Серия
Хари Потър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Chamber Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 324 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ. 2001. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: [от англ.] Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and the Chamber Secrets, by J. K. ROWLING (1998)]. Формат: 23 см. С твърда корица. Страници: 295. Цена: 9.00 лв. ISBN: 954-446-491-3.


ГЛАВА ПЕТА
ПЛАШЕЩАТА ВЪРБА

Краят на лятната ваканция настъпи твърде рано за Хари. Той чакаше с нетърпение да се върне в „Хогуортс“, но месецът, прекаран в „Хралупата“, бе най-щастливият в живота му. Трудно му беше да не завижда на Рон, като се сещаше за роднините си Дърсли и посрещането, което го чакаше, когато следващия път се появеше на „Привит Драйв“.

Последната вечер госпожа Уизли успя да устрои истинско пиршество, което включваше любимите ястия на Хари, а за десерт имаше пудинг, обилно напоен със сироп. Фред и Джордж завършиха вечерта с демонстрация на фойерверките на Филибъстър — кухнята се изпълни с червени и сини звезди, които вихрено танцуваха между тавана и стените поне половин час. После дойде време за последната чаша горещ шоколад и всички отидоха да си легнат.

На другата сутрин имаха още много работа. Станаха по първи петли, но им трябваше доста време, докато се приготвят за тръгване.

Госпожа Уизли хвърчеше насам-натам, търсейки я нечий чорап, я изчезнало перо, по стълбите се сблъскваха тичащи деца, полуоблечени или с филийка в ръка. Господин Уизли едва не си счупи врата, като се спъна в едно залутано пиле, докато прекосяваше двора да занесе куфара на Джини в колата.

Хари не можеше да си представи как осем души, шест обемисти куфара, две сови и един плъх щяха да се сместят в един малък „Форд Англиа“. Естествено не знаеше за особените свойства, придадени на колата от господин Уизли.

— Нито дума на Моли! — прошепна той на Хари, като отвори багажника и му показа, че е разширен с магия и побира куфарите без проблем.

Когато най-сетне всички бяха в колата, госпожа Уизли хвърли поглед към задната седалка, където удобно се бяха настанили Хари, Рон, Фред, Джордж и Пърси, и отбеляза:

— Мъгълите явно знаят повече неща, отколкото ние предполагаме, нали? — Тя и Джини се наместиха на предната седалка, която бе разтегната така, че приличаше на градинска скамейка. — Отвън тази кола изобщо не изглежда толкова широка.

Господин Уизли запали двигателя и колата се затъркаля по двора, а Хари се обърна да хвърли последен поглед на къщата. Не бе успял дори да се запита дали ще я види пак, когато се наложи да се върнат — Джордж бе забравил кутията си с фойерверки. Пет минути по-късно, все още в двора, отново се наложи да спрат, та Фред да изтича за метлата си. А когато почти бяха стигнали до магистралата, Джини писна, че си е забравила дневника. Докато най-сетне отново се подредят в колата, времето много бе напреднало и всички се бяха изнервили.

Господин Уизли погледна часовника и после жена си:

— Моли, миличка…

— Не, Артър.

— Никой няма да забележи. Това бутонче тук е за устройството за невидимост — то ще ни вдигне във въздуха и после ще летим над облаците. Там сме за десет минути и никой няма да разбере…

— Казах не, Артър, не и посред бял ден.

В единайсет без четвърт стигнаха до гара Кингс Крос. Господин Уизли се втурна през улицата да донесе колички за багажа им и после всички влязоха тичешком в гарата.

Хари вече бе пътувал с „Хогуортс“ предишната година. Той тръгваше от перон Девет и три четвърти, който бе невидим за мъгълите. Просто трябваше да минат през здравата бариера между перон девет и перон десет. Нищо страшно нямаше да им се случи, но важното бе да внимават мъгълите да не забележат как изчезват.

— Най-напред Пърси — каза госпожа Уизли, като поглеждаше нервно нагоре към гаровия часовник, който показваше, че имат само още пет минути да минат незабелязано през бариерата.

Пърси бързо пристъпи напред и изчезна, след него премина господин Уизли, последван от Фред и Джордж.

— Аз взимам Джини, а вие двамата идвате след нас — каза госпожа Уизли, като хвана Джини за ръката и тръгна напред. След миг вече ги нямаше.

