Андреа Камилери
Двойният мъртвец (3) (Комисарят Монталбано убива)

3.

— Ало? Монталбано съм. Кажете, докторе.

— Ще ми обясните ли нещо?

— На вашите заповеди.

— Как при всички други случаи, когато любезно правехте така, че да се сдобия с някой труп, ми скъсвахте нервите, за да получите веднага резултатите от аутопсията, този път изобщо не ви пука на жилетката?

— Вижте, случи се така, че…

— Ще ви кажа аз какво се е случило. Повярвали сте, че мъртвецът, на когото сте се натъкнали и когото сте извадили, е някой клет емигрант, жертва на корабокрушение, един от онези стотици удавници, плуващи из Сицилианския проток, по които в наши дни, стъпвайки върху тях, може да се стигне пеша до Тунис. И с това си измихте ръцете. Така или иначе, един повече, един по-малко, какво значение има?

— Докторе, ако имате желание да давате изблик на настроенията си, като си го изкарате на мен, защото ви е криво, направете го. Но знаете много добре, че не е така. Освен това тази сутрин…

— Ах, да! Тази сутрин бяхте ангажиран да показвате мъжките си атрибути за конкурса „Мистър Комисар“. Видях ви по „Телевигата“. Казват ми, че сте имали онова нещо, уф, как се казваше, ааа, многобройна аудитория. Поздравления и още по-големи успехи!

Паскуано си беше такъв, с тежък характер, антипатичен, агресивен, сприхав. Комисарят обаче беше наясно, че зад всичко това патоанатомът прикриваше инстинктивната си и отчаяна форма на защита от всичко и от всички. Премина към контраатака, използвайки подходящ за целта тон.

— Докторе, може ли да знам за какво ме безпокоите вкъщи в този час?

Паскуано го разбра.

— Защото си мисля, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Тоест?

— Между другото, мъртвият е от нашите.

— Така ли?

— А пък и според мен са го убили. Направих му само повърхностен оглед, обърнете внимание, не съм го отварял.

— Открили сте рани от огнестрелно оръжие?

— Не.

— Прорезни?

— Не.

— От атомен взрив ли? — попита Монталбано, който вече беше загубил търпение. — Докторе, какво е това, викторина ли? Може ли да ми обясните?

— Утре следобед елате тук и моят многоуважаем колега Мистрета, който ще направи аутопсията, ще ви предаде моето становище, което, обърнете внимание, той не споделя.

— Мистрета? Защо, вас няма ли да ви има?

— Не, аз няма да бъда тук. Утре рано сутринта ще отпътувам, отивам да навестя сестра си, която не се чувства много добре.

Едва тогава Монталбано разбра защо Паскуано му беше звъннал по телефона. Касаеше се за уважителен, приятелски жест от негова страна. Докторът знаеше колко много Монталбано ненавижда доктор Мистрета, високомерен и претенциозен човек.

— Мистрета — продължи Паскуано, — както вече ви казах, не е съгласен с мен по този случай. Ето защо исках в частен разговор да ви кажа това, което мисля.

— Идвам — каза Монталбано.

— Къде?

— При вас на работното ви място.

— Не съм на работа, а у дома, приготвям си багажа.

— Ще дойда у вас.

— Не, вижте, твърде разхвърляно е. Нека да се видим в първия бар по булевард „Либерта“, съгласен ли сте? Но не ми губете много време, защото ще трябва да ставам рано.

* * *

Отпрати Фацио, който прояви любопитство и настояваше да узнае повече, изми се отново съвсем набързо, качи се в колата и тръгна за Монтелуза. Първият бар на булевард „Либерта“ беше доста ужасен, Монталбано се беше отбивал само веднъж в него, но му беше достатъчно и предостатъчно. Влезе и веднага видя доктор Паскуано, седнал на една масичка.

Седна и той.

— Какво ще си поръчате? — попита го Паскуано, който пиеше кафе.

— Същото, което и вие сте си поръчали.

Останаха да си мълчат до момента, в който не дойде сервитьорът с втората чашка.

— И така? — атакува Монталбано.

— Видяхте ли в какво състояние беше трупът?

— Хм, докато го теглех, се боях, че може да му се откъсне ръката.

