Андреа Камилери
Ароматът на нощта (6) (Комисарят Монталбано в изкушение)

6

Комисарят направо се облещи. Дори не му беше минало през ум подобно нещо. Но преодолял първоначалното си учудване, размисли върху казаното: фактът, че Гаргано е хомосексуалист, имаше ли някакво значение за целите на разследването? Може би да, може би не, но Мими не му беше споменавал за това.

— Сигурна ли сте? Той ли ви го каза?

— Повече от сигурна, но той никога не е обелвал дума за това пред мен. Разбрахме се веднага, от пръв поглед.

— Споменахте ли за това… обстоятелство, или по-точно за това ваше впечатление пред господин Ауджело?

— Ауджело ми задаваше въпроси с устата, но ме питаше за съвсем друго с очите си. Честно казано, не мога да си спомня дали говорих за това с този лайнар.

— Извинете ме, но защо сте толкова ядосана на Ауджело?

— Вижте, комисарю, бях с Ауджело, защото ми харесваше. Но той, преди да си тръгна от дома му, гол, само с една хавлия върху пишката си, ми съобщи, че е сгоден и че е на път да се жени. Кой изобщо го е питал за нещо? Такъв смешник, съжалих, че съм била с него, това е всичко. Бих искала да го забравя.

— Госпожица Козентино беше ли в течение, че Гаргано…

— Вижте, комисарю, ако Гаргано изведнъж се беше превърнал в ужасно чудовище, откъде да знам в какво, в хлебарката на Кафка например, тя щеше да продължи да стои пред него и да му се прекланя, потънала в любовния си делириум, без да забележи нищо. Освен това си мисля, че клетата Мария-Стела не е в състояние да различи дори петел от кокошка.

Микела Манганаро никога нямаше да спре да го изненадва. Сега му се разкриваше и като познавачка на „Метаморфозата“ от Кафка ли?

— Харесва ли ви?

— Кой? Мария-Стела ли?

— Не. Кафка.

— Прочела съм всичко от него, от „Процесът“ до „Писма до Милена“. Тук сме, за да си говорим за литература ли?

Монталбано издържа противниковия удар.

— А Джакомо Пелегрино?

— Разбира се, Джакомо също веднага беше разбрал, дори малко преди мен. Защото и Джакомо е такъв. И преди още да ме попитате, незабавно ще ви кажа, че и за това не съм говорила с Ауджело.

Дори и той? Добре ли беше разбрал? Поиска потвърждение за това.

— Дори и той? — попита.

А интонацията му прозвуча като на сицилиански комик, изпълняващ характерни роли, нещо средно между учудване и досада, от което доста се засрами, защото беше твърде далече от намерението му.

— Дори и той — каза Микела без никаква интонация.

— Бихме могли да предположим… — започна предпазливо Монталбано, сякаш стъпваше по терен, осеян с противопехотни мини. — Това е само една хипотеза, държа да го подчертая, че между Джакомо и Гаргано са съществували отношения, които можем да определим горе-долу…

Момичето ококори твърде красивите си виолетови очи.

— Защо започнахте да говорите така?

— Извинете ме — каза комисарят. — Обърках се. Исках да кажа…

— Разбрах ви много добре какво искахте да кажете. А отговорът е: „Може би да, може би не“^[1].

— И този ли сте чели?

— Не. Д’Анунцио не ми харесва. Но ако трябваше да изразя своята хипотеза, както казвате, бих клоняла повече към да, отколкото към не.

— Защо предполагате така?

— Според мен историята между двамата започна почти веднага. Понякога се усамотяваха, говореха си тихичко…

— Но това нищо не означава! По тази логика са могли да си говорят и служебно!

— Докато се гледат право в очите, както правеха? Или пък един ден — да, друг ден — не.

— Не разбрах.

— Знаете, типично е за влюбените. Ако последната им среща е преминала добре, когато се видят отново, се усмихват един на друг, докосват се… но ако нещата са се развили зле, имало е караница, тогава между тях се спуска някаква хладина, избягват да се докосват, да се гледат. Гаргано, когато идваше във Вигата, оставаше поне седмица и по тази причина имаше достатъчно време на разположение един ден да са си мили, а на следващия да не могат да се гледат… Невъзможно беше да не го забележа.

— Имате ли представа къде може да са се срещали?

— Не. Гаргано беше много потаен човек. Но и Джакомо не се шегува, когато става дума за сдържаност.

