Андреа Камилери
Двойният мъртвец (17) (Комисарят Монталбано убива)

17.

Появи се издокаран в полицейското управление в единайсет часа и макар да не се усмихваше, поне не беше в лошо настроение. Часовете, прекарани в сън, направо го бяха подмладили, чувстваше, че всичките механизми в тялото му работеха по-добре. От двата ужасни бодежа през нощта и от последвалата слабост не беше останала и следа. Точно на входната врата почти се сблъска с Фацио, който излизаше, но като го видя, замръзна и го изгледа продължително. Комисарят се остави да го зяпа.

— Тази сутрин видът ви е добър — беше становището.

— Смених фон дьо тена — каза Монталбано.

— Не, истината е друга, комисарю, вие имате седем живота като котките. Веднага се връщам.

Комисарят застана пред Катарела.

— Как ме намираш?

— Е, как искате да ви намирам, комисерийо? Като бог сте!

В края на краищата този толкова критикуван култ към личността не беше чак толкова лош.

Дори Мими Ауджело имаше по-отпочинал вид.

— Беба остави ли те да се наспиш?

— Да, имахме спокойна нощ. Дори не искаше да идвам в полицейското управление.

— Защо?

— Имаше желание да я изведа на разходка, тъй като денят е толкова хубав. Горкичката, в последно време вече почти не излиза от вкъщи.

— Ето ме — каза Фацио.

— Затвори вратата, че започваме.

* * *

— Ще направя обобщение — започна Монталбано, — въпреки че някои от фактите вече ги знаете. Ако нещо ви озадачава, кажете ми го.

Говори около час, без никой да го прекъсва, обяснявайки как Ингрид е разпознала Ерера и как личното му паралелно разследване за емигрантското дете се е вляло бавно в разследването за безименния удавник. На това място добави и онова, което на свой ред му беше разказал журналистът Мелато. Като стигна до момента, в който Мардзила беше умрял от страх, след като беше закарал във вилата Джамил Зарзис и някакъв друг човек, прекъсна се сам и попита:

— Има ли въпроси?

— Да — каза Ауджело, — но преди това трябва да помоля Фацио да излезе от стаята, да преброи бавно до десет и после да влезе.

Без да каже гък, Фацио се изправи, излезе и затвори вратата.

— Въпросът е следният — започна Ауджело. — Кога ще престанеш да се правиш на лайнар?

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв смисъл, по дяволите! За какъв се имаш, за нощния отмъстител ли? Самотния вълк? Ти си комисар! Забрави ли го? Упрекваш полицията, че не спазва правилата, ама ти си първият, който не ги следва! В рискованото начинание не те придружава някой от нас, ами, представи си, някаква шведска госпожа! Луда работа! За всичко това трябваше да уведомиш началниците си или поне нас да държиш в течение, а не да се правиш на ловец на човешки глави!

— Ах, само заради това ли?

— Не ти ли е достатъчно?

— Не ми е достатъчно, защото има и още по-лошо, Мими.

На Ауджело му увисна ченето от смайване.

— По-лошо?!

— И… десет — каза Фацио, появявайки се.

— Да продължим — каза Монталбано. — Когато Ингрид застана напряко с колата пред тази на Мардзила, той си помисли, че пътя му препречва онзи, който му дава нарежданията. Уплаши се, че иска да го ликвидира може би защото знае много неща. Напика се, докато умоляваше да не го убива. Името, което произнесе, без дори да си дава сметка за това, беше на дон Пепе Агулия.

— Строителят? — попита Ауджело.

— Мисля, че е точно той — потвърди Фацио. — В градчето се говори, че дава пари назаем като лихвар.

— С него ще се заемем още утре, но е по-добре от този момент нататък някой да започне да го държи под око. Не искам да го оставя да ми избяга.

— За това ще се погрижа аз — каза Фацио. — Ще пусна по петите му Курели, който е много кадърен.

Сега идваше най-трудната част за разказване, но трябваше да го направи.

