Георги Коновски
Свободен полет (4)

1.

И така — стигнахме до оня велик ден в историята на човечеството… Е, не чак на цялото човечество… Дори май не на по-голямата част от него… То и от останалите кой ли е научил… Ама поне за мен е бил знаменит ден…

Нали и аз съм част от човечеството… Даже по-голямата част за себе си… Изобщо — малко солипсист си падам и смятам, че човечеството съществува в съзнанието ми…

С две думи казано — онзи 4 юли на 1953 година, когато в 6 часа заранта съм изврякал…

Какво няма да изврещиш — ти се раждаш, а светът, вместо с колесница от лунни цветя, както по-късно щях да установя, че преди мен е забелязал Смирненски, те посреща с як шамар…

И никакви оправдания — ама така трябва, бебето трябва да се шляпне, за да задвижи дишането, пък то какъв шамар е това, я след време какви ще ядеш…

Цапнаха ме…

Факт…

Ега ти посрещането!

Може би по тая причина станах скептик и реалист. Разбрах, че всичко на тоя свят се върти около задника — от дишането до яденето. Като начална точка на разделянето с храната, ама все пак…

И що народ сетне се устремява към тоя задник… При това нито един с добра цел…

Е, педалите са приели тая философия стоически и даже са обърнали насилието в кеф, ама не можах да стигна до висотите на низкото им съществувание и туй то… Какво да се прави — консервативен човек съм си… И спазвам старите, прастари правила — което, за каквото е…

Дори… Малко неудобно, ама като съм се заел да разправям за себе си, неудобно няма. Неудобно е само обуването на панталона през главата. Пробвайте — ще се убедите…

Та — неудобно, но… Едно реакционно, изостанало, тласкащо човечеството назад признание.

Харесвам жените!

Цял нудистки плаж да ми покажеш — погледът ми бързо и заскрежено ще прескочи космати крака, заници, гърбове… И ще се лепне на някой стругован крак… на тънко кръстче… на хълмиста гръд… на дълга коса, падаща върху кръгло, чипоносо, късо, палаво носле…

Те такова зърнах при раждането ми… На съседната маса… Току-що родило се момиченце… Красииииииво…

Ама и аз съм си хубав… Още преди раждането дори…

И като се усмихнах с моята чаровна и всепокоряваща уста…

Влюбихме се!

Обаче…

Те ви тема за цяла трагедия.

Пък акушерката се влюбила в мен… И ме гледа влажно, влажно…

Аз не я забелязвам — цял бях потънал в красивите, морни очички на момиченцето. Които мигаха със скоростта на препило колибри…

И тогава…

Пренебрегнатата…

Кипяща от ревност…

Клокочеща от женска ненавист…

Акушерка…

Раздели ни…

(Благодаря за кърпичката… Момент, че клавиатурата подгизна…)

Ние бяхме преплели погледи, готови да продължим заедно в живота… Или поне в следващите няколко дни… Обаче, акушерката ни остави в различни стаи. И, понеже момиченцето още не можеше да говори, а аз от скромност не исках да афиширам ранните си вродени умения…

Липса на комуникация! Казано по народному — очи, които не се виждат, се забравят.

Важното е, че Тя остана под №1 в сърцето ми — за вечни времена… Или поне в предстоящите ми още пет-шест години, надявам се…

2.

Колкото и им се искаше на акушерките и сестрите да не се разделят с красивото и умно бебе — от скромност не натрапвам, че става дума за мен! — трябваше.

А майка ми и баща ми живееха на квартира. Къщата и досега е налице — е, с някои преустройства и пристройки…

Нали знаете българина — от кибритени кутийки да е, но ще вдигне още нещо. Веднъж видях как някакъв е сложил кола на балкона си, друг път показаха по медиите цял фургон допълнително „лепнат“ за сграда… Така се прави сега — в модерните времена.

А някога…

Малка къщичка — две стаи, кухня. Клозет — не тоалетна! — навън. Между другото, по-хигиеничен е. Не сядат различни задници на едно място, няма опасност от замърсяване и оклепване на чинията. Освен при диария…

А, и при напиване… Ама то лесно се оправя. Една-две кофи вода и — клозетът блести. Щото водата измива, изтича между дъските. Няма нужда от ароматизатори. Освен, когато съдържанието се надига нагоре по физичните закони, та се вика „златарката“ (в града), или се прави нова яма… Да, така е на село.

Няма кола за чистене — дето й викахме „златарката“, тъй като разплискваше злато подире си. Най-много — привечер, когато шофьорът го мързи да отиде и я изпразни.

Селянинът зарива бившия клозет с няколко коли пръст, съдържанието попива, обогатява почвата и току-виж — след година тук са станали едни домати… Ама без изкуствени торове, химикали, отрови… За идиотизма ГМО не бяхме чували… Изостанал народ… Екологичен…

Та обикновено клозетът щръкваше насред двора. С периоди на движение през десетина години по очертана мислено кръгова линия. Докато целият двор се насити с естествени подобрители. Правилният път на веществата в природата…

Покрай границите на имота се вдигаха другите, помощните сгради. Обори — едно време имаше говеда не само в препълнените трамваи. Кошари (сегашните деца… какво деца — сегашните млади дали правят разлика между обор и кошара?). Курници… Винаги топли и пресни яйца. Бърза манджа.

Най-вкусно беше яйце на хартишка, както се вика по нашенско. Сгъваш вестника (вестник! Не картон или от тетрадка лист…), правиш четири бордчета, на ъглите леко завърташ ушички за укрепване, слагаш на гьоза (това е капак на печка с твърдо гориво. Самата печка е шпор, кюмбе и т.н., според вида).

Чукваш яйцето. Хартията се загрява, накрая дори изпепелява (не гори). Яйцето се изпича. С лъжицата изгребваш жълтъка, предварително посолен. После белтъка — с хляб. Е, и обгорял вестник влиза в порцията, ама кой ти гледа…

Някогашните стомаси бяха доменни пещи — кабарчета с лук да метнеш, смилат ги и хич няма и да… Уф, така сладко се разговаряхме, че щях да кажа „пръднеш“, ама хайде да бъда по… така де… кОлтурен… ГраждАнче, както викат по нашему…

После се вдигат до сами къщата други помещения.

Мутфака… Демек — лятна кухня, с някои допълнения. Но за нея повече — когато описвам Борован.

Лепва се някое и друго стайче. Така — за туй-онуй. И да се опъне някой миндер вътре. Широчък, че като дойдат гости, да има къде да ги сложи човек.

Поради което северозападният двор става по устройство на замък. Високи стени (дувари), яки порти, двор в средата, донжон (демек — главна кула, в случая къщата), помощни помещения…

Някъде досами портата имаше и месторабота за домакина — ковачница, налбантница (ама са различни! Второто е за подковаване на коне, че и магарета), обущарница (това пък е за подковаване на хора)…

В по-късно време — някъде след 1960 година, когато колективизацията беше поразила съзнанието и хората не си даваха зор — знаеха, че държавата ще прибере всичко, дето е по със света (значи — по-хубаво, по-нормално), портите бяха по комунистически условни.