— Слушайте, след изчезването на Гаргано продължихте ли да сте във връзка с Джакомо? Писал ли ви е, телефонирал ли ви е, обаждал ли ви се е по някакъв начин?

— Този въпрос не го задавайте на мен, а на Мария-Стела, единствената, която остана в офиса. Повече не съм се появявала там, след като разбрах, че някой озлобен клиент може да реши да си го изкара на мен. Джакомо се оказа най-хитър, защото от сутринта, в която Гаргано не дойде, повече не се появи. Вижда се, че е предчувствал нещо.

— Предчувствал какво?

— Че Гаргано е отмъкнал парите. Комисарю, Джакомо беше единственият сред нас, който разбираше нещо от сделките на Гаргано. Ясно е, че предния ден е минал през банката и оттам са му казали, че не е имало прехвърляне на капитали от Болоня към Вигата. Тогава си е дал сметка, че нещо не е наред, и повече не се появи. Поне аз така си помислих.

— Но сте в грешка, защото в деня, предхождащ пристигането на Гаргано, Джакомо е отпътувал за Германия.

— Наистина ли? — попита искрено учудено момичето. — Какво ще прави там?

— По поръчение на Гаргано. С поне едномесечен престой. Трябвало е да задвижи някои сделки.

— Кой ви го каза?

— Чичото на Джакомо, онзи, който наглежда строежа на вилата му.

— Каква вила? — попита Микела, вече напълно смаяна.

— Не знаете ли, че Джакомо си е построил виличка между Вигата и Монтелуза?

Микела се хвана за главата.

— Ама какви ми ги говорите? Джакомо живееше с два милиона и двеста хиляди лири от заплатата си! Знам го със сигурност!

— Може би родителите му…

— Родителите му са от Видзини и преживяват, хранейки се с цикория от градината си. Слушайте, комисарю, историята, която ми разказахте, нещо не се връзва. Вярно е, че Гаргано от време на време изпращаше Джакомо да разнищва определени ситуации, но все маловажни проблеми и винаги в офисите ни из провинцията. Не мисля, че би го изпратил в Германия по важни дела. Казах, че Джакомо разбираше повече от нас, но не беше, разбира се, на такова ниво, че да управлява нещата и в чужбина. Няма нито възраст…

— На колко години е? — прекъсна я Монталбано.

— На двайсет и пет. Нито опит. Не, убедена съм, че е измислил това оправдание пред чичо си, защото е искал да изчезне за известно време. Нямаше да е в състояние да понесе освирепелите клиенти.

— И се „покрива“ за цял месец?

— Хм, не знам какво да мисля — отговори Микела. — Дайте ми една цигара.

Монталбано й подаде цигара и поднесе огънчето. Момичето нервно я изпуши на кратки дръпвания, без да продума. Монталбано също нямаше желание да говори, просто остави мозъка си да работи без задръжки.

Когато спря да пуши, Микела му каза със своя басов глас:

— Заболя ме главата.

Опита се да отвори прозорчето, но не успя.

— Оставете на мен — отвърна Монталбано. — От време на време блокира.

Наведе се над момичето и твърде скоро разбра, че е допуснал грешка.

Микела внезапно сложи ръцете си на раменете му. Монталбано зяпна учудено с уста. И това беше втората му грешка, защото устата на Микела завладя наполовина отворената му уста и започна да й прави нещо като задълбочено проучване с езика си. За момент Монталбано се поддаде, след това се съвзе и направи болезнена маневра, за да се откопчи.

— Стой мирна! — заповяда й той.

— Да, татко — каза Микела, а в дъното на виолетовите й очи заподскачаха игриви пламъчета.

Комисарят запали мотора, натисна газта и потегли.

Но онова „Стой мирна!“, казано от Монталбано, не беше отправено към момичето. Отнасяше се за онази част от тялото му, която, след като беше подтикната, не само че бързо отговори, но дори беше запяла със звънлив глас патриотичния химн: „Отварят се гробовете, надигат се мъртвите…“^[2].

* * *

— О, света Богородичке, комисерийо! Богородице, какъв голям страх брах! Все още треперя, комисерийо! Направо трябва да си отрежа ръката. Виждате ли как трепери?

— Виждам. Ама кой беше?

— Обади се по телефона господин началникът на полицията лично и пирсонално и ме попита за вас. Аз му отговорих, че вие временно отсъствате и че веднага щом се върнете, ще ви съобщя, че той иска да говори с вас. Но той обаче, господин началникът, ме попита дали има някой неблагодарен^[3].

— С по-висок чин, Катаре.