— След като Ингрид ме закара до Маринела, си помислих да се върна в Спигонела, за да хвърля едно око на вилата.

— Естествено, сам — каза саркастично Мими, размърдвайки се на стола.

— Сам отидох и сам се върнах.

Този път Фацио беше този, който се размърда на стола си. Но не отвори уста.

— Когато господин Ауджело ти каза да излезеш от стаята — каза Монталбано, обръщайки се към него, — е, защото не искаше да чуеш, че ме нарича лайнар. Навит ли си и ти да ми го кажеш? Може да си направите дори дуетче.

— Никога не бих си го позволил, комисарю.

— Е, тогава, ако не искаш да ми го кажеш, поне си упълномощен да си го мислиш.

Убеден в мълчанието и съучастничеството на Фацио, описа малкото пристанище, пещерата, металната врата и вътрешното стълбище. Говори също за скалите с раците, които бяха изгризали трупа на Ерера.

— Това вече е минало — завърши. — Сега трябва да помислим как да действаме. Ако сведенията, които получих от Мардзила, са верни, тази нощ ще пристигнат още плавателни съдове с емигранти, а щом самият Зарзис си е направил труда да се появи, ще има стока и за него. Ние трябва да се окажем там в момента на пристигането.

— Съгласен съм — каза Мими, — но ти знаеш всичко за вилата, докато ние не сме наясно с нищо — нито с вилата, нито със заобикалящата я територия.

— Накарайте да ви дадат записите, които направих откъм морето. В Торизи са.

— Не е достатъчно. Ще отида лично да огледам — взе решение Мими.

— Не съм убеден — намеси се Фацио.

— Ако те видят и се усъмнят, всичко отива по дяволите — попреувеличи комисарят.

— Спокойно. Ще отида с Беба, която имаше желание да подиша морски въздух. Хем ще я поразходя хубаво, хем междувременно ще огледам всичко, което трябва да се огледа. Не мисля, че ще изпаднат в смут, виждайки мъж и бременна жена. Най-късно в пет следобед ще се видим отново тук.

— Добре — каза Монталбано и се обърна към Фацио: — Имай предвид, че искам една компактна група от нашите хора да е готова. Няколко човека, но решителни и доверени. Гало, Галуцо, Имбро, Джермана и Грасо. Ауджело и ти ще поемете командването.

— Защо, ти няма ли да бъдеш? — удиви се Мими.

— Ще бъда. Но отдолу, при малкото пристанище. Ако някой се опита да избяга, ще го блокирам.

— Групата ще я ръководи господин Ауджело, защото аз ще дойда с вас — каза раздразнено Фацио.

Изненадан от тона му, Мими го погледна.

— Не — каза Монталбано.

— Комисарю, имайте предвид, че…

— Не. Това е личен въпрос, Фацио.

Този път Мими погледна Монталбано, който гледаше право в очите Фацио, който пък не свеждаше своите. Приличаше на сцена от филм на Куентин Тарантино, бяха насочили погледите си един към друг вместо пистолети.

— На вашите заповеди — каза накрая Фацио.

За да поразведри малко обстановката, в която все още витаеше напрежение, Мими Ауджело реши да зададе въпрос:

— Как ще разберем дали тази нощ ще пристигнат плавателните съдове с емигрантите, или не? Кой ще ни го каже?

— Бихте могли да се осведомите от господин Ригучо — подсказа Фацио на комисаря. — Обикновено към седем следобед в дирекцията на полицията в Монтелуза вече имат доста ясна представа за ситуацията.

— Не, защото вече питах Ригучо за доста неща. Той е истинско ченге, възможно е да се усъмни. Но може би има друг начин. В управлението на пристанището. Там пристигат всички сведения както от Лампедуза, така и от риболовните кораби и катерите, а те ги препредават на дирекцията на полицията. Естествено, само онова, което успеят да научат, защото за много от пристигащите плавателни съдове с нелегални емигранти не се знае нищо, ама нищичко. Познаваш ли някого от пристанищното управление?

— Не, господин комисар.

