Сюзън Уигс
Завръщане у дома (42)

Глава 42

Същата вечер Мишел забеляза, че Коуди се преструва, че не се тревожи за училището на следващата сутрин. Влудяваше я фактът, че през изминалата седмица е била толкова далече, неспособна да го подкрепя, да му помогне да премине изпитанието при постъпването в ново училище. Присъстваше във всеки момент от живота му — важен или незначителен, но миналата седмица той беше сам.

И — чудо на чудесата — светът не бе свършил. Бе благодарна, че е оцелял през първата седмица, но виждаше, че е притеснен за предстоящите дни. Познаваше този поглед, поклащането на крака му от стола, докато се хранеше на пиршеството, приготвено от сияещия Тадао. Вечеряха в голямата дневна на главната къща, а Гевин и Мишел бяха полегнали на диваните като древни римляни. Тя попита Коуди дали му харесва в училище, дали се е сприятелил с някого, добре ли му е било при баща му, но той й отвръщаше едносрично. Цяла седмица чуваше същите отговори. Разпита го за превръзката на ръката му, но той каза само, че се е порязал, докато работел у Сам.

Гевин изпи чаша вино, първата, откакто му бяха поставили диагнозата, и очите му почти се насълзиха, когато опита кабернето. Под надзора на Тадао и Мишел взе вечерната си доза лекарства и ги отбеляза в дневника си. Не призна да е уморен, но се извини и си легна рано.

След много продължителен душ Коуди отиде в стаята си и остави Мишел да лежи на дивана и да си играе с дистанционното. Беше странно неспокойна през първата си вечер извън болницата. Чувстваше се крехка и уязвима от постоянната болка след инвазивната процедура. Тревожеше се как ще заспи, за баща си, за това как ще се чувства, когато отново види Сам.

Но когато погледна навън и видя, че започва да вали сняг, тревогите й олекнаха като безтегловните снежинки, които се сипеха над двора. Усещаше онзи дар, който й бе върнат в сутринта преди операцията. Отначало не бе познала старата си приятелка, но беше същото, което Джоузеф Рейн й бе описал преди толкова много години. „Дарбата идва при теб тайно. Ако сърцето и умът ти не са отворени за вдъхновението, то те подминава.“

Сега в средата на живота си, го разбираше. Това бе пространството, което бе зърнала между двете завеси. Това беше дарът. От нея зависеше какво ще прави с него.

Не си позволи да мисли. Пренебрегвайки нарежданията на лекарите си, тя се загърна и мина през снежната виелица към малката постройка в края на комплекса, ателието, което бе изоставила преди седемнадесет години. Включи отоплението, разтри ръцете си и си пое дъх, дълбоко и успокояващо. Физически се чувстваше уморена до смърт. Но не можеше да уталожи нуждата у себе си, която не й даваше покой. По-късно щеше да има достатъчно време да поспи, реши тя.

Натали — бог да я благослови — бе оставила опънати и грундирани белгийски платна, нови четки и бои. Но дори и да бяха най-долнопробните материали, нямаше да има значение, защото най-после беше готова. Спусна краката на статива и го нагласи пред старото червено канапе, за да не стои права. После нави ръкави и започна.

Работеше трескаво над изображение, което се спотайваше у нея от години. Осъществяването му беше болезнено, подобно на раждане. Преходът бе труден за човек, който е така свикнал да се вглежда извън себе си, да подражава ревностно на ясните линии и точния ъгъл на образи, които могат лесно да бъдат забелязани и възприети от хората, разлистващи списание. Но този път това не я спираше. След като изтърпя всичко, което й се случи през изминалата седмица, нищо не й се струваше трудно.

Трансплантацията, сблъсъка с моралните норми и изправянето срещу миналото бяха укрепили ръката й. От спящото й подсъзнание изникна вдъхновението, чувството на страхопочитание и почуда, които някога бяха означавали всичко за нея.

Формите и цветовете на душата й избухнаха върху платното. Не мислеше и не преценяваше работата си. Просто действаше. И нещо се случи вътре в нея. Нещо вълшебно, истинско и сияйно. Чувстваше се свободна, полетяла над земята, от нея струеше въодушевление и се изливаше от ръцете и сърцето й, превръщайки се в истински оригинална и лична творба.

Когато Сам Макфий влезе в ателието, Мишел трябваше да се изненада, но не го стори. Беше страшно и естествено, че е дошъл да я търси по своя воля.

