Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The You I Never Knew, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Сюзан Уигс

Заглавие: Завръщане у дома

Преводач: Таня Михова Гарабедян

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 2014

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-078-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6989

История

  1. — Добавяне

Понеделник

Глава 9

— Майтапиш се, нали? — попита Коуди на масата на закуска.

— Не говори с пълна уста. — Обхванала с две ръце чашата с кафе, Мишел разглеждаше сина си на ясната светлина на планинската утрин. Бузите му бяха натъпкани с боровинково кексче. Сдъвка го бавно и го преглътна с голяма глътка черно кафе.

Кога синът й бе започнал да пие кафе — и то черно?

Той преглътна за последен път.

— Казах, че се майтапиш, нали?

Чу го още първия път, но й бе присъщо да го кара да повтаря, за да поправи обноските си. Странно, как той така и не си вземаше поука. Втория път трябваше да коригира тона си и да зададе въпроса си учтиво, без храна в устата. И въпреки това, през целия си живот не го бе направил ни веднъж.

Може би си мислеше, че тя ще се умори да го поправя. Беше я изтощил в много други отношения. Когато искаше нещо — неприлично скъпи обувки, пробиване на ухото или сноуборд, ставаше настойчив като капката, която дълбае камъка, и я тормозеше с постоянство, докато тя не се предадеше.

— Не — отвърна тя. — Не се шегувам. Днес отново ще отидеш у господин Макфий.

— Няма. — Коуди вирна предизвикателно брадичка и вдигна ръце с разтворени длани. — Излязоха ми мазоли от вчерашното осемчасово ринене на конски фъшкии. Конски фъшкии, мамо!

Мишел усети как устните й потрепват. Ако се разсмееше сега, щеше да го вбеси, затова се овладя.

— Когато господин Блис те докара вчера, той каза, че има още много работа и поръча да бъдеш там отново в девет.

— Гадост! — Оттласна се от масата и нахално тръсна дългата си двуцветна опашка.

— Гадост е, че заби колата в караваната на човека — напомни му тя. „Гадост е, че този човек е баща ти, а аз нямам представа как да ти го обясня.“

— Така че иди да се приготвиш. — Постави чашите в мивката. — Трябва да се обадя на Брад, след това тръгваме.

— Хей, щях да звъня на Клаудия…

— По-късно. Когато се прибереш довечера…

Коуди се нацупи.

— Ще й се обаждам, когато пожелая, по дяволите!

Лицето й пламна, и въпреки това гневът й бе насочен към самата нея. Когато й говореше така, нямаше представа как да го накара да престане. Понякога се плашеше, че Коуди напълно се изплъзва от контрола й.

— Хайде да не се караме, Коуди. Гевин и аз имаме час в Мисула и трябва да тръгваме. В случай че си забравил, дошли сме тук заради него.

Коуди придърпа якето си и измъкна демонстративно пакет „Кемъл“, докато отваряше вратата.

— Да, за малко да забравя. Дошла си да доставиш резервни части на отдавна изгубения си баща.

Момчето имаше страхотен нюх за избор на момента. Знаеше точно кога да вдигне скандал. Тя трябваше да се обади на Брад, да откара Коуди и да придружи баща си в Мисула. Нямаше време да се разправя с гнева и болката, които рикошираха между нея и сина й, откакто бе навършил шестнадесет.

„Хлапето е ядосано на света.“ Сам го бе прозрял мигновено.

Тя сграбчи телефона и набра номера на Брад. Когато вдигна, звучеше сънено.

— Олеле — каза тя. — Забравих, че при теб е един час по-рано.

— Здравей, скъпа. — Сънлива усмивка смекчи гласа му.

Мишел се опита да се отпусне, но беше твърде напрегната.

— Исках само да те чуя. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш. Наред ли е всичко там? Искаш ли да дойда?

Изведнъж осъзна, че й се искаше той да дойде, без да я пита. Да я разбира достатъчно добре, за да знае, че се нуждае от него. Предстоеше й ужасяващо изпитание и той трябваше да я подкрепя.

