Паринуш Сании
Моята орис (8)

Осма глава

В живота ми винаги се появяваха периоди, когато мога да си поема въздух и да възвърна силите си, но колкото по-дълъг беше покоят, толкова по-силен бе следващият шок. Това бе причината в най-хубавите моменти да изпитвам скрита тревога и сърцето ми да се свива.

Със заминаването на Сиамак се разреши основният проблем в живота ни. Независимо че страдах от неговото отсъствие и понякога мъката ми беше непоносима, никога не съжалих за своето решение и не пожелах той да се върне. Разговарях със снимката му, пишех му подробни писма, за да бъде в течение на всичко случващо се с нас и да не се отчужди. Масуд беше толкова мил и спокоен, че не само не създаваше проблеми, ами разрешаваше моите. Бурните години на пубертета изкара сдържано и търпеливо. Считаше се отговорен за нас и се нагърбваше с всичко, затова се стараех да не злоупотребявам с неговата доброта и всеотдайност и да не изисквам повече, отколкото този току-що пораснал младеж можеше да понесе. Той обаче не беше съгласен. Често ме гледаше разтревожено:

— Страх ме е да не се разболееш, иди да спиш! — настояваше, заставаше зад мен и ме масажираше.

— Не, синко. Не се тревожи, никой не се е разболял от работа. Умората от нея си отива след една нощ спокоен сън или два дни почивка седмично. Всъщност може да се разболееш от липса на работа, от тревожни мисли и опънати нерви. Работата е същността на живота.

Той бе не само мой син, но и мой партньор, приятел и съветник. Споделяхме си всичко. Бяхме истинско семейство. Масуд твърдеше, че не се нуждаем от никого. Единственото ми притеснение беше, че по-късно в живота обществото може да се възползва от добрия му нрав и от готовността му винаги да се раздава за другите, както правеше палавата му сестра, която само с целувка, сълза или молба успяваше да го принуди да направи, каквото тя поиска. Масуд се държеше с нея като отговорен баща. Записваше я в училище, разговаряше с учителите, водеше я до училището, прибираше я след часовете и й купуваше всичко необходимо. По време на бомбардировки я прегръщаше и я скриваше под стълбището, а аз се разтапях от удоволствие, като наблюдавах нежната привързаност помежду им. В същото време изобщо не се радвах като останалите майки по света, че синът ми расте, напротив — дори се страхувах. Страхът ми се засилваше още повече заради проточилата се война. Всяка година си казвах, че до следващата всичко ще приключи и Масуд няма да бъде мобилизиран. Обаче краят на войната не се виждаше. Новините за гибелта на съседските деца ме ужасяваха, а вестта за смъртта на Голам Али направо ме разтърси. Никога няма да забравя последната ни среща. Учудих се, когато го видях да стои пред вратата на къщата ни. От няколко години не го бях виждала. Не знам дали заради военната униформа, или заради нещо странно дълбоко в погледа му, изглеждаше много по-голям. Във всеки случай това не бе предишният Голам Али. Изненадана отговорих на поздрава му и веднага попитах:

— Случило ли се е нещо?

Погледна ме с укор и отвърна:

— Трябва ли да се е случило нещо, за да дойда да ви видя?!

— Не. Разбира се, че не, момчето ми. Добре дошъл си, но понеже за пръв път правиш подобно нещо, се учудих. Влез!

Децата не бяха вкъщи. Той имаше измъчен вид. Сипах му чай и се опитах да разведря обстановката, разпитвайки за всички от семейството, без да споменавам униформата му или за това, че той е на фронта, сякаш се боях от тази тема. В моите очи войната беше само страх, сълзи, кръв и смърт. Когато най-накрая замълчах и седнах срещу него, той започна:

— Лельо, дойдох, за да ти поискам прошка.

— Ех, момчето ми! Че какво си сторил? Случило ли се е нещо?

— Знаеш, че бях на фронта. Сега съм в отпуск и пак ще се върна, нали е война. Дано бог е милостив и ми позволи да загина като мъченик.

— Господи, синко, какви са тези приказки? Не дай си боже да те сполети нещо лошо! Та ти си в разцвета на младостта!

— Лельо, това не е нещастие, а благословия. Всъщност е най-голямата ми мечта!

— Не говори така! Умът ми не го побира. Помисли за бедната си майка. Ако те чуе какви ги говориш, бог знае какво ще стане… Не мога да разбера как въобще те пусна да отидеш на фронта! Нали знаеш, че съгласието на родителите е най-важното?

— Как да не знам? Първо нейното съгласие поисках. В началото плака много, не ми разрешаваше, но я заведох в онзи хотел, в който са настанени пострадалите от войната. Казах й: „Виж на какви мъки са подложени хората. Мой шиитски дълг е да браня исляма, родината и невинно страдащия ни народ. Нима искаш да ми попречиш да изпълня дълга си на шиит?“. Лельо, майка ми е истински вярваща. Според мен вярата й е много по-силна от тази на баща ми. „Коя съм аз, че да преча на божията воля! Ако Той е съгласен, и аз съм съгласна“ — отвърна ми тя.

— Добре, момчето ми, но можеше да отидеш, след като завършиш училище. Може би дотогава войната щеше да е свършила и ти щеше да имаш добър и съдържателен живот.

— Да, като баща ми. Това ли имаш предвид? — попита той с иронична усмивка.

— Добре де, какво му е на баща ти?

— Какви ги говориш, лельо?! На теб поне ти е ясно как стоят нещата! Не желая това! Фронтът е друго нещо. Това е единственото място, където се чувствам близо до Аллах. Не можеш да си представиш какво е усещането, как всеки се жертва с готовност. Имаме една цел. Никой не говори за пари. Никой не говори за положение. Никой с нищо не се хвали. Никой не търси изгода. Това е съревнование по себеотдаване и жертвоготовност. Да знаеш как момчетата се надпреварват да бъдат на предните линии. Там има истинска вяра, без лицемерие и без лукавство. На фронта се запознах с истински мюсюлмани, които пет пари не дават за материалните облаги. Около тях чувствам покой, чувствам се по-близо до бога.