— Каквото е там, комисерийо, важното е да се разберем. Тогава му казах, че господин Ауджело е в полагаем отпуск за подготовката на предстоящата му сватба. И знаете ли какво ми отговори господин началникът на полицията? „Не ми пука!“ Точно така, точно така, комисерийо! Тогава казах, с оглед на това, че и Фацио беше излязъл, че няма никой неблагодарен. И тогава той ме попита как се казвам, а аз му отговорих: „Катарела“. И тогава ми рече: „Слушай, Сантарела“, тогава аз си позволих да го поправя и казах: „Катарела се казвам“. И знаете ли какво ми отговори господин началникът на полицията? „Не ми пука как се казваш“. Точно така каза. Здравата се беше разбеснял!

— Катаре, ще осъмнем, докато ми обясниш. Какво искаше?

— Каза ми да ви кажа, че имате на разположение двайсет и четири часа, за да му дадете онзи отговор, за който вие знаете.

На следващия ден, ако пощите работят добре, господин началникът на полицията щеше да получи псевдоанонимното писмо и щеше да се успокои.

— Някакви други новини?

— Нищо, ама нищичко, комисерийо.

— Къде са останалите?

— Фацио е на улица „Линкълн“, където е имало разпра, Гало е в магазина на Шакитано, където е имало малък обир…

— В какъв смисъл малък?

— В смисъл че крадецът е бил тринайсетгодишно момче с истински пистолет, голям колкото ръката ми. Галуцо обаче е там, където тази сутрин са намерили бомба, която не е гръмнала, Имбро и Грамаля всъщност се намират…

— Добре, добре — каза Монталбано. — Имаш право, Катаре, на Западния фронт нищо ново.

И отиде в кабинета си, оставяйки Катарела да се хваща смаяно за главата.

— Кой е западният фронт, комисерийо? Моят ли?

Фацио беше оставил на бюрото му метър и половина бумаги за подписване, като най-отгоре върху тях имаше бележка, на която пишеше: „Много спешни“. Изруга, защото знаеше, че няма как да ги избегне.

* * *

Щом седна на обичайната маса в гостилница „Сан Калоджеро“, собственикът Калоджеро се приближи до него с конспиративно изражение.

— Имам току-що родени сардини.

— Не е ли забранено да се ловят?

— Да, господине, но от време на време позволяват на лодка по една каса.

— Тогава защо ми го казваш по такъв начин, че изглежда като заговор?

— Защото всички искат от тях, а нямам достатъчно.

— Как ще ми ги приготвиш? С лимон ли?

— Не, господине. Най-хубави са пържени на кюфтенца.

Почака доста, но си заслужаваше. Смачканите и хрупкави кюфтенца бяха осеяни със стотици черни точици: очичките на дребните току-що родени рибки. Монталбано ги изяде, сякаш извършваше свещенодействие, макар и наясно, че все едно гълта жертвите на масово убийство. За да се самонакаже, не пожела нищо друго за ядене. Едва излязъл от гостилницата, и започна да чува, както от време на време му се случваше, досадния глас на съвестта си.

„За да се самонакажеш ли, каза? Какъв лицемер си, Монталба! Или е, защото се изплаши да не обремениш храносмилането си? Знаеш ли колко кюфтенца си похапна? Осемнайсет!“

Отиде на пристанището и се разходи чак до фара, наслаждавайки се на морския въздух.

* * *

— Фацио, според теб колко начина има да се стигне от континента до Сицилия?

— Комисарю, ето така: с автомобил, с влак, с кораб, със самолет. Или по желание пеша.

— Фацио, не ми харесва, когато се правиш на духовит.

— Не се правех на духовит. Баща ми по време на последната война е ходил пеша от Болцано до Палермо.

— Имаме ли някъде номера на колата на Гаргано?

Фацио го погледна изненадано.

— С този случай не се ли занимаваше господин Ауджело?

— Сега се занимавам аз. Имаш ли нещо против?

— И защо трябва да имам? Сега отивам да погледна в документите на господин Ауджело. Всъщност не, първо ще му се обадя. Защото, ако разбере, че съм ровил из нещата му, е способен да ме застреля. Тези книжа тук подписахте ли ги? Да? Тогава ще ги взема и ще ви донеса други.

— Ако ми донесеш още бумаги за подписване, ще те накарам да ги изядеш лист по лист.

На вратата Фацио, с препълнени от папките ръце, се спря и се обърна:

— Комисарю, ако ми позволите, чиста загуба на време е да се занимаваме с Гаргано. Искате ли да разберете какво мисля по въпроса?

