Андреа Камилери
Двойният мъртвец (15) (Комисарят Монталбано убива)

15.

— Кой е този тип? — попита Мими, поглеждайки към Социо Мелато, който се отдалечаваше по коридора.

— Един ангел — отговори му Монталбано.

— Хайде, бе! Облечен по този начин?

— Защо, според теб ангелите трябва винаги да се обличат като онези на Мелоцо да Форли^[1]? Не си ли гледал филма на Франк Капра^[2], който се казваше… почакай…

— Както и да е — каза Мими, очевидно изнервен. — Искам да ти кажа, че Томазео се обади, отговорих му, че ще се заемем със случая, но той не пожела да издаде заповед за обиск на вилата, нито пък да бъде поставен под контрол телефонът на Мардзила. Следователно целият спектакъл, който организира, не ни послужи за нищо.

— Имай търпение, ще го направим и без него. Обясни ми обаче защо си в лошо настроение?

— Искаш да знаеш защо ли? — избухна Ауджело. — Защото чух телефонния разговор, който Беба проведе със заместник-прокурора Томазео, а също и въпросите, които онова прасе й задаваше. Стоях с ухо, залепено до това на Беба. Когато тя приключи с разказа какво е видяла, той започна да я разпитва: „Сама ли бяхте в колата?“. А Беба с известно затруднение: „Не, с моя приятел“. Той: „Какво правехте?“. Беба, преструвайки се на още по-затруднена: „Ех, знаете…“. А прасето: „Правехте любов ли?“. А Беба полугласно: „Да…“. Той: „Пълна програма ли?“. Тук Беба за миг се поколеба, а шопарът й обясни, че това са данни, които трябва да знае, за да си изясни по-добре ситуацията. И тогава тя повече не се спря. Дори започна да й харесва. Няма да ти казвам какви детайли успя да извади на показ! И колкото повече неща му казваше, толкова повече се наточваше онова прасе! Поиска Беба да отиде лично в прокуратурата! Искаше да разбере как се казва и как изглежда. Казано накратко, когато тя затвори телефона, ние се скарахме. Но аз си скубя косите и се питам: откъде знаеше всичките тези подробности?

— Хайде, Мими, не се прави на дете! Какво, да не си станал ревнив?

Мими го изгледа продължително.

— Да! — каза рязко и излезе.

— Изпрати ми Катарела! — извика подир него комисарят.

— На вашите заповеди, комисерийо! — каза Катарела, появявайки се на мига.

— Спомних си, май си ми казвал, че ходиш често да се виждаш с брат ти, който има къща близо до нос Русело.

— Да, господин комисерийо. В местността Лампиза.

— Добре. Обясни ми как се стига дотам.

— Комисерийо, има ли нужда да ви обяснявам? Лично ще ви придружа!

— Благодаря, не ми се сърди, но е нещо, което сам трябва да свърша. И така, ще ми обясниш ли?

— Да, господине. Трябва да хванете пътя за Монтереале и да го изминете. Продължавате около три километра и отляво ще видите табела със стрелка, на която е написано „нос Русело“.

— Завивам натам ли?

— Не, господине. Продължавате. Все така отляво ще видите друга табела със стрелка, която указва Пунта Роса.

— Хващам по този път ли?

— Не, господине. Продължавате. После идва табелата със стрелка, която сочи към Лампиза. Тогава свърнете по тази отбивка.

— Добре, благодаря.

— Комисерийо, тази табела със стрелка, която казва „Лампиза“, го казва само просто така. И дума не може да става, че се стига в Лампиза, ако човек следва само тази стрелка.

— Тогава какво трябва да направя?

— Когато се отбиете по пътя за Лампиза, продължете петстотин метра и вдясно би трябвало да се озовете пред голяма градинска врата от ковано желязо, която някога е съществувала, но сега я няма вече.

— И как бих могъл да видя градинска врата, която не съществува?

— Лесно, комисарю. Може да се отгатне, че я е имало, защото оттам започват двете редици с дъбовете. Всичко това е било собственост на барон Вела, но сега е ничия земя. Когато стигнете в самия край на алеята и се озовете пред полусрутената вила на барон Вела, завийте покрай последния дъб вляво. И след по-малко от триста метра се намира местността Лампиза.

