Сюзън Уигс
Завръщане у дома (30)

Глава 30

— Не ставай. — Сам отиде до вратата, хладнокръвен и спокоен, сякаш преди малко не бе преобърнал света на Мишел с главата надолу. Отвори и в стаята влезе Брад.

Изглеждаше красив и елегантен като в реклама на Джей Крю. Имаше излъчването на собственик на яхта. Едно от първите качества, които я привлякоха към него, бе тази уравновесена изтънченост. В живота на такъв мъж не можеше да цари хаос.

— Брад — опита се да се успокои. — Не те очаквах. — Питаше се защо бе дошъл. По-рано се бяха договорили да не идва, освен ако тя не го помоли. Но ето го сега. Заради таблоида ли бе тук, или защото бе решил, че й е нужен?

Гласът й я предаде, докато Брад и Сам се гледаха като съперничещи си елени, готови да сплетат рогата си. После той мина покрай Сам, отиде до леглото и се наведе да я целуне по челото. Скъп афтършейв и риза, която скърцаше от колосването. Ментови дражета. Брад.

— Здравей, скъпа. — Отдръпна се и я огледа критично.

Мишел се размърда притеснено на леглото. Изчервяваше ли се? Можеше ли Брад да види къде Сам бе докоснал бузата й, косата…

— Как мина? Добре ли си? — попита той.

— Страхотно. Напълно сме готови за утре. Брад, искам да ти представя Сам Макфий. Сам, това е Брадли Ловел.

— Вие сте онзи — каза новодошлият със сдържан тон. Онзи във вестника. — Потупа страничното отделение на пътническата си чанта „Луи Вюитон“, натъпкана със сгънати вестници. — Мишел ми разказа за вас.

— Така ли? — Сам погледна към нея, повдигайки вежда. — На мен не ми е казвала нищичко за вас. — В неговия вид нищо не напомняше Джей Крю. Очевидно днес не се беше избръснал. Бе облечен с износени дънки, които бяха заели формата на високото му слабо тяло. Сива спортна фланела и бейзболна шапка. А очите му я питаха: „Какво си му казала, Мишел? Каза ли му, че се любихме? Каза ли му, че видя звездите? Каза ли му, че онази нощ заспа със сълзи на очи“.

— Мишел спомена, че сте били… нещо като работник в ранчото на баща й? — Брад говореше равнодушно, сякаш за него наистина нямаше значение. Малък мускул заигра по челюстта на Сам.

— Питах се защо един мъж би позволил на Мишел да мине сама през всичко това.

Тестостеронът бе осезаем, помисли си огорчено тя.

— Ще ти кажа какво той не би направил. Няма да се впусне в съревнование с теб. — Погледна Сам намръщено, после и Брад, предизвиквайки ги да й се противопоставят. — В случай че сте забравили, става дума за баща ми.

Сам отиде до вратата. Тя знаеше, че той не бяга. По лицето му ясно личеше, че все още не е приключил с нея.

— Трябва да се връщам. Днес следобед съм на повикване. Така че… ще видя Коуди утре след училище. — Взря се в нея за момент и Мишел усети странен отзвук от начина, по който я бе докосвал, когато се любеха. Намести козирката на бейзболната си шапка. — Екипът за трансплантацията е най-добрият. Всичко ще бъде наред.

Мишел се почувства задължена да обясни на Брад:

— Коуди ще отседне при Сам тази седмица.

Той подсвирна тихо.

— Браво на вас. Не му позволявайте да ви баламосва. Момчето не е стока.

Очите на Сам се присвиха.

— Синът ми е най-хубавото нещо, което някога съм имал. Ще се видим, Мишел.

Брад се обърна към нея, преди Сам да бе излязъл.

— Хей, не очаквах подобен цирк — каза той. Непринудената му усмивка я успокои. Това беше онзи Брад, когото познаваше, който очароваше клиентите й на служебни партита, водеше я на вечеря в петък вечер и посещаваше уроци по суинг, просто защото го бе помолила.

Дори и да се радваше на познатото му присъствие, тя усещаше отсъствието на Сам, мрачна зееща празнина в деня й. Чувство за недовършена работа. И ужасните думи, отекващи в съзнанието й: „Слушам сърцето си“. Можеше да го остави да продължи, но не бе посмяла.

— Божичко, каква седмица. — Остави вестниците и списанията на пода.

Една седмица. През този кратък период от време светът се преобрази. Всичко, в което някога вярваше, бе оспорено, притиснато, променено. Всичко, което смяташе, че е планирала, започваше да се разпада.

Дори представата за семейство. Когато растеше, „семейство“ бе нещо, което липсваше при нея и майка й. Докато отглеждаше Коуди, то беше нещо, което настояваше да дефинират сами за себе си. „Семейството“ включваше Натали — лелята, която всяко дете искаше, сестрата, която всяка жена трябваше да има, и с която я свързваше нещо много по-мощно от кръвта. Там беше и Брад, който се опитваше да се разбира с момчето заради нея, усилие, което знаеше, че малцина мъже биха направили.

Сега кръгът се разширяваше, за да обхване баща й и Сам, и дори Тами Лий, която — чудо на чудесата — бе прекарала вчерашния ден с Коуди. В живота й трябваше да има място и за тях. Нужно беше.

— Е, той тук ли прекара нощта? — попита директно Брад.