Навела глава, размишлявах над изпълнените с вяра думи на този пораснал младеж, който бе открил истината. Не след дълго той с мрачен глас наруши възцарилата се тишина:

— Когато напоследък започнах да ходя с татко до магазина, ми бе неприятно от онова, на което ставах свидетел. Започнаха да ме гризат съмнения. Не си идвала у нас и не си виждала новата ни къща.

— Не, не съм. Чух, че е много голяма и красива.

— Да, голяма е. Колкото искаш голяма! Човек се губи в нея. Има места, които дори не знаем за какво са. Но, лельо, тя е конфискувана. Не разбираш ли, конфискувана?… Не знам как баща ми, който все говори за вяра и набожност, се съгласи да живеем там. Колкото и да го убеждавах, че в тази къща не може да се чете намаз, че нямаме съгласието на собственика й, той само отвръщаше: „Той няма думата! Бил е крадлив мошеник, избягал след революцията. Да не искаш да кажеш, че когато сме взели нещо от крадец, нямаме право да го ползваме, защото не сме го питали?“. Думите и действията му ме объркват. Искам да избягам. Желая да бъда истински мюсюлманин, не като него.

Накарах го да остане за вечеря. Когато започна да се моли, потръпнах от чистотата на вярата му.

На сбогуване Голам Али ме целуна.

— Моли се да загина като мъченик! — прошепна ми той.

* * *

Племенникът ми постигна мечтата си, а аз дълго време оплаквах загубата му. Но дори по този повод не можах да стъпя в къщата на Махмуд. Майка ми много се обиди. Обвини ме, че съм злопаметна и безсърдечна, но не зависеше от мен, просто нямах сили да стъпя в онази къща. След няколко месеца срещнах Ехтерам Садат при мама. Изглеждаше грохнала и сломена. Кожата на лицето и около гушата й бе увиснала. Щом я зърнах, неусетно заплаках. Прегърнах я. Нямах представа как да утеша майка, изгубила сина си. Едва промълвих обичайните думи. Тя леко ме отдели от себе си и заяви:

— Поздрави ме! Синът ми стана мъченик, а това не е повод за печал.

Смаях се. Погледнах я невярващо и изтрих сълзите си с ръка. Как можеше да поздравиш майка, изгубила сина си?!

След като си тръгна, попитах майка си:

— Наистина ли Ехтерам Садат не скърби за сина си?

— Какви ги приказваш, дъще?! Нямаш представа какво й е! По този начин се утешава. Силната й вяра й помага да го понесе.

— Не знам, не го разбирам. За Ехтерам може да си права, но съм сигурна, че Махмуд се е възползвал и е извлякъл дивиденти от смъртта на сина си.

— Боже, жива да не бях! Какви ги приказваш, момиче? Изгубиха детето си, а ти говориш зад гърба им такива глупости!

— Добре познавам Махмуд. Искаш да ми кажеш, че не е извлякъл полза? Нима е възможно? Тогава откъде идват всичките пари?

— Нали е търговец бе, маменце! Защо му завиждаш? Всеки човек си има отредена орис.

— Ооо, я стига! Сама знаеш, че чисти пари не се изкарват лесно! Чичо Аббас не е ли търговец? Започна трийсет години преди Махмуд — как тогава си остана с един магазин, а Али ага, който започна скоро, сега се къпе в пари. Чух, че купил къща за няколко милиона.

— Сега пък с Али се захвана! Слава богу, децата ми са умни и набожни и бог им помага. Други пък са нещастни като теб. Бог така е пожелал. Човек не бива да е толкова завистлив.

* * *

Дълго време не ходих да видя майка си. Посещавах Парвин ханом, но никога не се отбивах при нея, нямах желание. Дори да беше права, че завиждам, не можех да приема, че когато хората търпят бедите и несгодите на войната, братята ми забогатяват все повече и повече! Не, това не беше човешко и аз го считах за грях!

* * *

Спокойните дни от живота ми преминаваха сред война, в относителна бедност, много трудности и тревоги за бъдещето. Година след заминаването на Сиамак, майката на Хамид почина от рак, който се разви много бързо. С цялото си същество копнееше да напусне този свят. Имах чувството, че сама ускорява болестта. Въпреки тежкото си състояние не ни забрави в завещанието си. Накара дъщерите си да обещаят, че няма да ни оставят да скитаме бездомни. Разбира се, знаех, че Мансуре има пръст в тази работа. По-късно тя се противопостави на сестрите си и направи всичко възможно да осъществи желанието на майка си. Мъжът й, който беше строителен инженер, бързо разруши къщата и на нейно място построи няколко етажна сграда, като през цялото време избягваше всякакви строителни работи от страната на двора, в която живеехме ние, за да не се наложи да се местим. Две години живяхме в кал, мръсотия и шум, докато красивата четириетажна къща бе завършена. На всеки етаж имаше по два апартамента от по сто и петдесет квадратни метра, с изключение на третия етаж, където имаше един апартамент от триста квадратни метра, в който живееше Мансуре. На нас дадоха апартамент на първия етаж, който се намираше над паркинга, а съседният стана офис на съпруга на Мансуре. Вторият етаж беше за Маниже. Тя живееше в единия апартамент, а другия даваше под наем. Монир пък даваше и двата си апартамента на четвъртия етаж под наем. Когато Сиамак разбра, че ние имаме само един апартамент, каза ядосано по телефона:

— Трябва да ни дадат още един, за да го давате под наем и така да си помагате финансово. Дали са ви само половината от полагащото ни се!

— Сине, ти още не се отказваш, а? — отвърнах през смях. — Трябва да сме благодарни и на това, можеха и нищо да не ни дадат. Помисли си, че станахме собственици на чист и красив новопостроен дом, без да плащаме нищо. Трябва да сме много доволни и благодарни.

Нашият апартамент бе готов по-рано от останалите, за да освободим стаите в края на двора и да се застрои и там. Бяхме много радостни, че имаме три хубави спални. Всеки от нас си имаше собствена стая. Можех да си отдъхна от шумните игри на Ширин, с която преди деляхме една стая, а тя — от моя ред и от забележките ми. Масуд бе доволен от светлата си и красива стая и продължаваше да смята, че Сиамак ще живее с него.

