Серия
Хари Потър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Chamber Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 324 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ. 2001. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: [от англ.] Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Chamber Secrets, by J. K. ROWLING (1998)]. Формат: 23 см. С твърда корица. Страници: 295. Цена: 9.00 лв. ISBN: 954-446-491-3.


ГЛАВА СЕДМА
СМУТ И МЪТНОРОДИ

През следващите няколко дни Хари упорито се стараеше да изчезва от полезрението на Гилдрой Локхарт веднага щом го видеше да се приближава по някой коридор. По-трудно му беше да отбягва Колин Крийви, който изглежда знаеше наизуст програмата на Хари. За Колин явно нямаше по-голямо удоволствие от това да казва по шест-седем пъти на ден „Всичко е наред, нали, Хари?“ и да чуе в отговор „Здрасти, Колин!“, макар Хари да не прикриваше раздразнението си.

Хедуиг все още беше сърдита на Хари за онова катастрофално пътуване с колата, а пръчката на Рон продължаваше да своеволничи, дори в петък сутринта надмина себе си, като излетя от ръката му в час по вълшебство и уцели дребничкия стар професор Флитуик точно между очите, оставяйки му голям туптящ зелен цирей на мястото. Така се натрупаха доста неща, заради които Хари с нетърпение очакваше края на седмицата.

Тримата с Рон и Хърмаяни смятаха да гостуват на Хагрид в събота сутринта. Хари обаче бе събуден няколко часа по-рано, отколкото му се искаше — Оливър Ууд, капитан на отбора по куидич в „Грифиндор“, го разтърсваше в леглото.

— Какво има? — попита Хари сънливо.

— Тренировка по куидич! — каза Ууд. — Хайде ставай!

Хари примигна към прозореца. Тънка мъглица висеше от златисторозовото небе. Вече разсънен, той се чудеше как изобщо е спал при оглушителната врява на птиците вън.

— Оливър — каза Хари с дрезгав глас, — ама то още не е съмнало!

— Именно! — отвърна Ууд, висок и як шестокурсник. — Така предвижда новата ни тренировъчна програма. Хайде, хващай метлата и да тръгваме — разпалено говореше той и очите му святкаха от въодушевление. — Никой от другите отбори не е започнал тренировки все още и тази година ще бъдем първи на старта…

Като се прозяваше и потръпваше леко, Хари слезе от леглото и се зае да търси екипа си за куидич.

— Добро момче! — каза накрая Ууд. — Ще се видим на игрището след петнайсет минути.

Като си намери яркочервения екип и сложи отгоре наметало да му държи топло, Хари надраска набързо една бележка на Рон къде отива и слезе по витата стълба до общата стая със своята „Нимбус две хиляди“ на рамо. Тъкмо бе стигнал до отвора зад портрета и нещо изтрополи зад него, след което Колин Крийви се изтърколи презглава по стълбата, фотоапаратът се мяташе на шията му, а в ръката си момчето държеше нещо.

— Чух някой да споменава името ти на стълбището, Хари! Виж какво нося! Дадох да ги проявят и исках да ти покажа…

Хари се вгледа с любопитство в снимката, която Колин тикаше под носа му.

Един черно-бял движещ се Локхарт дърпаше силно ръка, в която Хари позна своята собствена. Той установи със задоволство, че фотографският му образ се съпротивява упорито и отказва да бъде вкаран в кадъра. Хари гледаше как Локхарт се умори и се облегна, леко задъхан, на белия кант на снимката.

— Ще ми я надпишеш ли? — настойчиво попита Колин.

— Не — направо му отказа Хари и се огледа да види дали в стаята няма никой друг, — Съжалявам, Колин, бързам за тренировка по куидич.

И се прехвърли през отвора в стената.

— О! Чакай ме! Никога не съм гледал как играете куидич.

Колин се покатери след него.

— Ще се отегчиш — побърза да го разубеди Хари, но Колин дори не го чу, грейнал от радост.

— Ти беше най-младият играч от този дом за последните сто години, нали така, Хари? Нали? — говореше Колин, пристъпвайки до него. — Сигурно си великолепен. Аз никога не съм летял. Лесно ли е? Твоя ли си е метлата? Това ли е най-добрият модел?

Хари не знаеше как да се отърве от него. Все едно че имаше страшно бъбрива сянка.

