лицето на скрития вътре в Евиното чело Фюрер. Те навлязоха в зоната или така нареченото преддверие на Отвъдното.

* * *

Сирената на Мерцедеса бе пусната с пълна сила и групичката учени на Райха бяха стегнали телата си до скъсване. Трафикът и задръстванията допълнително затрудняваха движението на колата.

Повечето хора се бяха скрили в къщите си и очакваха въздушно нападение, вследствие воя на сирените. Навсякъде гъмжеше от войници и офицери. Проверяваха всичко и всеки подозрителен.

Учените в колата бяха замислени и почти отчаяни. Всичко се развиваше в много лоша за тях посока. Те трябваше да стигнат колкото се може по-бързо до Главната квартира на Фюрера. На един завой колата така се поднесе, че излетя от калния път и се блъсна в насрещно дърво. Ударът не бе силен, но уплахата за сметка на това бе нахлула в купето на Мерцедеса. Майер и Людовик излязоха навън. Сипеше се силен дъжд и те се чудеха какво да предприемат. Останалите в колата бяха наистина уплашени до смърт.

— Живи ли сме още? — промълви професорът и се показа през прозореца.

— Я слизайте всички, за да повдигнем предните колелета. Не е толкова плачевно. Може и да продължим дори напред — нареди Майер, а Людовик допълни.

— Да побързаме, защото закъсняваме.

Избутаха колата отново на пътя. Защо ли не погледнаха нагоре в небето. Две сияния се стелеха над тях и нищо неподозиращите учени продължиха напред към катакомбата.

Там те бяха лесно пропуснати от охраната и посрещнати лично от адютанта на Фюрера с думите:

— Професоре, нашият Адолф изчезна! Просто го няма и като че ли се изпари във въздуха. Аз лично го видях…, но не тялото му, ами изображението му в огледалото…, нищо материално! Това бе нещо нереално! Разбираш ли!? Има някаква загадка или зъл дух си играе с нас. А и твоята бивша Ева е тук, но тя пък от няколко часа е изпаднала, като че ли в кома.

— Така и предполагахме, Франк, и затова сме долетели тук така спешно. Сега ще видим всичко — обясни професорът и всички се спуснаха към приемната.

Там беше и цялата гвардия от висши офицери. Отдавайки чест и с объркани погледи, те изпружиха тела напред. Изненадваща за Людовик бе появата на неговия приятел, донесъл живата пепел и забъркал цялата тази история. Той бе възстановен изцяло след приемането на някои прахове, синтезирани от младия биолог. Неподозиращ нищо, хомото се бе прилепил до негов колега по сексуална участ…, последното му завоевание. Тази му поява бе добре дошла за биолога, защото можеше да се добере до смолите и лепилата, които бяха необходими за избавлението от „гойковата“ напаст. Мислеше как да започне разговора, за да се добере до местонахождението на египетските смоли. Погледна го в лицето и забеляза немалка подутина, приличаща на израстък. Доближи се до него и го помоли да отидат в един от ъглите, за да поговорят. След като се установиха на достатъчно тихо място, Людовик поде със загрижен тон:

— Хирард, радвам се да те видя вече в по-нормален човешки вид, но това нещо на лицето ти ме тревожи и затова исках да поговорим насаме, за да не разбере началството.

— Ох, братко…, та то не е само тук! Имам още на няколко места по тялото. Търсих те през целия ден, но не можах да се добера до теб. И твоето появяване е радост за мен! — изля мъката си хомото.

— Слушай ме добре, приятелю! Много важно за теб е дали си се постарал да вземеш освен живата пепел и египетските смоли — заговорнически се долепи до него младият биолог.

— Ами ти как мислиш? Без тях накъде. Знаех си аз, че може би те ще ми помогнат. Нали, Люди!? — с треперещи ръце, офицерът хвана рамото на спасителя си.

— Да, точно те са разковничето на твоята трагедия! Хирард, състоянието ти е доста сериозно. Трябват ми спешно тези смоли, за да ги синтезирам и да отбера необходимия екстракт за теб, разбираш ли? И тогава, може би, тези образувания ще изчезнат.

— Само не ме заливай с лепилата, Люди! Моля те! Знаеш, че ти имам пълно доверие, но все пак пощади ме, ако наистина съм на път да стана нещо ужасно.

— Приятелю, не се страхувай. Няма нищо лошо да ти се случи, защото си хомо и тези лепила и смоли не действат на такива отклонения като теб.

— Слава богу, че съм си хомо!

— Сега трябва веднага да излезеш оттук и да ги донесеш.

— Ти луд ли си!? Веднага! Ами тази тревога? Не, не…, това ще ми коства главата.

— Ще измислим нещо. Не се бой. Ще те спася. Между другото изчезването на Фюрера също е свързано с тази пепел, така че ще взема разрешение от адютанта да напуснеш катакомбата, за да донесеш материалите в лабораторията на Райха.

— Добре, Люди. Ти само получи заповед за мен. До час време ще съм там.

След като получи необходимото разрешение, то висшият офицер се отправи към незнайни места, за да осигури тези толкава важни, за него и за Великия Райх, неща.

Ева лежеше на едно канапе в приемната и признаците й на живот бяха като на човек, изпаднал в дълбока кома. Косите й се бяха разпилели по скъпата кожа на облегалката и омайваха присъстващите с блясъка си.

Професор Шулц се наведе над нея и я целуна по бузата. Явно чувстваше все още голямата любов, която някога бе всичко за него.

Останалите се насочиха към мястото на изчезването на Адолф.

— Ето тук го видях за последно, Людовик — обърна се Франк към младия биолог.

— Да, но той няма да се върне пак тук. Кой знае къде ще ни изненада утре? „Гойката“ просто може да минава през всичко материално, Франки — отвърна му той.

— Значи Фюрерът е вече навън. Къде ли може да се намира сега? — попита професорът.

— Еднородни души се събират. „Гойка“ при „гойка“. Те са се събрали с Главата. Но тя пък е в стоманения контейнер — разсъждаваше на глас Майер.

— Мисля, че там ще се развият утрешните събития, господа — каза Людовик и продължи. — Трябва да отидем обратно там и да организираме всичко за унищожаването на тая напаст, а аз ще трябва да взема от Хирард смолите за обливането на „гойките“. Всъщност той ще пристигне при нас в лабораторията.

— Ами вие заминавайте, а аз ще изчакам Ева да дойде в съзнание — почти заповяда професорът и всички излязоха от катакомбата, за да поемат обратния път.

* * *

С притаен дъх, присъстващите в залата наблюдаваха навлизащите в зоната душевни субстанции на Адолф и Ева. Изведнъж ясната картина отстъпи място на стелеща се мъгла. Мрежести облаци се спуснаха и пак притъмня.

— Нещо става, докторке — изрече техникът и занатиска клавиатурата на компютъра.

— Какво може да е това!? — попита го все пак Райдсма.

— Цялата памет е запълнена и нямам достъп до разширяващите чипове. Превъплъщението е много назад във времето и може би заради това.

— Много назад!? Не…, не, та това е може би последното им прераждане преди да станат Петер и Александра.

— Но все пак компютърът се задъха с новата програма. Би било добре, ако в настоящето имаха някакви премеждия или смъртни опасности. Е, добре за апаратурата, не буквално казано, разбира се. Със сегашно приближаване до Границата бихме могли да докажем на репортерите, че тя съществува и дори бихме могли да навлезем и малко по-навътре. Пък като Кейс се стабилизира и излезе от лудницата, то той ще ми каже как да вляза в разширената памет на тази удивителна програма и тогава ще можем дори да видим как е свършил Фюрерът.

— Да, добре. Опитай, каквото можеш, за да не станем за смях пред телевизията.

Техникът пренастрои програмата, а двете екстрасенски се заеха с вкарване на аурата в главите на двамата, лежащи спокойно в сферите.

На екрана се мярна годината 1996.

— О, та това се е случило дори тук, в Холандия. Аз очаквах да е станало нещо лошо в дивата България. Интересно, какво ли е премеждието и то точно тук, в нашата сигурна страна — с блеснали, но загрижени очи сподели докторката.

* * *

— Добре, Петер, аз разбирам, че ти приемаш лесно нещата и привикваш бързо, но какво да правя аз? Толкова ми е трудно тук — каза със сълзи на очи Александра и се просна на леглото, ридаейки.

Току-що взели холандска националност, те бяха се преместели в най-богатото селце на Холандия, Васенар, може да се каже и луксозния квартал на Хага. Къщата, обаче, в която трябваше да се настанят бе занемарена от предишните обитатели и всичко трябваше основно да се поправя, от паркет до тапети и даже голямата градина. Луксозните вещи, които си бяха взели от старото жилище в Лайден, покриха с одеяла и вестници, докато трае ремонтът на жилището. Лошото бе и съвпадането на преместването с ужасно студените дни, сполетели Холандия по това време. Незапомнен студ, който забавяше ремонта и го правеше почти невъзможен. Това тормозеше Александра, свикнала с луксозното си и чисто апартаментче в Лайден. С всеки изминат ден съпругът й забелязваше промяната в нея. Тя едва се владееше. След тези несполуки я хвана тежък грип, с жестока и непоносима кашлица, продължила почти месец. Покрай майката, грипът се прехвърли и на десетгодишното им момиченце Нина. Това утежни още повече обстановката.

Непредвидено, по едно време, данъчните служби също изискваха от тях пари, които трябваше да връщат. Те бяха изчерпали резервите, заради преместването и нямаха нищо в касата, затова Александра, която бе директор на училище в България, тук, в далечна Холандия трябваше да хване някаква, каквато и да е работа, за да изплатят тези дългове. За чужденци тук бе изключително трудно да намерят подходяща за образованието им работа и повечето биваха оставяни да преживяват от нищожните социални пари.

На Александра й бе действително трудно в тази чужда страна. Вече пет години се влачеха по съдилища, само и само да могат да се доберат до желания холандски паспорт. Накрая го получиха и сега се сблъскаха със суровата действителност. Тези трудности хвърляха тридесет и седем годишната жена в отчаяние. Често тя си мислеше за починалите в България, по странни обстоятелства, родители. Нямаше си никого на този свят. Изключения правеха само съпругът й и дъщеричката й Нина. Имаше също и сестра в България, но напоследък връзките с нея бяха поохладнели и това още повече наливаше масло в огъня.

За да излязат от кризисното състояние, Александра трябваше да търси черна работа. Намери сравнително бързо, като чистачка при една богата французойка. Чистачка, това бе убийствено за нея. Тя, която ръководеше цяло училище в България, сега да се унизи толкова. Но нямаше какво да се прави.

Цялата съвкупност от тези обстоятелства я караше все по-често да мисли, че този живот няма смисъл, че защо ли още трябваше да се живее?

— Разбирам, че ти е трудно, скъпа, но нямаме избор. Трябва да се борим с този проклет живот — Петер понечи да вдигне съпругата си от леглото.

— Аз се боря, но не издържам повече. Не мога. Всичко ме дразни. Дори благородната ти помощ, която даваш на нашите познати. Не виждаш ли, че ти се подиграват? — каза му, с изпънали се до скъсване нерви Александра, имайки предвид вчерашното отсъствие на мъжа й, който бе помогнал на техни познати в инсталацията на току-що купен компютър.

Това бе едно нормално нещо, но ето тя дори от това се дразнеше. Мислеше, че му се подиграват, след като бяха казали, че прекалено много им бил обяснявал. След това тя поде пак:

— А и защо в последно време си спиш сам в стаята за гости…?

— Ами студено е, скъпа. А и тези грипове. Не си мисли, че не те обичам. Просто го правя, заради детето. То иска да е на топличко при теб. Разбираш ли? Не си мисли глупости! — заоправдава се мъжът й.

Александра бе започнало да изпада в истерия. Цялата тази съвкупност от трудности бе допълнена и от неразбирателството по въпроса със спането на Нина. Петер искаше детето да спи в тези мразовитите дни при нея, а той в стаята за гости. Александра мислеше погрешно.

— Ох, не знам, Петер. Повече не издържам. Искам да си сложа край на живота. Не виждам смисъл в него. А вие с Нина се оправяйте, както можете.

— Не говори глупости. Така ли лесно се умира? Ти само ме плашиш. Искаш да правя, каквото ти кажеш, нали!?

— Не, не те плаша ни най-малко! Само ми кажи къде са хапчетата и ще видиш. Вие с Нина нали заминавате сега с колата при обичните ти познати, за да им помагаш със знанията си.

— Ами да, ще ходим. И тъкмо ще видим дали ще го направиш — изрече Петер последните си думи и напусна разярен стаята.

Отиде да вземе Нина и излязоха от къщата, оставяйки ридаещата жена сама. Качиха се на Фолксвагена и отпрашиха по магистралата за Лайден. Той не предполагаше, че създалата се обстановка е така сериозна. Досега съпругата му на няколко пъти го бе плашила със самоубийство, но винаги той я утешаваше, с много, много целувки и извинения. Този път искаше да види дали наистина щеше да се случи нещо или това бяха само трикове за дребни победи на жена му над него.

