Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (41)

40

Селена простена, когато нещо студено и влажно погали бузата й, а след това започна да облизва лицето й. Отвори едно око и видя кученцето да я гледа и да върти опашка.

Тя се намести в леглото и се намръщи на слънчевата светлина. Не искаше да се успива. След два дни имаше изпитание и трябваше да тренира. Това бе последното препятствие преди финалния Дуел и то щеше да определи четиримата финалисти.

Селена потърка едно око и почеса кученцето зад ушите.

— Пишкало ли си някъде? Трябва ли да ти се карам?

— Съвсем не — обади се някой и вратата на спалнята й се отвори. Дориан. — Отведох я сутринта на разходка заедно с другите кучета.

— Не е ли малко рано за посещения? — усмихна се немощно тя, докато той приближаваше.

— Рано ли? — разсмя се принцът и седна на леглото. Тя се отдръпна. — Вече е един следобед! Филипа ми каза, че си спала като труп цяла сутрин.

Един! Нима бе толкова късно? Ами уроците с Каол?

Тя се почеса по носа и сложи кученцето в скута си. Единственото й успокоение бе, че нищо лошо не се е случило предишната нощ, иначе досега да е разбрала. Почти въздъхна от облекчение, макар да бе гузна за твърде малкото доверие, което имаше на Нехемия. Това все още я караше да се чувства нещастна.

— Дала ли си му име? — попита Дориан. Звучеше спокоен и уравновесен. Преструваше ли се, или целувката им от снощи наистина не бе имала значение?

— Не — отвърна тя и запази изражението си неутрално, макар да й идеше да се развика от това колко неловко е положението им. — Не мога да измисля нищо.

— Нека помислим заедно тогава — отвърна той и почеса брадичката си. — Как ти звучи… Златна?

— Като най-глупавото име, което съм чувала.

— Измисли тогава нещо по-добро?

Тя взе хвана една от лапите на кученцето и я огледа внимателно, след което потърка меката й петичка с палеца си.

— Лапичка. — Името бе прекрасно. Имаше чувството, че то бе съществувало винаги и най-накрая бе имала късмета да го открие. — Да, Лапичка.

— И означава ли нещо? — попита той, а кучето вдигна глава и го огледа.

— Да, че ще надбяга всичките ти чистокръвни. — Селена гушна кученцето и го целуна по главичката. Лапичка я загледа намръщено. Бе невероятно мека и пухкава.

— Ще видим — засмя се Дориан.

Селена остави кученцето на леглото и Лапичка се скри под завивките.

— Добре ли спа? — попита той.

— Да. Но ти май не си, щом си станал толкова рано…

— Виж… — започна Дориан и на Селена й се прииска да се хвърли от балкона. — Миналата нощ… избързах. — Той се спря. — Селена, правиш гримаси.

Наистина ли?

— Ами… извинявай.

— Значи наистина си се разстроила!

— От кое?

— От целувката!

Гърлото я стегна и асасинът се закашля.

— О, нищо подобно — каза тя, докато се тупаше по гърдите, все едно прочиства гърлото си. — Нямах нищо такова предвид. Не ми беше противно, ако това те притеснява.

Веднага съжали, че го е казала.

— Значи ти хареса? — ухили се лениво той.

— Не! Ох, върви си! — Тя се метна на възглавниците си и придърпа завивките над главата си. Щеше да умре от срам.

Лапичка я облиза по лицето, докато тя се криеше в тъмнината под одеялото.

— Излез, моля те — рече той. — Реагираш все едно никога не са те целували.

Тя отметна завивките, а Лапичка се скри още по-навътре в тях.

— Разбира се, че съм се целувала — сопна се тя, като се помъчи да не мисли за Сам и чувствата, които бяха споделяли. — Но не и с надменен напудрен принц!

— Напудрен?

— О, млъкни — каза тя и го удари с възглавницата. След това стана от другата страна на леглото и отиде до балкона.

Усещаше как той се взира в гърба й и в трите белега, които нощницата й не можеше да скрие.

— Тук ли ще останеш, докато се преобличам? — обърна се тя към него. Но той не я гледаше както миналата нощ. В очите му имаше някаква предпазливост — а също и тъга. Кръвта замръзна във вените й. — Какво?

— Ужасни белези — прошепна той.

Тя постави ръка на кръста си и отиде до вратата на съблекалнята.

— Всички носим белези, Дориан. Моите просто са по-видими от тези на повечето хора. Ако искаш, изчакай тук, но аз трябва да се преоблека.

С тези думи тя излезе от стаята.

