Серия
Хари Потър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Chamber Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 324 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ. 2001. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: [от англ.] Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Chamber Secrets, by J. K. ROWLING (1998)]. Формат: 23 см. С твърда корица. Страници: 295. Цена: 9.00 лв. ISBN: 954-446-491-3.


ГЛАВА ДЕСЕТА
ЛУДИЯТ БЛЪДЖЪР

След злополучната история с феите професор Локхарт вече не водеше живи примери в клас. Вместо това им четеше откъси от книгите си и понякога изиграваше лично по-драматичните моменти. Обикновено избираше Хари да му помага в тези нагледни уроци, така че досега на Хари му се бе налагало да бъде веднъж обикновен селянин от Трансилвания, когото Локхарт бе изцерил от дърдорковщина, друг път един йети с хрема и трети път — вампир, когото Локхарт бил подредил така, че оттогава се хранел само с маруля.

Още в следващия час по защита срещу Черните изкуства Хари пак беше изкаран пред класа, този път в ролята на върколак. Ако не трябваше на всяка цена да предразположат Локхарт този ден, Хари би отказал.

— На това място надаваш силен вой, Хари… точно така… и тогава, ако щете вярвайте, аз се хвърлих — ето така… съборих го на пода… така… успях да го задържа с едната си ръка, а с другата допрях магическата пръчка до гърлото му… После събрах колкото сила ми беше останала и извърших сложната хомоморфна магия… той нададе жален стон… хайде, Хари… още по-високо… добре… Космите му изчезнаха, зъбите се смалиха и той се превърна отново в човек. Просто, но имаше ефект и… още едно село ще ме помни като героя освободител от непрекъснатия ужас на върколашките набези.

Звънецът удари и Локхарт се изправи.

— За домашно съчинете стихотворение за моята победа над върколака от Уага-Уага! Авторът на най-доброто ще получи екземпляр от „Аз, магьосникът“ с автограф.

Учениците започнаха да излизат от стаята, а Хари, Рон и Хърмаяни се събраха в единия ъгъл.

— Готови ли сте? — шепнешком ги попита Хари.

— Чакай да си тръгнат всички — каза нервно Хърмаяни. — Сега…

Тя се приближи до катедрата на Локхарт, като стискаше в ръка лист хартия, а Хари и Рон я следваха плътно.

— Ъъъ… професор Локхарт? — заекна Хърмаяни. — Исках да… да взема тази книга от библиотеката. Просто като допълнително четиво… — И тя протегна листа с леко трепереща ръка. — Само че тя е в Недостъпния отдел, затова ми трябва подписа на преподавател… Сигурна съм, че ще ми помогне да разбера какво точно имате предвид под бавнодействащи отрови във „Ваканция с вещици“…

— А, „Ваканция с вещици“! — каза Локхарт, като взе листа от ръката й и се усмихна широко. — Може би най-любимата ми книга. Хареса ли ти?

— О, да! — каза Хърмаяни много почтително. — Толкова умно… например как залавяте онзи с цедката за чай…

— Ето, едва ли някой ще има нещо против, че съм оказал на най-добрата ученичка от випуска допълнително съдействие — отзивчиво каза Локхарт и измъкна огромно пауново перо. — Да, много е красиво, нали? — каза той, като не изтълкува правилно отвращението по лицето на Рон. — Обикновено го пазя за автографи върху книгите си.

Той надраска върху листа огромен подпис със завъртулки и го върна на Хърмаяни.

— Е, Хари — поде Локхарт, докато Хърмаяни сгъна листа с треперещи пръсти и го пъхна в чантата си. — Утре е първият мач по куидич за сезона, нали? „Грифиндор“ срещу „Слидерин“, така ли беше? Чувам, че си бил полезен играч. И аз бях търсач навремето. Викаха ме да играя за националния отбор, ала аз предпочетох да посветя живота си на унищожаването на Тъмните сили. Но ако някога ти потрябва малко индивидуална тренировка, веднага ми се обади. Винаги бих се радвал да предам своя опит на по-младите играчи…

Хари издаде някакъв неопределен гърлен звук и хукна след Рон и Хърмаяни.

— Не мога да повярвам! — каза той, когато тримата разглеждаха подписа на бележката. — Той дори не погледна коя книга искаме!

— Защото е празноглавец — каза Рон. — Но какво значение има — нали получихме каквото ни трябваше.