Останала сама, Александра бе в много напрегнато състояние. Наистина животът нямаше смисъл за нея. Искаше да му сложи край, но не пред детето. Изправи се с мъка и затършува из шкафовете за хапчетата. Намери ги. Цяла опаковка с червени капсули. Едно бе достатъчно, за да я приспи, цялата опаковка неминуемо щеше да я прати в Отвъдното, в царството на умрелите.

Отиде до огледалото и се взря в него. Там тя видя една жена на средна възраст, с безизразни и студени очи. Наля цяла чаша с вода и без страх погълна всички хапчета наведнъж. Не съжаляваше за нищо. Само може би за детето, но Петер щеше да се грижи за него.

Почувства как й се доспива и изпусна чашата с водата. Изпадна в безсъзнание, строполявайки се на пода.

* * *

— Значи е имало действително доближаване до Границата — каза Райдсма, като проследи на екрана излитащата нагоре душевна субстанция на Александра.

Също много добре се виждаше как свилената нишка се скъса и прозрачната душа започна да кръжи над безжизненото тяло.

* * *

Беше й ужасно объркано. Внезапното решение за самоубийство, поемането на капсулите, смъртта. Осъзна, че може да се движи във въздуха без затруднения. Премина през стената и се намери в стаята на Нина. Със скръб и съжаление погледна пухкавите зайчета и другите играчки на детето.

„Ами сега! Защо го направих!? — помисли си тя. — Дали ще могат те двамата с Петер, сами, да се справят с този труден живот?“

Нещо я теглеше навън. Излетя през покрива и огромното въздушно пространство се ширна пред нея. За малко се стъписа, но се овладя. Политна, но не горе, ами в посока към магистралата, нещо я зовеше натам.

* * *

— Докторке, виж какво става с екрана на Петер!? Той също е в критична ситуация — извика Йоманда.

След като бащата и Нина напуснаха къщата, то те се отправиха с колата към магистралата за Лайден. Голяма тревога се бе настанила в душата на Петер. Шофираше предпазливо и си мислеше за Александра.

„Ами ако все пак го направи? Тогава какво ще правя без нея? Животът ми ще е опропастен.“

Включиха се в натоварената магистрала. Беше върхов час и всеки бързаше да се прибере я в къщи, я да иде на някое посещение при роднини или приятели. Петер имаше някакво странно предчувствие, което го теглеше назад към Васенар, но вече бе късно. Потокът от коли го притискаше и той трябваше да продължи.

Изведнъж почувства леко дърпане на лявото колело. Караше с около сто километра в час. Чу му се скърцане и стържене на метал в метал. Лявата щанга на колелото се бе изхлузила от гнездото и колата загуби управление. Започна лудешки танц по асфалтовото платно. Първо наляво, след това надясно. Детето изпищя и се хвърли на врата на баща си. Това допълнително затрудни овладяването на сложната ситуация. Голям и дълъг тир бе от лявата страна, а от дясната му страна току-що купен луксозен Шевролет, какъвто само васенарци можеха да си позволят да карат. Изпуснал вече волана, Петер видя как колата се насочи към тира и се завря под каросерията. От удара стъклото се счупи и детето изхвръкна със страшна сила навън. За голямо негово щастие то се приземи леко и падна в купчина крайпътен пясък. Нищо сериозно не му се случи.

Петер видя всичко това, като на забавена филмова лента. Излитането на детето, ударът с тира, сплескването на собственото му тяло. Кръв и мозък, слети с натрошена плът бяха омазали предната седалка на Фолксвагена. Въпреки страшната гледка, на него му бе интересно. Не чувстваше никаква болка. Душевната му субстанция излетя от тялото и пое нагоре. Обърна се назад и видя лежащо дете на голямата купчина пясък. То бе живо и здраво, но плачеше силно и бе изпаднало в шок. Искаше му се да му каже, да не се страхува за татко си, защото той е още „жив“ и съществува, макар и под друга форма, че я вижда. Но Нина не го чуваше. Само плачеше, сгушила се в пясъка. Петер се извиси още по-нависоко и започна да кръжи над катастрофата като огромен, невидим орел.

Тогава той видя друга субстанция, подобна на неговата и се учуди много, като разпозна в нея чертите на Александра. Сиянието се насочи към него.

„Петер, какво направи? Защо трябваше да се случи всичко това? Нина остава сама на тази чужда земя. Няма си никой тук!“ — чу той звук в съзнанието си, понечи да отговори, но нищо не излезе от устата му. Тогава си помисли. „Това са очертанията на Александра. Какво ли пък тя прави тук? Или и тя вече е умряла, като мен?“

„Да, скъпи, така е!“ — изпрати му тя мисловен сигнал и така и двамата разбраха, че могат да комуникират чрез мислене.

Движението на магистралата бе спряло и се бе образувала километрична опашка от коли. В момента на удара шофьорът на тира бе ударил спирачки веднага и заковал на място огромната машина. Останалите автомобили също спряха кой как можа. Някои се удариха леко, но до друг смъртен случай не се стигна. Най-близкостоящите излязоха и се притекоха на помощ. Едни отидоха да видят детето, а други се опитваха да измъкнат сплесканото тяло на Петер.

— Умрял е веднага — констатира мъж, който се представи за медик.

Душевните субстанции чуха казаното и се погледнаха.

„Жалко за Нина! — сподели Петер — Какво ли ще прави без нас?“

„Ами ще има същото чувство, което имам аз вече десет години — обърна се към него половинката му и добави. — Помниш как и двамата ми родители умряха в една година.“

„Да, но тя не го заслужава. При твоите родители бе друго. Просто Господ ги извика, а при нас, ние сами си го пожелахме.“ — изпратеният мисловен сигнал на Петер трогна душата-жена.

„Действително е така. И аз съжалявам за стореното. Чувствата ми надделяха над разума ми и го направих. Глупаво постъпих.“

След тези размишления те почувстваха, че стават още по-леки и че нещо ги тегли като магнит нагоре към ширналия се космос. Бе невъзможно повече да останат на мястото на произшествието. Полетяха със страшна скорост. Времето бе студено и те се запровираха през въздушните течения, като през ледени блокове, но пък не усещаха ни студ, ни топлина. Покрай тях зърнаха и други светещи летящи субстанции. Вероятно на току-що умрели, като тях хора. Някои се движеха по-бързо, някои едва кретаха. Времето напредваше и денят се бе сменил с вече навлизащата вечерна тъмнина. На голямо разстояние от тях се намираше групичка от някакви субстанции, които бяха по-различни от другите. Формата им бе половината на човек, половината на животно. Лъчението им също бе по-наситено и тъмно. Те дебнеха някой. По-бавно движещите се души попадаха в техния плен и те ги консумираха, поглъщайки ги в своите черепни кухини. Истински лов. Безпощаден и безмилостен.

Душите на Петер и Александра видимо бяха доста подвижни и когато стадото от ловуващите сияния се стрелна към тях, те просто със завидна лекота избегнаха първото нападение и се устремиха още по-нависоко в дълбините на космоса.

„Трябва да внимаваме, скъпа! Тези изчадия са опасни. Видя ли как претопиха няколкото сияния, летящи зад нас?“ — прати послание мъжът.

„Да, наистина сме опасни. Само да ни паднете и ще видите каква участ ви чака!“ — дочуха бягащите и засилиха полета си до краен предел.

* * *

— Дали ще се отърват, докторке? — попита загрижено Йоманда.

— Сигурно! — каза спокойно Райдсма, гледайки с притаен дъх в монитора.

— Но те наближават Границата!

— Да, най-после ще можем да я видим и да надникнем зад нея.

— Дано! Тъкмо и всички репортери са тук…, но да видим какво ще стане по-нататък?

Техникът също бе не по-малко напрегнат. Той настрои най-новата програма и зачака с разтуптяно сърце.

Екраните блеснаха с пълна сила. Границата наближаваше. Всичко се оцвети в приятна виолетова светлина.

* * *

Виолетова светлина обля и двете души и те се намериха в нещо като тунел. Стремглаво преминаха през него, като времето, за което минаха, не можаха да определят. То не съществуваше за тях. В края на тунела представата за всичко земно се изпари. Пред тях се стелеше лека мъгла, в която те забелязаха прозрачни фигури, различаващи се от току-що дошлите субстанции. Те бяха, като от стъкло, но с определени човешки черти. Стъклени маси със столове се мяркаха по-нататък и на тях бяха насядали прозрачните усмихнати сияния, с човешки форми.

Двете души на Петер и Александра се доближиха достатъчно, за да различат вече и лицата на насядалите по столовете хора.

На една маса ясно се видяха образите на Александрините родители. Те чакаха да наближи чедото им. Малко по-нататък бяха седнали дядо й и баба й, също починали преди няколко години. Всички бяха така щастливи.

Александра бе също много щастлива, че вижда роднините си и се отправи към тях.

„Пристигна значи, мило дете! Но защо така прибързано? Ние те чакахме, защото получихме известие от Ахиле и Сапиен, че сама си прекъснала свилената нишка на живота.“ — отправи мислен сигнал майка й Слава.

Стъклената й обвивка бе съставена от подобие на дрехи, които бяха полупрозрачни и даваха на тялото й особена осанка.

„Ние още сме тук, в Големия дом, зад Границата. Разбира се, живеем в нашите си парцели, но още нямаме послание от Сътворителя за превъплъщение в ново тяло на Земята, така че имаме късмет да те видим и да ти се полюбуваме.“ — обърна се бащата към детето си и понечи да стане от стола, за да направи място на идващата, малко особена субстанция, със стари гръцки одежди. Това бе Ахиле.

Лъченията, които го бяха обградили издаваха неописуема любов и чистота. Докоснала ги, Александра почувства как я облива нещо, което никога в земния свят не й се бе случвало и с нищо не можеше да се сравни. Ахиле седна на стола и се сля с него. Той заговори с нежен тон, отправен към Александра.

„Разбирам какво си направило, дете на Сътворителя, скъпа Леа, но това не бе правилното ти решение. Погледни надолу!“

Той извади стъклено огледало, на което се виждаха земните релефи. Като на филмова лента се въртяха последните събития, случили се на Земята.

Нина бе приседнала на някакво кресло и трепереше от вълнение и уплаха. До нея бе близката приятелка на майка й, леля й Ели. Плачеха тихо и детето не можеше да повярва, че всичко това е истина. Тежка депресия се бе настанила в нежната, чувствителна, детска душа.

„Дълбоко съжалявам! Само това мога да кажа. Ако имам възможност, то бих искала да върна историята на моя живот с един ден назад. Бих искала да поправя тази моя грешка.“ — сподели Александра и погледна Ахиле умолително.

„Ти не можеш нищо да нравиш, скъпа Леа, но аз мога! Ще ми струва скъпо, но си заслужава да опитам. Аз те познавам, откакто свят съществува, дори когато имаше живот като змията Боа. Ти си почти накрая на своето извисяване по стълбата на съвършенството. Тази ти грешка можем и трябва да я поправим!“ — Ахиле извади от подобието на голям гръцки халат една игла и сребърен конец. Спусна се по тунела, надолу към тялото на Александра, лежащо на пода в банята. Порови се из черепната й кухина, където имаше все още бледи останки на част от душа и ги свърза със сребърния конец. След това пое обратно нагоре.

Времето, за което бе извършено всичко това, Александра така и не можа да го измери. Като че ли бе за по-малко от част от секундата в ръка, Ахиле заговори.

„Това е свръзката, Леа, или Александра, както се казваш сега. Пак те свързвам с живота и когато ти дойде времето за умиране, то чак тогава ще те повикам. А сега се връщай при детето си! На нас не си ни нужна!“

Майка й и татко й също се усмихнаха и се отправиха навътре в синкавата мъгла, стигаща до Границата.

„Гледай си детето, дъще, то е твоята любов и утеха в тази чужда страна, в която сте избрали да живеете. Мъжът ти също те обожава и ти го знаеш много добре.“ — бяха техните прощални думи.

* * *

Когато се съвзе от припадането на пода в банята, Александра все още помнеше всичко така ясно. И Ахиле, и родителите си, и катастрофата с колата на Петер, и… си помисли.

„Ами сега какво ще правя без Петер?“

Повърна всички поети хапчета и така й поолекна. Чувстваше се като новородено бебе. Стана и побягна към вратата. Някой звънеше. Тя знаеше от съня си, че това сигурно е Ели с Нина и зловещата вест за починалия й съпруг.

Но каква бе изненада й, когато като отвори вратата, се появиха самите Петер и Нина.

— Ами, скъпа, то нещо на завоя прискърца и се отказах да пътувам с колата. Трябва да я поправя и чак тогава ще ходим на Лайден. Ти още ли си ми сърдита или…? — още не доизказал последните си думи, Александра се хвърли в прегръдките му.