— Аз — да — каза Мими. — До миналата година се виждах с един лейтенант. Все още е тук, срещнахме се случайно миналата неделя.

— Добре. Кога можеш да отидеш да поговориш с този лейтенант?

— Този лейтенант е жена — поправи го Мими. И добави: — Но не си създавайте илюзии. Пробвах се, но без никакъв шанс. Останахме си само приятели. Веднага щом се върна от Спигонела, ще придружа Беба до вкъщи и отивам да се видя с нея.

— Комисарю, а с Мардзила какво да правим? — попита Фацио.

— С този ще се занимаем чак след Спигонела, заедно с господин Агулия.

* * *

Оказа се неприятно изненадан, като отвори хладилника. Да, Аделина беше привела в ред дома му, но за ядене му беше приготвила само половин варено пиле. Що за гадория?! Та това е порция за болен човек! За някого, на когото са дали последно причастие! В този момент го обзе ужасното съмнение, че Фацио е съобщил на прислужницата за неговото неразположение и затова тя го държи на лека храна. Как бе успял обаче да й го каже, след като телефонът беше изключен? С пощенски гълъб ли? Не, това, естествено, е отмъщението на Аделина, вбесена от безпорядъка, в който беше намерила дома му. На масата в кухнята имаше бележка, която не беше забелязал, докато си приготвяше кафе: „Спалнята ще си я оправите сам, тъй като сега спите в нея“.

Седна на верандата и запреглъща вареното пиле с помощта на цял буркан туршия. Точно към края звънна телефонът.

Очевидно Аделина го беше включила. Беше Ливия.

— Салво, най-накрая! Толкова се притесних! Вчера вечерта ти звънях десетина пъти, чак до полунощ. Къде беше?

— Извини ме, но трябваше да правя една засада и…

— Исках да ти кажа нещо хубаво.

— Тоест?

— Утре пристигам.

— Наистина ли?

— Да. Толкова мрънках, че накрая ми дадоха три дни.

Монталбано усети, че го обзема вълна на задоволство.

— Е, нищо ли няма да кажеш?

— В колко часа пристигаш?

— На обяд в Пунта Раизи.

— Или ще дойда аз, или ще изпратя някого да те вземе. Много съм…

— Хм? Толкова ли ти е трудно да го кажеш?

— Не. Много съм щастлив.

Преди да отиде да си легне, защото му се беше придремало, трябваше да вкара в ред спалнята, иначе нямаше да затвори очи.

— Ти не си само представител на реда — беше му казала веднъж Ливия, изпълнена с негодувание заради порицанието му, че си разхвърля нещата из цялата къща, — но направо си негов роб.

* * *

Мими Ауджело се върна, когато отдавна вече беше минало шест часа, а след него влезе и Фацио.

— Струва ми се, не си даваш много зор — упрекна Монталбано заместника си.

— Но пък нося товар.

— Тоест?

— Най-напред тези.

И извади от джоба си десетина снимки, направени с „Полароид“. На всичките се виждаше Беба с корема, която се усмихваше, а зад нея, от всички възможни ъгли, вилата от Спигонела. На две от снимките Беба дори се беше опряла на пръчките на заключената с огромен катинар градинска врата.

— Каза ли на Беба защо си отишъл там и кой се крие в тази вила?

— Не. Нямаше нужда. Тъкмо така е излязла по-естествена на снимките.

— Никой ли не се появи?

— Може и да са ни надзиравали отвътре, но никой не се показа навън. Искат да изглежда, че къщата е необитаема. Виждаш ли резето? Всичко е привидно, защото, като пъхнеш ръката си между железните пръчки, можеш спокойно да го отвориш отвътре.

Избра друга снимка и я подаде на комисаря.

— Това е дясната фасада. Има външно стълбище, което води към първия етаж, голямата врата отдолу трябва да е тази на гаража. Ингрид каза ли ти дали има връзка между гаража и останалата част от къщата?