— Той не е празноглавец! — направо изкрещя Хърмаяни, докато почти тичаха към библиотеката.

— Защото ти каза, че си най-добрата ученичка от випуска…

Тримата снишиха гласове, като пристъпиха в приглушената тишина на библиотеката.

Мадам Пинс, библиотекарката, беше кльощава раздразнителна жена, която приличаше на недохранен хищник.

— „Свръхсилни отвари“ ли? — повтори тя с недоверие, докато се опитваше да вземе листа от Хърмаяни, но момичето не го пускаше.

— Дали не бих могла да го задържа? — попита то плахо.

— О, не се занасяй! — каза Рон, дръпна бележката от ръцете й и я даде на мадам Пинс. — Ще ти вземем друг автограф. Локхарт ще си сложи подписа върху всяко нещо, което се застои на едно място достатъчно дълго.

Мадам Пинс вдигна листа към светлината, сякаш решена да открие някаква фалшификация, но той издържа проверката. Тя се запъти нанякъде между високите рафтове и след няколко минути се върна, като носеше голяма, почти плесенясала книга. Хърмаяни почтително я пъхна в чантата си и тримата напуснаха библиотеката, мъчейки се да не вървят твърде бързо, нито да изглеждат твърде виновни.

* * *

Пет минути по-късно те вече се бяха затворили в повредената тоалетна на Стенещата Миртъл. Хърмаяни бе надделяла над възраженията на Рон, изтъквайки, че това е последното място, където би отишъл някой здравомислещ, така че спокойствието им беше гарантирано. Стенещата Миртъл плачеше шумно в своята кабинка, но нито те й обръщаха внимание, нито тя на тях.

Хърмаяни разгърна внимателно книгата и тримата се скупчиха над страниците с петна от влага. От пръв поглед ставаше ясно защо е била поставена в Недостъпния отдел. За ефекта на някои от отварите бе твърде страшно дори само да се помисли, а имаше и няколко доста неприятни илюстрации, между които една на мъж, обърнат като че ли с вътрешностите навън, и друга — на вещица, от чиято глава бяха поникнали няколко допълнителни чифта ръце.

— Ето тук! — развълнува се Хърмаяни, като намери страницата с Многоликова отвара.

Тя бе илюстрирана с рисунки на хора в процеса на преобразяването им в други хора. Хари искрено се надяваше, че силната болка, изписана по лицата им, е плод на въображението на художника.

— Това е най-сложната отвара, за която съм чувала — каза Хърмаяни, като прегледа рецептата. — Крилца от златоочица, пиявици, речни водорасли и пача трева — мърмореше тя, прокарвайки пръсти надолу по списъка на съставките. — Е, тези са лесни, има ги в ученическия шкаф, можем да си вземем. Ооох, вижте това — стрит рог от двурог… Откъде ли ще го намерим?… Ситно нарязана кожа от дървесна змия… друга сложна задача… и, разбира се, частица от онзи, в когото искаме да се преобразим.

— Какво каза? — рязко попита Рон. — Какво значи това — в когото искаме да се преобразим? Няма да вкуся нищо, което съдържа нокти от краката на Краб…

Хърмаяни продължи, сякаш не го бе чула.

— Засега няма нужда да се тревожиш, тъй като тази съставка се добавя последна.

Рон се обърна мълчаливо към Хари, който имаше друга грижа.

— Имаш ли представа колко много неща ще трябва да откраднем, Хърмаяни? Нарязана кожа от дървесна змия… Със сигурност я няма в ученическия шкаф. Какво ще правим? Личните запаси на Снейп ли ще нападаме? Не съм сигурен, че ще успеем…

Хърмаяни затръшна книгата.

— Е, щом вие двамата искате да се измъкнете, чудесно — каза тя, а по страните й се появиха яркорозови петна и очите й грееха по-силно от друг път. — Аз съм тази, която не обича да нарушава правила. Пак аз съм тази, която мисли, че да се заплашват ученици с мъгълско потекло е много по-лошо от сваряването на една трудна отвара. Но щом не искате да разберем дали е Малфой, отивам веднага при Мадам Пинс и й връщам книгата.

— И през ум не ми е минавало, че ти ще ни увещаваш да нарушаваме правила — каза Рон. — Добре, ще го направим. Но без ноктите, ясно?

