Майкъл Добс
Къща от карти (27)

Глава двадесет и седма

Един политик не трябва да прекарва твърде много време в мислене. Това разсейва вниманието му от цел номер едно — да си пази гърба.

Вторник, 26 октомври

Частният кабинет на министър-председателя, най-личната му бърлога. Ъркарт го откри, седнал на бюрото, да разписва огромна камара документи. Носеше очила за четене, нещо, което рядко правеше пред хора. По-необичайното беше, че нямаше нито един вестник наоколо.

— Хенри, нямах възможност да говоря с теб вчера. Не можеш да си представиш колко шокиран, потресен съм!

— Без съчувствие, Франсис, нямам намерение да се превръщам в мъченик. По някакъв странен начин даже съм доволен, че стана така. Камък ми падна… или някакво подобно клише.

— Като те слушах, сякаш… падах от небето, буквално.

— Ами успешно кацане ти пожелавам.

Министър-председателят остави очилата си настрана, стана от бюрото и поведе Ъркарт към две меки кресла с гледка към парка.

— Както и да е, нямам време за самосъжаление. Хъмфри Нюлендс пътува насам, за да задействаме процедурата по изборите. После отивам да видя Чарли и ще съм там цял ден. Чудесно е човек да има време за такива неща.

Ъркарт беше изумен, че Колингридж сякаш наистина мислеше това, което казва.

— Ти поиска да се видим насаме, Франсис?

— Да, Хенри. Виж, знам, че няма да подкрепиш нито един от кандидатите, поне не публично…

— Не би било редно.

— Да, но сигурно това не ти пречи да проявяваш поне професионален интерес. И двамата знаем, че някои колеги много те разочароваха напоследък.

— Терминът „неблагодарни копелета“ някак си ми идва на ум.

— И имаш правото, дори бих казал задължението, да се увериш, че оставяш партията в добри ръце. Като Камшик аз, разбира се, няма да се кандидатирам. И съм напълно неутрален. Но това не ме спира да те държа информиран какво се случва.

И двамата знаеха, че в последните си дни един министър-председател все още има голямо влияние — политически последователи и лични приятели, както и немаловажният списък с благороднически титли и рицарски звания, които министър-председателят в оставка има право да раздаде. За много от по-старите членове на партията това беше последен шанс да се издигнат над простолюдието и да постигнат социалния статус, за който жените им така копнеят. Колингридж почеса брадичката си.

— Така е, Франсис. Не съм работил толкова години само за да гледам как някой хвърля всичко на вятъра. Казвай тогава, как стоят нещата?

— Рано е да се каже. Мисля, че повечето вестници с право пишат, че състезанието е отворено. Но очаквам, че нещата ще се развият бързо, веднъж като се почне.

— Тоест няма фаворити засега?

— Е… — Ъркарт разклати глава наляво-надясно, както беше видял Джабвала да прави преди време.

— Казвай, Франсис. Твоят нюх ми е достатъчен в случая.

— Носът ми казва, че Майкъл Самюъл ще стартира с лека преднина.

— Майкъл? Защо така?

— Ще бъде кратко и бясно състезание, няма да има време да се развиват сериозни аргументи. Всичко е въпрос на имидж. А Майкъл стои добре пред телевизионните камери.

— Медиите го обичат.

— А и неминуемо ще има подкрепата на Теди и щаба.

Лицето на Колингридж стана мрачно.

— Да, разбирам накъде биеш.

Той забарабани с пръсти по облегалката на креслото, претегляше всяка дума.

— Франсис, нямам намерение да се меся, но не мога и да се правя на наивник. Ако ще имаме свободни и честни избори в партията, не мога да оставя щаба да се бърка в нещата. Не и след всичко, което направиха наскоро: скапаните избори, изтичането на информация, а за тая издънка с проучването да не говорим.

Последните думи ги изплю като псувня. След началните изказвания, че е спокоен и доволен, сега личеше, че бурята все още бушува в него.

