Карлос Руис Сафон
Среднощният дворец (6)

Огнената птица

Те излязоха от тунела под арката на малък дървен мост, извит над езерцето, което се простираше като покривало от тъмно кадифе пред къщата на инженера Чандра Чатърджи. Шиър поведе двете момчета по тесен бряг с глинеста почва, в която краката им затъваха, докато не стигнаха отсрещния край на езерото. Там тя се спря да погледа сградата, за която бе мечтала през целия си живот. Тази нощ я виждаше за пръв път наяве под звездното небе, по което се носеха облаци в неспирен бяг. Иън и Бен застанаха мълчаливо до нея.

Жилището беше двуетажна постройка с две кули от всяка страна. В облика му се смесваха различни архитектурни стилове — от едуардианските линии до екстравагантните паладиански^[1] форми, а имаше и елементи, които сякаш бяха заимствани от някой замък, изгубен в полите на Баварските планини. Въпреки еклектиката общото впечатление бе за ведра елегантност, която отправяше предизвикателство към критичното око на наблюдателя. Сградата като че ли излъчваше вълшебно обаяние и след първоначалното слисване създаваше усещане, че невъзможната смесица от стилове и форми е избрана, за да образуват хармонично цяло. Стаена сред гъстата дива растителност, която я скриваше в сърцето на Черния град, къщата на инженера бе представителна като палат и се издигаше надменно край водата като голям черен лебед, съзерцаващ отражението си в езеро от обсидиан.

— Така ли я е описал баща ти? — попита Иън.

Шиър кимна унесено и се отправи към стъпалата, водещи към парадния вход. Бен и Иън я наблюдаваха нерешително, чудейки се как смяташе да влезе в тази крепост. Девойката обаче се движеше уверено в тайнствената обстановка, сякаш това бе родният й дом. Лекотата, с която заобикаляше препятствия, скрити от булото на нощта, накара двете момчета да се почувстват като натрапници, попаднали случайно на срещата на Шиър с нейната мечта, сгрявала я през годините на скиталчества. Докато я гледаха как се качва по стъпалата, Бен и Иън осъзнаха, че това пусто и призрачно място бе единственият истински дом, който момичето някога бе имало.

— Там ли ще висите цяла нощ? — попита ги тя от горната част на стълбището.

— Тъкмо се питахме откъде ще влезем — отвърна Бен колебливо, а Иън кимна в знак на съгласие.

— Аз имам ключ — рече Шиър.

— Ключ ли? — попита Бен. — Къде е?

— Тук — отвърна сестра му, сочейки главата си с показалец. — Ключалките на тази къща не могат да се отворят с обикновен ключ. Има шифър.

Заинтригувани, Бен и Иън се качиха при нея. Когато стигнаха до вратата, видяха в центъра й четири колела, насложени върху една ос. Всяко колело бе с по-малък диаметър от онова зад него, а по краищата им се забелязваха различни символи, гравирани върху метала като часовете върху циферблата на часовник.

— Какво означават тези символи? — попита Иън, опитвайки се да ги разгадае в тъмното.

Бен измъкна клечка от кутията кибрит, която винаги носеше със себе си за всеки случай, и я драсна пред механизма на ключалката. Металът блесна в очите им.

— Азбуки! — възкликна Бен. — Върху всяко колело е гравирана различна азбука. Гръцка, арабска, латиница и санскрит.

— Прекрасно — въздъхна Иън. — Фасулска работа…

— Не унивайте — намеси се Шиър. — Шифърът е прост. Трябва само да се състави една дума от четири букви с различните азбуки.

Бен я изгледа внимателно.

— И коя е тази дума?

— Dido — тоест Дидона^[2], написано на латиница — отвърна момичето.

— Това пък какво означава? — попита Иън.

— Дидона е името на една царица от финикийската митология — обясни Бен.

Шиър кимна, братът и сестрата се спогледаха с взаимно разбиране и между тях сякаш прехвръкна искра. Иън за миг изпита ревност.

— Все още не разбирам — възрази той. — Какво общо имат финикийците с Калкута?