— Ако го бяхте влачили още съвсем малко, щеше да се случи и това — каза Паскуано. — Този клетник е престоял във водата повече от месец.

— Значи, смъртта му датира от миналия месец?

— Горе-долу. С оглед на състоянието на трупа ми е трудно да…

— Имаше ли по него все още някакви особени белези?

— Застреляли са го.

— Тогава защо ми казахте, че не…

— Монталбано, ще ме оставите ли да довърша мисълта си? Имал е стара рана от огнестрелно оръжие на левия крак. Куршумът е засегнал костта. Датира отпреди няколко години. Забелязах я, защото солената морска вода е разяла месото по крака му. Може би леко е накуцвал.

— Според вас на каква възраст е бил?

— Приблизително около четирийсетте. И със сигурност не е емигрант. Но ще бъде трудно да го идентифицирам.

— Никакви отпечатъци ли?

— Шегувате ли се?

— Докторе, защо сте убеден, че се касае за убийство?

— Обърнете внимание, че това е само мое мнение. Вижте, тялото е пълно с рани, получени от скалите, в които се е удряло многократно.

— Там, където го намерих, няма скали.

— Да не би да знаете откъде идва? Тялото дълго е плувало, преди да дойде да ви се представи. Между другото, било е изгризано от раците, а в гърлото му все още имаше два мъртви… Казвах ви, че е цялото в рани, естествено, асиметрични, всичките постмортем. Има обаче четири, които са симетрични, съвършено очертани и кръгли.

— Къде?

— На китките и глезените.

— Ето че ги е имало! — възкликна Монталбано, подскачайки.

Преди да заспи следобед, се беше сетил за една подробност, която не беше съумял да разгадае: ръката, банският, навит около китката…

— Разрез от край до край върху лявата китка — каза бавно.

— Значи, и вие сте го забелязали? Имаше го и върху другата китка и около глезените. Според мен това означава само едно…

— Че са го държали вързан — направи заключението комисарят.

— Точно така. Но знаете ли с какво са го били вързали? С тел. Толкова стегната, че да прореже плътта му. Ако се касаеше за въже или корда, раните нямаше да са толкова дълбоки, та да стигнат чак до костта, и освен това със сигурност щяхме да намерим следи от тях. Не, преди да го удавят, са му свалили телта. Искали са да ни накарат да повярваме, че е било нормално удавяне.

— Няма ли никаква надежда за успешното намиране на някакво научно доказателство?

— Би могло. Но зависи от доктор Мистрета. Ще трябва да разпореди да направят специални анализи в Палермо, за да се види дали покрай кръглите рани на китките и около глезените са останали следи от метал или ръжда. Но това би било мудна работа. Това е, друго няма. Закъснявам.

— Благодаря ви за всичко, докторе.

Стиснаха си ръцете. Комисарят се качи в колата и потегли, но унесен в мислите си, продължи да шофира много бавно. Колата зад него, която го настигна, започна да му присветва с фаровете, като укор за бавното му каране. Монталбано мина встрани, а другото возило, което наподобяваше торпедо металик, го изпревари и спря изведнъж. Ругаейки светците, комисарят натисна спирачките. Под светлината на фаровете видя от прозорчето на торпедото да се подава ръка, която му направи рога. Извън себе си от яд, слезе, за да се разправя. Слезе и другият шофьор. Монталбано замръзна на мястото си. Беше Ингрид, която му се усмихваше, разпервайки ръце.

— Разпознах колата ти — каза му шведката.

Колко отдавна не се бяха виждали? Със сигурност поне от година. Прегърнаха се силно, Ингрид го целуна, после свали ръцете си от него и се отдалечи, за да го огледа по-добре.

— Видях те гол по телевизията — каза през смях. — Все още си много готин.

— А ти си още по-красива — отвърна й искрено комисарят.

Ингрид го прегърна отново.

— Ливия тук ли е?

— Не.

— Тогава бих искала да поседна за малко на верандата ти.

— Съгласен съм.

— Почакай да се освободя от един ангажимент.

Поговори по телефона, а после го попита:

— Имаш ли уиски?