— Хайде заедно, че имаме само една минута — каза Рон на Хари.

Хари се увери, че кафезът на Хедуиг е здраво прикрепен върху куфара му, и забута количката си право срещу бариерата. Чувстваше се съвсем сигурен — пътуването с летежната пудра беше къде-къде по-неприятно. И двамата с Рон едновременно се приведоха ниско над багажа си и се устремиха към бариерата, набирайки скорост. На няколко крачки от нея преминаха в бяг и…

ТРЯС!

И двете колички се удариха в бариерата и отскочиха назад. Куфарът на Рон се изсипа със силен шум, Хари падна на земята, изпусна кафеза на Хедуиг върху ослепително гладкия под и тя се затъркаля, кряскайки възмутено. Хората наоколо се втрещиха, а един пазач се провикна:

— Какво ви прихвана?!

— Изплъзна ми се к-количката — заекна Хари, като опипваше ребрата си.

Рон хукна да вземе Хедуиг, която вдигаше такава врява, че тълпата наоколо започна да се възмущава от жестокостта към животните.

— Защо не можахме да минем? — процеди Хари към Рон.

— Де да знам…

Рон трескаво се озърна наоколо. Дузина любопитни все ги гледаха.

— Ще изпуснем влака — прошепна Рон. — Не разбирам защо се затвори проходът…

Хари вдигна очи към грамадния часовник с усещането, че стомахът му сякаш потъва. Десет секунди… девет секунди…

Той внимателно завъртя количката си право срещу бариерата и натисна с всичка сила. Желязото не помръдна.

Три секунди… две секунди… една секунда…

— Свърши — каза Рон, съвсем стъписан. — Влакът замина. Ами ако мама и татко не могат да се върнат обратно при нас? Имаш ли някакви мъгълски пари?

Хари отвърна с глух смях:

— Семейство Дърсли не са ми давали джобни пари от около шест години.

Рон притисна ухо в студената бариера.

— Нищо не се чува — напрегнато съобщи той. — Какво ще правим сега? Не знам колко време ще им трябва на мама и татко да се върнат при нас.

Те се огледаха. Хората още ги наблюдаваха, главно поради крясъците на Хедуиг.

— Според мен по-добре да отидем да чакаме при колата — предложи Хари. — Привличаме твърде много внима…

— Хари! — каза Рон, а очите му блеснаха. — Колата!

— Какво?

— Можем да излетим с нея до „Хогуортс“!

— Ама нали…

— Изпуснахме влака, нали така? А трябва да стигнем до училището. Дори на невръстни магьосници е позволено да си служат с магия, ако наистина са в извънредно положение — алинея деветнайсет или нещо такова от Закона за ограничаване на не знам какво си…

Паниката на Хари премина в радостна възбуда.

— Можеш ли да летиш с нея?

— Без проблем — отвърна Рон и завъртя количката към изхода.

— Хайде, давай, ако побързаме, ще можем да следваме експрес „Хогуортс“.

И те забързаха през тълпата от любопитни мъгъли, напуснаха гарата и се върнаха там, където в една странична алея беше паркиран старият „Форд Англиа“.

Рон отвори бездънния багажник с няколко почуквания на пръчката си. Двамата наместиха обратно куфарите си, поставиха кафеза на Хедуиг на задната седалка и се качиха отпред.

— Виж да не ни гледа някой — каза Рон и запали двигателя пак с почукване на пръчката си.

Хари подаде глава през прозореца — по магистралата напред тътнеше усилено движение, но тяхната улица бе празна.

— Всичко е чисто — каза той.

Рон натисна малко сребристо копче на таблото и автомобилът заедно с тях самите стана невидим… Хари усещаше как вибрира седалката под него, чуваше равния шум на двигателя, усещаше ръцете си върху коленете и очилата върху носа си, но от него не би могло да се види нищо друго, освен две очи, които се носеха над една кална улица, пълна с паркирани коли.

— Пълен напред! — чу се гласът на Рон отдясно.

Земята и мръсните сгради от двете страни потънаха, изчезвайки от поглед, докато колата се издигаше. След няколко секунди цял Лондон, обгърнат в дим и светлини, остана под тях.