* * *

Годините минаваха бързо. Масуд завършваше училище, а войната продължаваше. Всяка година приключваше с отлични оценки и моето безпокойство се засилваше.

— Защо бързаш толкова, сине? Дипломирай се след една-две години!

— Какво говориш, майко? Искаш да направя така, че да повтарям?

— Какво толкова? Иска ми се да останеш в училище, докато войната свърши.

— За бога, не! Трябва по-бързо да порасна, да сваля товара от плещите ти. Искам да работя. Не се безпокой за военната служба. Обещавам ти, че ще успея да вляза в университета и ще отложа с няколко години.

Сърце не ми даваше да го разочаровам и да споделя притесненията си, че системата на политически подбор в университета няма да позволи той да бъде приет.

* * *

Най-накрая с много труд и денонощно учене взе диплома с отлични оценки и се яви на приемен изпит. И двамата знаехме, че шансовете да го приемат с подобно семейно досие са малки, но се стараехме да не го показваме.

— Нямам политическо минало. Всички училища бяха доволни от мен. При проучване те ще ме защитят — казваше понякога Масуд, за да ме утеши или по-скоро да окуражи себе си.

Но уви! По политически причини бързо-бързо бе лишен от възможността да влезе в университет, а когато научи новината, въпреки присъщата си сдържаност и хладнокръвие, Масуд удари с юмрук по масата, изхвърли книгите си през прозореца и заплака неутешимо. Всичките ми надежди за неговото бъдеще отиват на вятъра — заплаках заедно с него и нямах сили да го утеша.

После насочих всичките си мисли и усилия към това да го отърва, защото до няколко месеца предстоеше да го вземат в казармата. Сиамак и Парване се обаждаха от Германия и настояваха на всяка цена да го изпратя там.

— Не могат да ви оставя сами, а и откъде ще вземем пари? Тъкмо върна заемите, които взе за заминаването на Сиамак — възразяваше Масуд.

— Парите нямат значение. Ще намеря отнякъде. Важното е да открием сигурен човек.

Това обаче не беше никак лесно. Разполагах само с един телефонен номер. Позвъних на онова кодово име „Махин ханом“. Вдигна мъж, който потвърди, че е той, но гласът му не беше същият. Заговори ме. Зададе ми странни въпроси. Изведнъж се усъмних, че е клопка. Не дадох друга информация и затворих телефона. Помолих за помощ Бахман хан, който бе придружил Сиамак и Ардешир до Захедан. Поразпита и ми съобщи, че онази банда е била заловена и контролът на границата вече е засилен. Научих за случаи, при които младежите били залавяни на границата или контрабандистите им взимали парите, а после са ги изоставяли в пустошта. Не знаех какво да правя.

— Какво толкова се притесняваш, нима синът ти е от друго тесто. Дълг на всички младежи е да се бият за родината си като Голам Али?! — заяви ми Али.

— Ако някой трябва да воюва, това сте вие, защото се възползвате от облагите, които ви дава тази страна. Ние тук сме чужденци. Пренебрегвате ни. Нямаме никакви права. Парите, общественото положение, уважението, спокойният живот, всичко е за вас, а синът ми, който е толкова способен, дори няма правото да учи, да продължи образованието си и след това да работи в тази страна. Отвсякъде го отхвърлят поради възгледите на близките му, които той всъщност не споделя. По прищявка на коя религия е необходимо да се жертва за тази страна? — отвърнах му ядосано.

Единственото ми желание бе да предпазя и да задържа сина си, друго не ме интересуваше. Бях объркана и замаяна, не откривах никакъв вариант да го изведа извън страната, а той самият по никакъв начин не ми помагаше.

— Не е толкова лесно да намеря някого — казваше той и непрекъснато спореше с мен: — Защо се измъчваш? Две години военна служба не е кой знае какво. Дълг на всеки е да брани страната си и аз ще отида. След това лесно ще взема паспорт и с по-малко средства законно ще напусна страната.

— Да, но това е война, не е шега работа — възразявах аз. — Не дай боже нещо да ти се случи, аз какво ще правя?

— Кой е казал, че всеки войник загива? Виж колко много се върнаха живи и здрави. Всяка работа крие рискове. Да не мислиш, че незаконното преминаване на границата е по-малко опасно от войната.

— Но много загиват. Забрави ли горкия Голам Али?

— Уф, майко, не го приемай толкова навътре. Смъртта на Голам Али много те стресна. Обещавам ти, че ще се върна жив и здрав. Твърде възможно е войната да свърши, докато получа повиквателна или докато премина обучението. Защо си се уплашила толкова? Ти беше единствената жена, която през всичките тези години не се страхуваше от сирените, ракетите и бомбардировките и винаги разсъждаваше логично. Казваше, че вероятността ракета да удари къщата е колкото тази да катастрофираш с кола. Не мислим всеки ден, че ще катастрофираме, не трябва да мислим и за ракетите. Сега защо не следваш тази логика? Никоя от майките на другите момчета не прави така.

— Когато вие сте с мен, от нищо не се страхувам. Не знаеш какъв страх ме обзема, когато се разнесе ужасяващият вой на сирената, направо умирам, докато се добера до вас. И сега е така — ако ме изпратят с теб на фронта, изобщо няма да трепна.

— Що за небивалици! Искаш да отида и да кажа, че без майка си никъде не отивам! Искам с мама!

Винаги правеше така, обръщаше на шега моите опасения и приключваше разговора с целувка.

* * *

Ето че дойде денят, в който той заедно с още хиляди младежи замина за обучение в казармата. Мъчех се да приема факта с разум и оптимизъм. Молитвеното килимче денонощно бе разпънато, а ръцете ми — вдигнати за молитва, та дано тази война свърши по-скоро и скъпите ни рожби се върнат в прегръдките на семействата си. През седемте години война до този момент не бях изпитвала такъв непрестанен страх и тревога. Всеки ден виждахме траурни процесии на загинали във войната. Не си спомням дали по онова време докарваха повече ранени и загинали, или винаги е било така, но просто не съм ги забелязвала. Където и да отидех, срещах майки в моето положение. Всички бяха примирени, със страх в очите. С тихи и приглушени гласове си вдъхвахме една на друга кураж, но всички отчаяно знаехме, че не сме добри в лъжата.