— Царица Дидона се хвърлила върху горяща погребална клада, за да умилостиви гнева на боговете в Картаген — обясни Шиър. — Товае пречистващата сила на огъня… Египтяните също са имали подобен мит за птицата феникс.

— Митът за огнената птица — добави Бен.

— Не беше ли това названието на военния проект, за който ни разказа Сет? — попита Иън.

Приятелят му кимна.

— От тази история взеха да ме побиват тръпки — заяви Иън. — Вие сериозно ли мислите да влезете вътре? Какво ще правим сега?

Бен и Шиър се спогледаха решително.

— Много просто — отвърна Бен. — Ще отворим тази врата.

* * *

Клепачите на закръгления библиотекар бяха почнали да натежават като мраморни плочи, докато гледаше стотиците документи, които го обграждаха. Морето от думи и цифри, извадени от архивите на инженера Чандра Чатърджи, се бе впуснало в причудлив танц и сякаш му нашепваше люлчина песен, която го приспиваше неудържимо.

— Момчета, май ще трябва да оставим това за утре сутринта — започна господин Де Росио.

Сет, който от известно време се боеше, че ще чуе тези думи, мигновено изникна иззад своята планина от папки с благочестива усмивка.

— Да го оставим ли, господин Де Росио? — любезно възрази той. — Невъзможно! Не можем да го оставим точно сега.

— След броени секунди ще рухна върху тази маса, синко — отвърна Де Росио. — А Шива, в безкрайната си добрина, ме е дарил с тегло, което при последното ми премерване през февруари беше някъде между 250 и 260 фунта. Знаеш ли колко прави това?

Сет се усмихна жизнерадостно.

— Около 120 килограма — изчисли той.

— Именно — потвърди Де Росио. — Опитвал ли си някога да поместиш възрастен човек, който тежи 120 килограма, синко?

Сет се замисли.

— Нямам такъв спомен, но…

— Момент! — провикна се Майкъл от някакво невидимо кътче на стаята, претъпкана с папки, кутии и купчини пожълтяла хартия. — Намерих нещо!

— Дано да е възглавница — измърмори Де Росио, като изправи с досада внушителната си фигура.

Майкъл се появи иззад една прашна етажерка, понесъл кутия с книжа и подпечатани документи, безжалостно обезцветени от времето. Сет повдигна вежди, молейки се находката да си струва труда.

— Мисля, че това са протоколите от един съдебен процес за серия от убийства — рече Майкъл. — Бяха под куп призовки, адресирани до инженера Чандра Чатърджи.

— Процесът срещу Джавахал? — рипна Сет, видимо развълнуван.

— Дай да видя — нареди Де Росио.

Майкъл сложи кутията върху писалището на библиотекаря. Облак жълтеникав прах изпълни конуса златиста светлина, която струеше от електрическата лампа. Дебелите пръсти на Де Росио внимателно запрелистваха документите, докато малките му очички изучаваха съдържанието им. Сет наблюдаваше лицето му със свито сърце в очакване на някаква дума или знак. Библиотекарят се спря на един лист, върху който като че ли имаше няколко различни печата, и го приближи до светлината.

— Виж ти, виж ти — промърмори той на себе си.

— Какво е това, господине? — рече Сет умолително. — Какво намерихте?

Де Росио вдигна очи и го изгледа с широка лукава усмивка.

— Държа в ръцете си документ, подписан от полковник сър Артър Луелин. В него, позовавайки се на съображения за държавна безопасност и военна тайна, той нарежда да се прекрати дело №089861/А в четвърто отделение на Върховния съд на Калкута — по обвинение на гражданина Лахаважд Чандра Чатърджи, инженер, в предполагаемо участие, премълчаване и/или укриване на доказателства в разследване за убийство. Делото следва да се прехвърли във Върховния военен съд на въоръжените сили на Негово Величество, а всички предишни решения, както и доказателствата, предоставени от защитата и обвинението по време на разглеждането, да се анулират. Дата: 14 септември 1911 г.

Майкъл и Сет гледаха господин Де Росио, онемели от изумление.

— Е, деца — заключи библиотекарят, — кой от двама ви умее да вари кафе? Очаква ни дълга нощ…

* * *

Ключалката с четирите колела изскърца едва доловимо и след няколко секунди двете крила на тежката метална врата бавно се отвориха. Отвътре ги лъхна въздух, стоял затворен в къщата в течение на години.

