Георги Коновски
Свободен полет (3)

1.

Пред мен е Бяла Слатина.

Фактически — пред мен е картата на града. Днешният. Която е украсена с нови имена на улиците, та в съзнанието ми се оплитат названията им отпреди и сега. Сегашните, впрочем, ме интересуват дотолкова, доколкото понякога поглеждам табелките.

Иначе си ги знам от едно време.

Е, няма как да си живял на „Васил Коларов“ 107 и да се окаже, че е било „Хан Крум“. Моите уважения и преклонения пред кана ̀(правилното!), но… Той е част от българската история, а улицата от моята. И в моята памет остава някогашното й название…

Всъщност, предполагам, че канът това изобщо не го вълнува…

А романтична Бяла Слатина е простряна пред мен като шарена черга. Такава, каквито баба ми тъчеше на стана в мазата.

Аз стоя горе — на разклона, до бившата асфалтова база. И виждам дори къщичките по лозята вдясно. А в далечината е шосето към Борован…

2.

Градът познавам в посока изток — запад. Да, живяхме на „Димитър Благоев“ (не пазя спомени, сетне се интересувах от къщата).

После бяхме в Старата поща — няма я вече. И баща ми купил малката къщичка на „Васил Коларов“, 107.

После ще я описвам. То и нямаше какво толкова да се описва, де…

На улицата протичаше социалният ми живот. Приятелчетата бяха от махалата. А тя обхващаше нашия квадрат на картата — с център улицата ни, от запад „Васил Левски“ (Попишкото шосе), от изток Скът…

Лятос гледах — реката блатясала, няма мостче. А навремето по него минавахме отвъд, после на Люш. Малък връх (абе, за тази равнина си беше връх!), от който зиме ставаха най-хубавите пързалки. Помня как се изкачваше нагоре цяла колона деца, влачещи шейни, кормилачки, дъски дори… Пък оттам се пускаше колона с крясъци и ръкомахания.

Случвало се е да стигна от върха чак до реката. Там правех рязък завой — да не съм луд да се бухна в леда.

Реката замръзваше. И ставаше годна за пързаляне. Имаше кънки — парче дърво, върху му вързано желязо. Подостряне имаше, но рядко. Важно беше върхът да е остър. И си бяха опасни — имаше доста порязани крака при сблъсък.

Веднъж пострадах и при пързалянето. Пуснах се от върха, следях шейната пред мен, внимавах в посоката и с викове скачах над бабуните, когато нещо така ме шибна през лицето…

Добре, че нямаше повреди, нито белези…

Някакво хлапе се качвало нагоре и размахало шейната, за да му е по-удобно. А точно в тоя момент съм прелетял… И то пострада — крак беше изкълчило или счупило. Защото така ме цапна шейната, че и него завъртяла…

Имаше горички наоколо, а на север беше конопената фабрика. На юг реката беше на вирове. Като най-популярен беше Овчия. Който май стигаше близо 3 метра.

И там ми се случи случка. Щях да се удавя. Скочих, резнах водата… И се нахендрих (казано по нашенски) върху един дънер. Завъртя ми се главата, но някой ме дръпна, хванах висящ от брега храст, изтеглих се…

Пуууу… Цял час после се освестявах.

И да не мислите, че повече не съм скачал? Да, бе…

На север реката прави завой и минава покрай пазара, а сега автогара. Там беше удобно за риболов. Висяхме с пръчките… И понякога нещо хващахме.

Въдицата се правеше лесно — режеш дрян или нещо гъвкаво, връзваш кордата, слагаш кокошо перце (долната част) за плувка, връзваш кукичка… И какви оптимисти сме били… Слагахме големи кукички дори…

До автогарата се стигаше по стария мост. И сега е там. Каменен, солиден, но малък. Има място за минаващ камион и пешеходци.

А до пазара беше сградата на СОАТ. Имаше такова дружество на частници — собственици на камиони. Баща ми работеше там. Двуетажна къща, превърната в административна, наоколо малък паркинг (камионите държаха по домовете). Колко съм висял по туй поле…

А отпред имаше огромна празна площ. Сега е на автогарата, навремето беше общоградска.

За панаира…

3.

Той се провеждаше, провежда и сега, през есента. На 14 септември, Кръстовден.