— Не. Гаражът е стая без никакви други отвори освен входа. Има обаче вътрешно стълбище между приземния и първия етаж, въпреки че Ингрид никога не го е виждала, защото към него се стига през врата, за която Ерера й е казвал, че няма ключове. Убеден съм, че има друго стълбище, което свързва приземния етаж с пещерата.

— Преценено на око, гаражът побира две коли.

— Със сигурност там има една. Тази, която е блъснала детенцето. Между другото, моля те, когато ги хванем, колата на всяка цена трябва да бъде огледана от криминолозите. Залагам си главата, че по нея ще намерим дори от кръвта на момченцето.

— Според вас как са се развили нещата? — попита Фацио.

— Просто. Детето е разбрало, не знам как, че е изправено пред някакво ужасно премеждие. И е започнало да се опитва да избяга веднага щом е слязло на брега. По моя вина първия път не успя. Докарали са го в Спигонела. Изглежда, във вилата е открило вътрешното стълбище, което води към пещерата. Със сигурност е избягало оттам. Някой обаче го е забелязал и е вдигнал тревога. Тогава Зарзис се е качил на колата и докато не го е намерил, не е спрял да го търси.

— Ама как, ако този Зарзис е дошъл вчера вечерта! — каза Ауджело.

— Доколкото разбрах, въпросният Зарзис прави тегели напред-назад. Винаги е налице, когато трябва да се разпределя стока и да се вземат пари. Както и сега. Той е отговорен за тези действия пред своя началник.

— Искам да ти кажа за пристигането на емигрантите — каза Мими.

— Може да започваш — отвърна му Монталбано.

Мисълта, че Зарзис му е подръка, го изпълваше със задоволство.

— Онази моя приятелка, лейтенантката, ми каза, че положението наистина е извънредно. Нашите катери са засекли четири плавателни съда, препълнени до козирката, но в много лошо състояние. Насочват се съответно към Секагранде, Капобианко, Манфия и Фела. Надяват се корабите да успеят да стигнат сушата, преди да са потънали, но и дума не може да става за прехвърляне на пътници или за промяна в курса. Нашите не могат да направят друго, освен да ги следват, готови веднага да започнат да събират корабокрушенците, ако се случи някое нещастие.

— Разбрах — каза замислено Монталбано.

— Какво разбра? — попита го Мими.

— Че тези четири пристигащи кораба с емигранти са организирани, за да ни отклонят вниманието. Секагранде и Капобианко се намират на запад от района Вигата — Спигонела, докато Манфия и Фела са на изток. Следователно за момента морето в отсечката Вигата — Спигонела е без надзор, а брегът също. Риболовен кораб, който знае за съществуването на този моментен коридор, може да стигне чак до нашия бряг, без да бъде видян.

— И тогава?

— И тогава, скъпи Мими, означава, че Зарзис ще отиде с гумената си лодка, за да получи своя товар в морето. Не знам дали ви казах, че на първия етаж във вилата има радиостанция, с която непрекъснато могат да са в контакт и да се срещнат на правилното място. Твоята лейтенантка…

— Не е моя.

— … каза ли ти към колко часа се предвижда да пристигнат корабчетата с емигрантите?

— Към полунощ.

— Тогава се налага вие и групата да сте на линия в Спигонела най-късно към десет часа. Ще направим така. На двете морски скали на входа на малкото, прилежащо към вилата пристанище има два прожектора. Ще бъдат запалени в момента, в който гумената лодка ще трябва да излезе, и пак ще бъдат пуснати при завръщането й. Мисля, че тези прожектори, както и подвижната преграда, се задвижват от някакъв трети човек, пазача на вилата. Трябва да действате хитро, а именно да обезвредите пазача едва след, повтарям — след като е пуснал прожекторите при завръщането на гумената лодка. Ще имате на разположение много малко време. Затова изчаквате Зарзис и помощника му да се приберат във вилата и ги спипвате изненадващо. Но, обърнете внимание: те водят със себе си деца и са готови на всичко. Сега вие двамата се разберете помежду си. Казвам ви довиждане и ви пожелавам мъжка челяд^[1].

