Андреа Камилери
Двойният мъртвец (8) (Комисарят Монталбано убива)

8.

Все още беше твърде рано, за да се прибере в Маринела, но въпреки това предпочете да си тръгне, без да минава преди това през управлението. Кръвта му кипеше от истинската ярост, бушуваща в душата му, и със сигурност от това беше вдигнал и температура. Щеше да е по-добре, ако намереше начин да даде изблик на този яд, но насаме, без да го излива върху колегите си, използвайки дори и най-малкия повод. Първата му жертва се оказа една ваза, която някой му беше подарил и към която веднага беше изпитал огромна неприязън. Вдигна я с двете си ръце нагоре, а после с удоволствие я тресна в земята, като придружи действието си с едно тежко изречено богохулство. След този силен удар Монталбано констатира учуден, че вазата нямаше по себе си дори минимални одрасквания.

Възможно ли беше? Наведе се, взе я, вдигна я и пак я захвърли с всички сили. Нищо. Ама това не беше всичко, защото една от плочките по пода се пукна. Трябваше ли да си строши къщата, за да счупи тази проклета ваза? Отиде до колата, отвори жабката, извади пистолета, върна се вкъщи, излезе на верандата, след като взе вазата, тръгна по плажа, стигна до брега на морето, остави я върху мокрия пясък, направи десетина крачки назад, извади оръжието, прицели се, стреля и не уцели.

— Убиец!

Гласът беше на жена. Обърна се да погледне. От терасата на една далечна виличка две фигури размахваха ръце към него.

— Убиец!

Сега гласът беше мъжки. Кои, по дяволите, бяха тези? И внезапно си спомни: семейство Баузан от Тревизо! Онези, заради които се беше изложил да го покажат гол по телевизията. Като ги прати мислено на майната им, се прицели внимателно и стреля. Този път вазата се пръсна. Върна се удовлетворен към вкъщи, придружен от все по-отдалечаващия се хор от гласове, които викаха: „Убиец! Убиец!“.

Съблече се и се напъха под душа, дори се избръсна, преоблече се така, сякаш се налагаше да отиде на важна среща. А всъщност трябваше да се срещне само със себе си и искаше да се представи добре. Отиде да седне на верандата, за да размишлява. Защото, дори и да не го беше казал на глас или наум, със сигурност беше дал тържествено обещание на онези две малки ококорени очи, които го гледаха от хладилната камера. Сети се за роман на Дюренмат^[1], в който един комисар пропилява целия си живот в търсене на убиеца, за да удържи на обещанието, което е дал пред родителите на убитото момиченце… Убиец, който междувременно е умрял, но комисарят не знае това. Ловът на призрака. Само че в случая с емигрантското момченце може би то беше призракът, защото не знаеше дори произхода и името му, нищо. Както впрочем не знаеше нищо и за другата жертва от първия случай, с който се занимаваше: удавения четирийсетгодишен неизвестен мъж. А освен всичко останало това не бяха и истински разследвания, защото все още не беше започнало досъдебно производство: мъж с неустановена самоличност, ако се използваше езикът на бюрокрацията, беше починал от удавяне, а детето — поредната жертва на пътен пират. Официално какво толкова имаше да се разследва? Остатъкът от нищото. Нищо, ама нищичко.

„Ето — размишляваше комисарят — това е типът разследване, който би ме заинтригувал, когато изляза в пенсия. Но ако се заема сега, означава ли, че вече ще започна да се чувствам като пенсионер?“

И усети как го връхлита силна тъга. Комисарят имаше два изпитани начина, с които да се бори с унинието: първия — да се напъха в леглото и да се завие през глава; втория — да се натъпче с храна до пръсване. Погледна часовника, беше твърде рано да си ляга, защото, ако веднага заспеше, беше твърде възможно да се събуди към три часа сутринта и тогава наистина щеше да лудне, ако се наложеше да броди напред-назад из къщата! Не му оставаше друго, освен яденето, а и си спомни, че не беше имал време да обядва. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Иди разбери защо, Аделина му беше приготвила рулца от месо. Никак не му беше до тях. Излезе, взе колата и отиде в гостилница „При Енцо“. След предястието — спагети с черен сок от сепия, тъгата започна да отстъпва. В края на основното ястие — хрупкави пържени калмари, унинието му, бягайки стремглаво, изчезна зад хоризонта. На връщане към Маринела почувства механизмите на зъбните колела в мозъка му смазани и подвижни, също като нови. Прибра се и седна пак на верандата.