Стоеше в мрачното фоайе с рамене, посипани със сняг, сериозно лице и поглед, който тя познаваше от далечното минало.

— Видях, че свети — каза той.

Почувствала внезапна нервност, Мишел грабна парцала с ленено масло и изтри ръцете си.

— Аз… не можех да заспя.

— А наистина трябва. Възстановяваш се от операция.

— Добре съм, Сам. Не ме поучавай като лекар. Достатъчно доктори кръжаха около мен, разбра ли? На дивана съм, виждаш ли?

— Но трябва да си легнала.

— Така би ми било трудно да рисувам.

— Но не е било проблем за Микеланджело. — Взря се в нея и тя се подготви за по-продължителен спор, но той се отказа. Сваляйки палтото си, Сам го окачи на закачалката зад вратата. Носеше дънки и плътна риза.

— Зяпаш ме — каза той.

— Така ли? — За една Коледа бе купила на Брад риза точно като тази. Все още си седеше в гардероба с карфиците.

— Мишел, добре ли се чувстваш?

Въпросът дойде от лекаря Сам. Не от Сам, бившето гадже. Не от Сам, бащата на детето й.

— Да. — Отново се настани на стария диван. — Наистина съм добре. И баща ми също. Отпразнувахме завръщането у дома е приятна вечеря. И се радвам, че ти дойде. Искам да ти благодаря, че прие Коуди миналата седмица.

Той повдигна крайчеца на устата си в полуусмивка.

— Голям купон е. Трябва да вземем мерки против склонността му да претърпява злополуки.

Ние. Наистина ли имаше предвид това?

— Той така и не ми обясни как е наранил ръката си.

Сам пъхна палци в задните си джобове.

— При работата в конюшнята — отвърна уклончиво.

— Много мило от твоя страна, че се грижи за него, Сам.

— Не го направих, за да бъда мил. — Прекоси стаята и седна до нея, съвсем близо. Неповторимото му ухание й бе болезнено познато. Докосна брадичката й. — Значи си добре.

— Ъ-хъ.

— Рисувала си.

— Да. — Затаи дъх, докато той разглеждаше високия, опръскан с боя статив, осветен от халогенните лампи. — Не е завършена.

Наблюдаваше го и все още не смееше да диша. Видя как картината му въздейства, като че ли бе докоснал електрическа ограда. Ръцете му, краката, раменете и врата му се вцепениха; после бързо се обърна към нея.

— Майчице! — изрече Сам.

— Това добър или лош коментар е?

— Нима не знаеш?

— Сам, боята още не е изсъхнала. Едва помня собственото си име.

Той протегна ръка. Мишел се поколеба, после я пое, взирайки се в широкото платно. Видя абстракция, изразяваща чиста емоция. Нямаше смисъл. Не беше обективна.

— За пръв път от години рисувам картина, която не е предназначена за работата ми — призна тя.

— Крайно време беше, Мишел.

— Да, но какво мислиш, Сам?

— По дяволите, не съм специалист. За мен е прекрасна. Гледам я и ме кара да мисля по различен начин. Приканва ме да се взирам, да потъна в нея, не зная. Нямам нито дар слово, нито експертни познания.

Мишел се опита да види картината през неговите очи. Класическа композиция, извадена директно от учебника. Но и композициите на Ван Гог бяха такива. Основният мотив в центъра бе произлязъл от въображението й — тайнственото пространство между завесите. Вътре в него преобладаваше абстрактен експеримент с цветове и светлосенки. Видя болка, страст и дълбочина и осъзна, че гледа картина, която точно отразява онова, което е искала да изрази. Нямаше значение дали има някаква художествена стойност или не.

— Знаеш ли какво? — каза тя внезапно. — Не е нужно да ми казваш дали е добра или не. Тази картина се изля от душата ми.

— Смятам, че е невероятна.

— Допускаш ли, че може да е плод на лекарствата? Вземам перкоцет.

— Не е от тях, Мишел.

Седяха заедно дълго и мълчаливо, взирайки се в платното. Тя се чувстваше изтощена по приятен начин — напрежението у нея се бе стопило.

Мишел погледна през прозореца, претегляйки мислите си. Ами ако го попиташе как е минала седмицата за Коуди? Сам щеше да разбере, че синът й почти не е разговарял с нея. Но после си спомни думите на баща си: „Това не е съревнование“.

— Какво? — попита Сам, вглеждайки се в отражението й в затъмнения прозорец. — Добре ли си?