Иън пребледня в тъмното.

— Ама тя се отвори — прошепна той разтреперан.

— Колко си наблюдателен — отбеляза Бен.

— Не е време за шеги — рече приятелят му. — Не знаем какво ни чака вътре.

Бен измъкна кибритената кутия и я размаха във въздуха, тъй че клечките затракаха.

— Въпрос на време е да разберем. Искаш ли да влезеш пръв?

— Отстъпвам на теб тази чест — отвърна Иън със заядлива усмивка.

— Аз ще вляза първа — обади се Шиър и се вмъкна в къщата, без да дочака отговор.

Бен бързо драсна една клечка и последва сестра си. Иън хвърли последен поглед към нощното небе, сякаш се боеше, че може повече да не го види, пое дълбоко дъх и влезе на свой ред в къщата на инженера. Миг по-късно масивната врата се затвори зад тях също тъй леко, както се бе отворила, за да ги пусне вътре.

Тримата се скупчиха един до друг и Бен вдигна клечката нависоко. Пред очите им се разгърна впечатляваща гледка, която надхвърляше и най-смелите им очаквания.

Намираха се в зала с дебели византийски колони, увенчана с вдлъбнат свод, покрит с огромна фреска. В нея личаха стотици персонажи от индуската митология, представящи безкрайна галерия от образи. Фигурите бяха разположени в концентрични кръгове около центъра на композицията — релефно изображение на богинята Кали.

Стените на залата бяха покрити с рафтове с книги, които описваха два полукръга с височина над три метра. Подът бе облицован с мозайка от лъскав черен емайли късчета планински кристал, които създаваха илюзията за небосвод, обсипан със звезди и съзвездия. Иън разгледа внимателно шарките по пода и разпозна няколко характерни фигури, образувани от небесни тела, за които им бе говорил Банким в „Св. Патрик“.

— Сет би трябвало да види това… — прошепна Бен.

В другия край на залата, отвъд този килим от звезди, който изобразяваше познатата вселена, една вита стълба водеше към горния етаж.

Преди Бен да забележи, догарящата клечка опари пръстите му и тримата останаха отново в пълен мрак. Само съзвездията в краката им продължаваха да блестят като нощното небе.

— Невероятно — промърмори Иън сам на себе си.

— Почакай да видиш горния етаж — разнесе се гласът на Шиър на няколко метра зад него.

Бен запали нова клечка и двете момчета видяха, че девойката вече ги чака при витата стълба. Без да обелят дума, Бен и Иън я последваха.

Стълбата се издигаше в средата на шахта, напомняща огромен фенер; бяха изучавали подобни образци в гравюрите на някои френски замъци по бреговете на река Лоара. Поглеждайки нагоре, тримата приятели изпитаха чувството, че се намират в огромен калейдоскоп, увенчан с кръгъл витражен прозорец като в катедрала; многоцветните му стъкла пречупваха лунната светлина в стотици лъчи — сини, алени, жълти, зелени и кехлибарени.

Когато стигнаха горния етаж, видяха, че сноповете светлина, разпръсквани от короната на фенера, рисуваха променливи фигури, които се движеха бавно по стените на залата като образи от примитивен призрачен кинематограф.

— Погледнете това — рече Бен, сочейки един правоъгълен подиум, който се издигаше на около метър от пода и заемаше площ от близо четирийсет квадратни метра.

Тримата отидоха до него и установиха, че това бе огромен макет на Калкута, възпроизведен с такава достоверност и внимание към детайлите, че при поглед отблизо създаваше илюзията за полет над действителния град. Разпознаха руслото на Хугли, Майдан, форт „Уилям“, Белия град, храма на Кали в южната част, Черния град и даже базарите. Шиър, Бен и Иън дълго съзерцаваха с почуда необикновената миниатюра, запленени от приказната й красота.

— Ето я и къщата — посочи Бен.

Другите се приближиха до него и видяха в сърцето на Черния град точно копие на къщата, в която се намираха. Многоцветните лъчи от тавана шареха по улиците на миниатюрния град, разкривайки мимоходом скритите тайни на Калкута.

