Андреа Камилери
Двойният мъртвец (13) (Комисарят Монталбано убива)

13.

Събуди се и усети, че всичко го боли. Спеше ли на дивана, означаваше, че на сутринта ще стане с изтръпнали крайници. На масата в трапезарията имаше бележка от Ингрид.

„Спиш като ангелче и за да не те събудя, отивам да си взема душ вкъщи. Целувам те. Ингрид. Обади ми се.“

Беше тръгнал към банята, когато телефонът му звънна. Погледна часовника: беше малко преди осем.

— Комисарю, трябва да ви видя.

Не разпозна гласа.

— Мардзила, комисарю.

— Ела в полицейското управление.

— Не, господине, само в полицейското управление не. Възможно е да ме видят. Ще дойда сега при вас, когато сте сам.

Откъде знаеше, че преди това е бил в компания, а сега е сам? Следеше го, скрит някъде наблизо ли?

— Къде си?

— В Маринела, комисарю. Почти съм зад вратата ви. Видях жената да излиза и ви се обаждам.

— След минута ще те пусна да влезеш.

Изми си набързо лицето и отиде да отвори. Мардзила се беше прилепил към вратата, сякаш се налагаше да се скрие от дъжд, който не валеше. Влезе, отмествайки комисаря. Докато минаваше, от него лъхна миризма на остра пот и удари ноздрите на Монталбано. Мардзила стоеше в средата на стаята и се задъхваше, сякаш дълго е тичал. Косите му бяха щръкнали, лицето му беше още по-пребледняло. Гледаше уплашено.

— Умирам от шубе, комисарю.

— Ще има нов кораб с емигранти ли?

— Повече от един, всичките ще пристигнат едновременно.

— Кога?

— Вдругиден през нощта.

— Къде?

— Не ми казаха. Дадоха ми да разбера обаче, че ще бъде нещо голямо, но това мен не ме засяга.

— Тогава защо си изплашен? Така или иначе, ти нямаш нищо общо.

— Защото човекът, който ми съобщи за това пристигане на емигрантите, ми каза също, че днес трябва да се направя на болен, за да остана на негово разположение.

— Каза ли ти какво иска?

— Да, господине. Тази вечер към десет и половина с колата, която ще намеря пред дома си, трябва да отида на едно място, близо до нос Русело, за да натоваря някакви хора и да ги закарам на място, което ще ми бъде указано от единия от тях. Щяла да бъде мощна кола.

— Значи, сега не знаеш къде трябва да ги закараш?

— Не, господине, ще ми го каже, когато се кача в колата.

— В колко часа получи обаждането?

— Тази сутрин преди шест. Комисарю, трябва да ми повярвате, опитах, се да откажа. Обясних, че ако е за работа с линейката, няма проблеми, но… Нямаше никакъв ефект. Каза и го повтори, че ако не се подчиня или работата се изпорти, ще накара да ме убият.

И започна да реве, строполявайки се на един стол. Плач, който на Монталбано му се стори непристоен и непоносим. Този мъж беше голямо лайно. Лайно, което се тресеше като пудинг. Едва се удържа да не скочи отгоре му и да смени физиономията му с кървава купчина от кожа, месо и кости.

— Какво да правя, комисарю? Какво трябва да направя?

От страха гласът му звучеше като на хванат за гушата петел.

— Това, което са ти казали да направиш. Но веднага щом докарат колата пред дома ти, трябва да ми съобщиш марката, цвета, ако е възможно и номера й. А сега се махай от главата ми. Колкото повече хленчиш, толкова повече ме обзема желание да ти счупя зъбите с ритници.

Никога, дори и да го видеше пред себе си умиращ, нямаше да му прости инжекцията, която беше направил на детенцето в линейката. Мардзила, ужасен, се изправи изведнъж и се затича към вратата.

— Почакай. Първо ми кажи точното място на срещата.

Мардзила му обясни. Монталбано не го разбра добре, но тъй като си спомни, че Катарела беше споменавал за един от неговите братя, който живеел по тия места, си обеща да го попита. После Мардзила рече:

— А вие какви намерения имате?

— Аз? Какви намерения да имам? Тази нощ, когато приключиш, обади ми се по телефона, за да ми кажеш къде си закарал онези хора и как изглеждат.