— Този ли е единственият път, по който може да се стигне дотам?

— Зависи.

— Зависи от какво?

— Ако трябва да се отиде пеша или да се отиде с кола.

— С кола.

— Тогава е единственият, комисерийо.

— Морето далече ли е?

— Няма и сто метра, комисерийо.

* * *

Да яде или да не яде? Това е проблемът: по-мъдро ли беше да понася срамните пристъпи на глада, или да не му пука и да отиде да напълни търбуха си при Енцо? Шекспировата дилема се изправи пред него, когато, поглеждайки часовника, разбра, че е станало почти осем часа. Ако отстъпеше пред глада, щеше да разполага с доста по-малко от час, за да го посвети на вечерята си, което означаваше, че ще трябва да придаде на движенията си за хранене ритъм в стил Чарли Чаплин от филма „Модерни времена“. При това положение беше абсолютно сигурно, че храненето на бързи обороти не е хранене, а само засищане. Разликата беше значителна, защото в този момент той не изпитваше нужда да се засити като животно. Имаше желание да се нахрани, наслаждавайки се залък подир залък на ястията и посвещавайки им цялото време, което е необходимо. Не, нямаше да го направи. И за да не изпадне в изкушение, след като веднъж пристигна в Маринела, не отвори нито фурната, нито хладилника. Съблече се гол и отиде под душа. После си сложи дънки и риза като тези на канадските ловци на мечки. Помисли си, че не знае как ще се развият нещата, заради което го обзе съмнение дали да се въоръжи, или не. Може би е по-добре да си вземе пистолета. Тогава предпочете да си вземе кафявото кожено яке, което имаше доста голям вътрешен джоб, и се облече. Не искаше да тревожи Ингрид, виждайки го, че отива да вземе оръжието си, затова беше по-добре да го направи сега. Излезе, отиде до колата, отвори жабката, взе пистолета, сложи го в джоба на якето си, наведе се да затвори жабката, но оръжието се изхлузи от джоба му и падна на пода на колата. Монталбано изруга, коленичи, защото пистолетът беше паднал под седалката, взе го, затвори колата и се върна вкъщи. С якето му беше горещо, съблече се и го остави на масата в трапезарията. Реши, че няма да е зле да се обади на Ливия. Вдигна слушалката, набра номера, чу първото позвъняване, но едновременно с него на вратата се звънна. Да отвори ли, или да не отваря? Остави слушалката и отиде да отвори. Беше Ингрид, леко подранила. Беше още по-красива от обикновено, ако изобщо това беше възможно. Да я целуне или да не я целуне? Дилемата беше разрешена от шведката, която го целуна.

— Как си?

— Чувствам се малко хамлетовски.

— Не те разбрах.

— Както и да е. С колата на мъжа ти ли си дошла?

— Да.

— Каква е?

Въпросът му беше напълно абстрактен, защото разбираше от марки коли, колкото магаре от военна музика. Същото беше и с моторите.

— BMW 320.

— Какъв цвят?

Този път обаче въпросът му беше искрен: знаейки какъв щурак е съпругът на Ингрид, беше възможно да е поръчал да му изрисуват колата с червени, зелени и жълти линии на сини точки.

— Тъмносиво.

Слава богу, поне имаше шанс да не ги забележат и да не ги застрелят от първия път.

— Вечерял ли си? — попита шведката.

— Не. А ти?

— Нито пък аз. Ако остане време, след това може да… Впрочем, какво трябва да правим?

— Ще ти обясня по пътя.

Звънна телефонът. Беше Мардзила.

— Комисарю, колата, която са ми докарали, е „Ягуар“. След пет минути излизам от вкъщи — съобщи му с треперещ глас.

И затвори.

— Ако си готова, може да тръгваме — каза Монталбано.

С непринуден жест грабна якето си, без да забележи, че го е хванал на обратно. Естествено, пистолетът се изхлузи от джоба и падна на земята. Ингрид подскочи изплашено назад.

— Май имаш сериозни намерения? — попита.