* * *

Най-напред трябваше да признае, че Ливия беше направила правилна преценка, че държанието на детето в момента на слизане от кораба беше доста странно. Момченцето очевидно бе търсило начин да се възползва от суматохата, за да изчезне. Не беше успяло, защото той, възвишеният и много умен комисар Монталбано, му беше попречил. Ако се приемеше, че става дума за нежелано фамилно присъединяване, според мнението на Ригучо, по каква причина детето е трябвало да бъде убито по такъв жесток начин? Защото е имало навика да бяга, където и да се намира? Но по света колко са децата с различен цвят на кожата — бели, черни, жълти, които се отдалечават от дома си, следвайки въображението си? Стотици хиляди, разбира се. И затова ги наказват с отнемане на живота? Глупости. Ами тогава? Може би е било убито, защото е било палаво, отговаряло е грубо, не е слушало баща си или е отказвало да си изяде супичката? Хайде де! В сянката на това убийство становището на Ригучо направо се превръщаше в смешно. Имаше нещо друго. Детето със сигурност още от момента на тръгването си е носило върху плещите си някакво бреме, независимо от коя страна произхождаше.

Но най-добре беше да се започне от началото, без да се пренебрегват подробностите, които на пръв поглед можеха да изглеждат напълно безсмислени. Като се върви напред част по част, отрязък след отрязък, без да се натрупва много информация. Тогава да започваме. В онази вечер той седеше в кабинета си, изчаквайки да стане време да отиде в дома на Чичо Албанезе и да получи информация за морските течения, но и заради нещо друго, което никак не беше второстепенно, а именно да се наяде на аванта с барбуните на неговата съпруга. В един момент получи обаждане от заместник-началника на полицията Ригучо: намирал се на пристанището, за да посрещне сто и петдесет нелегални емигранти, счупил си очилата и молеше за очила назаем, чийто диоптър да му пасне. Той му ги беше набавил и беше решил да му ги занесе лично. Беше пристигнал на кея, където единият от двата кораба беше спуснал дървеното мостче за слизане. Най-напред беше преминала дебела бременна жена, която направо бе отведена в линейката. След това четирима емигранти, които, когато стигнаха почти до края на мостчето, бяха залитнали, защото едно дете се беше промушило между краката им. Момченцето успя да избегне полицаите и се беше затичало към стария силоз. Той се втурна след него и долови, че малчуганът се намираше на затрупаната с отпадъци задънена уличка. Детето беше разбрало, че няма как да избяга, и буквално се предаде. Беше го хванал за ръката и го беше повел към кораба. Точно тогава беше видял, че една дребна женица, с други две хванали се за полата й деца, се тръшкаше отчаяно. Веднага щом го беше зърнала с детето, жената се втурна към тях. Очевидно беше майка му. В този момент момченцето го беше погледнало (по-добре да прескочи този детайл), а майка му се спъна и падна. Полицаите се бяха опитали да й помогнат да се изправи, но не бяха успели. Някой беше повикал линейка…

Стоп! Един момент. Нека да помислим. Не, в действителност той не беше видял някой да вика линейката. Сигурен ли си, Монталбано? Да преговорим още веднъж сцената. Да, сигурен съм. Да предположим, че някой е извикал линейката. От нея бяха слезли двама лекари и единият от тях, онзи мършавият с мустаците, бе докоснал крака на жената и беше казал, че вероятно е счупен. Бяха я натоварили заедно с трите й деца в линейката, която потегли в посока Монтелуза.

Връщаме се назад за по-голяма сигурност. Очила. Кей.