* * *

Докато се бръснеше, реши да не информира никого от полицейското управление за това, което му беше казал Мардзила. В края на краищата разследването за убийството на емигрантското детенце беше изцяло негово, той имаше неуредени сметки, които трудно, беше убеден в това, щеше да успее да оправи. Да, но имаше нужда поне от един помощник. Между другото, Мардзила му каза, че щели да оставят пред дома му мощна кола. Това означаваше, че той, Монталбано, нямаше да има никакъв шанс. С посредствените си шофьорски умения нямаше да се справи да следва Мардзила, който със сигурност щеше да кара като луд. Хрумна му една идея, но я отклони. Упорита, идеята пак се върна, а той с все същото твърдоглавие пак я отхвърли. Идеята го осени за трети път, докато пиеше последното си кафе, преди да излезе от вкъщи. Но този път отстъпи.

— Альооо? Кой говори?

— Комисар Монталбано се обажда. Там ли е госпожата?

— Ти чака, аз вижда.

— Салво! Какво става?

— Пак имам нужда от теб.

— Ненаситен си! Не ти ли стигна току-що отминалата нощ? — попита го лукаво Ингрид.

— Не.

— Ех, ако толкова не можеш да издържиш, идвам веднага.

— Не, няма нужда да идваш сега. Ако нямаш други ангажименти, можеш ли да дойдеш в Маринела към девет вечерта?

— Да.

— Слушай, разполагаш ли с някаква друга кола?

— Мога да взема тази на съпруга ми. Защо?

— Твоята се набива твърде много на очи. Тази на мъжа ти бърза ли е?

— Да.

— Тогава до довечера. Благодаря ти.

— Почакай. В ролята на каква?

— Не те разбрах.

— Вчера вечерта дойдох при теб като свидетел. А тази вечер?

— В ролята на заместник-шериф. Ще ти дам и значка.

* * *

— Комисерийо, Мардзила не се е обаждал! — каза Катарела, скачайки на крака.

— Благодаря, Катаре. Но остани все така нащрек, моля те. Ще изпратиш ли при мен господата Ауджело и Фацио?

Както беше решил, щеше да поговори с тях само за развитието на случая с плуващия мъртвец. Първият, който влезе, беше Мими.

— Как е Беба?

— По-добре. Тази нощ най-накрая успяхме малко да поспим.

След него се появи Фацио.

— Трябва да ви кажа, че съвсем случайно — започна комисарят — успях да идентифицирам мъртвия удавник. Ти, Фацио, свърши отлична работа, като откри, че в последно време е бил видян в Спигонела. Живеел е там. Бил е наемател във вилата с голямата тераса, която гледа към морето. Спомняш ли си я, Фацио?

— Разбира се.

— Казвал, че е капитан на танкер, и се представял с името Ернесто Лококо, за приятелите — Нини.

— Защо, как се е казвал наистина? — попита Ауджело.

— Ернесто Ерера.

— Света Богородичке! — каза Фацио.

— Като онзи от Козенца ли? — попита отново Мими.

— Точно така. Става дума за едно и също лице. Мъчно ми е за теб, Мими, но Катарела имаше право.

— Бих искал да знам как стигна до този извод? — притисна го сдържано Ауджело.

Очевидно случилото се не му изнасяше.

— Не съм стигнал аз. Заслугата е на моята приятелка Ингрид.

И им разказа цялата история. Когато спря да говори, Мими се хвана за главата и от време на време само я поклащаше, като изричаше полугласно:

— Боже, боже…

— Защо си толкова учуден, Мими?

— Не се учудвам на самия случай, а на факта, че докато ние си биехме главите, Катарела отдавна вече е бил стигнал до точно това заключение.

— Ама ти не разбра ли кой е Катарела? — попита го комисарят.

— Не, кой е?

— Катарела е като малчуган, дете в тялото на мъж. И затова разсъждава с главата на хлапе, което още не е навършило седем години.

— И какво от това?

— Това, което искам да кажа, е, че Катарела притежава въображението, гениалните хрумвания и изобретателността на дете. А щом е като дете, казва тези неща без задръжки. И много често предвижданията му са точни. Защото реалността, видяна през нашите очи, е една, докато, видяна през очите на дете, е съвсем друга.

— В заключение, сега какво ще правим? — намеси се Фацио.

— Питам вас — каза Монталбано.

— Комисарю, ако господин Ауджело ми позволи — взе думата Фацио, — искам да ви кажа, че случаят никак не е прост. В този момент убитият, Лококо или Ерера, няма значение кой, не се води никъде като официално убит — нито в дирекцията на полицията, нито в прокуратурата. Води се удавен при нещастен случай. Затова се питам: на какво основание ще започнем процедура по разследването му?

Комисарят за кратко се замисли.

— Пак ще прибегнем към анонимно телефонно обаждане — реши.

Ауджело и Фацио го погледнаха въпросително.

— Номерът винаги минава. Правил съм го и друг път, бъдете спокойни.