Нина и тя се присъедини към тях, като се чудеше какво ли става с родителите й.

— Влизайте да ви разкажа какво ми се случи — проплака от радост жената, вече с по-друго настроение и то под погледите на любопитните съседи.

„Ами аз какво имам да разказвам, ако знаеш? — помисли си Петер и се усмихна, гледайки нагоре към небето, като леко си прошепна. — Благодаря ти, Създателю наш!“

* * *

— Значи Ахиле може да променя и съдбите на хората? — замислено каза Йоманда.

— Да, видимо! — потвърди докторката и добави с разочарован, но все пак оптимистичен глас. — Това го няма в нашата теория. Нещо случило се веднъж, то не може да се отмени, но как сега стана това връщане назад във времето?

— Има още да учим и експериментираме, скъпа. Та нали ние сме пионерите в тази област.

В залата, екстрасенските и техникът, се съвещаваха за по-нататъшните стъпки. Двамата съпрузи бяха извадени от сферите за кратка почивка.

— Александра, спомняш ли си този период от нашето пребиваване във Васенар? — попита Петер, след като вече бяха прегледали видеозаписа.

— Да, действително имаше нещо такова, но и досега все си мисля, че това бе само един сън и нищо повече — отговори му тя и се засмя.

— Заминавам при Кейс де Граф. Той все пак трябва да ми обясни как да вляза в разширената памет на компютъра. Въпреки че е в лудницата… — не довърши докрай изречението си техникът, защото Йоманда го хвана за ръката.

— Той е под много силна и въоръжена охрана. Не може, а и не трябва да излагаш живота си точно в тази фаза на изследванията — отсече строго тя.

— Въпреки всичко, без това разширение на паметта, то ние няма да можем да продължим напред! Трябва нещо да предприема, дори с риск на живата си — настойчиво продължи спора младият мъж зад апаратурата. — Всичко се развива така бързо. А и след това представление, шефовете на „Филипс“ ще искат те да оберат лаврите.

— Аз ще ти помогна, Ричард! — внезапно се намеси Петер. — Бил съм в специални войскови части в България и ги разбирам тези работи.

Техникът, наречен Ричард, погледна към Райдсма и попита:

— Какво ще кажеш, докторке?

— Ами, пробвайте, момчета, но много внимателно. Ако се получи злополука, то по-добре аз да умра. Всичкият ми успех е свързан с вас и без вас аз съм едно нищо — махна с ръка докторката и се отправи към Александра. — Ти, скъпа, какво ще кажеш?

— След като трябва. То Петер какви отговорни военни операции е изпълнявал и то в тоталитарно време в България. Той бе бодигард на шефа на тогавашната, така наречена Милиция и животът му не един път е висял на косъм. Сигурна съм, че и сега ще се справят отлично с Ричард!

— Дано до утре се върнете с тази така важна информация нужна на компютъра!

— Ще се върнат, докторке, имам предчувствие!

— Добре, момчета, тръгвайте с моя джип. Той е на паркинга и още един път повтарям. Внимавайте! — каза Райдсма и след тези напътствия се обърна към жените.

— А ние, скъпи, да отидем някъде да вечеряме. В гръцкия ресторант, както обикновено. Вкусът на Александра никога не ни е лъгал.

* * *

Джипът изръмжа и се спусна по улиците на Лайден. Петер, който бе зад кормилото, мислеше план за влизане в Дордрехтската лудница, където бе настанен Кейс. Той я бе посещавал веднъж, когато трябваше да настанят за пръв път програмиста и бе огледал, и запомнил всичко доста добре със силната си фото памет. Планът трябваше да е готов до пристигането им. Домът за душевно болни се намираше на около 70 километра от Лайден и имаха само половин час време за обмисляне.

Пристигнали вече в Дордрехт, те имаха вече плана в главите си. Оставаше само така безупречно да могат да го изпълнят.

Вечерният мрак се бе спуснал и потъналият в зеленина град започваше своя спокоен, сънлив живот. Жителите му, настанили се пред телевизорите, дремеха след обилните вечери, които само холандците можеха да си приготвят.

Двамата мъже спряха джипа пред телефонна кабина и Петер, който явно бе измислил плана, излезе от мощната кола и набра 06–11, телефонния номер на Бърза помощ.

След минути прозвуча сирена на линейка. Звукът режеше тишината над заспиващия град и се приближаваше към телефонната кабина, от която се бе обадил Петер със зов за помощ.

Вече пристигнала, от нея излезе дежурният лекар и се насочи към кабината. Там българинът симулираше, че е откачил. Ричард даваше знаци на мъжа с бялата престилка да побърза, като го осведоми:

— Този мъж нещо не е в ред, докторе. Виж го какво прави. Как се гърчи! Пяна излиза от устата му.

— Сега ще усмирим нещастника — отговори му дежурният лекар и извади инжекция с морфин или нещо подобно, което служеше за парализа на крайниците и предизвикваше дълбок сън.

Намерил се вече до хъркащия и издаващ същински звуци на луд, той насочи иглата на спринцовката към конвулсиращото тяло. Изненада се ширна в очите му, когато видя инсцениращият лудост мъж да казва с нормален тон:

— Тази инжекция е за теб, скъпи ми докторе!

Петер подскокна и с виртуозно движение обви с ръце шията на уплашения лекар. Взе стъклената спринцовка от ръцете на вече парализирания от страх мъж и насочи иглата към задните му части. След това го съблече и взе така необходимата бяла престилка със закачената на джоба пластмасова табелка. Пасваше му точно. Не забрави и медицинската чантичка. Постави лекаря в телефонната кабина да поспи, докато той се върнеше от лудницата.

Шофьорът на линейката не бе забелязал нищо. Мислеше си, че всичко е привършило. Като видя бялата престилка на идващия, припали колата.

Петер, с намъкната бяла престилка, не направи впечатление и се настани на предната седалка. Линейката бе готова за връщане в базата.

— Накъде, шефе…? — не успя да довърши шофьорът, защото инжекцията се вля и в неговото тяло.

За броени секунди бе упоен и се строполи на волана. Клаксонът жално изпищя. След това бе поставен от двамата похитители в носилката. Включиха сирената и потеглиха към лудницата.

На входа охраната ги попита какъв е проблемът и защо нищо не знаят за пристигането на редовна дежурна линейка. Ричард обясни, че случаят е спешен и трябва пациентът да бъде приет точно тук, Главният лекар знаел за това.

Въоръжената охрана на института за душевно болни се хвана на хитростта и ги пусна безпрепятствено да продължат към седмо отделение.

Двамата слязоха от колата и се насочиха към сектора на Кейс. Пред една врата имаше охрана от яки мъжаги на „Филипс“. По това те разбраха, че там е стаята на програмиста. Облечен с бялата престилка, Петер мина покрай тях и поздрави кратко. Ричард, малко зад него, буташе количката с все още упоения шофьор.

От килията на Кейс се чу тропане и блъскане по вратата. Един от пазачите отвори прозорчето и се ококори от учудване. Явно нещо се бе случило вътре.

— Какво става тук, нещо не е ли наред? — попита преоблеченият българин.

— Боже небесни, та това не е човек! Какво е това чудо!? Докторе, елате бързо!

Петер това и чакаше. Вмъкнаха се вътре с Ричард, като наредиха на пазачите да откарат приспаният пациент в спешното отделение. Те щели да се погрижат за Кейс.

Това, което видяха, влизайки вътре, ги стъписа. Тялото на програмиста се бе превърнало в изсушена мумия и оттам тъкмо излизаше сребърно сияние.

— Та това е Ахиле! — позна го веднага техникът, който не един път го бе виждал на екрана.

— Заключете вратата и ме слушайте много добре! — прозвуча тих глас, явно трансформиран.

Те изпълниха нареждането и се настаниха послушно до леглото. Ричард понечи да пипне субстанцията, но ръката му остана празна, след което попита меко:

— Ти си Ахиле, от монитора, нали! Но какво правиш в тялото на Кейс де Граф?

— Винаги съм бил познатият ти Кейс, но никога не си ме виждал след залез-слънце, и когато приема бариевата съставка, то ставам просто Ахиле. Така ми е по-лесно да оставам на Земята. Кейс бе само тялото, аз съм душата. Програмата е предназначена специално за вас, защото Създателят смята, че може би сте вече достатъчно зрели, за да разберете истината. Затова и аз съм приел образа на този програмист. Разбира се, от време на време откачам, защото не всичко е така лесно, но и общо взето досега се справям със зададеното ми отгоре, нали? — субстанцията се носеше из килията и обикаляше ту около Петер, ту около Ричард, като не спираше монолога си. — Програмата е вече готова, само дето, ти Ричард, трябва да можеш да се вмъкнеш в разширената памет. Ще ти кажа. Първо изчистваш деменсионалната памет и на нейно място вкарваш четирите файла за визия. След това разкриваш двадесет милиона гигабайта по вертикална посока и влизаш директно в разширената памет. Ясно!?

— Така си и мислех, но не смеех да го направя, защото ме бе страх от експлозия в твърдия диск, Кейс! Сега наистина ми е ясно! — с възторг подскокна Ричард, за да помилва субстанцията на Ахиле-Кейс.

На вратата се чу проточено тропне. Явно бяха открили измамата на Петер.

— Ами сега? Как ще се измъкнем? — потрепери техникът.

— Спокойно. Аз си се връщам в тялото на Кейс и казвате, че спя в несвяст. А видяното от охраната е вече забравено. Аз изтрих всичко от мозъците им — като тих вятър чуха те напевния глас на субстанцията и видяха как тя се стопи в черепа на Кейс.

Тялото му веднага прие червендалестия си вид и все едно че нищо не бе се и случвало.

Отвориха вратата и какво да видят…, цяла дузина пистолети, насочени към тях.

— Спокойно, момчета, всичко е наред, каква е тази паника? — каза Петер и продължи, сочейки с пръст Кейс. — Пациентът е тип-топ!

— Да, докторе, аз се чувствам прекрасно — отговори лудият, тропайки по леглото. — Затворете ми вратата, ако обичате! Ще спя.

Изненаданата охрана свали оръжията си и един от тях объркано запита:

— Ами защо онзи тип там се представя за шофьор на линейката и каза, че вие сте го отвлекли, с цел да се доберете до програмиста?

— Той явно е луд. Вземете мерки за него! — каза троснато Петер и повлече Ричард към докторската стая.

Постояха там, докато положението се успокои и след това се измъкнаха откъм задния вход на лудницата. Качиха се безпрепятствено в линейката и потеглиха.

Бързо намериха лекарят, който сладко спеше до телефонната кабина. Сложиха го в една носилка и звъннаха на централата да си го прибере. Взеха джипа на Райдсма и се понесоха из нощния Дордрехт на път за лабораторията в Лайден.

* * *

— Можете вече да заложите аурата в мозъците им. Аз съм готов за стартиране на програмата. — Техникът натискаше трескаво клавишите на компютъра. Мокър до кости, от потта избила по тялото му, той бе напрегнат, но и сигурен в себе си. Получените наставления от Кейс де Граф усилваха увереността в добрия изход на експеримента.

— Аурата им, като Ева и професор Шулц, нали? — посъветва се Йоманда с докторката.

— Да, да, разбира се! Ще ни се удаде ли да надникнем този път зад Границата? Може би ще видим и Създателя и живота в Отвъдното. Но преди това да запишем на диска каква е била смъртта им, а и много важно е от историческа гледна точка, да се сдобием с доказателство за кончината на Фюрера Адолф.

— Окей, старт на експеримента, Ричард! — даде заповед Райдсма.

Екраните блеснаха с особена мека светлина. Фигурите, показали се на екрана, бяха вплетени една в друга и с млечен полупрозрачен оттенък. Явно бяха душевната субстанция на Ева и потопилия се в черепната й кухина Адолф. Те наближаваха тунела. Спуснаха се и като вихър се завъртяха в него. Някъде по средата, обаче лудият им бяг спря за миг. Като с магнит някой ги залепи за стената на тунела. В кръгъл отвор се явиха сребърни, свилени сияния. Те имаха дълги и като от стъкло пипала. Уловиха душата на Ева и я настаниха в мъгливо помещение, с метално-сивкава светлина. Вътре то наподобяваше на огромна зала, в която плуваха сфери с кръгли отвори по средата.

* * *

„Тревога! Тук има нещо нередно! Има скрита мъртва душа, вътре в спяща жива, със свързваща нишка. Невиждано досега!“ — дочу се напрегнат мисловен сигнал.