* * *

Обучението приключи, но чудото не стана и войната не свърши. Усилията ми да пратя Масуд на по-безопасно място не дадоха резултат и един ден, стискайки ръчичката на Ширин, го изпратих на фронта. В униформата изглеждаше пораснал. Светлите му и благи очи се взираха в нас притеснено. Не успях да се сдържа и заплаках.

— Мамо, моля те, трябва да се овладееш, трябва да се грижиш за Ширин. Погледни майката на Фарамарз колко стоически го понася! Виж другите как спокойно се сбогуват със синовете си и им вдъхват кураж — постоянно повтаряше той.

Обърнах се и се огледах. Според мен всички майки плачеха, дори по лицата им да не се стичаха сълзи.

— Добре, синко. Не се тревожи. Ще се оправя. След един час ще съм добре. До няколко дни ще свикна.

Целуна Ширин и се опита да й се усмихне.

— Обещай ми, че като се прибера, ще си щастлива, здрава и силна, както винаги! — прошепна в ухото ми.

— Ти обещай, че ще се прибереш жив и здрав!

Взирах се в лицето му, докато не се изгуби от погледа ми. Сякаш исках да запечатам в ума си чертите на лицето му. Неволно и напълно безсмислено се затичах след влака.

* * *

Мина седмица, докато приема, че е заминал, но не свикнах с отсъствието му. Освен мъката, че е далеч, и притесненията ми заради опасностите, които го заплашваха, чувствах липсата му и във всекидневието. След заминаването на Масуд разбрах колко много ми е помагал с къщната работа и какъв тежък товар е свалял от плещите ми, който сега, в неговото отсъствие, утежни още повече живота ми. Колко егоистично след известно време започваме да приемаме помощта на другите като даденост и въобще не оценяваме онова, което правят за нас. Сега, когато се налагаше да се справям сама с всичко, ми ставаше ясно колко много усилия е полагал. Всичко, което трябваше да свърша, ми напомняше за него и сърцето ми се свиваше.

— Когато екзекутираха Хамид, бях нещастна, страдах, но истината беше, че неговата смърт не се отрази на нашия живот, тъй като той никога не се бе ангажирал с нищо вкъщи. Скърбяхме единствено поради загубата на скъп човек. След няколко дни животът се върна към обичайното си русло, защото след смъртта му нищо не се промени. Но липсата на хората, които помагат в дома и семейството, се усеща по-осезаемо и е много по-трудно да забравиш тях — споделих с Фати.

* * *

Изминаха три месеца, докато се научим да живеем без Масуд. Ширин, която бе весело и палаво дете, вече по-рядко се смееше и поне веднъж всяка вечер се разплакваше по някакъв повод. Аз самата намирах успокоение единствено докато се моля. С часове стоях на молитвеното килимче и забравях за себе си и за хората около мен. Често не забелязвах, че Ширин не е вечеряла или е заспала пред телевизора или над тетрадките си. Масуд използваше всеки удобен случай да позвъни. Когато разговарях с него, се успокоявах за двайсет и четири часа и се убеждавах, че той е жив и здрав, но после безпокойството постепенно се връщаше и дори се усилваше, както камък, пуснат по наклон, непрекъснато набира скорост.

* * *

Когато минаха две седмици без никаква вест от него, се притесних. Позвъних в къщата на приятеля му, с когото бе заминал на фронта.

— Госпожо, много е рано за притеснения — заяви сериозно майката на Фарамарз и в думите й имаше логика. — Мисля, че вашият син ви е свикнал лошо. Не е на гости у леля си! Няма постоянно телефон на разположение! Понякога ги изпращат на места, където дори баня няма, какво остава за телефон. Поне месец изчакайте!

Много е тежко цял месец да нямаш новини от любимия си син, който живее под дъжд от оръдеен огън, но аз изчаках. Опитвах се да си намирам занимания. Стремях се да запълвам цялото си време с работа, въпреки че мислите ми бяха далеч от това, което вършех, и не можех да се концентрирам.

След два месеца най-накрая се реших да се обърна към съответната институция. Трябваше да го направя по-рано, но се страхувах от възможния отговор. За момент спрях с треперещи крака пред вратата на сградата. Нямаше как, трябваше да вляза. Упътиха ме към претъпкана с хора стая. На опашката чакаха сломени мъже и жени с пребледнели лица и зачервени очи, за да научат къде и как са убити децата им. Когато стигнах до бюрото, краката ми се подкосиха. Събрах последни сили и се овладях. Сърцето ми биеше в ушите и не чувах нищо друго. Служителят цяла вечност преглеждаше регистрите.

— Каква връзка имате с войника Масуд Салтани? — попита най-сетне.

На няколко пъти отворих уста, преди да успея да отроня, че съм негова майка. Сякаш му стана неприятно, намръщи се леко, наведе глава и отново запрелиства страниците, а след това с пресилена любезност ме покани да седна.

— Сама ли сте? Баща му не е ли с вас?

Сърцето ми щеше да изскочи. Преглътнах, помъчих се да овладея сълзите си.

— Не! Няма баща! Каквото и да е, кажете го на мен! — отвърнах с треперещ глас, който дори на мен ми се стори чужд. — Какво се е случило? Кажете ми, какво е станало? — продължих със сподавен вик.

— Нищо, ханом. Не се притеснявайте, нищо не се е случило. Успокойте се!

— Тогава къде е синът ми? Защо не се знае нищо за него?

— Не знам!

— Не знаете? Как така не знаете?! Вие го изпратихте, а сега ми казвате, че не знаете къде е!

— Вижте, ханом, истината е, че в този район е имало военни действия. Части от граничните области преминаваха ту в ръцете на едните, ту в ръцете на другите. Нямаме информация какво се е случило с всички войници. Водим разследване.

— Не разбирам какво говорите! Ако сте си върнали територията, вероятно все нещо сте открили.

Не исках да изрека, че са открили тяло, но той ме разбра.

— Не, ханом, досега не е открито тяло с отличителните особености и идентификационната плочка на вашия син. Поне аз не знам.

— Кога ще разберете?

