Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (14)

XIV

През първата година на периода Кьова^[1] Кае роди син, когото нарекоха с детското име на Сеишу — Умпеи. Когато Корику й каза, че детето изцяло прилича на баба си, тя ни най-малко не се подразни. Неприязънта към Оцуги, загнездила се в нейната душа, изглежда, се бе стопила със смъртта й.

— Значи Умпеи ще бъде красиво дете, Корику — отговори спокойно Кае.

Сега, когато Сеишу вече имаше свой син, тя не се тревожеше, че може да осинови Рьохеи. Знаеше, че малкият Умпеи ще наследи баща си дори ако Рьохеи бъде осиновен. Появил се бе дългоочакваният наследник, за когото бленуваха и тя, и Оцуги — всяка посвоему. Колко бе щастлива Кае, когато го роди! Тя вече не се надяваше, че ще има деца. За него гърдите й бяха пълни с мляко — повече мляко, отколкото му беше нужно, и тя се чудеше на това, защото навремето изобщо не бе имала кърма за Кобен. Когато Корику го донасяше гладен и разплакан и го слагаше на скута й, Кае бързаше да поднесе налятата си гръд към устицата му. В тези мигове тя беше щастлива.

Сеишу вече бе прочут лекар, пръв в провинция Кишу. Умпеи беше на две годинки, когато владетелят на провинцията покани Сеишу на аудиенция и го удостои със самурайско звание, което му даваше правото да носи меч. Макар той да бе равнодушен към такива почести, по настояване на учениците — вече над тридесет — отпразнуваха тържествено случая в семеен кръг. Тогава му дойде идеята в чест на паметното събитие да построи отделна къща за жена си и сина си. Скоро къщата беше готова — малка, но много удобна.

Въпреки слепотата Кае прекарваше дните спокойна и радостна, защото чувстваше обичта на околните. Тя като че ли бе платила за сегашното щастие с цената на зрението си. Разбира се, страдаше, че не може да види лицето на детето си, но не съжаляваше за миналото. Научи се по поведението на гостите да различава кои се отнасят към нея с истинско уважение. Когато, съпроводена от прислужница, се разхождаше из полята около Хираяма, знаеше, че щом я видят, селяните спират работа и казват: „Ето, това е съпругата на доктора“. Най-важното за нея беше, че в легендата за семейство Ханаока централното място вече не принадлежеше на Оцуги — сега главната героиня бе тя. Имаше още една промяна, която Кае не осъзнаваше, макар да бе станала именно с нея. Откакто се премести в новата къща, тя сякаш стана друг човек — по-сигурна и спокойна в движенията си, по-грациозна дори. Онези, които идваха да я посетят, намираха една зряла, уверена в себе си жена. Без сама да знае, Кае все повече заприличваше на покойната си свекърва.

— Хайде да идем малко на минерални бани, а? — подхвана един ден Сеишу. — Какво ще кажеш?

— Не знам ще намерите ли време, нали имате толкова работа…

Сеишу се бе излегнал на новите татами, а Кае седеше чинно с ръце на коленете. Както и при други техни разговори, тя повече мълчеше и го оставяше да каже докрай какво е намислил.

— Не че ми е омръзнало да преглеждам болни, но… Как да ти кажа, тази работа не ме задоволява! След като определя от какво е болен един човек и как трябва да се лекува, загубвам всякакъв интерес. Разбира се, има и случаи, които остават неразрешими за мен… Но казвам ти искрено, омръзна ми да режа циреи!

Кае си спомняше добре времето, когато мъжът й бе погълнат от работата над упойката и знаеше що за човек е той. Ако работата не разпалваше интереса му, ако не го въодушевяваше, не беше удовлетворен. Сега, след като бе свършил изследванията, нямаше къде да насочи вниманието си и беше станал раздразнителен и капризен — също като малкия Умпеи, който се развеселяваше само като получи нова играчка. Да, сега Кае разбираше мъжа си много добре.

— Освен това има още нещо… Краката ми…

— Какво ви е на краката?

— Схващат ми се. Това е, защото… правих някои опити със себе си…

Кае поразена мълчеше. Значи той също бе опитвал упойката! И нещо му беше станало на краката! Сега разбра защо напоследък Сеишу все гледаше да легне и избягваше да седи на колене.

Неочаквано от двора долетяха възбудени викове. Сеишу се надигна. Докато Кае напрягаше слух да разбере какво става, в стаята се втурна Йонеджиро.

— Учителю! Докараха една жена, намушкана от бик! — съобщи той развълнувано.