* * *

Следвайки указанията на Катарела, не се объркаха нито веднъж. След около половин час, откакто бяха тръгнали от Маринела, който послужи на Монталбано, за да направи инструктаж на Ингрид, пристигнаха пред алеята с дъбовете. Изминаха я и в края й под светлината от фаровете съзряха руините на някаква голяма вила.

— Продължавай направо, не следвай пътя и не завивай наляво. Да отидем да скрием колата зад вилата — каза Монталбано.

Ингрид изпълни нарежданията. Зад вилата се простираше откритото и безлюдно поле. Шведката загаси фаровете и слязоха. Заради силната луна беше светло като ден, а тишината — толкова дълбока, че чак да те дострашее, дори кучета не пролайваха.

— А сега? — попита Ингрид.

— Сега оставяме колата тук и отиваме на място, откъдето се вижда алеята. Така ще можем да следим колите, които минават.

— Какви коли? — попита Ингрид. — Оттук не минават дори щурци.

Запътиха се.

— За всеки случай може да направим както правят по филмите — каза Ингрид.

— И как правят?

— Хайде, Салво, не знаеш ли? Двамата полицаи, той и тя, които трябва да причакат някого, се преструват на влюбени. Прегръщат се, целуват се и междувременно надзирават.

Вече бяха стигнали до развалините на вилата, на трийсетина метра от дъба, където пътят завиваше към местността Лампиза. Седнаха на останките от някаква стена, а Монталбано си запали цигара. Но не успя да я изпуши. Една кола беше поела по алеята и напредваше бавно, може би човекът, който я караше, не познаваше пътя. Изведнъж Ингрид се изправи, подаде ръка на комисаря, издърпа го да стане на крака и се вкопчи в него. Колата идваше към тях много бавно. Монталбано имаше чувството, че влиза целият във вътрешността на кайсиево дърво, ароматът му го зашемети и разклати и непоклатимото в него. Ингрид го притискаше здраво в прегръдката си. В един момент му прошепна в ухото:

— Усещам, че нещо се движи.

— Къде? — попита Монталбано, положил брадичката си върху рамото й, а носът му беше потънал сред косите й.

— Между мен и теб, долу — каза Ингрид.

Монталбано почувства, че се изчервява, опита се да издърпа назад таза си, но шведката се прилепи към него.

— Не се прави на глупак.

За миг фаровете на колата ги осветиха напълно, след това завиха наляво към последния дъб и изчезнаха.

— Беше твоята кола, ягуар — каза му Ингрид.

Монталбано благодари на Господа, че Мардзила беше пристигнал точно навреме. Иначе нямаше да успее да издържи нито минута повече. Отдръпна се от шведката, дишайки тежко.

* * *

Нямаше гонитба, защото Мардзила и другите двама, които бяха в ягуара, изобщо не бяха забелязали, че някаква кола ги следва. Ингрид беше изключителен шофьор, защото караше със загасени светлини, възползвайки се от силната лунна светлина, чак докато не стигнаха до междуградския път за Вигата. Запали ги едва когато се включиха в него, тъй като там можеше вече да се слее с трафика. Мардзила караше чевръсто, но не много бързо и по този начин улесняваше проследяването. В края на краищата всъщност точно това беше целта — проследяване с кола. Ягуарът на Мардзила пое по пътя за Монтелуза.

— Струва ми се, че участвам в някаква скучна разходка — каза Ингрид.

Монталбано не й отговори.

— Защо си взел пистолета? — настоя шведката. — Като гледам, не ти е от голяма полза.

— Разочарована ли си? — попита комисарят.

— Да, надявах се да се окаже нещо по-възбуждащо.

— Еее, бъди спокойна, не е казано, че няма да се случи.

Ягуарът подмина Монтелуза и пое по пътя за Монтекиаро.

Ингрид се прозя.

— Уф! Направо ми идва да им дам знак, че ги следвам.

— И защо?

— За да раздвижа ситуацията.

— Не се прави на глупачка!

Ягуарът подмина Монтекиаро и пое по пътя, който водеше към брега.

— Покарай малко ти — каза Ингрид. — Аз се отегчих.

— Не.

— Защо?

