Георги Коновски
Свободен полет (5)

1.

Почвам с два портрета. Интересни. И съществени в живота ми.

В шести клас станах приятел с Пламен.

Баща му беше художник. Майстор на портрета. Но не беше партийно активен, някак си се дърпаше от обществения живот. С изключение на изкуството. И бохемството, разбира се. Не беше пияница, ни женкар — странно нещо за един художник. Почти не пиеше. В нормата де… А в нашия край нормата е нормална — ракията се държи на поне 50’, за големи гости е 60’… Ракиените чашки се ползват за лекарства, ракията се сипва във водни.

Аз, дето сега не пия, на млади години загрявах с бутилка водка, а после бирата не броях. И не се наквасвах до разкашкване на мозъка, а понякога работех дори по-здраво от трезвия. Просто… Северозападна България… Това обяснява всичко…

Пламен не пие!!! И бира даже…

Обаче, става център на компанията страхотно бързо. Вицове, истории, артистични изпълнения… Абсолютен!

По това прилича на Илия Маринов — баща му. Който беше един от водещите артисти в самодейния театър. Рисуваше много, но партийните величия го бяха специализирали в портрети. На Димитров, на Благоев, на Коларов, Гаврил Генов и т.н. Просто за всяка изложба искаха такъв… Е, правеше ги — нали трябва да се живее…

Хубаво ателие имаше.

Къщата им беше малка. Типично нашенска. Леко стълбище — там спеше Роза, кучката им, много се разбирахме. Коридорче, вдясно кухнята, до нея банята. Отзад хол — рядко използван. В нашенско кухнята е център на живота. Гости, ежедневие — все там. До хола две спални. И врата към стълбището, водещо нагоре.

Ателието. Почти празно, но голямо, разделено на две със стъклена врата. Платна, молберти, стативи, палитри, бои… Артистичен хаос…

И купища списания на БТА — „Паралели“ и „По света“. Изключително дефицитно тогава. Леля Дешка — майката на Пламен, беше телефонистка в пощата, та се абонираше.

2.

Та, викам, в шести клас се сприятелихме. Почна много, много странно.

Училище „Климент Охридски“ тогава, сега „Свети Климент Охридски“, беше разположено в типична училищна сграда. Голямо стълбище, коридори, класни стаи, салон на първия етаж. По-особеното беше, че в буквата П, каквато образуваше сградата, беше лятното кино. Та понякога в средата на юни гледахме вечер началото на филмите. Малко под ъгъл, леко неудобно, обаче… Не толкова безплатното, колкото романтиката на забраненото ни привличаше…

Нашата стая беше на втория етаж, в сами крачето на буквата.

И едно голямо междучасие се върнах позакусил. Спрях до вратата. Вътре се караха Пламен и още някой. Разменяха си приказки, но юмруци нямаше. Пламен се ядоса, завъртя се, тръгна да излиза, мина покрай мен… и като ме светна…

Направо седнах… Едно от удара, друго от изненада… Шурна кръв… Ама шурна…

Шест шева ми сложиха на устата. Един зъб така се забил, че едва ли не я направил заешка. После зарасна, та и не личи…

Бях седмица в болнични. И Пламен идваше всеки ден. Разказваше уроците, пишехме домашните. Изобщо нямаше представа какво е направил. Причерняло му, а аз съм бил под ръка. Защо? — не знаеше.

Баща му го наби, наказваха го нещо, ама в приказки и работа се сприятелихме. Даже в София живяхме в една квартира (разказвам го в „Три шишета в машината на времето“). И му помогнах за приема в Художествената академия. Да припомня, все пак.

Искаха политически изпит. А нашият… Абе, хич го нямаше в подобни дейности. Аз пък бях командир на ДО при факултета в Университета. Имахме стая за щаб — в днешния ЮФ. Изпитът беше на третия етаж, стаята отдолу. Пламен излиза до тоалетната, стига… и влиза в асансьора. Дежурният не вижда — от неговата гледна точка двете врати се сливат. Оттам дойде, прочете каквото трябва в помагалото за изпита, качи се, написал го и… Влезе!

Имаше голяма любовна история с комшийчето Ваня, страстна любов, ама… Нищо не стана… Родители, претенции, провинциално надцакване кой какъв е…

Абе, както и да е…

Преди това беше много влюбен в една съученичка — от Камено поле. Но преди казармата скъса с нея. Голям рев рева тя. Обаче, Пламен беше твърд — беше убеден, че ще го забрави бързо и рече той да скъса, вместо да го оставят…

Дали беше прав — не зная, не ме послуша…

След академията се ожени за едно много младо момиче — едва 19-годишно, има и дъщеря, разведе се, сега преподава някъде в Хасково…

3.