— Какво е онова там зад къщата? — попита Шиър.

— Прилича на железопътна линия — рече Иън.

— Така е — потвърди Бен, проследявайки я до ъгловатия, величествен силует на Джитърс Гейт отвъд един метален мост, пресичащ река Хугли.

— Тази линия води до гарата, където е избухнал пожарът — каза Бен. — Това е резервен коловоз.

— На моста има спрял влак — забеляза Шиър.

Брат й заобиколи макета, за да разгледа по-добре железницата. Докато се взираше в нея, усети неприятно мравучкане по гърба. Познаваше този влак. Беше го видял предната нощ, макар че тогава го бе взел за кошмарен сън. Шиър безмълвно се приближи до него и Бен забеляза сълзи в очите й.

— Това е къщата на баща ни, Бен — промълви тя. — Той я е построил за нас.

Бен прегърна сестра си и я притисна към себе си. Иън, който ги гледаше от другия край на залата, отвърна очи. Бен помилва лицето на Шиър и я целуна по челото.

— Отсега нататък — рече — това винаги ще бъде нашият дом.

В този миг малкият влак, спрял върху моста, запали фаровете си и колелата му започнаха бавно да се въртят по релсите.

* * *

В гробовно мълчание господин Де Росио бе впрегнал аналитичните си способности и цялата съобразителност на врял и кипял архивар, за да разнищи съдебните протоколи, които полковник Луелин така усърдно се бе постарал да потули. В това време Сет и Майкъл правеха същото с една странна папка с чертежи и многобройни бележки, написани собственоръчно от Чандра. Сет я бе намерил на дъното на една кутия с лични принадлежности на инженера. Тъй като покойникът беше значима обществена фигура, след неговата гибел вещите му, непотърсени от никакви роднини или институции, в крайна сметка бяха потънали в дебрите на музейните архиви. Библиотеката на музея бе собственост на консорциум от различни научни и академични учреждения на Калкута, сред които бе и Висшият инженерен институт, където Чандра Чатърджи се бе отличил като един от най-бележитите, но и най-противоречиви членове. Въпросната папка имаше семпла подвързия, а на корицата й, ръчно написан със синьо мастило, се четеше едничкият надпис: Огнената птица.

Сет и Майкъл бяха отделили находката си настрана, за да не разсейват дундестия библиотекар и да го откъсват от задачата, която изискваше всичките му дарби и опит на стара лисица. За целта те се бяха оттеглили в другия край на помещението, където мълчаливо анализираха намерените документи.

— Тези рисунки са страхотни — прошепна Майкъл, възхищавайки се на различни скици на механични предмети, чиято функция изглеждаше мъчна за разгадаване.

— Да не се отклоняваме — напомни му Сет. — Какво е казано тук за Огнената птица?

— Науката не е силната ми страна — започна Майкъл, — но да ме убият, ако това не е чертеж на огромна запалителна машина.

Сет разгледа плановете, без ни най-малко да проумее значението им. Приятелят му изпревари въпросите му.

— Това тук е резервоар за масло или някакъв вид гориво — обясни Майкъл, като посочи един елемент. — С него е свързан този всмукателен механизъм. Той е просто захранваща помпа — като помпата на кладенец, — която подава горивото, за да поддържа този кръг от пламъци. Нещо като постоянно включена горелка.

— Но пламъците едва ли ще превишат няколко сантиметра височина — възрази Сет. — Не виждам каква запалителна мощ биха могли да имат.

— Я виж това съоръжение.

Сет погледна онова, което му сочеше приятелят му — нещо като тръба, подобна на дулото на пушка.

— Пламъците се появяват около устието на дулото.

— Е, и?

— Погледни другия му край — рече Майкъл. — Това е резервоар за кислород.

— Елементарна химия — промълви Сет, който най-сетне събра две и две.

— Представи си какво ще се получи, ако кислородът бъде изхвърлен под налягане през тръбата и премине през кръга от пламъци.

— Огнехвъргачка — потвърди Сет.

Майкъл затвори папката и изгледа приятеля си.

