Месеците летяха бързо, децата растяха с дни и различните им характери се проявяваха все по-ясно. Сиамак бе гордо и войнствено, палаво момче, което бързо се ядосваше и трудно изразяваше чувствата си. Бързо избухваше, когато се натъкне на някаква пречка, и се опитваше да я преодолее с юмруците. За разлика от него Масуд бе тихо, мило, благо и търпеливо момче, което изразяваше обичта си към всички около себе си, към природата и дори към вещите. Неговите ласки облекчаваха болката ми от липсата на любов.

Момчетата странно се допълваха във взаимоотношенията си. Сиамак издаваше заповеди, Масуд ги изпълняваше. Сиамак си съчиняваше разни фантасмагории, Масуд им вярваше. Сиамак правеше смешки, Масуд се смееше. Сиамак удряше, Масуд понасяше ударите.

Пред другите обаче Сиамак закриляше брат си, ако някой дори и лекичко закачеше Масуд или му направеше нещо, Сиамак побесняваше и му се нахвърляше така, че се налагаше Масуд да измъква потърпевшия с хиляди молби от ръцете му. Вечният враг бе Голам Али, който по възраст бе някъде между двамата. Не можех да си обясня защо, но щом се видеха, започваха да се карат. Хамид смяташе това за някаква тяхна си момчешка игра и обясняваше, че така контактуват момчетата, но аз не го разбирах.

Брат ми Махмуд се ожени една година след мен и вече имаше няколко деца. Първото бе въпросният Голам Али, второто — Захра, една година по-малка от Масуд, и третото — Голам Хосеин, нямаше годинка. Махмуд си оставаше с лош нрав и саможив, а присъщата му още от младини мания непрекъснато се засилваше. Ехтерам Садат не спираше да се оплаква на мама:

— Напоследък още повече не е на себе си, съвсем се е затворил и нищо не възприема. Повтаря по няколко пъти молитвите си и все му се струва, че не са както трябва.

Според мен този проблем не беше нещо ново, а брат ми си беше съвсем в ред, дори бе много находчив в бизнеса си, имаше магазин на пазара и си работеше самостоятелно, смятаха го за спец по килимите. В работата си никога не изпитваше съмнения и колебания. По отношение на финансовото му състояние, единственото нещо, свързано с религията, бе това, че в края на всеки месец носеше спечелените пари в Гом, при чичото на Ехтерам Садат, който, след като задържеше определена сума, му ги връщаше и „парите се завъртаха“ и биваха осветени — в това Махмуд не се съмняваше нито за миг.

* * *

Ахмад от известно време бе напуснал семейството, но никой, освен Парвин ханом не се безпокоеше за него.

— Трябва да му помогнете, ако продължава така, може и да се погуби — предупреждаваше ни тя непрекъснато.

Проблемът му вече не беше само среднощните гуляи и пиянските викове из улиците. Тя сподели, че той употребява и други неща. Но мама отказваше да повярва и се опитваше с молитви, магии и заклинания да го откъсне от дяволските неща и лошите му приятели. Ага джан вече бе загубил всякаква надежда за него.

Али порасна, но и той като братята си не успя да завърши училище. Известно време работи с Ахмад в дърводелската работилница, но татко бързо го махна оттам и направи всичко възможно да ги раздели.

— Ако сега не го спра и не му попреча — обясняваше той — и него ще изтървем като оня непрокопсаник и тогава ще бъда безсилен да сторя каквото и да било.

Всъщност напоследък и Али бе започнал да се разочарова от Ахмад, който преди за него бе могъщ и силен кумир, но сега, като виждаше безволието и инертността му, все повече и повече се дразнеше. Идолът му се сгромоляса, когато една вечер мъж от охраната на кафене „Джамшид“ изхвърлил Ахмад с ритници чак на улицата, защото е бил пиян-залян, а нашият не е бил в състояние и пръста си да помръдне, какво остава да се защити. Колегите му от работилницата, които отначало го уважавали, с времето започнали да му се подиграват и да го подкачат. Всичко това повлия на Али и той охотно се съгласи да се отдели от брат си, естествено не и без категоричната намеса на ага джан. Отиде да работи на пазара в магазинчето на Махмуд, за да стане и той по-късно набожен и заможен търговец.

* * *

Фати се превърна в скромна, чувствителна и мила девойка. Учи до десети клас, а после, както бе прието за доброто на свестните момичета, записа шивашки курсове, а и тя самата не настоя да учи повече.

* * *

Някак успях да пусна Сиамак на училище една година по-рано от предвиденото в закона. Знаех, че от гледна точка на умственото си развитие има потенциала да учи, затова исках да започне по-скоро, за да го дисциплинират, да изразходва енергията си с връстниците си и по-малко да се изнервя у дома. В училище обаче, както във всяко нещо, му бе трудно. Отначало трябваше да ходя с него в клас, когато посвикна, ми разреши да изляза от стаята, но се наложи да прекарвам часове на двора, за да ме вижда от прозореца. Страхуваше се, но изразяваше страха си чрез агресия. Първия ден, когато заместник-директорът го хвана за ръка и отведе в клас, той го ухапа. Единственият начин да го успокоя, когато у него се надигнеше вълната на гняв и агресия, бе да й се противопоставя. Взимах го в обятията си и понасях ударите на юмручетата и ритниците му, докато се успокоеше и разплачеше. Това бяха единствените мигове, в които можех да го притисна до себе си, да го целуна и погаля. В други моменти не позволяваше да го галя, стараеше се да показва, че няма нужда от обич, но аз усещах колко се нуждае от нежност. Страдах за него, знаех, че малкото му телце много се измъчва, но не можех да си обясня защо. Знаех, че обожава баща си и отсъствията му го дразнят, но защо не можеше да се примири с това положение? Възможно ли бе всичко това да дава отражение върху него? Непрекъснато четях книги по психология и наблюдавах поведението му. Когато Хамид беше вкъщи, държанието на Сиамак се променяше, само него слушаше. Иначе и за минута не се успокояваше, а можеше дълго време да стои в прегръдките на баща си и да слуша какво му говори. Много късно разбрах, че не спи, защото очаква баща си да се прибере. Когато Хамид беше вкъщи и вечер го погалваше по главата, бързо се унасяше в спокоен и дълбок сън. Затова наричах Хамид „хапче за сън“. За щастие присъствието на ага джан и обичта помежду им компенсираше до известна степен отсъствията на Хамид. Сиамак не обичаше да досажда на никого, но щом ага джан дойдеше, той започваше да кръжи около него и използваше всяка удобна възможност да седне в скута му. Татко се отнасяше към него спокойно и уважително, като с голям мъж, а Сиамак приемаше безпрекословно думите му. Не можеше да свикне обаче с вниманието на тези двама души към Масуд. Приемаше, че другите, та дори и аз, разпределят любовта си между него и брат му, но обичта и любовта на баща си и дядо си искаше само за себе си и не понасяше ничие съперничество. С Хамид нямаше проблем, тъй като той никога не оказваше специално внимание на Масуд, но баща ми, който отлично разбираше детето, трябваше много да се старае да не дава пред Сиамак израз на чувствата си към Масуд. Което засили признателността на Сиамак към дядо му и още повече задълбочи привързаността му към него.

Най-после Сиамак прие да ходи на училище и свикна с него. Но нямаше и месец, в който да не ме викат, защото се е сбил с някого. Когато той привикна с новата си програма, аз се замислих за собственото си образование. Още не си бях взела дипломата. Доядя ме, че бях оставила толкова важно дело недовършено. И при първа възможност отново се заех с изпълнението му. Ставах сутрин рано и свършвах къщната работа. Сиамак отиваше на училище, а Масуд си играеше сам. С часове можеше да рисува с цветните си моливи. При хубаво време караше велосипеда си с три колела в двора, а аз можех да уча на спокойствие и не се налагаше да посещавам занятията. Следобед прибирането на Сиамак като че ли предизвикваше земетресение. Към другите ми задължения се добавяха домашните му работи. Направо ми взимаше душата, докато ги напише. Постепенно ми стана ясно, че когато показвам емоциите си, той повече се заинатява. Затова стисках зъби и си давах вид, че не ме интересува какво прави. Тогава той късно вечер или рано сутрин написваше всички домашни.

* * *

Една сутрин, когато бях с Масуд вкъщи, Парвин ханом дойде да ме види. Беше леко превъзбудена. Разбрах, че има да ми казва някаква новина — обичаше да ми носи новините лично. Обикновените вести ги споделяше по телефона, но специалните ми ги разказваше с най-малки подробности и чакаше да види с очите си реакцията ми.

— Хайде, казвай, какво е станало?

— Станало ли? Кой ти каза, че е станало нещо?

— Настроението, поведението, изразът на лицето ти, всичко крещи, че ми носиш важна новина.

Седна развълнувана и каза:

— Така е, няма да повярваш колко е интересно… Но първо ми донеси чай, че гърлото ми пресъхна!

Друг от коронните й номера — да поизмъчи човека, преди да му каже какво е станало. Колкото по-интересна бе новината, толкова повече те въртеше на шиш. Изтичах, бързо сложих чайника на котлона и се върнах:

— Хайде, казвай, защото ще отнеме време, докато стане.

— Виж я ти, устата ми е залепнала от жажда, не мога да продумам.

Ядосана се върнах в кухнята, налях чаша вода и й я донесох:

— Чакай, първо да си изпием чая.

— Уф! Хич не ми казвай, не искам да знам!

Сърдито тръгнах към кухнята. Тя ме последва.

— Не се сърди, де! Само ако знаеш кого видях?!

Сърцето ми щеше да изхвръкне, очите ми се ококориха:

— Саид!

— О, я стига моля те, кога ще престанеш! Мислех си, че с две деца вече си го забравила.

И аз си мислех същото и се сконфузих, но името му се изплъзна само, значи още бе в ума ми.

— Ами, просто така го казах. Добре де, кого видя?

— Майката на Парване!

— За бога, кажи ми, говори ли с нея?

— Едно по едно, първо запари чая, че водата завря, оправи всичко и тогава ще ти разкажа най-подробно. Днес ходих на улицата зад парка „Сепахсалар“ да гледам за обувки, изведнъж през витрината видях жена, която много ми заприлича на ханом Ахмади. Първо се изненадах, изглеждаше посъстарена. Всъщност от колко години не съм я виждала?

— Около седем.

— Влязох в магазина и я поогледах, тя беше. Не ме позна, но аз реших, че заради теб трябва непременно да я заговоря. Поздравих я, най-накрая ме позна. Поприказвахме си, разпита ме за всички съседи.

— А за мен попита ли?

— Ами не, но аз извъртях разговора към теб, казах, че често те виждам, че си омъжена и имаш деца, а тя отвърна: „В онази къща единствено тя беше свястна. Е, разбира се, мъжът ми каза, че и баща й е добър и благороден човек, но никога няма да забравя проблемите, които брат й ни създаде, опетниха репутацията ни в махалата. Дотогава никой не се бе държал със съпруга ми по този начин. Не можеш да си представиш какви обиди сипеше по адрес на Парване, баща й за малко да припадне. Повече не можехме да ходим с вдигната глава в този квартал. Затова така бързо се изнесохме, но Парване душата си даваше за това момиче. Само колко плака за нея! Все повтаряше: «Те ще убият Масум!». Няколко пъти ходи до тях, но майката не я пуснала да види приятелката си. Бедното ми дете, какъв удар беше това за него!“.

— За единия път знам, бях там. Тя дойде пред вратата, а мама не ми позволи да я видя. Обаче за другите пъти не знам.

— Да, мисля, че е идвала да те кани и на сватбата си.

— Наистина ли…?! Не са ми я дали. Боже мой, какво да правя с тези хора! Защо не са ми я предали?

— Сигурно майка ти се е страхувала да не те прихване пак нещо.

— Да ме прихване ли? С две деца? Почакай да видиш как ще се разправям с тях! Още се отнасят с мен като с дете.

— Уф! По онова време още си нямала Масуд, става дума за преди четири години.

— Значи Парване е омъжена от четири години?

— Естествено, иначе трябваше да затискат зелето с нея.

— Що за приказки. Та тя на колко години е?

— Ами нали ти е връстница? Ти си омъжена от седем!

— Мен, бедната, принудиха и набързо ме набутаха в трапа, другите никой не ги принуждава. За кого се е омъжила?

— За внука на лелята на баща си. Майка й каза, че като завършила училище, имала доста кандидати, но накрая се омъжила за това момче. Той е лекар и работи в Германия. След сватбата заминали там.

— Значи живее в Германия?

— Да, заминали след сватбата и само през лятото си идва.

— А деца има ли?

— Да, едно момиченце на три годинки. Разказах колко много си търсила Парване, колко ти е мъчно за нея и че брат ти се е кротнал и вече представлява заплаха единствено за себе си. Майката ми даде телефона си.

* * *

Върнах се седем години назад, спомних си силната привързаност и дружба между мен и Парване, каквито по-късно не съм имала с никого. Знаех, че до края на живота си няма да открия приятелка като нея. Срамувах се да се обадя на майка й, но накрая го сторих. Щом чух гласа й, нещо ме стисна за гърлото, представих й се и й обясних, че не знам с какви очи говоря с нея, но за мен Парване е била и е единствената и най-добрата ми приятелка. Уверих я, че съжалявам, и я помолих да прости на семейството ми. Добавих, че много искам да се видя с Парване, че непрекъснато мислено си говоря с нея и няма ден, в който да не си я спомня. Дадох си телефона и я помолих непременно да ми се обади, щом Парване си дойде.

* * *

Подготовката за матурата не бе лесна работа с две деца, които непрекъснато вдигат шум, и с хилядите грижи по тях. Налагаше се да чета вечер, след като заспят, крадях от времето си за почивка и сън. Рано сутрин, когато Хамид се прибираше, се учудваше, че съм будна и чета.

— Странно, много си упорита?! — възкликваше.

След изпитите на Сиамак бяха моите. Най-после постигнах мечтата си от години. Съвсем обикновена и полагаща ми се по право мечта, която другите мои връстници съвсем естествено бяха осъществили, без да бъдат обсебени от нея.

* * *

Дейността на Хамид от ден на ден ставаше все по-сериозна и опасна. При все че нямах представа от нея, инстинктивно усещах опасността наоколо. След онова прословуто пътешествие и дългото му отсъствие, тяхната група изглеждаше по-сплотена, целите им — по-ясни, и дейността им — по-организирана. В същото време непрекъснато се появяваха вести за инциденти, за които бях уверена, че по някакъв начин имат връзка с тях. Но в действителност не знаех нищо и не исках и да знам. И това неведение правеше живота ми по-лесно поносим и страха за децата ми — по-малък. Хамид бе измислил система за сигурност вкъщи и бе подготвил няколко пътя за бягство.

* * *

Един летен ден в шест сутринта дойде предупреждението за опасност. Хамид стигна до телефона преди мен. Не размениха и две думи, когато той пребледня и уплашено изпусна слушалката на земята. Около минута по-късно се опомни. Гледах го стреснато и не смеех да го попитам. Бързо стегна багажа си за извънредни случаи, грабна всичките ни налични пари и ги напъха в един сак. Стараех се да съм хладнокръвна и спокойна и да не засилвам още повече безпокойството му.

— Хамид, разкрити ли сте? — попитах тихо.

— Така мисля… Не е ясно какво точно е станало, но са заловили едно от момчетата и сега всички се укриват.

— Кого са хванали?

— Не го познаваш, отскоро е в групата.

— А той познава ли те?

— Не по истинско име.

— Знае ли адреса ни?

— За щастие не, защото никога не сме провеждали събрания тук, но твърде възможно е да са арестували или да арестуват останалите. Ти нищо не знаеш, така че не се тревожи, но ако смяташ, че ще си по-спокойна, отиди у вашите.

Сиамак се събуди от шума. Неспокоен и изплашен следваше Хамид като сянка, нашето безпокойство се бе прехвърлило на него.

— Ти сега къде ще отидеш?

— Не знам, но трябва да вървя, не е ясно къде. Една седмица няма да се обаждам.

Сиамак се залепи за краката на баща си и го заумолява:

— И аз ще дойда с теб.

— Ако дойдат тук — продължи Хамид, като отделяше Сиамак от себе си — каквото и да намерят, казвай, че не е наше. За щастие, ти не знаеш нищо, което да представлява опасност.

— И аз идвам с теб! — заяви Сиамак и отново се вкопчи в него.

Хамид ядосано го отблъсна от себе си и нареди:

— Прибери си децата и се пазете! Ако имаш нужда от пари, вземи от баща ми и нито дума на никого!

Известно време след като той излезе, постоях като истукана. Сърцето ми се свиваше. Обмислях какво ме очаква. Сиамак в изблик на гняв и ярост се блъскаше в стената и вратата и се насочи към Масуд, който току-що се бе събудил, но аз изтичах и го прегърнах. С юмруци и ритници се помъчи да се откопчи от мен. Беше безпредметно да го успокоявам, че всичко е наред, той усещаше тревогата във всяка фибра на тялото ми.

— Сиамак, чуй ме — прошепнах му — ние трябва да сме спокойни и да не казваме на никого нашата тайна, иначе ще стане много лошо за татко.

Изведнъж притихна и попита:

— Какво да не казваме?

— Че се наложи татко Хамид днес да замине спешно. Не казвай на никого и внимавай Масуд да не разбере.

Изгледа ме учудено и изплашено.

— Ние не трябва да се страхуваме. Трябва да сме силни и смели. Татко Хамид също е силен и знае как да постъпи. Никой няма да го открие. Сега се стегни, защото ние сме неговите войници, трябва да сме спокойни и да пазим тайната му. Той има нужда от нас, съгласен ли си?

— Да.

— Ела тогава да се закълнем, че на никого няма да кажем и няма да вдигаме патърдия. Нали така?

— Да.