— Къде е прободена?

— В гърдата.

Очите на Сеишу блеснаха.

— В гърдата ли казваш?

— Да, така я е мушнал с рога, че гърдата й виси цялата разпрана, едва се държи! Всичко отвътре се вижда! Ако беше мъж, да го е пробол направо в сърцето. И тая женица сигурно няма да я бъде, ама на, още диша…

— Сега ще видим! — възкликна Сеишу, вече при вратата. — Досега само са повтаряли, че ако се отреже гърдата на жена, тя ще умре. Никой не се е и опитал да докаже! Но ще видим! Бързо приготви инструментите и дезинфекцирай всичко!

Сърцето на Кае силно заби. Тя разбра — от стаята излезе един нов човек. Знаеше, че Сеишу винаги се е стремил да направи такава операция — спомни си какво разказваше първата вечер, след като се върна от Киото, и колко страдаше по времето, когато се разболя Окацу, от това, че не му достигат знания и умение да я оперира. В паметта й изникна картина от онова време — Окацу, вече на смъртно легло, с чудовищно уголемена гърда, а край нея, безпомощен и отчаян, седи мъжът й… „Како!“ — промълви Кае и събра молитвено ръце. Тя се молеше за прошка на покойната от десет години Окацу, защото разбра, че чак сега дойде времето Сеишу да проучва законите, но които функционира човешкото тяло, и да намери отговор на въпроса дали наистина гърдите са неделима част от организма на жената. Представи си го, напрегнат и съсредоточен, надвесен над полуживата жена. Налива в устата й упойката, с точни, отмерени движения попива кръвта, изчиства раната и зашива разкъсаната плът. Молитвата на Кае продължи дълго. Тя се моли не толкова за наранената жена, колкото за успеха на мъжа си — Сеишу отново да намери своя цел в живота, да се посвети на дело, което ще е от такова значение за него, каквото бе изнамирането на упойката. През онези дни, погълнат от работата си, той не беше забелязал дори враждата, разгоряла се между майка му и жена му!

Минаха няколко дни, а Сеишу все не идваше. Кае сякаш го виждаше как седи неотлъчно, като каменна статуя, край постелята на оперираната. Разбра, че той беше възложил и на учениците да наблюдават отблизо как се възстановява тя. Намина Корику и й разказа какво става.

— Жената е жива и както казват всички, щом досега не умря, сигурно ще оживее.

— Наистина ли?

— Да! Ама тая жена се случи много издръжлива! Сигурно щото е селянка, калена е от тежък труд. Но какви болки има сега! Аз, дето съм навикнала на какви ли не степания и вопли, не издържам на нейните! Една обикновена жена според мен не би издържала. Понякога си мисля, че дори батко да беше оперирал навремето Окацу, тя нямаше да преживее болките…

Корику напоследък бе станала по-разговорлива, по-уверена в себе си. Дали защото Кае остана настрана от всекидневните грижи и на нейните плещи изцяло легна голямото домакинство, но тя вече не се изчервяваше от звука на собствения си глас. И този ден говореше спокойно и уверено, без да крие, че събитието, с което живееха всички вкъщи през тези дни, вълнува и нея.

Малко след Корику дойде Сеишу, възбуден и нетърпелив да сподели с жена си своята радост:

— Знаех си аз! — възкликна той. — Винаги съм знаел, че това са само предразсъдъци! Не е вярно, че гърдите са неотделима част от организма на жената! Сега, ако дойде болна от рак на гърдата, аз съм готов!

— Много съм щастлива, Сеишу! Аз се молих на Окацу през тези дни. И без това с нищо друго не можех да помогна.

— Окацу… — по лицето му премина сянка. — Не бих могъл да я спася дори сега…

— Но защо?

— Нали знаеш — лекарите не могат да излекуват нито себе си, нито роднините си… Такова е поверието открай време…

Думите му останаха задълго в паметта й. Кае често размишляваше над тях, особено когато Сеишу нощуваше в кабинета си и тя прекарваше сама дългите нощи. Тези думи наведоха мислите й в нова насока и тя започна да си задава въпроса: „Дали гледа на мен като на кръвните си роднини?“ Не се съмняваше в любовта му, но чувстваше — макар и не така чужда в този дом, както в деня, когато пристъпи прага му за първи път, никога нямаше да бъде равна на родителите на мъжа си или на братята и сестрите му.

Знаеше също, че и Сеишу мисли така.