— Не е ясно. В момента претърсват района. Засега не могат да се правят заключения.

Няколко жени ми помогнаха да стана от стола, майки като мен, които очакваха да чуят подобни новини. Едната ме заведе до вратата, като заръча на жената пред нея да й пази реда, сякаш беше опашка за купони. Не разбрах как съм стигнала до вкъщи. Ширин още не се беше прибрала от училище. Обикалях празните стаи и виках синовете си. Имената им ехтяха: Сиамак! Масуд! Виках ги все по-силно, сякаш се криеха някъде, а моите викове ги подканват да ми отговорят. Отворих скрина, прегърнах дрехите им отпреди години и започнах да ги мириша… Друго не помня. Ширин извикала лелите си. Доведоха лекар, който ми би няколко успокоителни. Отново започнаха ужасните кошмари и трескавият сън.

Садег хан и съпругът на Мансуре, Бахман хан, продължиха да проучват. Седмица по-късно казаха, че името му е в списъка с безследно изчезналите. Не разбирах. Какво означаваше това? Че се е изпарил във въздуха? Смелият ми син бе изчезнал и няма и следа от него. Сякаш никога не го е имало. Не беше логично. Трябваше да направя нещо. Една колежка ми бе споменала, че открили сина на сестра й в болница месеци по-късно. Не можех да седя и да чакам администрацията да направи нещо. Цяла вечер се борих с налудничавите си мисли и на сутринта, щом станах от леглото, знаех как ще постъпя. Половин час стоях под душа, за да премине ефектът от успокоителните. Сънливостта ми се изпари. Облякох се, погледнах се в огледалото — колко много ми бе побеляла косата! Парвин ханом, която през всичките тези ужасни дни бе неотлъчно до мен, се събуди и ме погледна.

— Какво става? Къде отиваш? — попита учудено тя.

— Отивам в онзи район! Сама трябва да прибера детето си!

— Как така сама? Няма да позволят сама жена да отиде на фронта.

— Близките болници мога да обиколя.

— Чакай, ще се обадя на Фати. Може би Садег ще се освободи и ще дойде с теб.

— Не искам. Защо да го товаря с моите проблеми? Какво е виновен, че е станал наш зет?

— Кажи на Али, даже и на Махмуд. В крайна сметка са ти братя, няма да те оставят сама!

— Знаеш, че говориш небивалици! — възразих с иронична усмивка. — Те повече от който и да е чужд човек са ме оставяли сама в трудни моменти. Трябва да отида сама. Така ще се чувствам по-спокойна да търся невинната си рожба. Ако някой дойде с мен, ще съм принудена да зарежа нещата наполовина.

* * *

Заминах за Ахваз с влак, в който повечето пътници бяха войници. Пътувах в едно купе с мъж и жена, които също бяха тръгнали да търсят любимия си син, но те знаеха, че синът им е ранен и е настанен в някоя от болниците в Ахваз.

Пролетният въздух беше горещ като през лятото. След близо осем години там в онази част за пръв път видях истинското лице на войната. Какво бедствие! Каква болка, разруха и хаос! Не зърнах нито едно усмихнато лице. Всички се суетяха, тичаха насам-натам, но движенията им напомняха на оплаквачите и гробарите по време на погребение — лишени от радост и живец. Дълбоко в очите им проблясваше нестихващ страх и тревога. Когото и да заговорех, бе някак тъжен.

Заедно с господин и госпожа Фарахани, с които се запознах във влака, обикаляхме болниците. Те откриха сина си, който бе ранен в лицето. Срещата им бе трогателна. Помислих си, че дори Масуд да е изгубил цялото си лице, ще го позная и по нокътя на крака му. Нямаше значение дали ще го открия инвалид, без ръце и крака, само да е жив, за да мога отново да го притисна в обятията си. Гледката на всички пострадали, ранени и осакатени младежи, които виеха от болка, ме побъркваше. Сърцето ми се късаше за всяка майка. Господи, кой е отговорен за това? Как не бяхме разбрали, че войната не е само периодични бомбардировки? Как въобще не сме прозрели дълбочината на това бедствие.

Навсякъде търсих, обърнах се към най-различни институции и най-накрая успях да открия човек, който в нощта на военните действия бе видял Масуд. Раните му тъкмо бяха зараснали и той изчакваше да го преместят в Техеран.

— Видях Масуд — обясни ми, като се опитваше да се усмихне окуражително. — Онази вечер вървяхме заедно. Той беше на няколко крачки по-напред, когато нещо избухна. Аз изгубих съзнание и не разбрах какво се е случило с останалите, но чух, че повечето убити и ранени от нашата рота са открити.

Уви, никой не знаеше какво се е случило със сина ми! Думите „безследно изчезнал“ ме смазваха, като с чук. На път за къщи почувствах, че бремето на болката ми е хилядократно по-тежко. Замаяна и объркана се прибрах и влязох направо в стаята на Масуд. Бързо извадих дрехите му, сякаш бях забравила да направя нещо. Стори ми се, че няколко ризи не бяха изгладени. Ами сега? Ризите на момчето ми бяха измачкани! Започнах да гладя, като че ли това беше най-важното нещо, което имам да свърша. Гладех невидими гънки по дрехите, но щом ги погледнех срещу светлината, отново ми се виждаха измачкани. И започвах отначало… Оле, колко много приказваше тая Мансуре, но аз усещах присъствието й само с малка част от съзнанието си.

— Фати джан, така е по-зле — дочух я по едно време да казва. — Вече наистина полудява. От два часа глади една риза на Масуд. Ако й бяха казали, че е загинал, щеше да е по-добре. Всичко вече щеше да е приключило и сега просто щеше да скърби.

— Не! — изскочих като див звяр от стаята и заявих: — Ако ми бяха казали, че е загинал, щях да се самоубия! Ако още съм жива, то е, защото храня надежда, че е жив.