— Аз всъщност изобщо не разбирам от състезания по куидич — говореше Колин задъхано. — Вярно ли е, че има четири топки? И че двете летят между играчите, мъчейки се да ги съборят от метлите им?

— Да — отвърна Хари неохотно, примирен, че все пак трябва да обясни сложните правила на куидича. — Тези топки се наричат блъджъри. От всеки отбор има по двама биячи с бухалки, които отбиват блъджърите от своите съотборници. В отбора на „Грифиндор“ това са Фред и Джордж Уизли.

— А за какво са тогава другите топки? — попита Колин и в същото време се спъна и полетя няколко стъпала надолу, тъй като беше зяпнал Хари с отворена уста.

— Ами с куофъла, голямата червена топка, се вкарват голове. По трима гончии от всеки отбор хвърлят куофъла едни срещу други и се опитват да го прекарат през головите стълбове в края на игрището — три високи стълба с обръчи на върха.

— Ами четвъртата топка?

— Нарича се златен снич — продължи Хари — и е много малка, много бърза и страшно трудна за улавяне. Но това е работа на търсачите, защото играта на куидич свършва едва когато бъде намерен сничът. И когато търсач хване снича, печели за отбора си сто и петдесет точки допълнително.

— И ти си търсач на „Грифиндор“, нали? — попита Колин с благоговение.

— Да — каза Хари, като напуснаха замъка и поеха по наквасената от росата трева. — Има и пазач. Той пази при головите стълбове. Това е всичко.

Но Колин не престана да разпитва Хари по целия път надолу по поляните до игрището за куидич. Едва като стигнаха до съблекалните, Хари успя да се отърве от него. Колин се провикна пискливо:

— Отивам да си намеря добро място! — и хукна към трибуните.

* * *

Останалите от отбора на „Грифиндор“ бяха вече в съблекалнята. Единствен Ууд изглеждаше бодър. Фред и Джордж Уизли с подпухнали очи и рошави коси седяха до четвъртокурсничката Алиша Спинет, която задрямваше, облегната на стената. Другите гончии — Кейти Бел и Анджелина Джонсън — се прозяваха, седнали една до друга.

— Ето те и теб, Хари. Защо се забави? — попита Ууд, без да чака отговор. — А сега искам малко да си поговорим, преди да отидем на игрището, защото цяло лято съм съставял абсолютно нова програма за тренировки, която решително ще промени нещата в наша полза…

Ууд окачи на таблото голяма схема на игрище за куидич, върху която старателно бяха начертани много линии, стрелки и кръстчета с разноцветни мастила. Той извади магическата си пръчка, почука с нея таблото и стрелките започнаха да пълзят по схемата като гъсеници. Щом Ууд подхвана словото си за новите тактики, главата на Фред Уизли се отпусна на рамото на Алиша Спинет и той тутакси задряма.

Обяснението на първия чертеж отне двайсет минути. Но след него имаше втори, а после — трети. Хари изпадна в унес, докато Ууд бърбореше.

— И така — рече високо Ууд и Хари, който си мечтаеше в полудрямка какво ли би закусвал точно в този момент, ако бе останал в замъка, се сепна, — ясно ли е? Някакви въпроси?

— Аз имам въпрос, Оливър — каза Джордж който се бе стреснал. — Не можа ли да ни кажеш всичко това вчера, докато бяхме будни?

Ууд не остана доволен.

— Слушайте всички какво ще ви кажа — започна той, като ги гледаше яростно. — Трябваше още миналата година да спечелим купата по куидич. Ние просто сме най-добрият отбор! Но за жалост поради непредвидени обстоятелства…

Хари се размърда на мястото си от чувство за вина.

Предишната година той лежеше в безсъзнание в болничното крило точно когато се играеше решаващият мач, поради което „Грифиндор“ имаше един играч по-малко и понесе най-тежката си загуба за последните триста години.

Ууд замълча. Поражението на отбора явно още го измъчваше.

— Затова тази година ще тренираме по-усилено от когато и да било… Хайде да вървим да приложим новите теории на практика! — викна той, грабна метлата си и се запъти към изхода на съблекалнята.

Отборът го последва с все още сковани крака и с прозявки. Бяха прекарали толкова дълго време в съблекалнята, че слънцето вече бе доста високо в небето, макар че по тревата на стадиона имаше още капчици роса. Като влезе на игрището, Хари видя Рон и Хърмаяни, седнали на трибуните.