Съзнавах, че не разбира думите ми, но нямаше значение. С детския си ум и въображение той запълни празнините и подсили героичния аспект на историята според собствените си предпочитания.

Повече не обсъждахме въпроса. Понякога, когато се замислях, той притихваше и идваше при мен, вземаше ръцете ми в своите и ме поглеждаше, без да каже дума. В такива моменти се стараех да отпъдя от себе си безпокойството и с уверена усмивка му прошепвах:

— Бъди спокоен, на сигурно място е!

Тогава той с гръм и трясък се връщаше на мястото си и продължаваше да си играе. Със светкавична бързина скачаше зад мебелите, издаваше странни звуци с уста и стреляше във всички посоки с водната си пушка. Само той беше в състояние така рязко да променя настроението си.

* * *

Тези тревожни дни повече от всякога изглеждаха безкрайни. Внимавах да не направя някоя глупост. На никого не бях разказала за случилото се. Имах малко пари на дъното на чантата си и се стараех да изкарам с тях. Непрекъснато си мислех какво ще му се случи, ако го заловят. Дали пък и самите членове на групата няма да предприемат някакви действия? Не дай боже, разрушенията, за които пишат по вестниците, да са тяхно дело. През цялото време не приемах опасността сериозно. Събиранията им отначало ми се струваха като игра на интелектуалци, които запълват времето си, като детинска игра на геройство. Сега всичко бе различно. Сетих се за онази лятна нощ, когато скриха нещо в нашата къща, и тревогата ми нарасна. Големи катинари виснаха на вратата на задната стаичка на мазето и оттогава кракът ми не стъпи повече там. На няколко пъти възроптах пред Хамид, но той отвърна:

— Много мърмориш, теб какво те засяга? С години не влизаш в мазето. Не са ти взели от мястото.

— Но се страхувам. Какво има там? Дано да нямаме проблеми.

Увери ме, че не било нищо опасно, но когато заминаваше, ме предупреди, ако намерят нещо, да казвам, че не е наше и нищо не знам. Значи явно има неща, които не трябва да бъдат откривани.

* * *

Една седмица по-късно посред нощ шумове пред външната врата прекъснаха и бездруго неспокойния ми сън. Излязох в хола и запалих лампата.

— Угаси я, угаси я! — нареди ми Хамид приглушено.

Не беше сам, зад него стояха две жени, които изглеждаха странно, плътно увити в чадорите си. Погледът ми неволно попадна на мъжките им обувки. И тримата влязоха в гостната. Хамид затвори вратата след тях и се върна при мен:

— Сега запали малката лампа и кажи какви са новините?

— Няма новини, тук нищо не се случи.

— Това го знам, но ти забеляза ли нещо подозрително?

— Не…

— Излиза ли навън?

— Да, почти всеки ден.

— Имаше ли чувството, че някой те следи? Видя ли непозната кола на улицата? Да са се появили нови съседи?

— Не, не съм забелязала.

— Сигурна ли си?

— Не съм видяла нищо подозрително.

— Добре, а сега отиди приготви нещо за ядене: чай, хляб, сирене, останала храна, каквото има.

Сложих чайника да заври, обзе ме странна радост. Слава богу, беше жив и здрав, но ми беше пределно ясно, че опасността още го дебне. Щом чаят бе готов, сложих на поднос всичко, което имахме за ядене — сирене, зеленища, масло и мармалада, който тъкмо бях направила. Тихо почуках на вратата на гостната и повиках Хамид, знаех, че не трябва да влизам. Мъжът ми бързо грабна подноса. Благодари ми и ми каза да си лягам. Беше отслабнал, наболата му брада бе прошарена, прииска ми се да го целуна. Отидох в спалнята и плътно затворих вратата, за да не се притесняват, ако ползват тоалетната и банята. Отново благодарих на бога, че пак виждам съпруга си невредим, но безпокойството не преставаше да ме човърка. Потънала в неясни мисли, най-сетне се унесох в неспокоен сън.

* * *

Събудих се на развиделяване и се сетих, че нямаме хляб. Облякох се, измих се, пуснах самовара и излязох. Когато се върнах, децата бяха будни, но вратата на гостната беше още затворена. Сиамак ме последва в кухнята и ме попита, но тихо, да не чуе Масуд:

— Татко ли си е дошъл?

Стреснах се.

— Откъде разбра? — попитах учудено.

— Ами тук е някак странно, вратата на гостната е заключена, а през стъклото й виждам сенки. (Стъклото на вратата беше матирано.)

— Да, миличък, но не иска никой да разбира и ние не трябва да го издаваме.

— Не е сам, нали!?

— Не, с него има още двама.

— Ще внимавам Масуд да не разбере.

— Браво, прекрасното ми дете, ти си голям, а Масуд е малък и може някъде да се изтърве.

— Да, знам, няма да го пусна да се доближава до вратата.

И с такова усърдие започна да караули пред гостната, че само засили любопитството на брат си и той занастоява да види какво има там. Скараха се и Хамид излезе. Масуд се закова на мястото си, а Сиамак се спусна към баща си и обгърна краката му с ръце, целуна и двата и ги замилва.

— Седни, прегърни децата, докато приготвя закуската.

— Нека първо си измия ръцете и лицето, а ти направи закуска и за другите.

Когато четиримата седнахме да закусим, неволно възкликнах:

— Слава на бога! Страхувах се, че никога повече няма да сме заедно.

Хамид ме погледна нежно и отвърна:

— Засега се размина. Ти нали не си говорила с никого?

— Дори на вашите не казах, въпреки че много любопитстваха и все питаха за теб. Да не забравиш да им се обадиш, в противен случай, както сам се изразяваш, ще вдигнат патърдия.

— Татко, и аз на никого не казах, даже много внимавах и той да не разбере — рече Сиамак и кимна към брат си.

Хамид ме погледна изненадано, направих му знак с глава да не се притеснява и обясних:

— Да, Сиамак много помогна и много добре умее да пази тайна.

— И аз мога, и аз мога — заповтаря Масуд със сладкия си детски начин на говорене.

— О, я стига, ти си още малък, не разбираш! — сопна се брат му.

— Не съм малък, разбирам.

— Тихо, деца! Масум, направи нещо за обяд и отиди при вашите, а като ти се обадя, ще се върнеш.

— Кога ще се обадиш? Да не си остана там.

— Тази вечер със сигурност ще трябва да останеш.

— И какво да им обясня — ще си помислят, че сме скарани.

— Няма значение, нека си мислят, но докато не ти се обадя, в никакъв случай не идвай тук, разбра ли?

— Да, но много ме е страх. Не дай боже да пострадаме покрай твоите работи. Тази седмица от тревога не знаех кога е ден, кога е нощ. За бога, ако държиш нещо в тази къща, моля те, махни го, умирам от страх!

— Ти опразни къщата, аз ще се оправя.

Сиамак се разтревожи и помоли:

— Тате, нека аз да остана!

Направих знак с глава на Хамид да поговори с него, а аз тръгнах с Масуд към кухнята. Двамата седяха един срещу друг, Хамид говореше тихо и сериозно, а Сиамак го слушаше съсредоточено и внимателно. В онзи ден моят шест и половина годишен Сиамак се държеше като голям и отговорен мъж, който знае и носи своята отговорност. С мъка преметна през рамо тежкия си сак, който приготвих. Взехме си довиждане с Хамид и тръгнахме към нашите. През целия път Сиамак бе тих и мълчалив. Не знам какво се въртеше в детската му главица. У нашите също не си игра и не вдигаше никакъв шум, само седеше край басейнчето и гледаше червените рибки. Дори когато следобед дойде Ехтерам Садат с Голам Али, той не се въодушеви и не се включи в някой бой или в пакост. Татко кимна с глава и попита:

— Какво му има?

— Нищо, ага джан, порасна, стана мъж! — отвърнах и погледнах усмихнато към Сиамак, а той вдигна глава и също ми се усмихна. На лицето му бе изписано спокойствие и гордост. Сега аз, Хамид и Сиамак имахме обща тайна, реална и важна. Бяхме истинско семейство, а Масуд беше като дете на трима ни.

* * *

Точно както и предполагах, мама се учуди за нашето идване по никое време. По пътя си мислех как да обясня гостуването си у тях. Щом ме видя, тя възкликна:

— Дано да е за добро! Как така насам? И то с багаж.

— Хамид има мъже на гости, събират се с приятели и служители от печатницата. Помоли ме да не съм си вкъщи, за да са по-спокойни. Пристигнаха няколко от провинцията и ще останат и да пренощуват. Заръча ми, докато не си тръгнат, да не се връщам, той ще дойде да ме вземе.

— Странно, не мислех, че Хамид ага е толкова религиозен и държи жена му да не е вкъщи, когато има непознати мъже.

— Ами като се събират мъже, искат да се чувстват свободно и да си приказват за неща, за които им е неудобно да говорят пред жени. Пък и имам няколко парчета плат, които исках Фати да ми ушие, та реших да се възползвам.

* * *

Престоят ни у родителите ми трая две нощи и три дни. Прекарах много добре въпреки безпокойството. Парвин ханом ми уши много елегантна блуза и пола, а Фати — две свободни рокли на цветя. Доста си побъбрихме и посмяхме. Мама предната седмица се бе върнала от Гом и имаше да ни разказва много новини за роднини, близки и съседи. Научих, че Махбубе, която имаше момиченце, е бременна с второ.

— И то ще е момиче — заяви мама. — Личи, понеже е отекла. Не можеш да си представиш как почервеняваха от завист, когато разказвах за твоите синове и за момчетата на Махмуд. Дъщеря й прилича на нея като малка — бяла и безцветна.

— Е, мамо, Махбубе беше много сладко дете с русите си, чупливи косици. Пък и в днешно време не е толкова важно дали е момиче, или момче, че да завиждат за децата на Махмуд или моите.

— Брей, как не е. Ама и вие сте едни, не цените, каквото имате. Затова пък ония непрекъснато се фукат с това, което имат. Сега, нали забогатяха и започнаха да се надуват, кой знае с какво префърцунено име ще нарекат бебето! Ама когато разказах за работата и доходите на Махмуд, направо се изядоха.

— Ох, бе, майко, че защо да завиждат, нали и те имат пари!

— Нищо де, пак завиждат, иска им се ние да нямаме. Леля ти разправя, че съпругът на Махбубе я карал тази година да отидат в Европа, но тя не се съгласила.

— И защо? Колко е глупава!

— И какво ще прави, ако отиде? Там всичко е грешно, как да чете намаз? А и друго, но да си остане между нас — арестували са чичото на Ехтерам Садат. Махмуд е много притеснен, смята, че ще се отрази зле на работата му.

— Оле! Кой го е заловил?

— Че как кой, тайната полиция естествено… Май нещо говорил в джамията по време на проповед.

— Наистина ли? Смелчага, да му се не надяваш. Преди колко време?

— Ами вече има една-две седмици. Казват, че с клещи късат парченца от плътта му.

Потръпнах и мислено се помолих: „Боже, бъди милостив към Хамид!“.

* * *

В късния следобед на третия ден Хамид дойде да ни вземе с жълт ситроен „Жиан“^[1]. Децата много се зарадваха, като видяха него и колата. За разлика от друг път, той не бързаше, седна с татко на пейката и заедно пиха чай. На тръгване ага джан каза:

— Слава на бога, успокоих се. Помислих, че сте се скарали, да пази бог. Бях се притеснил. Но трябва да призная, че тези три дни прекарах чудесно с вас, освежих се.

Не беше характерно за баща ми да говори по този начин, затова думите му много ми въздействаха. На връщане споделих с Хамид някои от новините, които бях научила, и по-специално за залавянето на чичото на Ехтерам. Той поклати глава:

— Странно как са го арестували тези проклетници от САВАК^[2]. Подгонили са младежите от всички групи.

Не исках разговорът да продължи пред Сиамак и затова попитах:

— Откъде е тази кола?

— Засега е на мое разположение. Трябва да поочистя някои места.

— Ами започни от нашата къща.

— Вече го сторих. Спокоен съм. Тази седмица много бях притеснен, ако бяха дошли, всички ни щяха да осъдят на смърт.

— Моля те, Хамид, имай милост към тези невинни деца!

— Аз… Внимавам, затова най-безопасното място сега е нашата къща.

Въпреки че моторът на колата бе много шумен и ние отпред говорехме тихо, усетих, че Сиамак внимателно ни слуша от задната седалка.

— Тихо, децата…

Хамид се обърна назад и погледна към Сиамак:

— Той вече не е дете, а е голям мъж, който ще се грижи за вас, когато мен ме няма.

Цялото същество на Сиамак се изпълни с гордост и очите му заблестяха. Щом стигнахме до къщи, веднага се отправих към мазето — катинара на задната стая го нямаше и освен обичайните неща, нищо друго не се набиваше на очи. Реших сутринта да разгледам по-добре на дневна светлина, не дай боже да са забравили нещо. Сиамак следваше непрекъснато баща си и отказа да го изкъпя:

— Аз съм мъж и ще се къпя с татко.

С Хамид се спогледахме и засмяхме. След като с Масуд се изкъпахме, те двамата влязоха в банята. Гласовете им ехтяха и от време на време дочувах разговора им. Беше много затрогващо. Хамид прекарваше твърде малко време вкъщи, но отношенията между баща и син бяха изключително сърдечни и близки.

* * *

Следващите няколко дни Хамид бе зает в службата, имаше много работа, но след това прекарваше повечето време у дома. Нямаше къде да ходи, не получаваше вести от приятелите си и той като останалите мъже сутрин отиваше на работа, а следобед се връщаше и това го побъркваше. Възползвах се от възможността и го изпращах с децата на разходка по улицата или в парка — нещо, което никога в живота си не бе правил. Мисля, че тези дни бяха най-хубавите в живота на децата ми. Преживяването да имат майка и баща и нормален начин на живот, което за другите деца не бе изключително или повод за благодарност, за мен и моите синове струваше колкото целия свят. Малко по малко се осмелих да предложа на Хамид да заминем някъде за няколко дни.

— Хайде да отидем на Каспийско море, както онази година, когато се роди Сиамак.

Хамид ме погледна строго и отвърна:

— Не, няма да стане, чакам новини и трябва да съм или тук, или в печатницата.

— Само за два дни, ето вече два месеца и половина няма никакви новини, а другата седмица започва учебната година. Нека заминем и създадем на децата хубав спомен. Поне веднъж да бъдат с баща си и с майка си.

Децата също му се увесиха, Масуд го умоляваше, въпреки че не разбираше много добре за какво става дума. Сиамак не говореше, само държеше ръката на Хамид в своята и го гледаше с очи, изпълнени с надежда. Уверена бях, че този поглед ще го пречупи, и продължих да настоявам:

— Както знаеш, мъжът на Мансуре купи къща там, а тя все повтаря, че всички, освен нас са я посетили. Ако искаш да вземем и вашите. В края на краищата те го заслужават. И на тях им се иска да бъдат със сина си за няколко дни. Може да отидем с тази кола.

— О, не, тази кола няма да издържи пътя за Чалус!

— Добре тогава, ще минем през Хараз, но ти сам каза, че е нова, защо да не издържи? Ще караш бавно.

Хилядите молби на децата и целувките, с които Сиамак обсипа ръцете на баща си, свършиха своето, ние излязохме победители. Родителите на Хамид отказаха да дойдат с нас, но се зарадваха, че след толкова години щяхме да предприемем пътуване като истинско семейство. Мансуре вече беше на вилата. Разговаряха с Хамид по телефона и тя зарадвана му даде адреса. И потеглихме.

* * *

Щом излязохме извън града, сякаш попаднахме в друг свят. Децата бяха толкова запленени от планините, долините и полето, че известно време се залепиха за прозорците и гледаха навън, без да издават звук. Хамид си затананика някаква песен, аз се присъединих към него. Сърцето ми преливаше от радост. Помолих бог за благополучно пътуване и да не ни лишава от щастието да сме заедно. Колата преодоляваше бавно височините, но това не беше от значение, искаше ми се пътуването да продължи цяла вечност. За обяд бях приготвила котлети. Спряхме на едно живописно място да обядваме. Децата поиграха на гоненица и смехът им галеше ушите ни.

— Странно — обърнах се към Хамид — поведението на Сиамак много се промени. Забелязваш ли колко спокоен, съсредоточен и кротък е станал! Не си спомням кога за последен път му се скарах, а преди нямаше ден, в който да не се налага.

— Въобще не мога да разбера защо твърдиш, че имаш проблеми с детето! Според мен той е много добро момче. Явно аз се разбирам по-добре с него, отколкото ти.

— Не, скъпи, ти виждаш как се държи, когато си тук, но когато те няма, е съвсем друг. Разликата с момчето, което виждаш през тези два месеца, е от земята до небето. Мисля, че му въздействаш като успокоително.

— Не думай! Не искам никой да е привързан толкова към мен.

— Да, но много хора са и не зависи от теб.

— Дори мисълта за това ме дразни и ме напряга.

— Както и да е, да оставим тази тема. Нека се наслаждаваме на хубавия ден. Опитай сега да не мислиш за друго.

* * *

Мансуре ни бе приготвила много хубава стая с изглед към морето. Пред тях Хамид нямаше как да отиде да спи другаде и бе принуден да легне до мен. Всички се наслаждавахме на слънцето и морето. Постарах се да не изгоря. Разпуснах косите си и обличах светли дрехи с деколте, които наскоро си бях ушила. Исках да усетя пак възхищението в погледа на Хамид. Каква нужда имах от неговата обич и внимание! На третата вечер той не издържа, наруши няколкогодишната си клетва и ме взе в обятията си.

* * *

Прекрасното и незабравимо пътуване ни сближи. Знаех, че Хамид очаква от мен повече, освен да бъда домакиня. Затова се стремях да чета и дискутирам с него наученото за тези години от книгите. Стараех се с разговори по политически и икономически проблеми да запълня отсъствието на другарите му. Малко по малко му стана ясно, че съм информирана и имам познания в областта на политиката, дори се убеди, че съм умна и паметлива. За него вече не бях дете, нито изостанала жена. Един ден обсъждахме цитат от книга, който той бе забравил, и аз му го припомних.