— Каква ли тайна е криел Чандра, за да се съгласи да проектира такава играчка за касапин като Луелин? Все едно да подариш цял вагон барут на император Нерон…

— Точно това ще трябва да разберем — рече Сет. — И то час по-скоро.

* * *

Шиър, Бен и Иън мълчаливо следяха с поглед движението на влака по макета. Малкият локомотив най-сетне спря точно зад миниатюрното копие на къщата на инженера. Фаровете бавно угаснаха, а тримата приятели не помръднаха от мястото си, застинали в очакване.

— Как, по дяволите, се движи този влак? — попита Бен. — Трябва да получава енергия отнякъде. Има ли електрически генератор в къщата, Шиър?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна сестра му.

— Трябва да има — възрази Иън. — Хайде да го потърсим!

Бен поклати глава.

— Не това ме тревожи — рече той. — Дори и да има, не съм чувал за генератор, който да се включва от само себе си. Особено след като не е работил с години.

— Може би този макет се задвижва с някакъв друг механизъм — предположи Шиър не много убедено.

— А може би в къщата има още някого — отвърна Бен.

Иън мислено прокле късмета си.

— Знаех си… — унило промълви той.

— Почакайте! — възкликна Бен.

Иън погледна приятеля си, който отново сочеше към макета. Влакът се бе задвижил пак, този път в обратната посока.

— Връща се на гарата — забеляза Шиър.

Бен бавно се приближи до другия край на макета и спря при онзи участък от линията, по който се носеше влакът в момента.

— Какво си си наумил? — попита Иън.

Без да му отговори, неговият приятел полека протегна ръка към линията. Локомотивът приближаваше неуморно и когато мина край Бен, той го сграбчи и го вдигна във въздуха, откачайки го от вагоните. Останалата част от влака постепенно взе да губи скорост и най-сетне спря. Бен повдигна малкия локомотив към светлината, която струеше от кръглия прозорец, и го разгледа. Колелцата му се въртяха все по-бавно.

— Някой има доста странно чувство за хумор — отбеляза Бен.

— Защо? — попита Шиър.

— В локомотива има три оловни човечета, които толкова приличат на нас, че няма как да е случайно съвпадение — отвърна той.

Сестра му се приближи до него и взе локомотивчето от ръцете му. Танцуващите светлини нарисуваха дъга на лицето й и устните й се извиха в спокойна, примирена усмивка.

— Знае, че сме тук — каза момичето. — Безсмислено е да се крием повече.

— Кой знае? — попита Иън.

— Джавахал — отвърна Бен. — Той чака. Само не знам точно какво чака.

* * *

Когато стигнаха до призрачния силует на металния мост, чезнещ в мъглата над река Хугли, Сирадж и Рошан рухнаха от изтощение край една стена, след като напразно бяха издирвали Изабел из целия град. Върховете на кулите на Джитърс Гейт надничаха от мъглата като гребена на заспал дракон, обгърнат от парата на собствения си дъх.

— Скоро ще съмне — каза Рошан. — Време е да се връщаме при другите. Изабел може би ни чака там от часове.

— Не ми се вярва — отвърна Сирадж.

По гласа му си личеше, че нощното препускане му се е отразило, но Рошан за пръв път от години не го бе чул да се оплаче ни веднъж от астмата си.

— Търсихме къде ли не — рече Рошан. — Нищо повече не можем да направим. Поне да намерим помощ отнякъде…

— Има едно място, което не сме проверили…

Рошан погледна към зловещия силует на Джитърс Гейт, който прозираше през мъглата, и въздъхна.

— Колкото и да е луда, Изабел не би се пъхнала там. Нито пък аз.

— Тогава ще отида сам — рече Сирадж и се изправи.

Рошан чу запъхтяното му дишане и затвори очи сразен.

— Сядай тук! — нареди той, макар че чу как стъпките на приятеля му се отдалечават към моста.

Когато отново отвори очи, хилавата фигура на Сирадж вече се губеше в мъглата.

— Проклятие! — промърмори Рошан сам на себе си, но все пак стана и го последва.