 

 

Откакто ослепя, слухът й стана много остър, затова тя първа долови тревожните признаци у Корику. Зълва й бе започнала да диша тежко и учестено, а в гласа й се долавяха някакви стържещи звуци.

— Струва ми се, че нещо не е наред, Корику, и сигурно не е само от преумора — поде тя един ден. — Кажи ми какво ти е.

— За какво говориш?

— Е, не можеш да ме убедиш, че не знаеш. Не е хубаво да криеш така…

— А ти, како, не си ли и ти потайна? — отговори закачливо Корику. — Защо не казваш, че пак ще имаш бебе?

Кае се изчерви и млъкна. Сега, три години след раждането на Умпеи, отново бе бременна и се срамуваше, защото смяташе, че й е минало времето за тези работи. Беше вече на четиридесет и четири години. Но Корику сама продължи разговора:

— Струва ми се, че както беше и с кака, при моята болест нищо не може да се направи… Дай си ръката — усещаш ли подутината тук, на врата ми? Непрекъснато се чувствам без сили… Отначало мислех, че това е, защото напълнях напоследък…

Кае усети под пръстите си подутината, голяма и твърда като неузряла слива. Беше на същото място, където Сеишу имаше черна бенка, и постоянно пулсираше.

— Това сигурно е морав оток^[2] — каза Корику в момента, в който и Кае си помисли същото.

Двете замълчаха. Кае бе чувала от Сеишу, че моравият оток непрекъснато расте, сякаш изсмуква кръвта на човека. Знаеше също, че както ракът, и тази болест е неизлечима. Виждала бе много такива болни в приемната — един с огромен оток под мишницата, наподобяващ зряла ябълка, друг с такава подутина на тила, сякаш имаше две глави, и какво ли не още. Но всички имаха нещо общо — дишаха много трудно. Еднакво бе и отчаянието, изписано на лицата им, когато излизаха от кабинета на лекаря.

Когато Сеишу научи, извика Корику и потънал в мрачно мълчание, я прегледа. После й заръча престорено строго:

— Йонеджиро ще ти приготви едно лекарство, което ще взимаш три пъти на ден. Но ще внимаваш да не пропускаш, чу ли!

— Добре, батко.

Тя излезе и Сеишу остана дълго замислен. По-късно се отби при Кае, но така не му се говореше, че едва отговаряше с „да“ и „не“ на въпросите й.

— Това не е ли морав оток? — реши се тя най-после да го попита направо.

— Не, както ми се струва… Изглежда е рак, от този вид, който се образува в артериите^[3].

— Тогава, значи, както стана с Окацу…

В този момент детето в нея се размърда. Кае млъкна, поразена от странното съвпадение — докато говореха за един обречен човек, друго същество вече напомняше, че ще се появи на този свят. Без да иска, още едно сравнение й дойде наум — как седеше бременна с Умпеи край постелята на Оцуги и едва се сдържаше да не повърне, докато свекърва й умираше. Побиха я тръпки при мисълта как в този свят смъртта и появата на нов живот вървят ръка за ръка…

— Да-а, медицината е безкрайна като море… — въздъхна Сеишу, после смени темата: — Знаеш ли, днес при мен дойде една жена с рак на гърдата.

— И какво?

— Смела жена — настоява да я оперирам, колкото и да е голям рискът. Готова е на всичко. Реших да направя операция. Това ще ми е за първи път! Само че има берибери, та й дадох някои лекарства — първо да се излекува. Знаеш ли, Кае, сигурен съм, че ще успея! Вероятността е поне девет на десет. Дойде времето да опитам… Затова дойдох, да ти кажа…

— Каква упойка ще използвате? Цуненсан ли?

— Ще видя. Много се безпокоя… Не, невъзможно е да не успея! Трябва да ти призная, че докато седях там, така се развълнувах, чак се разтреперих! Дойдох да ти кажа, че съм решен да опитам… и да се успокоя малко.

— А аз ви заговорих за Корику…

— Тя е голямата ми мъка… Там се чувствам победен отсега. Разбираш ли, медицината е такова нещо… Ето например, дори да излекувам тази жена с рака, какво ще докажа? Че жените не умират, ако им се отреже гърдата! А при хемангиосаркома дори не може да се оперира. Чувал съм, че някои жени с хемангиосаркома на шията се самоубивали, като пробождали с нож отока…

— Да, и аз съм чувала.

— На Корику подутината е също на шията…

Кае не намери какво да отговори. Сеишу също замълча. След малко заговори отново:

— Да, още много ще трябва да се уча… Медицината добре пази тайните си! — В гласа му се чувстваше озлобление.