Някоя леса (това е плетена преграда), малко бодлива тел, препречени летви… То и не се отваряха често. Хората минаваха през вратнята, а добитък… Добитък в малките градчета почти нямаше…

Е, в такава къща държаха нашите една стая… Но там изкарахме половин година и се преместихме в старата поща…

3.

Викаха й така, защото наистина навремето там е било поща.

Държавна сграда — на два етажа, с външни стълби, нещо като галерия на втория, много стаи… И в тях настанени нуждаещи се.

Да е комуналка — не е баш, тъй като имаше някои условия в стаите. Но вода, например, се вземаше отвън — от чешмата в двора. Къпането ставаше по класическата схема. Нагрява се вода, разстужда се с друга, решилият да се хигиенизира сядаше в коритото (дървено, а по-късно техниката се разви и се продаваха поцинковани), поливаше се с вода от няколкото кофи, разположени около му… В стаята, разбира се — няма да си ветрее маркуча насред двора…

Навремето подобни натуралистични изпълнения на нудисти не се одобряваха. Изостаналите от историческото развитие на човечеството, подминали пътя към педерастлъка, нашенци смятаха ексхибиционизма за отврат. Да не говорим, че липсваше всякакво желание младото поколение да изучава устройството на лелката, преди да се е научило да пише дори…

Е, моята беше лесна. Баща ми грабваше коритото, майка ми мен, водата се топлеше на слънцето (викаха й „слънчева“, кой да ти знае, че световната научна мисъл след повече от половин век внезапно ще открие страхотните свойства на загрята от слънцето вода…). И — вода, сапун, вода, сапун… Ощавяха ме яката…

Да не мислите, че аз мързелувах и не участвах? Мое беше озвучението… Ама рев… С извивки, с фалцети, басово, цугтромбонно… Върхът беше като прехвърлях на саксофонистки стил… Някой път минаващи по улицата магарета завистливо протестираха против джазменските ми изпълнения… Това — през лятото. Ама зиме и мен ме почваха вътре…

Там някъде се появи брат ми, пък аз от зор взех да раста. И станах на четири години.

Трябваше да ме пласират някъде. На село бабите и дядовците си работеха — де ще се занимават с дечурлига (Освен лятос, разбира се!). Поради което нашите рекоха да ме запишат на държавен гардероб — детската градина.

Обаче, и там зор… Таман бяха почнали да ги правят, кандидати много, места малко… И баща ми пуска документи, разговаря с градски шефове — върви по служебния ред. А на майка ми й писнало. Та се вдига един ден и право в съвета, при председателя. Оня таман разговарял с някого, рекъл й да почака в кабинета. И в тоя момент звъннал телефонът. Разговорът майка ми го чула — „Да, да, другарю… (баща ми!)… Ще приемем детето, обещавам ви… Да, знам, че се забавихме, ама разберете…“

А тя казала: „Предайте на другаря… да не звъни повече. Детето още сега ще бъде записано…“

„Ама вие коя сте?“…

Обяснила тя, минала на висок тон. А, когато нашенски жени минат на висок тон, самолетите засрамено кацат и се отказват да преодоляват звуковата граница…

И ме записали…

4.

Детската градина беше в сами центъра на града. Площадът, паркът, детската градина — едно трио. Навремето е било болница, после я преустройват. Голяма сграда, градина около нея. С пясъчници, площадки, люлки. Ниска мрежеста ограда. Пълната условност на онова време, когато оградата означаваше нещо…

Сега няма градина. Няма и сграда. Направили са го парк. Има люлки, има място за игра…

Но някога тази градина беше за всички. До следобед са децата, после доста майки оставаха с тях на площадките, а в неделя беше просто част от центъра.

Сега…

Да, да — има хора. И то деца. Но някак си — няма опорни точки…

Бях в групата на другарката Христова. Невероятно, но си е жива и здрава. Че ме и помни… Е, как няма да помниш такъв образ… Приеха и брат ми. Играехме заедно, всичко беше добре. Докато един ден стана произшествие… От градски мащаб, ама…

Аз изчезнах от детската градина. Бях там. Играех си. И минах в друго агрегатно състояние — изпарих се…

Една другарка се скарала на брат ми, май му опънала ухото, аз съм се разкрещял… И толкова! Нямало ме е…

Търсят…

Обикалят…

Информират…

Майка ми пристига…

Гошо го няма!

Какво се съсеща тя, отива до нас. И аз съм си бил там… Стачка в знак на протест срещу лошото отношение на другарката… Май това ми е станало навик.

Ядосам ли се — не се взривявам. Или — рядко избухвам. Просто тегля една. След което напускам. Не разговарям с виновния (според мен). Или прекъсвам комуникацията с редакцията. Или се самоизолирам…

Не виждам смисъл да доказвам постоянно, че съм прав.

Това е аксиома.

Аз винаги съм бил прав.

Веднъж не бях прав, но се оказа, че не съм бил прав, защото съм бил прав…

Лесно общувам с хората, но подведат ли ме… Сеч! Просто изчиствам този човек от съзнанието си… Познати отбелязват, че имало степени. Първа — предупредителна — минавам на „вие“. Втора — ставам заплашителен айсберг. Третата е най-ясна. Просто в паметта ми няма място за този човек…

И — не прощавам!

Бог прощава — той има време, цяла вечност е пред него, може да изчака и да опрости грешката.

Аз време нямам. Пък и нямам претенции към Божиите дела — негово е опрощението. Затова не му преча…

Та тогава съм си постъпил напълно самостоятелно, последователно, решително…

Това се е случвало и друг път. На село сме. Брат ми нещо ядосал дядо ми, оня му отперил един. Аз с дядо си в спор не влизам! Дядо ми е — той е старият, той е авторитетът.

Отивам на спирката, качвам се в автобуса и след половин час съм у нас… Два часа по-късно долита дядо ми с каруцата. Да ме търси. Защото се сеща къде ще съм…

Самостоятелно зверче си бях.

Майка ми разправя как ме оставяли сам вкъщи. Преди детската градина. Бил съм нещо болен, тя ми дава хапчето, казва да го изпия, когато камбаната удари четири.

Комшийката отсреща вижда, че у нас свети — пък уж нашите са на работа, не трябва да има никой. Отива. Аз. И после се кара на майка ми, че не ме е оставила при нея, че как може едно четиригодишно дете… И така нататъка.

Но това са други истории…

5.

Те станаха в следващата ни къща.