— Още ли не сте свършили? — попита Рон в недоумение.

— Още не сме почнали — отвърна Хари, гледайки със завист препечените филийки със сладко, които Рон и Хърмаяни си бяха взели от Голямата зала. — Ууд ни учеше на нови трикове.

Той яхна метлата си, отблъсна се от земята и се издигна във въздуха. Утринният хлад щипеше лицето му и го разсъни много по-успешно от дългите приказки на Ууд. Беше му много приятно да е пак на игрището за куидич. И той се понесе над стадиона с максимална скорост, гонейки Фред и Джордж.

— Какъв е този странен звук от… щракане? — попита Фред, като префучаха наблизо.

Хари погледна към трибуните. Колин седеше на едно от най-високите места. Беше насочил към тях фотоапарата си и правеше снимка след снимка, което се чуваше особено силно на празния стадион.

— Погледни насам, Хари! Насам! — пронизително викаше той.

— Кой е този? — попита Фред.

— Нямам представа — излъга Хари и литна със скорост, която да го отдалечи колкото се може повече от Колин.

— Какво става там? — каза Ууд и се намръщи, стрелвайки се бързо към тях. — Защо снима тоя дребосък? Това не ми харесва. Ами ако е шпионин на „Слидерин“, който събира сведения за новата ни тренировъчна програма?

— Той е от „Грифиндор“ — побърза да каже Хари.

— А и слиндеринци нямат нужда от шпионин, Оливър — каза Джордж.

— Защо мислиш така? — полюбопитства Ууд.

— Защото самите те са тук — каза Джордж и посочи надолу.

Няколко души в зелени одежди и с метли в ръце навлизаха в игрището.

— Не е възможно! — яростно просъска Ууд. — Аз бях запазил игрището за днес! Сега ще я видим тая работа!

Той се устреми надолу и в гнева си се приземи доста по-твърдо, отколкото очакваше, дори залитна, като слизаше от метлата. Хари, Фред и Джордж го последваха.

— Флинт! — ревна Ууд срещу капитана на „Слидерин“. — Това е нашето време за тренировки! Затова сме станали толкова рано. Изчезвайте оттук!

Маркъс Флинт беше още по-едър от Ууд. В изражението му имаше тролско лукавство, когато отвърна:

— Ще се намери място за всички ни, Ууд.

Дойдоха и Анджелина, Алиша и Кейти. Състезателите от отбора на „Слидерин“, в който нямаше момичета, застанаха плътно един до друг срещу грифиндорци и им се хилеха.

— Но аз запазих игрището за нас! — настояваше Ууд, разпенен от гняв. — Сигурен съм, че го записах.

— О, аз пък имам специално подписана бележка от професор Снейп — каза Флинт и зачете важно: — „Аз, професор С. Снейп, разрешавам на отбора на «Слидерин» да тренира днес на игрището за куидич с оглед на необходимостта да бъде обучен новият им търсач.“

— Нима имате нов търсач? — попита Ууд, явно изненадан. — Къде е?

Иззад шестимата широкоплсщести играчи се появи и застана най-отпред по-дребно момче със самодоволна усмивка върху бледото лице с остри черти. Беше Драко Малфой.

— Ти не си ли синът на Луциус Малфой? — попита Фред, гледайки Драко с неприязън.

— Добре че спомена за бащата на Драко — каза Флинт, а всички от отбора на „Слидерин“ се ухилиха още по-широко. — Нека да ти покажа какъв щедър подарък направи той на отбора.

И седмината вдигнаха високо метлите си. Седем лъскави чисто нови дръжки и седем златни красиво изписани емблеми с думите „Нимбус две хиляди и едно“ блеснаха на ранното утринно слънце пред погледите на смаяните грифиндорци.

— Последен модел. Излезе едва миналия месец — небрежно обясни Флинт, като избърса някаква прашинка от кранчето на дръжката на своята метла. — Предполагам, че далеч надминава старата „Две хиляди“, А с тия чистометки — заядливо се ухили той на Фред и Джордж, които стискаха по една „Чистометка пет“, — можете най-много да почистите пода.

Никой от отбора на „Грифиндор“ не се сещаше какво да отговори в момента. По лицето на Малфой се бе разляла такава самодоволна усмивка, че от очите му бяха останали само резки.