— Ама колко време ще ни е нужно все пак? — попита Хари, докато Хърмаяни, вече по-спокойна, отново разгърна книгата.

— Тъй като речните водорасли се събират по пълнолуние, а крилцата от златоочица трябва да се варят двайсет и един дни… мисля, че… отварата ще е готова до един месец, ако успеем да намерим съставките.

— Цял месец? — викна Рон. — Дотогава Малфой може да нападне половината от родените в мъгълски семейства! — Ала щом очите на Хърмаяни отново се присвиха застрашително, той побърза да добави: — По-добър план обаче нямаме, така че — пълен напред, казвам аз!

Но докато Хърмаяни проверяваше дали пътят за изтеглянето им от тоалетната е чист, Рон прошепна на Хари:

— Много по-лесно би било утре да събориш Малфой от метлата му.

* * *

В събота сутринта Хари се събуди рано, но остана да лежи и да си мисли за предстоящия мач по куидич. Беше неспокоен, особено като си представеше какво би казал Ууд, ако „Грифиндор“ загуби, и как ще играят срещу отбор, яхнал най-бързите метли, които можеха да се купят със злато. Никога не бе имал толкова силно желание да победи „Слидерин“. След като лежа около половин час със свит от притеснение стомах, Хари стана, облече се и отиде рано в Голямата зала да закуси. Там завари съотборниците си, скупчени край дългата празна маса, с напрегнати лица и почти без да разговарят.

Като наближи единайсет часа, цялото училище се отправи към куидичното игрище. Беше мъглив и дъждовен ден с буря, стаена във въздуха. Когато Рон и Хърмаяни пристигнаха забързани да пожелаят на Хари успех, той тъкмо влизаше в съблекалнята. Всички от отбора облякоха яркочервените грифиндорски екипи и седнаха да слушат обичайното напътствено слово на Ууд преди мача.

— „Слидерин“ имат по-добри метли от нас — започна той — и никой не го отрича. Но ние имаме по-добри играчи върху метлите. Ние тренирахме по-усилено от тях, летяхме при всякакво време… („Съвсем вярно — измърмори Джордж Уизли, — не ми е изсъхвал гърбът на фланелката от август“) Ще ги накараме да проклинат деня, в който са допуснали това малко нищожество Малфой да си купи място в техния отбор.

И като дишаше тежко от вълнение, Ууд се обърна към Хари:

— На теб се пада, Хари, да им докажеш, че за един търсач не е достатъчно само да има богат баща. Грабни снича преди Малфой или умри, защото днес трябва да спечелим!

— И не се притеснявай — добави Фред, като му намигна.

Като излязоха на игрището, ги посрещна силна врява, но насърчителните възгласи надделяваха, защото „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ също искаха да видят „Слидерин“ победени. Слидеринците в тълпата не останаха по-назад със своите дюдюкания и съскания. Мадам Хууч, учителката по куидич, накара Флинт и Ууд да си стиснат ръцете, което те направиха малко по-силно, отколкото бе необходимо, разменяйки си заплашителни погледи.

— Започвате при сигнала на свирката — каза мадам Хууч. — Три… две… едно…

Подтиквани от рева на тълпата, четиринайсет играчи се вдигнаха към оловното небе. Хари летеше най-високо от всички и се взираше за снича.

— Как е там, белязания? — извика Малфой, набирайки рязко височина, за да се изфука със скоростта на метлата си.

Хари нямаше време да отговори. В същия момент към него се бе засилил тежък черен блъджър, който мина на милиметър покрай главата му и даже му разроши косата.

— На косъм беше, Хари! — каза Джордж, прелитайки покрай него с бухалка, готов да върне блъджъра на слидеринци.

Хари видя как Джордж силно удари блъджъра към Ейдриън Пюси. Ала блъджърът сам смени посоката си по средата на пътя и отново се насочи към Хари. Той бързо се сниши, за да го избегне, а Джордж успя да го запрати силно към Малфой. Но блъджърът отново зави като бумеранг и пак се устреми към главата на Хари.

Рязко увеличавайки скоростта си, Хари полетя към другия край на игрището. Чуваше как блъджърът свисти зад него. Какво ли ставаше? Блъджърите нямаха навик да се занимават само с един играч — тяхната задача беше да се опитват да свалят колкото може повече хора…

Фред Уизли чакаше блъджъра в другия край. Хари се наведе, Фред замахна към блъджъра с всички сила и той бе запратен встрани.