Тъпо е. Ако се появеше сега, щеше да се отегчи и да недоволства, че работата му изостава, а Мишел знаеше, че ще се чувства виновна и нервна, и че ще пристъпи към операцията с ужасна нагласа. Разтърси глава, опитвайки се да се откъсне от тези мисли. Достатъчно беше, че й обеща да дойде в деня на операцията.

— Не, добре сме — отвърна тя. — Обаждал ли се е някой?

— Натали. — В гласа му прогърмя неодобрение. Поначало не харесваше най-добрата й приятелка. Натали Плъм свиреше на чело, често оставаше без работа и бе въплъщение на свободния дух. Тя влудяваше такъв педантичен човек като Брад. — Днес ще пренесе нещата си у вас.

— Добре. Надявах се да пази къщата, докато ме няма. Как мина твоят уикенд?

— Отлично. Вечеря в „Канлис“ с Олбрайтови. Голф в Порт Лъдлоу. Скъпа, трябва наистина да проучим нещата, за да си купим къща там. Майк разправяше, че цените на парцелите покрай водата наистина са се покачили…

Тя престана да го слуша. Напоследък често постъпваше така. Той обичаше да колекционира разни неща — ваканционни имоти, спортна екипировка, луксозни коли — и ги показваше на света като ловни трофеи. Възхищаваше се на амбицията му, на отдадеността му на кариерата. Освен във фармацията, беше постигнал успех и на фондовата борса и беше вманиачен на тема пари. Понякога й се искаше да намали темпото.

— … той е съдов хирург в „Суидиш“, захванал се е с развитието на курорта от самото начало…

Мишел вежливо промълвяваше нещо от време на време, докато умът й витаеше другаде. Спомняше си деня, в който окончателно бе разгадала Брад. Току-що беше вложил пари в тридесет и шестфутова яхта и тя му беше заявила, че е луд. Ваканционната къща, ски хижата, членската карта за голф в „Лейксайд“, вилата за ски в Уислър — вече й писваше.

— Брад — каза му миналото лято, докато стояха на пристанището до лъскавата нова яхта, — нямаше ли да е по-лесно просто да станеш лекар?

Реакцията му беше неочаквана и остра.

— Не, по дяволите, нямаше! Що за въпрос е това?

Той толкова рядко говореше гневно, че тя не настоя повече. Но знаеше, че е докоснала оголен нерв. Мечтата му била да стане лекар, както нейната — да стане художник. Сега той притежаваше верига аптеки, а тя работеше като рекламен дизайнер.

Изслуша го внимателно, докато завърши монолога си. Чакаше той да попита как се справя Коуди, но той спря по средата, прозина се и каза, че е време да става и да си вземе душ.

— Иска ми се да си тук — в гласа му се долавяше намек, едновременно сексапилен и познат.

— И на мен. — През прозореца виждаше как Коуди дърпа от цигарата си. Мили боже! Детето й пушеше, а нямаше представа как да го накара да спре. Искаше й се да разкаже всичко на Брад — че баща й все още притежава силата да я разплаче, че Коуди прави всичко възможно, за да я подлуди. Че отново срещна Сам Макфий.

Че не може да мисли за нищо друго, освен за Сам — о, мамка му! Щеше да се наложи да каже на Брад. Как щеше да му го каже?

— Ще ти звънна по-късно, Брад.

— Да. Всичко хубаво, скъпа.

Тя грабна палтото и чантата си, спирайки да хвърли поглед в огледалото в коридора. Как точно трябваше да се облече човек за среща с екипа за трансплантация? Лекарите звучаха толкова важно, вдъхваха страх. Дали щяха да сметнат за твърде смел цвета на червеното й вълнено сако? Трябваше ли вместо него да си облече черното сако от ангора?

Отхвърли нелепите въпроси. Беше нервна заради уговорения час в болницата. Беше нервна от срещата с баща си. Беше нервна заради Сам. Дрехите трябваше да са най-малката й грижа.

