Керелин Спаркс
Сърце на вампир (16)

Глава 16

Някак Ема не чувстваше, че една нощ насаме с Ангъс Маккей ще е напълно безопасна. Но определено щеше да е вълнуваща.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш — намръщи й се Ангъс. — Алек знае, че ти си убиецът. Няма съмнение, че е казал на Катя и сега те търсят, за да те убият.

— Може би, но те не знаят името ми и къде живея. Докато не открият това, аз съм в сравнителна безопасност.

— „Сравнителна“ не е достатъчно. Те знаят, че си смъртна и лесна за убиване. Знаят и че аз ти помагам.

— Още причини да се разделим.

— Не — отказа той и нежно стисна раменете й. — Няма да те оставя незащитена.

Ема се бореше с желанието си да се разтопи в ръцете му.

— Не че не оценявам загрижеността ти. Много си мил…

— Мил, задникът ми. Туй е повече въпрос на гордост и инат. Аз съм решен да те опазя, момиче, и няма да позволя да ми попречиш. Имаш мъжката ми дума.

Един благороден, средновековен рицар с блестящи доспехи. Беше толкова неустоим, че тя за малко да забрави за неживата му същност. Почти, но не съвсем. Докосна страната му:

— Знам, че си един благороден мъж, но не мисля, че трябва да оставам насаме с теб.

— Не си сама — промърмори един странен глас.

Ема ахна и се озърна наоколо. Двама мъже стояха на стълбището. Много привлекателни мъже. Единият беше облечен с килт. Тя го разпозна като Роби от Париж. Другият беше облечен в скъп костюм и се усмихваше хитро. Трябва да се бяха телепортирали.

— Телефонният секретар беше включен — каза Роби и пъхна мобилния в спорана си. — Чухме, че имаш нужда от помощ, Ангъс.

— Всъщност — костюмарът се усмихна бавно, когато погледът му спря на Ема, — виждам, че ръцете ти са заети.

Тя се изчерви. Изобщо съществуваше ли някакво уединение във вампирския свят? Поне тази вечер беше напълно облечена. Увеличи психичните си защитни сили, за да блокира всякакви опити за телепатия.

— Благодаря, че дойдохте. — Ангъс тръгна към предната врата и натисна бутона за тайния вход. После се приближи към посетителите и потупа Роби по гърба. — Благодаря ви, че дойдохте, но нима сте оставили Жан-Люк незащитен?

Роби сви рамене.

— Настоя, че не се нуждае от бавачка и че ти имаш по-голяма нужда от мен — обясни той и се поклони на Ема: — Как сте, госпожице Уолъс?

— Благодаря, добре съм. — Ема намести презрамката на чантата върху рамото си и коловете изтракаха.

Роби премигна.

Онзи с костюма се усмихна.

— Ла синьорина обича да живее опасно.

Ема разпозна гласа, който беше проговорил първи. Италианският акцент беше едва забележим, но се усещаше.

Ангъс се обърна към него и го представи:

— Това е Джак от Венеция.

Той извъртя очи.

— Ангъс винаги се опитва да ме англонизира. Аз съм Джакомо ди Венеция.

Ангъс изсумтя и погледна към Ема.

— Ако ти каже, че фамилията му е Казанова, не му вярвай.

— Ах — въздъхна Джакомо и постави ръка на сърцето си. — Нараняваш ме, стари приятелю. На вашите услуги съм, синьорина — завърши той и се поклони на Ема.

Кои бяха тези момчета? Роб Рой и Казанова? Ема не можеше да повярва колко много се бе променил животът й само за една нощ. Беше достатъчно, за да я накара да пийне от „Криски“-то.

— Някакви новини, свързани с издирването на Касимир? — попита Ангъс.

— Последните слухове показват, че е някъде в Източна Европа — отговори Роби.

— Можем да изключим Полша — добави Джакомо, — бях там със Золтан и хората му. Открихме село с множество случаи на необяснима, внезапна смърт преди месец. Вярваме, че е бил там, но се е преместил на юг.

— Тогава сме на път да го хванем. Добре — кимна Ангъс. — Междувременно имам една задача за вас тук.

— Може ли да хапнем първо? На работа съм повече от осем часа и умирам от глад. — Тъмните очи на Джакомо проблеснаха, когато погледна към Ема.