Провинциален панаир… Бараки, палатки, певци, люлки, бирарии, всякакви сладки неща… Тогава нямаше подобни глезотии като санитарни контроли. Направо на полето се бяха разположили сладкарски павилиончета. Че и директно върху куфари ни предлагаха петлета, пръчки, захарен памук…

Ухаааа…

Най харесвах лепкавия захарен памук. Лапнеш — нещо, глътнеш — нищо… Ама толкова хубаво…

И бонбони… И вафли… И боза…

Боза, но от големия бидон. Варяха я в града — имаше работилница. Голям чан, а в малката стая две масички. И бозата я точат директно от него. Кеф ти резлива, кеф ти сладка — това от бидоните. Като вземеш една кифла или баничка… За 18 стотинки толкова ядене. Вкусно. Засищащо…

На панаира имаше и бирарии. Не една — де могат вечер толкова хора се побра. Мъжете в костюми — солидни, от дебел плат, жените в модерни рокли, шити за събитието… И вечерта всички: „Къде отивате?“ — „На панаира“… Децата бяхме в къси панталонки и бели блузки, момиченцата в леки, свежи роклички.

Семейството минава по люлеещия се мост. Направиха го нейде към 70-те. Сега е неподвижен, но тогава се люшкаше, младежите се засилваха и го клатеха, момичетата пищяха… Веселба…

Сяда се в бирарията, сервитьори имаше май само в една от тях. Другите бяха на самообслужване. Бащите отиват, изчакват чинно реда — тарикатите бързо научаваха правилата, вземаха халби с бира, шишета с лимонада, в хартия завити кебапчета…

Вилици?

Ха…

Панаир с вилици… Че вие ножове и салфетки ще поискате…

Имаше и тъжни моменти. Не знам защо, но в главата ми се е забила една случка. Седим на масата, хапваме — първото кебапче се яде бързо, лакомо, второто бавно, с наслада… Абе, каква наслада — с кеф…

Някакъв човек — в чисти, но вехтички дрехи (това го помня) спря до масата. И каза нещо на вуйчо Тошко. „Какво, какво?“ — недочу той. Онзи повтори — някак си глухо. „Може ли от кебапчето… Малко…“ Вуйчо му подаде цяло кебапче, после и халба с половината бира в нея…

Имаше бедняци, имаше… Не толкова много, не така изпаднали, но ги имаше…

Филип, Гошо Ламера… И те са герои тук. Но за тях — по-късно…

4.

Като съм тръгнал по празненствата, да кажа за „Чайка“. Сега викат на местността Езерото — то и ние така казвахме, ама „Чайка“ беше нещо особено.

Ресторант край езерото. Самото то представлява два бъбрека, съединени, над връзката минава мост. Навремето имаше дори лодки… За неделя вечер… А по-късно и съботата стана почивен ден, та две вечери беше пълно с хора там.

Приятно място — от едната страна се извисява баирът, от другите зелена гора, малка поляна, по-натам големи поляни. На тях играехме футбол, имаше и очертани игрища даже.

В ресторанта хората сядаха само при по-лошо време. Обикновено масите бяха навън. Имаше дори естрада. И певци пееха.

То певци имаше и по панаирите. Помните ли? Маса, стол, пред човека хармониум или свиреше на акордеон (акардьона, както викат по нашенско). Отгоре черен чадър. Не толкова против дъжд или слънце, колкото като знак.

И пее — „Иванчо си ножа извади, та си Марийка прободе…“ След което спира, вади книжка и казва: „Който иска да разбере какво е станало натам — книжката е 20 стотинки…“

И купуваха… Най-вече жените — от селата, по-възрастни, но купуваха…

А ние не стояхме при певците, ами тичахме на люлките. Бяха няколко вида. Детските — въртяща се платформа, с всякакви кончета, коли, животни разни. В кръг, някакво детско чувство за полет ни обхващаше, настроението…

Какво знаят днешните деца за настроението? Ни електронни игри, ни клипове могат да го докарат…

Имаше виенско колело. Задължително! Кабинки, вертикално издигащи се и замайващи, слизащи и каращи стомаха да се събере на топка към гърлото…

А връх бяха моторните люлки. На синджири висяха седалките, отпред се закопчаваха също с вериги или колани. И задължително минаваше човек, та проверяваше. После се завъртаха…

Ихххааааа… Направо умът ти да зайде…

Някои — от големите — умело заемаха позиции до каките, завъртаха веригите една в друга, омотаваха се в прегръдка, така летяха и отлитаха…

А отдолу ревниво и внимателно ги следяха родителите. То и без това всичко се знаеше в малкия град. На единия край кихнеш, от другия ти казват „Наздраве!“.

