Маркъс Зюсак
Аутсайдерът (6)

6.

Помните ли като разказвах колко ми хареса да гледам Сара и Брус как се задават по улицата в онази неделна вечер?

Е, тази седмица всичко това като че се промени.

Имаше и друга промяна, защото Стив, който обикновено се прибираше от работа не по-рано от осем вечерта, също си беше вкъщи. Причината беше, че предния ден си беше изкълчил глезена по време на мач. Нищо сериозно, каза той, обаче в понеделник сутринта глезенът му се беше подул като гюле и лекарят го изкара от строя за шест седмици заради увредено сухожилие.

— Обаче ще се върна само след месец, ще видите вие!

Той седеше на пода с крак, повдигнат върху възглавници, и с патериците до него. Щеше да седи арестуван у дома две седмици, след като шефът му даде по-рано половината отпуска. Стийв направо побесня — не само защото щеше да пропусне част от отпуската си през лятото, а и защото мразеше само да си седи.

Кахърното му настроение несъмнено не спомагаше за развитието на нещата между Сара и Брус във всекидневната.

Във вторник на дивана, вместо да се натискат както обикновено, и двамата като че бяха залепнали за него от притеснение.

— Подуши тая възглавница! — нареди ми Руб по някое време, докато ги зяпах и се мъчех да се извърна.

— Защо?

— Смърди.

— Не ми се ще да я душа.

— Давай. — Косматата му заплашителна физиономия се завря в моята и разбрах, че не приема откази.

Той ми подхвърли възглавницата, а от мен се очакваше да я подбера, да я завра в лицето си и да му кажа дали смърди. Руб вечно ме караше да върша такива неща — неща, които изглеждаха шантави и безсмислени.

— Давай!

— Добре де.

— Айде, подуши я — настоя той — и ми кажи, че не вони на пижамата на Стив.

— На пижамата на Стив?

— Да.

— Моята пижама не смърди! — изгледа го кръвнишки Стив.

— Моята смърди — казах. На майтап. Никой не се засмя и пак се обърнах към Руб. — Ти откъде знаеш как смърди пижамата на Стив? Обикаляш и душиш хорските пижами ли?

Руб ме огледа с безразличие.

— Той като мине, и миризмата те лъхва. А сега подуши я!

Подуших и установих, че възглавницата не мирише на цветя и рози.

— Нали ти казах.

— Върхът.

Върнах му я и той я метна обратно на мястото й. Руб си беше такъв. Възглавницата смърдеше и той го знаеше, и това го притесняваше. Искаше да го обсъди, обаче едно беше сигурно — нямаше да я изпере в никакъв случай! Възглавницата си остана в ъгъла на дивана и си смърдеше. Още усещах миризмата, но сигурно само защото Руб беше повдигнал въпроса. Сигурно фантазията ми работеше. Благодаря ти, Руб.

Онова, което още повече изнервяше обстановката, беше, че обикновено ако Брус и Сара не се натискаха, то поне подмятаха по нещичко в разговора, без значение какви тъпотии дрънкаме. Онзи ден обаче Брус не каза и дума, нито пък Сара. Само си седяха и си гледаха наетата видеокасета. Нито думица!

Докато се случваше всичко това, ще е добре да изтъкна, че аз се молех за Ребека Конлън и семейството й. Дотам се докарах, че почнах да се моля дори за собственото си семейство. Молех се да не разочаровам повече мама и татко да не се съсипва така от работа, та да не се докара до гроба, преди да е навършил четирийсет и пет. Молех се глезенът на Стив да оздравее, молех се от Руб някой ден да излезе човек. Молех се на Сара да й е добре тук и сега, и на двамата с Брус да им е добре. Само да им е добре. Да им е добре. Това много го повтарях. Повтарях го и като почнах да се моля за цялото тъпо човечество и за всички болни, гладни, умиращи и изнасилвани точно в онзи миг.

„Само нека да са добре — молех се аз на Бог. — Всички тези хора, дето имат СПИН и разните му други болести. Само нека да им е добре точно сега и на ония брадати дрипави бездомници с разрязаните обувки и гнилите зъби. Нека им е добре… На най-вече нека на Ребека Конлън да й е добре.“

Това почваше да ме влудява.

Сериозно.