Пак в тия години се опознахме с братовчедите. Вече бяхме почти мислещи, почти големи, почти помнещи повече от един час… В Кнежа бяха кака Иглика и Пеци, Ивайло и Сашо.

С Пеци и сега сме най-близки. Той е по-малък — изобщо, аз съм почти най-дъртия от поколението, само кака е малко по-голяма. Тя си е и отделен детайл в рода. Момиче, по-голяма, свои интереси… Голяма любовчийка беше — въртеше момчетата на малкото пръстче. Изпращаха я вечер, а ние, скрити под терасата на вуйчо Илийчо, се хилехме на дочутите им разговори. И слушахме как вуйна Монка вика от горния двор: „Игликооо…“, а кака отговаря: „Идааа… При баба съм…“ Омъжи се почти веднага след училище. На сватбата й официално запалих цигара. Но за пушенето е отделна тема…

Ивайло и Сашо са по-малки. Видях ги наскоро, на сватбата на Теодор — сина на Пеци. Същите момченца са. Навремето ми ги поверяваха и възрастните си поемаха по своите дела. С децата се разбирах. Понякога (рядко) с Шамаренко, най-често с Макаренко, никога с Дървоненко.

Ама бяха едни дяволи… Имам класическа снимка. Сашо реве, та се залива, Ивайло гледа малко тъжно. Той си обича смеха, но характерът му е мек, много мек. Добра душа отвсякъде… Сашо е упорит, направо казано — инат. Рано е, има време да си оформят характерите… Дори Ивайло — като дядо с внучка…

Пеци е якичък, стабилен. Мека душа е. И него го командва жена му. Добре, че улучи интелигентна булка, та умее хем да решава, хем да се вслушва в по-умния. Пеци, де…

Той много чете — от малък. Нещо рядко за Кнежа, ама на — случва се. Натрупа книги още тогава, сега също има отлична библиотека. Заместник-директор е на едно школо в Елхово, но намира време даже да пише. Смяхме се, когато веднъж в един сборник бяха включени творби на двама ни…

Братята на майка ми — Тошко и Илийчо, бяха истински селски мъже. Обичаха конете. Били са граничари. После работеха в ТКЗС-то. С твърда дума и мека душа.

Вуйчо Илийчо почина от преработване. Замествал свой колега, изкарал и личната си норма, а после… Инсулт. И смърт още млад.

Вуйчо Тошко почина от рак. Цигарите… Млад и той…

Е, сега има Илиян и Теодор, техни внуци… Продължават рода и имената…

Та с Пеци си играехме в Кнежа. Там има по-малко място за игра. Околностите не са така богати, дворът не е като в Борован, а и много хора бродят из него. Навремето имаше една къща — немалка, с големи стаи, за цялото семейство. Дядо ми я събори, направиха две отделни, имаше условна ограда между двата двора…

Така бяхме късметлии с брат ми. Бродехме лятос между Борован и Кнежа…

С Пеци (Пенчо, де) ходехме при дядо Пенчо в конюшните, гледахме конете, играехме, много четяхме.

Много лета, много истории… Помня как веднъж ни водиха на поредния пикник, казано модерно, на Герганата. Една хубава чешма, тип „Изворът на Белоногата“, с ливади, гора, река… Бяхме бая народ — и рода от Враца и Селановци дори. Няколко каруци (60-те години, ей!), акордеон, каси с бира и лимонада (от оная, с порцелановите запушалки), две кофи кюфтета.

Бесняхме — простор колкото щеш, никому не пречим, ритаме топката, гоним се, крием се… Помня как питаха кака Борянка (братовчедка на майка ми) харесали ли са й кюфтетата. Тя си призна, че много били вкусни. И й казаха: „Докторке, ама да не ти стане лошо? Щото са от пърле…“ (Пърле — малко магаренце) Не й стана лошо.

То наистина бяха много хубави кюфтетата — пекоха ги на скара, с дървени въглища, на открито…

4.

Да се върна в училище.

Някак си прогимназията беше по-студена от началното и от гимназията. Имахме добри учители — особено Васил Станчев, Андреева по математика, но…

Добре, че сами си разнообразявахме живота. Скучните пионерски сборове не бяха за нашите бурни глави, в които витаеха какви ли не облаци и ветрееха бури… Поради което рекохме да не откриваме топлата вода, а да я впрегнем в работа. Прочетохме „Тимур и неговата команда“. Страхотно ни хареса… И няколко човека се наговорихме да си направим тайна команда.