После нещо изпука и колата, Хари и Рон се появиха отново.

— О, не! — извика Рон, докато натискаше копчето за невидимост. — Повредило се е…

Тогава и двамата се заеха да го натискат. Колата пак стана невидима. После отново се появи.

— Дръж се! — викна Рон и натисна с всичка сила газта. Врязаха се право в къделите от облаци и всичко наоколо стана сиво и влажно.

— Сега какво? — попита Хари, като примигваше в непрогледната гъстота, обгръщаща ги от всички страни.

— Трябва да видим влака, за да знаем в коя посока да се движим — каза Рон.

— Слез пак ниско… ама бързо…

Те се спуснаха отново под облаците и се завъртяха на седалките си, взирайки се надолу към земята.

— Виждам го! — провикна се Хари. — Ей го там отпред.

Експрес „Хогуортс“ се виеше пред тях като алена змия.

— Посоката му е на север — съобщи Рон, като погледна компаса на таблото. — Добре, трябва само да проверяваме горе-долу на половин час… Дръж се!

И те пак се врязаха в облаците. Минута по-късно се озоваха сред ослепително ярка слънчева светлина.

Това беше съвсем различен свят. Гумите на колата едва докосваха морето от пухкави облаци, а небето бе сияеща и безкрайна синева под ослепително бялото слънце.

— Сега трябва да внимаваме само за самолети — каза Рон.

Двамата се спогледаха, разсмяха се и дълго не можаха да спрат.

Сякаш бяха попаднали в приказен сън. „Това е най-прекрасният начин да се пътува“, помисли си Хари — покрай кулите и спиралите от снежни облаци, в кола, изпълнена с гореща и ярка слънчева светлина, с пълен пакет карамелени бонбони в жабката и мисълта за завистта по лицата на Фред и Джордж при вида на мекото им и величествено приземяване върху широката поляна пред замъка „Хогуортс“.

Те редовно следяха движението на влака, докато летяха все по на север и по на север, а всяко гмурване извън облаците им разкриваше различна гледка. Скоро Лондон остана далеч зад тях, отстъпвайки на подредени зелени ниви, които на свой ред бяха заменени от просторни морави тресавища, селца с църквички като играчки и един голям град, който жужеше от коли като пъстър мравуняк.

След няколко безсъбитийни часа Хари трябваше да признае, че вече не му е толкова забавно. От карамелените бонбони бяха ожаднели ужасно, а нямаше какво да пият. Двамата бяха свалили пуловерите си, но фланелката на Хари лепнеше на гърба му, а очилата се смъкваха по изпотения му нос. Фантастичните форми на облаците вече не му правеха впечатление и той си мислеше с носталгия за влака долу, където можеше да се купи леденостуден сок от тиква, който една пълничка вещица разнасяше на количка. Ех, защо не бяха успели да стигнат до перон Девет и три четвърти!

— Вече трябва да сме близо, нали? — прегракнало попита Рон след още няколко часа, когато слънцето започна да потъва в техния килим от облаци, оцветявайки го в наситенорозово. — Готов ли си за още една проверка на влака?

Експресът все още беше точно под тях и заобикаляше едни планини със снежни калпаци. Рон натисна газта да се издигнат отново, но моторът изведнъж започна да вие. Двамата си размениха тревожни погледи.

— Може би просто е уморена — каза Рон. — Никога не е пътувала толкова далеч…

Правеха се, че не забелязват виенето, което ставаше все по-силно и по-силно, колкото повече потъмняваше небето. На черния му фон разцъфваха звезди. Хари отново облече пуловера си и се опита да не обръща внимание, че чистачките на предното стъкло махаха все по-бавно, сякаш в израз на протест.

— Не сме далеч — каза Рон повече на колата, отколкото на Хари. — Вече наближаваме. — И потупа нервно таблото.

Когато малко по-късно пак се снишиха под облаците, трябваше да се взират в мрака, докато забележат нещо познато за ориентир.

— Виж там! — викна Хари, та Рон и Хедуиг чак подскочиха. — Право напред!

На тъмния хоризонт, високо горе върху скалата над езерото, се очертаваха силуетите на множеството кули и бойници на замъка „Хогуортс“.

Ала колата вече се тресеше цялата и губеше скорост.

