Андреа Камилери
Двойният мъртвец (1) (Комисарят Монталбано убива)

1.

Отвратителна, кошмарна нощ — през цялото време се въртя, обръщаше се ту на едната, ту на другата страна, хем задрямваше, хем се събуждаше, изправяше се в леглото и пак лягаше. Но причината не беше прекаленото му преяждане преди лягане с варени и подправени със сол и лимон октоподчета или със сардини като птички коприварче, защото, ако беше така, поне щеше да има някакво обяснение за отвратителното си безсъние. Не, в никакъв случай, дори и това удоволствие не можа да изпита, тъй като предната вечер стомахът му така се беше свил, че през него не можеше да премине дори една хапка. Цялата одисея се дължеше на черните мисли, които го бяха обзели, след като чу една от новините в централната информационна емисия. „На давещия се и камък на врата“ беше народната поговорка, с която се възкликваше, когато нетърпима поредица от нещастия се изсипваше върху главата на някой злощастник. А на него, който вече от няколко месеца отчаяно плуваше в бурно море и се чувстваше изгубен като удавник, тази новина му подейства сякаш някой наистина го е ударил с камък, който го беше уцелил право в главата, от което беше загубил и последните си твърде намалели сили.

С напълно безразлично изражение журналистката от информационната емисия беше казала, че във връзка с нахлуването на полицията в училище „Диаз“ по време на срещата на Г-8^[1] прокуратурата в Генуа била убедена, че двете бомби тип коктейл „Молотов“, намерени в училището, са били занесени там от самите полицаи, за да оправдаят настъплението си. Журналистката продължи с твърдението, че полицаят, който се беше обявил за жертва на опита да бъде намушкан с нож от един антиглобалист по едно и също време с нахлуването, в действителност е излъгал. Той сам си бил направил разреза в униформата, за да покаже колко опасни са онези младежи, които, доколкото лека-полека нещата се изясняваха, са били в училище „Диаз“ и кротко са спели. След като изслуша новината, Монталбано остана за около половин час във фотьойла пред телевизора, лишен от способността да мисли, разтърсен от нещо средно между яд и срам, подгизнал от пот. Не намери сили дори да стане, за да вдигне телефона, който дълго продължи да звъни. Достатъчно му беше известно време да поразсъждава върху тези новини, съобщавани на час по лъжичка и официално цензурирани от печата и телевизията, за да си изгради точна представа: неговите колеги от Генуа бяха извършили тихомълком незаконен насилствен акт, нещо като хладнокръвно отмъщение, а бяха изфабрикували и фалшиви доказателства. Факти, които връщаха в паметта му вече погребани епизоди за фашистката полиция или за полицията на Шелба^[2]. След това реши да отиде да си легне. Докато се надигаше от фотьойла, телефонът започна отново досадно да звъни. Без дори да си дава сметка какво прави, вдигна слушалката. Беше Ливия.

— Салво! О, боже, откога ти звъня! Започнах да се притеснявам! Не чуваш ли?

— Чух, но нямах желание да се обадя. Не знаех, че си ти.

— Какво правеше?

— Нищо. Размишлявах върху онова, което казаха по телевизията.

— За събитията в Генуа ли?

— Да.

— Ааа… Аз също гледах новините… — След кратка пауза продължи: — Иска ми се да съм с теб. Какво ще кажеш утре да се кача на самолета? Може да си поговорим за това заедно и на спокойствие. Ще видиш, че…

— Ливия, вече почти няма какво да си кажем. През тези последни месеци говорихме до насита. Този път съм взел категорично решение.

— Какво?

— Ще напусна. Утре отивам при началника на полицията и ще му депозирам оставката си. Бонети-Алдериги ще бъде много щастлив от това.

Ливия не реагира веднага и Монталбано помисли, че връзката се е разпаднала.

— Ало, Ливия? Там ли си?

— Тук съм. Салво, според мен ще допуснеш много голяма грешка, ако си тръгнеш по този начин.

— По какъв начин?

— Ядосан и разочарован. Искаш да напуснеш полицията, защото се чувстваш като някой, който е бил предаден от човека, на когото е имал най-голямо доверие, и тогава…

— Ливия, не се чувствам предаден. Аз бях предаден. Не става дума за емоции. Винаги честно съм упражнявал занаята си. Като джентълмен. Ако давах думата си за нещо на някой престъпник, я удържах. И затова съм уважаван. Разбираш ли, че в това се състои моята сила? Но сега съм обиден. Писна ми.