Слиза бременната жена. Детето изниква измежду краката на четиримата емигранти. Започва да бяга. Той го следва. То се предава. Връщат се към кораба. Майката ги вижда и се затичва към тях. Детето го поглежда. Майката се спъва, пада, не може да се изправи. Идва линейката. Фелдшерът с мустаците казва, че кракът й е счупен. Жената и децата в линейката. Колата потегля. Край на първа част.

В заключение: почти беше сигурен, че никой не е викал линейката. Пристигнала е сама. Защо? Защото хората в нея са видели сцената с падналата на земята майка? Възможно е. А после: фелдшерът поставя диагноза, че кракът й е счупен. Тези негови думи оправдават откарването й с линейката. Ако той си беше замълчал, някой от полицаите щеше да повика лекаря, който, както винаги, беше там заедно с тях. Защо не се консултираха с него? Не е направена консултация с него, защото не е имало време: своевременното пристигане на линейката и диагнозата на фелдшера са задвижили кадрите в желания от режисьора смисъл. Да, господине. Режисьор. Театралната сцена е била подготвена твърде умело.

Въпреки часа се вкопчи в телефона.

— Фацио? Монталбано съм.

— Комисарю, няма новини, ако имаше, аз…

— Не си хаби приказките. Искам да те питам нещо друго. Имаш ли намерение утре сутринта да тръгнеш пак да проучваш?

— Да, господине.

— Преди това трябва да свършиш нещо друго.

— На вашите заповеди.

— В болница „Сан Грегорио“ има един петдесетгодишен лекар, много слаб, с мустаци. Искам да знам всичко за него, дори майчиното му мляко, ясен ли съм?

— Да, господине. Напълно.

Затвори и се обади в „Сан Грегорио“.

— Там ли е медицинската сестра Агата Милитело?

— Момент. Да, тук е.

— Бих искал да говоря с нея.

— На смяна е. Имаме заповед да…

— Слушайте, обажда се комисар Монталбано. Работата е сериозна.

— Изчакайте да я потърся.

Когато вече започваше да губи търпение, чу гласа на медицинската сестра.

— Комисарю, вие ли сте?

— Да. Простете, ако…

— Няма за какво. Кажете.

— Имам нужда да се видя с вас и да поговорим. Колкото е възможно по-скоро.

— Слушайте, комисарю. Нощна смяна съм и утре сутринта ми се ще да поспя поне малко. Може ли да се срещнем в единайсет часа?

— Разбира се. Къде?

— Може да се видим пред болницата.

Беше на път да каже „да“, но размисли. Ами ако по нещастно стечение на обстоятелствата фелдшерът от линейката ненадейно ги видеше?

— Бих предпочел пред входната врата на дома ви.

— Добре. Улица „Дела Реджоне“ 28. До утре.

* * *

Спа като невинно ангелче, което не се измъчва от черни мисли или проблеми. Винаги беше така, когато усетеше, че някое разследване е започнато правилно. Пристигна свеж и усмихнат в полицейското управление и намери върху бюрото си адресиран до него плик, донесен на ръка. Името на подателя не беше написано.

— Катарела!

— На вашите заповеди, комисерийо!

— Кой е донесъл това писмо?

— Пилат Понтийски, комисерийо. Снощи го донесе.

Сложи го в джоба си, щеше да го прочете по-късно. Или никога. Не след дълго се появи Мими Ауджело.

— Как мина срещата с началника на полицията?

— Стори ми се, че е без настроение, липсваше обичайната му самонадеяност. Явно от Рим се е върнал само с големите им безсмислени и досадни обещания. Каза ни, че очевидно нелегалният емигрантски поток от Адриатическо море се е изместил към Средиземноморието и затова ще е още по-трудно да бъде спрян. Но тези, които имат задължението да оповестят това, изглежда, се бавят с решението. От друга страна, отговорните лица закъсняват да признаят, че и кражбите са се увеличили, обирите също… Всъщност пеят в хор „Всичко ще е наред, моя благородна маркизо“, а ние трябва да продължаваме напред с това, което имаме.