— А едно нещо най-вече не мога да простя. Знаеш ли, че някой е казал на медиите, че ще ходя в двореца вчера? Говори се, че е изтекло от Смит Скуеър. Как смеят? Как така се превърнах в клоуна на целия този медиен цирк!

Юмрукът му се стовари върху облегалката на креслото.

— Заслужаваше да си тръгнеш с достойнство, Хенри.

— Не става въпрос само за мен, ами Сара? Тя с какво е заслужила това?

Дишаше учестено, беше гневен.

— Не, няма да търпя това. Няма да оставя агитката на Теди да се меси в шибаните избори!

Той се приведе към Ъркарт.

— Не мисля, че ти самият си фен на Теди, не и откакто хвърли в кофата за боклук плановете ти за промени в правителството. Сигурен съм, че си се досетил още тогава.

Ъркарт кимна, доволен, че подозренията му се потвърждават.

— Какво да направя, Франсис? Как мога да се уверя, че изборите ще се проведат правилно?

— Моите интереси са като твоите: просто искам да съм сигурен, че ще има честна игра. Хората имат нужда от време да помислят, а не да бъдат подтикнати към прибързани решения.

— И?

— Дай им малко повече време да направят своя избор. Забави темпото. Използвай последните си седмици като министър-председател. Нямам нищо против Майкъл, но ти трябва да се увериш, че ще предадеш поста на приемник, избран от партията, а не от медиите.

— А най-малко пък от този стар козел Теди.

— Ти можеш да си позволиш да го кажеш като министър-председател, но като Камшик аз не бих могъл да коментирам.

Колингридж се засмя.

— Не бих искал да увеличавам периода на несигурност повече от необходимото, но предполагам, че седмица-две отгоре не могат да навредят чак толкова.

— Според правилника графикът на изборите зависи изцяло от теб, Хенри.

Колингридж погледна часовника си.

— Виж, Хъмфри сигурно вече е отвън. Да не го караме да чака. Той ще ми предложи съветите си и аз ще го изслушам най-внимателно, въпреки че подозирам, че експертизата му касае по-скоро плажовете и курортите, а не толкова вътрешните избори. Ще оставя всичко това да отлежи през нощта и утре сутринта ще ти кажа какво съм решил. Ти ще го чуеш първи, Франсис.

Поведе Ъркарт към вратата.

— Много съм ти благодарен. Нямаш представа колко е успокояващо да поговоря с някого като теб, който не преследва лични интереси.

 

 

Бяха се качили в апартамента й, бяха затръшнали вратата, смеейки се, докато сваляха дрехите си, бяха се стоварили на пода, дори не бяха стигнали до спалнята. Сега Мати и Крайевски лежаха с преплетени крайници. Той си мислеше, че никога не е бил по-щастлив, вплел тяло в нейното на дивана й; нейните мисли вече бяха другаде.

— Колингридж? — промърмори той, като вдигна ръка от бялата й гръд.

Тя сякаш не усети лекото раздразнение в гласа му.

— Мислех си за Чарли Колингридж, Джони.

— Лежа потен между бедрата ти, а ти мислиш за друг — запротестира той, като само наполовина се шегуваше.

— Знам, че е алкохолик и така нататък — продължи тя, като не усети настроението му — а те често не знаят какво вършат.

— Аз самият съм така, когато съм с теб.

— Но изглежда твърде просто.

— Трябва ли животът да е сложен? — каза гальовно той, като се притисна в извивката на гърба й.

— Някак си не мога да повярвам, че Чарли Колингридж е способен на такова нещо, а камо ли да има средствата да го осъществи.

— Само един човек знае със сигурност — промърмори Крайевски — а той е заключен в някоя клиника.

Тя се обърна и го погледна.

— Къде?

Той въздъхна, като усети, че страстта му спада.

— Предполагам, че е добре пазена семейна тайна.

— Искам да го намеря.

— И какво предлага нашият репортер на годината?