— А ти къде отиваш? — попита Ауджело.

— Ще мина за малко през Маринела, а след това идвам в Спигонела. Но пак ви повтарям, вършете си вие вашата работа, а аз моята.

Излезе от стаята и минавайки покрай Катарела, го попита:

— Катаре, знаеш ли дали Торета има клещи и рибарски ботуши от онези, които стигат чак до средата на бедрото?

Имаше и клещи, и ботуши.

* * *

В Маринела си облече черен пуловер с поло яка, черни кадифени панталони, които набута в ботушите, а на главата си сложи вълнена шапка с пискюл, също черна. Липсваше му само изкривената лула в устата и щеше да е образ и подобие на някой морски вълк, точно като онези от треторазредните американски филми. Отиде пред огледалото и се огледа. Единственото, което му оставаше, беше да не гледа драматично на нещата.

— Пълен напред, стари пирате!

Пристигна при бяло-червената вила в Спигонела, когато вече беше станало десет часа, но вместо да поеме по пътя за бунгалото, хвана по улицата от първия път, когато беше с Фацио. Последната отсечка измина със загасени фарове. Небето беше отрупано с облаци и беше такава тъмница, че не виждаше нищо дори на крачка пред себе си. Слезе от колата и се огледа наоколо. Вдясно, на малко повече от стотина метра, се виждаше грамадата на вилата. От хората му нямаше и следа. Или все още не бяха дошли, или, ако бяха пристигнали, се бяха прикрили твърде добре. С клещите в ръка и пистолет в джоба тръгна по ръба на пропастта чак докато не различи началото на стълбището, което беше забелязал миналия път. Слизането се оказа не толкова трудно, както при другото стълбище, или защото не беше издълбано толкова отвесно, или защото, знаейки, че хората му са наблизо, се изпълваше с кураж.

Беше стигнал до средата, когато чу боботенето на двигател. Разбра веднага, че е на потеглящата гумена лодка, чийто шум се чуваше още по-силно на фона на тишината, а в пещерата се получаваше и звуков резонанс. Спря. Пред входа на малкото пристанище морската вода изведнъж се оцвети в червено. Заради позицията, в която се намираше, Монталбано не можеше да види запаления прожектор, защото го закриваше другият кекур, който стърчеше пред него, но това червено отражение не можеше да бъде от нещо друго. Ясно различи как през него премина очертанието на гумената лодка, въпреки че не успя да разбере колко хора имаше на борда й. Веднага след това отражението изчезна, шумът от мотора се отдалечи, но дълго продължи да се чува като бръмчене на муха, а после се загуби. Всичко ставаше както беше предвидил. Заслиза отново по стълбите и му се наложи да се овладее да не запее с пълно гърло, защото досега не беше сбъркал нито един ход.

Задоволството му обаче се оказа кратко. Щом закрачи по плажа, веднага разбра колко трудно се ходи по дълбокия сух пясък. Щеше да е достатъчно да направи само десетина стъпки, за да го заболи гърбът, но пък да се приближи към водата, за да достигне мокрия и сбит пясък, беше доста опасно, защото можеше да се окаже на открито. Седна на земята и се опита да свали единия си ботуш. Той се смъкна леко по бедрото му, но упорито отказа да премине през коляното. Изправи се и повтори опита си. По-зле и отпреди. Започна да се поти и да ругае светците по азбучен ред. Най-накрая успя да застопори тока между два стърчащи от стената камъка и се освободи от ботуша. Закрачи отново с боси крака, държейки в едната си ръка клещите, а в другата ботушите. В тъмнината не забеляза туфа плевели, целите в тръни, и стъпи отгоре им. Стотици от тях се забиха доволни в стъпалата му. Падна духом. Не, трябваше да си вземе бележка, тези начинания вече не бяха лъжица за неговата уста. Като стигна до ръба на ямата, седна и нахлузи отново рибарските ботуши, обливайки се в студена пот заради болката, която му причиняваха десетките тръни, раздразнени при триенето в гумата.