— Просто… си мислех. Бих искала да чуя как е протекла миналата седмица от твоя гледна точка. За теб и Коуди.

— Добре беше, Мишел. Не през цялото време, но се разбирахме.

Господи, точно като Коуди. Нищо не й казваше.

— Как възприема училището?

— Гадно е — каза Сам, имитирайки сърдития маниер на момчето. — Но какво друго да каже?

— Сприятелил ли се е с някого?

— Трудно е да се каже. Излизаше с едни момчета. Не зная дали могат да се нарекат приятели. Прекара и известно време с Моли Лайтнинг.

Струваше й се… нормално да разговаря за сина си със Сам. Може би така правеха женените двойки. Ужаси се от мисълта.

— Чувствам се зле, задето го накарах да учи в непознато училище.

— Трябва да се опиташ да спреш да се чувстваш зле заради него.

— Майка съм. Това ми е работата. — Тя замълча.

След известно време Сам каза:

— Изненадах се, че Брад не остана за операцията.

Мишел усети желание да се отбранява. Не знаеше как да му каже за Брад. Толкова беше… смущаващо. А и той можеше да изтълкува неправилно отпътуването му. Дали тя щеше да скъса с приятеля си, ако Сам не се бе появил в картинката? Искаше й се да вярва, че би го направила, но всъщност не беше сигурна.

— Работата му е изключително натоварена — каза уклончиво. Страните й се изчервиха. Бе позволила на Сам да я люби. Дали той разбираше, че не му се бе отдала лекомислено? Разбираше ли, че никога не бе правила нещо, което дори и бегло да прилича на това? Разбираше ли, че бе погълната от копнеж и носталгия, и страст, които й бяха по-необходими от въздуха?

Или това бяха просто извинения?

— Ако си сериозно обвързана с друг мъж, защо тогава той е в Сиатъл, докато аз седя тук и правя това?

— Кое?

— Това.

Обхвана раменете й с ръце и я целуна дълго и настойчиво. Прегръдката му я обви, задържа я и отпечата формата и вкуса на устните му върху нейните, а когато свърши, Мишел се почувства глупаво и замаяно.

Искаше да заговори, да го възпре, но сдържа думите в гърлото си, доверявайки се на познатата нежност на ръцете му, които я галеха. Сам предизвикваше безсрамно и силно желание у нея.

— Не можем да го направим, Сам. — Разтърси я вина. Беше загубена, ако му позволеше да я люби отново.

Той се отдръпна и я погледна.

— Само защото все още се възстановяваш. Иначе отново щяхме да се запознаем с този стар диван.

Смеейки се на изчервяването й, той й помогна да угаси лампите в ателието и я съпроводи до къщата за гости. На входната врата я целуна отново, като ухажор, който я изпраща след приятна среща. Мишел влезе вътре и застана до прозореца в тъмната дневна. Наблюдаваше как фаровете му осветиха снежната нощ и даде воля на сълзите си, усещайки как сърцето й се пръсна. Какъв живот би имала, ако бяха останали заедно?

Ех, ако…

Големият парещ въпрос на живота й.

Ех, ако бе повярвала в Сам, ако се бе постарала повече да го намери и да му каже за бебето, животът й би бил толкова различен. Можеха да се подкрепят взаимно през тежките години, а сега щяха да са семейство.

Не. Ако Сам бе узнал за Коуди, за него нямаше да ги има състезанията по родео, нито медицинския университет, нито Юкатан. Обременен от семейството, той можеше изобщо да не стане лекар и всички животи, които бе спасил, щяха да бъдат изгубени, всички рани, които бе изцелил и всички болести, които бе излекувал, щяха да останат неизлекувани. Може би за всичко случило се имаше причина. Може би отчуждаването им бе нещо като предначертано събитие, целящо да оформи живота им по познатия вече начин.

Тази мисъл я подразни. Бе се върнала в Кристъл Сити, нали? Освен очевидната, каква друга причина би могла да съществува за това?

Глупаво беше да прави догадки. Заболяването на Гевин не беше част от някакъв вселенски план. Беше нещо, което просто… се е случило. Срещата със Сам беше чисто съвпадение. Не биваше да му придава по-особен смисъл. И определено не биваше да си мисли такива неща само защото Сам Макфий умееше да я целува, докато погледът й се замъгли, и я любеше с обожание.

Беше се провалила с Брад. Сам се бе провалил с Алис. Може би и двамата не бяха подходящи за брак.

Тази мисъл я преследва, докато заспа.