„Стоп! Ти не си за тук, скъпо дете на Създателя, но това в теб…, о-хо, та това е «гойка». Как ли се е осмелила да дойде дотук? Трябва да е много хитра или научена от някой как…!? Слуга на Шогуна!“

„Аз не съм слуга на Шогуна! — измъкна се от кухината на Ева Фюрерът и изпъчи свилена снага. — Аз ще бъда новият Шогун! Хахаха…!“

„Благодари се, че не е изгряло слънцето, иначе как щеше да се строполиш на Земята… — непознатият глас се стелеше меко, но после нареди на някой. — Извикайте по спешност Ахиле или Сапиен!“

Дори не изказал и последните си думи, пред сиянието се яви Ахиле. Явно тук времето имаше други измерения или изобщо не съществуваше. Одеждите на Ахиле бяха в познатия гръцки стил, изпредени като от коприна, те се сливаха с прозрачността на тялото му.

„Адолф…, това си ти, Фюрерът Адолф!“ — не се излъга в идентификацията си гръцката легенда.

„Да, аз съм. За голямо твое учудване минах и половината тунел. Какво ще кажеш!?“

„Значи си избрал все пак да се преродиш? Това много ме радва, дори ласкае…, но в следващия ти живот ще трябва да се преродиш, като нещастен изрод, за да изкупиш греховете си, а те не са малко, а?“

„О, грешиш, Ахиле! Аз ще стана Шогуна на «гойките».“

„Нещо не разбирам. Ами защо си тогава тук, пък дори преминал такъв дълъг път по такъв хитър начин? Ако разбере Шогунът, че си бил тук, горко ти, но въобще как ще се добереш до него…?“

„Затова съм и тук. За да си изясня нещо и по-точно как да го убия?“

„Ти луд ли си!? Аз мога да те прибера при нас, но не и да те правя убиец на Шогуна.“

„Това не е твоя работа. Това е задължение на Ехнатон.“

„Ехнатон!? Та той отдавна е изпепелен!“

„Да, но онези долу не спят. Учените правят какви ли не открития. Намерили са пепелта му в урната и са го възстановили като «гойка». Замразен е в някакъв контейнер и се нуждае от твоята помощ да го освободиш и да си го приемеш тук. Той иска да се преражда, глупакът му с глупак. Ако не му помогнеш, то утре учените ще го залеят със смолите и лепила и ще го изпепелят отново, а той не иска в никакъв случай пак да чака още хиляди години за шанс.“

„Така значи! Да, той наистина ми е нужен тук! Трябва да му помогна! А ти какво решаваш? Тук ли ще оставаш или… какво решаваш? Остани, прероди се! Избави се! Това е единственият ти шанс да помогнеш на всички.“

„О, о…, слушай, аз ще те заведа до контейнера, а от тук на там, в какво ще се преродя, аз си знам! Да тръгваме!“

Адолф отново се вмъкна в черепната кухина на Ева и поеха обратно към Земята. Ахиле притежаваше необходимата бързина, за да ги повлече със скорост, която дебнещите „гойки“ така и не усетиха. Евината душа бе свързана с нишката на живота и те дори и не обърнаха внимание какво се крие в нея.

Когато стигнаха зданието на Главната лаборатория, слънцето прокарваше първите си лъчи. Още няколко минути и „гойките“ щяха да започнат своята метаморфоза, затова трябваше да побързат с Ехнатон.

Всички учени, с изключение на професор Шулц, който бе останал при тялото на Ева, чакаха пред вратата на контейнера, готови да залеят със смола „гойката“ на Ехнатон. Висшият офицер бе така добър да донесе необходимите материали, в знак на благодарност, защото пък Людовик му бе обещал пълно възстановяване.

Всичко това бе видяно от трите светещи субстанции, които преминаха през телата на присъстващите, а след това и през тежкия железен контейнер.

Ехнатон веднага влезе в мисловен контакт с Ахиле.

„Това е последният ми шанс, след минути те ще ме залеят с лепилата и ще е вече късно. Разбираш ли, Ахиле!? Помогни ми!“

„Този ваш саркофаг от каква ли материя е?“ — каза, питайки по-скоро себе си, облечената в гръцки одежди душа и се опита да премине през стъклената фигура, но не й се отдаде.

Слънцето бе почти наполовина изгряло и всички извън контейнера се приготвиха за изливане на убийственото вещество върху фигурата на Ехнатон. Людовик бе така напрегнат, че сърцето му щеше да изхвръкне.

— Майер, готови ли сме или да изчакаме окончателното изгряване на слънцето?

— Да, действително ще е по-умно да изчакаме, защото е възможно „гойката“ на Адолф също да е тук и тогава, с един удар, два заека — предположи Майер.

В контейнера нещата не вървяха според плана и Ахиле все по-силно се блъскаше в стъклената преграда на фигурата.

„Ахиле, слънцето вече изгрява с пълна сила! Да ми каже Ехнатон как да убия Шогуна. Сега сигурно учените ще го залеят със смолата, а покрай него и мен. Казвай проклети, фараоне! Аз си изпълних моето обещание!“ — гневно изпрати сигнал Адолф.

„Добре, ще ти кажа. Като станеш «гойка» в материално състояние, то изрови земята под себе си и се насочи на запад към Холандия. Почвата в тази област е рохка. Шогунът ходи там, та пие вода от дюните, близо до океана. Тя е животворна за «гойките» и само той, и аз знаем къде се намира точното място на извора. Там можеш да го убиеш и то само, като замърсиш извора с отровата на Прокажения паяк, висящ някъде, я по мазетата, я по таваните на замъка на Борсбом. Ти ще го намериш. След това вземи от отровния му шип люспа, но внимавай да не те докопа, защото ще умреш незабавно. Това е!“ — изпълни обещанието си Ехнатон, казвайки всичко, което знаеше, на Адолф.

Фюрерът така и направи. Полетя на запад към ниската земя и нямаше какво да го спре, за да не изпълни намеренията си.

След много борба с частиците на химичната съставка, свързваща в особена стъклена материя фигурата на Ехнатон, Ахиле най-после се добра до вътрешността. Слънцето вече бе нахлуло и „гойката“ на фараона бе започнала своята метаморфоза.

„Ами сега, като се превръщам вече в това изчадие, как ще излетя нагоре към Границата. Аз ставам материален и учените вече влизат в контейнера. Горко ми!“ — насочи последни надежди Фараонът към Ахиле, който междувременно бе влязъл вече във фигурата.

„Спокойно, това е моя грижа. Аз ще те пречистя. Важното е, че ти го искаш. Искаш да станеш пак чедо на Сътворителя!“

Ахиле грабна двете сгушили се души, на Ехнатон и евреина и със страшна сила ги измъкна навън от стъкленото тяло. Материалните прегради нямаха вече влияние на полета на свободните и пречистени сияния. Ехнатон бе спасен.

* * *

Душата на Ева спокойно се върна в тялото си и когато отвори очи, съгледа как загриженият и не спал цяла нощ Шулц се стъписа, като я видя жива и здрава, излязла вече от комата.

— Скъпа моя, та ти се завърна най-после! Бяхме те отписали от света.

— Сънувах особен сън, Шулци. Адолф е бил изверг и аз съм била така заблудена толкова дълго време, прости ми, скъпи. Но за щастие, това бе само един сън. Но къде е той!? О, да, спомням си…, но не…, това дали бе сън или истина? — объркано заобръща глава на всички страни Ева. — А и ти какво правиш тук? Какво става с мен?

— Това е дълга история, Ева. Всичко, което си преживяла не е сън, ами една действителност. Жестока действителност! — и той й заразказва за случилото се през последните часове.

— Значи, казваш, моят сън е действителност? Да знаеш само къде бях? Адолф има пъклен план и аз чух всичко, защото той бе в мен, в моята душа и… — не успя да довърши тя, тъй като Шулц я прекъсна с думите.

— Скъпа, да тръгваме към лабораторията. Там ще разкажеш всичко и на другите, нали? Просто трябва да побързаме, инак можем да изпуснем важни събития, от които може би зависи живота на милиони хора. Да тръгваме!

* * *

Слънцето бе изгряло напълно и всички негови лъчи обливаха прозорците на лабораторията. Бе време за превръщане на „гойките“ в материални същества.

В контейнера бяха влезли Майер, Грета, Людовик и адютантът. Грета бе стиснала съда с египетската смола и готова да го хвърли върху евентуално превръщащата се „гойка“. За жалост в стъклената фигура нямаше и помен от живот. Никакво потрепване или дихание. Въздухът вътре бе мъртъв.

Тогава Майер се престраши и докосна стъклото, казвайки учудено:

— Колко е гладка стената, дори без една грапавинка. Но виж тук има нещо като отвор! Оттук значи са избягали и то още нощес…, но как? И къде ли са сега?

— Не е възможно снощи да се е случило. Те бяха вътре доскоро — изяви становище адютантът, който действително контролираше състоянието на фигурата. — Това е станало скоро, много скоро!

— Значи сега, под носа ни!? — каза хубавата Грета и запокити съда със смолите, който едва не се счупи.

— Добре и сега да е, то ние сме безпомощни, защото можем да изпепелим материална „гойка“, но не и душевна субстанция. Явно някой им е помогнал да избягат.

— Да, така е, помогна им Ахиле — каза нахлулата вече в помещението с контейнера Ева, придружена от Шулц.

— Спокойно, господа! Нищо не е загубено. Ева, разкажи им за всичко, скъпа — изля професорът порой от думи, въпреки че бе задъхан от тичането дотук.

— Скъпа!? — ококори се Майер, но продължи. — Как така за всичко?

— Ами тя ми разказа за съня си. Всъщност това не е никакъв сън, а реалната действителност, която разбира се е трудно да повярваме. Подробностите съвпадат и с легендата, и с нашите предположения — заобяснява Шулц. — Душите ги няма сега тук, те са вече излетели от фигурата и са станали смъртни, но Адолф, който също е бил допреди малко в контейнера е пожелал да остане „гойка“. Но това е дълга история, която по-скоро самата Ева ще ви разкаже много по-подробно.

След едночасово детайлно излагане на всички случки в съня си, Ева обобщи накрая, че трябва да се предприеме нещо за осуетяването на пъкления план на Фюрера. За тях той вече не бе Великият Адолф, ами една съвсем друга личност, която трябваше да бъде спряна в името на човечеството. Но как биха могли да поднесат всичко това на висшите офицери, а и кой ли би им повярвал. Трябваше да измислят нещо.

— Ние сме без Фюрер и кой ли ще го замести? Как ли ще продължи тази вече загубена война? — поде адютантът. — Настъпва крахът на империята.

— Наша задача е да опазим народа ни от напастта на „гойките“. Адолф ще убие Шогуна и ще го замести. Това значи, че той ще се настани в подземното им царство. Носталгията по Райха неминуемо ще го върне в родните ни планини и това ще рече, че всички „гойки“ ще се преместят от Америка тук под нас. Ще настъпи кошмар за населението — продължи дискусията Шулц. — Тогава ще видим истинската сила на Адолф.

— Но как да го спрем? — намеси се Людовик. — Единственото нещо е да го изпепелим.

— Аз знам как! — изрече с пламнали за мъст очи Ева. — Ще отидем до Холандия и там ще го чакаме при дюните. Ще го изпепелим преди той да е убил Шогуна. Кой ще дойде с мен!?

Всички притихнаха и наведоха глави надолу. Само професорът се изпъчи и гордо каза:

— На този свят съм обичал само Ева и искам да бъда рамо до рамо с нея и до последния ни час. Искам да унищожа този, обичащ само себе си изверг. Искам да му отмъстя за всичко причинено ми от него.

— Добре, скъпи…, но все пак…, прости ми. Аз бях просто заблудена в този живот и пренебрегвах любовта ти към мен. На света съществуват и други ценности, освен удоволствията и богатството, нали? Ти си ми най-голямото съкровище, Шулци! — хвърли се в прегръдките му очарователната, макар и леко застаряваща пищна жена.

— Аз идвам с вас! — Людовик се приближи към омаяната от любов двойка.

— Чудесно, ти винаги си бил истински мъж. Ами аз…? — понечи да каже Грета.

— Ти, скъпа, засега ще трябва да чакаш тук. Моля те! Мисията ни ще е доста опасна и просто искам да отгледаш нашето дете, ако не се върна жив — погледна младият биолог към леко подутия й корем и я целуна.

— Тогава трябва да обмислим хубаво вашето пътуване и подробностите около него — каза делово Майер, учудвайки се на смелостта на великолепната тройка, избавители на нацията.

* * *

Пристигнали за около ден път с Мерцедеса на Шулц, изпълнителите на мисията, наречена „Отровния паяк“, бяха посрещнати радушно от кмета на холандския град Лайден и настанени във вилата на колега на професора, доктор по вътрешни болести.

Дюните, от които Шогунът пиеше животворната вода се намираха на брега на Северно море и на десетина километра разстояние от Лайден, близо до селцето Васенар.

След като отпочинаха от дългия и уморителен път, тройката мисионери решиха първо да открият отровния паяк и чрез него да се доберат до Адолф и Шогуна. Но как? Също така и никой не трябваше да знае за тайното им идване и неговата цел, инак би се създала паника в тази малка страна, наречена Холандия. Официалното им обяснение за това посещение бе обмяната на опит в биологията и хуманната медицина.

