Андреа Камилери
Ароматът на нощта (3) (Комисарят Монталбано в изкушение)

3

Пристигна обратно в дирекцията с широка превръзка от бинтове, които обвиваха главата му така, че изглеждаше като ранен ветеран от Виетнам. В приемната на началника на полицията срещна шефа на кабинета му господин Латес^[1], когото всички наричаха Меденомлечния заради мазнишкото му поведение. Латес забеляза, а пък и беше абсолютно невъзможно да не забележи очевадната му превръзка.

— Какво ви е сполетяло?

— Лека катастрофа с колата. Дребна работа.

— Благодарете на Богородица!

— Вече го направих, господин Латес.

— Семейството ви как е, скъпи? Всички ли са добре?

Беше всеизвестно, че Монталбано е сирак, че не е женен и няма незаконни деца. Въпреки това Латес постоянно му задаваше все един и същ въпрос, а комисарят от своя страна никога не го разочароваше.

— Всичко е наред, слава на Богородица. А вашето?

— Моето също, благодаря на Бога! — отговори Латес, удовлетворен от възможността, която Монталбано му беше дал, да представи варианта и на своя отговор. И продължи: — Какво правите по тия места?

Ама как? Началникът на полицията не беше ли казал на шефа на кабинета си за повикването му? Толкова секретно ли беше всичко?

— Господин Бонети-Алдериги ми се обади по телефона. Иска да ме види.

— А, така ли? — удиви се Латес. — Веднага ще уведомя господин началника на полицията, че сте дошли.

Почука дискретно на вратата на началника, влезе, затвори я, не след дълго тя пак се отвори, появи се отново Латес, напълно преобразен, и без да се усмихва, каза:

— Заповядайте.

Минавайки покрай него, Монталбано се опита да го погледне в очите, но не успя, защото началникът на кабинета беше навел глава. По дяволите, изглежда, работата не отиваше на добре. Какво лошо беше направил? Влезе, Латес затвори вратата зад гърба му, а Монталбано остана с впечатлението, че сякаш го захлупи капак на ковчег.

Началникът на полицията, който всеки път, когато го приемаше, използваше специална сценография, този път беше прибегнал към светлинни ефекти, които наподобяваха онези от черно-белите филми на Фриц Ланг^[2]. Крилата на прозорците бяха плътно затворени, както и пластините на щорите, с изключение на една от тях, през която се процеждаше тънък слънчев лъч, чиято задача сякаш беше да разделя стаята на две. Единственият източник на светлина беше ниската като гъба настолна лампа, която осветяваше документите по бюрото на началника на полицията, но държеше в абсолютен мрак лицето му. От театралния реквизит Монталбано разбра веднага, че ще бъде подложен на разпит, нещо средно между онези, които е провеждала Светата инквизиция, и тези от времето на нацистка Германия.

— Влизайте!

Комисарят пристъпи. Пред бюрото имаше два стола, но Монталбано не седна (впрочем началникът на полицията дори не го покани да го направи), както и не поздрави Бонети-Алдериги, който също не го беше поздравил. Началникът продължи да чете документите пред себе си.

Минаха повече от пет минути. На това място комисарят реши да премине към контраатака: ако не поемеше инициативата, Бонети-Алдериги беше способен да го държи прав в мрака — каквато светлината, такива и обясненията — няколко часа. Напъха ръка в джоба, извади пакета с цигарите, взе една, сложи я между устните си и щракна със запалката. Началникът на полицията подскочи върху стола, пламъчето беше упражнило върху него същия ефект, какъвто би имал огненият език на лупарата^[3].

— Какво правите? — изкрещя и вдигна ужасено погледа си от документите.

— Паля си цигара.

— Загасете веднага това нещо! Тук е абсолютно забранено да се пуши!

Без дори да отвори уста, комисарят изгаси запалката, но продължи да я държи в ръката си, така както продължаваше да стиска между устните си цигарата. Но поне постигна резултата, който целеше, защото началникът, под заплахата на готовата да влезе в действие запалка, най-накрая подходи към въпроса.

— Монталбано, за съжаление, бях принуден да напъхам носа си в някои папки с документи, които са свързани с едно ваше зловонно разследване отпреди няколко години, когато все още аз не съм бил началник на полицията в Монтелуза.

— Имате много чувствителен нос за занаята си.

Изпусна се и коментарът излезе през устата му, без да успее да го задържи в себе си. Веднага обаче се разкая за това. Видя ръката на Бонети-Алдериги да влиза в конуса на светлината от лампата, сграбчвайки с нокти ръба на бюрото, а ставите на пръстите му започнаха да посиняват от усилието, което полагаше, за да се овладее. Монталбано се побоя, че ще стане най-лошото, но началникът се въздържа. Заговори с напрегнат глас.