— Наистина е жалко, че не продължи образованието си, много си способна. Защо не кандидатстваш в университета? Сигурен съм, че ако учиш, ще постигнеш много.

— Едва ли ще ме приемат, английският ми не е много добър, а и какво да правя с децата.

— Същото, което правеше с тях, когато учеше в гимназията. Пък и те вече са големи, не е нужно да ги гледаш непрекъснато. Запиши се на курсове по английски или на кандидатстудентски курсове, ти можеш да се справиш с всичко.

* * *

След осем години най-после разбрах какво означава семеен живот и с цялото си семейство вкусвах приятните мигове. През есента се възползвах от постоянното присъствие през следобедите на Хамид вкъщи и се записах на подготвителен курс. Не знаех докога програмата ми ще бъде такава, но се стараех да се възползвам от тези безценни дни. Надявах се групата им да се е разпаднала и ние да имаме възможност винаги да водим истински и приятен семеен живот. Обаче Хамид непрекъснато беше неспокоен и в очакване на телефонно обаждане, така че това нямаше да продължи вечно. Все още не знаех нищо за тяхната група. Веднъж, докато спорехме на политическа тема, го попитах за нея, но той ме сряза:

— Не! Не трябва да ме питаш за другарите и дейността ни. Не защото не ти вярвам или не разбираш, а поради простата причина че колкото по-малко знаеш, толкова по-безопасно е за теб.

Повече не полюбопитствах по този въпрос.

* * *

Есента и лятото минаха спокойно. Програмата на Хамид постепенно се промени.

Всяка седмица или на две седмици веднъж му се обаждаха по телефона и той заминаваше някъде за ден-два. През пролетта ме увери, че опасността е отминала, че не са успели да хванат никаква следа и всички са се установили на нови адреси относително спокойни.

— Искаш да кажеш, че през цялото това време не са си били у дома?

— Не, разбира се, укриваха се, след залавянето на онези няколко души много от квартирите бяха разкрити и хората бяха принудени да напуснат домовете си.

— И Шахрзад и Мехди също ли са напуснали дома си?

— Те първи го сториха, успели са да спасят само документите, всичко друго са зарязали.

— Имаха ли много покъщнина?

— Охо о… Семейството на Шахрзад й дало зестра за две къщи. Преди време тя раздаде доста от нещата, но пак остана много.

— Къде са отишли, след като са напуснали дома си? Как така без нищо?

— Внимавай! Не влизай в непозволена територия.

* * *

През пролетта и лятото Хамид направи няколко по-дълги пътувания. Чувстваше се добре. Стараех се никой да не узнае за отсъствията му и наред с това учех много усърдно и се подготвях за изпитите… Приемането ми в университета зарадва мен и Хамид, но изненада семействата ни. Реакциите им бяха най-различни.

— За какво ти е сега този университет? Да не ставаш лекарка? — чудеше се мама. Според нея в университета ходеха единствено за да стават лекари.

— Директорката ти казваше, че си много способна, пък и аз си го знаех. Да приличаха братята ти поне малко на теб! — рече татко щастлив, горд и удивен.

Али и Махмуд бяха убедени, че още не съм се отказала от глезотиите си, а мъжът ми не може да ме контролира, тъй като му липсва достатъчно мъжество и достойнство. Летях от щастие, бях толкова горда от себе си. Организирах празненство по случая. Поканих и Маниже, която наскоро се бе омъжила, а нямахме възможност да го отпразнуваме у нас. След толкова години двете ни семейства се събраха. Махмуд и Али отказаха да дойдат, под предлог, че ще има незабулени жени, но присъстваха Ехтерам Садат и децата, които вдигнаха доста врява. Толкова щастлива и радостна бях, че нищо не бе в състояние да ме подразни, нито да изтрие усмивката от лицето ми.

* * *

Животът ми потече в ново русло. Записах Масуд в близката детска градина. Повечето работа свършвах вечер, за да може сутрин спокойно да ходя в университета, без да ощетявам Хамид и децата.

* * *

Времето застудя и есенният вятър заблъска в прозорците сухите клони на дървото. Ситният дъждец, който следобед заръмя, се примеси със сняг и се усили. Хамид тъкмо бе заспал.

„Зимата дойде изведнъж, добре че извадих зимните дрехи“, помислих си.

Някъде към един се приготвях да си легна, когато звънецът на вратата ме вцепени. Ударите на сърцето ми се ускориха. Поизчаках и се успокоявах, че може би е грешка, когато видях Хамид объркан и разстроен да стърчи насред хола. Втренчихме се един в друг.

— И ти ли го чу? — попитах с глас, който едва излизаше от гърлото ми.

— Аха…

— Какво ще правим сега?

— Задръж ги, колкото можеш, аз от покрива ще поема по пътя, който съм набелязал, а ти тогава отвори. Ако има опасност, светни всички лампи — нареждаше ми Хамид, докато обуваше панталона си върху пижамата.

Облече си сакото върху фланелката и побягна към покрива.

— Почакай, сложи си пуловер, палто, вземи си нещо!

Звънецът зазвъня, без да спира.

— Няма време, отивай!

Пътьом му хвърлих пуловер, който ми попадна подръка. Постарах се да съм спокойна и да изглеждам сънена, загърнах се в одеяло и заслизах по стълбите. Треперех като лист. Вече блъскаха с юмруци по вратата. Запалих лампата, за да може Хамид да вижда отгоре по-добре, и отворих вратата. Човекът бързо бутна вратата, озова се насред двора, като я затръшна след себе си. Беше жена с чадор на цветя, който явно не беше неин, тъй като не покриваше глезените й. Гледах я стреснато и изненадано. Мокрият й чадор се свлече от раменете й и неволно извиках:

— Шахрзад…

Тя сложи пръст пред устните си да мълча.

— Загаси лампата! Вие защо винаги първо светвате?

Погледнах към покрива и я угасих. Косите и дрехите й бяха вир-вода.

— Влез вътре, ще настинеш!

— Шшт… тихо…

Няколко минути постояхме така до вратата, заслушани в шумовете на улицата. Навсякъде бе тихо. Не след дълго силите я напуснаха, Шахрзад се облегна на вратата, наведе се и седна на земята. Чадорът й падна, а тя облегна ръце на коленете си и скри глава в тях. От косите й капеше вода. Прихванах я под ръка. Тя с мъка се надигна. Не можеше да върви. Вдигнах чадора й, докоснах дланта й — беше гореща. Едва-едва ме следваше. Изкачихме стълбите.

— Трябва да се изсушиш. Болна си, нали?

Кимна с глава.

— Водата е вряла, отиди под душа. Остави си там дрехите, ще ти донеса други.

Безмълвна отиде в банята и постоя под душа, а аз й приготвих дрехи, които предполагах, че ще й станат. Постлах й в гостната. Когато излезе от банята, се бе преоблякла, мълчеше. В погледа й се четеше недоумението на изгубено и изплашено дете.

— Сигурно си гладна.

Кимна утвърдително.

— Стоплих ти мляко, изпий го!

Безропотно и безмълвно го изпи. Отведох я в гостната. Мисля, че заспа още преди да се е наместила в постелята, завих я и затворих вратата. Чак сега си спомних за Хамид. Сигурно беше още горе. Качих се по стълбите. Седеше с кръстосани крака под малкия навес на нишата на покрива.

— Разбра ли кой е?

— Да, Шахрзад.

— Ами тогава защо още стоиш тук? Няма нищо опасно, нали е тя?

— Напротив, много дори е опасно. Искам да разбера дали някой не я е проследил. Според теб колко време мина от идването й.

— Половин или четвърт час. Ако са я следили, досега да са дошли, нали?

— Не е задължително, може да чакат подкрепления, обикновено по къщите ходят на групи.

Отново цялата се разтреперих. Ами ако изведнъж се изсипят, какво ще стане? И нас ли ще арестуват?

— Не се страхувай, ти нямаш нищо общо. Дори да те хванат, нищо не знаеш, ще те пуснат.

— Но откъде ще разберат, че нищо не знам? Всичко е възможно след хиляди изтезания… А децата?

— Избий си тези глупави мисли от главата, не става така. Трябва да си силна, иначе може да откачиш. Как е Шахрзад? Какво каза?

— Нищо, въобще не може да говори. Според мен е сериозно болна. Сигурно много е настинала.

— Те са като белязани, издирват ги. Първо в тяхната къща нахлуха, двамата се крият от година и половина. От известно време им бяхме намерили спокойно място в провинцията, но явно и него са разкрили.

— Значи бедничките от година и половина се скитат?

— Да!

— Мъжът й къде е?

— Мехди ли? Не знам, бяха заедно. Сигурно е станало нещо и са били принудени да се разделят… Може и да са го заловили.

Сърцето ми се сви. Първата мисъл, която ми хрумна, бе, че Мехди знае нашата къща.

* * *

Тази вечер Хамид до сутринта караули на покрива. Занесох му топли дрехи и чай. Сутринта събудих децата малко по-рано от обичайното, дадох им да закусят и ги заведох на детска градина и на училище. По пътя внимателно се оглеждах за нещо подозрително. Всяко движение и поглед на хората пораждаха съмнение у мен.

Напазарувах и се прибрах у дома. Хамид бе слязъл и като ме видя, попита:

— Не знам какво да правя: да ходя ли в печатницата, или не?

— Според мен е по-добре да се държим както обикновено, за да не будим подозрение.

— Забеляза ли нещо необичайно по улицата?

— Не, нищо. Но може именно това обичайно да е твърде необичайно. Така целят ние да не заподозрем нещо.

— Добре, престани да си фантазираш. Мисля, че трябва да изчакам, да поговоря с Шахрзад и да разбера какво е станало, пък тогава да тръгна за работа. Може пък и да ми възложи нещо. Няма ли да я събудиш?

— Не, грехота е. Много е уморена и болна. Искаш ли да се обадя в печатницата и да кажа, че няма да ходиш, та и ти малко да си починеш? Тъкмо и тя ще се събуди.

— Няма нужда, свикнали са с моите отсъствия. Никога не ги предупреждавам.

* * *

До един следобед Шахрзад лежа в постелята безжизнена. Направих й супа и оставих малко месо за кебап — беше очевадно, че имаше нужда от силна храна, беше се стопила наполовина от последния път, когато я видях. Приготвих успокоителни, сироп за кашлица и нещо за смъкване на температурата. Наближаваше децата да се върнат, затова отидох при нея и поставих леко ръка на челото й. Все още имаше температура. Тя стреснато се надигна и седна в постелята. Няколко мига гледаше недоумяващо мен и всичко наоколо. Загубила беше представа за време и място.

— Не се страхувай, успокой се! Аз съм Масум. Не се притеснявай, тук си в безопасност.

Изведнъж сякаш си спомни всичко, въздъхна и се отпусна на възглавницата.

— Много си отслабнала, стани, направила съм ти супа. Изпий си и лекарствата и пак си легни. Лошо си настинала.

Големите й трескави очи преливаха от тъга, устните й потрепваха, но аз се престорих, че не забелязвам, и излязох. Хамид беше в хола.

— Събуди ли се? Трябва да говоря с нея.

— Изчакай малко да дойде на себе си, да хапне нещо, пък тогава…

Занесох й супата и лекарствата. Тя седеше в постелята, хавлията, която бях увила около главата й, се разтвори — косата й все още беше малко влажна.

— Залавяй се със супата, а аз ще донеса гребен и четка.

Сръбна една лъжица и затвори очи да се наслади на вкуса.

— Ох, топло ядене, и то супа! Знаеш ли от колко време не съм яла топла храна?

Сърцето ме прободе, излязох, без да отроня дума. Хамид продължаваше да крачи в нетърпеливо очакване в хола.

— Какво има…? За къде бързаш толкова? Потърпи малко. Докато не се нахрани, няма да ти позволя да говориш с нея.

Върнах се с гребена и с мъка започнах да разресвам заплетената й коса.

— Сто пъти исках да я отрежа до корен, та да ми е по-леко, но така и не намерих време.

— Защо искаш да острижеш тази красива гъста коса? Жена с гола глава е много грозна.

— Жена?! — отвърна тя замислено. — Ах, наистина, аз съм жена, бях забравила. — Сетне се изсмя подигравателно: — Супата свърши.

— Направих ти и малко кебап, трябва и него да изядеш, за да укрепнеш.

— Не, не сега, после. От две денонощия не бях слагала нищо в устата си. Трябва да се захраня бавно. После ми дай още малко супа. Хамид тук ли е?

— Да, чака те, иска да говори с теб. Мисля, че вече няма търпение.

— Нека дойде, аз съм много по-добре, живнах.

Взех чиниите и отворих вратата:

— Влизай!

Поздрави я с такова страхопочитание и уважение, сякаш му бе началник. Затворих вратата. Повече от час разговаряха тихо. Децата се прибраха от училище. Сиамак надуши чуждо присъствие като хрътка и попита:

— Мамо, кой е тук?

— Една приятелка на баща ти, но да не се изпуснеш пред някого.

— Знам…

И взе да наблюдава какво става. Заигра се пред вратата на гостната, но знаех, целият е в слух и се мъчи да чуе нещо. Извиках го и му заръчах:

— Иди и купи няколко шишета мляко!

— Не, сега не мога! — отсече и бързо се върна на мястото, където си играеше.

Хамид излезе от стаята, пъхна в джоба на сакото на закачалката листовете, които държеше, и нареди, докато си обуваше обувките:

— Шахрзад засега ще остане тук, аз трябва да вървя. Не се тревожи, ако закъснея или не се прибера! Утре следобед непременно ще се върна.

Отидох при Шахрзад, тя лежеше.

— Изпи ли си хапчетата? — попитах я.

Тя седна неловко в постелята и каза:

— Притесних ви, извини ме, ще гледам да си тръгна колкото може по-скоро.

— Какво говориш, ти трябва да си почиваш. Чувствай се като у дома си. Пък и докато не се оправиш, никъде няма да те пусна!

— Страхувам се да си нямате проблеми. През цялото време се стараехме тази къща да е безопасна за тебе и децата, но снощи съвсем забравих. Прости ми. Две вечери обикалях от една дупка в друга, но за беда и времето се развали. Настинах и с всеки час здравето ми все повече се влошаваше. Страх ме бе да не припадна насред улицата, нямах друг изход, иначе никога не бих дошла.

— Добре си направила, като си дошла, а сега не мисли за нищо, ами поспи. Не се притеснявай, няма нищо обезпокоително.

— За бога, не говори с мен толкова официално.

— Добре!

Но всъщност не знаех как да се държа.

От вратата децата гледаха Шахрзад с любопитство. Тя се засмя, раздвижи пръстите си за поздрав и каза:

— Машаллах, колко са пораснали!

— Така е. Сиамак е в трети клас, а Масуд е на пет години — отвърнах, докато й подавах чаша с вода и лекарствата.

— Мислех, че разликата им е по-малка.

— Сиамак тръгна една година по-рано на училище. Елате… Деца, елате да се запознаете с Ша…

Изведнъж по погледа й разбрах, че не трябва да споменавам името й.

— Елате поздравете леля Шари — продължих след кратко колебание.

Шахрзад изви вежди и се засмя мило, сякаш името й се стори смешно.

Децата я поздравиха. Сиамак я гледаше толкова внимателно и с такова любопитство, че тя се смути, дори погледна към гърдите си, да не би случайно да са се разголили. Досмеша ме.

— Е, добре, хайде стига толкова, леля трябва да си почива.

На вратата им казах:

— Внимавайте да не вдигате шум и на никого не казвайте, че леля е тук.

— Много добре знам! — отвърна Сиамак.

— Да, момчето ми, но и Масуд трябва да го разбере. Нали така, маменце, да не вземеш да кажеш на някого?

— Не, не, няма! — провикна се бодро Масуд.

След няколко дни Шахрзад почти се оправи, но все още имаше суха кашлица, която нощем й пречеше да спи. Стараех се да върна апетита й с вкусна храна, та дано малко наддаде. Хамид непрекъснато ходеше някъде и се връщаше, после зад затворената врата докладваше на Шахрзад какво е свършил и излизаше с нови нареждания. Измина седмица. Шахрзад крачеше из стаята, но се стараеше да е далеч от прозорците. През този период не ходех в университета, не пуснах и Масуд на детска градина, защото имаше опасност да каже нещо неволно. Той тихо и кротко си играеше вкъщи и с конструктора „Лего“, който Хамид наскоро му купи. Строеше къща, рисуваше много хубави картини, много зрели за годините му, свидетелстващи за талант. Може да се каже, че притежаваше душа на човек на изкуството. Гледаше втренчено заобикалящите го предмети и откриваше в тях неща, незабележими за останалите. При хубаво време с часове можеше да седи в градината и да наблюдава цветята и тревите. Сам садеше някакви растения и те винаги поникваха. Живееше в друг свят, сякаш земните проблеми за него не съществуваха. За разлика от Сиамак лесно прощаваше и се справяше във всякакви условия. На най-малкия израз на внимание отвръщаше с цялото си същество. Долавяше настроенията ми. Усетеше ли, че съм разстроена, стараеше се да ме разведри със сладките си целувки. Между него и Шахрзад се установиха отношения на искрена обич. Харесваше им да прекарват цялото време заедно. Той я пазеше като верен страж. Непрекъснато рисуваше картини и строеше къщи за нея. Шахрзад с особена радост го поемаше в прегръдките си. Масуд стоеше в скута й, без да роптае, и на сладкия си детски език й разказваше най-различни истории за строежите си. Шахрзад се смееше от сърце, а той, окуражен и щастлив, не спираше да бърбори. Поведението на Сиамак обаче бе вежливо и сериозно, както моето и на Хамид. Гледах да се държа с Шахрзад свободно и приятелски. Много я обичах, но не знам защо пред нея се чувствах като ученичка. За мен тя бе символ на компетентност, политическа осведоменост, смелост и самоувереност. В моето съзнание всички тези качества, събрани в една жена, я бяха превърнали в свръхчовек. Не можех да отмина и факта, че тя бе два пъти по-проницателна и начетена от мъжа ми, дори му даваше нареждания.