Тя отвърна на погледа му. Ангъс поклати глава.

— Не искаш да я закачаш, Джак. Тя има колове и не я е страх да ги използва.

Той се засмя в отговор.

— Чух, че новата напитка на Роман е отлична.

— Да, „Криски“. Насам. — Ангъс поведе двамата мъже към кухнята, докато обясняваше за убийствата в Сентрал парк.

Ема остана сама в антрето за няколко секунди, но реши, че е по-добре също да отиде в кухнята. Бутна люлеещата се врата.

— Ще пазиш парка всяка нощ. — Ангъс стоеше до кухненския плот и наливаше „Криски“ в стъклени чаши.

Докато Роби и Джакомо задаваха въпроси, Ема разгледа кухнята. Хладилник, микровълнова, стара готварска печка. Очевидно, никой не готвеше истински тук. Погледът й учудено се плъзна по масата и се втрещи, когато съзря червената дантела. Тя зяпна.

Бельото й?

Погледна отново към тримата вампири. Бяха заети със своето „Криски“, пиеха го и възхваляваха всичката му кървава слава. Тя се плъзна по ръба на масата, като се увери, че е попречила на гледката им, и пъхна в чантата с коловете гащичките си.

— Ема?

Тя се извъртя рязко, когато чу гласа на Ангъс.

— Да?

— Искаш ли нещо за пиене? Имаме безалкохолни напитки, а и аз все още помня как се прави чай.

— Кола. Диетична, моля. — Тя заобиколи масата, за да седне срещу тях и постави ръце върху чантата си. Бавно я придърпа към себе си.

Когато Ангъс се обърна, за да отвори хладилника, тя плъзна чантата си към ръба на масата. Червените гащички паднаха в скута й. Един лист хартия се плъзна към пода. Тя се наведе настрани, за да види къде ще се приземи.

— Значи си успяла да убиеш четирима от Бунтовниците? — попита Джакомо и се приближи до масата.

Ема сложи ръка върху червеното бельо в скута си.

— Да, успях.

— Невероятно. — Италианецът седна срещу нея и остави питието си на масата. — Смъртен да убие вампири. Трябва да си безстрашна.

— Ема е адски хладнокръвна под натиск — каза Ангъс и напълни чашата й с лед.

О, да бе. Много хладнокръвна. Само дето полудя предишната вечер, когато откри, че се намира на странно място и без бельо.

— Е, тя е Уолъс — отбеляза Роби.

Съмняваше се, че известният й прародител някога се е опитал да скрие червено бельо. Остави чантата в скута си, а след това пъхна бикините си вътре. После се пресегна, за да вдигне хартията, която падна под стола й.

— Изпусна ли нещо? — попита Джакомо.

— Не — отвърна Ема и грабна бележката, изправи се като едновременно я пъхна в чантата си. — Просто едно ухапване от комар на крака ми. Сърби ужасно.

— Кръвопийци — усмихна се Джакомо бавно. — Как да не ги мразиш?

Наистина ли очакваше отговор на това? Тя се намръщи.

— Чувала съм, че някои от тях пренасят болести.

Той се засмя.

— Харесвам я, Ангъс.

— Е, ще я харесваш от разстояние — промърмори Ангъс и постави диетичната кола пред Ема.

С усмивка, Джакомо вдигна чашата си.

— To amore^[1] — каза той и я пресуши на един дъх.

— Госпожице Уолъс, мога ли да попитам как убихте Бунтовниците? — Роби пристъпи към нея. — Използвахте меч или един от коловете си?

— Кол — отговори Ема и отпи малко кола.

— Може ли да видя коловете?

Тя се изкашля, после прочисти гърлото си.

— Ами… по-скоро не.

Ангъс изсумтя.

— Не беше достатъчно срамежлива, за да ги покажеш на мен. Трябваше да унищожа няколко, които се озоваха твърде близо до мен, за да се чувствам комфортно.

Джакомо се засмя и попита:

— Пробвала се е да те убие? — Наведе са напред, за да надникне в чантата й. — Трябва да са ужасяващи.

— Не са. Ще ви покажа. — С едно движение, Ангъс сграбчи чантата от скута на Ема. Отвори я, надникна вътре и премигна. После наведе глава, за да погледне по-отблизо.