— Не викай, моля те — каза с треперещ глас Ливия.

Монталбано не я чу. Вътре в него бучеше странен шум, сякаш кръвта му беше достигнала точката си на кипене. Продължи:

— Дори и срещу най-долния престъпник не съм изфабрикувал доказателства! Никога! Ако го бях направил, щях да падна на неговото ниво. Тогава наистина професията ми на ченге щеше да се превърне в мръсна работа! Представяш ли си, Ливия? Да атакуват онова училище и да изфабрикуват фалшиви доказателства — това не е направено от някой невеж и жесток полицай, а зад цялата тази работа стоят полицейските началници и техните заместници, шефовете на оперативно-следствените отдели, изобщо цялата хубава дружинка!

Едва тогава разбра, че шумът, който чуваше в слушалката, беше от хлипанията на Ливия. Въздъхна дълбоко.

— Ливия?

— Да.

— Обичам те. Лека нощ.

Затвори. Легна си. И ужасната нощ започна.

* * *

Голата истина беше, че тежненията на Монталбано датираха отпреди това, още от времето, когато по телевизията показаха как министър-председателят се размотаваше напред-назад из тесните улички на Генуа, оправяйки сандъчетата за цветя и заповядвайки да се махнат гащите, прострени да съхнат по балконите и прозорците. Същевременно неговият министър на вътрешните работи предприемаше мерки за сигурност, доста по-подходящи за предстояща гражданска война, отколкото за среща на министър-председатели: стоманени решетъчни прегради, които възпрепятстваха преминаването по определени улици, запечатване на уличните шахти, затваряне на някои гари, патрулиране по морето и дори инсталирането на ракетна площадка. „Имаше — помисли си комисарят — излишък от отбранителни мерки, с които толкова се парадираше, че предизвикаха реакцията.“ След това дойде и трагичният случай: разбира се, имаше убит човек сред демонстрантите, но може би най-неприятното от всичко беше поведението на някои отдели от полицията, които бяха предпочели да разпръснат сълзотворен газ над мирните демонстранти, оставяйки на свобода най-ожесточените антиглобалисти от така наречения „Черен блок“, за да правят каквото си поискат. А по-късно беше станала и гнусната случка в училище „Диаз“, която не приличаше на полицейска операция, а на нещо подобно на срамен и жесток произвол, за да може да се даде воля на сподавяни до този момент инстинкти за отмъщение.

* * *

Три дни по-късно, когато срещата на Г-8 беше отминала и из цяла Италия се бяха разгорели полемики, Монталбано пристигна със закъснение в полицейското управление. Веднага щом спря колата си и слезе от нея, забеляза, че двама бояджии минаваха с вар страничната стена на полицейското управление.

— Хей, комисерийо, комисерийо! — възкликна Катарела, виждайки го да влиза. — Простаците са ни писали тази нощ!

Монталбано не го разбра веднага:

— Кой ни е писал?

— Не съм наясно кой го е писал лично и пирсонално.

Какво, по дяволите, искаше да каже Катарела?

— Писмото анонимно ли е било?

— Не, господин комисерийо, не беше анонимно, комисерийо, на стената беше. Точно по повод на тези драсканици рано тази сутрин Фацио беше изпратил да извикат бояджиите, за да ги замажат.

Най-накрая комисарят си обясни присъствието на двамата бояджии.

— Какво беше написано?

Катарела се изчерви жестоко и се опита да отклони въпроса.

— С черни спрейове бяха написали глупостите.

— Добре де, какво беше написано?

— Ченгета негодници — отговори му с наведени очи Катарела.

— Само това ли?

— Не, господине. Също и „убийци“ беше написано. Негодници и убийци.

— Катаре, ама защо толкова навътре го взимаш?

Катарела беше на път да се разреве.

— Защото тук вътре никой не е мошеник или убиец, като се започне от вас, комисерийо, и се свърши с мен, който съм последната дупка на кавала.

Монталбано постави ръка върху раменете му, за да го успокои, и се запъти към кабинета си. Катарела го повика отново.

— Ах, комисерийо! Забравих: пишеше също и „големи рогоносци“.