* * *

Хамид и Шахрзад непрекъснато си говореха, а аз се стараех да не любопитствам и да не им преча. Една вечер бях сложила децата да спят, а аз четях книга. Те двамата мислеха, че спя, седяха в хола и разговаряха спокойно.

— Наистина голям късмет извадихме, че Аббас никога не беше идвал у нас. Тоя слабак не можа да издържи и четиридесет и осем часа! — рече Хамид.

— Още в началото разбрахме, че е слаб. Помниш ли колко хленчеше на обучението. Ясно ми беше като бял ден, че убежденията му са колебливи.

— Защо не каза на Мехди?

— Казах му, но той отвърна, че нямало как да го отстраним, защото знаел много. Можели сме да го обучим, имал потенциал. Но аз имах подозрения.

— Спомням си, че не искаше да го взимаме до границата — каза Хамид.

— Именно поради това Мехди никога не му предоставяше важна информация. Стараех се да се среща с колкото може по-малко хора. Затова не знае нищо за теб, дори истинското ти име. Нито адреса на дома ти или този на печатницата. Това наистина много помогна.

— Да, но най-големият ни шанс беше, че той не е от Техеран, в противен случай щеше да разбере.

— Нещастник, ако само бе издържал четиридесет и осем часа! Щяхме да спасим всичко. Пак трябва да сме благодарни, че централното ядро и нашите от Техеран не бяха заловени. И оръжията, дето ни останаха, пак са ни достатъчни. Ако акцията мине успешно и според плана, ще можем да конфискуваме оръжието на врага.

Тръпки ме побиха и по челото ми изби студена пот. Какво всъщност искат да правят? Къде са ходили? Какво обучение са преминали? Какъв им е планът? Господи, къде и с кого живея? Разбира се, знаех, че действат против шахския режим, но нямах представа, че дейността се е разраснала толкова. Мислех, че всичко се свежда до интелектуални дебати, печатане на позиви, статии, информационни бюлетини и книги, както и изнасяне на лекции. Когато Хамид се прибра в спалнята, му казах, че съм ги чула. Разплаках се и го замолих да се откаже от тези неща. Да помисли за живота на децата си.

— Вече е много късно — отвърна ми той. — Въобще не трябваше да се женя. Заявих ти го по хиляди начини, но ти не го прие. Аз живея само за идеите си и за дълга си да ги претворя в реалност. Не мога да мисля само за своите синове и да забравя хилядите други нещастни деца, които живеят под тиранията на този палач. Дали сме клетва да спасим и отървем народните маси.

— Но планът ви е много опасен! Нима си мислиш, че с четири души начело и шепата хора, дето имате, можете да се изправите срещу армията, жандармерията и САВАК, да ги смажете и да освободите народа?

— Ние трябва да покажем на света, че тук не е остров на спокойствието и стабилността. Трябва да разклатим основите, та хората да се събудят, да се стреснат и най-после да разберат, че тия могат да бъдат свалени, нищо че са силни. Постепенно хората ще се присъединят към нас.

— Големи идеалисти сте, не вярвам да стане, както си го мислите. Само вие ще си отидете мърцина. Много се страхувам, Хамид.

— Защото нямаш вяра. Не се настройвай излишно. Пък и това, което си чула, още са само приказки. Досега поне сто пъти сме планирали подобни неща, но нищо не осъществихме. Не се тревожи напразно, не тревожи и децата! Хайде, заспивай. И да не се изтървеш пред Шахрзад!

* * *

След десет дни сноване напред-назад, предаване на съобщения и заповеди незнайно къде, бе взето решение Шахрзад да остане при нас до второ нареждане, а ние да се придържаме към ежедневието си. Единственият проблем беше, че никой не биваше да идва у дома, дори случайно. Не ни посещаваха много често, но все се случваше от време на време някой да ни навести: я майките ни, я Парвин ханом, я Фати. Затова преценихме, че ще е най-добре ние редовно да ходим у родителите си. Вземахме и бабата на Хамид с нас, за да не се налага те да идват при нея. Обясних на нашите, че по цял ден съм в университета, затова, когато мога, аз ще се отбивам у тях, а понякога, когато съм на лекции, ще им оставям децата. Ако все пак някой дойдеше, Шахрзад се заключваше в гостната, а ние обяснявахме, че сме загубили ключа и не можем да ги поканим там.

* * *

Шахрзад остана при нас. Стараеше се да ми помага в къщната работа, но не я биваше много. Тя най-много от всички се надсмиваше на неумението си. Но пък за разлика от това се разбираше с децата. Напълно бе поела грижите по Масуд, а следобед, когато Сиамак се прибереше от училище, се заемаше с него, разпитваше го за уроците му, правеше му диктовки, така че аз спокойно можех да ходя в университета и на шофьорски курсове. Решиха, че ако карам кола, ще съм от помощ в екстрени ситуации, а и щеше да е добре за сигурността на децата. Колата още стоеше под покривало в двора. Хамид и Шахрзад бяха убедени, че аз мога да я ползвам и това няма да събуди подозрения.

Масуд почти не се отделяше от Шахрзад и все правеше нещо за нея. Нарисува й къща и заяви: „Това е нашата къща, когато порасна, ще я построя, ще се оженя за теб и двамата ще живеем в нея“. Шахрзад закачи рисунката с кабарче на стената. Когато го вземах с мен на пазар, той купуваше за нея любимите си лакомства, а при слънчево време търсеше нещо интересно из двора. И тъй като през този сезон нямаше цветя, откъсна няколко пъпки от бодливия храст и с окървавени ръчички ги поднесе на леля Шари, а тя от своя страна ги пазеше като зениците на очите си.

Колкото по-дълго живеех с нея, толкова повече я опознавах. Беше обикновена жена, не особено красива, но в нея имаше нещо очарователно и привлекателно. Веднъж, след като се изкъпа, ме помоли да я подстрижа. Направих го и й предложих:

— Нека те изсуша със сешоар, иначе може пак да настинеш.

Тя не се възпротиви. Докато й сушах косата, Масуд ни наблюдаваше съсредоточено и внимателно. Много обичаше жените да се разкрасяват. Дори да си сложех бледо червило на устните, веднага забелязваше и ми се възхищаваше. Обожаваше червеното червило. Когато приключих със сешоара, той й подаде едно червило:

— Лельо Шари, сложи си това.

Тя ме погледна с колебание.

— Сложи го, всичко е наред!

— Не, срам ме е.

— От кого? От мен и Масуд ли? Какво толкова има?

— Не знам. Няма нищо, но е неуместно за мен. Доста е лекомислено.

— Що за приказки? Досега не си ли се гримирала?

— Как да не съм, когато бях по-млада, го правех, дори ми харесваше, но беше много отдавна…

— Лельо, сложи си, сложи — продължаваше да настоява Масуд. — Ако не знаеш как, аз ще ти го сложа. — И положи върху устните й червилото, после се отдръпна назад и я изгледа. В погледа му се четеше възхищение и радост. Сетне запляска с ръчички: — Колко красива стана! Виж колко е красива! — Хвърли се в прегръдките й и силно я целуна.

И двете много се смяхме. Изведнъж тя притихна, пусна Масуд на земята и съвсем простичко и откровено ми заяви:

— Завиждам ти! Ти си щастлива жена!

— На кого? На мен ли? На мен ли завиждаш?

— Да, може би за първи път изпитвам това чувство.

— Сигурно се шегуваш. Аз ти завиждам! Винаги съм искала да съм като теб. Ти си една изключителна жена: толкова добре образована, смела, решителна. Винаги съм си мислела, че Хамид мечтае да има жена като теб, а ти ми казваш… О, не, сигурно се шегуваш, истината е, че аз трябва да ти завиждам. Не смятам, че има за какво да ми се завижда. Все едно обикновен човек да завижда на английската кралица.

— Какви ги приказваш, аз съм никоя. Ти си много по-добра и по-завършена личност от мен, ти си истинска жена, добра и любяща съпруга, мила и разбрана майка, жадна за знания, готова на саможертва в името на семейството си.

Въздъхна и стана от стола. Стори ми се много тъжна, инстинктивно усетих, че й е мъчно за съпруга й.

— Има ли новини от Мехди, отдавна ли не си го виждала?

— Да, приблизително от два месеца. Две седмици преди да дойда при вас, бяхме притиснати и се наложи да бягаме в различни посоки.

— Знаеш ли как е?

— Да, горкият Хамид непрекъснато ми носи съобщения от него.

— Защо някоя нощ не дойде да се видите?

— Опасно е, възможно е да ви навлече неприятности с идването си. Трябва да се внимава.

Престраших се и нахално полюбопитствах:

— Хамид каза, че сте се оженили по решение на групата, но на мен не ми се вярва.

— Защо…?

— Защото се обичате като съпрузи, а не като съратници.

— Откъде разбра…?

— Аз съм жена, познавам любовта, чувствам я, а и ти не си жена, която може да свърже живота си с човек, когото не обича.

— Да, вярно е, обичам го и винаги съм го обичала.

— Запознали сте се в организацията, така ли… Ох, извинявай, много е нахално от моя страна! Забрави, че съм те питала.

— Не… Няма нищо, не ми е неприятно. Знаеш ли, никога не съм имала приятелка, с която да споделям. Е, имах приятелки, но все аз слушах. Явно е някаква потребност, но може би през последните години ти си единствената, с която мога да разговарям за себе си.

— Аз също съм имала една-единствена приятелка, която загубих преди години.

— Значи се нуждаем една от друга, но може би аз повече от теб, защото ти поне си имаш семейство и познати, с които да говориш, а аз и това нямам. Да знаеш колко ми е домъчняло за тях! Как ми липсва бъбренето, новините за роднините. Простички приказки за ежедневието — може ли непрекъснато да се говори за философия и политика? Понякога се питам какво ли правят и се улавям, че не мога да се сетя как се казват някои от тях. Вече нямам семейство.

— Как така! Та вие сте част от масите и от световното семейство на потиснатата работническа класа.

— И ти добре си го заучила! — засмя се Шахрзад. — Но на мен ми е мъчно за моето семейство. Какво ме попита?

— Къде се запознахте с Мехди?

— В университета, той бе две години по-напред. Притежаваше проницателен и аналитичен ум и умееше да ръководи. Всички го харесваха. Когато научих, че позивите, които се разпространяваха, и лозунгите, които понякога се появяваха по стените на общежитието, са негово дело, той се превърна в герой за мен.

— По онова време ти не се ли занимаваше с политика?

— Как така? Може ли студент, който претендира да е прогресивен, да не се занимава с политика? Да бъдеш ляв и да се опълчиш срещу режима беше едно от задълженията на студентите. Дори онези, които не бяха много убедени, считаха за прогресивно да се проявяват така. Но твърде малко бяха всецяло отдадени на идеята, като Мехди. Аз още не бях чела достатъчно по въпроса и много неща не ми бяха ясни. Той оформи идеите и вярванията ми. Произхождаше от религиозно семейство, обаче беше прочел всичките трудове на Маркс, Енгелс и на други мислители и ги анализираше отлично.

— Той ли те привлече към организацията?

— По онова време тя още не съществуваше, създадохме я заедно по-късно. Може би, ако не беше Мехди, щях да поема по друг път. Но при всички положения аз странях от политиката.

— Как се оженихте?

— Групата току-що бе създадена, аз съм от традиционално семейство и като повечето ирански момичета, не можех без причина да отсъствам дълго от къщи и да се прибирам късно. Един от другарите предложи да се омъжа по поръчение на организацията, за да се посветя изцяло на работата. Мехди одобри предложението и дойде у дома като мой кандидат.

— Зарадва ли се на тази развръзка?

— Какво да ти кажа? Може би дълбоко в сърцето си исках да се омъжа за него, но не исках да ме поиска по поръчение… По онова време бях млада и все още под влияние на глупавата буржоазна литература.

* * *

В мразовита и мъглива февруарска вечер, около един след полунощ, въпреки опасността, която твърдяха, че съществува, Мехди тихо се промъкна у нас. Хамид още четеше книга, а аз се унасях, когато подскочих при шума от отварящата се врата. Мъжът ми продължаваше преспокойно да чете.

— Хамид, чу ли, някой отвори вратата?

— Заспивай, това не ни засяга.

— Как така? Ти знаеше ли, че някой ще идва?

— Да, това е Мехди, дадох му моя ключ.

— Нали каза, че е опасно?

— Не е. От известно време са му изгубили следите. Взели сме всички необходими предпазни мерки. Имат работа с Шахрзад. Появи се разминаване по някои въпроси, които трябва да обсъдят и да вземат решение. Не можех вече да разнасям бележки, затова бяхме принудени да уредим лична среща.

Досмеша ме — що за странна двойка? Защо двама съпрузи трябва да си измислят причина, за да се срещнат? Не е ли достатъчна любовта и фактът, че си липсват — най-простичката и най-основателната причина?

* * *

Според уговорката Мехди трябваше да си тръгне рано сутринта от нас, но Хамид обясни, че още не са взели решение. Засмях се и продължих с къщната работа. Следобед, когато Хамид си дойде, тримата дълго разговаряха и спореха зад затворената врата. Лицето на Шахрзад бе зачервено и ми се стори въодушевена и изпълнена с енергия, но избягваше погледа ми като момиче, чиято тайна е разкрита. Мехди остана у нас три нощи и на четвъртата си тръгна така тихо, както дойде. Не знам дали са се виждали отново, но съм сигурна в едно: тези няколко дни са били най-хубавите в живота им. Масуд се хвърляше от обятията на Мехди в тези на Шахрзад и им представи всичките си номера, като не спираше да бърбори, а те се смееха от сърце. Веднъж през матираното стъкло на вратата на гостната дори видях сянката на Мехди, който носеше малкия на конче и обикаляше стаята. За мен беше странно, никога не си бях представяла, че този сериозен мъж, който рядко се усмихваше, умее да се държи така с децата.

Зад затворената врата те бяха себе си, истинските.

* * *

След като Мехди си тръгна, Шахрзад два-три дни бе тъжна и без настроение и непрекъснато четеше. Беше изчела всичките ни книги, а книжката със стиховете на Форуг Фаррохзад държеше под възглавницата си. В края на февруари поиска да й купя няколко блузи, два панталона и голяма чанта със здрави дръжки. Всяка чанта, която купувах, намираше за малка. Накрая й заявих:

— Ти явно искаш сак, не чанта!

— Точно така, сак, който да не е много голям и да не се набива на очи, да се носи лесно и в него да се побере всичко, което притежавам.

Помислих си: „Дори оръжие“. От първия ден разбрах, че има оръжие, и през цялото време се страхувах да не го намерят децата. Тя постепенно се приготвяше за тръгване, но явно чакаше заповед или съобщение. То дойде около Ноу руз. Шахрзад натъпка старите си дрехи в чантата си и нареди да ги изхвърля. Всичко останало прибра в новата, а рисунките на Масуд внимателно пъхна до оръжието. В странно настроение беше. Омръзнали й бяха дългото стоене вкъщи и тайният и бездеен живот. Искаше й се да излезе на чист въздух, на улиците, сред хората. Обаче сега, когато моментът наближи, изглеждаше тъжна и унила. Непрекъснато прегръщаше Масуд и се чудеше как ще се раздели с него, притискаше го към себе си и криеше насълзените си очи в неговите коси. Той от известно време усещаше, че тя скоро щеше да си тръгне, затова всяка вечер преди лягане или през деня, когато излизаше от къщи, й заръчваше да не напуска къщата в негово отсъствие, а понякога дори я питаше:

— Ти искаш ли да си заминеш? Защо? Да не би да ти досаждам, обещавам ти сутрин да не идвам да те прегръщам, за да не те будя. Ако наистина искаш да си ходиш, вземи ме с теб, иначе ще се загубиш, ти не познаваш града.

Думите му още повече я натъжаваха и тя ставаше по-несигурна и унила. Не само нейното, и моето сърце се свиваше от мъка. Последната вечер Шахрзад спа до Масуд, разказа му приказка, но не можеше да сдържа сълзите си, а той като всяко дете усещаше много неща със сърцето си, обхвана лицето й с ръчичките си и каза:

— Знам, че утре като се събудя, няма да си тук.

В полунощ по план тя напусна къщата, а на мен веднага ми домъчня и започнах да чувствам липсата й. На сбогуване ме прегърна и ми благодари за всичко, после добави:

— Оставям ти моя Масуд, пази го, той е много чувствителен, тревожа се за бъдещето му. — После се обърна към Хамид: — Ти си щастливец, цени това, което имаш: добра жена, сладки дечица. Дано винаги да са спокойни и в безопасност.

Хамид я погледна учудено:

— Съзнаваш ли какво говориш? Хайде, трябва да тръгваме. Стана късно.

На другия ден, докато чистех гостната, до постелята й видях книгата на Форуг Фаррохзад и я вдигнах. Между страниците й имаше молив. Отворих я и прочетох подчертаното:

Каква височина? Какъв ти връх?

Приютете ме вие, обикновените и осъществени жени!

От окото ми неволно се отрони сълза. Масуд стоеше на вратата и с тъжни очи ме попита:

— Отиде ли си?

— Добро утро, миличък, все пак и тя трябва да се прибере у дома.

Дотича, сложи глава на рамото ми и заплака. Винаги носеше със себе си спомена за леля Шари, дори след години, когато вече бе енергичен млад мъж, ми призна:

— Още сънувам къщата, която щях да построя за нея и да си живеем двамата.

