Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (2)

II

Дядото умря, когато Кае беше на осемнадесет години. Към края на живота си той прекара много приятни часове в компанията на доктор Наомичи. Старецът, общо взето, се радваше на добро здраве, но един ден получи мозъчен удар. Този път пратиха за местен лекар, само че докато дойде, дядото умря. Изминали бяха повече от десет години, откакто бащата на Кае беше станал глава на семейството, така че смъртта му не се почувства много. В селото си говореха, че най-хубаво е човек да умре така, без да се е залежал от тежка болест.

На дядото, влиятелен човек в миналото, се полагаше пищно погребение. Според обичая веднага след известието за кончината му хората от околността започнаха да се стичат към дома на Саджихеи Имосе, за да отдадат последна почит на покойника. Пред портата се струпа тълпа от жени и мъже, дошли да запалят благовония. Семейство Имосе трябваше да приеме всички тези хора и нямаше време да скърби. Пък и атмосферата в дома не бе особено печална — погребението стана повод да се съберат много близки, приятели и роднини, които не бяха се виждали отдавна. Кае също нямаше време да скърби. За нея смъртта на дядото бе дошла някак ненадейно, така че едва след време й домъчня за него.

Кае беше в черно копринено кимоно и с подходяща за случая прическа — тя трябваше да придружава майка си при приемането на съболезнования от гости и съселяни. Тогава видя Оцуги за втори път. Наомичи бе дошъл от предния ден и бе останал у тях за бдението. Цяла нощ беше пил. Оцуги, облечена в подходящо за случая копринено кимоно и с червена молитвена броеница^[1] в ръце, се открояваше сред тълпата селяни, дошли да запалят благовония. На Кае се стори, че Оцуги е прекрасна като богинята Каннон^[2] и от нея се излъчва лазурно сияние. Не можеше да откъсне очи от жената на лекаря.

Не само Кае — цялата тълпа бе вперила поглед в Оцуги, която рядко се появяваше сред хората. Селяните си припомняха старата история и се чудеха на младоликата Оцуги, Оттогава бяха минали над двадесет години и тя беше родила седем деца. Селските жени към четиридесетте бяха съвсем съсипани от раждания и непосилен труд. Но Оцуги изглеждаше поне с десет години по-млада и стройната й фигура в траурно кимоно изпъкваше в общата маса. Навярно и на други се привиждаше, че от нея се излъчва сияние.

Знаеше ли Оцуги, че всички погледи са насочени към нея? Дали постоянното внимание и възхищение на хората не бяха допринесли младостта и красотата й да се запазят? Макар да бе свела смирено глава, гърбът й бе прав като струна и тя сигурно виждаше всичко наоколо. Но простодушната Кае не забелязваше нищо. Стоеше в захлас пред жената, която й се стори още по-прекрасна от образа, останал в паметта й от детските години.

Селяните не се допускаха вътре в къщата, където бе ковчегът. Те се молеха пред олтар, издигнат за случая в единия край на градината. На Наомичи като близък на семейството бе разрешено да влезе в къщата, но без жена си — което бе напълно в реда на нещата. Но дори Оцуги да имаше право да влезе, Кае едва ли би имала смелост да се приближи и да я покани. Тя дори спря да диша, когато жената на лекаря мина покрай нея.

Кимоното на Оцуги бе останало сигурно от чеиза й — доста се различаваше от дрехите на селяните около нея, които работеха на аренда земята на Имосе. По-хубаво беше дори от официалните облекла на роднините на починалия и изглеждаше така, сякаш бе ушито вчера. Направено бе от грубовата, ръчно тъкана коприна. Навремето родителите на Оцуги сигурно не бяха включили в чеиза й официално кимоно от мека лъскава коприна, защото са знаели, че няма да има случай да го облече — семейство Ханаока заемаше много по-ниско положение от рода Мацумото. Но и това кимоно в наситен черен цвят стоеше много красиво на Оцуги, с изящно откритата отзад шия, малкия триъгълен отвор на гърдите и високо пристегнатия пояс. Тя се приближи до олтара и ниско се поклони. Показа се бледосинята панделка, завързана под кока й. Докато гледаше как Оцуги скланя глава над съдината с благовонията и как нежните й пръсти придържат зърната на броеницата, Кае си помисли, че у красивите хора всичко е красиво — от косата до крайчеца на пръстите на краката. Тя разбра, че освен хубост, Оцуги притежава още нещо — зад изпълненото й с достойнство държание се криеше онзи ум, за който говореха хората. Оцуги се поклони към къщата, където бе ковчегът с починалия, а после на стоящите наблизо членове на семейство Имосе. Кае стоеше малко настрана и не очакваше да бъде забелязана. Затова когато Оцуги обърна поглед към нея, стори й се, че към челото й се насочи върхът на меч. Без да подозира какво вълнение е събудила у нея, жената на лекаря й се поклони и се отправи към портата. И в гръб кимоното й стоеше също така красиво, плътно обгърнало стройната й фигура.