Когато Сара и Брус не забелязваха, че ги зяпам, аз ги гледах втренчено и се чудех как само преди дни, преди седмици те не спираха да се натискат.

Питах се как ли бе възможно да се случи така.

Това ме плашеше.

Моля те, Господи, благослови Ребека Конлън. Нека да й е добре…

Как бе възможно нещата да се променят така изведнъж?

По-късно, когато пак се върнах в нашата стая с Руб, чувах монотонните гласове на Сара и Брус оттатък в нейната стая. Градът беше тъмен, само светлините на сградите изглеждаха като отворени рани — сякаш някой бе отлепил лейкопласт и отдолу се показваше кожата на града.

Като че ли единственото, което никога не се променяше, беше градът в това преходно време между следобеда и вечерта. Той ставаше навъсен и отчужден и нехаеше какво става в него. Имаше хиляди домове в този град и във всички тях се случваше по нещо. Във всеки се разгръщаше някаква история, но тя си оставаше вътре. Никой друг не знаеше за нея и никого не го беше грижа. Никой друг не знаеше за Сара Улф и Брус Патерсън, нито пък го интересуваше глезенът на Стивън Улф. Никой друг не се молеше някъде там за тях или за Ребека Конлън. Никой.

Тъй че, бях наясно, че съм сам. Само аз можех да се тревожа какво става тук, между тези стени на моя живот. Другите хора си имаха свои светове, за които да се тревожат, и в края на краищата трябваше да се грижат сами за себе си, също като нас.

Въртях се в кръг.

Молех се.

Тревожех се за Сара.

Молех се като невменяем идиот.

Тази глава е кратка, но ако я бях удължил, щях да съм лъжец.

От онази вечер си спомням молитвите, спора за смърдящата възглавница, глезенът на Стийв и усещането за напрежение между Сара и Брус.

И градът, който си съществуваше там, навън. И това си го спомням.

 

 

Бъдещето:

Време за разпускане.

Ние сме на края на града, непосредствено до него — все едно като се пресегнем, можем да докоснем сградите, да се пресегнем и да изключим лампите, които ни светят в очите и се опитват да ни заслепят.

Ловим риба. Двамата с Руб.

Никога досега не сме ловили риба, но днес ловим цяла вечер.

Въдиците ни висят, потопени в грамадно синьо езеро, над което притъмнява и във водата цопват звезди.

Водата не помръдва, но е жива. Усещаме я как се вълнува под старата очукана лодка, която сме наели от някакъв мошеник на брега. От време на време тя се разклаща под нас. Отначало не ни е страх, защото, макар не всичко да е идеално, ние знаем къде се намираме и засега нещата не се развиват особено стремглаво.

Не хващаме.

Нищо.

Абсолютно нищо!

— Никаква надежда, да му се не види — начева разговор Руб.

— Казах ти, че не биваше да ходим за риба. Кой знае какво се въди в това езеро?

— Мъртви души от града. — Руб се усмихва с ехидна радост. — Какво ще правим, ако на въдиците ни се закачи някоя?

— Ще напуснем кораба, приятел.

— Съвсем правилно.

Водата пак се раздвижва и от някакво невидимо място бавно започват да прииждат вълни. Те се надигат, заливат лодката, стават все по-високи.

Размирисва се.

— Мирише ли?

— Да, не го ли подушваш? — питам Руб. Произнасям го като обвинение.

— Да, като го каза, подушвам го.

Вълните сега са изключително високи, вдигат лодката заедно с нас и я запращат пак надолу. Една вълна залива лицето ми и устата ми се напълва с вода. Вкусът е странен, изгарящ и като гледам физиономията на Руб, личи си, че и той е глътнал.

— Петрол! — казва ми той.

— Боже господи!

Вълните поутихват и аз се обръщам към една лодка по-близо до града, точно до брега. В нея има някакъв тип с момиче. Типът слиза на брега с нещо в ръка.

То… свети.

— Не! — Изправям се и протягам ръце.

Той я хвърля. Цигара.

Хвърля я, а аз виждам още един човек усилено да пляска с греблата през залива. Кой е той, питам се. В това време в друга лодка мъж и жена на средна възраст също гребат.

Типът захвърля цигарата си в езерото.

Червени и жълти вълни обливат очите ми.

Забрава.