Малък град…

Ама град…

Но малък…

Както казва племенницата ми Искра: „В нашия град всичко е в центъра“…

5.

Между „Васил Левски“ и „Христо Ботев“ е градският парк. Около два квартала заема. Беше зелен, с храсти, дървета, пясъчни пътечки. И табелки „Не гази цветята“ имаше. Имаше и цветя, де…

В източния край беше паметникът на Сталин. Свалиха го една нощ през 1962 година. Имаше — нямаше… Остана постаментът — солиден, близо метър висок, около три квадрата площ.

Храстите бяха удобни за игра на криеница, а лятно време така разцъфтяваха… После решиха да модернизират „пространството“. И го заляха с бетон. Сега има дървета — затворени в клетки от два квадрата. Има и някакви цветя. Няма живот. Бяло, заслепяващо при слънце, сиво при дъжд. Къде да се играе — бетонът не е пясък…

В долния край на парка имаше лятна читалня. Изнасяха книги от библиотеката, пазеха ги в една барака — но солидна, боядисана, приятна. Отпред няколко дървени маси и столове. Вземаш книжка, четеш…

Красиво, приятно — особено в жегите…

Насреща й — детската градина. Бивша болница. За нея ще кажа някоя дума натам.

Сега е пак парк — но пак модернизиран. Има детски кът, но някак си…

На „Георги Димитров“, сега „Хаджи Димитър“ около 70-та година построиха хотел „Скът“. Веднага кръстен „Скъп“… Хубав беше — ресторант, механа, две кафенета, външен двор с маси.

Сега там е общината. Чиновничеството зае мястото. Защото и пари нямат хората…

До хотела беше гинекологичното отделение на болницата. Защо там — дявол знае. Но що деца са изпискали за пръв път във вече старата сграда…

Площадът беше навремето пак площад, обаче… Да, познахте — без сегашния бетон. Имаше паметник на Цола Драгойчева, после го махнали, сега пак го сложили…

Малко встрани е паметникът на поета Николай Хрелков. Хубав поет, интересен, не е гений — но е типичен български талант. Колко такива поети имаме в историята си… И не може всички да се изучават — много са, много…

Ето едно — наслуки избрано — негово стихотворение:

Има една песен

Има една песен в моя роден край,

Колко скръб изплаква със нея народа!

 

Пее я жътварка сред поля безродни —

и работник морен глухо я ридай…

 

„Литнал с песен бойна, върху буен кон —

литнал де се бие млад несретник с мрака.

 

Ала там далече в утринния бронз

притаена смърт го чакала, причакала…

 

Бил той млад и хубав, бил той смел стрелец,

но десница трепнала и юзди изпуснал!

 

Като вихър литнал разярен жребец —

и понесъл буен седлото си пусто!“

 

Пей я, пей унесен ти другар и брат,

вий сестри робини, пейте и ридайте!

 

Ала пейте тихо в моя роден град,

да не би да чуе клетата ми майка!…

 

Има една песен в моя роден кът —

сред фабрики душни и поля безродни:

 

тъмна душна песен за моята смърт,

тъмна, душна песен за скръбта народна!

6.

Сещам се как една година другарят бай Тошо идва в Бяла Слатина.

Той не обичаше нашия край. Не само заради хората от отряда „Гаврил Генов“ и Горуня.

Легендата казваше, че веднъж — когато идвал с кола, нейде между Баница и Борован по него стреляли. Кой, защо, дали… Просто дочувахме…

Но тогава дойде. Кацнал със специално самолетче на пистата между Бяла Слатина и Борован, пристигна с кола. На площада — гъчкано с народ. И не е вярно, че хората са били насила карани. Ами! Просто всеки иска да види на живо държавния глава…

Аз бях до сами парка, до едни храсти. Зад тях стояха няколко милиционери и десетина цивилни. Не от нашия град — личеше си.

Говори Тодор Живков — не съм и слушал какво каза, ръкопляскаха хората…

После се разотидохме.

То така бяха и манифестациите… Време и място да видиш хора и да те видят.

Дори детските ясли излизаха на 24 май — върху каросерията на камион, постлан килим, отгоре му столчета, на тях децата.