— Извини ли се от мое име за отсъствието ми?

— Да.

— Той какво каза?

— Салво, какво искаш да е казал? Да започне да плаче ли? Каза „добре“. Точка. А сега ми обясни какво те беше прихванало вчера?

— Неочаквана спънка.

— Салво, кого си тръгнал да премяташ? Първо ми казваш, че искаш да се видиш с началника на полицията, за да му подадеш оставката си, след четвърт час обаче променяш идеята си и ми съобщаваш, че при началника трябва да отида аз. Каква неочаквана спънка си имал?

— След като толкова държиш да знаеш…

И му разказа цялата история за момченцето. Мими, замислен, запази мълчание.

— Има ли нещо, което да не ти се връзва? — попита го Монталбано.

— Не, всичко ми се връзва, но само донякъде.

— Тоест?

— Ти свързваш убийството на детето и опита да избяга, който е направило при слизане от кораба. Но това може да е грешка.

— Хайде де, Мими! Защо биха го направили тогава?

— Ще ти разкажа нещо. Преди месец мой приятел замина за Ню Йорк на гости при свой познат, американец. Един ден отишли да ядат. На моя приятел му сервирали огромна пържола с картофи. Не успял да изяде всичко и го оставил в чинията. След малко сервитьорът му донесъл в плик онова, което не могъл да изяде. Приятелят ми го взел и когато излязъл от ресторанта, се приближил до група бездомници, за да им даде остатъците от храната. Но американският му приятел го спрял и му казал, че клошарите няма да го приемат. Ако наистина иска да им даде милостиня, да им остави половин долар. „Защо да не искат плика с половината пържола?“ — попитал моят приятел. А другият му казал: „Защото тук има хора, които им предлагат отровена храна, както се процедира с бездомните песове“. Разбра ли?

— Не.

— Възможно е това дете, докато си е вървяло по пътя, да е блъснато умишлено от някой проклет кучи син, който го е направил, обзет от расизъм или чисто и просто за забавление. Някой, който не е имал нищо общо с пристигането на момченцето тук.

Монталбано въздъхна тежко.

— Де да беше така! Ако нещата са се развили по този начин, щях да се чувствам по-малко виновен. Но за съжаление, си мисля, че цялата тази история си има своята прецизна логика.

* * *

Агата Милитело беше четирийсетгодишна, добре поддържана, с приятна външност, но и с очевидно предразположение към напълняване. Явно словоохотлива, тя говори почти през цялото това време от около час, което прекара с комисаря. Каза му, че в онази сутрин е била в лошо настроение заради сина си, студент в университета („Знаете ли, комисарю, имах нещастието да се влюбя на седемнайсет години в един мизерник, който веднага щом разбра, че съм бременна, ме заряза“), който искал да се прави на младоженец („Казвам им — не можете ли да изчакате? Защо бързате да се жените? Междувременно правете каквото искате, след това времето ще покаже“). Сподели също, че в болницата е пълно с кучи синове, които я използват, защото винаги е готова да се притече на помощ при всяко извънредно обаждане, тъй като има много, ама много добро сърце.

— Това е — каза изведнъж и спря.

Намираха се на къса уличка, разположена на гърба на две големи здания, по която не се виждаха врати нито на жилищни сгради, нито на магазини.

— Ама тук няма нито един вход! — каза Монталбано.

— Така е. Ние сме зад болницата, която всъщност е онова здание вдясно. Винаги минавам по тази улица, защото влизам през „Бърза помощ“, първата врата вдясно, след като се завие зад ъгъла.

— Значи, онази жена с трите деца е излязла от „Бърза помощ“, завила е вляво, тръгнала е по тази уличка и тук е била настигната от колата.

— Точно така.

— Видяхте ли дали идваше откъм „Бърза помощ“, или от обратната страна?

— Не, господине, не обърнах внимание.

— Когато спря, успяхте ли да зърнете колко души имаше в нея?

— Преди да се качи жената с децата ли?

— Да.

— Само един, този, който я караше.

— Забелязахте ли нещо особено в шофьора?