Вечерта, преоблечени като обикновени хора, те се смесиха с тълпата, за да се осведомят за това-онова и най-вече за слуховете около отровния паяк. Влязоха в няколко кафенета и разговаряха с простите люде. Някои от тях наистина потвърдиха слуховете за странните събития в замъка на Борсбом и това засили надеждата за добър край на мисията.

Мерцедесът се понесе по стар селски калдъръм на път за прословутия замък. Отпреди столетия се носеше лошата слава на този занемарен палат, поради неестествени и злокобни явления, които се случваха тук и населението избягваше да го посещава и дори да говори много, много за него. Разправяха, че тук освен кралските тайни пиршества е имало и редица убийства от духове и вампири. Най-потресаващата история била легендата за някакви си „летящи прилепи“ и за някой си граф де Мол, който избавил тогавашна Нидерландия от тази злокобна напаст. След това духовете се поуспокоили, но пък наскоро се заговорило за отровния паяк, който според населението се криел в подземията на каменния палат. Този паяк бил също и призрак, и материален. Пиел кръвта на случайно попаднали в околността жертви. Досега никой не се бе отскубнал от пипалата му, без я да загуби разсъдъка си, я да умре като съсухрен скелет. Всъщност той бил прозрачен, но при убийство приемал материално превъплъщение и получавал от кръвта на жертвата огромна сила и бързина. Никой не бил в състояние да го умъртви.

— Значи все пак това е истина! — отбеляза Ева и продължи, притискайки се до Шулц. — Моят сън е бил истинска реалност, нали, скъпи?

— Да, да… и изглежда, че ние трябва да освободим населението от този тиранин — отговори й професорът със загрижен тон.

— Значи, трябва да се промъкнем някак си до подземията на Борсбомския замък — намеси се Людовик, който неизменно бе на волана.

Младостта му не позволяваше да бъде песимист, а и неизтощимата му енергия даваше все по-голяма надежда.

Каменистият замък не бе добре поддържан открай време, а и опустошителната война, която водеше Фюрерът, не даваше възможност за нещо по-добро. Обраслият с блатни растения и обитаван от множество жаби ров бе естествена преграда за случайни крадци и просяци.

Зеленясалите, тежки дървени врати се отвориха и оттам се появиха някакви слуги. Попитаха ги какво искат и като разбраха, че са от Великия Райх, то те отдадоха почести и ги пуснаха веднага вътре.

Обикаляйки стаите и покоите на замъка, професор Шулц изведнъж си спомни за нещо, което преди не бе и помислял, че съществува. Просто, като че ли някой му натрапваше своите мисли. В главата му се явиха картини от друг свят и време. Той не бе Шулц, а някакъв си граф. Жената до него не бе Ева, ами Ксинтия.

Потърка очи и каза:

— Ксинтия, колко си хубава! Каква черна и лъскава коса имаш.

— Шулци, какво те прихваща? Аз съм Ева…, твоята Ева! Не се занасяй! И при това съм руса — поуплаши се жената до него.

— В главата ми става нещо. Людовик, какви са тези спомени и картини от миналото и то минало с далечна дата? Дали не полудявам? — стъписа се професорът.

— Това се случва доста често, Шулц — взе младият биолог уплахата на професора в свои ръце — и не само при теб. Имам познат със същите оплаквания. В последно време се научих да подлагам клиентите си под хипноза и те ми разказват какви ли не историйки от миналото си. Дори, че са били и други личности…

— Опитай и с мен, Людовик, моля те! Може да е полезно за мисията ни — прекъсна го Шулц, повличайки младежа към едно помещение, за което бе сигурен, че е играло роля в неговия живот.

— Добре, добре, да започваме тогава.

Людовик нареди на Ева да държи вратата залостена и започна сеанса, като положи доктора на голяма дървена маса. След това с приятен и мек глас започна да говори:

— Отпусни се, добри ми приятелю и бавно заспи. Не мисли за нищо друго, освен за идващия ти сън. Ти сънуваш…, сънуваш. Какво виждаш пред себе си?

Явно заспал от хипнозата на биолога, Шулц занарежда:

— Годината е 1640. Виждам хора, но не обикновени, ами с прилепови крила и издължени шии. Навсякъде по свода на църквата е полепнало с такива изчадия. Дори и аз съм един от тях. А до мен е Ксинтия. Прилеп, с особена осанка и грация. Защо ли е толкава красива? Нещо невиждано, нещо неземно. Колко е обаятелна…, ще полудея от любов по нея. Никой не би могъл да сътвори такова същество.

Людовик погледна Ева. Тя му каза, че преди да заспи, той я бил нарекъл със същото име.

— Къде се развива събитието, Шулци? — продължи да задава въпроси биологът.

— Аз не съм никакъв Шулци, аз съм граф, граф де Мол. А сега пък виждам някаква странноприемница. Пълно е с хора. Надписът е същият като този в града. Това е „Старият лъв“. Вътре са Ксинтия и още някой…, но той я целува и иска да я изнасили, като че ли!? Той е голям, много голям и е пиян. Да, това е Дионисий, вторият по сила в стадото.

— Стадото? — изрече въпросително Ева и стрелна с поглед Людовик.

— Продължавай, Шулци! — меко даде напътствие биологът.

— Тук е Роб, братовчедът на Дионисий. Искаме да го убием, но го оставаме с разрязана шия и ако може да се спаси до сутринта, то той ще преодолее… — изненадващо професорът отвори очи и се ококори, но продължи този път в съзнание и вече буден. — Людовик, всичко знам! Вече всичко ми е ясно! Роб, братовчедът на Дионисий е Отровният паяк. Единствено той остана недовършен от тази напаст, наречена от народа, „летящи прилепи“. Бях отложил за другия ден и смятах, че няма да оживее…, но явно той се е спасил по някакъв начин и мутирал от прилеп в паяк. Нощно време сигурно действа или тук, или кой го знае къде? През деня трябва да е нормален човек и аз ще го позная веднага след този твой сеанс. Вече имам подозрения към един такъв обитател тук и знаеш ли точно кой? Владетелят на този замък. Разбира се, мога и да греша, но приликата е така очебийна с Роб, че…, но както и да е. Факт е, че съм му дал преди години възможността за вечен живот, и че сега ще трябва да оправя стари грешки.

— Но той е отровен!? — изписка Ева.

— Да, но само нощем. През деня трябва да го залеем със сместа от египетските смоли и лепила, ако го открием със сигурност, разбира се, защото не можем да залеем някой само защото ми прилича на Роб, нали? — отговори й Шулц.

Обиколиха целия замък. Понадникнаха тук-там, но и помен нямаше от заподозрения.

Господарят на замъка, далечна издънка на династията на Борсбом, отдели необходимата чест на гостите от Райха, настанявайки ги в две от спалните в западното крило на крепостта.

Идваше време за вечеря. Слънцето бе започнало да преваля и мисионерите наостриха очи и уши. Трябваше нещо да се случи. Трябваше Отровният паяк да се появи. Ако хванеха този преход, те биха могли със сигурност да определят кой е Роб.

На вечерята владетелят бе спокоен и мил, но запитан за Отровния паяк, то той говореше с недомлъвки. Това даде повод гостите да заподозрат владетеля. Особено, разбира се, след като той разказа, че в подземията му никой не се осмелявал да влезе. Изключение правел само той и нищо не му се бе случвало, само дето напоследък забелязвал не толкова нормални явления.

— От няколко дни насам не съм виждал, нито пък съм чувал писъците на мишките, обитаващи долните етажи и подземието. Нито дори и телцата им. Като че са се изпарили или потънали вдън земя. Само някаква лепкава течност се влачи в нишите — каза с погнуса домакинът и продължи спокойно. — Няколко песа, които бях взел със себе си се нахвърлиха на отровата като полудели, но с лизването на течността паднаха, като подкосени. Страшна отрова трябва да е.

— Отрова!? — нетърпеливо запита Людовик. — Откъде знаете, графе, че това е отрова!?

— Ами песовете умряха начаса.

— Мислите ли, че това е от паяка?

— Глупости, това са само празни приказки. Няма никакъв паяк. Колкото до отровата, това си е нещо, което… правичката да си кажа, не знам откъде идва.

— Добре, добре, не се притеснявайте. Но ще можете ли да ни заведете на мястото при тази отрова, — поде хитро професорът — защото ни трябва да я изследваме в името на Райха.

— Щом е в името на Райха, то с удоволствие ще го направя, но иначе не си струва да се мотаем в тези прокълнати подземия. То и аз, защо ли ми трябваше да поменавам за това, но вече е късно. След вечеря тръгваме веднага. В името на Райха! — изпъна се графът и стана, вдигайки ръка нагоре и напред.

Масата бе отрупана с всякакъв дивеч и подбрани лакомства, подобаващи на графска вечеря. Холандската кухня бе обилно наситена и с варени картофи, от което гостите останаха много доволни. Шеги се сипеха от всички краища на масата по адрес на паяка, но никой не вземаше казаното насериозно. Само тройката мисионери бяха настръхнали, защото бяха преживели жестоки истини, необикновени за времето си.

След като се нахраниха до насита, граф Борсбом, както бе обещал, поведе гостите към подземието. Бе взел и неколцина войници, които винаги бяха на разположение за охрана на замъка. Тук Адолфовите протежета идваха често и графът искаше сигурност за тях.

Пред вратата бе поставен воин, който с виждането на групичката, отдаде позната почест.

— Всичко ли е наред, Клас Йохан? — попита графът.

— Нищо особено, господин графе, с изключение на това, че като погледна по-съсредоточено във въздуха и ми се привиждат някакви силуети, приличащи ми на призраци. Те са светещи и… — заекна войникът.

— Как така светещи…? — прекъсна го Борсбом.

— Току-що, при залез-слънце…, видях един, но… той премина покрай мен и влезе през дървената врата, като през масло… — запелтечи Клас Йохан.

— Да влизаме, графе, започва да ми става интересно — вълнуващо се произнесе професорът и побутна графа напред.

Войниците, при чутия разказ, започнаха да се притискат един о друг и дадоха път на гостите да минат напред.

— Страхливци! — сопна се старшината на подчинените си и сам леко се отстрани от главния вход.

Проникналата влага в подземието правеше въздуха спарен и неприятен. Запалените фенери разгониха налепилите се по стените гадини, а паяжините на множеството малки паячета се оплитаха в лицата на мисионерите. Каменните стълби бяха хлъзгави и трябваше да се държат по-здраво за изгнилите парапети. Напредваха бавно към мястото, където графът бе открил мистериозната отрова.

Изведнъж пред групата се появи светло сияние. То бе идентично на това в лабораторията на Райха и тримата гости веднага го познаха, като извикаха в един глас:

— Адолф!?

Войниците и домакинът се стъписаха пред вида на злокобното сияние, придобило очертанията на човешко лице и тяло. Побягнаха, викайки с пълни гърла:

— Призрак, призрак…

Един от бягащите, който носеше газов фенер, се подхлъзна и го изпусна, разливайки горящата газ на каменния под. Униформените се разбягаха, като се блъскаха един о друг и тичаха през глава към изхода. Професор Шулц бе в непосредствена близост до горящия фенер и газта подпали част от панталона му. В една ниша се стичаше нещо като вода и той се отправи натам, за да изгаси горящия крачол, но не чу предупредителния вик на графа:

— Това е отровата. Внимавайте с нея.

Но Шулц явно не бе го чул, защото се натопи във водата. Съприкосновението на слузестата течност с огъня бе неочаквано експлозивно и трясък разтърси подземието, като навсякъде се разхвърчаха камъни и пепел. Таванът се пропука и посипа всички с мръсна пръст и малки камъчета. Отровата пламна и обля професора изцяло. Той започна да гори отдолу нагоре. Ева, запазила самообладание, се спусна да го гаси, но Людовик я спря и й каза:

— Ще изгориш и ти. Никой не може да му помогне!

— Аз ще му помогна! — разнесе се странен, трансформиран глас от гърлото на домакина, граф Борсбом.

Той бе паднал върху един премачкан войник и смучеше бликналата кръв от срязаната вена на гърлото му. Явно бе зашеметен от кръвта, защото в погледа му се четеше и удоволствие, и ненаситност. За секунди тялото му започна да се променя, като ръцете му се издължиха и приеха формата на пипала. Дрехите му се нацепиха по шевовете от напиращите пухкави, но яки мускули. Краката от два станаха на осем, а главата му така се видоизменяше, че от красивата осанка на граф Борсбом и помен не остана. Очите станаха огромни и се напълниха с кръв. Устата запази формата си, но дълги кухи зъби излязоха оттам. Истински паяк, който според легендите трябваше да е и отровен. Гласът му, макар и клокочещ, ясно се разбираше.

