Сара Дж. Маас
Стъкленият трон (19)

18

Селена се усмихна, докато наблюдаваше как престолонаследникът на Адарлан показва на принцесата на Ейлве основните стойки във фехтовката. Беше доста чаровен. Надменен, наистина, но човек с неговата титла можеше да бъде в пъти по-лош. Тя бе малко неспокойна от това, че я кара да се изчервява. Всъщност беше толкова привлекателен, че й бе трудно да не мисли за това колко е привлекателен. Запита се защо ли още не е женен.

Искаше й се да го целуне.

Преглътна. Разбира се, беше се целувала и преди. Със Сам, при това честичко. Не бе като да няма опит. Бе минала обаче повече от година, откакто изгуби асасина, с когото бе израснала. До скоро от мисълта да целуне някой друг й ставаше лошо. Когато обаче видеше Дориан…

Принцеса Нехемия нападна и го халоса по китката с меча си. Селена сподави смеха си. Той направи физиономия и потърка ударената си ръка, но се усмихна, когато принцесата започна да злорадства.

„Как може да е толкова красив?“

Тя се облегна на стената и се накани да изгледа с удоволствие урока, когато някой сграбчи ръката й с такава сила, че я заболя.

— Какво става? — попита Каол, след като я издърпа от залата.

— Какво да става?

— Какво прави Дориан с нея?

— Дуелират се? — предположи тя.

— И защо се дуелират?

— Понеже той предложи да я научи как да се бие с меч?

Каол на практика я отблъсна от себе си, когато приближиха двойката. Те спряха и Дориан го последва в ъгъла. Започнаха да разговарят — ядосано — и Каол се върна при Селена.

— Стражите ще те отведат обратно в покоите ти.

— Какво? — Тя си спомни разговора им на балкона и се намръщи. Явно топлите им взаимоотношения отново бяха изстинали. — Изпитанието ми е утре и трябва да се упражнявам!

— За днес се поупражнява достатъчно. Почти е време за вечеря. Урокът с Бруло приключи преди два часа. Върви и си почини малко, иначе няма да ставаш за нищо утре. И не, не знам какво е изпитанието, така че не си прави труда да ме питаш.

— Това е абсурдно! — извика тя и Каол я ощипа, за да я накара да замълчи. Принцеса Нехемия я погледна разтревожено, но асасинът й махна да продължи урока си с престолонаследника. — Няма да правя нищо такова, нагъл идиот такъв.

— Наистина ли си толкова глупава, за да не видиш защо не можем да позволим това?

— Не можели да позволите? Просто ви е страх!

— Много се надценяваш.

— Да не мислиш, че искам да се върна в Ендовиер? — изсъска тя. — Да не мислиш, че не ми е ясно, че ако избягам, ще ме преследвате до сетния ми час? Че не ми е ясно защо повръщам всяка сутрин, когато тичам с теб? Тялото ми е развалина и тези часове упражнения ми трябват. А ти ме наказваш за тях!

— Няма да се преструвам, че разбирам как работи престъпният ум.

Тя вдигна ръце във въздуха.

— Знаеш ли, всъщност се чувствах малко виновна. Само малко. И сега разбирам защо не е трябвало. Мразя да стоя затворена в онази стая, мразя всичките ви стражи и глупости, мразя това, че ме караш да се правя на заспала, докато Бруло засипва Каин с похвали, а аз си седя незабелязана и посредствена. Мразя да ми казват какво мога и какво не мога да правя. И най-много мразя теб!

— Приключи ли? — тропна с крак по пода той.

По лицето му нямаше и следа от милост. Тя стисна зъби, докато излизаше от залата, стиснала юмруци и мъчеща се да сподави порива да му избие зъбите.