— Хайде — увещаваше я Рон и клатеше волана. — Ето, почти стигнахме, дай още малко…

Двигателят стенеше. Изпод капака му излизаха тънки струи пара. Хари усети, че се вкопчва здраво в седалката си, докато летяха към езерото. Колата се разтресе. През прозореца Хари видя гладката черна огледална повърхност на водата на километър и нещо под тях. Кокалчетата по ръцете на Рон бяха побелели от напрежение при стискането на волана. Колата пак се друсна.

— Недей, моля те! — промълви Рон.

Намираха се над езерото, а замъкът беше точно пред тях… Рон натисна газта. Чу се силно стържене, давене и двигателят спря съвсем.

— Ууух! — изрече Рон в тишината.

Носът на колата увисна. Те падаха, набирайки скорост, насочени право към каменната стена на замъка.

— Неееееееееее! — изкрещя Рон и завъртя волана. Минаха само на няколко сантиметра покрай черния камък, колата описа голяма дъга и се понесе над тъмните учебни оранжерии, после над мрачните поляни, като непрекъснато губеше височина.

Рон пусна волана и измъкна магическата пръчка от задния си джоб.

— СПРИ! СПРИ! — крещеше той, удряйки с нея по таблото и предното стъкло, но колата продължаваше да лети надолу, докато земята сякаш се издигаше към тях.

— ПАЗИ СЕ ОТ ДЪРВОТО! — изрева Хари и се опита да хване волана, но бе твърде късно…

ТРЯС!

С оглушителен трясък от сблъсък на метал и дърво колата се заби в дебело стъбло и се стовари на земята. Пара излизаше на талази изпод смачкания капак, Хедуиг се мяташе в ужас, цицина колкото топка за бейзбол туптеше на главата на Хари там, където се бе ударил в предното стъкло, а от дясната му страна Рон простена тихо и отчаяно…

— Добре ли си? — тревожно попита Хари.

— Пръчката ми — гласът на Рон трепереше, — виж какво стана с пръчката ми!

Тя се бе счупила почти по средата и върхът й висеше на няколко тресчици. Хари отвори уста да го успокои, че сигурно ще могат да я поправят в училището, но не успя да изрече и дума. В същия момент нещо удари колата откъм неговата страна със силата на разярен бик и го запрати встрани върху Рон точно когато не по-малко силен удар се стовари и върху покрива.

— Какво ста…

Рон се сепна и се взря през предния прозорец, а Хари погледна встрани тъкмо навреме, за да види как един клон с дебелината на питон шибна стъклото. Дървото, в което се бяха разбили, сега ги нападаше. Стволът се бе огънал почти на две и чепатите му клони налагаха всяко местенце на колата, до което стигаха.

— Ааарррррх! — изхриптя Рон, когато един крив клон блъсна и направи голяма вдлъбнатина във вратата до него.

Предното стъкло вече трепереше под градушката от удари на клонки, извити като кокалести пръсти, а един дебел клон отгоре яростно биеше по покрива като стенобойна машина и ламарината започваше да се огъва.

— Ей сега ще те науча аз тебе! — извика Рон и притисна вратата с цялата си тежест, но в следващия миг с подъл удар друг клон го събори назад в скута на Хари.

— Свършено е с нас! — простена Рон, когато и покривът хлътна, ала изведнъж подът на колата започна да вибрира: моторът бе заработил отново.

— Назад! — изрева Рон и колата се стрелна назад.

Дървото все още се опитваше да ги удари и се чуваше как корените така скърцат, че то едва не се изтръгна от земята, замахвайки към тях този път с друг клон.

— Не улучи… — задъхваше се Рон. — Браво, количке!

Колата обаче бе стигнала до предела на силите си. С два ясни звука вратите се отвориха, Хари усети как седалката му се накланя настрани и в следващия миг се намери проснат по очи на влажната земя.

Силно блъскане му подсказа, че колата изхвърля куфарите им от багажника. Кафезът на Хедуиг полетя във въздуха и се отвори, а совата изскочи от нея и със силни крясъци полетя към замъка, без да се обръща назад. След това колата — очукана, издраскана, пушеща — избръмча в мрака с гневно светещи задни фарове.

— Върни се! — викаше Рон подире й, размахвайки счупената си пръчка. — Татко ще ме убие!