— Става дума за разследването, свързано с тунизийската проститутка, впоследствие намерена мъртва, която е имала син на име Франсоа!

Името на момченцето го порази като удар с кама право в сърцето. Боже мой, Франсоа! Откога не го беше виждал? Постара се обаче да съсредоточи вниманието си върху думите на началника на полицията, защото не искаше вълната от чувства, която го беше заляла, да го повлече, възпрепятствайки възможността му да се защити, защото беше ясно, че сега Бонети-Алдериги щеше да премине към обвиненията. Опита се да си припомни всички подробности около това отдавнашно разследване. Дали пък Лоенгрин Пера, онзи гадняр от тайните служби, не беше намерил начин да си отмъсти след толкова много години? Но думите, които началникът му произнесе след това, го объркаха.

— Изглежда, в началото сте имали намерение да се ожените и да осиновите това дете. Вярно ли е, или не?

— Да, вярно е — отговори учудено комисарят.

По дяволите, какво общо имаше личното му начинание с разследването? И откъде Бонети-Алдериги знаеше тези подробности?

— Добре. Впоследствие сте променили решението си относно осиновяването на детето. След което Франсоа е бил поверен на сестрата на заместника ви господин Доменико Ауджело. Така ли е?

Ама накъде биеше този твърде голям гадняр?

— Да, така е.

Монталбано ставаше все по-разтревожен. Не проумяваше нито защо началникът на полицията се интересува от тази стара история, нито от коя страна щеше да го сполети неизбежният удар.

— Всичко в семейството, нали така?

От язвителния тон на Бонети-Алдериги прозираше една колкото ясна, толкова и необяснима инсинуация. Какво ли му минаваше през главата на този тъпак?

— Слушайте, господин началник. Разбирам, че, изглежда, сте си създали ваше мнение за казус, за който вече почти не си спомнях. При всички случаи ви моля да размислите над думите, които сте на път да ми кажете.

— Не си позволявайте да ме заплашвате! — изкрещя истерично Бонети-Алдериги, удряйки с всички сили по бюрото си, което реагира с изпращяване. — Хайде, казвайте, какво е станало със спестовната книжка?

— Каква спестовна книжка?

Честно казано, за никаква книжка не можеше да си спомни.

— Не се правете на ударен, Монталбано!

Точно тези думи: „Не се правете на ударен“, го накараха да се развихри. Мразеше готовите фрази и клишетата, защото предизвикваха неукротимата му ярост.

Този път той удари силно по бюрото, което отново изпращя.

— За каква, по дяволите, спестовна книжка бълнувате?

— Ха-ха! — засмя се ехидно началникът на полицията. — Мокри въглища не горят, а, Монталбано?

Почувства, че ако след „Не се правете на ударен“ и „Мокри въглища не горят“ чуеше още един израз от този тип, щеше да хване Бонети-Алдериги за гушата и да го остави да пукне от задушаване. Успя по чудо да се овладее и да не каже нищо.

— Преди спестовната книжка — подхвана пак началникът на полицията — нека да поговорим за детето, за сина на проститутката. Отвели сте у дома си сирачето, без да уведомите никого. Ама това се нарича отвличане на малолетен, Монталбано! Има съд, знаете ли го, или не? Има специални съдии за малолетните, знаете ли го, или не? Трябвало е да спазвате закона, а не да го заобикаляте! Да не би да се намираме в Дивия запад?

Изтощен, направи пауза. Монталбано дори не гъкна.

— И не само! След голямото си геройство подарявате детето на сестрата на заместника си, като че ли то е някакъв предмет! Действия на хора без сърце, действия за наказателния кодекс! Но за тази част от историята пак ще говорим. Има друга, по-лоша. Проститутката е притежавала спестовна книжка на приносител, в която е имало половин милиард лири. В един момент тази книжка е преминала във вашите ръце. А после е изчезнала! Какво е станало с нея? Разделихте ли си парите с вашия приятел и съучастник Доменико Ауджело?

Монталбано много бавно постави ръката си върху бюрото, много бавно надвеси тялото си напред и много бавно главата му навлезе в конуса от светлината на лампата. Бонети-Алдериги се изплаши. Лицето на Монталбано, осветено наполовина, беше образ и подобие на африканска маска, от тези, които се слагат преди човешките жертвоприношения. Началникът на полицията светкавично си помисли, че между Сицилия и Африка няма голямо разстояние, замръзвайки на мястото си. Комисарят втренчи погледа си в Бонети-Алдериги и след това заговори много бавно, с твърде нисък глас.

— Казвам ти го като мъж на мъж. Остави на мира момченцето, не го замесвай в тази история. Ясен ли съм? Осиновено е съвсем законно от сестрата на Ауджело и нейния съпруг. Остави го на мира. За твоите лични отмъщения и за твоите простотии съм ти достатъчен само аз. Съгласен ли си?