— Граф де Мол! — обърна се той към горящия професор. — Ти ми спаси живота преди триста и пет години. Помниш ли? С братовчед ми Дионисий ме дарихте с безсмъртие, а вие избрахте да умрете. Аз съм ти длъжник и затова… — паякът не успя да довърши изречението си, защото трябваше да действа.

Отскокна с неподозираща пъргавина и се намери в пламъците, заедно с горящия професор. Разпра една вена от паяковия си крак и от нея шурна кръв, обливайки вече задъхващата се жертва. За изненада на присъстващите, огънят секна моментално. Професорът бе почернял, а раните по тялото му бяха неизброими. От друга артерия паякът плисна синя кръв върху изгорените меся на Шулц. Моментално, всичко така бързо се смали и зарасна, като че ли нищо не се бе случило. Изправил се вече на крака, професорът не вярваше на чудесата, които се вършеха около него. Попита, треперещ от вълнение, спомняйки си съня извършен под хипнозата на Людовик:

— Ти си Роб, нали?

— Да, Уилям де Мол! Значи ме помниш!

— Аз не съм никакъв Уилям де Мол, а просто Шулц, но преди години изглежда съм бил този граф. Аз съм един смъртен, а не като теб, Роб. Но защо сега си Борсбом?

— Това е дълга история, Уилям — паякът улови професора с едно меко пипало и го настани до себе си.

— Когато вие с братовчед ми ми изпихте кръвта и после ти ме научи как да оживея след изгрев-слънце, и да се превърна в „летящ прилеп“, не всичко стана според твоите предписания. Вие заминахте с Дионисий за стадото и аз останах неподвижен чак до сутринта, с почти изтекла кръв. Пашкулът, който ми бяхте оставили, обаче бе до мен и аз разчитах единствено на него. Обаче, какво се бе случило? Един паяк, явно гладен, се бе настанил в пашкула за гощавка и след поемането на толкова много ядене, то той се спуснал и заразил всичката кръв вътре. За съжаление аз не бях забелязал всичко това и на сутринта, след като се пробудих, направих каквото ти ми бе казал. Заразата от паяка, обаче си каза думата. Изпих до капка течността, заедно с телцето на паячето. Съживих се отчасти и имах страшен глад за още кръв. Измъкнах се от тайника на странноприемницата и се захванах да търся жертва. Една проститутка бе изнасилена от дузина пияни посетители и бе хвърлена на боклука. Тя едва дишаше, когато забих вече кухите си зъби във врата й. Кръвта й се вливаше в жадното ми тяло и все повече и повече се възстановявах. Накрая взех и душата й. Вечерта бе настъпила и веднага започна метаморфозата с моето тяло. Очаквах да стана като вас, „летящ прилеп“, и да полетя към църквата, но вместо това ми израснаха пипала и както ме виждаш сега, тогава също се превърнах в паяк. Огромен паяк! — пое дълбоко въздух разказващият и тъжно продължи нататък. — Видях, че нещо става с мен и това, че се преобразих не в прилеп, ами в паяк, ме хвърли в паника. Ами сега накъде? — помислих си изплашено. — Как ще летя? Къде по дяволите да отида? Стадото е вече недосегаемо за мен. Вечно ли такова животно ще си остана? — питах се и проклинах всичко живо на света. — Отправих се към замъка на Борсбом, защото бях чул от братовчеда, че там щяло да има галапредставление и исках да ида при вас. Но когато отидох и се изкачих на кулата, посредством възможността ми да правя паяжини, то открих само трупове. Ти бе сложил край на съществуването на „летящите прилепи“. Аз останах значи сам. Сам на света, но безсмъртен. През деня бях изрядният Роб Бургот, а през нощта се превръщах в това, което виждаш пред себе си. Търсех жертви и пиех кръв до насита. Събирах душите им в черепната си кухина и колкото повече се събираха, толкова по-леко ми ставаше. Черпех от техните резерви и така живеех. Кръв и души, това бе моята храна. Отначало никой нищо не подозираше, защото такива жертви вече нямаше, просто го нямаше стадото и вас „летящите прилепи“. Кралят бе обявил граф де Мол за спасител на кралството. Всички знаеха каква е кончината на прилепите. Никой не предполагаше, че още едно такова подобно изчадие би могло да остане живо. Но аз останах и продължих внимателно да убивам хора, като подбирах жертвите си, без да дам и ни най-малко съмнение в това, че съществувам. Хората прочистиха Хохландската църква и заживяха спокойно. Това бе добре дошло за мен. Труповете на убитите нещастници ги заравях в този замък и то доста дълбоко. Така продължих живота си, като човек през деня, а през нощта като паяк — изроденото животно се замисли за секунда и като притисна приятелски професора, продължи своя монолог. — Времето летеше. Всички мои връстници започнаха да стават старци и старици. Аз и не помръдвах. Тялото ми бе винаги свежо и младо. Дори бял косъм по главата не ми се появяваше. Погребах роднините си, погребах и краля, но младежите започнаха да ме гледат вече малко по-особено. Как така аз не умирах и не ставах стар? Бях ненаситен любовник и много добър в леглото. Всички красавици бяха минали през моите ръце. Започна да се говори за мен все повече и повече. Жените ме искаха и аз трябваше и млади, и стари да удовлетворявам. Тогава ми хрумна една идея. Старият граф Борсбом, съдържателят на този замък, заболя и бе на смъртно легло. Той бе вдовец, нямаше деца и наследници. А по онова време това място бе прокълнато и никой не смееше да го посещава, освен стария граф и прислугата му. Една нощ взех душата му и направих лицето си като неговото, с помощта на един художник, който бях убил преди това и душата му бе в мен. Легнах в леглото, като преди това написах с помощта на неговата собствена душа завещанието. В него се пишеше, че замъкът се наследява от Роб Бургот, негов незаконороден син. Разбира се, никой не знаеше, че е възможно такова нещо, но хартията и подписът бяха истински. Изненадани от такова наследство, младият принц и кралицата останаха разочаровани, защото очакваха и този замък да стане тяхна собственост. Бях подозрителен в очите на хората, а и наследството на прокълнатия замък още повече засилваше страха в народа. Това мен не ме засягаше, но трябваше все пак да се съобразявам с тях. От време на време си боядисвах косата бяла и имитирах остаряване. Ожених се за една красива проститутка и ни се роди дете. През нощта, когато се превръщах в паяк, държах жена си заключена в спалнята и й казвах, че просто така трябва. Тя обаче бе доволна от това, че бе богата и нищо не казваше. Гледаше сина ни и той растеше като нормално дете. Когато стана на средна възраст, инсценирах, че вече умирам. Нарисувах си мъртвешко лице и през нощта убих сина си, като след това заех неговото място. Така до ден днешен с всичките ми потомци. Отглеждах чадата си и ги убивах, когато започваха да приличат на мен, в средна възраст, и заемах тяхното място в живота. Грозно и долно, но нямах начин. Исках да остана вечен.

— Как живееше след обред? Ходеше ли да се зареждаш някъде, защото „прилепите“ ходеха в Отвъдното, а ти…? — попита го професорът, който бе ни жив, ни умрял от ужасния разказ, на още по-ужасното същество до него.

— Да, интересен въпрос. След първия обред с проститутката, аз се отправих към замъка. Проврях се в подземието, в което се намираме и сега и хвърлих тялото й в кладенеца, намиращ се по-нататък — посочи паякът посоката с пипалото си и продължи. — Хвърлих я в него, но за нещастие се подхлъзнах и тя ме повлече към дъното. Политнах стремглаво надолу, но инстинктът ми на паяк заработи и пуснах прозрачна дебела нишка. Не паднах и не умрях. Просто си висях във въздуха и се наслаждавах на новото си умение. Изведнъж, обаче почувствах, че нещо се движи покрай мен. Нещо, което не можех да пипна, защото бе сияние.

— Сиянието на „гойките“…? — промълви професорът.

— Да, „гойките“! Ти откъде знаеш за тях?

— Ами след като бях граф де Мол, то се преродих в жена. Фелисия бе името ми. Имах си работа с тези изчадия.

— Аха, значи ти е познато царството им?

— Да, във водата, в която можеш да дишаш, нали?

— Да, да, но да продължа. На дъното имаше куп такива сияния. Тогава си мислех какви ли не работи, но не и това, че тези същества са нещо като мен. Нещо, което може да се видоизменя. Нощта бе настъпила и те играеха своя танц. По едно време всички ме заобиколиха и явно бях център на внимание, защото сиянията се опитваха да влязат в мен, в черепната ми кухина. Тогава душата на проститутката заговори.

„Не ги допускай вътре. Те ще ме вземат и тогава… ще стана като тях.“

Едновременно с това, обаче чух мисли, отправени ми от „гойките“.

„Дай ни я! Тя е лека жена и ни принадлежи. Тя трябва да дойде в царството на Шогуна!“

Аз, разбира се, не послушах сиянията, ами бързо, със скоростта на светкавицата се покатерих по паяжината си нагоре и се намерих на повърхността. Всички „гойки“ се спуснаха след мен, но опитът им бе неуспешен. Тогава чух един глас, по-различен от тези на сиянията. Това бе Шогунът.

„Ако не се заредиш до сутринта с отровата, намираща се в най-долния пласт на нашето царство, то ти ще умреш.“

И действително, почувствах необходимост да се заредя с нещо. Да се заредя с отровата. Като опиум ме влечеше дъното. Не можех да устоя на зова. Чух пак същия глас.

„Можеш да се заредиш, само ако ни пуснеш душата на проститутката. Това е условието за твоята безсмъртност. Ти си мой слуга! Инак умираш!“

Спуснах се отново в бездната на кладенеца. Дъното му не се виждаше и аз се поуплаших, защото очаквах да е плитък. Пътуването ми до там трая цяла вечност. Този кладенец бе свързан с царството на „гойките“. Опрял вече водата, аз се чудех какво да правя по-нататък, а и не исках да се измокря. Знаеш, че паяците не обичат да се мокрят. Но гласът, който ме съпровождаше каза.

„Потопи се в течността. Не се бой.“

Така и направих. Нямах избор. Опиумът на отровата ме привличаше, дори повече от кръвта. Потопих се в лигавата субстанция и някакво течение ме отнесе. Глътнах водата, но не се удавих. Започнах да дишам в течността и напредвах нанякъде, но накъде, така и нямах понятие. Мина доста време, откакто течението ме влачеше. Имах чувството, че отивам на края на света. Изведнъж, успоредно с мен, забелязах едно същество, което не е нужно да ти го описвам. Бе „гойка“, но в материално състояние. През нощта това се отдаваше само на Шогуна. Той бе царят на подземния свят. Като поплува известно време с мен, то той ми каза.

„Погледни надолу. Там се намира мястото на необходимата ти отрова. Тя е животът ти. Тук можеш да се заредиш. Но запомни! Никога не трябва да използваш отровата против своя покровител. Чрез нея ти ще можеш сравнително лесно да убиваш жертвите си, но душите ще ги носиш на мен. Първата ми даваш сега и чак след това можеш да се заредиш. Ясно!“

Пуснах исканата от Шогуна душа и се отдадох на ненаситно зареждане с отрова. То тя бе повече от еликсир. Нещо неземно, нещо неописуемо. Чувствах се така добре, както никога досега. И така всяка нощ, след лов, идвах тук. Това продължава вече триста и пет години — завърши разказа си Отровният паяк и погледна професора.

Войниците бяха избягали, с изключение на един, убития от Роб. Ева, професорът и Людовик бяха останали и слушаха прехласнати необикновения монолог на изгореното животно с дълги пипала. Мисионерите вече не се страхуваха от него и го заобиколиха по-плътно.

— Значи сега отиваш надолу, за да предадеш душата на война, който преди малко уби, така ли? — попита Ева със стиснати юмручета.

— Да, така е. Но… чакай, чувствам някаква „гойка“ и то тук. Някаква новоизлюпена. Никога нито една „гойка“ не се е осмелявала да пристъпи толкова близо до мен. Ще си плати тази нахалница! Ето я…! — посочи с пипалото си паякът, сиянието на Адолф.

— Но това е Фюрерът! — извика Людовик и запита Роб. — Ти можеш ли да убиваш сияния?

— Мога да ги ловя и предавам на Шогуна, но не и да ги убивам. Това може само владетелят на подземното царство — отговори му изродът и се втурна да лови субстанцията на Адолф.

Изглежда „гойката“ на Фюрера бе свикнала с новото си съществуване, защото не така лесно се отдаваше на паяка да я хване. Тогава отровното животно изплете мрежа от свила и сиянието се заплете в нея. Объркан, Адолф се дърпаше навсякъде, неочакващ такова развитие на нещата. Роб си знаеше силата и просто постави синята светлина в някаква странна делва, приличаща на тази, в която бе поставен Ехнатон. През материята на делвата, „гойките“ не можеха да преминават.

— Този съд е направен от смоли и египетски лепила — поясни паякът и допълни, слагайки капака. — Получих го от Шогуна за ловене на необуздани „гойки“.