Сирадж се спря в края на моста и се взря във входа на Джитърс Гейт, който се издигаше отпред. Рошан се присъедини към него и двамата заоглеждаха мястото. Студен въздух лъхаше от тунелите на гарата и смрадта на изгоряло дърво и мръсотия се долавяше все по-силно. Двете момчета се опитваха да различат нещо в кладенеца от мрак, който зееше отвъд прага на гарата.

— Прилича на портата към ада — рече Рошан. — Да си обираме крушите, докато още можем.

— Не се поддавай на фантазии — каза Сирадж. — Просто си мисли, че това е една изоставена гара и нищо повече. Тук сме само ние, няма никого освен нас.

— Ако няма никого, защо изобщо трябва да влизаме? — запротестира Рошан.

— Не е нужно да влизаш, ако не искаш — отвърна Сирадж без упрек в гласа.

— Да бе, да. И да те оставя да влезеш сам? Забрави! Да вървим!

Двамата членове на обществото „Чоубар“ проникнаха в гарата, следвайки релсите, които водеха от моста към централния перон. Вътре в сградата бе много по-тъмно, отколкото им се бе сторило, докато я гледаха отвън, и контурите на предметите едва се различаваха в сивкавия воднист зрак. Рошан и Сирадж вървяха бавно, едва на метър един от друг, а ехото от стъпките им отекваше като монотонна литания сред шепота на въздушните течения, който долиташе от дълбините на тунелите като далечния рев на разбушувано море.

— По-добре да се качим на перона — предложи Рошан.

— Тук от години не са минавали влакове. Не е ли все едно?

— За мен не е! — тросна се Рошан. Той не можеше да прогони от мислите си една зловеща картина: влак, който ненадейно изскача от гърлото на тунела и ги помита.

Сирадж промърмори нещо неразбираемо, но явно изрази съгласие. Тъкмо понечи да се покатери на перона, когато нещо изникна от тунела и се понесе във въздуха към двете момчета.

— Какво е това? — прошепна Рошан разтревожен.

— Прилича на къс хартия — рече Сирадж. — Течението е издухало някакво боклуче, нищо повече.

Белият лист се завъртя над пода и кацна точно пред краката на Рошан. Момчето коленичи и го вдигна. Сирадж видя как лицето му посърна.

— Какво има? — попита той. Страхът на Рошан му действаше заразително.

Приятелят му безмълвно му подаде листа и Сирадж мигновено го позна. Това бе рисунката, на която Майкъл ги бе изобразил всичките, застанали пред едно езеро. Груповият портрет, който Изабел си бе присвоила. Сирадж го върна на Рошан и за пръв път, откакто бяха почнали издирването, си помисли, че Изабел може действително да е в опасност.

— Изабел? — провикна се Сирадж към тунелите.

Ехото на гласа му се изгуби в недрата на гарата. Смразен от страх, той се опита да се съсредоточи върху контрола на дишането си, което с всеки изминал миг ставаше все по-трудно. Изчака ехото да заглъхне напълно, овладя нервите си и извика отново:

— Изабел?

Силен металически звън отекна някъде в гарата. Рошан подскочи от уплаха и се озърна. Вятърът от тунела шибна лицата им и двете момчета отстъпиха няколко крачки назад.

— Има нещо там вътре — промълви Сирадж, сочейки към тунела със спокойствие, което озадачи приятеля му.

Рошан се взря в черната паст и също го видя. Далечните светлини на един влак се приближаваха към тях. Усети как релсите се затресоха под краката му и, обзет от паника, погледна към другаря си. Странна усмивка играеше по лицето на Сирадж.

— Аз не ще мога да бягам толкова бързо като теб, Рошан — спокойно рече той. — И двамата го знаем. Не ме чакай, а иди да потърсиш помощ.

— За какво, по дяволите, говориш? — извика Рошан, който отлично разбра какво имаше предвид приятелят му.

Фаровете на влака пронизаха гарата като светкавица по време на буря.

— Бягай! — нареди Сирадж. — Сега!