Няколко години преди Сеишу да се роди, Тойо Ямаваки бе започнал да прави дисекции на умрели и екзекутирани затворници. Когато беше на петнадесет години, Генпаку Сугита бе превел прочутия „Анатомически атлас“^[4] и използвайки знанията, почерпани от холандската медицина, също бе изследвал трупове на затворници. Но оттогава не бяха направени никакви важни изследвания или открития. Сеишу си спомняше как бе говорил на Кеидзан Асакура в Киото, че ще намери лечение за всички болести, пред които медицината е безсилна. Колко самонадеян се беше показал тогава! Сега самият той често се чувстваше безсилен — може би защото ракът се проявяваше в толкова различни форми. Дори да направеше някоя успешна операция, нямаше да се гордее. Болестта скоро щеше да оспори победата му и да напомни за себе си под друга форма. До този момент Сеишу бе постигнал немалко успехи: изнамерил бе едно мазило, което служеше като местна упойка при малки операции, брой нямаха случаите, когато бе поставил точна диагноза и бе довел лечението докрай, майсторството му в хирургията беше ненадминато, открил бе някои нови лекарства. Но тъкмо сега, когато му предстоеше да осъществи голямата си мечта — да оперира рак на гърдата, узна за болестта на сестра си. Хемангиосаркома! Та тя бе по-страшна и от рак на гърдата. Действителността отново му напомни колко ограничени са познанията и умението му и не остави място за радостно вълнение от предстоящия двубой с болестта. Ами слепотата на Кае! Сеишу се чувстваше виновен за случилото се. Колко мъчително бе за него да стои със скръстени ръце и да наблюдава отстрани безжизнения й поглед! Той тежко въздъхна. Ще можеше ли някога да познае всички тайни на медицината? Не го вълнуваше славата, която щеше да му донесе предстоящата операция. Към новите случаи той вече пристъпваше със съзнанието за скромните си възможности. Предчувстваше, че и да се справи с рака на гърдата, операцията щеше да постави нови проблеми за решаване. Можеше да възникнат неочаквани странични ефекти — това бе урокът, който му даде загубеното зрение на Кае.

В началото на следващото лято Кае роди дъщеря. Нарекоха я Каме. По това време Корику вече не ставаше от постелята. Отокът на шията й бе голям почти колкото главата на новороденото. Тя нямаше сили да помръдне, оплакваше се от болки в ръцете и краката. Поемаше само рядка каша и пиеше по малко вода. Кае не можеше да се грижи за Корику, но се стараеше да направи каквото може, за да облекчи страданията й. Прекарваше дните, седнала между нея и бебето. Кърмеше малката си дъщеря, когато огладнееше, разтриваше Корику, когато болките й ставаха непоносими.

Пръстите й усещаха как с всеки изминат ден болната слабееше все повече, като че ли се топеше. Понякога си мислеше от какво ли ще умре Корику — дали от това, че нищо не яде, или от огромния оток, който сякаш изсмукваше кръвта й. Веднъж я вдигна на ръце, за да подмени постелките, и остана поразена. От пълната някога жена не бе останало нищо. Тя тихо заплака.

— Плачеш ли, како? — обади се Корику със слаб, хриплив глас. До последните си дни тя запази ясно съзнание.

— Очите ми не виждат, ама пускат сълзи — опита се да се пошегува Кае.

— Защо плачеш?

— Наричаш ме како, но аз не можах да направя нищо като по-голяма твоя сестра. Прости ми…

— Какво говориш? Аз за нищо не ти се сърдя…

— Ама на, ти заради мен не можа да се омъжиш. Вместо да се грижиш за свой дом, пое моите задължения вкъщи. А сега си болна… Искам да оздравееш, чуваш ли?

— Како, това, дето казваш за женитбата… — Корику говореше бавно, но съвсем ясно. — За това аз не съжалявам… Сега, когато ще се мре, дори съм щастлива, че стана така. Знаеш ли, аз през цялото време гледах какво става между теб и мама. Ужасно беше! Когато по-малките ми сестри дойдоха преди няколко месеца за помена на мама, разправяха само това — колко лоши били свекървите им. Те говореха, а аз ги слушах. Надявах се, че ако излеят душата си, ще им стане по-леко… Така е, женските раздори ги има във всеки дом. И с всяко ново поколение се случва същото, каквото и с предишното — затъват в блатото! Защо ли жените обличат красиви кимона с дълги ръкави за сватбите си? Нали още на другата сутрин всичко изчезва, отлита като отнесен от вятъра дим!… Стана така, че аз ще умра от същата болест като Окацу. Но каквито и да бяха нашите страдания, по-леки са от онова, което преживя ти!