— Първо, защото след малко по пътя няма да има други коли и ще трябва да загасиш фаровете, за да не те забележат. А аз не мога да шофирам на лунна светлина.

— И второ?

— Второ, защото познаваш този път доста по-добре от мен, при това нощно време.

Ингрид се обърна за миг, за да го погледне.

— Знаеш ли къде отиват?

— Да.

— Къде?

— Във вилата на твоя бивш приятел Нини Лококо, както са го наричали.

Беемвето поднесе и за малко да излезе от пътя, но Ингрид овладя волана. Не каза нищо. Като стигнаха в Спигонела, вместо да поеме по пътя, който комисарят знаеше, Ингрид зави надясно.

— Това не е…

— Знам много добре — каза Ингрид. — Но тук не можем да караме след ягуара. Има само една улица, която отива към носа, а следователно и към къщата. Със сигурност биха ни забелязали.

— Ами тогава?

— Карам те към място, откъдето е възможно да се види фасадата на вилата. Дори ще пристигнем малко преди тях.

Ингрид спря беемвето точно на ръба на пропастта, зад нещо като бунгало в мавритански стил.

— Да слизаме. Оттук не могат да видят колата ни, докато ние много добре ще можем да наблюдаваме какво правят.

Заобиколиха бунгалото. Отляво идеално се виждаха носът и частната уличка, която водеше към вилата. След няма и минута пристигна ягуарът, който спря пред заключената градинска врата. Чуха се две твърде кратки изсвирвания на клаксон, последвани от едно по-дълго. Тогава вратата на приземния етаж се отвори и срещу светлината се видя фигурата на мъж, който отиваше да отключи. Ягуарът влезе, човекът се върна назад, оставяйки вратата отворена.

— Да тръгваме — каза Монталбано. — Тук няма нищо повече за гледане.

Качиха се отново в колата.

— Запали двигателя — рече комисарят — и със загасени фарове отиваме да… Спомняш ли си, че в началото на Спигонела има една бяло-червена виличка на два етажа?

— Да.

— Добре, ще ги причакаме там. За да се върне към Монтекиаро, няма как да не мине отпред.

— Кой трябва да мине отпред?

— Ягуарът.

Ингрид едва успя да стигне при бяло-червената вила и да спре, когато с много бърза скорост ягуарът профуча и продължи, поднасяйки.

Очевидно Мардзила искаше да се отдалечи на възможно най-голямо разстояние от хората, които беше придружил.

— Какво да правя? — попита Ингрид.

— Тук е мястото да се прояви твоето майсторство — каза Монталбано.

— Не те разбрах. Би ли повторил?

— Тръгвай след него. Използвай клаксона, заслепи го с фаровете, залепи се за колата му, престори се, че ще му направиш таран. Трябва да тероризираш мъжа, който я управлява.

— Остави това на мен — каза Ингрид.

За кратко шофира със загасени светлини и на безопасна дистанция, после, веднага щом ягуарът изчезна зад един завой, увеличи скоростта, пусна всички възможни фарове, подмина завоя и започна отчаяно да натиска клаксона.

Мардзила трябваше да се ужаси, виждайки как го настига това внезапно появило се торпедо.

Ягуарът първо започна да криволичи на зигзаг, след това мина плътно вдясно и освободи шосето, мислейки, че другата кола иска да го изпревари. Но Ингрид не го задмина. Почти залепена за ягуара, в този момент палеше и гасеше фаровете, без да спира да надува клаксона. Отчаян, Мардзила увеличи скоростта, но пътят не му позволяваше да кара много бързо. Ингрид не го изпускаше, беемвето й изглеждаше като разярено куче.

— А сега?

— Когато ти е възможно, го изпревари, направи обратен завой и спри на средата на пътя със запалени фарове.

— Мога да го направя и сега. Сложи си колана.

Беемвето подскочи, излая, изпревари, продължи, спря се, поднесе и направи пълен кръг около оста си, използвайки инерцията на поднасянето. Само на няколко метра от него спря и ягуарът, осветен отвсякъде. Монталбано извади пистолета, показа ръката си от прозорчето и произведе изстрел във въздуха.

— Загаси фаровете и слез с вдигнати ръце! — извика, отваряйки наполовина вратата.

