Майкъл Добс
Къща от карти (9)

Глава девета

Някои хора така и не успяват да живеят с принципите си. В Уестминстър помага, ако те виждат да обядваш с тях от време на време, но не твърде често, за да не изглежда, че се правиш на светец.

Вторник, 22 юни

На О’Нийл му беше станало приятно, макар че в началото се изненада от поканата на Ъркарт за обяд в клуба на Сейнт Джеймсез стрийт. Камшикът никога не беше показвал топли чувства към него, откакто се занимаваше с комуникацията на партията, но сега му беше предложил да „отпразнуват великолепната работа, която беше свършил за кампанията“. О’Нийл го прие като признание за издигането му в партията.

А и обядът си го биваше с всички тези гарнитури. О’Нийл, пренапрегнат както винаги, беше пийнал за отскок няколко силни коктейла водка с тоник, преди да пристигне, но се оказа, че не е имало нужда. Две бутилки „Шато Талбо“ от 78-а и няколко големи коняка бяха достатъчни дори за неговия ирландски апетит. Беше говорил твърде много, знаеше си, винаги така правеше, но не можеше да се възпира. В миналото Ъркарт го беше карал да се чувства нервен. Имаше нещо в хладната резервираност на този човек, както и във факта, че веднъж бяха чули Ъркарт да го нарича „момчето от маркетинга“, но той се беше оказал учтив домакин, докато гостът му не спираше да плямпа. Сега седяха във внушителните фотьойли от естествена кожа, които бяха разположени около масите за снукър в задната стая на клуб „Уайтс“. Когато не се играеше на масите, мястото предлагаше тихо и уединено пространство за членовете на клуба и техните гости.

— Кажи ми, Роджър, какви са плановете ти сега, след като минаха изборите? Ще останеш ли с партията? Не можем да си позволим да загубим човек като теб.

О’Нийл се озъби в още една победоносна усмивка, загаси цигарата си с надежда, че може да му бъде предложена някоя хубава хаванска пура, и увери домакина, че ще остане колкото дълго го иска министър-председателят.

— Но как ще можеш да си го позволиш, Роджър? Може ли да бъда малко недискретен? Знам колко малко плаща партията на служителите си, а и парите винаги са кът след избори. Следващите няколко години най-вероятно ще бъдат трудни. Заплатата ти ще бъде замразена, бюджетът ти орязан. Винаги едно и също, ние, политиците, все сме късогледи. Не си ли съблазнен от някоя от по-щедрите оферти, които сигурно получаваш отвън?

— Ами невинаги е лесно, Франсис, както си се досетил. Не е толкова до заплатата, нали разбираш. Аз работя в политиката, защото съм очарован от нея и искам да играя някаква роля. Но ще бъде трагедия, ако се ореже бюджетът. Има още толкова много работа да се свърши.

Усмивката му беше широка, очите ясни, но започнаха да подскачат от тревога, когато осъзна какво му се казва. Започна нервно да си играе с чашата.

— Трябва да започнем работа за следващите избори отсега. Особено като се имат предвид всички тези нелепи слухове, които заливат публичното пространство с информация за разцепление в партията. Имаме нужда от позитивни публикации, а на мен ми трябва бюджет, за да го направя.

— Много вярна логика. А председателят благосклонен ли е? — Ъркарт повдигна вежди въпросително.

— Кога някой председател е бил?

— Може би има какво да се направи, Роджър. Ще ми се да мога да ти помогна. Много. Мога да отида и да разменя няколко думи с председателя относно твоя бюджет, ако искаш.

— Наистина ли? Това е страшно любезно от твоя страна, Франсис.

— Но има нещо, което първо трябва да те питам, Роджър. И трябва да говоря с теб направо.

Хладните очи на по-възрастния мъж гледаха право в очите на О’Нийл, регистрираха обичайното им блещукане. О’Нийл издуха шумно носа си. Също обичайно за него, както знаеше Ъркарт, заедно с потропването със средните два пръста на дясната ръка. Сякаш някакъв друг живот течеше вътре в О’Нийл, доста различен от заобикалящия го свят — живот, който излизаше наяве само чрез хиперактивния маниер на О’Нийл и конвулсивното потрепване в очите му.

— Имах посещение миналия ден, Роджър — стар приятел от времето, когато заемах директорски постове в Общината. Той сега е един от хората, които се занимават с финансите в рекламната агенция на партията. Много беше притеснен. Много дискретен, но много притеснен. Каза, че имаш навика да искаш от агенцията сериозни суми в брой, за да покриваш разходите си.