— Една бутилка, все още неотворена. Виж, Ингрид, вземи ключовете от дома ми и тръгвай натам. Няма да мога да следвам твоята скорост.

Шведката се усмихна, взе ключовете и вече беше изчезнала, докато комисарят все още се опитваше да запали двигателя. Беше доволен от тази среща, която щеше да му позволи освен удоволствието да прекара няколко часа със старата си приятелка, да се отдалечи на необходимата дистанция от мислите си, а после на отпочинала глава да поразсъждава над онова, което му беше разкрил доктор Паскуано.

Когато пристигна в Маринела, Ингрид го пресрещна, прегърна го и го задържа дълго до себе си.

— Упълномощена съм — каза му на ухото.

— От кого?

— От Ливия. Веднага щом пристигнах, вдигнах телефона, който звънеше. Знам, че не трябваше да го правя, но стана някак спонтанно. Беше тя. Казах й, че ще се прибереш всеки момент, но ми отговори, че няма да се обади втори път. Съобщи ми, че не си се чувствал твърде добре и като медицинска сестра съм упълномощена да те лекувам и да повдигам духа ти, но аз съм знаела да лекувам и да повдигам духа не само по този начин.

Мамка му! Ливия трябва наистина да се е ядосала. Ингрид не беше разбрала или се правеше, че не е разбрала отровната й ирония.

— Извини ме — каза Монталбано, освобождавайки се от прегръдката й.

Набра номера в Бокадасе, но се оказа, че дава заето. Със сигурност беше изключила телефона си. Опита отново, докато Ингрид, разхождайки се из къщата все едно си бе у дома, беше отишла да вземе бутилката с уиски, извадила от фризера ледените кубчета и излязла, настанявайки се на верандата. Телефонът непрекъснато даваше заето, комисарят се предаде и отиде да седне до Ингрид на скамейката. Нощта беше нежна, тук-там в небето се виждаше по някой и друг малък облак, а от морето се разнасяше шумът на милващия брега прибой. В главата на комисаря се оформи една мисъл, по-точно въпрос, който го накара да се засмее. Щеше ли да види нощта точно толкова идилична, ако Ингрид не беше до него — тази Ингрид, която, след като му приготви щедра доза уиски, сега стоеше с опряна на рамото му глава? След това шведката започна да му разказва за себе си, като приключи след три часа и половина, когато вече оставаха само четири пръста от бутилката, за да бъде малко по-късно обявена официално за споминала се. Каза му за съпруга си, че бил все същият лайнар, с когото вече живееха разделени в дома си. Разказа му и за това, че е ходила в Швеция, защото изпитвала носталгия по семейството си („Вие, сицилианците, ме заразихте“). Обясни му, че е имала и две любовни истории. Първата с някакъв стриктно съблюдаващ църковните канони депутат, който се казвал Фризела или Гризела, комисарят не разбра добре, който, преди да се пъхнел в леглото с нея, коленичел на земята и молел Бог за прошка заради греха, който предстояло да извърши. Втората история била с капитан на петролен танкер, излязъл преждевременно в пенсия заради получено наследство. Връзката им можело да се превърне в сериозна, но тя поискала да скъсат. Този мъж, чието име било Лококо или Лококко, комисарят пак не разбра добре, я карал да се чувства неспокойна и неуверена. Ингрид имаше изключителната способност да улавя и описва комичните страни на своите мъже и Монталбано се забавляваше. Вечерта беше отпускаща, по-приятна дори от масаж.

* * *

Въпреки безкрайния душ и четирите кафета, изпити едно след друго, когато се качи в колата си, беше все още с леко замаяна глава от многото уиски, изпито предната вечер. Иначе усещаше, че напълно се е възстановил.

— Комисерийо, оправихте ли се? — попита го Катарела.

— Оправих се, благодаря.

— Комисерийо, видях ви по телевизията. Майчице свята, какво тяло имате!

Влезе в стаята си и извика Фацио, който връхлетя при него, разкъсван от любопитството да узнае какво е казал доктор Паскуано. Не попита обаче, не отвори уста, знаеше много добре, че това са черни дни за комисаря, достатъчно беше само да го настъпи по мазола, от което той щеше да хвръкне като искра. Монталбано го изчака да седне, престори се, че чете документите пред себе си, чисто и просто беше гадняр, защото виждаше ясно изписания върху извивката на устните на Фацио въпрос, но искаше малко да го поизмъчи, като го накара да чака. Изведнъж каза, без да вдига поглед от книжата:

— Убийство.

