Майкъл Добс
Къща от карти (12)

Глава дванадесета

Живот в непрестанни дългове, ядене на индийска кухня и в компанията на английски момчета едва ли може да бъде приятен задълго на един мъж. Но от тези трите бих препоръчал дълговете.

Непослушен. Такъв ли ставаше в момента? Най-вероятно да, реши Ъркарт, като продължи да се изкачва по стълбите. Облегна се на стената и се разсмя с глас за огромно смайване на двама негови колеги, които притичаха покрай него, клатейки глави. В крайна сметка се озова на балкона за „външни лица“, където посетителите се сгъчкваха на редиците тесни пейки, за да наблюдават работата на Камарата в залата под тях. Той срещна погледа на дребен на ръст и безупречно облечен индийски джентълмен, на когото беше издействал място на балкона, и му помаха. Мъжът с мъка се измъкна от претъпканите пейки, провирайки се между коленете на хората и предните седалки, като любезно се извиняваше, докато накрая се озова пред своя домакин. Ъркарт безмълвно го поведе към малък вестибюл зад балкона.

— Г-н Ъркарт, сър, за мен това бяха най-вълнуващите и поучителни деветдесет минути. Дълбоко съм ви задължен, че ми съдействахте да получа толкова удобно място.

Мъжът говореше с тежкия акцент на хората от полуострова, а главата му се клатеше наляво-надясно, по типичния индийски маниер. Ъркарт знаеше, че това са празни приказки, че дори за толкова дребен човек като Фърдос Джабвала местата са страшно неудобни, но кимна в знак на признателност. Размениха си още любезности, докато Джабвала бързаше да вземе куфарчето си от черна кожа от гишето на охраната. Когато пристигна, категорично беше отказал да го остави на охраната, но му бяха казали, че иначе няма да му позволят да се качи на балкона.

— Толкова се радвам, че ние, британците, все още можем спокойно да поверим вещите си на обикновения чиновник — заяви той сериозно, като успокоено потупваше куфарчето си.

— Така е — отговори Ъркарт, който нямаше доверие нито на обикновения чиновник, нито на Джабвала.

Но все пак той беше от неговия избирателен район и явно притежаваше и ръководеше най-различни и процъфтяващи местни бизнес инициативи. Беше дарил 500 паунда за разходите по кампанията на Ъркарт, като беше поискал само лична среща в Камарата на общините.

— Не в избирателния район — беше обяснил по телефона на секретарката на Ъркарт. — Въпросът е от национално, а не местно естество.

Петстотин паунда за чаша чай изглеждаше добра сделка. Докато развеждаше госта си, Ъркарт му показа някои от забележителностите: мозайките от Огъстъс Пюджин в централния коридор, фреските в параклиса „Сейнт Стивън“, дъбовите сводове на тавана на Зала „Уестминстър“, който се издигаше толкова високо в тъмното, че почти се губеше от погледа. Гредите бяха на хиляда години, най-древната част от двореца. Точно тук Джабвала поиска да спрат за малко.

— Бих бил благодарен да постоим в мълчание на това място, където е бил осъден на смърт Чарлз Първи и ковчегът на Уинстън Чърчил е бил изложен за поклонение.

Ъркарт изви вежда в изненада.

— Г-н Ъркарт, дано не ви се сторя превзет — настоя индиецът. — Връзките на семейството ми с британските институции датират от почти двеста и петдесет години, още от дните на уважаваната Британска източноиндийска компания^[1] и лорд Робърт Клайв, на когото моите прадеди са били съветници и на когото са заемали солидни суми. Още от онова време, а и досега, семейството ми заема престижни постове в правосъдните и административните клонове на индийското правителство.

Нямаше съмнение в гордостта, която звънтеше в думите на Джабвала, но в тремолото на гласа му и сведения поглед се усещаше тъга.