— Успяхме! — израдва се Фред, но грешеше.

Привлечен сякаш от магнит, блъджърът отново се насочи към Хари и той бе принуден да се понесе с пълна скорост.

Започна да вали. Хари усети по лицето си тежки капки, които замъглиха стъклата на очилата му. Нямаше представа какъв е резултатът от мача, докато не чу коментатора Лий Джордън да казва: „Води «Слидерин» с шейсет точки на нула.“

По-добрите метли на слидеринци явно даваха преимущество, а лудият блъджър от своя страна правеше каквото може, за да свали Хари от въздуха. Фред и Джордж сега летяха толкова плътно от двете му страни, че Хари не можеше да види нищо, освен размаханите им ръце, и нямаше никакъв шанс дори да забележи снича, камо ли да го улови.

— Някой… сигурно е… правил нещо… на този блъджър — изръмжа Фред и замахна с всички сили с бухалката си, щом топката отново се засили да удари Хари.

— Имаме нужда от почивка — отвърна Джордж.

Той се опита да даде сигнал на Ууд и в същото време попречи на блъджъра да счупи носа на Хари. Очевидно Ууд го разбра, защото се разнесе свирката на мадам Хууч и Хари, Фред и Джордж се насочиха към земята, опитвайки се все още да избегнат побеснелия блъджър.

— Какво става? — попита ги Ууд, когато всички от отбора на „Грифиндор“ се скупчиха заедно, докато слидеринците в тълпата им се подиграваха. — Ще ни смажат! Фред, Джордж, къде бяхте, докато тоя блъджър пречеше на Анджелина да уцели?

— Бяхме десетина метра над нея, за да попречим на другия блъджър да убие Хари, Оливър — отвърна Джордж ядовито. — Някой го е омагьосал, не оставя Хари на мира и през цялата игра не се е насочил към никого другиго. Сигурно слидеринци са му направили нещо.

— Но блъджърите бяха заключени в кабинета на мадам Хууч от последната ни тренировка насам, а тогава им нямаше нищо… — разтревожено обясни Ууд.

Към тях вече крачеше мадам Хууч. Зад гърба й Хари видя как слидеринци злорадстваха и сочеха към него.

— Слушайте — каза Хари, докато тя се приближаваше, — ако продължавате и двамата да хвърчите около мен, ще мога да уловя снича само ако той случайно се пъхне в ръкава ми. Затова се върнете при другите в отбора и ме оставете да се оправям с това чудо, както мога.

— Не се инати — възрази му Фред. — Топката може да ти счупи главата.

Ууд местеше поглед от Хари към братята Уизли.

— Това е лудост, Оливър! — намеси се гневно Алиша Спинет. — Как ще оставите Хари да се бори сам с такова нещо! Нека да поискаме разследване…

— Спрем ли играта сега, ще загубим мача! — каза Хари. — Няма да се дадем на слидеринци само заради някакъв си полудял блъджър, я!

— Ти си виновен за всичко — сърдито се обърна Джордж към Оливър Ууд. — „Грабни снича или умри“ — що за глупост беше да му казваш това!

Мадам Хууч вече беше при тях.

— Готови ли сте да започваме играта? — обърна се тя към Ууд.

Ууд погледна към Хари и усети неговата решимост.

— Добре — каза той. — Фред, Джордж, нали чухте какво ви каза Хари? Той ще се заеме сам с блъджъра.

Дъждът се бе усилил. Щом мадам Хууч даде сигнал със свирката си, Хари се отблъсна силно нагоре и веднага чу зловещото свистене на блъджъра зад себе си. Все по-високо и по-високо се издигаше Хари, правеше лупинги и завои, извиваше спирали, летеше на зигзаг и в кръг. Леко зашеметен, той все пак си отваряше широко очите. Капките дъжд се разливаха по очилата и влизаха в ноздрите му, когато увисваше с главата надолу, за да избегне поредното шеметно засилване на блъджъра. Чуваше как учениците долу се смеят и знаеше, че сигурно изглежда много глупаво, но полуделият блъджър бе тежък и не можеше да променя посоката си бързо като него.

Постепенно Хари започна да обикаля като въртележка покрай целия стадион, взирайки се през сребристата завеса от дъжд към головите стълбове на грифиндорци, където Ейдриън Пюси се опитваше да се промъкне покрай Ууд…

По новото изсвистяване край ухото си Хари разбра, че блъджърът пак го е отминал на косъм, извъртя се и полетя в обратната посока.