Началникът на полицията не отговори, страхът и ядът затрудняваха говора му.

— Съгласен ли си? — попита го отново Монталбано.

И колкото по-нисък, спокоен и бавен беше този глас, толкова повече Бонети-Алдериги долавяше в него едва-едва сдържаната ярост.

— Съгласен съм — каза най-накрая полугласно.

Монталбано се изправи, а лицето му излезе от обхвата на светлината.

— Господин началник, може ли да ви попитам как се сдобихте с всичките тези сведения?

Внезапната промяна в тона на Монталбано, който беше станал официален и леко почтителен, толкова много учуди началника на полицията, че го накара да изрече онова, което си беше обещал да не казва.

— Писаха ми.

Монталбано веднага разбра.

— Анонимно писмо, нали?

— Е, да кажем, че не е подписано.

— Не ви ли е срам? — попита го комисарят, като се обърна и тръгна към вратата, глух за виковете на началника си.

— Монталбано, върнете се тук!

Не беше куче, което се подчинява на заповеди. Ядосан, свали от главата си ненужната превръзка. В коридора се сблъска с господин Латес, който запелтечи:

— Стру… ва ми… се… че господин началникът ви вика.

— И на мен така ми се струва.

В този момент Латес забеляза, че Монталбано вече не носеше превръзка, а челото му беше непокътнато.

— Оздравяхте ли?

— Не знаехте ли, че началникът на полицията е чудотворец?

* * *

Докато, здраво стиснал волана, се насочваше към Маринела, си помисли, че хубавото в цялата тази работа е, че не е ядосан на онзи, който е написал анонимното писмо, макар със сигурност да знаеше, че това е закъснялото отмъщение на Лоенгрин Пера, единствения, който е в състояние да направи възстановка на историята с Франсоа и майка му. Не беше ядосан и на началника на полицията. Ядът, който изпитваше, беше насочен само срещу него. Как е възможно да забрави напълно за спестовната книжка с петстотинте милиона лири? Беше я поверил на един приятел нотариус, поне това си спомняше отлично, за да управлява тези пари и да ги предаде на Франсоа веднага щом навърши пълнолетие. Спомняше си, но това вече доста смътно, че десетина дни след посещението му при нотариуса той му беше изпратил разписка. Но вече не знаеше къде я е забутал. Най-лошото беше, че за тази книжка никога не беше обелвал дума нито пред Мими, нито пред сестра му. Въпреки това с развинтената си фантазия Бонети-Алдериги беше замесил и Мими, който беше в пълно неведение за този факт и всъщност беше невинен като Исус.

* * *

За по-малко от час домът му заприлича на апартамент, който е бил посетен от ловки и опитни крадци. Всичките чекмеджета на писалището му бяха издърпани изцяло напред, а документите от тях разхвърляни по пода, където също се въргаляха отворени наполовина и измачкани от прелистването книги. В спалнята и двете нощни шкафчета зееха, също така гардеробът и скринът със седемте чекмеджета, а дрехите от тях — извадени и нахвърляни по леглото и столовете. Монталбано търсеше и колкото повече търсеше, толкова повече си даваше сметка, че никога, ама никога няма да успее да извади на бял свят онова, което търсеше. Точно когато надеждата го напусна, в кутия в най-долното чекмедже на скрина, редом с една снимка на майка му, починала, преди да може да запази в паметта си лика й като жива, снимка на баща му и някои от неговите редки писма, намери изпратения му от нотариуса плик. Отвори го, извади документа, прочете го, препрочете го, излезе от вкъщи и се качи в колата. Спомняше си, че в магазинче за цигари в една от първите къщи на Вигата имаше и ксерокс. Извади копие на документа, качи се отново в колата, върна се в Маринела, уплаши се от бъркотията, която сам беше сътворил в дома си, започна да търси лист и плик, ругаейки светците по азбучен ред, намери, седна на бюрото и написа:

Многоуважаеми господин началник на полицията на Вигата,

Тъй като сте склонен да обръщате внимание на анонимни писма, няма да подпиша и моето. Прилагам ви копие от разписката на нотариуса Джулио Карлентини, която осветлява случая с комисар Салво Монталбано. Оригиналът, естествено, е притежание на пишещия и може да ви бъде показан след любезно поискване.