Взе от плика снимката на Ерера с мустаци и я подаде на Фацио.

— Занеси я веднага в „Свободна мрежа“, трябва да я дадеш лично в ръцете на Николо Дзито. Кажи му от мое име, че се налага да отправи спешен призив в обедната информационна емисия. Трябва да каже, че семейството на Ернесто Лококо е изпаднало в отчаяние, защото няма вест от него повече от два месеца. Бягай!

Фацио дори не гъкна, стана и излезе. Монталбано се взря внимателно в Мими, като че ли едва в този момент забеляза, че Ауджело е пред него. Мими, който познаваше този поглед, се размърда на стола неловко.

— Салво, какви мисли ти минават през главата?

— Как е Беба?

Мими го погледна смаяно.

— Вече ме пита, Салво. По-добре е.

— Значи, е в състояние да направи едно телефонно обаждане.

— Разбира се. До кого?

— До заместник-прокурора, господин Томазео.

— И какво да му каже?

— Трябва да разиграе театрална сценка. Половин час след като Дзито покаже снимката по телевизията, Беба да се обади анонимно с истеричен глас на господин Томазео, казвайки му, че е видяла този мъж, идеално го е разпознала и със сигурност не греши.

— Как? Къде? — попита раздразнено Мими, на когото идеята да намеси Беба никак не му се нравеше.

— И така, трябва да му разкаже, че преди месец-два в Спигонела, докато е била в колата си, видяла въпросния човек, докато двама други го смачквали от бой. В един момент мъжът успял да се отскубне от тях и да се приближи до колата, в която е била Беба, но те отново го сграбчили и го отвели нанякъде.

— А Беба какво е правила в колата?

— Вършила е непристойни неща с някакъв мъж.

— Как не! Беба никога няма да го каже! Дори и да иска да ме ядоса!

— А всъщност това е основното! Ти знаеш какъв е Томазео, нали? Много си пада по тия сексуални истории. Това е правилната стръв за него, ще видиш, че ще захапе. А пък и ако Беба може да измисли и някой по-циничен детайл…

— Ама да не си полудял?

— Нещичко по-така…

— Салво, ти не си добре!

— Защо се ядосваш? Казах — каквато и да е небивалица. Например, тъй като и двамата са били голи, не са успели да се намесят…

— Добре, добре. А после?

— А после, когато Томазео ти се обади по телефона, ти…

— Извинявай, ама защо казваш, че Томазео ще ми се обади на мен, а не на теб?

— Защото днес следобед няма да ме има. Трябва да му кажеш, че вече имаме следа, защото сме получили заявлението за изчезването, и се нуждаем от заповед за обиск, но черно на бяло.

— Черно на бяло?

— Да, господине. Защото знам къде се намира тази вила в Спигонела, но не знам на кого принадлежи и дали все още в нея живее някой. Ясен ли съм?

— Повече от ясен — каза недружелюбно Мими.

— А, още нещо: поискай да ти даде разрешение да подслушваш телефонните разговори, които провежда или приема Гаетано Мардзила, живеещ в Монтелуза на улица „Франческо Криспи“ 18. Колкото по-рано започнат да го подслушват, толкова по-добре.

— Този Мардзила какво общо има?

— Мими, няма нищо общо с това разследване, но може да ми послужи за нещо, което се върти из главата ми. Ще ти отговоря обаче с една заучена фраза, която ще те направи по-щастлив: надявам се да уцеля с един куршум два заека.

— Но…

— Мими, ако продължаваш, ще взема този куршум, който трябваше да ми послужи за зайците, и ще ти го…

— Разбрах, разбрах.

* * *

Фацио се върна след по-малко от час.

— Изпълних всичко. Дзито ще пусне снимката и призива в информационната емисия в четиринайсет часа. Праща ви поздрави. — И тръгна да излиза.

— Почакай.

Фацио спря, ясно беше, че комисарят има да му казва още нещо. Монталбано обаче не проговори. Ограничи се само в това да го измери с поглед. Фацио, който добре го познаваше, седна. Комисарят продължи да го оглежда. Фацио обаче отлично знаеше, че в действителност той не го гледа: вперил е очите си в него, но може би не го вижда, защото в този момент мисълта му някъде витае. И наистина Монталбано се питаше дали не е редно да поиска от Фацио да му помогне. Но ако му разкажеше цялата история за емигрантското дете, как ли щеше да реагира? Нямаше ли да му отговори, че според него това са само фантазии, лишени от каквато и да е достоверност? Но може би, ако му разкажеше половинчато историята, щеше да успее да получи някаква информация, без да се разкрива твърде много пред него.