— За балета ли тренираш, а, Потър? — изкрещя му Малфой, когато Хари бе принуден много смешно да се завърти, за да избегне блъджъра.

После се опита да се отдалечи от него, ала той го догони на метър и нещо и когато се обърна да хвърли пълен с омраза поглед към Малфой, Хари видя златния снич. Той се рееше на десетина сантиметра над лявото ухо на Малфой, който не го забелязваше, защото в този миг се подиграваше на Хари.

Един мъчително дълъг момент Хари остана да виси неподвижно, като не смееше да се засили към Малфой, за да не погледне и той нагоре и да забележи снича.

БАМММ!

Беше стоял една секунда повече. Блъджърът най-сетне го уцели — удари го право в лакътя и Хари усети как ръката му се счупи. Полузаслепен, замаян от пронизващата болка, той се хлъзна по мократа от дъжда метла, като все още я стискаше с единия си сгънат крак, ала дясната му ръка висеше безпомощно покрай тялото. Блъджърът се носеше отново към него, този път явно за да го атакува в лицето. Хари успя да се извърти и да му се изплъзне, а във вцепененото му съзнание имаше само една мисъл: да стигне до Малфой!

През мъглата от дъжд и болка той се устреми към трепкащото ухилено лице под себе си и видя как очите на Малфой се разшириха от ужас — той бе помислил, че Хари го напада.

— Какво искаш да… — опита се да каже той и се накани да бяга.

Хари пусна и другата си ръка от дръжката и замахна рязко. Усети как пръстите му се свиват върху студения снич и вече се крепеше на метлата само с крака, а тълпата крещеше, докато той се носеше право надолу, напрягайки всички сили да не припадне.

Разплиска калта, когато се строполи с тъп удар и се изтърколи от метлата. Ръката му висеше под много странен ъгъл. През стрелите на болката до него стигаха сякаш от много далеч викове и свирене с уста. Цялото му внимание в момента бе насочено към снича в здравата му ръка.

— Аха — каза си тихо, — победихме… — И загуби съзнание.

* * *

Когато дойде на себе си, все още лежеше на игрището и дъждовните капки продължаваха да падат по лицето му, а някой се бе навел над него.

— О, не, точно вие не! — простена Хари.

— Не знае какво говори — обяви Локхарт на висок глас пред тревожната тълпа грифиндорци, напираща около двамата. — Не се тревожи, Хари, ей сега ще ти оправя ръката.

— Не! — възропта Хари. — Искам си я такава, благодаря…

Опита се да седне, но болката беше страхотна. Наблизо чу твърде познато щракване.

— Не искам да ме снимаш така, Колин — високо каза той.

— Лежи си, Хари — успокояващо му говореше Локхарт. — Това е съвсем проста магия, която съм правил безброй пъти.

— Нека да отида направо в болничното крило — протестираше Хари през стиснати зъби.

— По-добре да отиде, професоре — намеси се омацаният с кал Ууд, който не можеше да сдържи доволната си усмивка, независимо че търсачът на отбора му бе ранен. — Забележително го улови, Хари, направо драматично, бих казал! Това беше най-добрата ти игра досега!

През гората от крака около себе си Хари забеляза как Фред и Джордж Уизли се мъчеха да натикат полуделия блъджър в една кутия. Той все още яростно се съпротивяваше.

— Отдръпнете се — нареди Локхарт, докато навиваше ръкавите на одеждата си с цвят на нефрит.

— Не… недейте… — немощно се молеше Хари, но Локхарт вече размахваше пръчката си и миг по-късно я насочи към ръката му.

Особено и неприятно усещане започна да пълзи от рамото надолу към върховете на пръстите му. Струваше му се, че изпомпват въздух от ръката му. Той дори и не смееше да погледне какво става. Беше затворил очи и извърнал глава, ала най-лошите му страхове се отприщиха, когато хората над него ахнаха, а Колин Крийви започна да щрака като луд. Ръката вече не го болеше, но изобщо не я чувстваше…

— Тюх… — каза Локхарт. — Е, да, случва се понякога. Важното е обаче, че костите вече не са счупени. Това трябва да се има предвид. Така че, Хари, добери се някак до болничното крило… Господин Уизли, госпожица Грейнджър, бихте ли го придружили?… Там Мадам Помфри ще те… ъъъ… пооправи малко.