Ние минавахме по главната под строй. Ей ме на снимката — бодър, свеж, с връзка, горд, че нося табелата на училището. Кой като мен…

Това е „Христо Ботев“ — сега пешеходна зона. Само дето пешеходците нещо намаляха. Особено младите…

В града имаше няколко училища. Ще ги опиша отделно. И, тъй като не съм учил в турското (сега начално) и в техникума, ще ги подмина лекичко. Нали разказвам само за видяното…

Да, имало турско училище, макар турци… Цък! Цигани — бол, ама турци… Закрили са го по молба на самите турчеещи се цигани. Джамия нямаме, но имаше разни пишещи се изгодно малцинствени групи.

Закрили го, понеже старите усетили, че ако в школото се преподава на турски, после децата са абсолютно неконкурентоспособни с българчетата. Тогава циганите мислеха…

И работеха…

Щото… Нали помните: „Ооооох…“ — „Какво, бе бате?“ — „Биха ме…“ — „Кой, бе бате?“ — „Милицията…“ — „Ама нали днешната милиция не бие?“ — „Днешната не знам, ама снощната много би…“

Милицията беше на „Васил Коларов“ — единия вход, а вторият на „Сладница“. Стара сграда, сега май реституирана, като я гледах последно…

То и киното — „Дако Даковски“, на името на големия режисьор, вече е руина. Няма дори надпис — останки от букви, заковани прозорци и врати…

А какви тълпи бяха там… Два филма седмично, прожекции в 18 и 20 часа, често и от 16 часа, билетчета по 30 стотинки за възрастни, за деца 20 стотинки…

Колко филма изгледахме…

7.

Филми прожектираха често и в читалището.

Старото читалище, не сегашния Културен дом.

Какъв живот кипеше… Самодейна театрална трупа, оркестър, гости, лекции, представления отде ли не…

Сещам се как идва човек, ранен по време на войната, след лечението извършващ чудесии с мозъка си. В читалището демонстрира какво ли не — изброяваше гарите от Видин до Капитан Андреево, умножаваше особено големи числа наум, запомняше с един поглед камара предмети… Впрочем, дойде и в училище, разговаря с нас (бяхме нейде в шести клас), много беше интересно…

Театралите самодейци бяха почти все даскали. Уважавани хора, но нестрахуващи се да станат карагьозчии за идеята. Показваха почти все класически пиеси…

Там, в читалището, на третия етаж беше библиотеката. И колко книги… Отделно имаше детски отдел — под старата поща. Вестници, списания… Четях какво ли не…

А особен ден беше, когато ме пуснаха да вземам книги от хранилището… Че като се развилнях… Фенерче и… Одеялото през глава… Четяхме много… Четяхме какво ли не… Четяхме и знаехме… И знаем…

Разбира се, имаше време за игри.

Веднъж — бяхме вече на „Цар Асен“, Пенка Божкова, учителка по история, много… Абе, манталитет на селска даскалица, вика на майка ми: „Днес изпитвах Огнян, трябваше (трябваше!!!) да му пиша шестица… Виках си, че барем тоя брат няма да учи…“

Но играехме…

Аз лично предпочитах четенето. Обаче… Ноблес Облидж, положението изискваше всяко момче да щурее и прави бели… И спазвах изискванията…

В долната махала имах една компания. Трудно се разделих с нея. В новата пък трудно приех другите. И май останах настрани — вече бях и голям, можех да си позволя неконформизъм…

То и сега съм някак си чужд на махалата. Да де, толкова години сме там, ама…

Виж, майка ми е свой човек. Ходи насам-натам, клюкарят, бие инжекции — макар че е на 87, безплатно, разбира се, беден народ сме…

Аз съм учтив, но… Сещам се за хубавото в миналото, лошото е изтрито от времето.

Помня 1966 година, световното в Англия. На улицата — два телевизора. Единият срещу нас. Изнесоха го хората навън, сложиха върху стълбището към мазето. Антена, нагласяване… Каси с бира, лимонада, кебапчета… На столовете насядаха бащите и дядовците. Момчетата — настрани…

Е, гледаха, макар и поизкривени.

Защо не съм в това число? Защото съм хитрец. Метнах се върху нашата порта — седнах на трегера, взех театралния бинокъл, който баща ми беше купил по някакъв каприз… И изгледах всички мачове — все едно съм пред екрана…

Но това беше вече на „Цар Асен“, или — както казвахме в ония републикански времена — улица „Асен“. 84 беше, сега е 86…

8.