— Корику, как можеш да говориш така! Това не е вярно! Мама сама поиска да дойда във вашия дом. Твоята красива, умна майка се отнасяше с мен като със своя дъщеря!

— Няма защо да се преструваш пред мен… Аз не можех да застана на ничия страна, защото тя беше моя майка… Но виждах всичко!

— Не говори така, Корику! Пък и ти сигурно вече се умори. Почини си сега малко!

— Не, како — упорстваше Корику. — Аз зная — ти не съжаляваш, че пи от онова лекарство, макар че ослепя от него! Ти знаеше, че е много опасно! Но пи от него, само и само да не останеш по-назад от мама! И защо беше всичко това? За да ви хвалят и двете хората, когато батко се прочу!

— Какво говориш, Корику?! — Кае бе потресена. Думите на болната така я поразиха, че не намираше какво да отговори. Опита се да отклони някак темата. — Мама беше жена, достойна за възхищение. Наистина мисля така! Благодарение на нея станах истинска лекарска съпруга. Разбира се, аз често я огорчавах. Нали не бях нейна родна дъщеря… И неведнъж проявявах упорство… Но тя беше прекрасна жена! За нас не може да се каже, че сме затънали в блатото!

— Наистина ли мислиш така?

— Наистина — кимна Кае, която бе започнала сама да си вярва.

Върху изпитото лице на Корику горяха само очите, големи като на Сеишу. Кае не я виждаше и не можа да предугади какво ще последва.

— Така ти се струва, защото победи ти!

Кае остана като поразена от гръм. Застина на мястото си, дори дъхът й секна. Думите на умиращата Корику бяха удар за нея, но когато дойде на себе си, разбра — това беше истината.

В стаята за дълго се възцари тишина. Корику притвори клепачи и се опита да диша по-равномерно. Но след време, без да отваря очи, заговори отново. Личеше, че едва надвива болките — гласът й се губеше, на моменти спираше, за да си поеме дъх:

— Ама и мъжете… какви са само! Ето брат ми, толкова е умен! Човек като него би трябвало да разбере какво става между теб и мама… Но той през цялото време… се преструваше, че нищо не забелязва! И се стигна дотам, че вие и двете пихте упойката!… Не беше ли така?… От такова съперничество между жените мъжете само печелят… И никой от тях не се наема да реши спор между жени… — Корику се закашля. — А ако някой по-слаб се поддаде и се намеси, той ще се погуби, както загива мандариновото дърво, когато е прекалено наторено…

Тя замълча, после направи ново усилие и продължи:

— Като си помисли човек… колко жестоки са роднинските връзки между хората! Единственото, което братя искат от сестрите си, е те да се омъжат. Иначе сестрите не са им нужни за нищо… Така е било в миналото, така ще бъде винаги… Наистина не бих искала да се родя отново жена. Единственото, в което ми провървя в тоя живот, беше, че не се омъжих и не трябваше да ставам ничия снаха или свекърва!

Кае вече не се опитваше да я прекъсне. Пък и да бе понечила, Корику сигурно нямаше да спре, докато не изрече всичко, което искаше да каже. Отстрани изглеждаше, като че ли ако млъкне, животът ще напусне крехкото й тяло. Кае я слушаше в някакво вцепенение, съзнавайки само едно — всичко, което тя казва, е истина!

 

 

Сеишу рядко идваше да навести Корику. Като не можеше да я излекува, за него беше особено мъчително да гледа как умира родната му сестра. Но той беше и непрекъснато зает с болната от рак, която подготвяше за операция. Самият Сеишу също се готвеше — преглеждаше записките си от другите операции и наблюдения, дори препрочете „Основи на познанията за билките“. Кае си го представяше как седи, наведен над свитъците, ден и нощ.

Болната, която щеше да оперира, беше майка на някой си Рихеи, собственик на голяма бояджийска работилница в провинция Ямато. Казваше се Кан и беше на шестдесет години.

Преди време почувствала в гърдата си някаква твърда буца и отишла при местния лекар. Той разбрал, че това е рак, не й дал никакви лекарства и направо й казал, че болестта й е неизлечима. Рихеи, който покрай занаята си се срещал с хора от цяла Япония, чул за прославения лекар от провинция Кишу, който лекувал какви ли не болести. И един ден доведе при Сеишу майка си, след като бе пропътувал с нея дълъг път до Нараяма. Старата жена настояваше Сеишу да я оперира — тя нямаше друга надежда и се уповаваше само на прочутия доктор. От самото начало, докато той още се колебаеше, тя се зае да го убеждава с неподозиран жар и наивно въодушевление, сякаш не ставаше дума за опасна операция с неизвестен изход.