Като се изправи на крака, Хари усети, че се накланя на една страна. Пое си дълбоко въздух и погледна надолу. От онова, което видя, едва не загуби отново съзнание.

Изпод одеждите му стърчеше нещо като дебела гумена ръкавица с цвета на собствената му кожа. Опита се да си размърда пръстите, но нищо не стана.

Локхарт не беше оправил счупените кости на Хари. Просто бе направил така, че да изчезнат.

Мадам Помфри изобщо не остана във възторг от това.

— Трябваше да дойдеш направо при мен! — възмущаваше се тя, вдигайки жалкия безжизнен остатък от онова, което само допреди половин час беше действаща ръка. — Мога да заздравя кости за секунда, но да ги накарам да пораснат отново…

— Ще успеете, нали? — попита Хари с отчаяние в гласа.

— Разбира се, че ще успея, но ще бъде болезнено — мрачно каза Мадам Помфри и хвърли на Хари една пижама. — Трябва да останеш и през нощта…

Хърмаяни чакаше пред завесата, опъната около леглото на Хари, докато Рон му помагаше да облече пижамата. Доста време им отне да напъхат обезкостената ръка в ръкава.

— Как можеш още да държиш на Локхарт, Хърмаяни? — подвикна й Рон през завесата, докато измъкваше меките пръсти на Хари през маншета на пижамата. — Ако Хари искаше обезкостяване, щеше да си каже.

— Всеки може да направи грешка — упорстваше Хърмаяни. — Пък и не боли вече, нали, Хари?

— Не — отвърна Хари, — но просто я няма.

Той се хвърли на леглото и остатъкът от ръката му се залюля безцелно. Хърмаяни и Мадам Помфри се появиха иззад завесата. Старшата сестра носеше голяма, пълна с нещо бутилка с етикет „КОСТРАСТ“.

— Чака те тежка нощ — каза тя и наля от течността в голяма чаша. — Неприятна работа е да ти растат кости повторно.

Неприятно беше и изпиването на „КОСТРАСТ“. Течността изгори устата и гърлото на Хари, докато я поглъщаше, и предизвика кашляне и давене. Като не спираше да мърмори срещу опасните спортове и несръчните учители, Мадам Помфри се оттегли, оставяйки Рон и Хърмаяни да помогнат на Хари.

— Ама все пак победихме, а! — каза Рон и на лицето му цъфна широка усмивка. — Само как го сграбчи! А лицето на Малфой изглеждаше… като че ли е готов да убива!

— Искам да знам какво е направил с оня блъджър — мрачно каза Хърмаяни.

— Ще добавим и това към списъка от въпроси, които ще му зададем, като изпием Многоликовата отвара — каза Хари и се отпусна назад върху възглавниците. — Надявам се тя да има по-добър вкус от това тук…

— Дори с частиците от слидеринци вътре? Ти майтапиш ли се? — каза Рон.

В този момент вратата на болничното отделение се отвори с трясък. Кални и подгизнали, останалите играчи от грифиндорския отбор пристигаха на посещение при Хари.

— Невероятно летене, Хари! — каза му Джордж. — Токущо чух как Маркъс Флинт крещи на Малфой, че сничът бил над главата му, а той не го бил забелязал. Драко не изглеждаше особено доволен.

Бяха донесли кексчета, бонбони и бутилки сок от тиква, наобиколиха леглото на Хари и тъкмо се приготвиха да си устроят хубавичка веселба, когато Мадам Помфри връхлетя и се разкрещя:

— Това момче има нужда от почивка, трябва да му пораснат отново трийсет и три кости! Вън! ВЪН!

И Хари остана сам, без нищо, което да отвлича вниманието му от пронизващите болки в безжизнената ръка.

* * *

Няколко часа по-късно той се събуди внезапно в непрогледния мрак и тихо изстена от болка — усещаше ръката си като напълнена с големи трески. За миг си помисли, че от това се е събудил. Но после с ужас установи, че в тъмното някой попива челото му с кърпа.

— Махни се! — провикна се той, ала веднага смени тона: — Доби!

Домашното духче бе вперило в Хари изпъкналите си като топки за тенис очи. По дългия му остър нос се спускаше една-единствена сълза.