Баща ми и майка ми посъбрали пари — къде спестени, къде заеми. И решили да вземат самостоятелна къща. Избрали я. На „Васил Коларов“ 107. Двор голям. Къщата отпред. Две стаи, килер. Клозет — в двора. Дупка, заобиколена от подредени ластуни (царевични стръкове, на снопи свързани).

Дядовците дошли, гледали… Дедо Герго обявил — „Те ви сто лева, най-напред клозет направете!“. Направили го. Дъсчен, здрав, с врата, плътен… В двора… И то в третия двор.

Защото в първия беше къщата. Площадка с навес отгоре. Малко коридорче. Вляво — кухнята. Едновременно с това спалня. Вдясно стаята за големите. Там са гардеробът, скринът (оня, с библиотеката), печка. В кухнята една готварска печка, две легла, маса и столове.

Абе, около 1960 година така беше… Каква ти Санта Барбара…

Отпред и отстрани — градинка. Цветя. А пред кухнята — розови храсти. При това образуващи малка пещера. Напълно прозрачна, но с нещо тайнствено в нея. За игри — чудо…

И едно голямо дърво. По което може да се качиш на покрива, после се спускаш по навеса (баща ми го вдигна) и си във втория двор.

То в него се влизаше и през портичка. Там царуваха пернатите — кокошки и петел. А също така бяха клетките със зайци. По едно време станаха 140, но ги изтръшка болест. Баща ми пак ги завъди. И в сегашната къща гледаше…

Минало време…

После пак телена ограда и е овощната градина. Десетина дръвчета. Лехи със зеленчуци. Огромен розов храст. Розов, ама карамфил му викаме. Два метра дълбочина, три и кусур дължина. Беряхме цветчетата, отделяхме листчетата им, майка ми вареше сладко… И сега усещам вкуса му… Но — само в паметта си. Истинско розово сладко не съм виждал от десетилетия…

В тоя трети двор оставих една яма с диаметър около два метра. Бях започнал да копая за землянка. Но не ми стигна времето. А и меракът ми нещо мина…

През оградата дразнех петела. Дори го лових с въдица. Кукичка, найлонова корда, парче хляб… И той си закачи обичките за куката… Мале, мале… Докато го хвана, че откача…

От едната страна живееше чичо Макавей. Имаше син и дъщеря. Тя — връстничка. Ваня. Хубаво момиче. Що лежане съм излежал заради нея на покрива, скрит зад комина. Тъй като лятно време майка й я къпеше на двора…

Ама не ме хванаха!

От другата страна доктор Чуканов. Тогава си беше възрастен. Гледаше пчели. Няколко кошера. Показваше ми, учеше ме кое е пило, как се слагат рамките за питите, къде е прелката… Веднъж постави малко мед върху чинийка на перваза. Долетя пчела, той я захлупи със стъклена чаша (помните ли ония, многогранните? Дебели, яки, солидни). Сетне леко я мацна с бяла акварелна боя по гърба. И я пусна. Показа ми я на прелката. Пчелата се върти — наистина танц. И после другите излетяха и право при чинийката. Говорят си…

6.

Някъде по онова време за пръв път посетих библиотеката. Детската. Беше филиал на градското читалище, заемаше част от долния етаж на прословутата стара поща. В нея сграда пък бяха настанили вече детската музикална школа. Където също ме записаха.

Цигулка… Мъчих се, мъчиха ме, мъчих ги… Ама не става!

Имам усет за музиката, но нямам ищах към труд. Музикален труд. Просто не ми се занимава с нищо, което не ме е хванало някак си… Абе, не е вдигнало замък в душевното ми блато…

Ходих при Цанко Бозайников. Увлечен по музиката, свирещ на разни инструменти, откъснат от реалността… Даже не щеше да се ожени.

Вдигна в двора на дома си цяла кула. От сгурия — обработена, заякчена. Черна кула — романтична, красива, поразяваща… Всеки ден работеше на нея… До смъртта си…

После кулата постепенно изчезна.

Не търпи родната провинция нещо, което не се яде. Или поне не може да се смени за ядене…

В библиотеката трудно ме записаха. Не бях дори в първи клас. Ама четях. Демонстрирах им го (баща ми беше много горд). И взеха да ми дават по книжка. Детски. С картинки. Които книжки „изяждах“ за вечер.

Неусетно — не мога да кажа как, но стана някак си — ускорявах процеса на четене. Поглъщах по страница за минутка и нещо. И запаметявах. Все още помня цели книги. А илюстрациите визуално си представям и през призмата на далечните спомени.

Та лелките в библиотеката разбраха, че не става дума за нормален читател. Стана им интересно. Почнаха да ме пускат сам да вземам книжки. Тъй като обикновено те избираха — според читателя. Пък и малък град, познават се всички, добре знаеш бай Иван кое ще предпочете — история на изкуството или указания за градинаря…

Нашите решиха, че е време да подравнят малко духовността ми и ме записаха в „Цани Гинчев“…

Днес писателят е позабравен. Не от всички. Някои направо не знаят кой е този. Защото България има щастието и нещастието да роди много поети и писатели. Много! Просто е невъзможно в училищната програма да бъдат включени… Дори не половината… Даже десет процента от изключителните таланти не могат да бъдат обхванати…

Какво да кажем за талантливите, майсторите на художествения разказ, отличните занаятчии, както аз ги наричам…

Пример със сегашните? Не наши — сега у нас графоманията надделява. И себелюбието — стремеж да поразиш света с изкуствените канали на някакъв непознат Марс. А предците ни са оставили правило — простички истории, простичко разказани… Пък читателят САМ ще намери СВОЯ смисъл в авторското слово…

Вземете Стивън Кинг, Агата Кристи, Фредерик Форсайт, Тери Пратчет, Клифърд Саймък… Нарочно посочвам англоезични писатели, търсени, интересни… Типични занаятчии… Разказват леко, не привнасят някаква особена философия, не се опитват да останат в историята, занимават, забавляват, ангажират читателя…

Занаятчии… Но какви!

Човек не може да се храни само с торти (пренесено — да чете само Лао Дзъ, Аристотел, Кампанела, Ницше). Ежедневието иска хляб — хубав, вкусен, направен от майстор хляб.

Не клисаво претенциозно парче тесто, набухано с оцветители и подобрители, а нормален хляб… Подобни творци на истински хляб за душата може и да има днес… Аз не съм открил…

Все се наредили писатели, поети… Най-малкото гении… Та се чудя каква превъзходна титла да измисля, че няма как да се самоопределят…

Аз защо пиша?

Аз не пиша.

Не съм писател.

Просто разказвам.

Каквото се сетя, както мога, което искам…

Уууу, отклоних се…

Та — Цани Гинчев. Както пише в уикито — писател, просветен деец и публицист. Тоест — пишел е разни истории, просвещавал е народа, публикувал е творенията си.