Изненадан, Фацио подскочи на стола.

— Застреляли ли са го?

— Тц.

— Намушкан?

— Тц. Удавили са го.

— Как доктор Паскуано е успял да…

— Паскуано само е хвърлил един поглед на мъртвия и си е извадил заключението. Почти е невъзможно да сбърка.

— Докторът на какво се позовава?

Комисарят му разказа всичко. И добави:

— Фактът, че Мистрета не е съгласен с Паскуано, само ни помага. Мистрета със сигурност в графа „причина за смъртта“ на доклада си ще напише „удавяне“, употребявайки, естествено, научна терминология. Така ще ни улесни. Ще можем да работим спокойно, без да ни се мотаят из краката началникът на полицията, онези от оперативно-следствения отдел и цялата им компания.

— Лично аз какво трябва да направя?

— Най-напред кажи да ти изпратят данни с отличителните му белези: ръст, цвят на косата, възраст и прочее.

— Може би и някаква снимка.

— Фацио, не видя ли в какво състояние е трупът? Според теб това лице ли беше?

Фацио направи разочаровано изражение.

— Мога да ти кажа, ако това те успокоява, че вероятно е накуцвал, преди време е бил прострелян в крака.

— Въпреки това ще е твърде трудно да го идентифицирам.

— Ти обаче опитай. Прегледай и заявленията за изчезналите лица. Паскуано казва, че мъртвият е кръстосвал морето поне от месец.

— Ще се опитам — каза изпълненият със съмнение Фацио.

— Излизам. Един-два часа няма да ме има.

* * *

Отправи се към пристанището, спря, слезе и се насочи към кея, на който бяха закотвени два риболовни кораба, другите отдавна вече бяха в морето. Има късмет, защото корабът „Божия майка“ беше там, преглеждаха мотора му. Приближи се и видя капитана му Чичо Албанезе, също и негов собственик, който стоеше на палубата и надзираваше ремонтните работи.

— Чичо!

— Комисарю, вие ли сте? Веднага идвам.

Отдавна се познаваха и си допадаха. Албанезе беше шейсетгодишен мъж, сух като чироз от соления въздух, работеше на риболовните кораби от шестгодишен и за него се говореше, че няма равен на себе си по знания за морето между Вигата и Малта и Вигата и Тунис. Беше способен да коригира мореплавателските карти и портулани. В градчето се шушукаше, че във времената, когато работата е била слаба, не е отказвал и контрабанда на цигари.

— Чичо, безпокоя ли те?

— Не, господин комисар. За вас винаги съм на разположение.

Монталбано му обясни какво иска от него. Албанезе се ограничи само да го попита колко време ще му отнеме.

— Момчета, след един-два часа се връщам. — И последва Монталбано, който отиваше към колата си.

Пътуваха в мълчание. Дежурният по охраната на моргата каза на комисаря, че доктор Мистрета все още не е дошъл, но асистентът му Якопело е там. Монталбано си отдъхна, защото евентуалната среща с Мистрета щеше да развали остатъка от деня му. Лицето на Якопело, който беше твърде предан на Паскуано, се озари, като видя комисаря.

— Я, кого виждам!

Комисарят знаеше, че с Якопело може да говори открито.

— Това е моят приятел Чичо Албанезе, морски човек. Ако беше Мистрета, щяхме да му кажем, че приятелят ми иска да види мъртвия, защото се опасява, че може да е един от неговите хора, който е паднал във водата. Но пред теб не е нужно да разиграваме театър. Когато дойде Мистрета, вече имаш готовия отговор, ако започне да ти задава въпроси. Съгласен ли си?

— Съгласен съм. Последвайте ме.

Междувременно трупът беше станал още по-блед. Кожата му приличаше на обелка от лук, поставена върху скелет, по който се виждаха тук-там безразборно закрепени парчета плът. Докато Албанезе го оглеждаше, Монталбано попита Якопело:

— Наясно ли си с представата на доктор Паскуано как е умрял този клетник?