— Не, но ако много държиш, говори.

— Богородице, колко сте неучтив днес! Какво е станало, да не сте се задавили по време на ядене?

И излезе възмутен, без да го уведоми какво мисли за Гаргано. Не бяха минали дори пет минути, когато вратата се удари в стената и на пода падна парче от мазилката. Появи се Катарела с метър и половина документи в ръцете, от които дори лицето му не се виждаше.

— Извинете ме, комисерийо, но трябваше да я подритна с крак, защото ръцете ми са заети.

— Спри там, където си!

Катарела замръзна.

— Какво е това?

— Документи за подписване, комисерийо. Фацио току-що ми ги връчи.

— Броя до три. Ако не изчезнеш, ще те застрелям.

Катарела се подчини, отстъпвайки назад, като пъшкаше от страх. Малкото отмъщение на Фацио, който се беше обидил.

* * *

Измина повече от половин час, без Фацио да се обади. След вендетата, да не би да беше преминал към саботаж?

— Фацио?

Появи се с твърде сериозно изражение.

— На вашите заповеди, комисарю.

— Още ли не ти е минало? Толкова ли се засегна?

— За какво да съм се засегнал?

— Защото не ти позволих да ми кажеш какво мислиш. Добре де, кажи ми.

— Вече нямам желание да ви го кажа.

Ама какъв е той, комисар от обществената сигурност във Вигата, или питомник от детската градина „Мария Монтесори“? Ако му дадеше една червена раковина или копче с три дупки, дали в замяна Фацио щеше да му проговори? По-добре да продължава напред.

— И така, какво стана с номера?

— Не мога да намеря господин Ауджело, не отговаря дори по телефона.

— Погледни сред книжата му.

— Вие ли ме упълномощавате?

— Аз те упълномощавам. Отивай.

— Няма нужда да ходя. В джоба ми е.

Извади едно листче и го подаде на Монталбано, който обаче не го взе.

— Къде го намери?

— Преглеждайки документите на господин Ауджело.

На Монталбано му идваше да го шамароса. Като го хванеха братята, Фацио беше способен да ядоса дори безгръбначно.

— Сега се върни и погледни отново сред книжата на господин Ауджело, искам да знам точно в кой ден всички са очаквали завръщането на Гаргано.

— Гаргано е трябвало да пристигне тук на първи септември — отговори му незабавно Фацио. — Трябвало е да изплаща лихвите и в девет часа сутринта вече са го чакали двайсетина души.

Монталбано разбра, че през трийсетте минути, в които Фацио го нямаше, се е бил заровил да чете в папките с документите на Ауджело. Истинско ченге, сега вече знаеше всичко за случая.

— Защо са били направили опашка? В брой ли е плащал?

— Не, господине. С чекове, платежни нареждания и други начини за превеждане на суми. Наредените на опашката са били старци пенсионери, на които им е доставяло удоволствие да си вземат чека лично от ръката на Гаргано.

— Днес е пети октомври. Следователно от трийсет и пет дни няма новини от него.

— Не, господин комисар. Служителката от Болоня каза, че последният път, когато го е видяла, е било на двайсет и осми август. Тогава Гаргано й е казал, че на следващия ден, а именно на двайсет и девети август, щял да пътува, за да пристигне тук. И тъй като месецът е от трийсет и един дни, никой не е виждал брокера Гаргано от трийсет и осем дни.

Комисарят си погледна часовника, вдигна слушалката и набра някакъв номер. — Ало?

Мария-Стела Козентино от пустеещия офис отговори с обнадежден глас още при първото позвъняване. Със сигурност точно за това си мечтаеше — че един ден телефонът ще звънне и от другата страна на линията ще чуе топлия и съблазнителен глас на своя любим шеф.

— Монталбано съм.

— Ааа…

Разочарованието й се материализира, влезе в кабела, премина по него и проникна в ухото на комисаря под формата на досаден сърбеж.

— Бих искал да получа едно сведение, госпожице. Когато брокерът идваше във Вигата, с какво се придвижваше?

— Със собствения си автомобил.

— Ще се изразя по-добре. С колата си ли идваше от Болоня дотук?

— Не, в никакъв случай. Винаги аз му оправях билетите за връщане. Качваше колата на ферибота Палермо — Неапол, а на него му вземах самостоятелна каюта.

Благодари й, затвори телефона и погледна Фацио.

— Сега ще ти обясня какво трябва да направиш.