* * *

След като Шахрзад си замина, затънах в приготовления за празника: пролетно чистене, нови дрехи за децата, шиене на нови чаршафи, смяна на пердетата в гостната. Искаше ми се посрещането на Новата година да се превърне в забавно и вълнуващо преживяване. Постарах се да спазя всички традиции, за да се запечата в паметта им като прекрасен спомен от детството. Сиамак отговаряше за поливането и покълването на семената, Масуд боядисваше яйца.

— Какво правиш? Какво толкова, трябва ли да си усложняваш така живота! — смееше се Хамид.

Бях сигурна, че дълбоко в себе си той също се радва, че наближава Нова година.

Откакто започна да прекарва голяма част от свободното си време с нас, съпругът ми нямаше как да не участва в ежедневието ни и волю-неволю това му доставяше удоволствие. Наех жена да ми помогне да изчистя дома ни от покрива до мазето. Полъхът на празника се носеше из цялата къща.

* * *

Тази година като истинско семейство всички отидохме на посещение у роднините. Дори сиздах бе дар^[3] прекарахме със семейството на Хамид извън града. След празниците, весела и изпълнена с енергия, се заех с лекциите, с изпитите на Сиамак, както и със своите. Хамид почти не излизаше в очакване да му позвънят. Беше неспокоен и нетърпелив, но нищо не можеше да направи. Не обръщах внимание на настроението му, но бях доволна, че си е вкъщи. С настъпване на лятото и след приключването на изпитите, започнах да обмислям развлекателната ни програма. Искаше ми се да прекараме заедно цялото лято и си обещах сега, когато вече имам шофьорска книжка, всеки следобед да водя децата на кино и в парка, на гости и в центровете за забавления. Синовете ми бяха много щастливи, а аз чувствах дълбоко удовлетворение.

* * *

Един следобед на връщане от парка купих вестник, хляб и разни дреболии. Хамид още не си бе дошъл. Прибрах покупките и започнах да режа хляба, който бях оставила върху вестника. Постепенно в очите ми се набиха големите букви от заглавието. Бързо оставих хляба, думите пробождаха като кинжал очите ми. Не разбирах ясно значението им, стоях като ударена от гръм и треперех. Гледах втренчено във вестника и не можех да откъсна поглед от него. В мозъка ми бушуваше буря, а в стомаха ми — бунт. Децата усетиха, че става нещо необичайно, и се приближиха. Не разбирах какво ми говорят. В този момент външната врата се отвори и Хамид влезе разстроен и изплашен. Погледите ни се срещнаха — значи беше истина, нямаше нужда от думи. Хамид падна на колене, заудря с ръце по краката си и извика:

— Не! — После удари челото си в пода.

Беше в такова състояние, че забравих за себе си. Децата се бяха ококорили към нас с уплаха и любопитство. Съвзех се, избутах ги навън и им казах да си играят на двора. Излязоха, без да се противят, като не откъсваха поглед от баща си. Отидох до Хамид, той скри глава в гърдите ми като малко дете и зарида силно. Не знам колко дълго плакахме, а той от време на време повтаряше:

— Защо?! Защо не ми казаха? Защо не ме информираха?

После мъката, примесена с гняв, го накара да скочи.

Изми се и излезе от къщи като обезумял. Не можех да го спра, само го предупредих:

— Внимавай, сигурно всички са под наблюдение. Пази се!

Зачетох отново вестника, Шахрзад и още няколко човека били обградени при военна акция и за да не попаднат живи в ръцете на САВАК, взривили гранатите в ръцете си. Няколко пъти препрочитах новините, та дано разбуля истината, но останалата част бяха само обичайните ругатни и обиди по адрес на провокаторите и предателите. Скрих вестника да не го види Сиамак. Хамид се прибра уморен и отчаян посред нощ, хвърли се с дрехи на леглото и промълви:

— Всичко се провали, всички връзки са прекъснати.

— Знаят ти телефона, ако се наложи, ще ти се обадят.

— Тогава защо толкова време не го сториха? Цял месец никой не се свърза с мен. Знаех за акцията, и аз трябваше да участвам в нея, бях преминал обучение. Не мога да разбера защо ме отстраниха?! Какво се е случило? Може би, ако бях с тях, нямаше да стане така.

— Искаш да кажеш, че щеше сам да се справиш с всички военни, които са ги обградили, и да ги спасиш. Така ли? Ако беше там, и теб щяха да убият.

Замислих се защо не бяха повикали и него. Дали Шахрзад имаше нещо общо с това? И дали с изключването на Хамид от акцията не е искала да предпази семейството му?

* * *

Изминаха две-три седмици. Хамид бе нервен и недоспал, пушеше цигара от цигара и чакаше новини. Подскачаше при всеки звън на телефона. Преобърна земята, за да открие следите на Мехди и групата, но без успех. Всеки ден излъчваха новини за заловени групи. Хамид непрекъснато проверяваше пътя си за бягство. Фирмите, както и печатницата, явно бяха подложени на чистка. Времето предвещаваше събития, из въздуха витаеше несигурност. Всеки миг преминаваше в очакване на събитие или новина.

— Всички се скриха — казах на Хамид — а може да са заминали. Замини и ти някъде за малко, докато обстановката се успокои и утихне. Нека мине известно време. Все още не са те разпознали, можеш и в чужбина да отидеш.

— В никакъв случай няма да отида в чужбина.

— Тогава поне иди на село, в провинцията, някъде надалече, докато нещата се уталожат.

— Не мърдам от телефона, всеки момент може да ме извикат.

Стараех се да продължа живота си както обикновено, но нищо не беше като преди. Душата ми бе опечалена и силно се тревожех за живота и здравето на Хамид. Лицето на Шахрзад и спомените от месеците, преживени заедно, не ме напускаха нито за миг. В деня, след като узнахме за трагедията, Сиамак след дълго търсене открил вестника, занесъл го на покрива и го прочел. Бях в кухнята, когато той застана пред мен пребледнял с вестника в ръка. Приближих до него и попитах:

— Прочете ли го?

Зарови глава в полата ми и заплака.

— Много внимавай да не разбере Масуд! — предупредих го.

Но Масуд бе разбрал на мига, натъжи се, затвори се в себе си и се изолира. Повече нищо не построи, не посади и не попита за любимата си леля Шари, полагаше големи усилия да не споменава името й. След известно време забелязах тъмните цветове в рисунките му, странните и неясни пейзажи. Цветове и изображения, които преди не бях виждала, а той не даваше обяснения за тях. Мина много време, докато обзелата го тъга се стопи, но той никога не забрави. Страхувах се, че неизказаната мъка ще стане част от неговата жизнерадостна и весела природа. Той бе създаден да се смее, да обича, да прогонва мъката, а не за тъга и отчаяние. Но нищо не можеше да се направи, за съжаление не бях в състояние да опазя децата си от неприятните преживявания в живота и от горчивата действителност, с която се сблъскваха почти през ден. Това също беше част от израстването им.

Хамид беше по-зле от момчетата. Не можеше да си намери място, въртеше се, непрекъснато излизаше и се връщаше. Но безпокойството му не изчезваше, разбирах, че не е успял да открие, каквото търси. Последния път ни остави цяла седмица без вест, не само не се върна вкъщи, но не телефонира да се поинтересува дали някой го е търсил. Непрекъснато бях разтревожена и разстроена. След смъртта на Шахрзад не обичах да купувам вестници, защото се и страхувах. Обаче нямах друг избор и всяка сутрин, дори по-рано от предишната, отивах до будката и чаках да докарат вестника. Сетне трепереща и уплашена го разтварях и като видех, че в него не пише нищо обезпокоително, успокоена поемах към къщи. Всъщност не търсех новини, целта ми бе да се уверя, че няма такива.

* * *

Към края на юли видях новината, от която се страхувах. Още не бяха развързали вестниците, когато едрите букви на заглавието от първа страница ме приковаха намясто, краката ми се разтрепериха, не можех да си поема въздух. Не помня как съм купила вестника и как съм стигнала до нас. Децата си играеха на двора, бързо изкачих стълбите, бутнах вратата и зад нея разтворих вестника направо на земята. Сърцето ми щеше да изхвръкне през устата. В статията се съобщаваше за унищожаването на терористична организация и че милата ни родина е прочистена от предатели. Имената се занизаха пред очите ми. Бяха около десетина, някои ми бяха неизвестни, но името на Мехди се открои между тях. Отново зачетох имената, Хамид не бе сред тях. Почувствах слабост, не можех да определя какво точно изпитвам. Съжалявах, че другарите му са загинали, но като не открих името на Хамид, ме озари лъч на надежда. Може би все още беше жив или беше избягал, или въобще не са го разкрили и ще се върне у дома. Слава на бога, но ако са го арестували, тогава какво? Замаяна и объркана, немного обнадеждена, звъннах във фирмата и печатницата, но никой не вдигна. До края на работното време оставаше още час. Чувствах, че се побърквам от тревога и безпокойство. Само да имаше с кого да поговоря, с някой, който ме разбира, пред когото можех да излея мъката си. Казах си, че трябва да бъда силна и че една дума от това, което таях в себе си, би могла да унищожи всички ни.

Следващите два дни преминаха в безпокойство и като в мъгла. Работех като луда с надеждата умът ми да се успокои. На втората вечер се случи това, което подсъзнателно очаквах. В полунощ, тъкмо се унасях, онези незнайно как се озоваха в дома ми. Сиамак уплашен хукна към мен, а един от тях ми подаде Масуд, който пищеше. Войник бе насочил пушка към трима ни, както си седяхме на леглото и треперехме като листа. Не знам колко бяха, но щъкаха навсякъде из къщата — каквото хванеха, хвърляха в средата на стаята. Писъците на бабата на Хамид още повече изопваха и бездруго опънатите ми нерви. Подът бе засипан от съдържанието на всички чекмеджета, гардероби, полици, кухненски шкафове, куфари. Всички дюшеци и възглавници бяха разпорени с нож. Не знам какво търсеха, вътрешно се обнадеждавах, че Хамид е още жив и не са успели да го заловят, затова бяха тук. Но пък възможно бе да са го заловили и сега да събират документи и книги като доказателства срещу него. Кой ли им беше дал адреса ни? Тези и хиляди други неясни мисли се въртяха из главата ми. Притиснал се до мен, Масуд ги наблюдаваше. Сиамак седеше изправен на леглото, хванах ръката му — беше ледена и леко потрепваше. Взрях се в лицето му — цялото му същество преливаше от гняв, но в погледа му, освен страх прочетох и още нещо. По гърба ми полазиха тръпки — в очите на това деветгодишно момче искреше ярост, злоба и омраза. Тази картина се запечата завинаги в съзнанието ми. Внезапно се обезпокоих за биби, от много време бе притихнала, уплаших се да не е умряла. Какво ли й се беше случило? Заповядаха ни да се махнем от кревата и изтърбушиха дюшека с нож, после отново ни наредиха да се върнем на местата си.

* * *

Напуснаха къщата по изгрев-слънце, като взеха със себе си някакви листове, тетрадки и книги. Масуд спеше от половин час, но Сиамак седеше пребледнял и мълчалив. Мина известно време, преди да посмея да стана от кревата. Мислех си, че някой се е скрил и ни наблюдава. Пребродих стаите, Сиамак ме следваше навсякъде. Бързо се втурнах надолу по стълбите. Вратата на баба бе отворена, тя лежеше на една страна в постелята си. Помислих си: „Край! Мъртва е!“, но като се приближих, разбрах, че диша, макар и трудно, и леко похъркваше. Донесох вода и се помъчих да й дам да пийне малко. Подпъхнах й две възглавници, за да се облегне. Вече нямаше какво да крия и да се страхувам, че тайната ни може да бъде разкрита, всичко бе излязло наяве. Грабнах телефона и се обадих на родителите на Хамид. Баща му се постара да запази хладнокръвие, но усетих, че не е изненадан от онова, което му съобщих.

* * *

Огледах навсякъде. Всичко беше с главата надолу, струваше ми се, че никога повече няма да мога да подредя. Домът ми приличаше на страна, опустошена от нашественици — разграбена, разхвърляна и в безпорядък, дали да не очакваме и убити?

У бабата на Хамид имаше купища разхвърляни неща — как изобщо са се побрали толкова много непотребни вещи в тези няколко стаи. Стари пердета, кой знае от коя къща, ръчно бродирани покривки, чиито лекета не бяха заличени от многобройните пранета. Стари декоративни кашмири, парчета плат с различна големина, изрезки от дрехи, ушити, овехтели или изхвърлени преди много години, изкривени пожълтели вилици, назъбени и счупени порцеланови купички и чинии, в очакване да дойде реставраторът на порцелан, което така и не се беше случило. Всъщност за какво ги е пазила? В кои от тях и коя точно част от живота си е търсила да открие?

В мазето цареше хаос от корси, счупени маси и столове, празни шишета от мляко и безалкохолни, купчинки от ориз, изсипал се от разкъсаните чували.

* * *

Учудени и невярващи на очите си, родителите на Хамид влязоха в къщата. Свекърва ми изпищя при вида на гледката, която се разкри пред очите им, заплака и занарежда:

— Какво ли е станало с детето ми? Къде е моят Хамид?

Гледах я вцепенено: вярно, имаше защо да плаче, но аз бях студена и твърда като лед. Мозъкът ми бе изключил и отказвах да схвана размера на бедствието.

Свекърът ми бързо натовари майка си и насила набута жена си в колата. Нямах желание да помагам, да съчувствам, дори да отговарям на никого. Цялото ми същество беше изпразнено от чувства, не ме сдържаше на място и непрекъснато се движех. Не разбрах след колко време свекърът ми се върна, прегърна Сиамак и заплака. Гледах го с безразличие, сякаш беше на километри от мен. Изплашеният писък на Масуд ме накара да се опомня. Затичах се към стълбите. Прегърнах го, целият бе плувнал в пот и трепереше.

— Няма страшно, синко, не се страхувай, няма нищо — зауспокоявах го.

— Събери си нещата, няколко дни ще останете у нас — каза свекър ми.

— Не, благодаря, тук ми е добре.

— Не можеш да останеш тук. Не е безопасно.

— Не, ще остана, Хамид може да се обади, може да му потрябвам.

Той поклати глава и каза строго:

— Не, мила, няма нужда. Събери си багажа и ако у вашите ще се чувстваш по-спокойна, ще те закарам у тях. То и у нас не е много сигурно.

Разбрах, че има повече информация, но не смеех да го питам, не исках да знам. Сред цялата неразбория успях да си намеря чанта и да нахвърлям в един сак дрехи за мен и децата, каквото ми попадна. Не ми се обличаше, затова наметнах върху нощницата си чадора и заслизах по стълбите. Свекърът ми заключи вратите.

През целия път не отроних нито дума. Той разговаряше с децата и се стараеше да ги забавлява. Когато стигнахме, синовете ми изскочиха от колата. Погледнах ги, бяха още по пижами, изглеждаха толкова мънички и беззащитни.

— Виж какво, момичето ми, разбирам, че си уплашена, че си в шок. За теб е голям удар, но трябва да си силна, ела на себе си. Докога смяташ да седиш мълчалива и безмълвна и да бягаш от действителността? Децата ти имат нужда от теб, трябва да ги пазиш.

Най-после сълзите се зарониха от очите ми и разплакана попитах:

— Хамид! Какво е станало с Хамид?

Свекърът ми опря глава на кормилото, без да каже нищо.

— Мъртъв е! Нали? И него ли са убили като останалите? Така ли е?

— Не, мила, жив е. Това поне знаем.

— Вие знаете нещо за него. Кажете ми! Кълна се, на никого няма да кажа. Крие се в печатницата, нали?

— Не, мила, още преди два дни обискираха печатницата и я затвориха.

— Защо не ми казахте? Хамид там ли беше?

— Може да се каже… Беше близо.

— И…?

— Ами… как да ти кажа, арестуваха го.

— Олеле!

Известно време не можех да отроня и дума, помълчахме… После неволно промълвих:

— Значи и той е мъртъв, защото повече се страхуваше да го заловят, отколкото да го убият.

— Не, мила, не си мисли такива неща. Имай вяра. Ще направя всичко по силите си. От вчера досега ходих на хиляди места, срещнах се с доста влиятелни хора и задействах много познати. Днес ми предстои да се видя с адвокат. Всички ни съветват да се надяваме, аз съм оптимист. Ти също трябва да ми помогнеш. Поддържай връзка с нас. Сега трябва да сме благодарни, че е жив. еншалах, останалото ще се уреди.

* * *

Цели три дни останах у нашите. Нямах температура, но бях без сили и не можех нищо да върша. Сякаш притесненията и безпокойството от изминалите месеци, както и последният удар, бяха отнели цялата ми енергия. Масуд седеше до главата ми и ме галеше, стараеше се да ме накара да ям и ме обгрижваше като медицинска сестра. Сиамак мълчеше и обикаляше около басейна, нито разговаряше с някого, нито се караше, нито пък чупеше нещо, нито си играеше. В дълбокия му тъмен поглед проблясваше обезпокоителен блясък. Това негово състояние ме плашеше повече от избухливостта му. За една вечер бе пораснал с десет-петнайсет години, беше придобил нрав на тъжен и изнервен мъж.

На третия ден реших най-после да стана, нямаше как, трябваше да се върна към живота, въпреки че все още бях много отпаднала. Махмуд разбрал за случилото се и пристигна с жена си и децата. Ехтерам Садат непрекъснато ме заговаряше, но аз не откликвах. Махмуд си приказваше с мама в кухнята, знаех, че е дошъл да научи нещо повече. Фати донесе поднос с чай, сложи го на земята и седна до мен. Изведнъж се разнесе яростният вик на Сиамак, сякаш беше се извила буря. Скочих до прозореца, лицето на сина ми беше пламнало и почервеняло, той злобно ругаеше Махмуд и го замерваше с камъни. После изведнъж се обърна и с неподозирана за малкото му телце сила хвърли горкичкия Голам Али в басейна и ритна поставената наблизо саксия. Не знаех какво толкова го бе разярило, но бях уверена, че не е без причина. Бях доволна, че най-после освободи натрупалото се в него напрежение. В това време Али замахна да го удари, като му повтаряше да млъкне. Причерня ми пред очите и изкрещях:

— Не смей! — и изскочих на двора.