— Хари Потър се върнал на училище — тъжно шепнеше той. — Доби разправяше ли, разправяше на Хари Потър… Ах, господарю, защо не послушахте Доби? Защо Хари Потър не се върна у дома, след като изпусна влака?

Устните на Доби затрепераха и Хари бе обзет от внезапно съмнение.

— Ти ли… го направи? — бавно попита той. — Ти ли направи така, че бариерата да ни спре?

— Точно така, сър — отвърна Доби, кимайки енергично с глава, а ушите му клепаха. — Доби се скрил, очаквал Хари Потър и запечатал входа и после Доби гладил ръцете си с ютията… — И той показа на Хари десетте си дълги бинтовани пръста. — Но Доби не го било грижа за това, сър, защото той мислел, че Хари Потър е на сигурно място, и дори не подозирал, че Хари Потър ще стигне до училището по друг начин.

През цялото време той се люлееше напред-назад, клатейки грозната си глава.

— Доби останал толкова смаян, като чул как Хари Потър се върнал в училище, че дори изгорил вечерята на господаря си! Такъв бой Доби не бил ял дотогава, сър…

Хари се отпусна върху възглавниците си.

— Заради теб едва не ни изгониха с Рон — разгневи се той. — По-добре изчезвай, преди да ми пораснат костите, че да не те цапардосам.

Доби вяло се усмихна.

— Доби е свикнал със заплахи, сър. Доби ги получава по пет пъти на ден вкъщи.

Той изсекна носа си в ъгълчето на мърлявата калъфка за възглавница, с която беше облечен. Видът му бе толкова трогателен, че Хари усети как гневът му се изпарява дори против волята му.

— Защо носиш това нещо, Доби? — полюбопитства той.

— Това ли, сър? — запита Доби, подръпвайки калъфката. — Това е знак за робското положение на домашния дух, сър. Доби може да бъде освободен само ако господарите му подарят дрехи. Но семейството много внимава да не даде на Доби дори и един чорап, сър, защото тогава той би бил свободен да напусне къщата им завинаги.

Доби изтри плувналите в очите му сълзи и каза внезапно:

— Хари Потър трябва да си върви у дома! Доби мислеше, че неговият блъджър ще е достатъчен да…

— Твоят блъджър ли? — попита Хари и почувства как гневът отново го обзема. — Какво значи твоят блъджър? Ти ли накара тоя блъджър да се опитва да ме убие?

— Не да ви убие, сър, никога! — каза Доби шокиран. — Доби искал да спаси живота на Хари Потър. По-добре да го изпратят у дома тежко ранен, отколкото да остане тук, сър. Доби само искал Хари Потър да бъде ранен, за да го изпратят в къщи.

— Ооо, това ли било? — разгневи се Хари. — И предполагам, няма да ми кажеш защо всъщност искаше да ме изпратят у дома на парчета.

— Ах, само да знаеше Хари Потър! — простена Доби и нови сълзи покапаха по парцаливата му калъфка. — Да знаеше само какво означава той за нас — низшите, поробените, незабележимите в магьосническия свят! Доби си спомня как беше, когато Онзи-който-не-бива-да-се-назовава бе на върха на мощта си, сър. Ние, домашните духчета, бяхме третирани като паразити. Към Доби все още се отнасят така, сър — призна той, избърсвайки лице във възглавницата. — Но общо взето, сър, животът на другите като мен се подобри, откакто вие, сър, надвихте Онзи-който-не-бива… Хари Потър оживя и силата на Черния лорд бе прекършена. И отново настъпи утро, сър, а Хари Потър грееше като лъч на надеждата за онези от нас, които мислеха, че Черния лорд няма никога да се махне, сър… А ето че сега в „Хогуортс“ ще се случват ужасни неща и дори може би вече се случват. Доби не може да остави Хари Потър тук, щом историята ще се повтаря, след като Стаята на тайните отново е отворена…

Доби замръзна от ужас, грабна каната за вода от шкафчето до леглото и се прасна с нея по главата, след което изчезна. Но само след секунда се покатери отново на леглото, а очите му гледаха кръстосано и той си мърмореше: „Лош Доби, много лош Доби!“

— Значи наистина има Стая на тайните — прошепна Хари. — И… как каза ти… била отваряна и преди ли? Разкажи ми, Доби! — Той хвана ръката на духчето, когато то отново посегна към каната за вода. — Та аз не съм роден от мъгъли, защо да е опасна Стаята за мен?