Краси Борисов, Кръстьо, Светла… Светла беше висока, руса, сега живее в Плевен. Кръстьо пък — дребен, черничък. В седми клас замина за София, видях го след някоя и друга година. Тогава имаше много мероприятия за младежта. Та веднъж обявили национален събор на читателите. Кой ще замине? Ами аз и Петър Нанев. Едно по-малко момче, четящо яростно. Бяхме в Русе, разглеждахме го, имаше някакви срещи, подариха ни по една книга за града, накрая тръгнахме по Дунава на разходка — до Козлодуй. И то — с „Радецки“.

През 1965 и 1966 година събирахме пари за възстановка на кораба. То можеше и държавата да ги даде, но наистина е по-хубаво децата нещо да направят. Брахме билки (равнеца и лайката с особени кутии, с решетки), желязо и хартия събирахме, съревновавахме се… Днес му викат конкуренция… Но тогава беше не за пари, а за идеята… Четохме за Ботев и четата, провеждахме викторини, състезавахме се…

И наистина — хем много научихме, хем някак си… Абе, друго е да познаваш историята на народа… Или поне част от нея… Няма да говоря за възпитание. Просто душата на човека се обогатява…

Та през 1966 година пуснаха кораба на вода, а аз нейде през 1968 година бях на него. И гледам — ха, едно познато лице. Къци. Наприказвахме се. После не съм го виждал… Софиянче…

5.

Прогимназията е особен период. Малко шантав, малко мъгляв, малко…

Учехме сериозно. По биология, например, Христо Борисов искаше да правим дисекции в клас. Имаше лаборатория, скалпели, носехме жаби, гълъби… Беше така… Абе, специалист, ама… Не беше приятен човек. Що пъти се е опитвал да ме среже… За да не съм конкуренция на сина му. Пък с Краси бяхме приятели. Той беше година по-млад, но едър, силен. Малко комплексар беше. И все налиташе на бой. Веднъж се хванах на бас с компанията за един шоколад, че ще го ритна, а той ще ми каже само „Здрасти!“… И се събра бая народ — с кеф очакващ голям бой… Минах зад гърба му — а той си говореше с едно момче от другия клас. Ритнах го, той се обърна озверял, пък каза само: „А, здрасти…“

След което с него си разделихме шоколада. Естествено, че предварително се бяхме наговорили…

Баща му искаше да го прави биолог, Краси напук не щя. Отиде във военното училище — пак напук. Когато на 30 годишнината от завършването ми представиха един слабичък човек, не можах да го позная. Операция от рак на стомаха, смъкнал се… Почина малко след това… Свястно момче беше…

Васко Томов, дето го споменах в първата част, беше в нашия клас. Живее си и сега на „Цар Симеон“ — лятос го видях. Бяхме се групирали около него. Бандата на новата махала. Край реката се бяха кръстили на „Вампир ма’алъ“. В отговор аз измислих, че сме групата на Василий Вампироубиец (нали ви казах, че си падах по историята още тогава). Е, проведохме няколко сражения, попреследвахме се, ама… Не вървеше… Просто градът малък, в едно училище, в едни класове, всеки ден се виждахме…

Как да воюва човек?

Естествено, индивидуални конфликти имаше, сбивания, ръгания, ритания, завърташе се някой въргал… Но сериозни войни…

Не ставаше…

Не, бе — не бяхме ангелчета… Щуротиите си бяха налице. Ама такава продължителна вражда… Просто не вървеше…

Щуротиите… Трудно минаваха. В малкия град е по-трудно да не срещнеш някого. И, както ви казах, всичко се знае. Та още неприбрали се у дома — очаквахме родителите ни да знаят какво е станало днес…

Помня, в седми клас ремонтираха училището. Вдигнаха скеле, мажеха майсторите… Ние — ама какви пичове! — отдолу се опитваме да се бъзикаме с тях. Щото са далече и, докато слязат… Но де да знаем, че един от тях отишъл до клозета — в двора на училището. И се появи зад гърба ни… Като отпери по един… Екнаха вратовете, светнаха очите…

И вкъщи още по един. Задето се опитваме да се правим на мъже. И пречим на възрастните да си гледат работата… Просто срещнал бащите…

Това беше последният път, когато се лигавих тъй инфантилно…

Бързо разбрах, че всеки има свое място в живота, че тарикатите ядат много бой, че не бива да се слагаш наравно с тия, дето не са от твоята група, сой, вид… Уважение към възрастните, любов към жените, покровителство към малките…

Е, на всяко хлапе се иска да е голямо, да е фактор, да го слушат… Но…

Ако Господ тачи кучетата, от небето салам щеше да пада…

Каквото искаш да си — стани…

Обаче — сам трябва да го постигнеш.