Тя се отдръпна от него, уви се в одеяло и изчезна в кухнята. Той стана и започна да се оглежда за боксерките си, откри ги зад телевизора и ги обу с неохота, когато тя се върна с две чаши вино. Наместиха се на постелката пред празната камина.

— Кога за последно някой е виждал Чарлз Колингридж? — попита тя.

— Ами, ъъъ… когато го откараха от дома му преди няколко седмици.

— С кого е бил?

— Сара Колингридж.

— И…?

— Шофьор.

— Именно. Кой е бил този шофьор, Джони?

— Откъде да знам.

— Оттам трябва да започнем.

Още веднъж тя му избяга и се примъкна до телевизора, който беше обграден с разхвърляни видеокасети.

— Тук някъде трябва да е — каза тя, като ги разхвърляше още повече.

Намери касетата, която търсеше, и скоро на екрана се появи виелица от цветове, докато тя превърташе през компилация от новинарски репортажи. Беше толкова погълната от това, че не забеляза как одеялото се смъкна от раменете й. Крайевски седеше с растящо вълнение, като се взираше в зърната й с благоговение. Чудеше се какво ли ще стане, ако хване телевизора и го изхвърли през прозореца. Тогава от виелицата се появи Чарлз Колингридж, свит на задната седалка на отдалечаващата се кола, а одеялото отново покри раменете й.

— Виж, Джони!

Той изстена, а тя натисна още едно копче, за да превърти малко назад. И ето, за момент, докато колата завиваше към главния път, успяха да видят лицето на шофьора през предното стъкло. Тя натисна пауза и двамата се наведоха и впериха поглед в една оплешивяваща и очилата глава.

— И кой, по дяволите, е този? — промърмори Крайевски.

— Нека помислим кой не е — каза Мати. — Не е шофьор от тези на правителството, това не е правителствена кола. А и ако беше от тях, щяхме да сме чули нещо, там е клюкарница. Не е политическа фигура, иначе щяхме да го познаем…

Тя извърна очи от екрана и го погледна, като отново не забеляза, че той се мръщи разочаровано.

— Джони, накъде отиват?

Той се усети разкъсан между журналистическото си любопитство и желанието да й се нахвърли. Мамка му, Крайевски, стегни се — смъмри сам себе си той.

— Добре. Не отиват на Даунинг стрийт. Не отиват и в хотел или някое друго публично място.

Той прехвърли наум възможностите.

— Отиват направо в клиниката, предполагам.

— Именно! Този човек е от клиниката. Ако разберем кой е той, ще знаем къде са завели Чарли!

— Мисля, че ще мога да принтирам кадъра от видеото и да го покажа на няколко човека. Може да пробваме с Фреди, фотографа от вестника. Има отлична визуална памет, а е и алкохолик, който е сух от няколко години. Все още ходи всяка седмица на сбирки на анонимни алкохолици. Може да се сети нещо, което да ни помогне да хванем дирята. Едва ли има чак толкова много такива клиники. Все ще намерим нещо.

— Ти си най-добрият, Джони.

И за пръв път тази вечер му се стори, че тя го казва искрено.

— Аз съм алчно копеле. Искам да ми се плати — пробва се той. — Мати, може ли да остана тук тази нощ?

Очите й бяха пълни със съжаление; тя поклати глава.

— Джони, нали помниш какво се разбрахме?

— Без романси. Помня. Е, щом си получила, каквото искаш от мен, тогава май по-добре да си ходя — каза той остро, ядосан, че зърната го бяха отрязали.

Скочи на крака и се облече набързо, но на половината път до входната врата раменете му увиснаха пораженчески.

— Съжалявам, Мати — каза той. — Просто… ти си много специална за мен. Живея с надежди.

Едната му ръка беше на дръжката. Обърна се.

— Има ли друг, Мати?

— Не, Джони, разбира се, че няма — каза тя. — Не е това.

Но когато той излезе и затвори вратата, тя се зачуди дали беше честна с него. Как можеше да бъде? Не беше сигурна, че е честна със самата себе си. Добрите момичета избягваха да мислят за такива неща.