Влезе бавно в ямата и изпита удовлетворение, като разбра, че е пресметнал правилно, защото водата наистина стигна до половината на бедрото му, точно един пръст под мястото, където свършваха ботушите. Сега пред него се извисяваше първата скала джудже от кекурите, обозначаващи входа на малкото пристанище, което на практика започваше от нея. Напъха клещите в колана си и опипвайки скалата с ръка, намери в нея две опорни точки. Набра се с ръцете нагоре. Катеренето му се улесняваше от гумените подметки, които се застопоряваха добре в скалата. Хлъзна се само веднъж, но успя да се задържи с едната си ръка. Вкопчвайки се като рак, стигна до металната мрежа. Взе клещите и започвайки от дясно надолу, сряза първия ред. „Щрак“, острият металически звук прозвуча в тишината като револверен изстрел, или поне така му се стори. Замръзна на мястото си, не смеейки да помръдне дори един пръст. Нищо не се случи, никой не се развика, никой не се появи скорострелно. И така „щрак“ след „щрак“, като правеше между единия и другия „щрак“ нужната предохранителна пауза, успя за около половин час да отреже всички редове от мрежата, заварена за металния кол, който на свой ред беше зациментиран в стената. Не отряза само два реда в горната част — единия вдясно, а другия вляво, които служеха, за да задържат мрежата неподвижна и да й придават вид на непокътната. Тях щеше да отреже, като му дойде времето. Сега можеше да се маха оттам. Остави клещите под мрежата и като се държеше с двете си ръце, вкопчен в горната част на скалата, отпусна тялото си надолу, а с краката си затърси някаква опорна точка. Стори му се, че я е намерил, напъха върха на ботуша си и отпусна хватката. Оказа се грешка. Опорната точка не беше дълбока и не издържа тежестта му. Хлъзна се надолу по скалата, опитвайки се да се задържи с ноктите. Стори му се, че се е превърнал в котката Силвестър в едно от най-добрите й комични изпълнения. Издра си ръцете и падна право в ямата. Защо ли не подейства законът на Аристотел, всъщност не, този на Архимед? На всяко тяло, потопено в течност, действа вертикална сила с посока от долу нагоре и големина, равна на теглото на изместената от него течност. Така ли е, или не? Той обаче не получи никаква плавателна сила, получи я водата, която се разплиска като фонтан над главата му, изсипа се, намокри фланелата му, изпляска весело между тестисите му и проникна в ботушите му. Освен това му се стори, че при падането се беше възпроизвел същият шум, който се чува, когато някой кит излиза на пясъка. Наостри слух, но отново не чу нищо — ни вопъл, ни стон. Тъй като морето беше леко развълнувано, пазачът вероятно е предположил, че е от вълните, които се разбиваха в скалите, но този път по-силно от обичайното. Излезе от ямата и се просна на пясъка.

А сега какво да прави? Да брои от нула до един милиард ли? Да се опита да си припомни всичките стихотворения, които знаеше, ли? Да върне в съзнанието си всичките възможни начини за готвене на барбуни ли? Да започне да обмисля какви оправдания ще извади пред началника на полицията и заместник-прокурора затова, че е работил по този случай тихомълком, без „разрешението на висшестоящите си“? Внезапно зверски му се докиха, опита се да го потисне, но не успя, спря шумната струя на нивото на носа, запушвайки го с ръка. Чувстваше, че във всеки от ботушите си имаше по около половин литър вода. Липсваше му само да го хване и една ужасно досадна настинка! Освен това започваше да усеща студ. Изправи се и тръгна със съвсем прилепнал към стената гръб — като е зле, да стане още по-зле, утре щеше и той да го боли. Измина сто крачки и се върна назад. Като стигна до ямата, обърна гръб и пак закрачи. Направи десетина тегела напред-назад. Какъв ти студ! Сега усещаше, че му е топло и се поти. Реши да си почине малко и седна на земята. После направо си полегна. След около половин час го налегна досадна дрямка. Затвори за миг очи и когато ги отвори, раздразнен от бръмченето на някаква муха, не можа да пресметне колко време е минало.