Бил е училищен инспектор в Оряхово. И тогава започват в Бяла Слатина да строят училище. По план — малко, едва ли не къщурка. Цани Гинчев идва, оглежда очертаните с канап темели, остава в града за една нощ. И в тъмното отива, връзва още канап, разтегля основите до нормални за него време. Просто поставя властта пред свършен факт.

Пък и местните първенци, когато виждат строежа, схващат какво става… и си замълчават. Все пак, белослатинчани са…

А училището по-късно кръщават на името на просветния апостол Цани Гинчев…

През 2010/2011 година е имало 188 деца, 70 от които пътуващи от селата. От закритите училища…

Как беше навремето ли…

7.

За първия учебен ден, за първи клас, че и за втори… Малко мътни са ми спомените… Не знам колко ученици бяхме, но надали двеста…

Класна беше другарката Радка Андреева. Мамаша — бих я определил днес. Хубава жена, умна, много спокойна, изключително добра, разбираща от работата си. Конфликти с нея нямахме, грижеше се за нас, а като направехме нещо… Свиваше вежди и се караше. Ама много лошо се караше…

Просто имах късмет да попадна на истинска начална учителка! Задачата си разбираше в едно — да ни даде възможност за очовечаване… Та даже Генчо — повтарач още от първи клас! — я слушаше и дори се учеше. Доколкото манталитетът му позволяваше. (Това лято го видях. Е, не го познах, ама знам къде живее. Комшия ми беше на „Васил Коларов“. Живееха в една малка къща, с две стаички. Мога да кажа, че мизерстваха — нито квалификация някаква, нито желание за труд.

За компания приятен. Даже беше нещо като орел над класа ни. Нали голям, пазеше ни от второкласниците. Че и четвъртокласниците му имаха страха. Ние му пишехме домашните и подсказвахме. Къде с това, къде през леко премрежените погледи на учителите, май завърши някакво образование…

Сега видях — вдигнал къща. Голяма. Без мазилка, но солидна. Личи си, че още не е обзаведена, няма живот в нея. Не разбрах да е женен, но при него какво ли е по правилата… Позна ме — май съм си останал свеж, млад, красив, умен… Но говорихме малко. Общи неща. Минава времето, размиват се връзките, разтеглят се общите теми…)

Училището е на два етажа. Двор — голям. Опира до черковния. До нея стена беше клозетът — външен, разбира се. А отстрани — опитното поле…

Сега, ако случайно е попаднал някой младеж — под 40 години — ще се учуди. Това пък какво е?

А ние не се чудехме. Някъде към половин декар, засят с какво ли не — дървета, зеленчуци… Окопавахме ги, поливахме, торяхме, беряхме… Набраното отиваше в стола. Имахме часове по трудово — реално трудово обучение. С реален труд и реални резултати.

Сега това място е залято с бетон…

Много го обичат днешните директори тоя бетон. Заливат и — няма проблеми… Те ви място за тичане…

А имаше градинки сред двора и покрай оградата, имаше пейки, имаше къде човек да седне на сянка…

Бетон…

Впрочем, така е в бившата прогимназия, така е в бившата гимназия… Но за тях — отделно.

Стаите бяха широки, със светли прозорци, с класически черни дъски. И печки на твърдо гориво.

Видях лятос и Васко Томов. Припомни ми как навремето дежурните чистеха печките и изнасяха сгурията. Та той слизал по стълбите и видял изпусната буца сгур. Инстинктът на всяко момче е ясен и бърз — шут! Обаче, изстрелът бил бая точен. Право в челото на Иво — наш съученик. Главата яка, буцата крехка, пръснала се. Но оня извил като вълк… Минало му. Следа дори не останала. Обаче, Васето имал дребни проблеми от рода на „Ти защо не вдигна буцата, а бързаш да я риташ?“…

Ми, защото е момче, бе…

Ама възрастните подобни свободни и логични разбирания нямат. На тях им дай свързаност, идея, мисъл, анализ, синтез, план, резултат, отговорност…

8.

В детската градина ни бяха полово унифицирали. Не само ни редяха да спим в смесени групи — за пръв и единствен път в живота си спах с две момичета от ляво и дясно, и други две откъм главата и краката… Чарли Харпър ряпа да яде с близначките си!

Но ни и обличаха безполово. Престилки, които се мотаеха като роклички около краката, якички, някакви полукъси гащета. Единствената разлика беше, че момчешките бяха със свободни крачоли (то като че ли имаше защо), а момичешките бяха набрани. Такива бяха и гащетата по физкултура в началното училище. По развяването можеше да се познае полово кой какво е…

В първи клас облякохме униформа. То пък една униформа. Същите тъмни панталонки, светли ризи. Нямаше как да оригиналничим — промишлеността беше сериозна дама и не се занимаваше с разни шарении и капризи. Тъмно — черно, кафяво, тъмносиньо… Светло — бяло, светлосиньо, полурозово… Избирай…

Така че хем ни разуниформиха, хем си бяхме в същите тоалети, както и в предучебния период.

Е, някъде в началото на март ни вързаха сини връзки… Ама какво зубкане беше за това приемане…

„Чавдарчето труда обича,

на помощ първо се притича“…

„Чавдарчето е весело дете —

Играе, пее, учи се, чете…“

(Ей, това го написах БЕЗ ДА ПРАВЯ СПРАВКА! Запомнил съм ги от едно време…)

Я да видя, все пак… Ама наистина съм ги запомнил…

И другите —

„Чавдарчето родината свободна

обича като своя майка родна“…

„Малките чавдарчета

са добри другарчета“…

„Чавдарчето учтиво поздравява,

то възрастните хора уважава“…

„Чавдарчето е примерно вкъщи и в клас,

то помни: «Пионер ще стана аз»“…

Бяха в една малка книжка. На всеки две странички — едно стихче с рисунка. Помните ли?

И дори известно време — до четвърти клас, когато ни вързаха червените връзки, спазвахме тия правила… Понякога… Ама имахме желание да е винаги…

После лека-полека ставахме все по-цинични. Разбрахме огромната разлика между официално и реално. И взехме да се вписваме в системата — официални ангелчета, реално… Реално — ние… Кой какъвто е…

Между другото, така почнахме да оценяваме хората около ни. Уважавахме и обичахме учителите, при които официално и реално се сливаха. Тоест — не ни поднасяха официални неща вместо реалните.

Защото имаше и други — които се изживяваха в реалността като в официален доклад.

Помня една Борянка… Честно, все още се чудя това момиче дали се е къпало голо… Почервеняваше при едно „Здрасти!“… Пък ако някой се излъжеше да я пипне по ръката… Не, че имаше много кандидати. Беше сочна, с очила, наведен поглед, притежаваше рядката способност да говори официални глупости като искрени сърдечни изблици… Завърши май българска филология, стана даскалица. Може да е неомъжена…

Не завиждам на оня евентуален нещастник в първата му брачна нощ…

Макар Ивайло Петров да описва една такава скромна мома — в „Преди да се родя и след смъртта ми“. Която не можели да омъжат, ама като успял един да пробие отбраната й (ега ти богатия и двусмислен език!), почнала да ги хвърля децата като заица — на групи…

Пак се увлякох…

9.