Потрепването спря за момент. Ъркарт се замисли всъщност колко рядко беше виждал О’Нийл да спре да шава.

— Роджър, нека те уверя, че не се опитвам да те провокирам или да те вкарам в капан. Това е изцяло между нас. Но ако ще ти помагам, трябва да знам фактите.

Лицето и очите пак се раздвижиха, когато отработеният смях на О’Нийл прозвуча отново, но този път нервно.

— Франсис, нека те уверя, че няма нищо нередно, абсолютно нищо. Глупаво е, разбира се, но се радвам, че повдигаш въпроса пред мен. Просто понякога имам разходи заради контактите ми и ми е по-лесно да ги възстановя с пари от агенцията, отколкото да разчитам на партийната машина. Например да черпя едно питие някой журналист или да изведа на обяд някой от сътрудниците на партията.

О’Нийл се разбърза с обяснението, като личеше, че то е репетирано.

— Нали разбираш, ако платя от джоба си, трябва да се отчета на партията. Там пък хич не си дават зор да ми подпишат един скапан чек — бавят се по два месеца, че и повече. Знаеш какви са, цяла вечност чакат мастилото да изсъхне. Честно казано, с това, което ми плащат, не мога да си го позволя. Затова си вземам парите през агенцията. Получавам ги веднага, а те ги прекарват през тяхното счетоводство. Това е като безлихвен заем за партията. А през това време аз мога да си върша работата. Сумите са наистина съвсем малки.

О’Нийл се пресегна за питието си, а Ъркарт сключи пръсти, като наблюдаваше внимателно как другият пресуши чашата си.

— Двайсет и две хиляди и триста паунда за последните десет месеца малко ли е, Роджър?

О’Нийл едва не се задави. Лицето му се изкриви, като се мъчеше едновременно да си поеме въздух и да изплюе очакваното опровержение.

— Въобще не става дума за такава сума — запротестира той.

Челюстта му увисна, чудеше се какво да каже. Тази част от обяснението не беше репетирал. Потръпването на О’Нийл в момента напомняше муха, хваната в паяжина. Ъркарт пусна още тънки нишки.

— Роджър, редовно си надписвал разходите към агенцията, без да отчиташ сумите, и то точно за двайсет и две хиляди и триста паунда от началото на септември миналата година досега. Това, което е започнало с малки суми в началото, през последните месеци стига до четири хиляди на месец. Няма как да почерпиш толкова питиета и обеди, дори по време на изборна кампания.

— Уверявам те, Франсис, че всички разходи, които съм направил, са били изцяло легитимни!

— Скъп е, нали? Кокаинът.

Очите на О’Нийл станаха стъклени, сковани от ужас.

— Роджър, като Камшик съм се сблъсквал с всеки проблем, познат на човечеството. Занимавал съм се с мъж, който бие жена си, с прелюбодейци, измамници, хора с психически отклонения. Имал съм и случай на кръвосмешение. Разбира се, на него специално не му позволихме да се кандидатира пак, няма какво да се спечели от публичен скандал. Затова и никога не се чува за тези случаи. За мен кръвосмешението е отвъд границата, Роджър, но като цяло не сме тук да четем морал. Според мен, на всеки човек му се полага един порок — стига да остане в личния му живот.

Той направи пауза; блясъкът се връщаше в очите на О’Нийл, блясък на отчаяние.

— Един от моите младши сътрудници е доктор. Назначих го точно, за да ми помага да разпознавам признаците на преумора. Все пак трябва да се грижим за над триста депутати, като всички те живеят под огромен стрес. Ще се изненадаш колко случаи на злоупотреба с дрога сме открили. Има една очарователна и напълно дискретна ферма, точно до Довър, където ги пращаме, понякога за няколко месеца. Повечето се възстановяват напълно; един от тях дори е министър — той се наведе, за да намали дистанцията помежду им. — Но е важно да ги хващаме навреме, Роджър. А кокаинът стана сериозен проблем напоследък. Казват ми, че е на мода, каквото и да значи това — твърде лесно се намира, да му се не види. Кара умния човек да се чувства брилянтен. Обаче жалко, че е толкова лесен за пристрастяване. И скъп.