Светлините на ягуара угаснаха и след това се появи Мардзила с вдигнати ръце. Монталбано не се помръдна. Мардзила се олюляваше, изглеждаше като дърво, поклащано от вятъра.

— Напика се от страх — отбеляза Ингрид.

Монталбано остана неподвижен. Големи сълзи започнаха бавно да се стичат по лицето на доктора. След това направи крачка напред, тътрейки крака.

— Милост!

Монталбано не отговори.

— Милост, дон Пепе! Какво още искате от мен? Направих всичко, както ми наредихте!

Но Монталбано не се помръдваше! Мардзила падна на колене със събрани за молитва ръце.

— Не ме убивайте! Не ме убивайте, господин Агулия!

Значи, лихварят, който му се обаждаше, за да му дава заповеди, беше дон Пепе Агулия, известен строителен предприемач. Нямаше нужда да се правят подслушвания, за да го открият. В този момент Мардзила се беше превил с подпряно в земята чело, а с ръцете прикриваше главата си. Най-накрая Монталбано се реши да слезе много бавно от колата. Фелдшерът го чу как се приближава и се преви още повече, хълцайки от рев.

— Погледни ме бе, лайнар!

— Не, не!

— Погледни ме! — повтори Монталбано, като така изрита Мардзила в ребрата, че тялото му първо подскочи във въздуха, а после падна по гръб. Но той все още отчаяно държеше очите си затворени.

— Аз съм Монталбано. Погледни ме!

Мина време, преди фелдшерът да разбере, че човекът, който стоеше пред него, не е дон Пепе Агулия, а комисарят. Изправи се наполовина, като продължи да се подпира с едната ръка на земята. Изглежда, си беше прехапал езика, защото от устата му течеше малко кръв. Вонеше. Не само че се беше напикал, но се беше и насрал.

— Ах… вие ли сте? Защо ме преследвате? — попита учудено Мардзила.

— Аз?! — каза Монталбано, невинен като агнец. — Тук има някакво недоразумение. Исках само да спреш, но ти започна да караш като луд! Тогава си помислих, че имаш лоши намерения.

— Какво… какво искате от мен?

— Кажи ми на какъв език си говореха двамата, които закара във вилата?

— На арабски, струва ми се.

— Кой ти посочваше пътищата, по които да караш, и къде трябваше да отидеш?

— Винаги само единият от двамата.

— Стори ли ти се като човек, който вече е бил по тия места?

— Да, господине.

— Можеш ли да ми ги опишеш?

— Само единия, който ми говореше. Беше изцяло без зъби.

Значи, Джамил Зарзис, заместникът на Гафса, беше дошъл.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да, господине. На седалката в колата.

— Някой обажда ли ти се, или пък ти да си се обаждал на някого, след като остави онези двамата?

— Не, господине.

Монталбано се приближи към ягуара, взе джиесема и го сложи в джоба си. Мардзила дори не гъкна.

— Сега се качвай в колата и се прибирай вкъщи.

Мардзила се опита да се изправи, но не можа.

— Ще ти помогна аз — каза комисарят.

Сграбчи го за косата и с едно издърпване го изправи, а мъжът изкрещя от болка. После с жесток ритник в бъбреците го набута в ягуара. На Мардзила му трябваха цели пет минути, за да потегли, толкова силно трепереха ръцете му. Монталбано изчака червените светлинки да изчезнат, за да се върне да седне до Ингрид.

— Не знаех, че си способен на… — каза Ингрид.

— На?

— Не знам как да го кажа. На… цялата тази лошотия.

— Нито пък аз — каза Монталбано.

— Ама какво е направил?

— Направил е… инжекция на едно дете, което не я е искало — не успя да се изрази по-добре.

Ингрид го погледна в пълно недоумение.

— А ти си отмъщаваш на него заради страха от инжекции, който си изпитвал, когато си бил дете?

Психоанализа за психоанализа — Ингрид не можеше да знае, че малтретирайки Мардзила, в действителност той искаше да малтретира себе си.

— Хайде, пали мотора — каза й комисарят. — Закарай ме до Маринела. Чувствам се уморен.