Андреа Камилери
Ароматът на нощта (9) (Комисарят Монталбано в изкушение)

9

Когато чу, че колата влезе в двора, не се въздържа и изтича навън.

Веднага разпозна Франсоа. О, боже, колко се е променил! Вече не беше детенцето, което си спомняше, а издължило се момче с кестенява къдрава коса и много големи черни очи. В същото време и Франсоа го видя.

— Салво!

И полетя към него, прегръщайки го силно. Не като онзи път, когато първо се беше затичал към него, а после внезапно се беше отклонил; сега между тях нямаше проблеми, недоразумения, само голяма обич, която се изразяваше чрез силата и продължителността на прегръдката им. И така, Монталбано, сложил ръка върху раменете на Франсоа, който пък се опитваше да го хване през кръста, влязоха в къщата, последвани от другите.

След това дойде Алдо с тримата си помощници и седнаха на масата. Франсоа седеше отдясно на Монталбано и в един момент постави лявата си ръка върху коляното на Салво. Той премести вилицата в другата си ръка и се помъчи да яде макароните с рагу с лявата, докато държеше дясната си ръка върху тази на момчето. Когато двете ръце трябваше да пийнат малко вино или да си отрежат месо, се пускаха и веднага след това се намираха на тайна среща под масата.

— Ако искаш да си починеш, има приготвена за тази цел стая — каза Франка в края на обяда.

— Не, веднага ще тръгвам — отговори й Монталбано.

Алдо и помощниците му станаха, казаха довиждане на комисаря и излязоха. Джузепе и Доменико направиха същото.

— Отиват да поработят до пет часа — обясни Франка. — След това се връщат, за да си напишат домашните.

— А ти? — попита Монталбано, обръщайки се към Франсоа.

— Аз ще остана с теб, докато си тръгнеш. Искам да ти покажа нещо.

— Отивайте — каза Франка. А след това се обърна към Монталбано: — Междувременно ще ти напиша това, за което ме питаше.

Франсоа го отведе зад къщата, където имаше обширна зелена поляна с люцерна. Четири коня пасяха из нея.

— Бимба! — извика Франсоа.

Млада кобила с руса грива повдигна глава и тръгна към момчето. Когато се приближи, Франсоа се затича и само с един скок яхна добичето без седло, направи един кръг и се върна назад.

— Харесва ли ти? — попита го щастливият Франсоа. — Подари ми я татко.

Татко? Ах, да, имаше предвид Алдо и с право го наричаше татко. Сякаш за миг върхът на нож го убоде в сърцето — нищо страшно, но усети.

— Показах и на Ливия какъв добър ездач съм — каза Франсоа.

— А, така ли?

— Да, когато дойде преди няколко дни. И се боеше да не падна. Знаеш какви са жените.

— Тук ли спа?

— Да, една нощ. На следващия ден си тръгна. Ернст я закара на Пунта Раизи. Останах много доволен.

Монталбано не каза нищо, дори не въздъхна. Върнаха се мълчаливи към къщата, държейки се както преди малко — комисарят с ръка върху раменете на Франсоа, а той, опитвайки се да го прегърне през кръста, но в действителност се беше вкопчил в якето му. На вратата момчето тихичко му прошепна:

— Трябва да ти кажа една тайна.

Монталбано се наведе.

— Когато порасна, искам да стана полицай като теб.

* * *

На връщане хвана по другия път и затова, вместо да пътува четири часа и половина, му трябваха едва малко повече от три. В полицейското управление веднага го нападна Катарела, който изглеждаше по-развълнуван от обичайното.

— Ааа, комисерийо, комисерийо! Господин началникът на полицията казва, че…

— Не ми досаждайте нито ти, нито той.

Катарела остана като попарен. Нямаше сили дори да реагира.

Веднага щом влезе в кабинета си, Монталбано се впусна в мъчително търсене на лист хартия и плик за писмо, които да не са с логото на полицейското управление. Късметът му проработи и като ги намери, написа писмо до началника на полицията без предисловия от типа на „многоуважаеми“ или „почитаеми“.