Ала колата изчезна от погледа им, като изсумтя за последен път през ауспуха си.

— Ама и ние имахме един късмет! — тъжно отбеляза Рон, като се наведе да вземе плъха Скабърс. — Можехме да се ударим в толкова много дървета наоколо, а попаднахме точно на това, което бие, а?

И той погледна през рамо към прастарото дърво, което още размахваше заплашително клоните си.

— Хайде — каза Хари уморен, — време е да влизаме в училището.

Пристигането им не се оказа така триумфално, както си го бяха представяли. Сковани, премръзнали и целите в рани, те хванаха куфарите си и ги задърпаха нагоре по тревистия склон на хълма към големите дъбови входни врати.

— Празненството май вече е започнало — каза Рон, като пусна куфара си в подножието на стълбището и отиде на пръсти да надникне през яркоосветения прозорец. — Ей, Хари, ела да видиш, сега е разпределителната церемония!

Хари изтича при него и двамата с Рон занадничаха в Голямата зала. Безброй свещи се носеха в пространството над четири дълги плътно заети маси и хвърляха отблясъци върху златните чинии и бокали. Над всичко това таванът, омагьосан да отразява небето, блестеше от звезди.

През гората от островърхи черни униформени шапки Хари видя дълга редица първокурсници с уплашени лица да влизат в залата. Джини се открояваше между тях с ярката червена коса, типична за семейство Уизли. Междувременно професор Макгонъгол, магьосница с очила и силно опъната на кок коса, наместваше прочутата Разпределителна шапка на „Хогуортс“ върху едно столче пред новодошлите.

Всяка година тази прастара шапка, цялата в кръпки, оръфана и мръсна, разпределяше учениците в четирите дома на „Хогуортс“ („Грифиндор“, „Хафълпаф“, „Рейвънклоу“ и „Слидерин“). Хари много добре си спомняше как я бе наложил на главата си точно преди година и как бе чакал, примрял от страх, решението й, докато тя шепнеше в ухото му. Тогава за няколко ужасни секунди той се бе уплашил, че шапката ще го прати в „Слидерин“, откъдето бяха излезли най-много черни магьосници, но в края на краищата се озова в „Грифиндор“ заедно с Рон, Хърмаяни и другите момчета от семейство Уизли. После Хари и Рон имаха решителен принос „Грифиндор“ да спечели състезанието по куидич между домовете.

Едно много дребно момче с мишосива коса бе извикано да наложи шапката. Погледът на Хари се плъзна там, където седеше професор Албус Дъмбълдор, директорът на училището, и наблюдаваше разпределянето от Височайшата маса на преподавателите, а дългата му сребриста брада и очилата с рамки като полумесеци даваха силни отблясъци на светлината на свещите. Няколко места по-нататък Хари видя Гилдрой Локхарт в синьо-зелена мантия. А най-накрая седеше Хагрид, огромен и тромав, и отпиваше дълги глътки от своя бокал.

— Я чакай… — прошепна Хари на Рон. — Има един празен стол на Височайшата маса… Къде ли е Снейп?

Професор Сивиръс Снейп беше преподавателят, към когото Хари хранеше най-малко симпатии. Но и Снейп не изпитваше добри чувства към него. Зъл, саркастичен и ненавиждан от всички, освен от учениците от дома „Слидерин“, за който отговаряше, Снейп преподаваше по отвари.

— Може да е болен — каза Рон с надежда.

— А може и да е напуснал — предположи Хари, — след като не успя отново да се класира за мястото на преподавател по защита срещу Черните изкуства.

— Или пък може да са го уволнили — разпали се Рон. — Понеже всички го мразят де…

— Или може би — каза един леден глас зад тях — чака да чуе защо вие двамата не пристигнахте с училищния влак.

Хари се обърна назад. Там, в черна мантия, развята от студения бриз, стоеше Сивиръс Снейп. Той беше слаб, с жълтеникава кожа, гърбав нос и мазна коса, дълга до раменете, а усмивката му точно в този момент подсказваше на Хари и Рон, че са в голяма беда.

— Последвайте ме — каза Снейп.

Без да смеят дори да се спогледат, Хари и Рон го последваха по стълбите и в просторната входна зала, осветена сега от горящи факли. От Голямата зала се носеше апетитно ухание на храна, но Снейп ги поведе далеч от топлината и светлината — по тясното каменно стълбище, водещо към подземията.