На 13 октомври от втората година на периода Бунка^[5] доктор Сеишу Ханаока започна операцията. Болната лежеше в кабинета му. Под нея бе постлана маслена хартия. Сеишу й даде да пие цуненсан. Когато се убеди, че упойката е започнала да действа, подпомаган от един ученик, той облече дрехата, с която щеше да оперира — оранжево ленено хаори, върху което бяха изобразени кръгове, наподобяващи фамилен герб. В центъра на всеки кръг — един на гърба и по два на ръкавите — имаше илик, през който минаваше плетен шнур. Сеишу сам бе измислил тази дреха. Като се дръпнеше връвта, ръкавите се вдигаха нагоре и даваха свобода за движение на ръцете. Самите кръгове пък бяха избродирани на възелчета, изобразяващи самурайския възел, с който Кае бе пристегнала краката си при първия опит. По-късно Сеишу взе изображението на този възел за семеен герб и с гордост го носеше върху официалните си кимона, за да покаже, че не е забравил как жена му е допринесла за неговите успехи. Стария фамилен герб — пауловнията — той предаде на по-малкия си брат Рьохеи.

За това как е протекла операцията може да се съди по неговите „Записки за лечението на рака на гърдата“. Следва откъс от тях:

Зима. Тринадесети октомври. Сутринта дадох на болната една доза от упойката мафуцусан. Тя започна да се унася и скоро изпадна в пълно безсъзнание. Тялото й стана съвсем безчувствено. Използвайки скалпел тип коромушицусу (показан на рисунка номер две), направих вертикален разрез около три суна над тумора. Започна обилно кървене. Спрях кръвта. Пъхнах пръсти в разреза и успях да разгранича тумора от останалата тъкан. Открих мускула и го разрязах със скалпела. Отново започна обилно кървене, но не беше трудно да го спра. Отстраних тумора. След това измих раната със спирт и спрях кръвта. Заших разреза с конец и го намазах с мехлема, който се слага при рани от меч. Налях в устата на оперираната солена отвара от ориз, за да излезе лесно от упойката. По-късно й дадох екстракт от сладник^[6], а след време тя започна да приема и рядка супа.

Когато дойде изцяло на себе си, болната погледна раната на гърдата си и учудено възкликна: „Все едно че не го е имало! А аз дори не усетих! Никаква болка не почувствах. И отока, и тумора ги няма!“.

В началото на записките Сеишу съобщава: „Пристъпвам към отстраняване на тумор на гърдата, което ще извърша, следвайки метода на Хуа Ту“. С това може да се обясни защо Сеишу нарича приложената от него упойка не цуненсан, а мафуцусан („упойваща вода“), както е било името на упоителното средство, употребявано от китайския лечител. Но за дейността на великия Хуа Ту, живял седемнадесет века преди Сеишу, не са останали никакви исторически документи. Затова, макар доктор Ханаока да твърди, че следва неговия опит, с пълно право може да се смята, че той пръв е направил такава операция. Споменаването на Хуа Ту вероятно се дължи на дълбокото преклонение, което Сеишу още от детските си години изпитва към големия лечител на древността.

Постижението на доктор Сеишу Ханаока е от световно значение. Това е била всъщност първата в света операция, направена с пълна упойка. Американецът доктор Ланг прави такава операция с етер през 1842 година, а британският гинеколог доктор Симпсън използва хлороформ през 1847 г. Но двата случая са съответно тридесет и седем и четиридесет и две години след операцията, направена от доктор Ханаока. Неговият успех допринася главно за най-големия скок в развитието на хирургията, която дотогава била закостеняла област на медицината и в която нямало открития от историческо значение. Постижението на японския лекар открива перспективи и за успешното извършване на така наречените трудни операции.

 

 

Корику се помина един месец преди брат й да направи операцията. Един ден огромният оток на гърлото я задуши. Умря на четиридесет и две години и до самия край беше в пълно съзнание. На мястото, където почиваха в мир други членове на семейство Ханаока, се издигна още един надгробен камък. Корику умря, без да подозира, че след сто и петдесет години на международна конференция по хирургия ще бъде отдадено дължимото признание на постиженията на брат й, а в прочутия Музей на славата^[7] в Чикаго ще бъдат изложени инструменти и вещи на големия лекар и ще виси картина, изобразяваща Оцуги и Кае при опитите с упойката.