Докато говореше, Ъркарт не откъсваше поглед от О’Нийл дори за секунда. Намираше нещо изящно и привлекателно в агонията, която сваляше кожата от гърба на О’Нийл. Всякакво съмнение в диагнозата се изпари, като видя треперещите ръце и устните, които шаваха, но не можеха да проговорят. Когато най-накрая О’Нийл намери думите, те прозвучаха като хленч.

— Какво говорите? Аз не съм наркоман. Не вземам дрога!

— Не, разбира се, че не, Роджър — Ъркарт възприе възможно най-успокоителния тон. — Но приеми, че сигурно има хора, който биха могли да си извадят най-неприятните заключения за теб. А министър-председателят, както знаеш, особено в сегашното си настроение, не би рискувал с нищо. Искам да ми повярваш, че не става дума да осъждаме някого без процес, просто гледаме и на нас да ни е спокойно.

— Хенри не би повярвал на това! Нали не си му казвал… — О’Нийл остана без въздух, все едно бик го беше ударил с рога в гърдите.

— Разбира се, че не, Роджър. Искам да гледаш на мен като на приятел. Обаче председателят на партията…

— Уилямс? Той какво е казал?

— За дрогата? Нищо. Но се опасявам, че скъпият ни лорд не е от най-големите ти почитатели. Не се изказа ласкаво за теб пред министър-председателя. Смята, че теб трябва да виним за резултатите от изборите, а не него самия.

— Какво? — думата прозвуча като писък.

— Не се тревожи, Роджър, аз се застъпих за теб. Няма от какво да те е страх. Стига да имаш моята подкрепа.

Ъркарт знаеше какво прави, разбираше напълно параноята, която обзема съзнанието на един пристрастен към кокаина, и въздействието, което изфабрикуваната история как председателят злослови за него ще окаже върху крехките нерви на О’Нийл. Човекът ламтеше за популярност, която само дългосрочното внимание от страна на министър-председателя можеше да му предостави; и това не беше нещо, което той можеше да понесе да загуби. „Стига да имаш моята подкрепа.“ Думите отекваха в ушите на О’Нийл. Всъщност това, което казваха, беше: „Едно подхлъзване и си мъртъв“. Паяжината на страха се затваряше около О’Нийл. Сега беше моментът да му се предложи изход.

— Роджър, виждал съм как клюките съсипват много мъже. Коридорите около Уестминстър могат да бъдат бойно поле. Ще бъде трагедия, която никога няма да си простя, ако те сложат на дръвника заради враждебността на Теди Уилямс или просто защото хората не са разбрали правилно уговорките ти с агенцията относно разходите, както и твоята… сенна хрема.

— Какво трябва да направя? — гласът умоляваше.

— Да направиш? Ами, Роджър, ще те посъветвам да ми се довериш. Имаш нужда от силен поддръжник във вътрешните кръгове на партията, особено сега. Нивото на водата се покачва, лодката на министър-председателя се пълни, няма и да се замисли да хвърли зад борда някой като теб, ако това ще му помогне да спаси себе си. За такива хора ти си просто баласт.

Думите имаха желания ефект. О’Нийл се гърчеше на стола, неадекватно се опитваше да отпие от вече празната чаша, старата кожена тапицерия скърцаше под него. Ъркарт спря за момент, за да улови всеки детайл.

— Помогни ми, Франсис.

— Затова те поканих, Роджър.

Другият мъж се разплака. Сълзите се стичаха по лицето му.

— Няма да ги оставя да изместят добър кадър като теб, Роджър — тонът му беше като на свещеник, четящ псалм. — Всяко пени, което си изхарчил, е легитимен разход. Това ще кажа на агенцията. Ще ги посъветвам да продължат с тази уговорка, но да я пазят в тайна, за да се избегне ненужната ревност от страна на тези в партията, които искат да резнат бюджета за реклама. Но има и още. Ще се уверим, че министър-председателят е напълно информиран за добрата работа, която вършиш. И ще го посъветвам да не сваля гарда, да продължи с кампанията с пълни сили и че това ще му помогне да премине през трудните месеци, които ни очакват. Бюджетът ти ще оцелее. А също така и ти самият, Роджър.

— Франсис, знаеш колко благодарен… — промърмори О’Нийл.

— Но има нещо, което ми трябва в замяна, Роджър.

— Всичко.

— Ако ще ти пазя гърба, имам нужда да знам всичко, което става в щаба на партията.