Чантите ни не бяха претъпкани — както са товарите на сегашните деца. Читанка, математика, тетрадки. Пергел, транспортир, мастилница, перодръжка, перца…

Тия мастилници… Колко пъти са се разсипвали в чантата ми… Или са оливали чина…

Писането с перодръжките пък слагаше неизмиваеми белези. Синьо-черни пръсти и дори цели ръце. Пишеш, чистиш перото, пипаш мастилницата, оставяш следи върху чина, после ги пренасяш върху престилката…

Професионален белег — омастилени ръце и физиономии… Перодръжките — от оцветено дърво или някаква пластмаса, с постоянно сменявани перца. Пази, Боже, да се закачи косъмче на върха им. Тръгваха едни зацапвания… Та се налагаше пак да започваш. Като преди това или изчистиш перото с рязко полунатискане на чина, или направо го смениш. Ако се е разкрачило и прави две линии…

Наистина, старанието помагаше при писането. И имаше нужда от изучаване на краснопис, както казваше другарката Андреева.

После се появиха химикалките и стана една… Почнахме да пишем на развален китайски. Не помагаха и лошите оценки заради почерка. Аз, например, пишех като доктор с двадесетгодишен стаж. При това с левия крак. Без да събувам обувката…

И сега си пиша така, ама кой обръща внимание…

Компютърът изравни почерците. Но не може да оправя правописа. А на него обръщаха огромно внимание. Имахме едни малки речници — за начално училище. И ги носехме с мен. Баща ми намери среден по обем речник, та го мъкнех с мен. Големият стоеше на скрина. Полза има. И днес не допускам (почти — и аз съм човек, макар жените сутрин да ми викат, че съм бог!) правописни грешки…

Писането изучавахме бавно. Точки, чертички, ченгелчета, всякакви завъртулки… После буквичките… И цели думи… Никакво бързане за постижения!

Основното е, че училището е основно. А основата се гради бавно. И качествено.

Няма защо да се демонстрират млади таланти, да се фуклявят кое пеело, кое рецитирало, кое пишело стихове, че и проза… Абе, то не може тоалетната чиния да улучи…

Но — времена…

И хич не се усещат младите родители, че подобно бързане погубва евентуалните таланти. Хидропонната система на съвременното ГМО образование дава ярки цветове и празни плодове…

(Малей, това звучи великолепно… Трябва да си го запиша!)

Чиновете бяха почти за нас. Но дървени, тежки… Няма как да влачиш подобен хипопотам подире си, както днес правят децата. Е, те не са виновни — с тия сланини по себе си не могат да се измъкнат дори от свободните маса и стол, та ги понасят…

Ние бяхме тънки, пъргави. Не само че магазините не преливаха от лакомства или фаст-фуди. Нямахме спирачки… Хапваш и… Улицата — тоест, светът! — е твоя…

А как хапвахме… Сещам се — баща ми ме прати за хляб. Половинка. Но бял… 25 стотинки…

Фурната беше през пресечка. Тъкмо бяха извадили хляба. А той… Мек, дъхащ, топъл, ароматен… Което обяснява защо до нас стигна само част от долната кора. И то само, защото си я оставих за края…

Баща ми ме върна и предупреди да бързам, че трябвало да се връща на работа… Ама хлябът си беше топъл, ароматен… Пък една баба ми предложи да посипе мерудия… Майка ми ме видя от прозореца и чух как каза на баща ми, че трябва Огнян да отиде. А той ми подаде нови пари и каза: „Бе, да върви пак тоя — барем се е наял вече…“

И така си е — брат ми щеше да почне отново…

Какво? Съвест?

Абе, хора — вие на седем години били ли сте с топъл, бял, пухкав, дъхащ на мерудия и слънце хляб в ръце?

10.

Така и с математиката. Писане на цифрите… Заучаване… Задачки… Таблицата за умножение…

Тогава доста неща се даваха да се запомнят завинаги. Наизуст. Таблици, формули, стихове…

Днес… Има ги в интернет… И мозъкът се заема да търси… Като остава със съмнението — така ли е?

Нашите мозъчета бяха като шкафове в противоатомно скривалище. Всичко нужно трябва да е на място. За момента, в който потрябва.

Какви разсъждения, ако нямаш база? Фантазирахме — и то яката. Но мисленето не е само фантазия. А свободен полет — над твърда земя. Реална фантазия…

Рисувахме — с моливчета, после с акварел… Пеехме…

Даже оценки получавахме. В четвърти клас започнаха. Не знам кой и защо, но беше избрал „Цани Гинчев“ като базово училище за реформаторски експерименти. Пробваха лично оценяване и преподавателски екип — в четвърти клас. Тоест — вече получавахме оценки за извършеното. Не общи, на края, а текущи. И не ни преподаваше само другарката Андреева, а по всеки предмет преподавател.

Ние си я искахме нея, обаче… Кой те пита… Свикнахме… Мисля, че след това въведоха това в цялата страна.

Та имаше една учителка по пеене. Лоша ли, добра ли — аз името й не помня, та нея ще описвам…

Ами така е — помнят се добрите и лошите даскали. Не го ли помниш — безличен е бил. Не помня какво преподаваше, как…

Само една история остана в съзнанието ми. Писа ми двойка по пеене.

Даааа…

Е, а аз съм тарикатче. Ама много хитро.

Както си въобразявах.

И седнах с гумичката да изтрия двойката. Много внимателно и старателно. Изтрих я. Така чисто, че на листа остана дупка…

Ама важното беше, че двойката изчезна. Отнесох си после пердаха. Навремето и това го имаше. Нормално — както казват англичаните, който жали пръчката, не жали детето.

Даже в училище имаше шамари. И в горен курс се е случвало.

Сещам се за някакъв Владо. Софиянче, не помня защо баща му беше в града ни, та го бяха записали при нас. Май в четвърти клас дойде, някъде след пети замина.

Нагло копеле! Бягаше от силните — Генчо не го забелязваше, защото тоя изчезваше мигновено при вида му. Обаче, се пишеше на бабаит при такива като мен. Не смятам насилието за аргумент. Но — между интелигентни хора. Простакът разбира само от сила. Както тоя Владо.

Закачаше се — както наричахме тия провокации. Предизвикваше ме (не само мен, но мен ме беше „харесал“, защото четях). Един ден Генчо ми каза, че трябва да набия тоя наглец, иначе ще ми пощури живота. „Удряй в носа — каза ми. — И не спирай!“.

След часовете пак си тръгнахме с компанията, Владо се лепна за нас. Пробва да ме спъне, опита се да събори чантата ми… И го светнах право в носа…

Седна… А аз го заритах… Без да мисля, без да гледам, без да оценявам пораженията…

Спряха ме.

