Маркъс Зюсак
Аутсайдерът (3)

3.

Тогава бях забравил, че са там.

Бях забравил, че са там чак до другия ден, докато лежах в леглото, тормозен от нетърпими болки в гърба от канавките, които бях копал предния ден. Не знам защо си спомних за тях, просто ми хрумна. Снимките. Снимките.

Бяха скрити под леглото ми.

— Снимките! — рекох си и без да мисля, станах от леглото в тъмната, но бавно просветляваща стая и извадих снимките. Снимки на куп жени, които бях изнамерил от един каталог за бански костюми, пристигнал по пощата миналата Коледа. Бях го запазил.

Пак си легнах и заразглеждах снимките на всичките тези жени с извити гърбове, усмивки, коси, устни, бедра, крака и всичко останало.

Виждах на тях стоматологичната сестра — не в действителност, разбира се. Само си я представях там. Щеше да се впише.

— Боже всемогъщи! — възкликнах, щом видях една от жените. Загледах се и както си лежах в леглото, ме досрамя, защото… Не знам, просто изглеждаше много мръснишко да зяпаш жени рано-рано сутрин, докато всички у дома още спят. При това в коледен каталог! Коледата беше преди половин година. Но въпреки всичко продължавах да зяпам и да прелиствам изданието. В другия край на стаята Руб още хъркаше, та се късаше.

Странното е, че от зяпането на онези жени би трябвало на едно хлапе като мен да му стане гот, обаче аз само се ядосвах. Ядосвах се, че съм такъв слабак и зяпам като някой извратен дегенерат жени, които можеха да ме схрускат за закуска. Замислих се също — но само за миг — как ли ще се чувства момиче на моята възраст, докато разглежда тия работи. Сигурно щяха да я ядосат още повече и от мен, защото докато аз само исках да докосна тези жени, момичето трябваше да бъде като тях. Към това трябваше да се стреми. Сигурно поражда голямо напрежение.

Строполих се отчаян обратно в леглото.

Отчаян.

— Малък перверзник! — чух възклицанието на Руб от онзи ден при зъболекаря.

— Да, малък перверзник — съгласих се пак на глас и знаех, че като стана голям, не искам да съм един от онези извратеняци и скотове, дето си лепят по стената на гаража мадами от „Плейбой“. Не го исках. Точно в онзи момент не го исках и затова измъкнах каталога изпод възглавницата си и го скъсах на две, после на четири и тъй нататък, макар да знаех, че ще съжалявам. Щях да съжалявам следващия път, когато ми се прииска да позяпам.

Отчаян.

Щом станах, изхвърлих парчетата от жените в купа хартия за рециклиране. Сигурно щяха пак да пристигнат за другата Коледа в нов каталог. Слепени отново. Неизбежно беше.

Друго неизбежно нещо беше това, че понеже беше неделя, щях да ходя на „Лъмсдън Овал“ да гледам как Руб и Стив играят футбол. Отборът на Стив беше от най-добрите в района, а този на Руб — един от най-калпавите, които сте виждали през живота си. Руб и неговите момчета ядяха бой всяка седмица и гледката винаги беше брутална. Самият Руб не беше чак толкова зле — той и още неколцина. Останалите за нищо не ставаха.

Докато закусвахме по-късно пред „Светът на спорта“, той ме попита:

— Е, какви са прогнозите за днешния резултат? Седемдесет на нула? Осемдесет на нула?

— Де да знам.

— Сигурно най-накрая ще стигнем трицифрено число.

— Сигурно.

Задъвкахме.

Дъвчехме, когато Стив се качи горе от мазето и си нареди пет банана, за да ги излапа. Така правеше всяка неделя и ги поглъщаше, докато сумтеше срещу нас с Руб.

На терена се оказа, че Руб не беше сбъркал много. Загубиха със 76 на 2^[1]. Другият отбор бяха страшни. По-едри, по-силни и по-космати. Тимът на Руб със зор върза две точки в края на мача, когато реферът им отпусна една дузпа по милост. Нацелиха вратата, колкото да ги изпишат на таблото. На терена нямаше нито сендбой^[2], нито нищо, та изпълняващият удара си свали обувката, постави топката върху нея и вкара по чорапи. За сравнение, отборът на Стив спечели един доста добър мач с 24 на 10, а Стив, както обикновено, направо ги разби.