— Въпреки това от Независимостта насам, г-н Ъркарт, този полуостров, който едно време е бил велик, бавно изпадна отново в тъмни времена. Съвременната династия на Ганди се оказа много по-корумпирана от която и да било друга, на която семейството ми е било в услуга през колониалните времена. Аз съм „Парси“, културно малцинство, което не намира спокойствие в управлението на новия суверен. Затова се преместих тук. Скъпи ми г-н Ъркарт, дано ми повярвате, като казвам, че повече се чувствам част от тази държава и културата й, отколкото бих могъл в моята съвременна Индия. Всеки ден се будя с благодарност, че мога да се нарека британски гражданин и да образовам децата си в британски университети.

— Това е толкова… трогателно — отговори Ъркарт, на когото изобщо не се нравеше факта, че чужденци заемат места в британски университети, и беше го заявявал открито по време на няколко публични мероприятия.

Той побърза да поведе госта си към стаите за срещи, намиращи се под Голямата зала, обувките им шляпаха по настилката от каменни плочки, докато слънцето се спускаше от древните прозорци и стигаше пода на снопове от светлина.

— А с какво точно се занимавате, г-н Джабвала? — попита Ъркарт колебливо, опасявайки се, че въпросът му ще отприщи още един монолог.

— Аз, сър, съм търговец, не съм образован човек, не като синовете ми. Оставих всякаква надежда за това по време на големия смут, причинен от Движението за независимост на Индия. Затова трябваше да намеря пътя си не с ум, а с усърдие и тежък труд. Щастлив съм да кажа, че постигнах скромен успех.

— Каква търговия?

— Имам няколко бизнес интереса, г-н Ъркарт. Имоти. Търговия на едро. Малко местни финанси. Но аз не съм тесногръд капиталист. Напълно осъзнавам моя дълг към общността. Точно по този въпрос исках да говоря с вас.

Бяха стигнали една от стаите за срещи и по покана на Ъркарт Джабвала седна на един от зелените столове, като с наслада прокара пръсти по позлатения релеф на стилизираната решетка на крепостна порта, която украсяваше кожената облегалка.

— И така, г-н Джабвала, как мога да ви помогна? — започна Ъркарт.

— Но не, скъпи ми г-н Ъркарт, аз съм този, който иска да ви помогне.

Дълбока бразда на озадаченост се настани на челото на Ъркарт.

— Г-н Ъркарт, аз не съм роден в тази държава. Това значи, че се налага и се очаква от мен да работя особено усърдно, за да докажа своята порядъчност и да заслужа уважение в общността. Това и се опитвам да правя. Местният клуб на ротарианците, най-различни благотворителни организации. А както знаете, аз съм най-ентусиазиран поддръжник на министър-председателя.

— Опасявам се, че не го видяхте в най-добрата му светлина този следобед.

— Тогава, предполагам, че той се нуждае от своите приятели и поддръжници повече от всякога — заяви Джабвала, като тупна с ръка по коженото куфарче, което лежеше на масата пред него.

Браздата проряза челото на Ъркарт още по-дълбоко, докато той се опитваше да разбере значението и посоката на коментарите на госта си.

— Г-н Ъркарт. Вие знаете, че изпитвам огромно възхищение към вас.

— Дааа — каза Ъркарт предпазливо.

— Радвам се, че можах да ви окажа скромна помощ по време на избирателната ви кампания, и ще се радвам, ако мога пак да го направя. За вас, г-н Ъркарт. И за нашия министър-председател!

— Вие желаете… да направите… дарение?

Главата отново се поклащаше наляво-надясно. На Ъркарт това му се стори смущаващо.

— Избирателните кампании сигурно са много скъпо нещо, скъпи ми г-н Ъркарт. Чудех се дали е допустимо да направя малко дарение? Да долея малко в поизпразненото ковчеже?

Когато ставаше дума за дарения от чуждестранни източници, Ъркарт беше много извън зоната си на комфорт. Толкова много пъти такива неща бяха навличали неприятности на политиците, понякога дори затвор.

— Ами, сигурен съм, че… Както казвате, такива неща са скъпи… Вярвам, че има как… — за бога, Ъркарт, съвземи се! — Г-н Джабвала, може ли да попитам колко смятате да дарите?

В отговор Джабвала завъртя шифровата ключалка на куфарчето и вдигна двете медни закопчалки. Капакът се отвори под напора на пружини и индиецът обърна куфарчето към Ъркарт.