Което означава, че трябва да намериш мястото си…

Сам!

Твоето място…

6.

А, та щях да ви разправям за нашата тимуровска команда, ама се отплеснах. Така е — нали ви предупредих? Свободен полет…

Направихме я… И се отказахме бързо.

Най-напред дружинната ръководителка ни намекна, че не е добре тая работа, ако има нещо — ще кажат другарите, не бива да се цепим от колектива, а е хубаво да се планират подобни неща, да се отчитат, да се носи славата на пионерската дружина при училище „Климент Охридски“.

Каква тайна команда, каква романтика? Възрастните бързо ни изчислиха, почнаха сами да ни търсят. Иди за това, вземи онова, донеси туй, намери му онуй…

То така си беше, де…

Хората имаха други отношения. И децата знаехме, че трябва — длъжни сме! — да помагаме на големите. Ходехме за хляб, носехме вестници, помагахме и у дома, и на комшиите, че и на далечни съграждани. То какво далечни — нали ви казвам: в Бяла Слатина всичко е център, всички са наедно…

Тогава, де…

Сега…

Решетки, катинари, ключалки… И страх от всеки минаващ. Пък ако е непознат… Хептен…

Обаче, за училището.

Някак си много неща ми се губят от прогимназията. Помня съучениците, помня и някои учители. Но самото учене…

Имаше и много четене, и решаване на задачи, и шантави, типични за възрастта, приключения.

И доктор Тодоров мислеше по подобен начин. Училищният лекар. С шкембе като… Мани, мани! Събираше ни в кръжока за Червения кръст, учеше ни, на състезания ходехме…

Много обичаше телефона. Отиваме към гимназията. Минаваме покрай вратата на местния Червен кръст. Викаме му: „Докторе, нали ще ходим на състезания? Хайде да вземем носилките и оборудването…“ А той маха с ръка: „Спокойно! Ще ги вземете…“

Пристигаме в гимназията, а той: „Я елате в кабинета!“ (кабинетът му беше на първия етаж, до входа почти). И от там вдига телефона, обажда се, че ще дойдат момчета за инвентар и ни праща да го получим…

Много четеше! Ама много…

7.

А други изплуващи от мъглата на спомените хора не се прославиха с четенето. Даже обратното.

Имаше една Николина Патежова. Работеше… Да речем, магистралка — макар тогава магистрали в района да нямаше. То и сега няма.

Заради нея веднъж отидох чак за третия час. Тръгвам аз за училище (в прогимназията бях), излизам на „Любен Каравелов“ и чувам патаклама. Патежовата и една нейна „колежка“ (името не й помня, ама по слуховете беше яка конкуренция на първата) се карат.

Провинциална, селска, гръмка, цинична, груба, вряскаща свада. Размяна на обиди, на реплики, изясняване на отношения и положения. „Ти ма — викаше оная — и трънчане те… (тук — пи-пи-пииии), и комаревчене, и баначените…“ А оная достойно отговаря.

Събрала се тълпата — лелки, чичковци, бързащи преди малко хора, аз… Как да напусна, когато такива неща стават?

Псуваха се — хамалите надали могат така. Едната на единия тротоар, другата отсреща. Не шоу, ни шоО, а пълнокръвен нашенски сеир!

Какво училище?

Дойдоха двама милиционери, сритаха ги, отведоха ги.

Аз пристигнах в училище и станах център на вниманието. Пълноценно и пълнокръвно разказах всичко, изобразих дори отделни епизоди.

Слушаха ме внимателно, дори географичката разбута насъбралите се и се цъфна напреде ми — да чуе по-добре. Че после ще има да разказва…

От тогавашните знаменитости и Филип помня. Днес бихме го нарекли клошар, ама тогава нямаше подобни думи. Събираше отпадъци, та се прехранваше. Живееше в една порутена къщурка, почти в центъра. Тия дни гледах — мястото си стои, че и с дървета обрасло. Големи, половинвековни най-малкото.

Тих луд ли беше, не беше ли — кой ти знае. И кой ти е питал… Но си беше част от колорита.

Като Гошо Ламера. Ламер в нашия край викат на човек, дето няма граници.

Гошо беше кротък, работеше по частно — дето го викнат, но си не беше мал, както казваше баба ми. Демек — не съвсем с акъла…

Градската легенда разправя, че само веднъж щял да бъде с жена. Пияндурници едни наели Николина, за да го облажи. Ама оня, като се събул срамежливо, размахал такъв ръжен, че опитната и видяла какво ли не дама, само изпищяла и побягнала.

Легенди… Абе, хора разни…

Помня, когато ни записваха в девети клас…

Момент…

Къде отидох, а?