— Влизайте вътре — нареди той, като отвори една врата по средата на коридора.

Те го последваха, треперещи, в кабинета му. По стените, които бяха в сянка, имаше етажерки с големи стъкленици, а в тях плуваха какви ли не отвратителни неща, чиито имена Хари не искаше да узнава точно в този момент. Камината бе тъмна и празна. Снейп затвори вратата и се обърна към тях.

— Така значи — започна той тихо, — влакът не бил достоен за прочутия Хари Потър и вярното му приятелче Уизли. Искахте да пристигнете с гръм и трясък, нали, момчета?

— Не, сър, ама бариерата на Кингс Крос…

— Тишина! — ледено нареди Снейп. — Какво направихте с колата?

Рон преглътна. Не за първи път Снейп създаваше у Хари впечатлението, че може да чете мисли. Но миг по-късно разбра защо — когато Снейп разгъна новия брой на „Вечерни пророчества“.

— Видели са ви — просъска той, показвайки им заглавието: ЛЕТЯЩ „ФОРД АНГЛИА“ СМАЙВА МЪГЪЛИ. После зачете на глас. „Двама мъгъли в Лондон твърдят, че са видели една стара кола да прелита над кулата на пощата… По обяд в Норфък госпожа Хети Бейлис, докато простирала прането си… Господин Ангъс Флийт от Пийбълс съобщил на полицията… Общо шест или седем мъгъли…“ Твоят баща, струва ми се, работи в отдела „Злоупотреба с мъгълски вещи“ — каза той, като вдигна поглед към Рон и се ухили още по-заканително. — Докъде я докара собственият му син…

Хари имаше чувството, че някой от по-дебелите клони на онова лудо дърво го е ударил право в корема. Ами ако някой откриеше, че господин Уизли е омагьосал колата… И през ум не му беше минало…

— Докато обикалях парка за проверка, забелязах, че е нанесено значително поражение на изключително ценната Плашеща върба — продължи Снейп.

— Дървото порази нас повече, отколкото… — изтърси Рон.

— Тишина! — пак го сгълча Снейп. — За голямо съжаление не сте в моя дом и изключването ви не зависи от мен. Сега отивам да доведа онези, които имат щастието да разполагат с тази власт. Вие ще чакате тук.

Двамата се спогледаха пребледнели. Хари вече не чувстваше глад. Сега му беше много зле. Опитваше се да не гледа онова голямо слузесто нещо, плуващо в зелена течност, на рафта зад бюрото. Ако Снейп беше отишъл да доведе професор Макгонъгол, ръководителката на дома „Грифиндор“, едва ли ги очакваше нещо по-добро. Макар и по-справедлива от Снейп, тя беше изключително строга.

Десетина минути по-късно Снейп се върна, придружен от професор Макгонъгол. Хари и преди я бе виждал разгневена по различни поводи, но или бе забравил колко тънки могат да станат устните й, или никога не е била чак толкова ядосана.

Още щом влезе, Макгонъгол вдигна пръчката си, двете момчета трепнаха, но тя просто я насочи към празната камина и в нея изведнъж лумнаха пламъци.

— Седнете! — каза тя и двамата приседнаха на столовете край огъня.

— Обяснете! — беше следващото нареждане.

Рон се впусна да разказва, като започна от бариерата на гарата, която бе отказала да ги пусне.

— Така че нямахме друг избор, професоре, щом не можахме да се качим на влака.

— Защо не ни изпратихте писмо по някоя сова? Предполагам, че имахте сова? — обърна се хладно професор Макгонъгол към Хари.

Той само широко отвори очи. Едва след като беше чул въпроса, това му се видя най-естественото нещо, което са можели да направят.

— Аз… аз не се сетих…

— Това ми е ясно — заключи професор Макгонъгол.

На вратата се почука и Снейп отвори с явно задоволство. На прага стоеше директорът на училището професор Дъмбълдор.

Хари се вцепени. Дъмбълдор бе необичайно мрачен. Той ги погледна отгоре надолу над твърде гърбавия си нос и тогава на Хари му се дощя двамата с Рон да са все още под клоните на Плашещата върба.