Нахвърлих се върху Али като тигрица, която брани малкото си, и изкрещях:

— Ако вдигнеш ръка на детето ми, на парчета ще те разкъсам.

Притиснах треперещия от гняв Сиамак в прегръдките си. Всички ме гледаха смълчани и учудени.

— Ама аз исках само да го укротя — заоправдава се объркано Али. — Не чу ли каква врява вдигна? Видя ли какво стори на бедното дете? — и посочи Голам Али, който стоеше до майка си като мокро мишле и надигаше носле.

— Не чу ли какви ги наговори на вуйчо си?

— Може пък вуйчо му да е казал нещо, с което да го разгневи, иначе от три дни гласът му не се чува в тази къща.

— Този калпазанин въобще не заслужава да говоря с него. А теб не те ли е срам да приравняваш големия си брат с някакъв си дребосък? Няма да излезе човек от теб.

* * *

Когато ага джан се прибра, нещата се бяха уталожили. Обаче спокойствието беше като след буря, даваше възможност на засегнатите да установят щетите.

Махмуд и семейството му си бяха тръгнали. Али се бе затворил в стаята си на горния етаж. Мама плачеше и не знаеше дали да заеме моята страна, или на синовете си. Фати се въртеше около мен и ми помагаше да събера багажа.

— Какво правиш? — попита татко.

— Децата ми не бива да бъдат нападани и упреквани от възрастните, още по-малко от свои роднини.

— Но какво е станало?

— Какво да ти кажа, ага, Махмуд, милият, изказваше съчувствието си и си говореше с мен в кухнята. Детето го чу и не можеш да си представиш каква врява вдигна. Сестрата и братята се спречкаха — заобяснява мама.

— Добре, каквото и да е станало, няма да те оставя посред нощ да ходиш в онази къща — отсече баща ми.

— Не, татко, трябва да вървя, не съм ги записала в училище. Другата седмица започва учебната година, а аз нищо не съм направила.

— Добре, отивай си, но не тази вечер, и то сама.

— Фати ще ме придружи.

— Голям защитник, няма що! С вас трябва да има мъж, представи си, че онези пак дойдат. Не трябва да стоите сами жени в оная къща. Утре ще отидем заедно.

Имаше право, трябваше да почакаме една вечер. След вечеря ага джан накара Сиамак да седне до него и да поговорят, както когато беше мъничък.

— Добре, момчето ми, а сега ми разкажи какво се случи. Какво те ядоса толкова?

Синът ми повтори всичко като магнетофон, записал случката, дори несъзнателно имитираше начина на говорене на брат ми:

— Чух го да казва на баба: „Ами че той е разбойник, все някой ден ще го убият. От самото начало не ги харесах. Знаех си, че крият нещо. Не може да се очаква нищо добро от кандидат за женитба, който Парвин ханом е избрала. Колко говорих на ага джан да я дадем на хаджи ага…“ — Сиамак направи пауза — не знам кой…

— Може би Абузари… — подсказа дядо му.

— Да, точно така, и продължи: „Ама вие казвахте, че бил стар, бил се женил вече, ама беше набожен, а магазинът му — тъпкан със стока. Тогава я дадохте на това безбожно комунистче, на този боклук. Така му се пада, трябва дори да го разстрелят“.

Ага джан притисна главата на Сиамак до гърдите си и го целуна по косата.

— Не обръщай внимание на тези приказки! Те нищо не разбират, баща ти е много добър човек. Бъди спокоен, няма да го разстрелят. Днес говорих с дядо ти и той ми каза, че е наел адвокат. еншалах, всичко ще завърши добре.

Цялата вечер размишлявах как ще живея без Хамид. Как ще се справя с децата? Какви ще бъдат отговорностите ми пред тях? Ще съумея ли да ги защитя от хорските приказки?

* * *

Сутринта с ага джан, Парвин ханом и Фати тръгнахме към къщата, в която сякаш бе паднала бомба. Татко се натъжи, като видя на какво бе заприличал домът ни.

— Ще ви изпратя помощниците си от магазина да ви помогнат — предложи той на тръгване. После извади пари от джоба си и ми ги подаде: — Вземи на първо време. Когато имаш нужда, само кажи.

— Не, благодаря, засега нямам нужда.

Но постъпката му ме накара да се замисля за финансовото си състояние в отсъствието на Хамид. В действителност как щях да посрещам разходите по домакинството? Трябваше ли да продължа да разчитам на помощта на баща си, на свекър си или на други хора? Отново ме обхвана безпокойство, започнах да се успокоявам, че печатницата скоро ще заработи, нали и Хамид все пак имаше дял в нея.

Цели три дни аз, Фати, Парвин ханом, Сиамак, Масуд и един от помощниците на ага джан, а от време на време и мама, се трудихме, докато приведем къщата в ред. Майката и сестрите на Хамид също дойдоха и подредиха дома на баба му. Бяха я изписали от болницата и беше останала у тях на легло. Изхвърлих всичко излишно от мазето. Фати ми се присмиваше:

— Браво на тия от САВАК, благодарение на тях разбра какво имаш вкъщи и си спретна много хубаво пролетно почистване.

* * *

На другия ден отидох да запиша децата в училище. Масуд горкичкият много се вълнуваше, че ще бъде в първи клас. Обаче, за разлика от Сиамак се стараеше да не ми създава проблеми. Когато го заведох първия ден, в погледа му се четеше страх от непознатата обстановка в училище, но не отрони дума. На сбогуване се обърнах към него:

— Ти си добро момче, бързо ще си намериш приятели. Убедена съм, че и учителката ще те заобича. Сигурна съм в това.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш?

— Разбира се, че ще дойда. Да не мислиш, че ще забравя моето мило и скъпо момче?

— Не, но ме е страх да не се изгубиш.

— Аз ли да се загубя? Не, маменце, големите не се губят.

— Губят се и още как. И като се изгубят, вече никой не може да ги намери. Нали видя как Шахрзад и татко се изгубиха.

За първи път след смъртта на Шахрзад той я споменаваше и то с цялото й име, а не както я наричаше — леля Шари. Не знаех какво да му кажа. Как с детския си ум си обясняваше изчезването им? Притеглих го в обятията си:

— Не, момчето ми, майките никога не се изгубват, защото усещат къде са им децата и тръгват към тях, където и да се намират те.

— Добре тогава, нали няма да плачеш, докато ме няма…

— Не, аз не плача. Кой плаче!

— Все плачеш, когато си сама в кухнята.

Боже, нищо не убягваше на това дете! Нещо ме стисна за гърлото:

— Няма нищо лошо в това да се плаче. Понякога е наложително, на човек му олеква. Но вече няма да плача.

След това нямах никакви проблеми с него. Пишеше прилежно домашните си, изпълняваше всичко. Стараеше се да не ми причини безпокойство. Единствената следа от онази страшна нощ, която не можеше да скрие от мен, бе писъкът, с който понякога ни будеше посред нощ.

* * *

Учебната година в университета бе започнала преди два месеца, но последното, за което мислех, бяха лекциите. Всеки ден със свекъра ми ходехме при различни хора. Вземахме препоръки, молехме, търсехме връзки и познати. Дори писахме до канцеларията на съпругата на шаха с молба да не осъждат Хамид на смърт, да не го подлагат на мъчения и да го преместят в обикновен затвор. Давахме обещания, но нямахме представа колко ефективни са стъпките ни и какво е действителното положение на Хамид. След известно време се състоя и процесът, на който се установи, че той не е взимал участие във въоръжени акции. Смъртната присъда бе отхвърлена и го осъдиха на петнайсет години затвор. Не след дълго ни разрешиха да му носим храна и дрехи и да му пишем писма. Всеки понеделник отивах пред затвора с голям сак, пълен с храна, дрехи и материали за писане. Много от нещата ми връщаха веднага, не знам колко от останалото в края на краищата стигаше до него. Когато за първи път ми дадоха мръсните му дрехи за пране, бях поразена. Миришеха странно, на засъхнала кръв, на зараза, на нещастие. С ужас ги разгледах една по една. Петната от кръв и гной ме побъркваха. Затворих вратата на банята, пуснах докрай крана. Водата шумно шурна в легена, а аз заридах. Какво ли тегло теглеше той там, дали не беше по-добре и да го бяха убили като Шахрзад, Мехди и останалите? Постепенно започнах да различавам раните върху дрехите — какви са, колко са сериозни. Дали сега не мечтаеше за смъртта?

Времето минаваше и нямаше никакви изгледи за повторното отваряне на фирмата и печатницата. Бащата на Хамид всеки месец ми даваше известна сума пари, но не знаех докога може да продължава това. Трябваше да взема окончателно решение, да направя нещо. Не бях дете, нито инвалид, бях жена и бях отговорна за двете си деца, които не желаех да растат от хорските подаяния. Седенето, вайкането и протягането на ръка към този и онзи бе под достойнството ни — моето, на децата ми и най-вече на Хамид. Трябваше да живеем с чест и вдигната глава, да стъпим на собствените си крака. Но как? Какво можех да работя? Първото, което ми хрумна, беше да шия, под ръководството на Парвин ханом и с помощта на Фати. Заех се незабавно с шиене, но го ненавиждах, пък и трябваше да съм у нашите или у Парвин ханом, да срещам Али и домочадието на Махмуд и да слушам натякванията на мама:

— Видя ли, казвах ти аз, че най-полезно е шиенето, но ти не ме послуша и напразно си губи времето с училище и с лекции.

Всеки следобед прехвърлях обявите за работа във вестниците и ходех на събеседване в различни фирми и предприятия. Повечето частни фирми търсеха секретарки. Бащата на Хамид ме предупреди за атмосферата и проблемите, с които се сблъскват работещите жени. Беше напълно излишно, сама усещах много от нещата. На някои места ме оглеждаха с такава похот, сякаш си избираха любовница, а не служител. Разбрах, че дипломата от училище не е достатъчна, че трябва да имам други умения. Ходих два пъти на курсове по машинопис. След като понаучих основни неща, ги зарязах, защото нямах нито пари за таксата, нито време да ги посещавам. Бащата на Хамид ми донесе стара пишеща машина, на която вечер се упражнявах. Запозна ме и със свой приятел, който работеше в държавна фирма. Когато отидох на събеседването, пред мен застана трийсетинагодишен мъж с проницателен и умен поглед, който ме наблюдаваше с любопитство. Многобройните му въпроси целяха да разбере какво крия.

— Тук пишете, че сте омъжена, а какво работи съпругът ви?

За момент се поколебах. Помислих си, че след като свекърът ми ме е представил, той знае за положението ми, но явно не беше така.

— Свободна професия — заекнах леко.

По ироничната му усмивка разбрах, че не ми вярва. Бях уморена и изнервена.

— Аз търся работа, какво ви интересува съпругът ми?

— Защото ми казаха, че нямате друг начин за прехрана.

— Кой ви каза?

— Ага Мотамади, заместник-директорът, който ви представи.

— Значи, ако имах друг доход, нямаше да ме назначите, така ли? Не търсите ли служител?

— Търсим, ханом, но имаме много кандидати, които ви превъзхождат по образователен ценз и опит. Въобще не мога да разбера защо ага Мотамади ви препоръча, и то толкова настоятелно.

Не знаех какво да му отговоря, бащата на Хамид ме бе предупредил да не споменавам, че съпругът ми е в затвора, но не можех и да лъжа, защото знаех, че истината бързо ще излезе наяве. Трябваше на всяка цена да получа работата, защото чувствах, че тя е най-подходящата за мен. Обезсърчих се и се отчаях, две сълзи неволно се отрониха на коляното ми.

— Съпругът ми е в затвора — промълвих с глас, който и аз самата едва чувах.

Той смръщи вежди и присви очи:

— За какво?

— За политическа дейност.

Замълча, не смеех да проговоря и той повече нищо не ме попита. Започна да пише нещо и след известно време вдигна глава, изглеждаше разстроен. Подаде ми писмо и ми нареди:

— Не споменавайте пред никого за съпруга си. Занесете това писмо в съседната стая на ханом Табризи, тя ще ви разясни задълженията ви. Започвате утре.

* * *

Новината за назначаването ми избухна като бомба.

— Значи ще ходиш да работиш в офис? Като мъжете? — провикна се мама и очите й щяха да изскочат от орбитите.

— Точно така. Мъже, жени — вече няма значение.

— Боже, убий ме, що за приказки?! Какви времена! Братята и баща ти няма да одобрят.

— Тях не ги засяга, никой няма право да се бърка в моя живот и този на децата ми. Достатъчно злини ми причинихте. Освен това си имам съпруг, да не е умрял! Двамата с него се разпореждаме с моя живот, останалите да не си правят труда.

С този ултиматум запуших устите на всички. Макар да не смятах, че татко ще се възпротиви, защото на няколко пъти ме похвали, че не съм виснала на ръцете на братята си и се справям с всичко сама. Назначението оказа много положително въздействие върху душевното ми състояние. Доста се изморявах, но се гордеех, че не завися от никого.

* * *

В службата бях секретарка или офис администратор. Вършех всичко: пишех на машина, отговарях на телефоните, подреждах папките, оправях някои сметки и документи, понякога и превеждах. В началото всичко ми се струваше трудно, объркано и сложно, но след няма и две седмици започнах да се справям добре. Заргяр ага, който сега ми бе шеф, ми даваше необходимите разяснения внимателно и следеше работата ми търпеливо. Повече не ме попита нищо за личния ми живот, нито полюбопитства за Хамид. С времето започнах да откривам грешки в документите, които ми даваха за печатане, все пак ненапразно бях студентка по персийска филология и поне половината време през последните десет години прекарах в четене на книги. Вниманието на моя шеф и неговото насърчение ми вдъхнаха увереност. Постепенно доверието му към мен нарасна до такава степен, че само ми обясняваше в общи линии за какво трябва да става дума в дадено писмо или доклад, а на мен оставяше да го напиша. Нравеше му се работата ми, но изникна друг непредвиден проблем. Не можех да ходя в затвора всяка седмица. От двайсет дни нямах вести от Хамид, тревожех се, но се зарекох тази седмица да отида, каквото и да става. Приготвих всичко от предния ден, сготвих малко храна, сложих сладки, плодове, цигари и пари. Сутринта рано отидох пред затвора. Един от охраната ми се присмя:

— Какво ти е? Да не би снощи да не си могла да спиш, че цъфна тук в ранни зори? Нищо няма да приема сега.

— Моля ви, в осем трябва да съм на работа.

Той обаче продължи да ми се присмива и да ме обижда.

— Засрамете се, какви са тези приказки! — възмутих се.

Той като че ли само това чакаше и най-спокойно започна да сипе всякакви грозни обиди по адрес на мен и оня мой… съпруг. Вече се бях сблъсквала с всякакво неуважение и пренебрежение, но никой не си беше позволявал да ме ругае и нарича с такива грозни имена. Цялата треперех от ярост, идеше ми да го разкъсам, но не посмях дори дума да отроня, за да не бъде лишен Хамид от колета, каквото и да стигаше до него в действителност. Хапех устни и преглъщах сълзите си. Унизена и обидена отидох на работа. Господин Заргяр със своя проницателен поглед разбра, че се е случило нещо, и ме повика в кабинета си. Подаде ми писмо за печатане и ме попита:

— Какво се е случило, госпожо Садеги? Днес не изглеждате добре.

Изтрих с опакото на ръката си сълзите, които се стичаха по бузите ми. И му разказах за станалото. Ядосан кимаше с глава и след кратка пауза заговори:

— Трябваше по-рано да споделите с мен. Знаете ли как ще се отрази на душевното му състояние в онази тъмница, ако и тази седмица не получи от вас новини? Бързо отидете отново и не се връщайте, докато не предадете колета! Ходете всеки понеделник и идвайте на работа чак като предадете приготвеното за мъжа си. Разбрахте ли?

— Да, но понякога се проточва до обяд. Какво ще правя с отсъствията? Не мога да си позволя да загубя работата.

— Не се тревожете — успокои ме той — ще пиша, че сте навън по служба. Това е най-малкото, което мога да направя за тези самоотвержени хора.

Колко мил беше този човек, колко чувствителен и разбран! Намирах прилика между него и моя Масуд. Сигурна бях, че като порасне, синът ми ще бъде като него.

* * *

Постепенно привикнахме към новия начин на живот. Децата съзнателно и съпричастно се стараеха да не ми създават нови проблеми. Сутрин закусвахме заедно и се приготвяхме, качвахме се в „Жиана“, който сега ми вършеше добра работа, и ги откарвах на училище, въпреки че не беше далеч. Следобед се връщаха пеша, по пътя купуваха хляб и вкъщи си стопляха яденето, което им бях оставила. Хапваха и отнасяха малко и на прабаба си. Тя, бедничката, беше много отпаднала, откакто се прибра от болницата. Не искаше да ходи никъде. Затова ние трябваше да се грижим и за нея. Късният следобед на връщане пазарувах, отбивах се при биби, раздигах чиниите и подреждах стаята й, побъбрях си малко с нея и се качвах горе, за да се заема с домакинската си работа: миене, чистене, приготвяне на храната за следващия ден, вечеря за децата, преглеждане на домашните им, диктовки — хиляди неща, които продължаваха до десет-единайсет часа. После се строполявах като мъртвец в леглото и заспивах. При това положение не смятах, че ще имам сили да продължа образованието си. Бях пропуснала една година, но май и следващите щях да изгубя.