Ако обобщим, за целия ден се случиха само две що-годе интересни събития.

Първото беше, че видях Грег Фиени — един тип, дето до съвсем неотдавна ми беше най-добрият приятел. Работата беше там, че вече не бяхме най-добри приятели. Не, нищо не беше станало, не бяхме се скарали, абсолютно нищо. Просто постепенно се отчуждихме. Сигурно защото Грег започна да се интересува от скейт и тръгна с друга тайфа приятели. Ако бъдем съвсем честни, той дори се опита да ме вкара в неговата компания, но на мен не ми беше интересно. Грег си го обичах, но нямаше да го последвам. Сега той се увличаше от скейтборд културата, а пък аз от… абе, не знам от какво точно. Мотаех се насам-натам самичък и бях доволен.

Когато пристигнах на терена, мачът на Руб вече беше започнал и една група момчета седяха в горния ъгъл на трибуните и гледаха. Когато минах покрай тях, един глас ми подвикна. Знаех, че е Грег.

— Кам! — провикна се той. — Камерън Улф!

— Ей! — обърнах се. — Как е, Грег. (Тука би трябвало да сложа въпросителна, обаче това моето не беше въпрос, поздрав си беше.)

И тогава Грег заряза приятелите си и дойде при мен.

За кратко.

— Да ти кажа ли резултата? — попита.

— Да, че малко нещо закъснях. — Огледах странно изрусената му чорлава коса. — Какъв е?

— Двайсет на нула.

В този момент противниковият отбор вкара.

Разсмяхме се.

— Двайсет и четири.

— Ей, или сядай… — провикна се някой от групата — … или се разкарай!

— Добре — свих рамене аз и вдигнах глава срещу Грег. Поогледах приятелите му, а после подхвърлих: — Хайде до после.

Току-що към компанията се бяха присъединили и няколко момичета. Бяха хубави. Две-три от тях бяха от типа училищна кралица на красотата, но другите изглеждаха по-истински. С по-истинска хубост. „Истински момичета — помислих си, — които, ако извадя късмет, може и да ме заговорят някой ден.“

— Добре — Грег се върна при приятелите си. — После ще се видим. — Това „после“ се оказа след месец.

 

 

„Странно — мислех си аз, докато заобикалях покрай въжето, ограждащо терена. — Някога бяхме първи приятели, а сега почти нямаме какво да си кажем.“ Интересно, как той се хвана с ония, а аз си останах сам. Нито се радвах, нито страдах от това. Просто беше странно, че така се развиха нещата.

Второто интересно нещо се случи у дома привечер. Седях си пред вкъщи и гледах преминаващите коли, когато откъм улицата се зададоха Сара и гаджето й. Колата му беше паркирана пред нас, но бяха решили да се поразходят. Колата беше неговата гордост и радост — червен форд с много чаркове под капака. Някои хора яко си падат по коли, но на мен те ми се виждаха доста тъпи. Като погледнеш от моя прозорец, се виждаше целият град, приведен под завивката на автомобилния смог. Освен това има разни, които по цяла нощ си правят гонки нагоре-надолу по нашата улица и се мислят за велики.

Според мен са чекиджии.

Ама кой пък съм аз, че да говоря така?

Първото нещо, което направих в събота сутринта, беше да зяпам снимки на полуголи жени.

Така че…

Гледах ги как се задават далече отдолу по улицата — Сара и гаджето й; познах ги, че са те, защото виждах светлите джинси на Сара, с които ходеше много често. Може би имаше няколко чифта.

Най-добре си спомням как тя и гаджето й, който, между другото, се казваше Брус, вървяха и се държаха за ръце. Бяха хубава гледка.

Дори и малък перверзник като мен го забелязваше.

Забелязвах го.