Рошан се взря трескаво в очите на приятеля си и усети тътена на локомотива, който се усилваше с всеки изминал миг. Сирадж кимна. Събрал всичките си сили, Рошан хукна отчаяно към края на платформата, търсейки място, където би могъл да скочи на перона и да се махне от пътя на влака. Бягаше колкото му крака държат, без да поглежда назад, убеден, че само да се обърне, ще види алуминиевата предница на локомотива на педя от лицето си. Петнайсетте метра, които го деляха от края на перона, му се сториха сто и петдесет; в паниката си сякаш видя как релсите се удължават пред очите му с шеметна бързина. Когато се хвърли на земята и се претърколи върху отломките, усети как влакът профучава с грохот само на сантиметри от него. Чу оглушителните писъци на децата и почувства с кожата си изгарящата топлина на пламъците в продължение на десет ужасни секунди, през които му се струваше, че цялата гара ще рухне върху него.

После изведнъж се възцари тишина. Рошан се надигна и отвори очи. Гарата отново беше пуста и единствената следа от влака бяха две редици от пламъци, които постепенно гаснеха по релсите. Сякаш ледена ръка обхвана вътрешностите му и той се затича обратно към мястото, където бе видял Сирадж за последен път. Проклинайки малодушието си, заплака от гняв и осъзна, че е сам на гарата.

В далечината настъпващата зора му показа пътя към изхода.

* * *

Първите утринни лъчи се промъкнаха плахо през затворените кепенци на стаята в библиотеката на Индийския музей. Изтощени, Сет и Майкъл дремеха с клюмнали над масата глави. Господин Де Росио въздъхна дълбоко и дръпна стола си от писалището, като търкаше очи. Потънал в морето от документи, часове наред се опитваше да вникне в пространните съдебни протоколи; празният му стомах настояваше за внимание и очевидно трябваше да постави категоричен мораториум върху поглъщането на кафе, за да продължи да изпълнява функциите си с известно достойнство.

— Предавам се, спящи красавици — избоботи той.

Сепнати, двете момчета вдигнаха глави и видяха, че утрото ги е изпреварило.

— Какво успяхте да намерите, господине? — попита Сет, сподавяйки прозявката си.

Стомахът му къркореше, а главата му сякаш бе пълна с ябълково желе.

— Шегуваш ли се, синко? — попита библиотекарят. — Вие двамата май ме взехте на подбив.

— Не разбирам за какво говорите — рече Майкъл.

Шумната прозявка на Де Росно разкри дълбоки като пещера челюсти и извика в съзнанието на момчетата образа на хипопотам, който се въргаля в река.

— Много просто. Довтасахте тук с история за убийства и престъпления и с разни врели-некипели за някой си Джавахал.

— Но всичко това е истина! Имаме сведения от първа ръка.

Де Росио се изсмя саркастично.

— Може пък вас да са ви пратили за зелен хайвер — отбеляза той. — В цялата планина от книжа не намерих да се споменава дори веднъж тоя ваш приятел Джавахал. Няма нито думичка за него. Абсолютно нищо!

Сет почувства как празният му стомах се смъкна в петите.

— Но това е невъзможно, господине! Джавахал бил осъден и изпратен в затвора, откъдето избягал след години. Навярно бихме могли да започнем наново от тази нишка. От бягството. Трябва да е документирано някъде…

Малките проницателни очички на библиотекаря го изгледаха скептично. Изражението му ясно издаваше, че няма да има втори шанс.

— Ако бях на ваше място, момчета, щях да се върна при онзи, от когото съм чул това, и да се погрижа този път да ми разкаже цялата история от игла до конец. А що се отнася до тоя Джавахал, който според вашия тайнствен осведомител е лежал в затвора, той явно е неуловим за такива като нас.

Де Росио огледа двете момчета. Бяха пребледнели като платно. Закръгленият учен се усмихна състрадателно.

— Моите съболезнования — промърмори той. — Насочили са ви по лъжлива следа…

Малко по-късно Сет и Майкъл наблюдаваха изгрева, седнали на стъпалата пред главния вход на Индийския музей. Лек дъждец бе лъснал улиците и те блестяха като течно злато под лъчите на слънцето, което се издигаше сред мъглите на изток. Сет погледна другаря си и му показа една монета.

— Ако се падне ези, аз ще отида при Ариами, а ти ще прескочиш до затвора. Ако е тура — обратното.