Джакомо се изправи, усмихвайки се.

— Какво? Откри тайното й оръжие ли?

— Не, сувенир — отвърна Ангъс и пъхна ръка в чантата й.

Ема трепна.

— Ето ги. — Ангъс постави два от коловете върху масата. — Сувенири от убиеца. — Той върна чантата на Ема в скута й.

Тя въздъхна с облекчение. Би трябвало да се сети, че ще постъпи джентълменски.

Роби и Джакомо взеха по един кол, за да ги разгледат. Роби поклати глава.

— Твърде е малък. Предпочитам шотландски меч — отсече той и прибра кола в спорана си.

— И аз ще разчитам на камата си. — Джакомо прибра своя сувенир в джоба на якето си. — Трябва да тръгваме — каза той и се поклони на Ема. — За мен беше удоволствие да се запознаем, синьорина.

— За мен също. — Ема стоеше, притиснала чантата към гърдите си. — Благодаря и на двама ви за пазенето на парка. — Изчака мъжете да излязат от стаята, после седна с облекчена въздишка.

Ангъс напълни чашата си с „Криски“ от рафта и отпи голяма глътка.

— Как килотките ти влязоха в чантата?

Тя го изгледа вбесено.

— Бяха на видно място върху кухненската маса, за да ги види целия свят. Трябваше да ги скрия някъде. Това ми напомни… — замлъкна Ема и извади хартията от чантата си.

— На масата имаше и бележка.

Ангъс пристъпи към нея с протегната ръка.

— Това може би е за мен.

Тя го изгледа сърдито и разгъна бележката.

— Моите килоти, моята бележка.

Ангъс й се закани с пръст.

— Туй е моята бележка. И твърдя, че килотите са като военни трофеи.

Тя изсумтя. Беше твърде раздразнена, за да му даде бележката, въпреки че беше ясно, че е адресирана до него.

— Не ми казвай, че колекционираш дамско бельо.

— Само твоето, любов моя. — Той се наведе над масата. — И само ако съм имал удоволствието да го сваля сам.

Дали той осъзна, че току-що я нарече негова любов? Или за него беше просто една обща дума, както при повечето британци? Въпреки че тя не можеше да си спомни да я е използвал преди.

Ангъс грабна бележката от ръцете й.

— Хей! — Тя се изправи и удари с чантата си по масата. Негодникът вероятно беше казал, думата с „Л“ само за да я разсее. И по-лошо бе, че е успял. Тя затъваше твърде дълбоко. Просто трябваше да си вземе бельото и да си тръгне.

Но любопитството й беше твърде силно. Промъкна се до него, за да прочете бележката.

„Ангъс, Фил намери това бельо в хола и попита кой от нас да поздрави.

Трябва да поговорим.“

Конър

Прекрасно. Ема изстена. Конър знаеше за тях.

— Кой е Фил?

— От дневната охрана. — Ангъс смачка бележката и я хвърли в кошчето. — Ще бъде по-лесно за мен да те защитавам, ако живееш тук.

Да се премести при вампир? Да не е луд?

— Оценявам загрижеността ти, Ангъс, но аз не очаквам да ме защитаваш. Сама се забърках в това, така че това е мой проблем.

— Няма да стоя настрана — отговори той и наклони глава, изучавайки я. — Пулсът ти се ускори.

Благодаря за напомнянето. Тя стисна ръцете си в юмруци, след това бавно ги отпусна.

— Да живея тук не стои като въпрос. Ако Шон ме види, ще ме уволни и ще вляза в черния списък за всяка друга работа, която някога ще поискам.

— Тогава можеш да работиш за мен. Каквато и да е заплатата ти, аз ще я удвоя.

Ема леко отвори уста, после я затвори.

— Не става дума за това.

— Всъщност, е точно това. Ти можеш да ми помогнеш да открия Касимир и това е дяволски по-важно от всяка работа, която ще свършиш за Шон Уилън. Какво прави той всъщност? Губи времето на всички в търсене на дъщеря си, когато тя е в пълна безопасност и е щастлива. — Той присви очи. — Сърцето ти ще се пръсне. Мога да го чуя.

Ема стисна зъби.

— Нямам нужда от описателен коментар за телесните ми функции.

— Споменавам го само защото се бориш със себе си, а туй не е необходимо.