— Я, виж — обади се Флинт, — нашественици на игрището!

Рон и Хърмаяни идваха през тревата да видят какво става.

— Какво има? — обърна се Рон към Хари. — Защо не играете? И какво прави тук този?

Рон гледаше към Малфой, озадачен от екипа му на играч от отбора на „Слидерин“.

— Аз съм новият търсач, Уизли — каза Малфой самодоволно. — Точно се възхищавахме на новите метли, които баща ми купи за отбора.

Рон направо ахна при вида на седемте великолепни метли.

— Добри са, нали? — каза Малфой съвсем делово. — Е, може и отборът на „Грифиндор“ да посъбере малко злато за нов модел метли. Например ако продаде на търг ония двете „Чистометка пет“ — някой музей може и да прояви интерес към тях.

Отборът на „Слидерин“ се запревива от смях.

— Да, но в отбора на „Грифиндор“ поне никой не си е купил мястото — отряза ги изведнъж гласът на Хърмаяни. — Всички са приети заради таланта си.

Самодоволната физиономия на Малфой се промени.

— Никой не ти е искал мнението, гадно дребно мътнородче! — изтърси той.

Хари веднага разбра, че Малфой е казал нещо наистина лошо, защото думите му бяха посрещнати много бурно, Флинт скочи пред Малфой, за да спре Фред и Джордж, които се нахвърлиха отгоре му. Алиша крещеше „Как смееш!“, а Рон измъкна изпод одеждите си магическата пръчка и като викаше с всички сили „Ще си платиш за това, Малфой!“, яростно я пъхна под ръцете на Флинт и я насочи към лицето на Малфой.

Силен трясък се разнесе над стадиона и лъч зелена светлина изскочи от пръчката — за нещастие откъм Рон, прониза го в стомаха и го запрати по гръб в тревата.

— Рон! Рон! Какво ти е? — писна Хърмаяни.

Той отвори уста да отговори, но не можа да изрече нищо. Вместо думи, от устата му блъвнаха няколко плужека.

Слидеринци направо не можеха да си поемат въздух от смях. Флинт се бе превил на две, подпрян на новата си метла. Малфой лазеше на четири крака и удряше по земята с юмрук. Грифиндорци се бяха скупчили около Рон, който продължаваше да бълва едри и лъскави плужеци. Никой не смееше да го докосне.

— По-добре да го заведем у Хагрид, най-близо е — каза Хари на Хърмаяни, която храбро кимна и двамата подхванаха Рон под мишниците.

— Какво стана, Хари? Какво се е случило? Болен ли е? Ама ти нали можеш да го излекуваш?

Колин беше дотичал от мястото си и сега подскачаше около тях, докато напускаха игрището. Рон получи нов пристъп и от устата му потекоха още плужеци.

— Ооо! — впечатли се Колин и вдигна апарата. — Подръж така, Хари.

— Махни се от пътя ни, Колин! — разгневи се Хари.

* * *

Двамата с Хърмаяни крепиха Рон и през поляните до края на гората.

— Почти стигнахме — каза момичето, щом видяха колибата на пазача на дивеча. — Ей сега ще се оправиш.

Бяха вече на няколко метра от целта си, когато вратата се отвори, но не се появи Хагрид. Отвътре излезе Гилдрой Локхарт, облечен този път в бледолилаво.

— Бързо, ей тук отзад — процеди Хари, дърпайки след себе си Рон към близкия храсталак. Хърмаяни ги последва малко неохотно.

— Много е просто, стига да знаеш какво правиш — говореше Локхарт на Хагрид на висок глас. — А трябва ли ти помощ, знаеш къде съм. Ще ти дам и един екземпляр от моята книга, изненадан съм, че я нямаш. Още тази вечер ще ти я надпиша и ще я изпратя по някого. Хайде, довиждане!

Хари изчака Локхарт да се изгуби от поглед, изведе Рон от храсталака и му помогна да стигне до вратата на колибата. Почукаха силно.

Хагрид отвори веднага, много намусен, но грейна, като видя кой е.

— Чудех се кога ли ще дойдете… Влизайте, влизайте! Аз пък помислих, че се връща професор Локхарт.