* * *

Същата година в нашето семейство се случи друго събитие, което ни занимава известно време — сватбата на Фати, която се осъществи след доста спорове и разногласия. Махмуд си беше взел урок от моята сватба, затова реши непременно да омъжи Фати за търговец от пазара, набожен като него. Сестра ми, която за разлика от мен бе привикнала да я тормозят и дори да я бият, не смееше да се противопостави, въпреки че кандидатът я отблъскваше. Явно начинът, по който постъпиха с мен, бе оставил дълбока следа в съзнанието й. Бяха й отнели завинаги увереността и способността й да изказва мнение. Така аз се нагърбих със защитата на нейните права и затвърдих славата си на див петел в семейството ни. Но този път използвах повече такт и без да разговарям с мама и с Махмуд, тайно влязох в дискусия с татко. Споделих какво мисли сестра ми и го помолих да не обрича и другата си дъщеря на принудителен брак и на нещастна съдба. Независимо от факта, че усетиха моята намеса в промяната на мнението на татко и омразата на Махмуд към мен нарасна още повече, в края на краищата сватбата не се състоя. Фати се омъжи за приемлив кандидат, представен ни от чичо Аббас. Садег хан бе млад, образован, симпатичен, мил, от културно и уважавано семейство от средната класа. Работеше като счетоводител в държавно учреждение, но според Махмуд беше на заплата и финансовото му състояние не беше блестящо. Сестра ми обаче беше доволна, а аз и децата го обичахме. Той разбираше, че на тях им липсва баща им, отнасяше се приятелски с момчетата и с Фати често ги водеха на развлечения.

* * *

Животът ни тръгна по обичайните си релси. Обичах работата си, всичко ми харесваше, намерих добри приятели, с които прекарвахме обедната почивка или свободното от работа време в шеги, смях и обсъждане на другите. Опознах останалите служители, но повече се препирахме за един от началниците, господин Ширази, който от самото начало не ме понасяше. Все не одобряваше работата ми. Убеждаваха ме, че е доста чувствителен и е много добър и талантлив поет, но аз не виждах нищо друго, освен грубостта и лошия му нрав. Стараех се да го избягвам и да не му давам възможност да се заяжда с мен, но той непрекъснато сипеше шеги и подмятания, с които намекваше, че съм назначена с връзки и ми липсва нужната компетентност. Колегите ме успокояваха и съветваха да не се ядосвам, защото той си бил такъв. Чувствах обаче, че с мен се отнася доста по-зле, отколкото с останалите. Дори дочух, че ме нарича „любимката на господин Заргяр“, което много ме разстрои и ядоса. Не можех да разбера каква бе причината. Постепенно ми стана антипатичен.

— Не му отива да е поет — обяснявах на колегите — повече прилича на мафиот. Поетът трябва да е с нежна и чувствителна душа, а не самодоволен, груб и зъл. Със сигурност стиховете не са негови, може би е затворил някой нещастен поет и го заплашва с нож да му дава стиховете си.

Всички избухнаха в смях. Мисля, че тези мои думи обаче стигнаха до ушите на Ширази. Един ден заради няколко незначителни печатни грешки той накъса и хвърли на бюрото ми десетте страници, които толкова внимателно и с такава мъка бях написала и коригирала. Не издържах и креснах:

— Какъв е проблемът? Непрекъснато си търсите поводи да се заяждате с мен. Да не съм ви измамила с нещо?

— Ха! Ханом, вие мен не можете да ме измамите, защото сте ми ясна като бял ден. Аз не съм ви Заргяр или Мотамади, които въртите на пръста си! Добре познавам такива като вас.

Цялото ми тяло се разтрепери от ярост, тъкмо се канех да му отговоря, когато в стаята влезе господин Заргяр и попита на висок глас:

— Какво има, господин Ширази, какво се е случило?

— Какво ли? Не си разбира от работата, предава ми статия с два дни закъснение, и то пълна с грешки. Подобно нещо трябва да се очаква, като назначавате неграмотен човек само защото има големи връзки.

— Внимавайте какво говорите. Овладейте се! Заповядайте в кабинета ми, имам работа с вас. — Стисна го за ръката и буквално го набута в кабинета си.

Държах главата си с две ръце и се мъчех да спра сълзите си. Колегите се струпаха около мен, всеки ме утешаваше посвоему. Аббас Али, разносвачът на чай на нашия етаж, който много ме уважаваше, ми донесе подсладена вода. Заех се с работата си. След един час в стаята ми влезе господин Ширази. Извърнах глава, той застана до бюрото ми и като се стараеше да не ме гледа, каза троснато:

— Извинете! Извинете! — и бързо излезе.

Втрещена и объркана, погледнах въпросително към господин Заргяр, който стоеше до рамката на вратата, и го попитах:

— Какво стана…?

— Нищо, забравете. Той си е такъв. Иначе не е лош и има добро сърце, но е малко нервен и чувствителен спрямо някои неща.

— Като например спрямо мен?

— Не точно спрямо вас, спрямо всеки, за когото смята, че е отнел правото на друг.

— Но аз чие право съм отнела?

— Не го взимайте присърце. Преди вие да дойдете, той предложи да назначим една от неговите стажантки, току-що бе завършила университета. Всичко беше почти уредено, когато взехме вас, въпреки че преди събеседването ви уверих Ширази, че Мотамади не може да ми повлияе. Ама знаете какво стана. Според него съм постъпил нечестно. Увери ме, че с чувствителната си душа не могъл, по думите му, да преглътне тази несправедливост и се превърна в мой и ваш враг. А с Мотамади си има стара вражда, тъй като мрази началници и директори.

— Сигурно е прав, след като явно съм отнела правото на друг. Но защо тогава ме назначихте?

— Каква стана тя, сега аз излязох виновен! Прецених, че другата кандидатка с квалификацията, която има, може да си намери работа на друго място, както и стана. След по-малко от седмица бе назначена, докато за вас щеше да бъде много по-трудно. Както и да е, за голямо съжаление бях принуден да му разкажа за съпруга ви. Обаче вие не се притеснявайте, на него може да му се има доверие. Между нас да си остане, и той цял живот е имал политически проблеми.

На другия ден, унил и пребледнял, господин Ширази влезе в стаята ми със зачервени и пламнали очи. Явно не знаеше как да започне, но най-сетне каза:

— Знаете, че не зависи от мен.

Ярост напира в мен като мрак.

Станал съм вълк, зъл единак.

— Наистина аз се отнесох зле с вас — продължи той. — Право да си кажа, работите добре и трудно мога да ви открия грешки. При положение че в писма от два-три реда шефовете правят хиляди.

След това той стана един от моите най-големи защитници и приятели. За разлика от ага Заргяр обаче много повече любопитстваше да разбере за политическата дейност на Хамид и на групата му и как е бил заловен. При всяка възможност задаваше въпроси и въодушевено настояваше да разказвам неща, които предпочитах да премълча. Съчувствието му бе примесено с такава злоба и ярост към режима, че чак ме плашеше. Веднъж, докато разказвах, забелязах как разгневеното му лице бе станало мораво.

— Добре ли сте? — попитах уплашено.

— Не съм, но не се безпокойте, такъв съм си. Не можете да си представите какво става вътре в мен.

— Какво? Споделете, може пък и аз да се чувствам така, но да не мога да го изразя.

Знаеш ли какво се случва вътре в мен —

същински град съм аз опустошен.

Така съм разгневен, че жаден съм за мъст,

жаден като пустинник в зноен ден.

Не! Дори когато ми нанасяха най-силните удари, никога не бях изпитвала толкова силен гняв и мъка. Един път той ме попита за нахлуването в дома ми. Разказах му накратко какво се бе случило. Внезапно той изгуби самообладание и се разкрещя:

Градът е пълен с псета — хора ръфат хора,

а лъвовете са се изпокрили.

Скочих изплашена, затворих вратата на стаята и го замолих:

— За бога, господин Ширази, говорете по-тихо! Агентът на САВАК е на етажа!

По онова време смятахме, че половината от колегите ни са от службите, и се отнасяхме с подозрение, досада и предпазливост. Така той започна да ми рецитира стиховете си, които можеха да навлекат смъртна присъда на автора или на декламатора си. Разбирах ги с цялото си същество и се стараех да ги запомня. Ширази бе един от оцелелите след политическите погроми през 50-те години, които сломили младия му и чувствителен дух и вгорчили живота му.

Тревожно се питах толкова ли силно може да бъде влиянието на горчивите спомени от детството и младостта. Открих отговора в стиховете му, посветени на „деветнайсети август“^[4].

След онзи миг очите ми

небе окървавено виждат.

И луна, и слънце — денем и нощя

зад блясък на кинжал надничат.

Познанството ми с Ширази събуди у мен силна тревога за Сиамак. Спомних си пламъчетата на гняв и омраза, които забелязах през онази нощ в очите му. И той ли щеше да стане като Ширази? Дали и той, вместо да изпитва надежда, радост и устрем към красотата в живота, щеше да се поддаде на гнева, омразата, заядливостта и самотата? Такова ли влияние оказват политическите и социалните проблеми върху чувствителните души? Боже, трябва да помисля за това дете!

* * *

В края на лятото стана година, откакто Хамид бе в затвора. Според присъдата трябваше да живеем още четиринайсет години без него. Нямахме друг изход, започвахме да привикваме с това положение. Очакването се превърна в главна цел на живота ни. Наближаваше последният срок за записване в университета и аз трябваше да взема решение или завинаги да се откажа да продължа образованието си и така да отнеса в гроба заветната си мечта. Или като се запиша, да подложа на огромен стрес себе си и децата. Знаех, че с всеки семестър лекциите стават все по-сложни, а с ограниченото време, с което разполагах, не можех да ги посещавам, без това да се отрази на служебните ми ангажименти. Дори да не възразяха, нямах право да злоупотребявам с благосклонността на началниците си. От друга страна, работата ми изискваше по-висока образователна степен. В учреждението хора с висше образование ми даваха заповеди и ми оставяха да печатам писмата им, пълни с грешки. Съжалявах, че не съм завършила, и това още повече засилваше желанието ми да продължа да уча. Особено сега, когато знаех, че още дълго ще трябва сама да се грижа за децата си, това бе начин за увеличаване на дохода ми. Естествено, с университетска диплома положението ми щеше да е доста по-различно.

Както и очаквах, всички в моето семейство бяха единодушни, че трябва да забравя за университета, но учудващото бе, че семейството на Хамид споделяше тяхното мнение.

— Ти сега си под голямо напрежение — каза съчувствено свекър ми. — Ще можеш ли да носиш две дини под една мишница?

Свекърва ми, притеснена както винаги, го прекъсна:

— Почти цял ден си на работа, следобедите ли ще ходиш на лекции? А какво ще стане с децата? Не помисли ли колко самотни ще са тези невинни момчета?

Маниже, която бе бременна в последните месеци, а преди това така и не успя да влезе в университета, отказа се и се омъжи, се обърна към родителите си и с обичайното си самодоволство каза:

— Не разбирате ли — всичко е състезание. Нали нашата Мансуре е следвала.

Опитах се да се овладея, но в последно време лесно кипвах, пък и вече не бях предишното нескопосано момиче от провинцията, което изпълнява заповеди и се съгласява с всичко, което й се каже. Гневът, който забушува в мен, премахна всичките ми колебания и прогони парализиралия ме страх:

— Сега, когато съм и баща, и майка и трябва да направлявам живота им, съм принудена да мисля как да осигуря по-голям доход. Със сегашната си заплата няма да мога да посрещам нуждите на децата в бъдеще, пък и разходите по тях от ден на ден се увеличават. Не се притеснявайте за своите внуци, не им липсва обич и внимание. Помислила съм за всичко.

Обаче в действителност въобще не бях мислила. Вечерта седнах с децата и се помъчих да ги запозная с положението и да ги помоля да ми съдействат. Отначало ме слушаха внимателно. Изтъкнах им минусите и плюсовете от следването, но когато казах, че ще трябва да се прибирам по-късно у дома, Сиамак задвижи шумно автомобилчето си и по този начин ми даде да разбера, че не желае повече да слуша. Млъкнах и загледах въпросително Масуд, а той с невинните си очички се взираше в лицето ми. Дойде до мен, погали ме по косата и после попита:

— Мамо, ти много ли искаш да ходиш в университета?

— Сине, моето ходене в университета ще е от полза за всички ни. Може малко да ни е трудно, ама ще мине, но пък заплатата ми ще стане по-голяма и ще живеем по-добре.

— Не… Питам дали искаш да ходиш.

— Ами да, хвърлих труд, за да се запиша.

— Отивай, щом искаш. Ние ще се справим. Вечер ще ходим при биби, за да не ни е страх, а дотогава татко ще се е върнал и ние няма да сме сами.

Сиамак хвърли количката си и възкликна:

— Глупаво дете! Как така татко ще си дойде? Не може.

— Недей така, миличък, трябва да се радваме и да сме оптимисти. Трябва да сме благодарни дори само за това, че е жив. Накрая ще си дойде.

— Какви ги приказваш? Защо лъжеш детето? Дядо каза, че ще седи петнайсет години в затвора.

— Но през това време могат да се случат много неща. Пък и за добро поведение намаляват присъдата.

— Е, добре, значи ще станат десет. Каква полза, тогава вече ще съм на двайсет и за какво ще ми е баща? Аз си искам бащата сега, точно сега…

* * *

Отново ме загризаха съмнения. В службата приятелите ми ме убеждаваха да не се отказвам, господин Заргяр ми обеща да направи така, че и сутрин да мога да ходя на лекции, стига след това да си свършвам работата извън работното време. По някаква случайност точно тогава уважиха многобройните ни молби и разрешиха на мен, децата и родителите на Хамид да му отидем на свиждане. Бях радостна и неспокойна. Свекър ми дойде при мен и ми каза:

— Аз няма да кажа на майка му и ти не казвай на децата. Не сме сигурни в какво състояние е, ако е добре, следващия път ще заведем и тях.

Тези думи още повече засилиха безпокойството ми. Нощта преди свиждането сънувах, че са го разкъсали, че целият е в кръв и го водят при мен, за да прекара в прегръдките ми последните мигове от живота си. Уморена и разстроена, потеглих рано сутринта. Не съм сигурна дали стъклата бяха прашни, или виждах всичко през сълзи. Най-сетне го доведоха. Противно на очакванията ми изглеждаше чист, спретнат, вчесан, обръснат, но невероятно слаб и мършав. Гласът му ми се стори променен. Няколко мига никой не продума. Баща му се окопити пръв и го попита как е и какво е в затвора. Хамид го погледна смаян, сякаш искаше да каже: „Що за неуместен въпрос?“. Сетне отвърна:

— Затвор като затвор, вие ми разкажете за себе си. Как са мама и децата?

Явно не бе получил доста от писмата. Отвърнах му, че децата са добре и са пораснали. Тази година Сиамак ще бъде в пети, а Масуд — във втори клас. И двамата бяха отличници. Попита ме за работата ми, разказах му, че там всички се отнасят с мен много добре заради него. В очите му проблесна нещо, разбрах, че не трябва да говоря подобни неща. Най-накрая стана въпрос за университета. Споделих, че съм объркана и изпълнена със съмнения дали да продължа. Той се засмя:

— Помниш ли, че мечтата ти беше да завършиш гимназия? Но за теб и диплома за висше е малко, ти си талантлива и амбициозна, трябва да вървиш напред. Ще вземеш и докторска степен.

Не разполагахме с време, за да му обясня, че ще ми е много трудно и ще погълне голяма част от времето, само рекох:

— Не е никак лесно — учене, работа, а с децата какво да правя?

— Ще се справиш! Не си вече онова объркано момиче от провинцията отпреди единайсет-дванайсет години. Ти си способна, работеща жена, която прави невъзможното възможно. Много се гордея с теб.

Очите ми се наляха със сълзи:

— Наистина ли? Наистина ли е така? И вече не се срамуваш, че имаш жена като мен?

— Че кога съм се срамувал? Ти си моята добра съпруга, от ден на ден ставаш все по-добра и напредваш. Всеки мъж мечтае за жена като теб и ми е много мъчно, че ние с децата сме ти бреме.

— Боже, що за приказки! Та ти и децата сте най-скъпото, което имам в живота!

Ох! Така ми се искаше да го прегърна, да склоня глава на рамото му и да заплача. Почувствах, че притежавам вулкан от енергия и наистина имам силата да се справя с всичко.

* * *

Записах се. Избрах няколко курса в удобно за мен време. Говорих с Парвин ханом и Фати и те се съгласиха да ми помагат. Парвин ханом идваше следобед при децата един-два пъти в седмицата, тъй като мъжът й бе болен. Три вечери през седмицата за тях се грижеха Фати и мъжът й. Тъй като сестра ми беше в последните месеци от бременността си, оставих колата на разположение на Садег хан, за да вози Фати у нас или децата у тях, или всички заедно да ходят на кино или в парка. Използвах всяка възможност да уча: свободното време в службата, рано сутрин, късно вечер, обикновено заспивах над книгите. Хроничното главоболие, което имах като млада, се засили и зачести. Но не беше важно, вземах болкоуспокоителни и продължавах да работя. Задълженията ми сега включваха тези на майка, на домакиня, на служителка, на студентка и на съпруга на затворник. Към последното се отнасях с най-голямо старание.

Постепенно привикнах към трудното ежедневие и се справях с него. Вече не ми тежеше. Тогава разбрах, че човек може да се справи с много повече неща, отколкото си мисли, и след време се адаптира към ритъма си на живот и обема на работата, която има да върши. Бягах като спринтьорка по пистата на живота и думите на Хамид „Гордея се с теб!“ отекваха в ушите ми като аплодисменти на многобройна публика — стимулираха ме и ми вдъхваха сили.