Муха?! Каква ти муха, та това беше гумената лодка, която се връщаше! Внезапно се изправи, но приведен надве в ямата. Бръмченето се превърна в шум, който на свой ред се превърна в грохот, докато гумената лодка се приближаваше към пристанището. Грохотът внезапно утихна, със сигурност в този момент плавателният съд използваше инерцията си, за да премине по канала и да влезе в пещерата. Монталбано се изкачи по скалата без проблеми, сигурността, че след малко щеше да изпита дългоочакваното удовлетворение, му даваше сили и яснота. Непосредствено щом достигна с глава височината на мрежата, видя голям сноп светлина да нахлува откъм входа на пещерата. Чу също ядосаните гласове на двама мъже, както и плача, и хленча на дечицата, които пронизаха сърцето и обърнаха наопаки стомаха му. Изчака с изпотени и треперещи, но не от напрежението, а от ярост ръце чак до момента, в който повече не се чуваше нито глас, нито шум откъм пещерата, а когато започна да реже първия от двата реда от мрежата, които бяха останали, угасна и светлината. Това беше добър знак, защото означаваше, че пещерата е опразнена. Отряза редовете един след друг без никакви предпазни мерки, хлъзна покрай скалата големия квадрат от мрежата, който остана в ръката му, а след това го пусна да падне в ямата. Мина между двата метални кола и скочи слепешката от върха на скалата върху пясъка. Скокът беше повече от три метра, но Господ му помогна да го преодолее. В тези няколко мига изглеждаше сякаш е остарял с повече от десетина години. Извади оръжието си, вкара патрон в цевта и влезе в пещерата. Плътен мрак и тишина. Тръгна по тесния кей чак докато ръката му не усети полуотворената желязна врата. Влезе в хангара за лодката и с бързи стъпки, все едно виждаше, стигна до арката, подмина я, стъпи на първото стъпало и там спря. Как така всичко е толкова спокойно? Защо хората му все още не бяха започнали да правят това, което трябваше? Една мисъл премина през главата му и го накара да се изпоти: дали не е изникнала някаква неочаквана спънка и те да не са дошли? А той стоеше там в тъмното, с пистолет в ръка и с дрехи на пират, като най-големия будала! Защо ли не се решаваха да предприемат нещо? Исусе, искаха да си направят майтап с него ли? Така на господин Зарзис и на двамата му приятели щеше да им се размине! Ааа, не, дори с цената на това да влезе сам във вилата и да ги направи на пух и прах.

Точно в този момент чу, макар и приглушени от разстоянието, почти едновременни пистолетни изстрели, картечни откоси и ядосани гласове. Не се разбираше кой какво говори. Какво да прави? Да изчака ли там, или да се притече на помощ на своите? Горе ожесточената престрелка продължаваше и, изглежда, все повече се приближаваше. Изведнъж много силна светлина обля стълбището, хангара и вътрешността на пещерата. Някой се опитваше да избяга. Чу отчетливо припрените му стъпки по стълбището. Набързо комисарят излезе изпод арката и застана до нея, опрян до стената. Миг след това се появи един задъхан мъж и направи нещо като скок, наподобяващ този на мишка, която излиза от канализацията.

— Не мърдай! Полиция! — извика Монталбано, правейки крачка напред.

Мъжът не спря, едва-едва се обърна, повдигна дясната си ръка, въоръжена с голям пистолет, и стреля почти слепешката някъде зад себе си. Комисарят усети жестока болка в лявото си рамо, толкова силна, че цялата горна част на тялото му се завъртя наляво. Стъпалата и краката му обаче не, останаха на място като заковани в земята. Мъжът беше стигнал до вратата на хангара, когато първият и единствен куршум, изстрелян от Монталбано по него, го уцели право в средата между плешките. Той замръзна на мястото си, разпери ръце, изпусна пистолета и падна ничком. Комисарят флегматично, защото не можеше да върви по-бързо, се приближи до него и с върха на ботуша си го обърна.