Самата аз усещах, че съвсем малко ме дели от лудостта. Често се улавях да си говоря на висок глас с бог. Отношенията ми с него бяха прекъснати или по-точно враждебни, като между безпощадна сила и някой победен и отказал се от живота. Победеният нямаше какво да губи и в последните мигове на съществуването си бе намерил куража да говори, каквото му е на ума. Богохулствах. В моите очи бог беше като идол, изискващ жертвоприношение, и аз трябваше да отведа до жертвеника едно от децата си. Трябваше да избера едно от тях. На мястото на Масуд изпращах ту Сиамак, ту Ширин и с угризения на съвестта и силна омраза към себе си отново започвах да скърбя. Какво щяха да си помислят децата ми за мен, ако знаеха как жертвам едното за сметка на другото? Нищо не вършех, Парвин ханом дори насила ме вкарваше в банята да се изкъпя. Майка ми и Ехтерам Садат ме утешаваха, говореха ми за честта и високия ранг на мъченика. Ханом джан ми внушаваше страх от бога.

— Трябва да приемеш неговата воля. Всеки си има съдба. Ако той така е пожелал, какво можеш да направиш ти? — нареждаше тя.

— Защо ми е дал такава съдба? Не я искам, що за съдба е това?! — побеснявах аз. — Не страдах ли достатъчно?! Обикалях от затвор на затвор, колко пъти прах окървавените дрехи на любимите си хора! Бях сама, страдах, ден и нощ работих! Децата ми бяха едничката радост. Отгледах ги в размирно време. За какво? За да стане това ли?!

— Не богохулствай! — каза през сълзи Ехтерам Садат. — Това е божие изпитание.

— Докога ще ме изпитва? Господи, защо ми изпращаш толкова изпитания? Коя съм? Искаш да изпиташ мощта си, като ми пращаш беди ли? Не желая да преминавам през това изпитание. Искам си само детето! Върни ми го и нека не издържа този изпит!

— За бога! Не говори така, бог ще се разгневи! Да не би да си само ти! А останалите майки? Всяка жена, която има син на възрастта на нашите деца, се намира в същото положение. Някои са загубили по четирима-петима синове. Искаш ли да ги видиш? Не бъди толкова неблагодарна!

— Не си мисли, че като видя нещастието на другите, ще стана по-благодарна! Мъчно ми е за тях, за теб също ми е мъчно, както и за мен самата, защото загубих деветнайсетгодишния си син и това ме убива. Дори няма тяло, което да прегърна.

Очевидно бях започнала да приемам смъртта му, щом като за пръв път заговорих за тяло. Тези срещи влошаваха състоянието ми. Вече бях загубила представа за дните и месеците. Поглъщах с шепи лекарства за нерви и успокоителни. Люшках се между съня и реалността.

* * *

Една сутрин се събудих от неутолима жажда. Замаяна отидох в кухнята, за да си сипя чаша вода. Видях Ширин да мие съдовете. Изненадах се. Изобщо не й давах да върши къщна работа с малките си ръчички.

— Ширин, защо не си на училище? — попитах я аз.

Погледна ме учудено. С укор и с горчива усмивка каза:

— Мамо, училищата от един месец са разпуснати.

Изумена се заковах на място… Как така? Аз къде съм била?

— А изпитите? Взе ли си изпитите за третия срок?

— Да, мамо. Отдавна ги взех. Ти не разбра ли? — попита тя с горчивина.

Не, не бях разбрала. Колко много бе отслабнала! Колко бледа и тъжна беше! Колко егоистично се бях отдала на самосъжаление през всичките тези месеци и напълно бях забравила за нейното съществуване. Това малко същество навярно скърбеше, колкото и аз. Прегърнах я. Явно отдавна бе мечтала за този момент. Притискаше се, сякаш искаше да потъне в обятията ми. И двете заплакахме.

— Извинявай, миличка, извинявай! Нямах право да те забравям!

Тъжното лице на Ширин, толкова жадна за обич, бледа и слаба, се стовари като чук върху моята апатия и унес и ме накара да се събудя. Заклех се, че повече няма да посрещам трудностите по този егоистичен начин. Имах и друго дете, за което бях длъжна да живея. Трябваше да продължа.

* * *

Самотна и огорчена се върнах към живота. Стремях се да оставам повече в службата и да работя. Вкъщи изобщо не можех да се концентрирам. Реших да не плача пред Ширин. Тя имаше нужда от нормален и щастлив живот. Това деветгодишно момиче бе изтърпяло достатъчно. Помолих Мансуре да я вземе с тях на вилата им край Каспийско море, но Ширин не искаше да ме оставя сама. Нямах друг избор и тръгнах с тях. Вилата на Мансуре беше същата, като преди десет години, а северният бряг на морето ни посрещна отново с красотата си, връщайки ме в най-хубавите дни от живота ми. Сладките спомени отново оживяваха. В главата ми ехтяха гласовете на синовете ми, които си играеха. Зад гърба си усещах влюбения поглед на Хамид. С часове стоях и гледах как той и децата играят на топка, дори един път се наведох и им я подадох. Красивата гледка и гласовете от миналото се сляха в едно. Господи, колко бързо отмина това време! Късчето хубав семеен живот обхващаше само онези дни. Всичко останало е било болка и гняв.

Във всяко кътче оживяваха спомени. Понякога неволно разтварях обятия, за да прегърна завърналите се мои любими същества, но рязко се опомнях. Уплашена се озъртах наоколо да не би някой да ме е видял. Вечерта седнах на брега на морето. Потънала дълбоко в мисли, усетих ръката на Хамид върху рамото си. Присъствието му зад мен ми се струваше напълно естествено.

— Хамид, не знаеш колко съм изморена! — прошепнах.

Той притисна леко рамото ми, а аз положих глава на ръката му. Той леко погали косата ми. Подскочих, стресната от гласа на Мансуре:

— Търся те от час. Къде си?

Станах. Как бе възможно бляновете да бъдат толкова реални! Продължавах да усещам топлата ръка върху рамото си. Ако определението за лудост е прекъсване на връзката с реалността, аз бях стигнала до този момент. Можех да се отдам на това чувство и вечно да живея в този сладък унес, да се възползвам от свободата на лудите и да не чувствам никаква отговорност за това. Обсебването от лудостта, откъсването и пристъпването в света на мечтите ме бяха отвели до ръба на пропастта. Единствено споменът и отговорността за Ширин ме подтикваха да се съпротивлявам. Бързо взех решение да се върна обратно. Трябваше да се върна. Не издържах повече. Трудно се съпротивлявах на виденията. Страхувах се, че накрая те ще вземат връх над мен. Отново щях да рухна. На третия ден си събрах нещата и се прибрах в Техеран.