— Комисарю, как да стане? Онзи през цялото време остана да седи вътре в колата! Ааа, всъщност не беше чернокож.

— Ах, така ли? Беше като един от нас ли?

— Да, господин комисар. Ама можеш ли да различиш тунизиец от сицилианец? Веднъж ми се случи…

— Колко линейки имате? — попита я комисарят.

— Четири, ама никога не стигат. Липсват пари, за да се купи поне още една.

— Колко човека има в линейката, когато е на смяна?

— Двама. Има недостиг и на персонал. Един фелдшер и шофьорът, който му помага.

— Вие познавате ли ги?

— Разбира се, комисарю.

Искаше да я попита за много мършавия мустакат лекар, но не го направи, защото тази жена никак не си държеше езика зад зъбите. Възможно беше веднага след това да изтича при онзи в линейката и да му каже, че комисарят е питал за него.

— Ще отидем ли да изпием по едно кафе?

— Да, господин комисар. Въпреки че не трябва да прекалявам с кафетата. Представете си, един път, когато бях изпила четири едно след друго…

* * *

В полицейското управление го чакаше Фацио, нетърпелив да започне отново с издирването на неизвестния мъж, намерен мъртъв в морето. Фацио беше като кучетата — захапеше ли веднъж, не пускаше.

— Комисарю, фелдшерът от линейката се казва Гаетано Мардзила.

И спря.

— Хм? Това ли е всичко? — попита изненадано Монталбано.

— Комисарю, може ли да направим една уговорка.

— Каква уговорка?

— Оставяте ме за малко да си начеша крастата, наречена комплекс „граждански регистър“, както го наричате, а след това ще ви кажа какво съм разбрал за него.

— Готово — каза примирено комисарят.

Очите на Фацио заблестяха от удоволствие. Извади от джоба си едно листче и започна да чете.

„Гаетано Мардзила, роден в Монтелуза на 6 октомври 1960 година, син на Стефано Мардзила и Антония Диблази, жител на Монтелуза, улица «Франческо Криспи» 18. Женен за Елизабета Капучино, родена в Рибера на 14 февруари 1963 година, дъщеря на Емануеле Капучино и Еуджения Рикотили, която…“

— Спирай дотук или ще те застрелям — каза Монталбано.

— Добре, добре. Достатъчно ми е — каза удовлетворено Фацио, прибирайки листчето в джоба си.

— И така, ще поговорим ли най-накрая и за сериозни неща?

— Разбира се. Този Мардзила, откакто се е дипломирал като медицински асистент, работи в болницата. Съпругата му е получила като зестра от майка си скромен магазин за подаръчни артикули, който преди три години обаче е бил унищожен от пожар.

— Умишлен?

— Да, но не е бил застрахован. Носят се слухове, че магазинът е бил опожарен, защото на Мардзила в един момент му е омръзнало да плаща рекет. И знаете ли какво е направил?

— Фацио, въпросите от този тип ме изнервят. Не знам нищичко, ти си този, който трябва да ме информира за нещата!

— Мардзила е разбрал урока, който са му дали, и със сигурност е уредил въпроса с рекета. Чувствайки се сигурен, купил и склада до магазина, така го разширил и обновил. Казано накратко — затънал в дългове. Бизнесът му върви зле и злите езици говорят, че сега лихварите са го стиснали за гушата. В този момент клетникът е принуден отчаяно да търси наляво и надясно начини, за да изкарва пари.

— Трябва на всяка цена да говоря с този мъж. Възможно най-скоро — каза Монталбано, след като за известно време беше запазил мълчание.

— И как да го направим? Естествено, че не можем да го арестуваме! — отвърна му Фацио.

— Така де, пък и кой ти говори за арестуване? Но…

— Но?

— Ако до ушите му достигне…

— Какво?

— Нищо, мина ми една идея през главата. Знаеш ли адреса на магазина?

— Разбира се, комисарю. Улица „Палермо“ 34.

— Благодаря ти. Връщай се към твоите дълги и уморителни обиколки.