Пък тоя Владо се сви на земята и захленчи. Дори не рева — само скимтеше… Това му беше силата — докато насреща излезе друга. Може да е по-слаб от него човек, но самият факт, че се опълчва, смазваше подобни простаци.

Но той продължаваше опитите си дори към учителите. Жените го водеха при директора, обаче оня схвана, че слабостта им е нежеланието да се разправят с някакъв пикльо. И продължи…

Докато веднъж не опита при Васил Станчев.

11.

Това стана в пети клас, но ще го разкажа сега.

Имах късмета, че литература ми преподаваха двама мъже. Истински. Свестни, умни, разбиращи учениците, със самочувствие и професионализъм.

Васил Станчев в прогимназията и Игнат Николов в гимназията. Станчев е жив и здрав, в старчески дом в село Попица (бележка 2015 — почина! Лека му пръст!). Николов почина на другата година след завършването ни. Наскоро минах край гроба му и установих, че е бил по-млад, отколкото аз сега…

Но за него — в другата част.

А Станчев не си поплюваше. Специалист, словесник, както казват руснаците, той хич, ама хич не обичаше пренебрежителното отношение към предмета му.

И, когато Владо го пробва… Забелязали сте, нали? Подобни типчета пробват даскалите и разбират къде може да се лигавят, къде няма да стане тяхната. Та пробва да го провокира.

Станчев го вдигна за яката, занесе го до вратата, с един шут го изпрати в нея, вратата се отвори под напора на летящия лигльо и той изхвърча в коридора…

Повече тоя не посмя да се обади в час. Дори при изпитване говореше тихо-тихо…

Да се върна в началното училище.

Там се събрахме с момчетата и момичетата, които после станаха част от живота ми до 1971 година.

За Васко споменах. Краси Борисов беше. Леко пълничък, една година по-малък. Баща му искаше да го формира като свое копие, Красьо на инат теглеше в друга посока. По-сетне, в прогимназията, баща му ни преподаваше биология и имах някои проблеми с него.

А Краси беше от компанията. След часовете си тръгвахме заедно — аз, той, Маргарита, Генчо… Нашата махала. Разделяхме се при къщата на близначките, после Генчо се отбиваше в тях, Маргарита ме изпращаше до нас, а тя продължаваше още петдесет метра…

Близначките? Лятос минах край къщата им. Една руса жена чистеше отпред. Попитах я за Тони и Нели. Оказа се, че са си живи, здрави, добре са…

На времето изживяха страхотна трагедия. Майка им се самоуби. Обеси се. Възрастните обсъждаха, разбира се, клюки всякакви се носеха. Но аз винаги съм мразел подобни обсъждания (ако не се отнасят до политикани!) и затова съзнателно дори не се вслушвах в коментарите…

Помня, че ги изпратиха някъде далеч, при роднини. После се преместихме и рядко ги срещах. Хубави момичета бяха (предполагам — и са)…

Играехме си до тяхната къща. Имаше празен двор, използвахме го.

Това беше точката, преди да се разделим кой накъдето…

Маргаритка беше пълничко девойче, стандартно по мислене и вид. Но добро другарче. Учехме заедно и в прогимназията, дори ни има на снимка как носим табелата на училището.

Миналото лято рекох да видя какво става с нея. Съседката й каза, че починала малко над петдесетте…

И Краси го няма. Стана военен, после рак на стомаха, операции — не го познах, беше се смъкнал много… Почина…

Няма го и Румен Нинков. Дребен, изживяващ явно някакъв комплекс, беше много упорит. При това скачаше на бой всеки път, когато сметнеше, че е пренебрегнат. Биеше се със зъби и нокти, та по-големите го избягваха. Учехме заедно после в прогимназията, в гимназията.

Приеха го физика. Но не следва…

В казармата го застреля едно момче. Пак от нашия град. При това — адска случайност. Натиснал спусъка при изпразване на автомата, бил забравил патрон в цевта, куршумът минал през затворената (!) врата и…

Споменавам и Николай Маринов. Майка му преподаваше литература в прогимназията. Тиха, кротка жена. Николай обичаше да чете, събираше марки, беше добър математик…

Почина преди няколко години. Стегнало го сърцето, прибрал се вкъщи сам и там…

Отиде си и Иво Иванов. Пак сърце… И пак преди 60-те…

Мрачно стана, но такъв е животът… Аз говоря за тях като за деца, а те са спомен в душите на внуците си. Без Румен — той загина на 20 години…

Лека им пръст!

12.

Малко мрачно завърших предната глава, обаче… Няма как да избяга човек в миналото. То винаги включва и тъжни моменти…

А навремето ние малко ги подминавахме. Детство, важни проблеми — ще играем ли днес, какво ще играем, ще ме изпитат ли, мале, тая тройка как ще оправя…

Играехме… Уличките тогава бяха тихи. Автомобили почти нямаше, от време на време ще мине някоя каруца… И това е… Нямаше и улични кучета, де…

Така че ритахме топка (не смея да го нарека футбол, но играехме — това е важното). И намирахме време за други забави. Както и за учене.

Така стана, че след 1965 година се преместихме в сегашната къща. Вечер в кухнята се събирахме всички. Баща ми отворил вестника, майка ми нещо пере, глади, шие, аз и брат ми четем…

Помня как последователно изчитах — понякога на глас — „Славейче“, „Дружинка“, „Пламъче“…

Тия дни включих в колекцията си от издания 1950 — 1970 година брой на „Славейче“ от 1960 година. Имам няколко пълни годишнини, но тая от 1960 ми липсва, взех само брой 4. И то само заради спомена.

Чета аз на глас заглавието на едно комиксче — „Тунчо и пеЧените хора“… „Как, как…“ — вдигна глава баща ми. Погледнах и пак бързо рекох „Тунчо и пеЧените хора“…

А после се поправих „… и пеЩерните хора“…

(За едно момче, което разкрива бракониери на риба, а отначало ги мисли за пещерни хора, тъй като ония се крият в едни пещери до селото)

Смях…

Ами… Първи клас, мъча се да чета бързо, допускам грешки… Но я запомних за цял живот…

Та детските списания и вестничета („Славейче“ имаше и малка библиотечка, и вестниче) четях от кора до кора. После почнах и вестниците за големи. И, разбира се, подхванах библиотечката върху скрина в спалнята. Не бяха много книги — малко над петдесет. Но — „Кон-тики“, „Аку-аку“, „Любовните приключения на ателие «Мирет»“, „История на Древна Гърция“…

Абе, като селски ерген — не подбирах…

Читалищната библиотека също бях подпрял. Помня — звучи анекдотично, но си е така — в първи клас взех „Гущерът от ледовете“ на Петър Бобев. И едната библиотекарка — истинска чиновничка, негледаща ме с добро око, защото през ден я карах да пише в картона ми, ме попита защо баща ми не е на работа. Малък град, всичко се знае… А тогава се вихреше епидемия от грип.