Сред всеобщата залисия около предстоящата операция само Кае има време да пали благовония за Корику и да се моли дълго пред домашния олтар. Тя вярваше, че сега, когато се осъществи мечтата на Сеишу, душите на Оцуги, Окацу и Корику ще почиват в мир. Но у нея завинаги остана горчилката от думите на Корику: „Така е, защото победи ти“.

Когато се поосвободи от грижите около оперираната, Сеишу дойде при Кае:

— Ти вече разбра, нали? — лицето му грееше от щастие. — Това е благодарение на теб и на мама! Сега всички лекари в Япония ще има да се чудят!

Пред учениците Сеишу бе сдържан, но пред жена си не криеше радостта си. Кае също се чувстваше щастлива, макар дълбоко в себе си да се съмняваше, че е допринесла чак толкова за успеха му.

— Поздравявам ви от все сърце! Колко ли би се радвала мама! — изрече тя и в този момент сякаш отново чу обвиняващия глас на Корику.

В дома на доктор Ханаока се стичаха все повече ученици и след време станаха над сто души. Успешната му операция направи малкото село прочуто. От Цугару на север до Сацума на юг прииждаха младежи и домът на Ханаока, превърнал се в средище на японската медицина, скоро не бе в състояние да побере всички желаещи да се учат. Наложи се Сеишу да купи един съседен парцел, където бе построена нова голяма сграда. Централната част на зданието, в която се помещаваха приемни за болните и операционни, бе свързана с коридор със старата къща. Наблизо се издигна още една постройка — там настаняваха тежко болните. В новата сграда, освен спални за учениците и помощниците, имаше склад за лекарства и аптека. Построени бяха още помещения за слугите, конюшня и склад за ориз и други храни. Новите сгради заемаха площ от двеста и двадесет цубо^[8] — десет пъти по-голяма от старото дворно място на Ханаока с малката градина, където цъфтеше татулът. Когато бе готов и керемиденият покрив, къщата блесна с цялата си красота. Всички идваха да й се възхищават. Сеишу нарече „Шунринкен“ — „Домът на пролетната гора“ — заради свежия мирис на дърво, който се разнасяше от нея. Сам написа името на табелка и го окачи на входа. Учениците я наричаха „Шунринкен на знанието“. Там поеха пътя към медицината мнозина от тях.

В новата къща настаняваха и пациенти, но тя не можеше да побере всички. От всички краища на страната пристигаха болни, съпровождани от свои близки. След „Какаидо“ и „Хотеия“ в Хираяма изникнаха още странноприемници, а и много от селяните започнаха да приемат пришълци под наем. Малкото уединено селце заживя нов живот.

Владетелят на провинцията Харутоми Токугава се бе посветил на делото на образованието. Той канеше в Кишу известни учени, сред които и прочутия Норинага Мотоори^[9] от Исе, да осъществят идеите му за просветното дело и да разпространяват науката. Естествено не забрави и доктор Ханаока, който разнасяше славата на провинцията из цялата страна. Навремето, когато го удостои с почетно самурайско звание, феодалният владетел го покани да стане негов личен лекар. Сеишу много вежливо отклони височайшото предложение, като се извини с това, че не би могъл да изпълнява основното си задължение — да лекува обикновените хора.

Както гласи легендата, по същия начин постъпил и великият Хуа Ту, който отказал да стане лекар на Цао Цао^[10], основателя на царство Вей. Но сега владетелят пожела да почете големия лекар и да го удостои с официална длъжност. Най-после, през десетата година на периода Бунка, Сеишу склони да бъде назначен за медицински съветник при двореца на феодала, като си запази правото да остане в Хираяма. След седем години бе повишен в ранг държавен лекар, а през четвъртата година на епохата Темпо^[11] получи длъжността главен лекар на провинция Кишу. Високият пост изискваше Сеишу да обръсне главата си, но той настоя да си остане с дългата коса, както са се носели в древността китайските лекари. И успя да се наложи. Такава нечувана дотогава свобода му бе дадена само защото бе величие в медицината.

След като славата на Сеишу се разнесе навред, той започна да получава купища писма. Един ден пристигна писмо и от Генпаку Сугита, прочутия лекар и познавач на холандската медицина. От почтителния начин, по който се обръщаше към него и искаше съвет, личеше преклонението му пред постиженията на Сеишу:

Нямам честта да бъда сред Вашите познати, но, вярвам, ще ми позволите да се обърна към Вас и с тези няколко думи. Дните сега стават все по-топли.^[12] Вярвам, че писмото ми ще ви завари в добро здраве.