— А, сър, не питайте повече, не питайте повече бедния Доби! — заекна духчето с оцъклени в мрака очи. — Тъмни дела се готвят наоколо, но Хари Потър не бива да е тук, когато се случат. Вървете си у дома, Хари Потър! Вървете си. Хари Потър не бива да се намесва в това, сър, много е опасно…

— Но кой е той, Доби? — попита Хари, като държеше здраво китката на Доби, за да не се удря с каната. — Кой я е отворил сега? А кой я е отворил предишния път?

— Доби не може, сър. Доби не може, Доби не бива да казва! — пискаше духчето. — Вървете си вкъщи, Хари Потър, вървете си вкъщи!

— Никъде няма да ходя! — ядовито каза Хари. — Моя много добра приятелка е родена от мъгъли. Тя първа ще пострада, ако Стаята наистина е отворена…

— Хари Потър рискува живота си за приятелите си! — простена Доби в жалостив екстаз. — Какво благородство! Каква доблест! Но той трябва да се спаси, трябва… Хари Потър не бива да…

Внезапно Доби замръзна, а ушите му като на прилеп потрепераха. И Хари долови нещо. По коридора вън се чуваха стъпки.

— Доби трябва да изчезва! — едва чуто каза духчето в ужас. После се разнесе силен пукот и юмрукът на Хари, който се сви, остана празен. Той се облегна назад и впери очи в тъмната врата на болничното отделение, към която се приближаваха стъпките.

В следващия момент Дъмбълдор влезе заднишком в спалнята по дълъг вълнен халат и с шапчица. Държеше от единия край нещо като статуя. Секунда по-късно се появи и професор Макгонъгол с краката на статуята. Двамата заедно качиха товара си на едно легло.

— Доведете Мадам Помфри — прошепна Дъмбълдор на професор Макгонъгол, бързо мина покрай долния край на леглото на Хари и излезе.

Хари лежеше неподвижно и се преструваше, че спи. Чу тревожни гласове и после професор Макгонъгол пак се появи, следвана непосредствено от Мадам Помфри, която навличаше жилетка върху нощницата си. Хари чу как някой рязко и дълбоко ахна.

— Какво е станало? — шепнеше Мадам Помфри на Дъмбълдор, като се навеждаше към статуята на леглото.

— Ново нападение — отвърна Дъмбълдор. — Минерва го намерила на стълбите.

— До него имаше чепка грозде — каза професор Макгонъгол. — Предполагаме, че се е опитвал да се промъкне на посещение при Потър.

Стомахът на Хари сякаш потъна. Бавно и предпазливо той се понадигна няколко сантиметра, за да види статуята на леглото. Лъч лунна светлина бе спрял върху ужасеното й лице.

Беше Колин Крийви — с широко отворени очи и с ръце, сгънати пред гърдите, хванали фотоапарата.

— Вкаменен ли е? — попита шепнешком Мадам Помфри.

— Да — отвърна професор Макгонъгол. — Ала изтръпвам, като си помисля… Ако Албус не е слизал точно в този момент по стълбите, за да си вземе горещо какао, кой знае какво е можело да…

Тримата впериха погледи в Колин. Дъмбълдор се наведе и изтръгна фотоапарата от скованите пръсти на момчето.

— Предполагаш, че е успял да направи снимка на нападателя си? — нетърпеливо попита професор Макгонъгол.

Дъмбълдор не отговори. Той опита да отвори задния капак на фотоапарата.

— Ама че работа! — възкликна Мадам Помфри.

От апарата изсвистя струйка дим. През три легла Хари усети острата миризма на изгорял целулоид.

— Разтопено — установи Мадам Помфри в почуда, — всичко е разтопено!

— Какво може да значи това, Албус? — попита професор Макгонъгол с тревога.

— Значи, че Стаята на тайните наистина е отворена пак.

Мадам Помфри захлупи уста с длан, а професор Макгонъгол впери очи в Дъмбълдор.

— Но Албус… наистина… кой…

— Не е въпросът кой — прекъсна я Дъмбълдор, гледайки Колин. — Въпросът е как…

Доколкото Хари можеше да съди по лицето на професор Макгонъгол, което бе в сянка, тя разбираше за какво става дума не повече от самия него.