Нагоре, както казваме, е краят на града (южният). И циганската махала. Бяха тихи и кротки хора, сега се чува отдалече, че са весели…

През 1970 бяхме на бригада един месец в ДЗС-то. На двеста метра от ма’алътъ — както е правилният изказ по нашенски.

На палатки. Тихо, кротко… Кьорав циганин не се завъртя наоколо. Знаеха си и правата, и задълженията.

Майка ми разправя как в детската ясла имала някаква циганка — чистачка. И веднъж й направила забележка за нещо несвършено. „Няма да правим циганска работа…“ — рекла й. И като почнала… Викали я чак при първия секретар на градския комитет…

„Разбирам, бе Танчева, така си говорим… Ама нали — партийната линия…“ Е, дотам стигнало, ама що нерви изхабила…

Глезеха ги циганите и турците тогава… Квоти имаха за висшето дори. С три „с клизма“ ги приемаха. Преглеждал съм кандидатстудентски работи — през 80-те. Папките от Силистренски, Толбухински, Шуменски, Разградски окръзи бяха заделяни и се изискваше определен брой работи „да минат“… И минаваха…

Но всичко беше нормално. Леко насилие, малко шамари, права и задължения В ЕДНО…

Да продължа натам.

На запад е техникумът. Две средни учебни заведения има в града. В гимназията отиваха по… така де… които ще следват хуманитарни и сериозни науки. В техникума — бъдещи инженери.

Срещу него има малка градинка, а до нея е къщата на чичо Пачо. Зъболекар. Прави ми пломби нейде между 8 и 10 клас. Преди две години ги махнаха — били с някакви метали там, нездравословни. И третите пломби, които ми сложиха след тях, са готови да паднат. Защото чичо Пачо беше майстор… А сега…

Още по на запад е Агиното бранище. И красивата Китка… Беше…

Секли на поразия… А бяха наистина китка от дъбове. Двадесет ли, тридесет ли… Голяма поляна, Китката, сочна трева… И гората — красива, тиха, полезна.

Там имаше (а сигурно още личи!) огромна дупка от бомба. Като летели англо-американците за Плоещ, пуснали една — ей така, по светлините на града… В нея може цяла стая да се сложи…

Пак там е гробът на някакви партизани. Не помня кои и колко, но помня, че в десети клас слагахме там бутилка с послание до бъдните поколения. Откъм паметника, точно зад гърба му, по средата. Каква ли е съдбата й…

9.

На север минава жп линията от Червен бряг — Оряхово… Минаваше, какво „минава“… Унищожиха я…

Имаше спирка близо до консервната. Наблизо — „Гарант“, тъкачната „Девети септември“, „Пионер“…

Направо като в София — там нали има Централна гара, София-север, Подуене… Имаше… И там…

„Гарант“ беше огромен завод. Машиностроителен. Брат ми беше по едно време директор там. Но съсипаха всичко родните демократи…

Така стана с „Пионер“. Единственото предприятие за детско облекло. Хубаво, качествено, търсено… Има останало от него още нещо, но…

Болницата е наблизо — с огромен парк. Зеленина, успокоение, място точно за болни хора — лекуваше и с въздуха…

Сега — слава, Богу! — не зная как е…

В този район е басейнът. Направиха го малко късно за нас — около 1970 година. Голям, хубав… И сега го има… Но…

А нагоре са баирите. Градът е затворен от полупръстен хълмове. Най-вече север и изток. На северните са лозята. И ние имахме лозе. Голямо, хубаво. Работехме го…

Сега е зарязано… Но не на 14 февруари… Има ли смисъл човек да се мъчи, а после циганите да го оберат?

Останали са някои къщи. А едно време беше израснал цял квартал. Хубави, бели къщи. Красиви и удобни. И за почивка, и за труд в събота и неделя.

На изток, както казах, са горички. И голият Люш…

Между северните хълмове и града беше гарата. Разстояние до автогарата нейде километър и нещо. Малка гара, тип класически — от 30-те години някъде.

Замина си…

Към града отляво е стадионът. По мое време беше без пейки, но пък пълен. Минавахме и през оградите — най-вече по принцип. И мачове гледахме, обсъждахме…

До стадиона имаше тревни терени… Тревни — по нашенски. Бая буци, голи петна, лек наклон… Но се играеше…

Не от професионалисти — от нас…

10.

Малък град с богата история…

Която и ние градяхме…

Така — малко по малко…

За което е следващият разказ…