Хари и Хърмаяни помогнаха на Рон да влезе в единствената стая, където имаше огромен креват в единия край и огнище с весело припламващ огън в другия. Хагрид не се разтревожи от проблема на Рон с плужеците, за който Хари набързо разказа, докато внимателно настаняваше приятеля си на един стол.

— По-добре навън, отколкото навътре — пошегува се Хагрид и тръсна голям меден котел пред Рон. — Изкарай ги всичките, момчето ми.

— Май нищо друго не може да се направи, освен да се чака да спре, нали? — попита боязливо Хърмаяни. — Тази магия се прави трудно дори когато човек е в добра форма, а със счупена пръчка съвсем…

Хагрид се суетеше наоколо да им направи чай. Хрътката му Фанг се умилкваше около Хари.

— Какво търсеше при теб Локхарт, Хагрид? — попита Хари, чешейки Фанг между ушите.

— Даваше ми акъл как да вадя водни духове от кладенеца — смотолеви Хагрид, като отмести един полуоскубан петел от дървената си маса и сложи чайника. — Аз да не би да не знам?! И се фукаше с някакъв призрак, дето го бил прогонил. Ако имаше една-единствена вярна дума от туй, дето го рече, ще изям ей този котел тук.

Хари погледна с изненада Хагрид, който никога не би критикувал учител от „Хогуортс“, а Хърмаяни отбеляза с по-висок от обикновения си глас:

— Мисля, че си малко несправедлив. Професор Дъмбълдор явно беше убеден, че това е най-подходящият кандидат за преподавател по защита срещу Черните изкуства.

— Той беше единственият кандидат — каза Хагрид и им предложи чиния карамелен петмез, докато Рон кашляше и плюеше в котела. — Слушайте к’во ви казвам — единственият беше. Става трудно да се намерят хора за борба с Черните изкуства. Никой вече не ще да се занимава с това. Смятат го за кутсузлийска работа. От доста време учителите не се задържат. Кажете сега — Хагрид кимна с глава към Рон — той на кого искаше да направи Черна магия?

— Малфой нарече Хърмаяни с някаква дума. Трябва да е било много лоша, защото всички побесняха — зае се да обяснява Хари.

— Лоша беше — съгласи се Рон дрезгаво, като вдигна глава, блед и изпотен. — Малфой я нарече „мътнород“, Хагрид… — И веднага пак се наведе над котела си, защото избълва нова струя плужеци.

Хагрид много се ядоса:

— Не думайте! — погледна той към Хърмаяни.

— Вярно е — каза тя, — само че не знам какво значи. Явно е много обидно, защото…

— Не можеше да измисли нещо по-обидно от това! — гневеше се Рон, като се присъедини към другите. — Мътнород е върховна грубост за дете на мъгъли, немагьосници де. Такива като Малфой и неговото семейство смятат, че са по-добри от другите, защото са потомствени магьосници. — Той пак повърна, но този път само един плужек. — Всички останали знаем, че това няма никакво значение. Ами вижте например Невил Лонгботъм — уж е чистокръвен, а не знае на коя страна да постави котела си.

— Нито пък са измислили магия, която наш’та Хърмаяни да не може да направи — гордо отбеляза Хагрид, от което Хърмаяни се изчерви като домат.

— Отвратително е да наречеш някого така! — каза Рон, изтривайки потното си чело с трепереща ръка. — Чистокръвни, я виж ти! И мъгълокръвни… Щуротии! Повечето магьосници напоследък са от смесени бракове. Та ако не създавахме семейства с мъгъли, досега отдавна да сме изчезнали!

Пак му се повдигаше и той се наведе над котела.

— Аз не те осъждам, дето си се опитал да го прокълнеш, Рон — говореше Хагрид високо, за да се чува над тъпите удари на падащите в металния съд плужеци, — ама май е станало по-добре, че пръчката ти се е обърнала към теб. Няма начин Луциус Малфой да не дотича в училището, ако беше направил такава магия на сина му. Та поне не си си навлякъл тая беля.

На Хари му се щеше да каже, че едва ли има нещо по-лошо от това да бълваш плужеци, но не можа — от петмеза на Хагрид устните му лепнеха.

— А, Хари — обърна се към него Хагрид, сякаш изведнъж го беше осенила някаква мисъл, — знаеш ли, че съм ти сърдит? Чувам, че си раздавал автографи. А за мен ще има ли?