Подпис: Приятел

Качи се отново на колата, отиде до пощата, попълни обратната разписка и пусна писмото като препоръчано, излезе, наведе се, за да отвори вратата на автомобила, и замръзна в тази поза, като човек, поразен внезапно от някоя от онези жестоки болки в кръста, при които само малко да помръднеш, усещаш свиреп бодеж и единственото, което можеш да направиш, е да останеш неподвижен, надявайки се на чудо, от което поне за миг болката да премине. Това, което беше „омагьосало“ комисаря, беше гледката, която се разкри пред очите му, на преминаващата в този момент жена, очевидно отправила се към близката месарница. Беше госпожица Мария-Стела Козентино, весталката от храма на брокера Гаргано, която, затваряйки офиса след изтичането на работното време, сега беше тръгнала на пазар, преди да се прибере вкъщи. Виждайки Мария-Стела Козентино, го беше осенила вледеняващата мисъл, последвана от още по-смразяващия въпрос: дали нотариусът не беше инвестирал парите на Франсоа в начинанието на брокера Гаргано? Ако се окажеше, че е така, в този час парите вече се бяха изпарили, поемайки по пътя към южните морета, а от това следваше не само че момченцето никога повече нямаше да има дори една лира наследство от майка си, ами че и той, Монталбано, след като беше вече изпратил предизвикателното писмо до началника на полицията, доста щеше да се озори, докато оправдае изчезването на парите, а дори и да кажеше, че няма нищо общо с тази история, началникът никога нямаше да му повярва и най-малкото, което можеше да си помисли за него, е, че се е съдружил с нотариуса, за да си поделят петстотинте милиона лири на клетото сираче.

Успя да се размърда, да отвори вратата и да потегли с мръсна газ — така че гумите да изсвирят, както обикновено правят полицаите и келешите — към кантората на нотариус Карлентини. Изкачи тичешком по стълбите двата етажа, от което за малко душата му да излезе. Вратата на кантората беше заключена, виждаше се закачената табелка с работното време, от която ставаше ясно, че е затворена отпреди час. Възможно беше обаче вътре все още да имаше някого. Натисна звънеца и за по-голяма сигурност дори почука с юмрук. Вратата едва-едва се открехна и комисарят с устрема на Катарела я бутна докрай. Момичето, което беше дошло да му отвори, се дръпна изплашено назад.

— Какво… какво искате? Не… не ми причинявайте зло.

Със сигурност си беше помислило, че се е озовало пред някой бандит. Беше пребледняло като платно.

— Извинете ме, че ви изплаших — каза Монталбано. — Нямам никаква причина да ви сторя зло. Аз съм Монталбано.

— О, боже, колко съм глупава! — каза младата жена. — Сега си спомних, че съм ви виждала по телевизията. Заповядайте.

— Тук ли е нотариусът? — попита комисарят, влизайки.

Лицето й стана сериозно и придоби официално изражение.

— Не знаете ли?

— Какво? — каза Монталбано, чувствайки се още по-напрегнат.

— Горкият господин нотариус…

— Мъртъв ли е?! — нададе вой Монталбано, все едно му беше съобщила за смъртта на най-любимото му човешко същество.

Тя го погледна леко учудена.

— Не, не е мъртъв. Получи инсулт. Сега се възстановява.

— Говори ли? Спомня ли си?

— Разбира се.

— Как бих могъл да поговоря с него?

— Сега ли?

— Сега.

Момичето погледна часовника върху китката си.

— Може би ще успеем. Приет е за лечение в клиника „Санта Мария ди Монтелуза“.

Влезе в помещение, пълно с папки, дела, досиета, и набра някакъв номер, като поиска да я свържат със стая номер сто и четиринайсет. След това каза:

— Джулио…

Спря се. Беше всеизвестно, че господин нотариусът не пропускаше нито една жена. А тази, която му се обаждаше, беше около трийсетте, висока, с много хубави крака и дълги черни коси, които достигаха до под кръста й.

— Господин нотариус — продължи, — тук в кантората е комисар Монталбано, който би искал да говори с вас… Да? Ние ще се чуем по-късно. — Подаде телефона на Монталбано, излизайки дискретно от стаята.

— Ало, господин нотариус? Монталбано съм. Исках само да ви помоля за една информация. Спомняте ли си, че преди няколко години ви предадох една спестовна книжка с петстотин милиона лири, която… А, спомнихте ли си? Питам ви, защото ме обзе съмнение дали не сте инвестирали сумата при брокера Гаргано и тогава… Не, не се обиждайте… не, за бога, нямах предвид това… Представете си, ако аз… Добре, добре, извинете ме. Бързо оздравяване!

Затвори. Нотариусът само като чу да му споменава името на Гаргано, се почувства обиден.

„Вие да не си мислите, че съм толкова наивен, че да повярвам на мошеник като Гаргано?“ — беше му казал.

Парите на Франсоа бяха на сигурно място.

Но качвайки се в колата си, за да отиде в полицейското управление, Монталбано се закле, че ще накара брокера Гаргано да си плати с лихвите заради ужасния страх, който го беше обзел заради него.