* * *

Беше топъл августовски ден, в два часа следобед, когато чух веселите викове на колегите си, тичащи из коридора на службата. Всички се поздравяваха. Алипур отвори вратата на стаята ми и извика, че войната е свършила. Не помръднах от стола. Как щях да реагирам, ако ми бяха съобщили тази новина преди една година?

* * *

Бе минало много време, откакто за последен път бях ходила до някакво военно учреждение. Сега като майка на безследно изчезнал войник се отнасяха с голямо уважение към мен, смятах подобно отношение за също толкова оскърбително, колкото обидите пред вратата на затвора, когато стоях като майка на муджахидин или съпруга на комунист. Не можех да го понеса.

* * *

Бе минал повече от месец от края на войната. Училищата все още бяха затворени. В единайсет часа сутринта вратата на стаята ми в службата се отвори, влязоха Ширин и Мансуре — някак променени и развълнувани. Уплашена станах, страхувах се да попитам какво се е случило. Ширин се хвърли да ме прегръща. Плачеше и не можеше нищо да каже. Мансуре ме гледаше втренчено и сълзите се стичаха по бузите й.

— Масуд! Жив е! Жив е! — успя да промълви най-накрая.

Строполих се на стола. Подпрях глава на облегалката и затворих очи. Ако в този момент сънувах, исках да остана така и никога да не се събудя. Ширин ме плесна през лицето с малките си ръчички, за да се увери, че съм жива.

— Мамо, стани! За бога, кажи нещо! — заумолява ме тя.

Отворих очи. Тя се усмихна и продължи:

— Обадиха се от щаба. Лично говорих с тях.

С поглед попитах какво са казали. Не помня дали някакъв звук се изтръгна от мен.

— Името на Масуд е в списъка с военнопленниците. В списъка на ООН.

— Сигурна ли си? Може би си чула грешно, трябва да отида и да проверя.

— Не! Когато Ширин дойде при мен, аз им се обадих. Говорих подробно с тях. Името на Масуд и цялата информация за него са в списъка. Обясниха, че скоро ще го разменят.

Не помня какво направих. Мисля, че започнах да танцувам като луда. След това се свлякох на земята в молитвена поза. Добре, че беше Мансуре. Избута насъбралите се колеги от стаята, за да не стават свидетели на лудостта ми. Трябваше да отида някъде. Не знаех къде. На някое свято място. Най-близкото, за което Мансуре се сети, беше гробницата на имам Салех^[1]. Страхувах се. Трябваше колкото се може по-бързо да поискам прошка за богохулството си. В противен случай щастието щеше да ми се изплъзне от ръцете. Хванах се за решетките около гроба на имама. Сто пъти повторих: „Господи, сгреших! Сгреших! Прости ми! Господи, ти си Велик! Ти си милостив, трябва да ми простиш! Обещавам, че ще извърша всички пропуснати молитви! Ще дам пари за милостиня! Ще ида на гроба на имам Реза! Още хиляди неща обещавам да направя!“. Обяснявах му защо бях изрекла толкова много неща против него. Аргументирах се. Казвах: „След толкова много беди човек изгубва себе си и те забравя. Започва да говори против теб. Моля те, прави каквото пожелаеш с мен, само не ме изпитвай чрез децата ми!“.

* * *

Сега, когато се върна към онези дни, виждам, че наистина съм била побъркана. Говорех на бог, както дете говори на другарчето си в игрите. Разяснявах му правилата на играта. Зорко следях никой от нас да не ги нарушава. Хиляди пъти на ден изпитвах нуждата да се моля и да благодаря. Непременно трябваше да го направя, за да не се стовари върху мен още някоя беда. Бях като влюбена, която след дълга раздяла се сдобрява с любимия си, изпитвах силно желание и страх. С боязън и надежда, засрамена от изреченото, непрестанно се молех, та дано бог забравеше моята неблагодарност и ми влезе в положението.

* * *

Отново бях жива. Радостта се завърна у дома. Смехът на Ширин, който от дълго време бе заглъхнал, отново кънтеше, тя тичаше, играеше, прегръщаше ме и ме целуваше. Знаех, че военнопленничеството е сурово и мъчително. Знаех, на Масуд не му е било лесно там, но всичко щеше да мине. Важното беше, че е жив. Сега всеки ден очаквах да го освободят. Непрекъснато чистех дома ни и оправях дрехите му. Месеците се нижеха един след друг и за мен всеки следващ беше по-труден от предишния, но надеждата ме крепеше и ми даваше сили да живея. Накрая една лятна нощ го доведоха. Още предната вечер бяха украсили с лампи улицата около къщата. На голямо платно бяха изписали името му и приветстваха завръщането му. Мирисът на цветя, сладкиши и шербет изпълваше дома ни с уханието на живота. Беше претъпкано с хора, повечето от които не познавах. Развълнувах се, когато дойдоха Махбубе и съпругът й, а щом видях Хадж ага да пристига, ми се прииска да целуна ръката му. Неговото лице за мен бе символ на духовността и любовта…

Парвин ханом бе поела организацията по посрещането. Мансуре, Фати и Фирузе, която бе станала красива млада девойка, вече от няколко дни бяха заети с приготовленията.

— На всяка цена трябва да се боядисаш! — настоя Фати предишния ден. — Ако синът ти те види така, ще му призлее.

Приех. Бях готова на всичко. Тя ме боядиса, оправи ми веждите и лицето.

— Все едно е сватбата на леля — засмя се Фирузе. — Прилича на булка.

— Да, мила, чувствам се като булка, но е много по-хубаво, отколкото на сватбата ми. В онази нощ въобще не се чувствах толкова щастлива.

Облякох си красива зелена рокля. Масуд обожаваше този цвят. Ширин беше с розова, която й купих преди няколко дни. Нагласих се още от следобед и зачаках. Дойдоха и мама, Али със семейството си, заедно с Ехтерам Садат и децата. Ехтерам изглеждаше съкрушена. Потисканата й скръб с всеки изминал ден ставаше все по-дълбока. Стараех се да отбягвам погледа й. Неловко ми беше от това, че моят син е жив, а нейният — не. Сякаш аз имах вина, че нейният син не се завърна.