Вашето име е добре известно в Едо. Джунтацу Миякава, родом от Кага, който е бил ваш ученик миналата година, пристигна в столицата и ми разказа за Вас и за Вашия ревностен и неуморен труд — както при изпълнение на ежедневните задължения, така и в изследователската Ви дейност.

Макар да служа като личен лекар на едоския владетел, бих желал да давам своя принос и за лечение на болестите, от които страдат обикновените хора. Но времето минава, а аз не съм направил нищо от полза за хората. Вече съм на осемдесет години. Все пак, макар и твърде стар, готов съм да бъда в помощ, ако възникне необходимост.

Често се сблъсквам с въпроси, на които не може да даде отговор никой от работещите в полето на медицината, на която съм се посветил и аз. Затова бях безмерно щастлив, когато узнах за Вас. Джунтацу описа Вашето превъзходно изкуство при извършване на операции. Свеждам глава пред Вашите успехи.

Получавате ли новини от Едо? Тук са чести случаите, когато е необходима намесата на хирург, но няма човек в тази област на медицината, достатъчно смел да се наеме с трудно разрешимите задачи. Бих искал да съм полезен в такива случаи, но както споменах по-горе, и аз самият често съм безпомощен, за което дълбоко съжалявам. Затова бих бил много признателен, ако ми дадете възможност да искам понякога съвет от Вас с писмо. Надявам се, че ще удостоявате с отговор моите въпроси. И тъй като съм вече в залеза на живота, бих Ви помолил да пренесете Вашата любезност и върху синовете ми, ако те някога Ви помолят за съвет.

Още веднъж моля да ми простите за волността да Ви пиша това писмо, но всичко стана по настояване на Джунтацу. За мен ще бъде най-голямо щастие да вляза в кръга на Вашите познати.

С дълбоко уважение

Генпаку Сугита

По времето, когато Генпаку Сугита бе писал това писмо, той по собствените му думи бил на осемдесет години. Сеишу Ханаока бе само на петдесет и три. Но почитта, с която Сугита се обръщаше към по-младия селски лекар, свидетелстваше за благородството на известния учен. За Сеишу това писмо бе скъпоценност, която пазеше заедно с другите семейни реликви.

От старинната история за Оцуги и Наомичи се роди нова легенда за семейство Ханаока. Това бе легенда за всеотдайността на майката и съпругата на Сеишу и за тяхната дан в пътя му към успеха и славата, чийто символ за хората бе станал „Домът на пролетната гора“. Рьоан Шимомура и Йонеджиро Имосе, които сега ръководеха училището, често разказваха тази легенда. Сеишу също никога не пропускаше да изтъкне какво дължи на майка си и на жена си. Отнасяше се с внимание към Кае, която все така обичаше, и дори канеше вкъщи актьори от Бунраку^[13], които пееха за нея своите балади. Кае си остана тиха, каквато си бе по характер. Живееше в уединение и с годините присъствието й като че ли още по-малко се чувстваше. Но хората забелязаха — тя не обичаше да слуша разказа за жертвоготовността на съпругата и майката на лекаря. Всички го отдаваха на скромността й… Без самата Кае да желае, слепотата й правеше цялата история още по-трогателна.

Тя умря на осми декември от дванадесетата година на периода Бунсеи^[14] на шестдесет и осем годишна възраст. Направиха й богато погребение. Дойдоха и съселяните, и учениците на Сеишу, и всички, които за едно или друго бяха идвали в „Дома на пролетната гора“. Когато и нейният прах бе положен в земята недалеч от Езерото на перуниките и сложиха надгробния камък, върху който бе изписано само посмъртното й име^[15], стана ясно, че е малко по-висок от стоящия зад него паметник на Оцуги. Може би бяха купили за Кае по-висок паметник, защото семейството се беше замогнало.

По-голям и от двата надгробни камъка е паметникът на Сеишу, починал шест години след жена си. Той е изправен върху масивен постамент и се извисява доста над останалите. Върху лицевата страна на покрития със зелен мъх камък е само посмъртното му име, а върху страната, която гледа на запад, пише „Починал на 2 октомври от шестата година на периода Темпо^[16] на седемдесет и шест годишна възраст“.

Застане ли човек с лице към паметника на Сеишу, другите два зад него — на Кае и на Оцуги — не се виждат. Толкова голям е неговият паметник…