Настана продължително мълчание. Наруши го Дъмбълдор:

— Моля, обяснете ни защо постъпихте така — тихо каза той.

По-добре да беше им се скарал. Хари не можеше да понесе разочарованието в гласа му. Кой знае защо, той не бе в състояние да погледне Дъмбълдор в очите и затова сякаш говореше на колената си. Разказа на Дъмбълдор всичко, освен това, че омагьосаната кола е собственост на господин Уизли — сякаш двамата с Рон случайно бяха намерили една летяща кола, паркирана пред гарата. Знаеше много добре, че професорът веднага ще усети хитруването, но Дъмбълдор не зададе никакви въпроси за колата. Когато Хари свърши, той просто продължи да ги гледа изпитателно през очилата си.

— Ще отидем да си приберем нещата — каза Рон с безнадеждност в гласа.

— За какво говориш, Уизли? — изненада се професор Макгонъгол.

— Ами… ще ни изключите, нали? — каза Рон.

Хари бързо погледна към Дъмбълдор, който каза:

— Точно днес не, Уизли. Но трябва да ви покажа колко сериозно е това, което сте сторили. Още тази вечер ще пиша на семействата ви. Длъжен съм да ви предупредя, че ако направите нещо подобно още веднъж, няма да имам друг избор, освен да ви изключа.

Снейп гледаше като дете, на което току-що са казали, че Дядо Коледа не съществува. Той се покашля и напомни:

— Професор Дъмбълдор, тези момчета са нарушили Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничествата от невръстни, нанесли са сериозни поражения на древно и ценно дърво… и действия от подобен род трябва да…

— Професор Макгонъгол взема решението за наказанието на тези момчета, Сивиръс — кротко му отвърна Дъмбълдор. — Те са в дома, който тя ръководи, и следователно тя носи отговорността за тях. — После се обърна към професор Макгонъгол: — Трябва да се връщам на тържеството, Минерва, за да направя няколко съобщения. Хайде, Сивиръс, да опитаме един много апетитен сладкиш с яйчен крем.

Снейп стрелна Хари и Рон с жлъчен поглед, докато Дъмбълдор го извеждаше почти насила от кабинета му. Двете момчета останаха с професор Макгонъгол, която все още ги гледаше като разгневен орел.

— Добре е да идеш в болничното крило, Уизли, че целият си в кръв.

— Нищо ми няма — каза Рон и бързо избърса с ръкав раната над окото си. — Професоре, много ми се искаше да видя как ще разпределят сестра ми…

— Разпределителната церемония свърши — каза професор Макгонъгол. — Сестра ти също е в „Грифиндор“.

— Ооо, чудесно! — каза Рон.

— А като говорим за „Грифиндор“… — започна остро професор Макгонъгол, но Хари я прекъсна:

— Професоре, когато взехме колата, срокът още не беше започнал, така че… Така че „Грифиндор“ всъщност няма да бъде лишен от точки, нали? — завърши той, гледайки я умолително.

Професор Макгонъгол го прониза с остър поглед, но той беше сигурен, че е готова да се усмихне. Във всеки случай устните й вече не изглеждаха така тънки.

— Няма да отнемам точки от „Грифиндор“, но вие и двамата ще бъдете наказани с допълнителен труд.

Хари не очакваше да се отърват така леко. И какво от това, че Дъмбълдор щеше да пише на семейство Дърсли? Те просто щяха да останат разочаровани, че Плашещата върба направо не го е размазала.

Професор Макгонъгол отново вдигна пръчката си и я насочи този път към бюрото на Снейп. Нещо пукна и се появиха голямо блюдо със сандвичи, две сребърни чаши и кана леден сок от тиква.

— Нахранете се тук и отивайте направо в спалното крило — поръча им тя. — Аз също трябва да се върна на празненството.

Когато вратата се затвори зад нея, Рон подсвирна тихо и продължително.

— Мислех, че с нас е свършено — каза той, грабвайки сандвич.

— И аз — каза Хари и направи същото.

— Ама и ние имахме един късмет! — фъфлеше Рон с пълна с пиле и шунка уста. — Фред и Джордж трябва да са летели с тая кола поне пет-шест пъти и никакъв мъгъл не ги е видял. — Той преглътна и отново отхапа голяма хапка. — Ама защо всъщност не можахме да минем през бариерата?