Представете си само, как изобщо в Сицилия можеше да липсва думата „рогоносец“ в съдържанието на някоя обидна драсканица! Тя беше марка за идентичност на мястото, типичен начин на изразяване на така наречената сицилианщина. Току-що беше седнал, когато влезе Мими Ауджело. Беше невъзмутим, с отпуснато и ведро лице.

— Нещо ново? — попита го.

— Разбра ли какво са написали за нас на стената тази нощ?

— Да, Фацио ми разказа.

— И не ти ли се струва странно?

Мими го погледна учудено.

— Шегуваш ли се, или говориш сериозно?

— Говоря сериозно.

— Ех, отговори ми тогава с ръка на сърцето. Мислиш ли, че Ливия те прави рогоносец?

Сега Монталбано беше този, който погледна учудено Мими.

— Какви идиотщини ти минават през главата?

— Значи, не си рогоносец. Както и аз не мисля, че Беба ми слага рога. Сега да преминем към другата дума — „негодници“. На мен не една или две жени са ми казвали, че съм негодник. Но на теб не вярвам някога някой да ти го е казвал и затова не си включен във въпросната дума. В „убиец“ пък да не говорим. Тогава какъв ти е проблемът?

— Колко си духовит, Мими, с тази твоя логика, подходяща за „Енигматична седмица“!

— Извини ме, Салво, ама да не би за пръв път да ни наричат „копелета“, „кучи синове“ и „убийци“?

— Само че този път, поне отчасти, имат право.

— Ааа, така ли мислиш?

— Да, господине. Обясни ми защо реагирахме по този начин в Генуа, след толкова много години, откакто не се беше случвало такова нещо.

Мими го погледна с почти притворени клепачи и не продума.

— Еее, не! — каза комисарят. — Отговори ми с думи, не с този поглед на ченге.

— Ех, добре де. Но преди това искам да направя една уговорка. Нямам никакво намерение да се карам с теб. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— Разбрах какво те мъчи. Фактът, че всичко това се случва при правителство, което събужда твоето недоверие и съпротива. Мислиш, че днешните управляващи ловят риба в мътни води.

— Извинявай, Мими. Чел ли си вестниците? Гледал ли си телевизия? Казаха, макар и недостатъчно ясно, че в генуезките оперативни щабове през тези дни е имало хора, които не е трябвало да бъдат там. Министри, депутати, всичките от една и съща партия. Тази партия, която винаги е призовавала за ред и законност. Но обърни внимание, Мими: за техния ред и тяхната законност.

— Това какво означава?

— Означава, че част от полицията, може би най-слабата, въпреки че се счита за най-силната, се е почувствала покровителствана. И се е развихрила. В случай че това е най-добрата хипотеза.

— А има ли и най-лоша?

— Разбира се. Че сме били манипулирани като куклите на конци в театъра на марионетките от субекти, които са искали да направят нещо като тест.

— За какво?

— За това как биха реагирали хората пред една насилствена акция, колко ще са одобренията и колко несъгласията. За късмет обаче, работата не им се е получила много добре.

— Хм! — каза, изпълнен със съмнение, Ауджело.

Монталбано реши да смени темата на разговора.

— Как е Беба?

— Не е много добре. Кара тежка бременност. Трябва да лежи повече, отколкото да седи, но докторът казва, че няма никакви основания за притеснение от наша страна.

* * *

Раната, която комисарят носеше в душата си, започваше да зараства благодарение на километричните самотни разходки по кея и дългите часове върху морската скала на плача, за да размишлява върху генуезките събития, докато мозъкът му запуши; на огромните количества семки и ядки, които вече възлизаха на около стотина кила; и на нощните телефонни разговори с Ливия. Но ето че внезапно научи новината за друго гениално изпълнение на полицията — този път в Неапол. Шепа полицаи били арестувани за това, че извадили някакви предполагаеми буйни демонстранти от болницата, в която били приети. Отведени в полицейското управление, били ритани и бити сред потоп от ругатни, обиди и оскърбления. Но това, което най-вече разтърси Монталбано, беше реакцията на останалите полицаи при новината за ареста: някои в знак на солидарност се закачили с белезници за входната врата на дирекцията на полицията, други организирали демонстрации, синдикатите надали вой, а един заместник-началник на дирекция на полицията, който в Генуа ритал паднал на земята демонстрант, в Неапол бил приветстван с въодушевление. Същите тези политици, които се намирали в Генуа по време на Г-8, оглавили онзи любопитен (но после не толкова любопитен за Монталбано) полубунт на част от силите на реда срещу магистратите, които дали заповед за ареста. И Монталбано повече не издържа. Не успя да преглътне този пореден горчив залък. Една сутрин, едва пристъпил в полицейското управление, се обади на господин Латес, началника на кабинета в дирекцията на полицията. След около половин час Латес посредством Катарела го уведоми, че началникът на полицията е готов да го приеме точно в дванайсет часа на обяд. Служителите от полицейското управление, които се бяха научили да разпознават настроението на комисар Монталбано дори от начина, по който той крачеше, преди сутрин да се затвори в кабинета си, веднага се убедиха, че днес не му беше ден. Затова полицейското управление изглеждаше опустяло — нито глас, нито какъвто и да е шум. Катарела, на пост в караулното до входа, веднага щом видеше някой да се появява, облещваше очи, слагаше показалеца пред носа си и заповядваше:

— Шшшт!

И всички влизаха в полицейското управление с изражението на човек, който отива на поклонение при мъртвец.

Към десет часа Мими Ауджело, след като дискретно почука на вратата и получи разрешение за влизане, цъфна в стаята на комисаря. Лицето му беше мрачно. И Монталбано веднага щом го видя, се притесни.

— Как е Беба?

— Добре е. Може ли да седна?

— Разбира се.

— Може ли да пуша?

— Разбира се, но гледай министърът да не те види.

Ауджело си запали цигара, вдиша дима и дълго го задържа в себе си.

— Хей, може да го издишаш — каза му Монталбано. — Разрешавам ти.

Мими го погледна смаяно.

— Да, защото — продължи комисарят — тази сутрин ми изглеждаш като китаец. Искаш позволение за щяло и нещяло. Какво ти става? Трудно ти е да изречеш това, което искаш да ми кажеш ли?

— Да — призна си Ауджело.

Загаси цигарата, разположи се по-удобно на стола, въздъхна и започна.

— Салво, ти знаеш, че за мен винаги си бил като баща…

— Кой ти го е казал?

— Кое?

— Тази история, че съм ти баща. Ако майка ти я е разказвала, разказала ти е някаква небивалица. Разликата между мен и теб са само някакви си петнайсет години и колкото и преждевременно да съм се развил, на петнайсет години не…

— Ох, Салво, нямах предвид, че ти си ми баща, казах, че те уважавам все едно си ми баща.

— И тръгна с грешния крак. Остави настрана тези идиотщини с бащите, синовете и светите духове. Кажи каквото имаш да ми казваш и се махай от очите ми, че днес не ми е ден.

— Защо поиска началникът на полицията да те приеме?

— Кой ти каза?

— Катарела.

— След това ще си оправим сметките с него.

— Няма да закачаш човека, ако имаш някакви сметки за оправяне, оправяй си ги с мен. Аз наредих на Катарела да ми докладва, ако се свържеш с Бонети-Алдериги. Очаквах, че рано или късно ще го направиш.

— Какво странно има в това, аз, който съм комисар, да искам да се срещна с моя началник?

— Салво, ти не можеш да понасяш Бонети-Алдериги, направо не го издържаш. Ако беше свещеник, дошъл миг преди смъртта, за да ти даде опрощение на греховете, щеше да се изправиш от леглото и да го изхвърлиш навън с ритници. Все едно ти говоря на латински, нали?

— По дяволите, говори ми както щеш.

— Искаш да се махнеш оттук.

— Една малка ваканцийка би ми се отразила добре.

— Салво, ясен си ми. Искаш да напуснеш.

— Не съм ли свободен да го направя? — подскочи Монталбано, сядайки на ръба на стола, готов да се изправи на крака.

Ауджело не се впечатли.

— Повече от свободен. Но преди това трябва да довърша с теб един разговор. Спомняш ли си, когато си призна, че имаш подозрение?

— За какво?

— Че събитията в Генуа са били провокирани нарочно от определена политическа група, която по някакъв начин е станала гарант за злонамерените действия на полицията. Спомняш ли си?

— Да.

— И така: бих искал да ти напомня, че онова, което е станало в Неапол, се е случило по времето на левоцентристкото правителство, тоест преди Г-8. Само че едва по-късно се е разбрало. Тогава какво ще кажеш?

— Ще кажа, че е още по-зле и отпреди. Мислиш ли, че не съм разсъждавал върху това, Мими? Означава, че цялата тази история е доста по-неприятна.

— Тоест?