Ева се сети за същите материали, лежащи спокойно в чантата й, но си замълча.

— Значи ти си слуга на Шогуна!? — попита едва-едва чуто тя.

— Да, иначе съм погубен — изрече тъжно паякът Роб. — А сега ви оставям да се измъкнете оттук, но при условие че никога повече няма да се сещате за мен. Все пак аз спасих живота на професора, нали? За Адолф може да се каже, че вече е умрял и вие сте си изпълнили мисията. Аз трябва да занеса на Шогуна душата му, я за наказание, я за… каквото той си пожелае.

Професор Шулц обаче не мислеше точно така. С рязко движение той изтръгна делвата с Адолфовата душа от пипалата на неочакващия подобна реакция паяк и викна на Ева:

— Хвърляй смолите върху този изверг! Аз трябва да си довърша работата докрай! Жалко, че е така честен и добър към мен, но трябва…!

Ева не дочака повторна покана и със светкавична бързина метна мазната и слузеста течност, приготвена за Адолф. Паякът се паникьоса от тази смелост на жената и понечи да бяга към кладенеца. Капакът му пречеше и многокракото животно се извърна към Ева, пискайки с жален глас:

— Само това не! Ще стана на жива пепел!

— Да, и ние това искаме, Роб. След това ще те предадем на Ахиле. Ти трябва да продължиш естествения си път на развитие — с все пак приятелски глас каза професорът — просто така трябва, разбери…!

Ева вече бе хвърлила течността върху паяка и за броени секунди той се вдърви в съсухрена мумия. Жалката паешка физиономия на Роб замръзна в положението, в което го завари обливането с лепилото. Людовик хвърли намиращата се наблизо горяща факла върху му. Пипалата се прекършиха и започнаха да капят по пода. Дебелото му туловище се пукаше и спарваше в жълтеникава суха пепел.

„Жива паяшка пепел“ — помисли си професорът и се зае да я събира в една глинена делва, запокитена в нишата.

Биологът взе съда със светещата субстанция на Адолф и заедно с Ева тръгнаха към изхода на този злокобен замък.

Шулц бе повдигнал глинената делва с вече събраната пепел, когато тежкият каменен капак на кладенеца се отмести с трясък и се разтроши на множество малки парчета. Оттам се показа ужасно същество, приличащо на „гойка“, но с много по-големи размери. Лицето му бе животинско, разкривено и обезобразено, приличащо на крокодилска муцуна. Професорът се закова на място.

„Това е само Шогунът.“ — помисли си той.

— Да, граф де Мол, това съм аз, самият Шогун, царят на подземния свят — изглежда изчадието можеше да чете мислите му от разстояние.

„Никога не съм виждал това лице преди — продължи да си мисли Шулц — или… почакай, та това е…, не…, не мога да си спомня.“

— Аз никога не съм имал лице, графе! — каза Шогунът и продължи. — Единственото, което можеш да си спомниш, е, че имаше много, много вода. Преди седем хиляди години…, ти беше змия. Анаконда! Аз бях…, спомняш ли си вече?

— Вода, Анаконда!? — вникна още по-дълбоко в съзнанието си професорът и чак тогава изплува сцената с Големия кайман. — Крокодилът!?

— Да, точно така.

— Но тогава Боата те уби, нали, ти се заклещи в корените на Столетника. И в какво се прероди след това, изверг такъв?

— Това не е толкова важно. Боата е с теб. Да, това е Ева. И тя трябва да си плати. Знаеш ли от колко време я търся!? — „гойката“ се изправи в цял ръст и оголи множеството остри крокодилски зъби. След това се спусна след тичащата вече със сетни сили Ева.

Бързината, с която я достигна, не можеше да се измерва с време. С една от осемте си ръце изродът обви безпомощната жена. С друга от ръцете, „гойката“ взе смолите и лепилата от чантата й и ги запрати някъде в посока към кладенеца. След това се насочи към Людовик. Младият биолог държеше делвата с хванатата Адолфова душа. Виждайки развитието на нещата, той пое обратния път към кладенеца, като там виждаше единствения изход, но защо и той не знаеше. Скочи заедно с делвата в ръце и затвори очи.

Изчадието, видяло смелостта на младежа, се стъписа, но за кратко, защото професорът хвърли живата пепел на Роб право в ужасната му глава. Срещнала острите му зъби, делвата се счупи и пепелта се посипа по муцуната му. Животното отпусна жертвата си, уплашената до смърт Ева и се захвана да търка очи. Професорът пое жената и я повлече към кладенеца.

— Постой, скъпи, трябва да намерим чантата с лепилата. Тя е някъде там… — посочи тя посоката, където „гойката“ я бе захвърлила и се спусна да я търси.

Пепелта от паяка, полепнала по тялото на Шогуна, започна своето действие. Изроденото туловище на крокодила се преобразяваше още по-видимо във влечуго. Плюс крокодилските части се появиха нови, взели формата на изпепеления вече паяк. Пипалата израстваха с шипове накрая, а огромен паешки клюн се появи на муцуната и гледката придоби още по-зловещ вид. Полукрокодил-полупаяк. Шогунът осъзна новите си придобивки. Отскокна така силно нагоре, че се удари в зеленясалия свод на подземието, след това пусна свилена нишка и меко се пльосна на пода. Доволен от това, че може да скача и да плете убийствени мрежи, той се огледа, за да благодари на Шулц.

Професорът, осъзнал грешката, която бе допуснал, се втурна към Ева, за да могат поне да спасят смолите. В тъмнината бе доста трудно да открият чантата.

„Паякът-гойка“, явно виждащ отлично в тъмнината, политна леко и се намери до търсещите скъпоценните лепила Ева и Шулц. С гъвкавите си пипала той обгърна и двамата и ги вдигна във въздуха. С един от израстъците си взе търсената чанта и скокна заедно с улова си в дълбокия кладенец. Спускайки се самонадеяно, с помощта на прозрачната си нишка, Шогунът умираше от удоволствие, че може толкова много. Изведнъж, не преценило здравината на нишката, животното със съжаление видя как жертвите се понесоха с шеметна бързина надолу, благодарение на вече скъсаната паяжина. Изродът обаче се захвана за стените на кладенеца и не можеше да осъзнае какво се е случило.

Ева и Шулц достигнаха водата и пльоснаха в нея. Силата, с която паднаха бе убийствена, но водата ги пое така меко, че все едно бяха паднали в разтопено масло. Не усетиха болка. Мислеха…, че са вече умрели, но не бе така. Започнаха да гълтат вода, защото въздухът им бе свършил. Дробовете им се напълниха с течността. За голяма тяхна изненада те дишаха в тази гъста неестествена смес, която отлично заместваше въздуха. Оставиха се на течението да ги носи. Тъмнината не позволяваше да виждат нищо друго, освен мътната субстанция. Накъде ли ги влачеше?

Минаха много часове, откакто Ева и професорът се носеха шеметно в подземните тунели. Нищо не им се случваше. Само вода и вода покрай тях. Не можеха да говорят, или ако правеха опити, то се получаваше само пискливо изкривяване на звука. Цялата нощ мина в лудешко плуване в незнайна посока.

По едно време течението намали скоростта си и те се намериха в огромна пещера, осветена от горящи факли. Сива светлина се стелеше наоколо. Изненадата им дойде и от това, че тук всичко бе като на земята. Фотьойли и канапета опасваха отрупани с ястия маси. Разбира се, всичко бе прозрачно и неестествено. Необятното пространство бе пълно с какви ли не стилове, от барок до непознат и мистериозен интериор, с интересно разположение на креслата. Беше пусто и празно. Никаква душа. По масите бе разхвърляна храна, която преливаше в различни цветове.

В кресло, подобно на това в катакомбата на Фюрера, седеше Людовик. Изгубил всякакъв контрол над себе си, той просто седеше и не помръдваше. Като видя, обаче Ева и Шулц, понечи да стане и да каже нещо, но от устата му излезе само боботещ звук. Въпреки това, той се хвърли в прегръдките на двамата и от очите му закапаха сълзи, във вид на малки струйки вода с кървавочервен оттенък.

„Добре дошли в моето царство!“ — чуха тримата мисионери глас в главите си.

Обърнаха се и затърсиха източника на посланието, но нищо не видяха.

„Къде ли сме пък сега?“ — зададе си мислено въпрос професорът.

„В царството на Шогуна.“ — дойде моментален отговор.

„Но Шогунът е горе, заклещен в кладенеца. Той се спаси с нишката си, но с нас…, какво ли се е случило? Умрели ли сме или…?“ — продължи мисълта си Шулц.

„Погледнете нагоре!“

Те извърнаха глави и това, което видяха, бе и неземно, и не за вярване. Целият свод на пещерата представляваше огромен череп със светещи дупки в очите.

„Та това е нещо злокобно!“ — мина през главата на Ева.

„Да, точно така е, Ева! Това съм аз, Шогунът и то само тогава, когато слънцето изгрее. След малко ще пристигнат всички «гойки», за да ме пълнят с какви ли не уловени души. Много ми става весело. Толкова много случки и приключения ми носят и разказват тези мои нови обитатели. Ето ги идват!“ — синкавите лъчения на черепа се засилиха.

И наистина, от всички краища на пещерата нахлуха светещите субстанции на „гойките“. Всяка една отиваше до очната кухина на Шогуна и се вмъкваше вътре. Гледката напомняше огромен кошер, в който влизаха работните пчелички, за да оставят сребърния си прашец.

Никой не обръщаше внимание на тримата пришълци. Людовик, стиснал делвата със затворената вътре душа на Адолф, гледаше като омагьосан и се чудеше към коя теория или легенда да причисли тази действителност. Мислите му течаха бързо и той виждаше безнадеждността на ситуацията.

Професорът се приближи до биолога и усетил, че може да контактува чрез мислене, му предаде.

„Людовик, сега е моментът да пуснем душата на Адолф, като му дадем смолите и лепилата. Те са там, виж ги!“

Биологът проследи посоката на показалеца на Шулц. Наистина Шогунът бе взел със себе си чантата. Тя бе закачена на един вкоренен издатък на огромния, костен череп, явно забравен от „гойката-паяк“, знаещ, че гостите му са все още обикновени хора и не могат да влязат, летейки в черепа му. Но не бе помислил за Фюрера и в това се състоеше грешката му.

Людовик веднага скрои плана. Метна се с лекота на каменния сталактит и откачи потребната му вещ. След това взе делвата, отвори я внимателно и пъхна вътре торбата с лепилата. Затвори пак похлупака и я запокити с все сила в сияещия отвор на очната кухина на Шогуна.

Минути след това, в черепа на владетеля на подземното царство започна да ври и кипи. Чуваха се силни звуци и охкания. От очните отвори заизлизаха мътни кървавочервени отпадъци материя. Явно Адолф си бе свършил добре работата.

Мътилката се утаи и от черепа заизлизаха „гойките“ в триизмерен вид. Разновидността им бе така голяма, че всеки си имаше отделна индивидуалност. Бяха мъже и жени във всякакви млечнобели одежди. Насядаха по канапетата и креслата около масите и зачакаха. В царския трон се намести някаква личност. Всички го загледаха с интерес. Това бе новият Шогун.

Тройката мисионери веднага го позна. Великият Адолф. Професорът извика с пълно гърло и прати сигнал навсякъде в пещерата.

„Да живее новият Шогун! Да живее Адолф!“

Новият крал на подземното царство, облечен не във военна униформа, ами със синкави като коприна царски дрехи стана и прозвуча неговата вледеняваща и силна мисъл.

„От днес нататък аз съм новият ви крал. Горко на този, който не се подчинява. Чака го изпепеляване.“

„Много ще да е строг този тиранин!“ — дочу Ева една „гойка“ да си мисли.

„Да, така е, скъпа — явно не убягваше нищо от Адолфовото полезрение. — И ще започна от теб, нещастнице!“

Той взе една куха пръчка и духна срещу жертвата. Начаса тя се парализира и стана, като от стъкло. Тогава новият главатар на глутницата „гойки“ леко пое една горяща факла и я запокити върху фигурата. За секунди тя се превърна в пепел, която пък бе понесена от течението нанякъде.

„Това го очаква всеки, който дори посмее да помисли нещо лошо за мен! Ясно!“ — мощната мисловна атака на Фюрера се натрапи на съществата, намиращи се в пещерата и отекна във водната пустош.

— Планът ти сполучи, ами сега? — попита Шулц младия биолог. — Дали Адолф ще ни е признателен?

„Разбира се, мили мои сънародници. Ако не бяхте вие, сега да съм в утробата на стария Шогун — отправи сигнал, явно чул разговора помежду тройката и се стрелна към тях. Настани ги във великолепно канапе и продължи. — Сега какво мога да направя за вас?“

„Избави ни оттук! Изкарай ни на горния свят!“ — помисли си Ева.