„Надявам се вече да сте получили копието на бележката от нотариуса, изпратено ви анонимно от мен. В това мое писмо ще ви опиша всички документи, отнасящи се до правомерното осиновяване на онова дете, заради което вие си позволихте да ме обвинявате, че съм го отвлякъл. От своя страна считам въпроса за приключен. Ако имате желание пак да се връщате към този аргумент, ви предупреждавам, че ще подам жалба срещу вас за злепоставяне. Монталбано“.

— Катарела!

— На вашите заповеди, комисерийо!

— Вземи тези хиляда лири, купи марка, залепи я върху този плик и го изпрати.

— Комисерийо, ама тук в службата е пълно с пощенски марки!

— Направи както ти казах. Фацио!

— На вашите заповеди, комисарю.

— Има ли някакви новини?

— Да, господин комисар. И трябва да благодаря за това на един мой приятел, полицай на летището, който пък има приятел, сгоден за работещо на билетната каса в Пунта Раизи момиче. Без тази добра възможност щяха да минат най-малко три месеца, преди да получим отговор.

Типично италиански начин, за да се избегне „пъргавата“ бюрокрация. За късмет, винаги има човек, който познава някого, който пък познава някого другиго.

— И така?

Фацио, който искаше да се наслади на заслужения си триумф, изгуби цяла вечност, за да пъхне ръката си в джоба и да извади от него лист хартия, да го разгъне, държейки го пред себе си като паметна бележка.

— Оказа се, че Джакомо Пелегрино е имал билет, издаден от агенция „Икар“ във Вигата, за полета в шестнайсет часа на трийсет и първи август. И знаете ли още нещо? Той не е хванал този полет.

— Сигурно ли е?

— Абсолютно, комисарю. Но не ми изглеждате твърде учуден.

— Защото започвах и сам да се убеждавам, че Пелегрино не е отпътувал.

— Да видим сега дали това, което ще ви кажа, ще ви учуди. Пелегрино лично се е появил, за да съобщи, че се отказва от пътуването, два часа преди полета.

— Тоест в два следобед.

— Правилно. И е променил дестинацията.

— Този път наистина ме изуми — призна си Монталбано. — Къде е отишъл?

— Почакайте, историята не свършва така. Взел си е билет за Мадрид. Самолетът му е тръгвал на първи септември в десет сутринта, но…

Фацио се подсмихна победоносно. Може би като фон на казаното си представяше триумфалния марш от операта „Аида“. Отвори уста, за да заговори, но комисарят гаднярски го изпревари с малко на финала.

— … но не се е качил дори и на този — завърши.

Фацио видимо се раздразни, смачка листа и го напъха злостно в джоба си.

— С вас не става, направо убивате удоволствието на човек.

— Хайде де, не се сърди — утеши го комисарят. — Колко туристически агенции има в Монтелуза?

— Тук във Вигата има още три.

— Не ме интересуват тези във Вигата.

— Отивам оттатък да погледна в телефонния указател и ще ви кажа бройката им.

— Няма нужда. Обади се и попитай дали между двайсет и осми август и първи септември е правена някаква резервация на името на Джакомо Пелегрино.

Фацио остана като гръмнат. След това дойде на себе си.

— Невъзможно е за изпълнение. Работното им време е изтекло, ще се заема утре сутринта с това, веднага щом дойда. Комисарю, ами ако открия, че този Пелегрино е направил още една резервация, откъде да знам — за Москва или Лондон, какво ще рече това?

— Ще рече, че нашият приятел е искал само да поразмъти водите. В джоба си е имал билет за Мадрид, но на всички е казал, че отива в Германия. Утре ще разберем дали е купил и други билети. Имаш ли някъде записан номера на домашния телефон на Мария-Стела Козентино?

— Отивам да видя сред документите на господин Ауджело.

Излезе, върна се с едно листче, даде го на Монталбано и пак излезе. Комисарят набра номера. Никой не отговори, може би госпожица Козентино беше отишла на пазар. Сложи листчето в джоба си и реши да се прибере в Маринела.

* * *

Не беше гладен, макароните с рагу и свинското месо, които беше изял при Франка, доста го бяха заситили. Затова си изпържи само едно яйце, а след него изяде четири хамсии с олио, оцет и риган. Като се нахрани, набра отново номера на Козентино, която май наистина винаги стоеше с ръка над телефонния апарат, защото отговори още преди първото позвъняване да е приключило. Гласът й беше като на умираща, глас, който имаше същата устойчивост като мрежата от тънки нишки в паяжината.