От ярост Хари успя да разлепи устните си.

— Изобщо не съм раздавал автографи! — разгорещено възрази той. — Ако Локхарт все още разпространява такива слухове…

Но в този момент видя, че Хагрид се смее.

— Шегувам се — каза великанът и приятелски тупна Хари по гърба, от което той полетя към масата. — Знам, че не си. Рекох му на Локхарт, че нямаш нужда да раздаваш снимки с автограф, ’щото и без това си по-прочут от него.

— Ама това не му се хареса, нали? — каза Хари, докато се изправяше и търкаше брадичката си.

— Ни най-малко — отвърна Хагрид и му смигна. — После взех та му казах, че не съм чел ни една от книгите му, и той реши да си ходи. Малко петмезче, Рон? — добави той, когато Рон отново дойде при тях.

— Не, благодаря — немощно отвърна Рон. — По-добре да не рискувам.

— Елате сега да видите к’во си отглеждам тук — каза Хагрид, когато Хари и Хърмаяни си изпиха чая.

В малката зеленчукова градина зад къщата на Хагрид имаше дузина тикви — най-големите, които Хари някога бе виждал. Всяка от тях беше с размерите на воденичен камък.

— Добре вървят, нали? — каза Хагрид доволен. — За Деня на Вси светии тъкмо ще са наедрели.

— С какво ги подхранваш? — попита Хари.

Хагрид се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой друг.

— Амиии… давам им малко… нали знаеш… малко помощ.

Тогава Хари забеляза розовия чадър на Хагрид, подпрян до стената на къщата. Хари и преди имаше основания да смята, че това не е просто чадър — беше почти сигурен, че в него е скрита старата училищна пръчка на Хагрид. На пазача не му бе позволено да използва магия. Бяха го изключили от „Хогуортс“ още на третата година, но Хари така и не бе разбрал защо — при всяко повдигане на въпроса Хагрид шумно се покашляше и загадъчно оглушаваше, докато не се смени темата.

— Магия за наедряване предполагам? — каза Хърмаяни, едновременно възмутена и развеселена. — Е, добре си се справил!

— Така казва и малката ти сестричка — обърна се Хагрид към Рон. — Тъкмо вчера я срещнах. — Хагрид погледна Хари изкосо и брадичката му затрепери. — Вика, че дошла да поогледа наоколо, ама мен ако питаш, се е надявала на нещо друго. — И смигна на Хари. — Тя май не би отказала една снимка с…

— Ооо, млъкни! — каза Хари.

Рон избухна в смях и земята се осея с плужеци.

— Внимавай! — избоботи Хагрид и го дръпна от скъпоценните си тикви.

Наближаваше пладне, а Хари бе хапнал само мъничко петмез от сутринта и нямаше търпение да се върне в училище да обядва. Сбогуваха се с Хагрид и тръгнаха към замъка. Рон продължаваше да хълца, но от устата му вече излизаха най-много по две съвсем дребни плужечета.

Тъкмо бяха пристъпили в студената входна зала, когато над главите им отекна глас.

— А, ето ви, Потър и Уизли! — Професор Макгонъгол крачеше към тях със строго изражение на лицето. — Вие двамата ще си понесете наказанието тази вечер.

— Какво ще правим, професоре? — попита Рон и притеснено потисна едно оригване.

— Ти ще полираш среброто в Трофейната зала с господин Филч — каза професор Макгонъгол. — И никакви магии, Уизли! Само с търкане.

Рон преглътна с мъка. Всички ученици в училището ненавиждаха пазача Аргус Филч.

— А ти, Потър, ще помагаш на професор Локхарт да отговаря на писмата на своите почитателки — каза професор Макгонъгол.

— О, не… не може ли и аз да бъда в Трофейната зала? — отчаяно попита Хари.

— Разбира се, че не — вдигна вежди професор Макгонъгол. — Професор Локхарт изрично настоя за теб. Бъдете и двамата точни — в осем часа.

Хари и Рон се дотътриха до Голямата зала в дълбоко униние, а Хърмаяни вървеше по петите им с изражение, което сякаш казваше: „Ами като сте нарушили училищните правила…“ Овчарският гювеч за обяд изобщо не се услади на Хари. И двамата с Рон имаха тягостни предчувствия.