„Скъпа, но аз мисля да те направя новата кралица на това подземно царство, а Шулц и Людовик ще се грижат за мен, както и преди, ха…, ха…, какво ще кажеш? — ехидно забоботи владетелят.“

„Забрави това, Адолф! Аз обичам само Шулци и никой друг. Бях заслепена от богатството и затова бях тръгнала по теб, но сега преосмислих всичко. Видях грубата грешка, която допуснах в този живот. Разбираш ли, властно чудовище!?“ — не успя да се овладее Ева и зарида.

„Добре, но я виж колко хубавици има тук и аз все пак на теб предлагам вечност и безсмъртие. Но жалко…, изборът си е твой.“ — ухили се той.

„Ние се обичаме!“ — с горда осанка се намеси професорът.

„Вие и преди се обичахте, но тя тръгна след мен, не помниш ли, скапано докторче?“ — подигра се Фюрерът.

„Как смееш!“ — Ева се спусна към него разярена и готова дори да се прости с живота си, само и само да защити честта на обичания от нея мъж.

Новият Шогун възпря налитащата жена с едно просто раздвижване на водните пластове и заяви тържествено.

„Слушайте хубаво, все още, земни хора! Вие никога не можете да се върнете горе, на земята. Веднъж, който е стигнал дотук, то той или е мой слуга, като става «гойка», или просто умира и остава при мен, за да ми служи за храна. Това е! Избирайте съдбата си сами. Аз все още ви уважавам, защото допринесохте за моето въздигане на този висок пост.“

„Ние «гойки» няма да ставаме, а това значи, че трябва да ни убиеш!“ — прокънтя омразата на Ева в пространството.

„За съжаление това е точно така, скъпа!“ — заключи Фюрерът.

„Не, не сега. Те имат още седем дни и нощи, докато им свърши жизненият потенциал, с който са заредени и все още могат да съществуват в тези условия. Това е един вид прелюдия към смъртта ви!“ — отекна мисловен заряд, намиращ се някъде зад професора.

Всички насочиха погледи към нея. Това бе хубава „гойка“ на средна възраст.

„Добре, тогава понаслаждавайте се на последните си дни и на човешките тела, докато краят сам си дойде!“ — даде окончателната си присъда кралят на изчадията. Отиде отново на трона си и нареди на всички да започнат обреда с храната.

Както във всички общества, така и тук си имаше касти и разделения. Едни служеха за слуги, други за войскова охрана, трети готвеха храната, четвърти пък бяха артистите или така наречената развлекателна част на това съжителство на прокълнати.

След като бе наследил и приел душите, намиращи се в Шогунавата черепна кухина, Адолф бе получил вековните познания как да управлява тази напаст, която се състоеше от престъпници и убийци, някога, в земния си животец. Всъщност новият Шогун бе старият, но прибавил към неговите качества и тези на Фюрера на Великия Райх. През нощта той не се променяше и можеше да ходи до кладенеца в Борсбомския замък и там да се зарежда с животворната вода от дюните. А като се връщаше на сутринта, то приемаше уловените от „гойките“ душици на умрелите земни нещастници и така пък се зареждаше с преживелиците на тези престъпници. Това бе върховната му наслада.

След обреда, който се състоеше от това, „гойките“ да се нахранят с изсмуканата кръв от миналия ден, те придобиваха вече триизмерното си ужасно тяло и бяха готови за нови похождения под земята. Готвачите правеха какви ли не лакомства от съсирената кръв. Видът на храната, обаче бе полупрозрачен и те се наслаждаваха на невероятно пикантния й вкус, защото задоволство се четеше по лицата им. Нахранили се веднъж, „гойките“ тръгваха на лов. Адолф осъзнаваше всичко това, като че ли винаги е бил тук и винаги е бил пълководецът на тази сган.

Тройката мисионери свикваха трудно с новата обстановка, предложена им от съдбата. Тягостното и безизходно положение, в което се намираха, сковаваше движенията и мислите им. Храната, която им бе предложена, така и не успяваха да я погълнат, защото тя бе като мираж, който бе недосегаем от материални реални същества. Това бе просто една илюзия.

Новият Шогун се изправи и с плавни движения се насочи към някакъв тунел. Той направи знак на тримата да го последват. Намериха се във второ, сравнително по-малко помещение, с много врати от неизвестна здрава и стабилна материя. Отпред стоеше „гойка-пазач“. Прозрачносивите прегради имаха за заключалки, не нещо друго, ами дебели паяжинени нишки, оплетени около стъклените дръжки.

„Това е нашият затвор за непослушните и вироглави «гойки» и горко на този, който попадне тук. Ни храна, ни преобразуване, ни лов. Топлината, в която изгарят постепенно, но сигурно, топи телата на бунтарите.“ — мисълта на Адолф прозвуча в мозъците на придружаващите го земни.

„Гойката-пазач“ се изпъчи, като изпъна крокодилското си туловище напред и отдаде почест, приличаща на тези, които се кланят на японските владетели, наречени шогуни.

„От днес нататък да не виждам този глупав поклон! Новият Шогун иска и нов поклон. Просто изпъваш ръка нагоре и напред. Ясно! И искам заедно с това да прозвучи в мозъка ми. «Да живее Адолф, новият Шогун!» — смъмри той охраната и продължи да нарежда заповедите си. — Отвори тази врата. Коя «гойка» е в тази килия?“

„Само вие, господарю, можете да отваряте вратите. Преди Стария Шогун сам ги отваряше с изсмукване на паяжинените влакна.“ — заобяснява якият крокодилски изверг.

„А, да…! — Адолф извади от съзнанието си придобития опит от миналото и повтори думите на пазача. — Значи да я изсмуча, а?“

Постави нишката в грозната си уста и засмука с видимо удоволствие и охота. След като се отвори вратата, на прага се появи „немирницата-гойка“.

Ева и Шулц се стъписаха, виждайки това разкривено, ужасно, но познато лице. Това бе Градоначалникът на Париж. В предния им живот той ги бе убил с острия кол и то точно тук, в това подземно пространство. Тогава острият кол бе пронизал и двамата. Споменът натрапчиво се върна в мозъците им и те бяха сигурни, че това е той. Техният убиец.

„Както изглежда вие сте новият Шогун, а? — каза арогантно затворникът, покланяйки се със стария японски пирует. — Вие, господарю, не знаете кой съм, то тези зад теб знаят много добре, нали? — след това се обърна към тях с думите. — Значи сте се преродили пак, нещастници, не ви ли омръзна да се раждате и умирате, да носите болести и мъки!? Тогава бяхте Маркизът и Фелисия от Париж, а сега какви ли да сте…, а, ха…, ха!“

„Да, колът, с който ни уби, и с който ние те убихме бе доста остричък, животно такова. Но защо си тук, непрокопсанико!?“ — отговори му мислено професорът.

„Аз ще изляза оттук и пак ще ви се случи същата съдба, нали Шогуне?“ — явно освирепял от обидата, изстреля мисловен заряд Градоначалникът и затърси в килията небезизвестното на всички в долния свят оръжие, острия кол.

Силен удар в дебелия врат на затворника го накара да се обърне изненадано. Просна се на пода, като змия и се сви от болка. Шогунът явно не одобряваше стила и обноските на тази „гойка-немирник“.

Тогава, изненадващо за всички, професор Шулц се докопа до кола и със страшна сила, силата на отчаянието, го заби точно в челото на Градоначалника.

Оттам бликна алена кръв, която новият владетел заблиза освирепял. Но не за дълго, защото от туловището на проснатия в килията заизлизаха невероятни гадини. Някои приличаха на змии с много крака, някои бяха без глави, само с телца, някои имаха разпрани коремчета и оттам се точеха черва и лигава слузеста течност. Бяха хиляди малки същества, с остри зъби и нокти. Всички те заобиколиха Ева и Шулц и започнаха да стягат обръча около тях. Людовик наблюдаваше гледката безучастно, глътнал езика си от страх. Двамата обградени разбраха, че малките гадинки искат да отмъстят за Градоначалника. Тогава Шогунът наближи към тях. Обръчът се заизвива. Явно полето на смърдящия владетел бе непоносимо за животинките, защото те заотстъпваха и напуснаха борбата. Адолф прескочи обръча и се намери рамо до рамо с двойката обречени. Гадините, усетили заплахата, се разпръснаха в различни посоки и затърсиха убежище.

„Докато съм аз тук, то няма да ви се случи нищо лошо, но това само до седем дни. Помислете пак. Станете мои слуги и аз ще ви се отблагодаря.“ — рече Адолф.

„Отблагодаря!“ — повтори Ева казаното, като ехо.

„Да се махаме оттук!“ — задърпа я професорът и минаха пак в голямата пещера. Оставиха Фюрера да се оправя със затворниците си.

Към бягащата двойка се насочи една приятна на вид женска „гойка“, която изстреля мисловен заряд.

„Искам да ви помогна! Ще ви заведа на горния свят, чрез ровене. Имам силни бивни. Да опитаме, нищо друго не ви остава. Докато Шогунът не е разбрал, а?“

„Наистина, ние няма какво да губим, добра жено.“ — помисли си Ева наивно.

„Но, ако разбере Шогунът, ще те прати в килиите, а там не е за завиждане.“ — предупреди Шулц подозрително.

„Това си е мой проблем. И без това не виждам смисъл в това глупаво съществуване, тук в този вертеп“ — продължи да убеждава „гойката“. И, като че ли успя.

Зарови меката земя и за минути се образува тунел, достатъчен Ева и Шулц да ходят дори изправени. След тях, обаче, тунелът веднага се срутваше и връщането назад бе немислимо.

Ами Людовик? Съвсем го бяха забравили.

Времето напредваше и спасителката им ускори движенията си. Умора при нея не се почувства, дори и след няколко километра ровене.

„Може би сме на добър път? Може би ще излезем на горния свят? Може би…?“ — в момента, в който професорът си помисли това, „гойката“ прати мисловни заряди назад към тях.

„Той, вашият приятел ще умре долу. А… вие, скъпи…, тук…, ха…, ха, ха.“

„Как така тук!? Нали ще ни изведеш на горния свят, проклетнице!“ — Шулц дръпна Ева настрани от животното, но бе късно.

„Жената-гойка“ за части от секундата започна да се превръща в сребърно сияние.

„Сега сте вече мои!“ — изкикоти се субстанцията на измамницата, отскачайки встрани от топящото се туловище на „гойката“.

След като животното спря да рови, земята се сгромоляса върху нещастниците. Те бяха така притиснати от пластовете, че моментално умряха, сплескани и задушени.

Душевните субстанции на Ева и професора се отделиха веднага от телата им. Почувствали се вече леки, като перца, те политнаха веднага нагоре през пластовете земя, които вече не бяха преграда за тях.

След няколко метра летене нагоре, забелязаха светещата „гойка“, която чакаше в засада. Това бе и целта на нейното начинание. Измамата. Тя искаше просто да ги убие и след това да им вземе душите в запас. А в случая, те бяха две. Остана обаче неприятно изненадана от обрата в развитието на плана й. Надявайки се да ги хване лесно, „гойката“ бе подценила маневреността и бързината, която притежаваха двойката бегълци.

Усетили клопката, душите се отклониха светкавично от хвърлената примка. Движенията на Шулц бяха неимоверно бързи. Той се стрелна под свилената мрежа, дърпайки Евината душа и така избягнаха клопката. Освирепялата „гойка“ се спусна след тях. Земните пластове забавяха до известна степен бегълците и почти настигнати пак от нея, те с изненада видяха как преследвачката отклони за момент вниманието си от тях и се спусна по друг обект. Навярно, това бе душата на Людовик, убит долу в пещерата от някоя друга измамница. Изглежда скоростта на приятеля им бе по-ниска от тяхната. А може би, той нарочно искаше да отклони вниманието на „гойката“ от тях. И действително бе така. Почти настигнат, мрежата бе хвърлена, но в момента на улова, той се стрелна със скоростта на светлината и избягна фаталния край. Измамницата остана с празни ръце.

Вече преминали земните пластове, тримата бегълци се устремиха във въздушното пространство. Там движенията им бяха съвсем други. Нямаше „гойка“, която можеше да ги настигне.

Нощта бе настъпила и подземното стадо изверги също бе излетяло в простора на лов. Жената-измамница все още не се бе отказала от преследването и бе повела цялото стадо, но явната преднина на тройката не им даваше големи шансове. Явиха се и други жертви, които видимо бяха грешници. Стадото промени посоката си към тях.

Наближаваше Границата. Всичко изглеждаше така прекрасно и свежо, че и тримата се засмяха и хванати за ръце се понесоха към желаната цел.

Там ги чакаше някой.

Към следващата част или към съдържанието

Бари Късел Прераждане в Отвъдното (5)

Метаданни

Данни

Прераждане в Отвъдното

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 5Главният лекар на Фюрера

Бари Късел
Прераждане в Отвъдното (5)

Глава 5
Главният лекар на Фюрера