Джамил Зарзис изглеждаше сякаш му се усмихва с беззъбата си уста.

Веднъж някакъв човек го беше попитал дали му се е случвало да се чувства доволен, след като е убил някого. А той му беше отговорил отрицателно. Дори и този път не изпитваше удоволствие, но удовлетворение — да. „Удовлетворение“ беше правилната дума.

Бавно се свлече на колене, краката му сякаш бяха от извара, имаше голямо желание да поспи. Кръвта излизаше като водоскок от раната в рамото му и мокреше фланелата му. Изглежда, куршумът беше направил голям отвор.

— Комисарю! Боже мой, комисарю! Ще се обадя за линейка!

Държеше очите си затворени, но разпозна Фацио по гласа.

— Никаква линейка. Защо се забавихте толкова?

— Изчакахме да вкарат децата в една стая, така можехме да действаме по-спокойно.

— Колко са?

— Седем дечица. Все едно се намираме в детска градина. Всичките са невредими. Един от двамата мъже убихме, другият се предаде. По третия стреляхте вие. Сметката излиза. А сега може ли да се обадя на някого, който да дойде да ми помогне?

* * *

Върна се в съзнание, когато вече седеше на задната седалка на някаква кола, шофирана от Гало. Фацио беше до него и го придържаше, тъй като пътят беше осеян с дупки и автомобилът доста друсаше. Бяха свалили фланелата му и му бяха направили временна превръзка. Не чувстваше болка от раната, може би тя щеше да дойде по-късно. Опита се да заговори, но не успя от първия път, защото устата му беше пресъхнала.

— Днес… в Пунта Раизи… на обяд… пристига Ливия.

— Не се безпокойте — каза Фацио. — Със сигурност някой от нас ще отиде да я вземе.

— Къде… ме карате?

— В болницата на Монтекиаро. Най-близо е.

В този момент се случи нещо, което накара Фацио да изтръпне. Защото разбра, че звукът, който издаде Монталбано, не беше кашлица, а смях. На какво ли се смееше в тази ситуация?

— Защо се смеете, комисарю? — попита го разтревожено.

— Исках да изиграя… моя ангел хранител… и да не отида на доктор… но всъщност… ме изигра той… правейки така, че да се озова в болницата.

При този отговор Фацио се ужаси. Комисарят очевидно започваше да изпада в делириум. Но още повече го ужаси неочакваният вик на ранения.

— Спри!

Гало удари спирачките и колата поднесе.

— Това… пред нас… кръстопътят ли е?

— Да, господин комисар.

— Хвани по пътя за Триказе.

— Ама, комисарю… — намеси се Фацио.

— Казах ви да тръгнете по шосето за Триказе.

Гало потегли бавно, зави надясно и почти веднага Монталбано му заповяда да спре.

— Пусни фаровете.

Гало се подчини и комисарят се надигна, за да погледне през прозорчето. Купчинката чакъл вече я нямаше, беше послужила за подравняването на черния път.

„По-добре така“ — каза си.

Внезапно болката от раната го връхлетя със страшна сила.

— Да тръгваме към болницата.

Потеглиха отново.

— А, Фацио, още нещо… — започна със затруднение и прекара пресъхналия си език по изпръхналите си устни — не забравяй… не забравяй да предупредиш… Пилат Понтийски… отседнал е в хотел „Реджина“.

Света Богородичке! Откъде пък сега се появи Пилат Понтийски? Фацио преправи гласа си, изпълнен с разбиране, както се процедира с лудите.

— Разбира се, разбира се, бъдете спокоен, ще го предупредя, първото нещо, което ще направя.

За Монталбано беше голямо мъчение да говори, да обяснява. Вече полуприпаднал, се отпусна. Тогава Фацио, подгизнал от пот заради страха, който го обземаше, като слушаше тези безсмислени за него неща, се наведе напред и прошепна на Гало:

— За бога, карай по-бързо, натисни газта! Не виждаш ли, че комисарят вече не е на себе си?