— Че тази мръсотия е вътре в нас.

— Като че ли едва днес го разбираш! Точно ти, който много си чел? Като искаш да си ходиш, тръгвай си. Но не сега. Оттегли се заради умората, заради достигане на възрастовата граница, защото те болят хемороидите или мозъкът ти вече не функционира, но не точно сега.

— И защо?

— Защото сега би било обидно.

— За кого?

— За мен например. Може да съм женкар, но съм добър човек. За Катарела, който е ангел. За Фацио, който е джентълмен. За всички от полицейското управление във Вигата. За началника на полицията Бонети-Алдериги, който е досадник и формалист, но е свестен човек. За всички твои колеги, които уважаваш и са ти приятели. За огромното мнозинство от хора, които са в полицията и нямат нищо общо с разни негодници, паднали толкова по-ниско, колкото по-висок е чинът им. Ти си тръгваш, тряскайки вратата под носа ни. Помисли си! Приятен ден! — Мими се изправи, отвори вратата и излезе.

В единайсет и половина Монталбано каза на Катарела да го свърже с дирекцията на полицията и съобщи на господин Латес, че няма да дойде при господин началника, тъй като това, което е искал да му каже, никак, ама никак не е важно.

След телефонния разговор почувства, че се нуждае да подиша морски въздух. Минавайки покрай телефонната централа, каза на Катарела:

— Тичай веднага да докладваш на господин Ауджело.

Катарела го погледна с очите на пребито куче.

— Защо искате да ме обидите, комисерийо?

Да го обиди. Всички се чувстваха обидени от него, а той нямаше право да се чувства обиден от никого.

* * *

Изведнъж почувства, че не го сдържа повече да остане легнал, мислейки и премисляйки думите, които си бяха разменили с Мими през изминалите дни. Не беше ли съобщил и решението си на Ливия? Станалото — станало, вече всичко беше приключило. Погледна през прозореца, през който проникваше слаба светлина. Часовникът показваше почти шест. Стана и отвори капаците на прозорците. На изток светлината на изгряващото слънце рисуваше арабески от леките ефирни облаци. Морето леко се полюшваше от утринния бриз. Напълни дробовете си с въздух, чувствайки, че всяко вдишване отнасяше със себе си частица от ужасната му нощ. Отиде в кухнята, приготви си кафе и изчаквайки го да заври, отвори вратата към верандата.

Плажът изглеждаше пуст, поне докъдето можеше да се види, въпреки сивеещата утринна мараня. Изпи една след друга две чаши кафе, сложи си банските и слезе към плажа. Пясъкът беше мокър и сбит, може би в началото на нощта бе паднал дъждец. Като стигна до морето, потопи единия си крак във водата. Не му се стори толкова студена, колкото си мислеше. Внимателно започна да навлиза в морето, като от време на време усещаше студени тръпки по гърба си. За момент се запита защо ли на петдесет и няколко години го обземаше желанието да върши тези „геройства“.

„Възможно е да ме хване някоя от онези настинки, от които после цяла седмица ще трябва да кихам със замаяна глава.“ Започна да плува, като правеше бавни и дълги загребвания с ръце. Ароматът на морето беше неудържим, влизаше през ноздрите му и ги щипеше, приличаше му на шампанско. И Монталбано почти се опияни, защото продължи да плува и да плува, с глава, която най-накрая беше свободна от всякакви мисли, доволен, че се е превърнал в нещо като механична кукла. Внезапното схващане, което захапа прасеца на левия му крак, го върна изведнъж в човешкия му лик.

Ругаейки светците по азбучен ред, се обърна по гръб и се остави водата да го носи като удавник по повърхността си. Болката беше толкова силна, че го принуди да стисне зъби, но рано или късно щеше лека-полека да отмине. Тези проклети крампи бяха зачестили през последните две-три години. Признаци на старостта, която го причакваше зад ъгъла ли? Течението леко го носеше. Болката стихна дотолкова, че да му позволи да започне да гребе назад. При второто загребване дясната му ръка се удари в нещо.

За части от секундата Монталбано разбра, че това нещо беше човешки крак. Някой се носеше като удавник точно зад него.

— Извинете ме — каза Монталбано припряно, обръщайки се по корем, и го погледна.

Другият пред него не отговори, защото не се правеше на умрял. Той наистина беше умрял. И като се вземеше предвид видът му, беше умрял преди доста време.