Както стоях на нашата малка веранда пред входа, си признах, че докато се разхождаха така, сестра ми и Брус Патерсън бяха самата красота и честно казано, не ме е грижа как ще ме наречете, задето го казвам.

В действителност аз исках точно това, което съществуваше между Брус и сестра ми.

Разбира се, аз желаех онези жени от каталога, но те просто… не бяха истински. Бяха временни. И всеки път щяха да са такива — само нещо, което да извадиш за малко и после отново да го прибереш.

— Как е?

— Всичко е наред.

Сара и Брус се качиха на верандата и влязоха вътре.

И днес още ги помня как вървяха така по улицата. Още са пред очите ми.

Най-лошото беше, че не мина много време, и Брус заряза Сара заради друга. Запознавам се с новото момиче по-нататък върху тези страници, но само го оглеждам. Разменяме няколко кратки думи. Кратки думи на вратата…

Изглеждаше свястна, ама знам ли.

Нищо не знам в действителност.

Аз…

Може би знам само че онзи ден на нашата веранда, докато гледах Сара и Брус, усетих нещо и се заклех, че ако някога си хвана момиче, ще се отнасям добре с него и няма да се държа гадно или мръснишки, нито да го нараня, никога! Заклех се и притежавах цялата увереност на света, че ще спазя клетвата си.

— Бих се отнасял добре с нея — казах.

Да.

Да.

— Да…

 

 

На еднодневния мач по крикет съм, с голяма група момчета зад мен. Ръми и играчите не излизат на терена, затова всички са оклюмали. Момчетата зад мен цял ден вряскат, обиждат противника, обиждат се помежду си, обиждат и всеки, който им падне.

По-рано крещяха по един тип на име Харис.

— Ей, Харис, я си покажи плешивото теме!

— Харис, мръсник такъв!

Аз съм долу до оградата и си трая.

Когато нашите тръгнаха да излизат на терена, те се заяждаха и с тях — крещяха:

— Ей, Леман, късмет извади, че си в състава! Я ни махни! — Той не го направи, обаче те не спираха. — Ей, Леман, некадърник проклет! Помахай ни, да не те цапне бирата ми по тиквата!

Когато човекът им махна, всички те го приветстваха, но сега, покрай това отлагане заради дъжда, започват вече да прекаляват.

Мексиканската вълна обикаля терена.

Хората скачат, подхвърлят във въздуха каквото им падне и дюдюкат, щом вълната стига до официалните лица, но те не стават като останалите.

Когато вълната спира, момчетата си набелязват млад охранител, застанал на може би двайсетина метра вдясно от нас. Той е един от многобройните охранители с черни панталони, черни кубинки и жълти ризи.

Изглежда едър и тъп, има черна мазна коса и огромни бакенбарди като агнешки пържоли, спускащи се чак до челюстта му.

Почват го и него:

— Ей, ти! Охраната! Махни ни!

Той ни вижда, но не откликва.

— Ей, Елвис, я ни махни!

— Ей, Боби Бакенбарда, я ни махни!

Той се усмихва и кима, много хладно, и с това ги предизвиква да го подложат на масивен артилерийски обстрел. У-у-у, а-а-а, ти си идиот, такъв-онакъв.

Не им стига и продължават.

— Ей, Траволта!

— Ей, Траволта, я ни махни! Ама както си трябва!

Към края на съня изведнъж започвам да се чувствам странно и осъзнавам, че съм гол.

Да, чисто гол.

— Леле, пич, ти наред ли си? — пита някой зад мен.

После почват да ме подкокоросват да притичам гол през терена.

— Айде бе, приятел, ще ти платя глобата, ако стигнеш до отсрещния край!

Отказвам, и всеки път, щом откажа, върху кожата ми се появява някоя дреха.

Смахнатият сън завършва как седя пак там нормално облечен, радостен и усмихнат, че не притичах гол през терена и не се втурнах между вратичките, както ме насъскваха.

Както сънят подсказва, аз може и да съм откачен и извратен, ама чак толкова тъп не съм.

— Няма да ме изловите по без гащи! Поне не задълго!

Никой не чува.

Играчите се връщат на терена.

Охранителят все така обира подигравки.