Казах й, че е болен и вкъщи, пък тя сериозно ме предупреди да не му давам книгата, защото ще се заразят хората… То и за мен звучеше нелепо още тогава, сега се подхилвам на подобни неграмотни убеждения.

Баща ми я прочете, разбира се. И никой не се зарази. Ама…

В трети клас един ден другарката Андреева каза, че сме вече големи и можем да вземаме книги от училищната библиотека. Който иска — вечерта в шест да дойде, ще му дадат книжка.

Отидох, естествено. Пред вратата на учителската стая чакаха десетина ученика — половината от нашия клас. Библиотеката беше един голям остъклен шкаф — до тавана, библиотекар един от учителите. Погледна ме и ми даде крайно неподходяща за третокласник книга — „Баскервилското куче“. Но нали вече ми се носеше славата на четящ…

За вечер я прочетох. Обаче, се оказа, че училищната библиотека работи само два пъти седмично. Е, имаше полза — много книги открих там. „Баскервилското куче“ я имам и на български, и на руски. Но преди година я намерих точно в онова издание, което ми връчиха в мъгливата есенна вечер. Което четох почти скрит под одеялото. А това ме караше да вдигам глава при всяко изскърцване на клоните по прозореца…

Четях вечер. И понякога нощем. Защото празен ден нямаше.

Училище, подготвяне на уроци, ходене зад реката — за трева за зайците, чистене на клетките, това-онова из дома… И, разбира се — игрите.

Казах ви — празни улици. Момчетата и момичетата от махалата събрани. Момичетата най-често бяха върху нечий пясък (строеше се, ремонтираше се, на улицата винаги имаше купища строителни материали. Кой ще ти краде…).

Играеха си с кукли, приказваха си… Бе как не свършиха тия техни приказки! И на 60 са станали вече — ама като седнат да си говорят…

А ние не се занимавахме с такива безсмислени глупости. Ние ритахме или играехме нещо друго, смислено. Стражари и апаши, челик (аааа, помните ли тая игра, нещо като смесица от крикет и городки?), гонехме тенекиено колело с извита желязна пръчка, понякога снизходително слизахме до момичешкото ниво и приемахме да поиграем на криеница…

(Веднъж се скрихме с едно момиче под стълбите на строяща се къща… И, докато ни намериха, така се бяхме свили и притиснали… Спомениииии…)

Но това не е за вас…

13.

Това — лятото. А зимата не я изкарвахме край печката или пред компютъра.

Впрочем, нашите игри изискваха повече интелект, повече фантазия.

Какво му е интелигентното да трепеш извънземни или чудовища, зомбита, живи мъртви и тем подобни електронно генерирани дзверове? Появяват се и трябва само да раздвижиш пръсти, че бързо да ги трепеш и минаваш от ниво на ниво. А картинките са като истински — ама направо истински. Да се вживееш в играта…

Ха вживей се, ако имаш две пръчки — едната дълга, другата дебела. И дългата е конят ти, дебелата — пушката. Мяташ се на него, грабваш я, преследваш враговете, гърмите се…

Да, ама най-напред трябва ДА ВИДИШ тоя кон и тая пушка. И не само тях. Трябва да видиш и оръжията на противника. Но да не виждаш Краси с пръчка, а някой ояден, с къси мустачки, злобен поглед и скърцащи зъби гад…

Няма компютър, няма генерирани измишльотини… ТИ трябва да си го представиш и изживееш…

Изисква се артистичност, изисква се фантазия, изискват се и познания — защото някак си е смешно да видиш троянците с пистолети, нали?

А точно по него време въртяха „Троянската война“ със Стив Рийс… Ихаааа… Колко пъти сме го гледали… Как разигравахме сраженията… И как редактирахме световната история…

Абе, не може гадните гърци — с оня ми ти Агамемнон, с тариката Одисей и другите, да победят благородния Еней…

Ти остави това, ами как подлият страхливец Парис ще убие Ахил… Е, Ахил не е „наш“, ама все пак е силен воин… И не може — абе не става, бе! — Парис да го гръмне с отровната стрела…

Та променяхме историята, въртяхме я как ли не…

После, впрочем, когато намерих чудесно издание на „Илиада“ — голяма книга, с класически илюстрации, издание преди 1944 година… Цялата я прочетох. Искаше се — в девети клас — да познаваме текстовете в „Библиотека за ученика“, но детските игри така са залегнали в мен, че седнах и прибавих оригиналната „Илиада“ към нашите истории за Троя… Прибавих — не замених. Нищо от детството не бива да се изхвърля. Защото то е винаги част от нас…

Какви дуели с мечове сме въртели след „Кръстоносци“… Какви армии се сблъскваха след „Даките“ и „Калоян“… Какви приключения изживявахме след филмите за Винету, отделно след поредицата с Гойко Митич…

Но да се върна към зимата. Сняг. Това е първото, за което се сещам.

Днешните деца ще кажат — „За някакви си пет сантима киша?“…

Пък аз помня снежни преспи над метър и половина. В града. Минаваше снегорин. Трактор, влачещ дървен триъгълник. Преспите се издигаха нейде към два метра. Вървяхме в тунели до училище. Но никога нямаше отменени учебни занятия… Улиците изчистени, печките бумтят, токът не гасне…

Проклет социализъм — как ни е тормозел…(Това е ирония! — може да има някой гейбераст, де да знам…)

И ние продължавахме войнствените игри в снега…

Има нещо в психиатрията на човека. Нещо животинско, от джунглата. Вечна борба, вечна война, вечно оцеляване. С което може да се обясни детското желание към игри с насилие.

Не, не съм против — когато насилието е в ОСЪЗНАТА игра. Когато стане част от мисленето е друго…

А ние добре разбирахме и разделяхме играта от реалността. Увлечение, увлечение — ама и шамарите играеха добре ролята на спирачка на фантазията и завой към действителността…

Нашите игри бяха свързани с реалността.

Или поне — с това, което беше около нас…

14.

Тогава някъде прочетох Гайдар. И ми допадна „Комендантът на снежната крепост“. Не знам дали сте я чели. Финската война, Тимур и другарите му си издигат снежна крепост, други ги нападат…

Точно тогава падна големият сняг. И ние започнахме строеж. Три дни… А може и повече, я градихме. Основата беше на метър височина, стените — колкото нас. Тоест — издигаше се нейде на 2,50, че и повече метра.

Разделихме се на две групи и през ден едните атакуваха, другите бранеха крепостта. Направихме си снежно оръдие. От старо дървено уредче за масло (някъде му викат „бучката“) се вземат няколко дъги и се стягат с обръч. С черяслото се изтикват топките. Скоростта не е малка, но скорострелността не я бива. Но си е оръдие…

Направихме „гранати“. По замисъл, сняг в хартиен плик трябваше да се пръсне и порази… Но само се късаха пликовете и толкова.