— Ало? Кой се обажда?

— Монталбано съм. Извинете ме, че ви безпокоя, може би гледате телевизия и…

— Нямам телевизор.

На комисаря му се стори, че някакво далечно, недосегаемо звънче издрънча за много кратко в мозъка му. Толкова бързо и кратко, че дори не успя да разбере дали този звън го е имало, или не.

— Исках да разбера, ако все още си спомняте, дали Джакомо Пелегрино не е идвал и на трийсет и първи август в офиса?

Отговорът й беше незабавен и без никакво колебание.

— Комисарю, не мога да забравя онези дни, защото си ги повтарям и преповтарям наум. На трийсет и първи Пелегрино дойде в офиса късно, да кажем, към единайсет часа. Тръгна си почти веднага, каза, че трябва да се срещне с клиент. Следобед се върна някъде към четири и половина. И остана до края на работното време.

Комисарят й благодари и затвори.

Връзваше се, пасваше си. Пелегрино, след като сутринта е отишъл да говори с чичо си, се е появил в службата си, на обяд е излязъл, но не за да се срещне с клиент, а да хване такси или да вземе кола под наем. Тръгнал е към Пунта Раизи. Пристигнал е на летището към четиринайсет часа, върнал е билета за Берлин и си е извадил друг за Мадрид. Качил се е отново в таксито или в колата под наем и към четири и половина се е появил отново в офиса. Всичко съвпадаше по време. Защо обаче му е трябвало да забърква цялата тази каша? Добре де, не е искал да бъде открит лесно. Но от кого? И най-вече защо? Докато брокерът Гаргано е имал двайсет милиарда причини, за да изчезне, Пелегрино привидно не е имал нито една.

* * *

— Здравей, любов моя. Днес тежък ден ли имаше?

— Ливия, може ли да изчакаш за момент?

— Разбира се.

Взе един стол, седна, запали цигара и се настани удобно. Беше сигурен, че този телефонен разговор щеше да е доста продължителен.

— Малко съм уморен, но не защото имах много работа.

— Ами тогава защо?

— Общо взето, прекарах осем часа в шофиране.

— Къде си ходил?

— В Калапиано, скъпа.

Стори му се, че дъхът на Ливия внезапно секна, защото чу ясно нещо като стон. Великодушно я изчака да се съвземе и я остави да говори.

— Заради Франсоа ли ходи?

— Да.

— Нещо не е наред ли?

— Не.

— Тогава защо си ходил?

— Имах spinno.

— Салво, не започвай да ми говориш на диалект! Знаеш, че в определени моменти не го понасям! Какво каза?

— Че имах желание да видя Франсоа. Spinno на италиански се превежда като желание, охота. Сега, когато вече разбираш думата, те питам: на теб никога ли не ти е идвало spinno да видиш Франсоа?

— Голям гадняр си, Салво.

— Искаш ли да сключим споразумение? Аз няма да използвам диалектни думи, а ти няма да ме ругаеш. Съгласна ли си?

— Кой ти каза, че съм ходила да видя Франсоа?

— Детето, то самото, докато ми показваше колко добър в язденето е вече. Големите спазваха правилата на твоята игра, дума не обелиха, изпълниха уговорката. Защото е повече от ясно, че ти си ги помолила да не ми казват за посещението ти. На мен обаче ти ми каза, че имаш един ден отпуск и ще ходиш на плаж с приятелката си, и аз като глупак взех, че се хванах. Задоволи любопитството ми: на Мими каза ли, че ще ходиш в Калапиано?

Очакваше яростен отговор, последван от паметна караница. Вместо това обаче Ливия избухна в плач, в дълги, отчаяни и сърцераздирателни хлипания.

— Ливия, чуй ме…

— Разговорът беше прекъснат.

Изправи се спокойно, отиде в банята, съблече се, изкъпа се и преди да излезе от помещението, се погледна в огледалото. Продължително. След това събра всичките слюнки в устата си и се изплю върху образа в огледалото. Загаси лампата и си легна. Но се наложи незабавно пак да се надигне, защото телефонът иззвъня. Вдигна слушалката, но онзи от другата страна не проговори, чуваше се само дишането му. Монталбано познаваше това дишане.