* * *

Един ден преглеждах вестника от предната вечер и случайно погледът ми се спря на некролозите. До този момент не им бях обръщала внимание, но едно име ми се наби в очите. Беше известие за смъртта на Ебрахим Ахмади — бащата на Парване. Сърцето ми се сви. Пред мен изникна благородното му и мило лице. Неволно се просълзих и споменът за Парване нахлу в съзнанието ми. Времето и разстоянието не можеха да заличат от сърцето ми милия спомен и обичта ми към нея. След телефонния разговор с майка й нямах други вести от нея. Затънала в грижите си, не намерих време да потърся отново Парване. Където и да се намираше, със сигурност щеше да дойде за погребението на баща си.

* * *

На влизане в джамията бях много развълнувана, ръцете ми се бяха изпотили. Затърсих Парване с очи сред редицата от насядалите опечалени, но не я видях. Изключено бе да не е дошла. В този момент пълничка жена с изрусена коса, която малко се подаваше от черния воал, вдигна глава и погледите ни се срещнаха. Да, това беше Парване! Колко се бе променила за тези единайсет-дванайсет години! Хвърли се в прегръдките ми и почти през цялата церемония плакахме и стояхме прегърнати, без да си разменим и дума. Тя скърбеше за починалия си баща, а аз изплаквах натрупаната през всички години мъка. Накара ме да седна до нея, стисна ръката ми. След погребението настоя да отида у тях. Когато около нея малко утихна, седнахме да си поговорим. Не знаехме откъде да започнем. Сега, като се вгледах в нея, установих, че тя си е същата Парване, само понапълняла, с изсветлена коса и с подпухнали от плач очи.

— Щастлива ли си, Масум? — попита ме накрая.

Изненадах се и се стреснах. Не знаех какво да отговоря.

Този въпрос винаги ме объркваше. След продължителната тишина и моето двоумене тя тръсна глава:

— Боже господи! Твоите проблеми сякаш нямат край!

— Моля те, аз не се оплаквам, просто не знам какво означава да си щастлива! Иначе има с какво да се похваля: две добри и здрави момчета, мъжът ми също е добър човек, въпреки че не е при нас, работя, уча. Помниш вечната моя мечта?

— Още ли не си се отказала от нея? Повярвай ми, не си струва. Какво мислиш, че правя с моята диплома от гимназията?

— Ооо, отдавна завърших гимназия! Сега съм студентка по персийски език и литература в Техеранския университет.

— Наистина ли? Браво на теб! Страшно си упорита! Винаги си била много добра ученичка. Но не съм допускала, че след толкова години с деца и мъж ще можеш да учиш. Добре, а съпругът ти не те ли спира?

— Напротив, той настоява.

— Много хубаво, значи е разбран човек, ще трябва да се запозная с него.

— Да, ако е рекъл господ, след петнайсет години.

— Как така? Защо? Не е ли тук?

— В затвора е.

— Леле… Жива да не бях. Какво е направил?

— Политически затворник е.

— Вярно? В Германия често чувам някои иранци, членове на Конфедерацията и други противници да говорят за политическите затворници. Значи мъжът ти е от тях. Казват, че ги изтезават. Вярно ли е?

— На мен нищо не ми казва, но съм прала доста окървавени дрехи. От известно време не ни разрешават свиждане с него, не знам в какво състояние е.

— А кой ви издържа?

— Нали ти казах, че работя.

— Значи ти сама се грижиш за всичко.

— Не е толкова важно, че се грижа, самотата е трудна. О, Парване, не знаеш колко самотна се чувствам. Непрекъснато съм заета и нямам и минута покой, но съм адски самичка. Толкова се радвам, че те виждам. Страшно се нуждая от теб. Ами ти… щастлива ли си?

— Не е зле. Имам две дъщери — Лейла и Лале, на осем и четири. Мъжът ми не е лош, мъж като всички. Свикнах с живота там, но вече няма да мога да оставя мама сама. Сестра ми Фарзане също е с две малки деца, заета е със своите си проблеми. От братята си не мога да очаквам нищо. Пък и Хосроу от известно време настоява да се върнем в Иран. Вече трябва да го решим окончателно и мисля, че ще се върнем да живеем тук.

* * *

Естествено, беше невъзможно да се наприказваме с Парване на първото си виждане. Нужни ни бяха дълги дни и нощи. Разбрахме се в петък от сутринта да отида с децата у тях. Беше много хубав ден. През живота си не бях приказвала толкова много, за щастие годините и дългата ни раздяла не бяха успели да ни отчуждят. Все още си говорехме по-свободно една с друга, отколкото с всеки друг. Винаги ми е било трудно да споделям и необходимостта през тези години да пазя тайните на Хамид ме бе отучила да говоря непринудено. Сега можех да разкрия на Парване най-съкровените си тайни. Бях намерила приятелката си и вече никога нямаше да я загубя. За щастие те много бързо си уредиха нещата и след кратък престой в Германия Парване се премести със семейството си в Техеран. Мъжът й се зае с лекарската си практика, а тя си намери работа на половин ден в Ирано-немското дружество. Разказала на съпруга си за живота ми, а той много се впечатлил и започна да се чувства някак отговорен за нас. Децата ни също се сприятелиха и си играеха много хубаво. Парване непрекъснато измисляше как да ги забавлява. Водеше ги на кино, на разходки, на басейн. С появата на Парване животът ми доби нова форма и цвят. И децата ми, които бяха унили и самотни — особено след като Фати роди, отново живнаха.

* * *

Изтече още една година. Свижданията с Хамид станаха почти редовни. Веднъж в месеца вземах и децата с мен. Но след всяка среща с него те ставаха някак различни и им трябваше седмица да дойдат на себе си. Масуд ставаше по-тих и по-тъжен, а Сиамак — по-необуздан и по-сприхав. Хамид при всяка среща ми се струваше някак остарял, но аз се радвах на тези посещения. Ходех в университета, всеки семестър вземах най-необходимите курсове, а в службата ме назначиха на постоянен договор. Още не се бях дипломирала, обаче ми възлагаха отговорна работа и всички ме уважаваха. Господин Заргяр ме държеше под наблюдение с авторитетния си проницателен поглед и с голяма увереност ми доверяваше материалите си. Господин Ширази, който ми беше станал най-добър приятел, вече не ми създаваше главоболия, въпреки че от време на време бе намусен и нито се водеше, нито се караше. Хиляди пъти устройваше шумни скандали и влизаше в пререкания, от които страдаше най-много той самият. Стараех се да го откажа от черногледството му и да му обясня, че никой не му е враг, че в ничии думи не се крие подтекст. В отговор декламираше: „Страхът прогони доверието от сърцето ми, съмнението сега е моя любима“.

Не се чувстваше комфортно сред никое множество, не се присъединяваше към никоя групичка, във всяко действие откриваше следите на политическите предатели. Смяташе всички за продажници и раболепни слуги на режима. Колегите нямаха нищо против присъствието му, но той самият странеше от тях.

— Не ви ли омръзва самотата? — попитах го веднъж.

В отговор изрецитира:

На скръбта любим съм аз,

за очите ми светлик е самотата,

като свещ изгарям във тъгата.

За мен е като слънце, като море е в мен —

навеки безнадежден и безкрайно сам.

Един път господин Заргяр му подхвърли на шега:

— Ама много навътре го вземаш! Положението не е толкова страшно, колкото ти се струва. До известна степен такива проблеми има във всяко общество. И на нас не ни се нравят много неща, но не правим от мухата слон и не страдаме.

А Ширази отвърна:

Махни се, не разбираш кое ме мен терзае —

бълнуващият в плам единствен знае.

Необяснимо е, че други не горят така,

а на мен приписват лудостта.

Веднъж Ширази влезе в ожесточен спор с генералния директор, затръшна вратата и напусна кабинета му. Всички го наобиколиха, за да се помъчат да оправят нещата.

— Човече, смири се малко, в края на краищата тук е учреждение, а не хан — рече някой. — Понякога трябва да си затраеш.

В отговор Ширази извика:

Не скланям глава пред подляри.

Такъв съм аз, знайте го, нисши твари.

— Ага, не бива да сте толкова чувствителен. Така не може да се живее.

Ядосан кресна:

Бъди лъв, но се напъхай в овча кожа

и като всички малодушен стани.

— Господин Ширази, успокойте се, не може да напуснете просто така. Все някъде трябва да се задържите на работа.

— Може.

Докога ще търпя тез несгоди?

Ножът до кокал ме прободе.

— Добре, какво мислите да правите сега?

— Отивам си. Трябва да се махна оттук…

Навсякъде цари страх, ужас и боязън —

това е участта ми тук — ама че съблазън!

След това той бързо напусна страната. В деня, в който дойде да си вземе нещата от офиса, се сбогува с мен и каза:

— Поздрави своя мъж герой и му предай от мен следното:

Не само Мансур Халладж^[5] срещнал е смъртта.

Кажеш ли истината — намираш гибелта.

След като си замина, в службата се възцари покой. И дори господин Заргяр, който се разбираше с него, като че ли в последно време вече не можеше да го издържа. Но споменът за Ширази, дълбоката му тъга и терзанията му завинаги останаха в съзнанието ми. Те станаха причина да се постарая горчивият опит в живота на децата ми да не намери отражение в душите им. Стараех се да създам у дома весела обстановка, така че те да не забравят да се смеят, а тъгата и омразата да не покълват в сърцата им. Организирах състезание по разказване на смешки и всеки, който разкажеше своя шега, получаваше награда. Опитвахме се също да се имитираме, исках да се научат да се надсмиват над себе си и проблемите си. Упражнявахме се да говорим на различни диалекти, насърчавах ги да пеят и да слушат силна музика и весели песни. Танцувахме. Вечер бях капнала, но играех с тях, гъделичках ги, а те се превиваха от смях. Устройвахме си и бой с възглавници, докато най-сетне не легнеха да спят. Това ме изтощаваше, но нямах друг изход, трябваше да запазя приятната атмосфера вкъщи, за да се реванширам за отсъствията си, да влея радост, след време да не гледат на света през очите на господин Ширази.

* * *

Фати много скоро след сватбата си стана майка на красиво момиченце с лешникови очи. Нарекоха я Фирузе^[6]. Децата много я обичаха. И най-вече Масуд, който винаги бе готов да си играе с нея. След смъртта на мъжа си Парвин ханом получи свобода и спокойствие, особено след като преди това най-после успя да прехвърли къщата на свое име. Но никога не го спомена с добро и така и не му прости за всичко, което й бе сторил. След това тя започна да прекарва повече време с нас. Всеки път, когато ми се наложеше да закъснея, тя оставаше при децата, свършваше голяма част от домакинската работа, за да мога аз да си отпочина и да имам повече време за синовете си. Чувстваше се виновна за съдбата и самотата ми и със специалната привързаност, която изпитваше към мен, се стараеше да се реваншира.

* * *

По настояване на Махмуд Али отиде да поиска ръката на дъщерята на един от хаджиите от пазара, който бе уважаван търговец. Официално се разписаха и решиха есента да вдигнат тежка сватба в зала, в която мъжете и жените да празнуват отделно. Този съюз се осъществи по желание на Махмуд, затова той обеща всякаква помощ и безпрекословно прие всички идиотски прищевки на семейството на булката, които приличаха по-скоро на търговска сделка от древните времена, отколкото на приготовления за сватба. А когато татко се възпротиви, че не може да поеме всички разходи, и попита що за безумици са това, той простичко обясни:

— Капиталовложение. Парите много бързо ще ни се върнат. Чакай само да видиш какъв чеиз ще донесе булката, а и ние покрай баща й какви сделки ще направим.

* * *

Междувременно Ахмад напълно се откъсна от нас. Никой не желаеше да говори за него, стараеха се, доколкото е възможно, да не споменават дори името му. От доста време вече татко официално го бе изгонил от къщата и сподели с мен:

— Благодаря на бога, че не знае къде живееш, иначе кой знае как щеше да те изложи или дори да те намушка с нож.

Ахмад пропадаше толкова стремглаво, че всички бяха загубили надежда той някога да се оправи. Само Парвин ханом все още се срещаше с него и тайничко го споменаваше пред мен:

— Не бях виждала човек, който толкова упорито да се самоунищожава. Жалко, какво хубаво момче беше! Ако го видиш сега, няма да го познаеш. Помни ми думата, в най-скоро време ще открият трупа му в някоя канавка в долната част на града. Жив е само благодарение на грижите на майка ти. Ама пред никого не го споменавай, чуваш ли. Ако баща ти научи, ще й откъсне главата. Горката женица, все пак е майка, а той й беше любимецът. Сутрин, когато баща ти отидеше на работа, Ахмад пристигаше у вас. Майка ти му слагаше да се нахрани, правеше му кебап, даваше му чисти дрехи, измиваше го и ако има, му пъхаше пари и нещо за ядене в джоба. Обаче само някой да й намекне, че Ахмад е на хероин, очите му ще избоде. Бедничката, все още се надява, че той ще се оправи.

* * *

Предсказанието на Парвин ханом много скоро се изпълни, но Ахмад също вкара в гроба и баща ми. Брат ми бе толкова изпаднал, че за пари бе готов да върши всичко. Отново в абстиненция и останал без пари, той влязъл у нашите, за да вземе килима и да го продаде. Обаче татко го сграбчил и се помъчил да му го издърпа, но получил тежка сърдечна криза, тъй като болното му сърце не можело да издържи на напрежението и на схватката. Откарали го в болница, където една седмица беше на легло. Няколко дни прекарах пред вратата на спешното. Когато състоянието му се подобри, го преместиха в отделението. Всеки ден ходех с децата да го виждам. Сиамак, който напоследък много се бе източил, свободно влизаше с мен, а на Масуд, след хиляди молби и увещания, само два пъти разрешиха да се види с дядо си. По време на свижданията Сиамак не отронваше дума, през цялото време седеше до дядо си и държеше ръката му в своята. Напразно се надявахме състоянието му да се подобри. Последва втори масивен инфаркт. Върнаха го в интензивното и след двайсет и четири часа предаде богу дух. Така загубих единствената си истинска опора и закрила в живота. Откакто Хамид бе в затвора, се чувствах изолирана и сама, но след смъртта на баща си разбрах, че съществуването му дори отдалеч е било като разперено над мен крило, а светлината на неговото присъствие е озарявала най-тъмните мигове на живота ми. След като той си отиде, контактите ми с онази къща станаха вяли. Цяла седмица не спрях да плача, но когато се опомних и се огледах около себе си, установих, че скръбта ми не може да се сравни с мълчаливата тъга и мъка на Сиамак. Това дете, което не проля и сълза, бе като балон, който всеки миг можеше да се спука.

— Жалко, че баща ти толкова много обичаше това дете, а то не проля и сълза за него дори когато го полагаха в гроба. Не съм очаквала такова нещо — нареждаше скръбно мама.

Беше ми ясно, че състоянието му е много по-сериозно, отколкото изглежда на пръв поглед.

Един ден оставих Масуд у Парване и със Сиамак отидохме на гроба на ага джан. Синът ми стоеше над мен като тъмен облак и се стараеше да гледа на другаде и в мислите си да бъде надалече от това място. Започнах да говоря за баща си и за спомените, които имам с него. За обичта му и за липсата му. Не след дълго го накарах да седне до мен и пях погребални песни, докато Сиамак избухна в сълзи. Плака до вечерта, а когато Масуд се прибра и го видя, и той ревна. Оставих ги да плачат, докато стана време да лягат, за да им олекне. Трябваше да излеят цялата мъка от мъничките си сърца. След това ги накарах да седнат и ги попитах:

— Според вас какво трябва да правим, за да запазим жив спомена за него? Той какво очаква от нас, ние как трябва да живеем, за да е доволен от нас? Аз стигнах до извода, че трябва да се опитаме да се върнем към обичайния си начин на живот, за да запазим вечен спомен за него, трябва да продължим както преди.

* * *

Не бяха изминали и три месеца от смъртта на ага джан, когато Ахмад бе сполетян от такъв край, какъвто Парвин ханом предвиждаше за него. Уличен метач открил трупа му на една от пресечките в долната част на града. Али отиде да го разпознае. Нямаше погребална церемония и освен ханом джан, която се прегърби от мъка, никой не плака за Ахмад. Чувствах се виновна, че не скърбя за смъртта му, но дълго време, щом се сетех за него, неясна тъга стисваше сърцето ми.

Естествено, при тези условия Али не можеше да вдигне сватба. Затова той се видя принуден без много шум да доведе жена си в бащиния дом, който ага джан от няколко години бе прехвърлил на името на ханом джан. Отчаяна и самотна, мама се оттегли и остави къщната работа в ръцете на новата си снаха. Така вратата на къщата, единствено мое убежище в тежки моменти, завинаги се затвори за мен.

Бележки

[1] Под това име до Ислямската революция през 1979 г. в Иран се произвежда прочутият Ситроен 2CV. След национализацията иранската компания продължава да произвежда Жиан без участието на „Ситроен“. — Б.пр. ↑

[2] Съкр. от „Сазман-е етелаат ва амният-е кешвар“ (Организация за информация и безопасност на страната), тайна полиция, основана от Мохамад Реза Пахлави със съдействието на ЦРУ и действаща от 1957 до 1979 г. — Б.пр. ↑

[3] Тринайсетият ден след Ноу руз. Тринайсет се смята за нещастно число, затова на този ден всички излизат на открито, за да изнесат бедите от дома си. — Б.пр. ↑

[4] На тази дата през 1953 г. при операция „Аякс“ на британските и американските разузнавателни служби е свален министър-председателят д-р Мохамад Мосадег. Много учени предполагат, че насилственото му сваляне е било мотивирано от британско-американското противопоставяне на опита на Мосадег да национализира иранския петрол. — Б.пр. ↑

[5] Абу Абдуллах ал Хусейн ибн Мансур Халладж (858–922) — ислямски богослов и мистик, представител на суфизма. — Б.пр. ↑

[6] Тюркоаз (перс.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Паринуш Сании Моята орис (3)

Метаданни

Данни

Моята орис

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

Паринуш Сании
Моята орис (3)