— Дали 50 000 паунда са приемлив жест на подкрепа?

Ъркарт се пребори със зверското изкушение да вземе една от пачките и да започне да брои парите. Забеляза, че всяка купчина е от използвани банкноти по 20 паунда, пристегнати с гумени ластици, а не с банкови бандеролни ленти. Почти нямаше съмнение, че тези пари не са минали през официални сметки.

— Това е… много щедро, г-н Джабвала. Да, определено, както казах, много, много щедро. Но… малко е необичайно такова голямо дарение към партията да бъде… в брой.

— Скъпи ми г-н Ъркарт, сигурно разбирате, че през гражданската война в Индия семейството ми загуби всичко. Къщата ни и бизнеса ни бяха унищожени, едва спасихме живота си. Тълпата изгори до основи местната банка, а с нея всички депозити и документи. От централния офис на банката се извиниха, разбира се, само че без документация можеха да предложат на баща ми само съжаление, но не и средствата, които беше оставил при тях. Може да ви изглежда малко старомодно от моя страна, знам, но все пак предпочитам да се доверявам на каси, отколкото на касиери.

Зъбите на бизнесмена проблеснаха в широка, убедителна усмивка. Ъркарт ясно усещаше неприятности. Пое дълбоко дъх.

— Може ли да говоря направо, г-н Джабвала?

— Ама, разбира се.

— Понякога се случва новите дарители да очакват, че партията може да направи нещо за тях, обаче истината е, че нашите възможности са много ограничени…

Джабвала успя някак си да кимне разбиращо дори докато главата му продължаваше да се клати наляво-надясно.

— Не искам нищо друго, освен да бъда твърд поддръжник на министър-председателя. И на вас самия, г-н Ъркарт. Разбирате като депутат от нашия район, че бизнес интересите ми от време на време изискват приятелски контакт с местната власт по въпроси като разрешително за строеж или обществена поръчка. Може в някакъв момент да поискам съвет от вас, но ви уверявам, че не търся услуги. Не искам нищо в замяна. Абсолютно нищо, не, не! Освен може би да помоля, ако има как, със съпругата ми да имаме честта да се срещнем с министър-председателя в удобен момент, особено ако идва в нашия район. Дали това е приемливо? Ще значи страшно много за жена ми.

Петстотин паунда за чаша чай, петдесет бона за снимка с премиера. Този мъж предлагаше щедри сделки.

— Сигурен съм, че това може да се уреди. Може би вие и съпругата ви бихте искали да посетите един прием на Даунинг стрийт?

— Би било голяма чест, разбира се. А може би има как да разменим няколко думи насаме с него, да му споделя огромния си личен ентусиазъм?

Значи малко повече от снимка, но това се очакваше.

— Вие разбирате, че министър-председателят няма как лично да приеме вашето дарение. Не би било, как да се изразя, деликатно от негова страна да се занимава с подобни въпроси.

— Разбира се, разбира се, г-н Ъркарт. Затова искам вие да приемете парите от негово име.

— Опасявам се, че мога да ви дам само най-обикновен приходен ордер. Може би е по-добре да занесете парите директно при ковчежниците на партията.

Джабвала вдигна ръце ужасен.

— Г-н Ъркарт, сър, аз не искам касова бележка. Не и от вас. Вие сте ми приятел. Позволих си волността дори да гравирам инициалите ви върху куфарчето. Вижте, г-н Ъркарт.

Той потупа инициалите с върха на пръста си. FU се мъдреше с дебели позлатени главни букви.

— Това е малък жест, който се надявам да приемете като благодарност за прекрасната ви работа в Съри.

Ти лукав, подкупващ, малък мръсник, мислеше си Ъркарт, като през цялото време отвръщаше на широката усмивка на Джабвала и се чудеше колко скоро щеше да получи първото обаждане по повод на някое разрешително за строеж. Би трябвало да изгони индиеца, но вместо това той се пресегна през масата и стисна сърдечно ръката на Джабвала. Една идея се оформяше в ума му. Този мъж и парите му безспорно щяха да донесат неприятности, за това вече нямаше и грам съмнение. Въпросът беше: неприятности за кого?