— Разбира се. Присъствах на спора. Мистрета греши. Погледнете го и вие.

Опасващите китките и глезените бразди, освен дълбоки, бяха придобили и някаква сивкава окраска.

— Якопе, ще успееш ли да убедиш Мистрета да даде да се направят изследвания на тъканите, за които говореше Паскуано?

Якопело се разсмя.

— Хващате ли се на бас, дали ще успея?

— Да се обзалагам с теб ли? Никога.

Якопело беше всеизвестен любител на облозите. Обзалагаше се за всичко — от прогнозите за времето до това колко хора щяха да умрат от естествена смърт за една седмица, но хубавото беше, че много рядко губеше.

— Ще му кажа, че за зло или за добро, е по-добре да направи тези анализи. Как ще се почувства, ако после комисар Монталбано открие, че не е било нещастен случай, а убийство? Мистрета предпочита да даде и задника си, но да запази реномето си. Предупреждавам ви обаче, комисарю, че това са изследвания, които ще се проточат във времето.

Едва по пътя на връщане Албанезе се реши да разчупи мълчанието си. Отвори уста и промърмори:

— Хм…

— „Хм“ в какъв смисъл? — попита го раздразнено комисарят. — Половин час разглеждаш трупа, а след това ми казваш само „хм“?

— Много е странно — каза Албанезе. — А като си помислиш, нагледал съм се на удавници. Но този е… — Спря, обзет от някаква мисъл.

— Според доктора от колко време е бил във водата?

— От около месец.

— Не, господин комисар. Най-малко от около два месеца.

— Ама след два месеца нямаше да намерим трупа, а само части от него.

— Ето точно това е странното в този случай.

— Обясни ми по-добре, Чичо.

— Проблемът е, че не искам да говоря глупости.

— Ако знаеш само аз колко от тях казвам и върша! Хайде, Чичо!

— Видяхте ли раните, получени от скалите?

— Да.

— Повърхностни са, комисарю. Миналия месец морето десет дена един след друг все беше бурно. Ако трупът се е удрял в скалите, раните му нямаше да са от този тип. Възможно е било дори да му се откачи главата, да му се изпочупят костите или някоя остра скала е щяла да го прониже.

— Тогава? Може би в онези лоши дни, за които говориш, тялото се е намирало в открито море и не е срещнало по пътя си морски скали.

— Комисарю, ама вие сте намерили трупа в такава зона от морето, в която теченията се движат на обратно!

— Тоест?

— Намерили сте го пред Маринела?

— Да.

— Там има течения, които или водят към открито море, или продължават успоредно на брега. Били са достатъчни само два дни и трупът е щял да стигне до нос Русело. Готов съм главата си да заложа за това.

Монталбано замлъкна, размишлявайки. След това каза:

— Тази история с теченията би ли могъл да ми я обясниш по-добре?

— Когато искате, комисарю.

— Тази вечер свободен ли си?

— Да, да. Защо не дойдете да хапнем вкъщи? Съпругата ми ще приготви скални барбуни, както само тя умее да ги готви.

Веднага езикът на Монталбано започна да се дави в слюнка, ама каква ти слюнка, направо лигите му потекоха!

— Благодаря. Чичо, ти какво мислиш по въпроса?

— Може ли да говоря открито? Най-напред скалите не оставят следи като тези, които мъртвият има около китките и глезените си.

— Съгласен съм.

— Този човек са го удавили, след като са му завързали ръцете и краката.

— Използвайки тел, според Паскуано.

— Правилно. След това са взели трупа и са го накиснали в морската вода на някое закътано място. Когато им се е сторило, че е престоял достатъчно в саламурата, са го пуснали в морето.

— И защо е трябвало да чакат толкова дълго?

— Комисарю, искали са да изглежда, сякаш мъртвият идва някъде отдалече.

Монталбано го погледна с възхищение. И така, Чичо Албанезе, човекът от морето, не само че беше стигнал до същите изводи като Паскуано, човека на науката, и като Монталбано, човека на полицейската логика, но беше направил и голяма крачка напред.