— Разбира се.

— И по-специално какви ги върши председателят. Той е много амбициозен и опасен човек, играе си неговата игра, а проповядва лоялност към министър-председателя. Трябва да си моите очи и уши, Роджър, и трябва да ми кажеш веднага, ако разбереш нещо за плановете на председателя. Твоето бъдеще може да зависи от това.

О’Нийл избърса очите си, издуха носа си, кърпичката му беше отвратително мръсна.

— Ти и аз, Роджър, трябва да работим заедно над това. Ще трябва да помогнеш да удържим партията през трудните времена пред нас. Като Хораций^[1] на моста.

— Франсис, не знам как да ти се отблагодаря.

— Ще го направиш, Роджър, ще го направиш.

 

 

Затръшна се врата. Мортима се беше върнала. Тя се изкачи бързо по стълбите, търсейки го във всяка стая, но го намери на терасата на покрива, загледан в лондонската нощ към кулата „Виктория“, която се издигаше в блясъка на прожекторите в южния край на сградата на Парламента. Държавният флаг се полюшваше от леките въздушни течения, издигащи се от горещите улици. Сградата изглеждаше като изваяна от восък. Ъркарт пушеше, рядка гледка.

— Франсис, добре ли си?

Той се обърна стреснато, сякаш се изненадваше да я види, после върна търсещ поглед през покривите на Уестминстър към кулата „Виктория“.

— Като се обади да кажеш, че нещо се е случило, помислих, че може да си болен. Изплаши ме и…

— Там, в кулата, пазят смъртната присъда на Чарлз Първи. И Хартата за правата. Наредби на парламента от преди повече от петстотин години.

Говореше сякаш не беше я чул и не беше забелязал притеснението й.

— Все пак нещо се е случило — тя се приближи, взе ръката му. Очите му сякаш бяха приковани от видение или в очакване на нещо, което само той виждаше някъде далеч в нощта.

— Ако се заслушаш, Мортима, може да чуеш виковете на тълпите пред портите.

— Ти чуваш ли ги?

— Да.

— Франсис? — гласът й потрепери от загриженост.

Чак тогава той се обърна към нея. Стисна ръката й.

— Много мило от твоя страна, че се върна толкова бързо. Съжалявам, че те разтревожих. Не, не съм болен, добре съм. Всъщност не съм се чувствал така добре от много време насам.

— Не разбирам. Беше толкова разочарован, че не те повишиха.

— Нищо не е вечно. Дори великите империи, още по-малко слабите премиери.

Гласът му беше пропит от презрение. Подаде й цигарата си; тя си дръпна дълбоко от силния тютюн.

— Ще ти трябват помощници — прошепна тя, като му върна цигарата.

— Мисля, че намерих една.

— Младата журналистка, за която спомена?

— Вероятно.

Известно време тя не отговори. Стояха в тъмнината, споделяха нощта, приглушените шумове на живота, който течеше под тях, усещането за конспирация.

— Ще бъде ли лоялна към теб?

— Лоялност при журналистите?

— Трябва да я вържеш с нещо, Франсис.

Той я погледна остро, отвърна й с тънка усмивка, която изчезна бързо. Нямаше хумор в думите му.

— Тя е твърде, твърде млада, Мортима.

— Твърде млада? Твърде красива? Твърде интелигентна? Твърде амбициозна? Не мисля, Франсис. Не и за мъж като теб.

Усмивката му се върна, този път топла.

— За пореден път съм ти задължен.

Тя беше с дванайсет години по-млада от него, все още пълна с енергия, и носеше с елегантност няколкото допълнителни килограма, които годините натрупаха по нея. Тя беше най-близкият му приятел, единственият човек, когото той допусна да рови дълбоко в него и на когото можеше да разчита безусловно. Всеки от тях имаше собствен живот, разбира се, той в Уестминстър, а тя… Ами тя обичаше Вагнер. На него не му беше особено любим. Понякога тя изчезваше с дни, пътуваше в чужбина с някакви компании, за да споделят изживяването от цикъла „Пръстенът на Нибелунга“ например. Той никога не се беше съмнявал в нейната преданост, нито тя в неговата.

— Това няма да е лесно — каза той.

— Провалът също не е лесно нещо.

— Имам ли ограничения? — попита той, като се опита да е толкова деликатен, колкото един такъв въпрос позволяваше.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, после влезе вътре, като го остави сам в нощта.