* * *

Калтейн вървеше до херцог Перингтън покрай безкрайните маси на дворцовия парник. Огромната стъклена постройка бе пълна със светлина и тя започна да си вее с ветрилото, когато жегата лъхна лицето й. Този човек намираше най-нелепите места за разходка. Цветята и растенията я интересуваха не повече от уличната кал.

Той откъсна една снежнобяла лилия и й я подаде, като сведе глава.

— За Вас.

Тя се опита да не потръпва при вида на пъпчасалата му кожа и оранжеви мустаци. От мисълта, че може да се окаже в капан с него, и й се прииска да изкорени всички цветя и да ги хвърли в снега.

— Благодаря — каза тя с прегракнал глас.

Но Перингтън се вгледа внимателно в нея.

— Май не сте в настроение днес, лейди Калтейн.

— Така ли изглеждам? — наклони срамежливо глава тя. — Може би защото не се забавлявам както снощи на бала.

Черните очи на херцога обаче не я изпуснаха от поглед и той се намръщи, хвана я под ръка и я подкара напред.

— Няма нужда да се преструвате пред мен. Забелязах, че зяпате принца.

Калтейн не се издаде, а просто изпъна ръце, все едно се взира в маникюра си, докато гледаше крадешком към него.

— Така ли правих?

Перингтън прокара месестия си пръст по един папратов храст. Черният пръстен на ръката му пулсираше и главата я болеше от него.

— И аз го гледах. По-специално момичето до него. Голяма е досадница, нали?

— Лейди Лилиан? — премигна Калтейн. Не знаеше дали да въздъхне с облекчение. Не бе забелязал, че тя копнее по принца, а това, че е наблюдавала как Дориан и Лилиан танцуват заедно.

— Да, така се нарича — промърмори Перингтън.

— Не е ли това името й? — попита Калтейн, преди да помисли.

Херцогът се обърна към нея. Очите му бяха черни като пръстена, който носеше.

— Нали не вярваш, че онова момиче е истинска дама?

— Не е ли? — Сърцето на Калтейн прескочи един удар. Перингтън се усмихна и й разказа всичко.

Когато приключи, Калтейн го гледаше изгубила ума и дума. Асасин. Лилиан Гордайна бе Селена Сардотиен, най-известният асасин на света. И бе вкопчила ноктите си в сърцето на Дориан. Ако искаше ръката му, Калтейн трябваше да е много, много по-умна. Да разкрие Лилиан можеше и да не е достатъчно и нямаше как да си позволи да рискува.

Парникът бе притихнал, все едно е затаил дъх.

— Как бихме могли да оставим нещата така? Не можем да позволим на принца да рискува така живота си!

Лицето на Перингтън се размърда и разкри нещо болезнено и грозно, но това стана толкова бързо, че тя почти не го забеляза. Чуваше биенето на собственото си сърце и имаше нужда от лулата си, за да се успокои, преди да изпадне в истерия.

— Не можем — отвърна Перингтън.

— Но как да я спрем? Да кажем на краля?

Перингтън поклати глава и постави ръка върху дръжката на меча си, замислен за миг.

Тя се загледа в един розов храст и прокара пръст по бодила му.

— Тя ще се изправи в дуел срещу останалите шампиони — каза бавно той. — А преди дуела ще вдигнем тост в чест на боговете. — Дъхът на Калтейн секна, може би заради стегнатия й корсет. Тя свали ръка от тръна. — Щях да те помоля да вдигнеш тоста като символ на Богинята. Може би е възможно да сипеш нещо в чашата й.

— И да я убия, аз? — Едно бе да наеме някого. Но да го извърши лично…

— Не, не — вдигна ръце херцогът. — Кралят обаче е съгласен, че трябва да се вземат мерки, така че Дориан да помисли… че е станал инцидент. Ако й сипем лека доза кърваво проклятие, не смъртоносна, но колкото да изгуби самоконтрол, това ще даде на Каин нужното му предимство.

— Той не може ли да я победи? По време на дуелите често се случват инциденти.

Главата я заболя още по-силно и цялото й тяло запулсира. Може би щеше да й е лесно да я упои…

— Каин смята, че може, но аз не обичам да поемам рискове.

Перингтън я сграбчи за ръцете. Пръстенът му бе леденостуден до кожата й. Тя сподави подтика да се отдръпне.

— Не искаш ли да помогнеш на Дориан? Веднъж щом се отървем от нея…

„Тогава ще е мой. Така, както трябва.“

И все пак. Да убие заради него…

Но щеше да бъде неин.

— Ще го вкараме в правия път, нали? — довърши Перингтън с такава усмивка, че инстинктите й закрещяха да побегне и никога повече да не поглежда назад.

Ала в ума си виждаше трона, короната и принца до себе си.

— Кажи ми какво трябва да сторя — каза тя.