Тя скръсти ръце.

— Мислиш, че трябва просто да се предам на вас. Да живея с вас, да работя за вас и да направим всичко по твоя начин.

— Така ще е по-лесно, да.

Неандерталец! Това твърде много приличаше на пълна капитулация, а тя не можеше да го направи.

— Имам собствен живот за живеене.

— Но твоята мисия е да защитаваш смъртните и да убиваш злите вампири. В крайна сметка, тя е същата като моята. — Той я хвана нежно за раменете. — Защо не видиш как го правим ние?

— Не. Това, което виждам, е, че ще ми бъдеш шеф, а аз ще ти бъда служител. Ти си безсмъртен вампир, а аз съм смъртен човек. Ти си по-бърз и по-силен от мен. О, небеса, ти дори притежаваш замък, докато аз имам малка западнала вила.

— Искаш по-голяма къща?

— Не! Искам да… се чувствам равна. Има дисбаланс на силите между нас и аз не мога…

— Ти си мислиш, че ще се възползвам от теб? Заклех се да те защитавам.

— Това е твърде бързо. — Тя се отдръпна от него. — Преди седмица мразех всички вампири и исках убийството им. Отскоро ти имам доверие и… на тези като теб. Не мога… да живея с теб.

— Срамуваш ли се от мен?

— Не! Ни най-малко. — Беше толкова привлечена от силата и мощта му, но в същото време знаеше, че ще бъде напълно погълната от него. — Трябва да се защитя.

— От какво? — извика той. — Заклех се, че никога няма да те нараня.

Тя затвори очи за кратко.

— Знам, че го мислиш, но това не променя факта, че сме от два различни свята. Няма бъдеще за нас.

— Да върви по дяволите бъдещето. Ние сме живи сега.

— И все пак ти ще бъдеш жив и след сто години.

Челюстта му се стегна и той скръцна със зъби.

— Ти ме отхвърляш, заради това, което съм?

Мили боже, тя не искаше да го нарани.

— Ти си най-прекрасният човек, когото съм срещала. Но аз трябва да се защитя.

Той отиде до рафта и довърши питието си. После застана с гръб към нея, а ръцете му стиснаха плота.

— Това нищо не променя. Заклех се да те защитавам и ще го направя. Къде искаш да отидеш?

Сякаш някаква тежест завлече сърцето й надолу. Беше по-добре по този начин. По-добре да сложи край сега, преди да е напълно загубена.

— Ако Бунтовниците разберат името ми, ще отидат в апартамента ми, така че мисля, че в жилището на Остин ще бъде по-безопасно. Ако можеш да ме телепортираш там, аз ще се оправя сама.

— Ще остана до малко преди зазоряване — отвърна той и се обърна с лице към нея. — Не се притеснявай. Ще остана в хола, гледайки телевизия. Няма да усетиш, че съм там.

 

 

Сигурно се цупи, реши Ема. Беше толкова тих. Но беше направил всичко, което го бе помолила. Беше я телепортирал в апартамента й, така че да може да си вземе повече дрехи. След това я доведе до апартамента на Остин. Беше дори настоял да плати за китайската храна, която щеше да бъде доставена.

Ангъс седеше кротко на дивана. Тя включи телевизора и установи, че иска да гледа някои стари повторения от сериали. Той не възрази. Ема седна на другия край на дивана. Дистанционното управление стоеше на възглавницата между тях, непотърсено и от двамата. Ема отклоняваше поглед към него от време на време. Той не се смееше на забавните части. Челюстта му бе стисната, а челото му сбръчкано. Беше толкова спокоен, че човек би си помислил, че е мъртъв. Тя въздъхна вътрешно. Не беше съвсем вярно. Усещаше енергията в него и напрежението, което искаше да се взриви.

Към четири и половина сутринта, тя започна да се прозява. Покри устата си, когато се появи една голяма прозявка.

— Не е нужно да стоиш будна — каза й той тихо. — Скоро си тръгвам.

Тя бавно се изправи и се протегна.

— Мисля да взема една гореща вана и отивам в леглото.

— Добре — отвърна той, взе дистанционното и включи канала с времето.

— Съжалявам, че тук не се хваща ДВК.