Обу си ботушите и излезе да намери Коуди. Той хвърли угарката от цигарата си на двора.

Докато го гледаше ядосано, тя ровеше в чантата си за ключовете за колата.

— Знаеш ли, би трябвало да се захванеш с бънджи скокове. Крие много по-малко рискове от пушенето.

— Много смешно. — Той се качи в колата.

Мишел не искаше да се впуска в поредната лекция против тютюнопушенето, не и тази сутрин. Трябваше да мисли само за баща си.

Когато за пръв път научи за болестта му и го изнуди за трансплантацията, тя си направи някои от изследванията в Сиатъл. След като я одобриха за донор, дари кръв, която транспортираха от Сиатъл и запазиха за операцията. Взеха й още кръв, направиха й рентгенови снимки, изследване на вместимостта на белите дробове, проследиха урината й в рамките на двадесет и четири часов период — „приятно“ изследване, което се надяваше да не трябва да повтаря.

Имаше усещането, че е сдържала дъха си от седмици и че скоро ще може да издиша.

На днешната среща екипът искаше да обсъди още подробности, да назначи бъбречна ангиограма и да се уверят, че е психически готова за процедурата.

Не се справяше много добре по този показател.

— Е — каза тя, стискайки с ръце волана, — какво мислиш за господин Макфий?

— Каза ми да го наричам Сам. А другият настоя да му казвам Едуард.

— Та какво мислиш за Сам? — Опита се да звучи леко, небрежно.

— Става.

— Просто става?

— Да не искаш да го сметна за страхотен, след като ме кара да работя в тоя студ като животно от фермата?

— Като помощник в ранчото.

— Все тая.

— Мисля, че при тези обстоятелства имаш късмет да се разминеш с няколко дни работа. Значи го харесваш?

— Това ли казах, мамо? И защо трябва да харесвам когото и да било тук? Ще си заминем веднага след като приключиш онова с твоя… с Гевин.

— Няма да го оставя, преди да е изтекъл критичния период. — Потръпна вътрешно, ужасена от възможността операцията да не бъде успешна и бъбрекът й да бъде отхвърлен. — Не е лошо да си намериш някои приятели.

Опитвайки се да захвърли тази тревога настрана, тя се взря в гледката. Утринното слънце, огряло величествения пейзаж, изтъкваше суровата поезия на планините. Видът на покритото като с одеяло поле и извисяващите се върхове я изпълваше със странен и въпреки това познат копнеж. Истината бе, че за да рисува, се нуждае от планините, от въздуха, от ярката светлина, присъща само на Монтана. И може би искаше да се превърне отново в момичето, което беше преди толкова години. Момичето, което се осмеляваше да обича, да мечтае.

Но не знаеше как да върне онази своя млада и наивна същност. Разочарованието я гризеше с тихата тъпа болка на предадените надежди. Понякога вярваше, че дарбата й само е задрямала или е замразена вътре в нея и чака. Когато беше бременна с Коуди, Мишел се записа в малък колеж по изкуствата и в продължение на един великолепен семестър рисуваше. Имаше рядък талант и го знаеше. Учителите й го знаеха. Собствениците на галерии, които я търсеха, го знаеха. Но изграждането на кариера като художник щеше да отнеме години на работа и учене.

След като Коуди се роди, се натрапи реалността. Считаше се за щастливка да получи работа на най-ниското ниво в една рекламна агенция. Късно вечер, след като детето заспеше, тя се пренасяше в един свят на мечтите, който беше само неин. Тези часове бяха безценни. Творбите й бяха мрачни и изразителни. Бълваше дузини рисунки, вдъхновени по-скоро от болката, отколкото от радостта, работейки колкото се може по-бързо. Може би част от нея разбираше, че творческият импулс ще отлети.