И започна да говори. Монолог, който продължи почти час, без плач, без сълзи, но болезнен като хлипанията на Ливия. Каза й неща, които никога не би искал да каже на себе си, как нараняваше, за да не бъде наранен, как от известно време беше открил, че самотата му се видоизменя от сила в слабост, колко му горчи мисълта за нещо толкова просто и естествено, каквото е остаряването. Накрая Ливия просто му каза:

— Обичам те. — Преди да прекъсне връзката, добави: — Все още не съм анулирала отпуска си. Ще тръгна оттук един ден по-късно и после ще дойда във Вигата. Освободи се от всичко, искам те само за себе си.

Монталбано се върна да си легне. Едва успя да се напъха под чаршафите и да затвори очите си, и веднага заспа. Влезе в света на сънищата с леките стъпки на момченце.

* * *

Беше единайсет сутринта, когато Фацио се появи в кабинета на Монталбано.

— Комисарю, знаете ли последната новина? В агенция „Интертур“ в Монтелуза Пелегрино си е извадил билет и за Лисабон. Самолетът е излитал в три и половина следобед на трийсет и първи. Обадих се в Пунта Раизи. Оказва се, че е хванал този полет.

— А ти вярваш ли?

— Защо да не вярвам?

— Защото вероятно го е препродал на някой пътник от списъка на чакащите, а той се е върнал в офиса, тук във Вигата. Това е съвсем сигурно, защото Пелегрино е бил в пет часа в офиса на „Цар Мидас“, затова не е могъл да бъде на път за Лисабон.

— Какво означава това?

— Означава, че Пелегрино е идиот, който се мисли за много умен, въпреки че винаги ще си остане идиот. Направи нещо. Поискай информация от всички стаи под наем, хотели, пансиони във Вигата и Монтелуза дали Пелегрино е спал в някой от тях в нощта между трийсети и трийсет и първи август.

— Веднага.

— Още нещо: попитай и в офисите за коли под наем, все така във Вигата и Монтелуза, дали около тези дати Пелегрино е наемал кола.

— Как така първо търсехме Гаргано, а сега започнахме да издирваме Пелегрино? — попита го Фацио, изпълнен със съмнение.

— Защото вече съм убеден, че веднага щом намерим единия, незабавно ще узнаем къде да открием и другия. Искаш ли да се обзаложим?

— Не, господине. С вас не се хващам на бас — каза Фацио, излизайки.

Всъщност, ако беше приел баса, щеше да го спечели.

* * *

Беше го обзел обичайният вълчи глад — може би защото от доста време не беше спал толкова добре. След като си изля душата пред Ливия, сякаш от това му олекна и го накара да преоткрие правилната мярка за себе си. Прииска му се да се пошегува. Веднага прекъсна Калоджеро, който беше започнал краткото изброяване на гозбите в менюто:

— Днес ще ми дойде добре котлет по милански.

— Наистина ли?! — попита го смаяно Калоджеро, подпирайки се на масата, за да не падне.

— Мислиш ли, че точно от теб ще поискам котлет? Би било все едно да поискам будистки монах да ми отслужи света литургия. Днес какво ще ми предложиш?

— Спагети с черен сос от сепия.

— Донеси ми. А след тях?

— Кюфтенца от малки октоподчета.

— А от тях — десетина.

* * *

В седем вечерта Фацио му докладва.

— Комисарю, оказа се, че не е спал на нито едно от тези места. Взел е обаче кола под наем в Монтелуза сутринта на трийсет и първи и я е върнал в четири следобед. Служителката, която се оказа много оправно момиче, каза, че по километража може да се съди за пътуване до Палермо и обратно.

— Съвпада — отбеляза комисарят.

— А, момичето каза също, че Пелегрино уточнил, че иска кола с багажник с голяма вместимост.

— Е, да. Трябвало е да натовари със себе си и двата куфара.

За известно време запазиха мълчание.

— Ама къде ли е спал този благочестив християнин? — запита се Фацио на висок глас.

Ефектът, който думите му упражниха върху комисаря, предизвика силната му уплаха. В действителност Монталбано го беше погледнал с облещени очи и след това се беше плеснал яростно по челото.

— Какъв лайнар!

— Какво казахте? — попита го Фацио, готов да му поиска извинение.

Монталбано се изправи, взе нещо от чекмеджето и го сложи в джоба си.

— Да вървим.