Старите снежни топки си бяха най-доброто оръжие. Разбира се — без камъни и лед в тях! Абсолютна забрана! Което не означава, че когато ходехме да се стреляме с другата махала, не слагахме бучки в снега… Ама те не са от нашите, така че…

Бяхме почнали да строим и ледена къща, но се позатопли и лека-полека крепостта даде фира. А следващите зими или не бяха толкова снежни, или… Просто ни нямаше. Преместихме се.

Но тая крепост ще я запомня.

Дори малките играеха в нея. Срещу нас живееха двама братя — по-дребни. Пеци и Лабо. Бяхме близки семейства. Обаче, съм запомнил дома им с нещо страшно. Някъде в първи клас съм. Отивам до тях, отварям вратата на двора, влизам… Всичко е нормално… И изведнъж… насреща ми… страшен звяр… Хвърчи! Направо отгоре ми…

Като вреснах… като отцепих… като бягах… Направо върху портата се покатерих…

А то — прасето. Отворило някак си вратичката, излязло и, радостно от свободата, се юрнало из двора… И те ти колега по забавление. Аз…

Много се уплаших, ей… Ама зимата си хапнах яката… Ще ме плаши той…

Да се върна на зимата.

Извън града беше по-тежка. Много сняг, но… Народът го е казал — „Голям сняг — дебел комат“. Ходеха, та слагаха леси по полето — за снегозадържане. А тракторите боботеха и не оставяха затрупани пътища. Само веднъж имаше произшествие.

Свърши ваканцията, трябваше да се връщаме в Бяла Слатина. Автобусът беше типичен за ония години — с ремарке. Влизат хората, шофьорът затваря вратата. А в ремаркето има негов помощник. Дали имаше спирачка нещо — не помня, но човек поставяха.

И тъкмо на пистата между селото и града, автобусът закъса. Спря. Пистата са няколко километра път, идеално (тогава!) асфалтиран, широк към сто метра. Резервна самолетна писта.

Там закъсахме. Но мина камион, казаха, че ще се обадят и след половин час се зададе колона — два трактора с триъгълници и автобус. Прехвърлихме се в него, тракторите разпериха дървените гребла, повлякоха повредения автобус… Никакви мотания, никакви отлагания, никакви „тежки метеорологични условия“…

Но беше друго време…

И други хора…

15.

На 2 юни 1964 година ни раздадоха свидетелствата за завършено основно образование. Това стана в салона на училището — неголяма зала, но със сцена. Подписът на директора не се чете, класната Радка Андреева се е подписала ясно и красиво.

Общ успех 5,66. Поведение — примерно. Минава в пети клас… Български език — 6, математика — 6, естествознание — 6, история — 6, география — 6, физическо — 6…

Демек — нещо като елински тип. Здрав дух в здраво тяло… Натам са три петици. Рисуване, пеене, трудово обучение.

Обяснения има, но какъв е смисълът? И все пак…

Тогава се искаше да си едва ли не всестранно развита личност. Например, задължителната шестица по рисуване. Да, ама ако не можеш да рисуваш? Или имаш свое виждане? Не се търсеше отношение към изкуството, а създаване.

Обаче…

Да си признаем — ние сме потребители на изкуство. Малцина са създатели. Много по-малко от тия, дето си мислят, че могат да го правят. Така е с пеенето… Ами нямам глас…

Иначе — усещам, влизам в тон… Людмил Янков — героят от Еверест, когато се женеше за колежката ми Магдалена, държеше да бъда на сватбата. „Имаш много вярно усещане на песните“ — каза той…

Но навремето искаха да пееш хубаво… Като сложиш и навлизането в пубертета с фалцетните извивки и гранулирането на гласа…

А трудовото е друго нещо. Не съм фен на физическия труд. Смятам умствения за по-важен и по-сложен. Някак си е абсурдно селяндурското отношение — „Море да ти дам мотика №8, да видиш как се копа…“

КОпал съм (с ударение на „о“). Случи се веднъж, че ми дадоха права лопата и ме пуснаха на 2 декара градина. Обръщах… докато я свърших. Нищо нещо — забиваш лопатата, вадиш с пръстта, обръщаш, забиваш… Никакви мисли, никакви проблеми, автоматизация, тялото си бачка, теб те няма…

После изпих една ракия, пуснах си душа — от варела, дето цял ден слънцето го напичаше, свалих пластовете кална пот, седнах да хапна и да си почешем езиците…

Никакви проблеми после… Отдих… Не мислиш за утре, не мислиш за някаква отговорност, нищо…

Затова някои мислители казват, че робите са най-щастливите същества. Спят, работят, хранят се… Никакво мислене! Е, тялото се уморява, но с това се привиква.

Свобода няма — ама защо ти е свобода? Само проблеми с нея…

Римляните са имали три вида оръдия на труда — мъртви (лопати, мотики), живи (волове, магарета), говорещи (роби)…

И казармата. Не му мислиш — да се копае от дървото до обяд (гениалното фатмашко съчетаване на пространство и време)… Ама не трябвало тука… Не ти пука. Ти си изпълнител, отговорност не носиш…

Пък ако си, да речем, чорбаджия на малко магазинче, тип „гаражче“… Проблеми… Поръчки, цени, проверки, задължения… Цяла нощ се въртиш, мислиш, планираш, предвиждаш…

Да не говорим за по-сложни професии, които изискват интелект и отговорност…

Докато си почиваш от уроците, викаха ни, я прекопайте градината… От умствен труд, казал някога някой кретен, се почивало най-добре с физически… Ако приемем, че това е вярно, разменяме местата във формулата. И излиза, че от физически най-добре се почива с умствен…

Да сте видели копач или зидар да решава интеграли или пише стихове — за да си почине?

Поради което втората половина на удостоверението за завършен четвърти клас е доста маловажна за мен. Ама пусти чиновници — изискват общ успех… Като че човек може да е еднакъв навред…

Аз и днес не вярвам на пълните отличници. Зубрене е пътят към шестицата по предмет, който просто ти е далечен. А няма как ВСИЧКИ предмети да са ти приятни. Което да те накара да задълбаваш в тях, да търсиш още и още, да станеш повече от знаещ в областта им…

Едно е обща култура — необхватна с критерии и оценки, друго е общ успех. Който се измерва механично от средно аритметичното по всеки предмет.

Обаче, кой ти е обръщал внимание тогава…

То и родителите (с изключения) разбираха добре какви са наклонностите и интересите на детето и само от време на време напомняха за тоя пуст общ успех… Но тия напомняния се увеличаваха в прогимназията, ставаха натяквания в гимназията, пък последната й година…

И до там ще стигнем…

Евентуално…