— Това е добре — каза той и намали силата на звука до шепот. Очевидно със супер слуха си все още можеше да го чува. — Имам служители по целия свят. Харесва ми да знам пред какво време са изправени.

— Предполагам, че трябва да знаеш и точното време на изгрева.

Той я изгледа раздразнено.

— Лека нощ.

Определено беше нацупен. Ема се отправи към спалнята.

— Любима.

Тя спря на вратата. Дали беше чула? Беше толкова тихо, че не беше сигурна дали всъщност е проговорил. Може би думата звучеше само в съзнанието й. Погледна назад.

Той все още се взираше в телевизора.

— Лека нощ — отвърна тя и затвори вратата на спалнята.

В банята напълни ваната с гореща вода и много пяна. Докато си събличаше бельото, си припомни червените бикини в чантата си. Дали когато Ангъс си тръгне, щеше да конфискува бельото й като военен трофей? Той беше свалил бикините й, но тя ги бе дала без съпротива. Беше нетърпелив и желаещ участник.

Дори и само наполовина, това беше най-добрият секс в живота й. Дали не бе глупачка задето го отхвърля?

Разкопча черния си сутиен и го хвърли към вратата. По дяволите, защо не можеше да си падне по един нормален човек, който диша 24/7? Пусна черните си дантелени бикини на пода. Дали това, че си падаше по Ангъс, беше предателство към паметта на родителите й? Или може би родителите й и щяха да й кажат да следва сърцето си и да прегърне любовта, когато я намери? Те се бяха обичали толкова много. Не биха ли искали такава любов и за нея?

Тя пристъпи във ваната и се намести сред бялата пухкава пяна. Миризмата на жасмин успокои разстроените й нерви. Отпусна се с дълбока въздишка.

— Мамо, татко — прошепна тя. — Толкова съм объркана.

Само ако можеше да ги чуе. През първите няколко седмици след смъртта им си мислеше, че е чула гласът на баща си няколко пъти. Като шепот на вятъра или просто една мисъл, изведнъж появила се в съзнанието й. Но това беше преди години. Сега беше съвсем сама.

Ема затвори очи и си пое дълбоко дъх, освободи напрежението от тялото и ума си, за да открие някакъв съвет, дали от истинския си баща или от Небесата, бе без значение, всяка помощ щеше да бъде добре дошла.

Гърдите й изтръпнаха, когато няколко мехурчета се пукнаха. Усмихна се, когато наситения аромат достигна до носа й. Купчинката мехурчета, която беше прилепнала към врата й се спусна надолу и погали кожата й. Беше почти като истински пръсти.

Ммм, хубава вана с много пяна. Тя прокара подпухналия облак пяна до гърдите си и ги покри. Мехурчетата се разстлаха по кожата й, накараха я да изтръпне, а зърната й леко да щръкнат. Ох, търкащи мехурчета.

Радвам се, че ти харесва.

Ема ахна при звука от гласа на Ангъс. Как? Седна и надникна иззад завесата.

— Къде си?

Все още на дивана.

Гласът му беше в главата й. Той беше в главата й. О, небеса, беше отворила ума си.

Не, не ме изхвърляй. Ти изглеждаш толкова красива в съзнанието ми. Всичко е в розово и горещо от топлината на водата.

Дъхът й секна, когато почувства как една ръка обхвана гърдата й. Погледна надолу и не видя нищо друго, освен мехурчета, които се плъзгаха надолу по торса й и караха зърното й да се вдървява.

— Как го правиш?

Палецът му стисна леко зърното й. Поне тя си помисли, че е палецът му. Изведнъж подскочи, когато нещо покри другото й зърно. Езикът му?

— Какво пра… — Ема се отпусна назад с въздишка, когато усети как той го засмука. Усещанията бяха невероятно силни, но той не беше там. Тя покри гърдите си с ръка, но смученето продължаваше. Господи, беше добър.

— Какво правиш? — попита тя, но не очакваше отговор. Как можеше да говори с пълна уста?

Нарича се вампирски секс.

— Тогава защо го изживявам? — Очите й се премрежиха, когато той дръпна двете й зърна. Очевидно можеше да говори с ума си, докато устата му беше заета другаде. — Аз не съм вампир.

Но аз съм. И аз искам да ти доставя удоволствие.