Времето се влачеше и тайно гризеше душата й. Сантиметър по сантиметър, въображението и енергията й отслабваха, докато просто спря да рисува. Изостави уроците по рисуване и промени посоката на мечтите си. Беше по-лесно да се стовари на дивана, да вземе скъпото си момче на скута и да му чете приказки. Картините й стояха подпрени на стената в един килер. Рядко ги поглеждаше. Щом Коуди тръгна на училище, разполагаше с повече време да се занимава с изкуството си, но не го направи. Перспективата за това я ужасяваше. Сякаш стоеше пред вратата на тъмна, забранена стая. Би била луда да влезе в нея.

Във фирмата се справяше добре, издигаше се в йерархията, получи признание в своята сфера и престана да мисли за рисуването.

Но понякога все още й се искаше да рисува. О, колко силно го желаеше!

— Познавах Сам — каза внимателно на Коуди.

— Досетих се, когато те нарече по име, след като ударих караваната му.

— Работеше при баща ми. Запознахме се, когато дойдох тук след смъртта на майка ми.

Преди да почине Шарън Търнър бе посъветвала Мишел да постъпи в колеж веднага след училище. Винаги хладна, погълната от себе си и дистанцирана, майка й предложи практически курс по дизайн или архитектура. Смъртта й остави Мишел объркана и уязвима. Ужасена. И тогава, като кавалерия, притекла се на помощ, Гевин й бе отправил своето предложение. „Не бързай да отиваш в колежа, скъпа“, беше й казал той с топлота. „Никога вече няма да имаш възможност да правиш, каквото си поискаш. Показах творбите ти на един местен учител и той се съгласи да се срещне с теб. Ела в Монтана.“

И така, тя замина, без да се запита какво очакваше той от връзката им, в какво се надяваше да прерасне. Може би й се искаше да вярва, че е воден от чиста състрадателност, като отвори дома си за скърбящата си дъщеря, която едва го познаваше. Ако съществуваше някакъв вид отсъстващ холивудски баща, то Гевин беше именно такъв. Изпращаше чекове, обаждаше й се и се появяваше на важни събития — първия й балетен рецитал, представлението на „Синята птица“, състезание за маскараден костюм — и тя с вълнение отстъпваше да застане на заден план и да го остави да бъде център на внимание. Спомняше си първото си причастие във „Вси светии“ в Бевърли Хилс, момичетата, облечени в колосани бели рокли и с нови ръкавици. Онзи ден се чувстваше като булка, а когато баща й, сияен като Светия дух и два пъти по-красив, прекосяваше паркинга към нея, тя изпищя и измъкна ръката си от тази на майка си. Затичвайки се, за да го поздрави, тя се хвърли в обятията му и той я вдигна, завъртайки я в кръг, докато тя се смееше радостно. Чуваше щракането на фотоапаратите и шепота на хората: „Гевин Слейд. Това е Гевин Слейд. На живо е дори по-красив…“. Дните с баща й, редки събития, изпъкваха живо в паметта й. Когато той си тръгнеше, тя винаги изпитваше огромна празнота. Светът ставаше по-обикновен, безцветен, щом Гевин не беше до нея.

Хвърли поглед към Коуди, очаквайки той да каже нещо друго. Чакаше го да я разпита за Сам.

Но Коуди не каза нищо, затова и тя мълчеше. Моментът не беше подходящ да му разкаже събитията, случили се в ранчото преди толкова години. За това им бяха нужни часове. Да, часове. Може би дори дни. А може би много по-дълго.

Когато пристигнаха в дома на Сам, Едуард ги посрещна и заведе Коуди да работи, товарейки някаква ограда против лавини върху ниска шейна със здрави дървени релси. Сам вече бе излязъл, обясни Едуард, сочейки към следите от моторна шейна, отвеждащи към далечните ниски хълмове. Наоколо се навъртал планински лъв и Сам бил отишъл да провери.

Очите й се загледаха в назъбените следи, а коленете й омекнаха като лимонено желе. Малка отсрочка, помисли си тя, отмаляла. Поне засега.