— Защо доведохте Ехтерам? — попитах мама.

— Тя сама пожела. Какво толкова?

— Нищо. Неудобно ми е. Завистта в погледа й ме измъчва.

— Какви ги говориш? Та тя изобщо не храни завист към теб. Майка е на мъченик, стои много по-високо от теб. Знаеш ли с какво уважение се ползва пред бог?! Как можа да си помислиш, че тя ще ти завиди?! Не, скъпа, и тя се радва много. Не се безпокой за нея.

Може би имаше право, но аз не можех да го разбера. Вероятно вярата на Ехтерам беше толкова силна, че успяваше да намери сили да стои на краката си, а аз бях много по-слаба. Стремях се да не мисля повече за нея, но продължавах да избягвам погледа й.

Ширин сто пъти запали кадилницата с диво седефче, която все загасваше. Търпението ми вече се изчерпа. Минаваше девет, когато пристигна конвоят. Бях упражнявала как да се държа и си бях взела успокоителните, но от силното напрежение изгубих съзнание. Колко хубаво беше, когато се събудих и се намерих в прегръдките му.

* * *

Масуд се бе източил на ръст, но беше много слаб и блед. Погледът му бе променен. Болезненият опит го бе принудил да порасне. Накуцваше с единия крак и често изпитваше болки. От състоянието му, кошмарите нощем и безсънието му заключих колко много е бил измъчван. На мен обаче нищо не разказваше. Знаехме, че е бил ранен, че е попаднал в ръцете на врага полужив и е бил по различни болници.

Раните му още не бяха заздравели и затова понякога вдигаше температура и имаше болки. Лекарят каза, че кракът му може да се оправи, ако се подложи на сложна операция. След като позакрепна, се оперира. За щастие — успешно. Гледах го като дете, много се грижех за него и постоянно бях наоколо. Когато спеше, сядах до главата му и го наблюдавах, не можех да се наситя да се взирам в красивото му и мъжествено лице, което спящо изглеждаше невинно като на дете. Наричах го Ходадад^[2]. Наистина ми бе дарен от бог за втори път. Постепенно физически оздравя, но душевно не. Не рисуваше. Не правеше никакви планове за бъдещето. Понякога, когато идваха да го видят другарите му от фронта или пленническия лагер, докато е бил в плен, той се оживяваше за кратко, но после отново се затваряше в себе си. Помолих ги да не го оставят сам. Те бяха на различна възраст, но всички го обичаха. Пред единия от тях — ага Магсуди, около петдесетгодишен мъж, когото Масуд много уважаваше, а аз намирах за много мил и интелигентен човек, споменах за депресията на Масуд.

— Не се безпокойте — успокои ме той — малко или много всички сме били така. Момчето постепенно ще се оправи. Все пак е бил лошо ранен. Трябва да започне работа.

— Но той е талантливо момче, иска ми се да учи.

— Разбира се, разбира се. Трябва да учи. Може да се възползва от квотата за участниците във войната и да влезе в университета.

Много се зарадвах. Събрах учебниците на Масуд и му заявих:

— Така, възстановяването ти приключи. Трябва да мислиш за бъдещето си и да доведеш докрай всичко, което си започнал. Най-важно е образованието, заемаш се още от днес.

— Не, мамо, минало ми е вече времето за това. Не мога повече да мисля, нямам нерви за изпити и учене. Изключено е да ме приемат.

— Не, синко, този път със сигурност ще те приемат. Ще се възползваш от привилегиите.

— Какво значи това? Ако не ме бива за наука, какво значение има дали съм с квота, или някой друг е влязъл вместо мен.

— Стига да пожелаеш, можеш да натрупаш много повече знания от другите. Но привилегията ти се полага.

— Защо ми е тази привилегия, след като са отнели правото на друг? Не, не искам!

— Ти ще се възползваш от правото, което ти отнеха несправедливо преди три-четири години.

— Понеже са ми го отнели тогава, сега аз да го отнема от някого, така ли? Това ли искаш да кажеш?

— Правилно или не, такъв е законът. Трябва да се подчиниш. Май си свикнал законът винаги да е в твой ущърб? Не, скъпи, понякога той е и в полза на човека. Ти си воювал за този народ, за тази страна. Сега всички искат да те възнаградят. Може ли да не приемаш?

Водехме тези нескончаеми спорове, докато най-накрая аз надделях. Разбира се, Фирузе му повлия най-силно. Тя вече завършваше гимназия. Донесе учебниците си, започна да го изпитва и го застави да учи. Красивото й и миловидно лице върна радостта в живота на Масуд. Учеха заедно, разговаряха, смееха се. Понякога ги карах да излязат да се разходят. Това допринесе за бързото подобряване на състоянието на Масуд. Приеха го архитектура, неговата мечта. Целунах го и го поздравих.

— И двамата знаем, че се възползвах от привилегията, но съм много щастлив — отвърна ми през смях.

Другото, което го измъчваше, беше, че е безработен.

— Срамота, момче на моите години продължава да лежи на плещите на майка си — казваше той.

Дори на няколко пъти подхвърли, че ще напусне университета и ще започне работа. Отново споменах за това на господин Магсуди, който вече заемаше висок пост.

— Разбира се, че ще му намерим работа — отвърна той уверено — и няма да се налага да напуска университета.

Намери му добра работа в същото министерство, в което работеше и той. Масуд премина с лекота през всички етапи на подбор, през изпита и интервюто, които имаха по-скоро формален характер, и беше назначен официално. Клеймото, което бяха поставили на нашето семейство, изведнъж беше заличено. Масуд се ползваше с огромна популярност. Навсякъде беше на преден план, въпреки че на него самия това не му се нравеше. Сега и мен като майка на освободен военнопленник много ме уважаваха. Получавах множество предложения и възможности за работа. Някои бях принудена да отхвърлям. Досмешаваше ме от цялата тази промяна. Какъв странен свят! Проумях, че нито упреците, нито похвалите на хората имаха някакво значение.