Ема се отпусна ниско във водата, но това нямаше никакво значение. Дори потопена, усещанията продължаваха да я заливат. Боже, това беше чудо. Не, той беше чудо. О, не! Можеше ли Ангъс да чете мислите й?

— Не съм ти дала разрешение да го правиш.

Но ще ми дадеш. Искаш да крещиш, както направи снощи.

Ръцете му масажираха гърдите й. Друга ръка се плъзна надолу по корема й и се зарови между къдриците й.

Тя изстена, после примигна.

— Чакай малко. Колко ръце имаш?

Толкова много, колкото можеш да си представиш.

Сграбчи я между краката. В същото време, ръцете му продължаваха да си играят с гърдите й.

Ема усети нещо топло и влажно върху шията си. Устните му. Езикът му направи пътека до ухото й.

И ти ли си готова за мен? Гласът му звучеше меко в ума й.

Коленете й се разтвориха.

— Ти ме съблазняваш!

Правя любов с теб. Той я целуна нежно по веждите. Затвори очи и се наслаждавай. О, да. Очите й се затвориха.

Изведнъж почувства пръсти върху себе си, които очертаваха контурите на ръцете и краката, корема и гърба й. Въздъхна, когато започнаха да масажират раменете й. Езикът му подразни зърната й. Ръката му се върна между краката й, а пръстите му я погалиха. Тя извика, когато той докосна клитора й.

Дланите й се впиха в ръба на ваната. Това беше адски добра употреба на психическата енергия. Подскочи, когато усети устните му, потопени в нея. Невероятно, та тя седеше във вана пълна с вода. Но всичко беше възможно, защото се случваше в съзнанието им.

Обещах, че вторият ти писък ще дойде от устата ми.

— О, боже. — Чувстваше се толкова истински. Усещаше всяко близване, всяко прокарване на езика му между гънките й, всяко малко побутване и притискане на клитора й. Притисна стъпалата си към ваната и повдигна бедра, искайки още. Повече. Напрежението беше като опъната тънка нишка, готова да се скъса.

Свърши с мен, любима. Ангъс стисна дупето й с ръцете си, а езикът му се развихри.

Ема изпищя. Краката й се подхлъзнаха и тя цамбурна, като разля вода върху пода. Хвана се и усети невероятните пулсации срещу ръката си. Сви се и притисна бедра, готова да се отдаде на тръпките отново и отново. И те продължиха. Дори чу стенанието на Ангъс, един дрезгав звук, който отекна в главата й с интензивно пулсиращи импулси.

Бавно, дишането й се връщаше към нормалното. Ема седна и забеляза езерото от пяна на пода на банята. Това беше един ад в банята. Изправи се колебливо на крака и пристъпи внимателно навън.

Въпросът сега беше, какво следва? Бързо издигна психическия си щит, за да блокира Ангъс. Не искаше той да я слуша, докато мисли. Не че мозъкът й функционираше точно. Всяка друга мисъл сякаш се бе превърнала в уау-ехааа!

Ема облече халат и махна шнолата от косата си. Какво трябваше да направи? Да се държи сякаш нищо не се е случило? Но наистина имаше уау-еха-аа! Трябваше ли да отвори вратата на спалнята си и да го покани за нещо истинско? Уау-ехааа. Разроши косата си и се погледна в огледалото на банята. Какво да правя?

Излезе от банята и се приближи до вратата на спалнята. Бавно я отвори. Ангъс все още седеше на дивана, но телевизорът беше изключен.

Обърна се и я погледна. Очите му бяха червени.

— Трябва да тръгвам. Почти се зазори.

— О! — Това беше брилянтно. Не можеше ли да измисли нищо, което да каже?

Той направи знак към мобилния й телефон на масичката за кафе.

— Взех номера ти в случай, че трябва да ти се обадя.

— Добре.

— Ще изпратя един от моите служители от дневната охрана, който да се грижи за теб. Бунтовниците са свързани с руската мафия, така че можеш да се окажеш в опасност и през деня.

— О?

Ангъс хвърли поглед към скута си и се намръщи.

— Трябва да занеса килта си на химическо чистене.

Изправи се и вдигна спорана си от дивана. Очите на Ема се разшириха. Спомни си за дрезгавия звук, който беше отекнал в главата й.

— Ангъс…

— Лека нощ… любов моя — каза той и изчезна.