— Слушай, Фацио, знаеш ли дали по нашия край има нелегални емигранти, които да работят на черно?

Фацио не изглеждаше учуден от въпроса му.

— Има много, комисарю. Но вероятно по нашия край не толкова.

— А къде тогава?

— Където има парници, лозя, доматени насаждения, портокалови горички… На север са заети в промишлеността. Тук при нас промишленост няма, но работят в селското стопанство.

Разговорът приемаше твърде общ характер. Монталбано реши да стесни периметъра.

— В кои селища от нашата провинция има такива възможности за емигрантите?

— Комисарю, честно казано, не съм в състояние да ви дам пълен списък. Защо се интересувате?

Въпросът, който повече от всичко го плашеше.

— Така… само за да знам…

Фацио се надигна, отиде към вратата, но я затвори, върна се и пак седна.

— Комисарю — каза, — имате ли желание да ми разкажете всичко?

Тогава Монталбано си изля душата, разказвайки му всичко за всички, като се започне от онази проклета вечер, в която се беше озовал на кея, та чак до последната си среща с Мардзила.

— В Монтекиаро има парници и в тях работят повече от стотина нелегални емигранти. Възможно е детето да е избягало оттам. Мястото, където е било ударено от колата, отстои, има-няма, на пет километра.

— Не може ли да се информираш? — дръзна да го попита комисарят. — Но без да споменаваш нищо тук, в полицейското управление.

— Мога да опитам — каза Фацио.

— Имаш ли идея как?

— Хм… бих могъл да опитам да направя списък на онези, които дават къщи под наем на нелегалните емигранти… Къщи… какви ти къщи! Обори, приземни помещения, клоаки. Навират ги по десет в някое килерче без прозорец! Правят го на черно и ги карат да им плащат цяло състояние. Но може би ще успея. Сдобил се веднъж с този списък, ще се информирам дали напоследък към някого от тези нелегални емигранти се е присъединила и съпругата му… Веднага обаче ви предупреждавам, че работата никак няма да е лесна.

— Знам. И затова съм ти задължен.

Но Фацио не стана от стола си.

— А за тази вечер? — попита.

Комисарят го разбра на мига, но придоби невинно ангелско изражение.

— Не схванах.

— Мардзила откъде ще вземе този човек в десет и половина?

Монталбано му каза.

— А вие какво ще правите?

— Аз ли? Какво трябва да правя аз? Нищо.

— Комисарю, няма ли да ви обсеби някое гениално хрумване?

— О, не, бъди спокоен!

— Е, добре! — каза Фацио, изправяйки се. При вратата отново спря и се обърна. — Комисарю, вижте, ако желаете, тази вечер съм свободен…

— Ама че досадник! Какво си се вторачил в мен!

— Ех, все едно не ви познавам — промърмори Фацио, отвори вратата и излезе.

* * *

— Пускай веднага телевизора! — заповяда на Енцо още щом влезе в гостилницата.

Онзи го погледна смаяно.

— Как така! Всеки път, когато влезете и го заварите включен, искате да го спра, а сега, когато го намирате изгасен, искате да го пусна?

— Може да увеличиш и звука — позволи му Монталбано.

Николо Дзито изпълни обещанието си. В един момент по време на информационната емисия (два тира се бяха сблъскали; рухнала къща, мъж с разцепена глава не разбираше какво му се е случило; запалена кола; детска количка, обърнала се по средата на улицата, жена, която си скубеше косите; работник, паднал от скеле; някакъв тип, застрелян в бар) се появи снимката на Ерера с мустаци. Това означаваше пълен напред за сценката, която Беба трябваше да изиграе. От всичките тези репортажи обаче апетитът му премина. Преди да се върне в полицейското управление, направи утешителна разходка чак до фара.

* * *

Вратата се тресна, мазилката падна, Монталбано подскочи, Катарела се появи. Ритуалът беше изпълнен.

— Ама че работа! Рано или късно заради теб цялата сграда ще рухне.

— Моля за разбиране и извинение, комисерийо, но когато идвам към вас, пред вашата затворена врата ме обзема вълнение и ръката ми се отплесва.

— От какво се вълнуваш?

— От всичко, което се отнася до вас, комисерийо.

— За какво си дошъл?

— Пилат Понтийски дойде.

— Кажи му да влезе. И не ми прехвърляй никакви телефонни обаждания.

— Нито от господин началника на полицията ли?

— Нито.

— Нито от госпожица Ливия ли?

— Катаре, няма ме за никого, искаш ли да го разбереш, или трябва да те накарам да го разбереш?

— Разбрах го, комисерийо.