Хари вдигна рамене.

— От сега нататък трябва да си отваряме очите за всичко — каза той и жадно отпи от тиквения сок. — Така ми се щеше да можем да отидем горе на празника…

— Тя не искаше да правим впечатление — каза Рон мъдро. — За да не решат другите, че е много хитро да пристигнеш с летяща кола.

Когато бяха погълнали колкото сандвичи можаха, защото блюдото непрекъснато се допълваше само, те станаха и напуснаха кабинета, за да поемат по познатия път към кулата на „Грифиндор“. Замъкът беше утихнал — празненството сигурно беше свършило. Те вървяха покрай мърморещи портрети и скърцащи брони и се изкачиха по тесните каменни стълби. Най-сетне стигнаха коридора, където в портрет с маслени бои на една много дебела жена с розова копринена рокля бе скрит тайният вход за кулата.

— Паролата? — попита ги Дебелата дама, като се приближиха.

— Ъъъ… — замънка Хари, почесвайки се по главата.

Те не знаеха паролата за новата учебна година, тъй като още не се бяха видели с никой от префектите на „Грифиндор“, но получиха помощ почти начаса. Чуха зад гърбовете си забързани стъпки и като се обърнаха, видяха Хърмаяни да се втурва към тях.

— А, ето ви и вас! Къде бяхте досега? Ама че нелепи слухове! Някой каза, че са ви изключили, защото сте катастрофирали с летящ автомобил.

— Е, не са ни изключили — увери я Хари.

— Да не искате да ми кажете, че сте долетели дотук? — попита Хърмаяни строго почти като професор Макгонъгол.

— Остави поученията — прекъсна я Рон нетърпеливо — и ни кажи новата парола.

— Брадатко — отвърна Хърмаяни също нетърпеливо, — ама не е там работата…

Не можа да довърши, защото портретът на Дебелата дама се отвори и избухна буря от ръкопляскания. Май че целият дом „Грифиндор“ бе все още буден и всички се бяха събрали в кръглата обща стая, накачулени по разкривени маси и продънени фотьойли, за да ги посрещнат. През отвора зад портрета се протегнаха ръце, които издърпаха Хари и Рон, а Хърмаяни остана сама да се прехвърли вътре.

— Великолепно! — крещеше Лий Джордън. — Гениално! Това се казва пристигане! Да налетиш с кола право в Плашещата върба! Ще има да се разправя с години!

— Браво на вас! — каза петокурсник, с когото Хари никога не бе разговарял.

Някой го потупваше по гърба, сякаш току-що бе спечелил маратон. Фред и Джордж си пробиха път през множеството и в един глас попитаха:

— Толкова ли не можахте да ни извикате да се върнем, а?

Рон бе почервенял и се усмихваше смутено, но Хари бе забелязал едно-единствено лице, на което нямаше щастливо изражение. Над главите на неколцина възбудени първокурсници той виждаше Пърси, който се опитваше да се приближи до тях двамата, за да им каже да се прибират. Хари кимна към Пърси и смушка Рон в ребрата. Той веднага разбра за какво става дума.

— Трябва да се качваме, изморени сме — каза той и двамата с Хари си запробиваха път към вратата в другия край на общата стая, която водеше към спалните помещения.

— Лека нощ! — викна Хари на Хърмаяни, която се бе намусила също като Пърси.

Докато излизаха от стаята, всички ги потупваха по раменете и едва на стълбището ги оставиха на мира. Те забързаха по него и най-сетне стигнаха до старата си спалня, на която сега имаше табелка с надпис „Второкурсници“. Влязоха в познатото кръгло помещение за петима с легла с балдахини от тъмночервено кадифе и високи тесни прозорци. Куфарите им бяха донесени и оставени до шкафчетата.

Рон се усмихна виновно на Хари.

— Знам, че не биваше така да се радвам, ама…

Вратата на спалнята се отвори шумно и вътре нахлуха другите второкурсници на „Грифиндор“ — Шеймъс Финигън, Дийн Томас и Невил Лонгботъм.

— Невероятно! — сияеше Шеймъс.

— Супер! — каза Дийн.

— Страхотно! — рече Невил със страхопочитание.

Хари не издържа и също се засмя.