— Филч ще ме държи цяла нощ — мрачно каза Рон. — И без никакви магии! Та в тая зала има поне сто трофея! Изобщо не ме бива да чистя по мъгълски.

— Готов съм да те сменя — глухо предложи Хари. — Имам толкова опит от живота си в семейство Дърсли. Ами да отговаряш на писмата от почитателките на Локхарт?… Той направо ще ме побърка!

* * *

Съботният следобед се стопи много бързо и до осем часа оставаха пет минути, когато Хари затътри крака по коридора към кабинета на Локхарт. Стисна зъби и почука.

Вратата веднага се отвори и Локхарт го посрещна с широка усмивка.

— А, ето го и немирника! Влизай, Хари, влизай!

Множество фотографии на Локхарт в рамки грееха по стените, осветявани от безброй свещи. На няколко от тях се виждаха дори автографи. Върху бюрото му имаше още един голям куп.

— Ти можеш да пишеш адресите на пликовете — каза Локхарт на Хари, сякаш му оказваше голяма чест. — Ето тук първият е за Гладис Гъджън — да е жива и здрава! Тя е моя голяма почитателка.

Минутите се заточиха бавно. Хари скоро престана да обръща внимание на потоците от думи, с които го обливаше Локхарт, и само от време на време отвръщаше с „Ммм…“ „Добре“ и „Дааа“. На моменти улавяше някоя фраза, като „Славата е изменчива, Хари“ или „Знаменитият се познава по делата му, помни това“.

Свещите постепенно догаряха и светлината им танцуваше върху многото движещи се лица от снимките на Локхарт, които го гледаха. Китката на Хари вече го болеше, когато я премести върху хилядния според него плик, за да напише адреса на Вероника Сметли. Дали вече не наближаваше време да си тръгва, помисли си тъжно. О, дано да е вече време за…

Точно тогава той чу нещо… Нещо съвсем различно от припукването на догарящите свещи и бъбренето на Локхарт за почитателките му.

Беше глас — вледеняващ до мозъка на костите, глас на смразяваща, спираща дъха омраза.

— Ела… ела при мен… дай да те разкъсам… дай да те изкормя… дай да те убия…

Хари подскочи и голямо мастилено петно заличи адреса на Вероника Сметли.

— Какво? — попита той на глас.

— Да, наистина! — отвърна му Локхарт. — Цели шест месеца на върха на класацията за най-продавани книги! Счупих всички рекорди!

— Не! — трескаво му отвърна Хари. — Онзи глас!

— Моля? — озадачи се Локхарт. — Какъв глас?

— Онзи… онзи глас, дето каза… Не го ли чухте?

Локхарт гледаше Хари, силно изненадан.

— За какво говориш, Хари? Може би вече си се одрямал? Я виж кое време стана. Та ние сме прекарали тук цели четири часа! Просто да не повярваш, нали?

Хари не отговори. Той напрягаше слуха си да чуе отново онзи глас, но от него нямаше и следа. Чуваше само Локхарт, който го предупреждаваше да не очаква такива приятни наказания всеки път, когато извърши нарушение. Леко зашеметен, Хари си тръгна.

* * *

Беше толкова късно, че общата стая на „Грифиндор“ бе почти празна. Хари се качи направо в спалнята. Рон още не се беше върнал. Хари навлече пижамата си, пъхна се в леглото и зачака.

Половин час по-късно се прибра и Рон, който крепеше отпред сгъната дясната си ръка и разнасяше остра миризма на препарати в тъмната стая.

— Мускулите ми се схванаха! — простена той, като се строполи в леглото си. — Накара ме да лъскам четиринайсет пъти оная купа от куидичен шампионат, докато я одобри. А после взех че изповръщах плужеци върху една Награда за особени заслуги към „Хогуортс“. Отне ми доста време да обера слузта… Как беше с Локхарт?

Шепнейки, за да не събуди Невил, Дийн и Шеймъс, Хари разказа на Рон какво точно беше чул.

— И Локхарт каза, че не го е чул? — попита Рон.

На лунната светлина Хари забеляза, че той се мръщи.

— Мислиш, че е излъгал? Все пак не разбирам — който и да е бил, дори да е невидим, поне щеше да отвори вратата.

— Така е — каза Хари, който лежеше на кревата си и гледаше нагоре в балдахина между четирите колони. — И аз не разбирам.