За секунда Мишел бе прекалено стъписана, за да отговори.

— Не мога да повярвам, че ми зададе този въпрос.

— Не мога да повярвам, че дойдох в хотелската ти стая в десет часа тази сутрин и те заварих с някакъв мъж.

— Не е просто някакъв мъж, а бащата на Коуди.

— Тогава трябваше да е при него.

— Беше разтревожен за тази глупава история в таблоида. Искаше да поговорим за нея.

— Да, стори ми се много притеснен. — Брад извади кутийка ментови дражета от джоба на ризата си и й предложи едно. Тя поклати глава, а той каза: — Не ми отговори, Мишел.

— Какво да отговоря?

— Спа ли с него или не?

Да е спала? Можеше спокойно да го отрече. Не бяха спали.

— Вчера имах хирургическа процедура. Снощи си поръчах сандвич с риба тон от румсървиса и гледах HBO. — Скръсти ръце пред себе си, сякаш за да се предпази. — Защо дойде, без първо да се обадиш?

— Исках да те изненадам. Да направя нещо спонтанно.

— Никога през живота си не си вършил нещо спонтанно.

— Добре, може би тази история в таблоида събуди любопитството ми.

Докато се отпускаше на леглото и я обгръщаше с ръце, тя осъзна, че има да му обяснява много неща. Обзе я силно объркване. Знаеше, че трябва да му признае всичко, но не знаеше откъде да започне.

— Закуси ли вече? — попита го тя, загубила кураж.

— Студен геврек и слабо кафе в ранния полет.

— Може да се присъединим към Коуди и баща ми долу, или може би да си поръчаме нещо тук.

— Последното звучи добре. — Отиде до бюрото и вдигна менюто на хотела.

Докато четеше на глас асортимента, разделителната врата към съседната стая се отвори. Натали, която бе дошла, за да бъде до Мишел при вчерашната процедура, влезе с танцова стъпка. Ярката й коса беше влажна от душа, а полата и шалът й се ветрееха около нея.

— Изпреварих те, приятел. — Прекоси стаята, за да целуне Брад по бузата. — Вече поръчах закуска. — Усмивката й бе изпълнена с пакостливост, докато му намигаше. — Но ще те оставя да я платиш, става ли?

— Боже, наистина е цирк — каза той, отстъпвайки назад, за да погледне Натали. — Имаме си татуирана дама и всичко станало.

Тя докосна едно място точно над лявата си гърда.

— Не би трябвало да знаеш за татуировката ми.

— И ти не трябваше да седиш без горнище в джакузито ми — напомни й през смях.

Мишел също се засмя, спомняйки си онази нощ през миналото лято. Натали дойде на гости, разплакана, защото току-що бе зарязала гаджето си, което свиреше на тимпани и се казваше Стан. След няколко текили се съблякоха и с кикот скочиха в джакузито на верандата на Брад. Тогава Мишел не си даваше сметка, че е забелязал татуировката.

Натали му се изплези, изприпка до леглото и седна на края му.

— Добре, докладвай.

— Добре съм. Прекарах чудесна нощ — отвърна й Мишел.

— Наистина ли?

— Наистина. Умирам да си взема душ.

— Мислех, че не бива да мокриш раната все още.

Брад затършува в чантата си.

— Аз съм много по-предвидлив от теб, скъпа. — Извади пакет „Дермасийл“, лепенки, предпазващи раната по време на къпане.

— Спасяваш ми живота. — Повдигна нощницата си. — Заповядай.

— За мен това е твърде извратено — обяви Натали, отиде до прозореца и надникна навън.

Мишел се забави под душа по-дълго, отколкото трябваше, застанала в обвитата от пара вана. Чувстваше как водата докосва като иглички врата, раменете и гърба й. След много време и обилно количество сапун, тя излезе и си облече клин и свободен пуловер, а около главата си уви кърпа. Когато отиде в спалнята, Натали седеше на пода в поза лотос със затворени очи и безмълвно помръдващи устни. Това беше странно начало на един ден, който обещаваше да стане още по-странен.

Започвайки със закуската, която приятелката й бе поръчала — китайски палачинки, плодов компот, бъркани яйца, пушена сьомга и билков чай. Мишел седеше на края на леглото, хапвайки кроасан, когато я споходи прозрението. Брад почти не бе споменал Коуди. Момчето току-що бе намерило баща си, за когото не подозираше, а Брад дори не попита как му се е отразило това преживяване.

Питаше се защо. Дали се чувстваше застрашен?

— И така, говорих с портиера и той ми даде списък с препоръки за довечера. — Натали й подаде една папка с логото на хотела.

— Какво ще има довечера? — попита Брад.

— Вечерта преди голямото събитие, глупчо! — Опита компота. — Реших, че трябва да си направим парти.

— Парти? Не може просто така…

— Само гледай. — Тя завъртя очи. — Боже, не можеш ли поне веднъж в живота си да бъдеш спонтанен?

— Ти си същинска чаровница, Натали. Наистина.

— Само слушай. Утре Мишел и баща й ще сътворят чудо. Не смяташ ли, че би било добра карма да отбележим случая по някакъв начин?

Мишел очакваше той да спори, но вместо това Брад омекна.

— Бъбречно парти. Ще ми бъде първото.

— Почакай да видиш менюто — предупреди го тя и прегърна Натали.