Майкъл кимна с полузатворени очи. Сет подхвърли монетата и бронзовото кръгче описа лъкатушна траектория, проблясвайки на светлината, докато не кацна отново в дланта на момчето. Майкъл се наведе да види резултата.

— Много поздрави на Ариами… — промърмори Сет.

* * *

Утрото най-сетне озари и дома на инженера Чандра след онази нощ, която сякаш изглеждаше безкрайна. За пръв път в живота си Иън благослови слънцето на Калкута, когато лъчите му повдигнаха булото на мрака, обгърнал ги през последните часове. На дневна светлина къщата не изглеждаше толкова заплашителна. Бен и Шиър също посрещнаха зората с видимо облекчение, победени от умората. Имаха чувството, че не са спали цяла вечност. Сънливостта и изтощението от ритъма на събитията ги накараха да разгледат ситуацията със спокойствие, което не биха дръзнали да си позволят в нощния мрак.

— Е — каза Бен, — ако има нещо добро в тази къща, то е, че е обезопасена. Ако нашият приятел Джавахал можеше да влезе тук, щеше вече да го е сторил. Баща ни може да е имал някои странни увлечения, но поне е знаел как да защити един дом. Предлагам да се опитаме да поспим малко. При тези обстоятелства предпочитам да спя през деня, а нощно време да си отварям очите на четири.

— Напълно съм съгласен — рече Иън. — Къде бихме могли да поспим?

— Има няколко спални в кулите — обясни Шиър. — Можем да си изберем.

— Предлагам да се настаним в съседни стаи — каза Бен.

— Добра идея — съгласи се Иън. — А няма да е зле и да хапнем нещо.

— Това може да почака — отвърна Бен. — По-късно ще излезем да потърсим някаква храна.

— Как може да сте гладни? — попита Шиър.

Двете момчета свиха рамене.

— Елементарна физиология — рече Бен. — Питай Иън. Той е докторът.

— Както ми каза веднъж една учителка в бомбайско училище — каза сестра му, — главната разлика между мъжа и жената е в това, че мъжът винаги поставя стомаха си преди сърцето, а жената прави обратното.

Бен претегли тази теория и не се поколеба да се хвърли в контраатака.

— Цитирам дословно нашия любим женомразец господин Томас Картър, ерген по професия и призвание: „Същинската разлика е, че макар стомахът у мъжете да е много по-голям от мозъка и сърцето, то женските сърца са толкова малки, че постоянно изскачат от устата.“

Иън изслуша с удивление размяната на тези знаменити цитати.

— Евтина философия — отсъди Шиър.

— Евтината философия, драга моя — заяви Бен, — е единствената, която струва нещо.

Иън вдигна ръка в помирителен жест.

— Лека нощ и на двама ви — рече той, преди да се запъти към една от кулите.

Десет минути по-късно и тримата бяха потънали в дълбок сън, от който нищо не би могло да ги събуди. В крайна сметка умората бе надделяла над страха.

* * *

Тръгвайки от индийския музей на Чоуринги Роуд, Сет вървя почти километър на юг. После зави по Парк Стрийт на изток в посока към района Беняпукур, където руините на стария затвор Кързън Форт се издигаха непосредствено до шотландското гробище. Занемареното гробище бе построено върху площ, която навремето се бе намирала на официалната граница на града. В онези години, предвид на високата смъртност и бързината, с която се разлагаха труповете, всички гробищни паркове бяха разположени извън пределите на Калкута поради здравни съображения. По ирония на съдбата шотландците, ръководили със здрава ръка цялата търговска дейност в Калкута десетилетия наред, бяха открили, че не могат да си позволят да бъдат положени в земята редом с британските си съседи. По тази причина се видяха принудени да си построят собствено гробище. В Калкута богатите отказваха да отстъпят земята си на по-бедните дори и след смъртта.

Когато наближи останките от затвора, Сет разбра защо Кързън Форт още не бе станал жертва на безмилостната програма за събаряне на сгради в града. Цялото здание и без това се крепеше сякаш на невидима нишка и изглеждаше готово да рухне върху минувачите при най-малкия опит да се промени равновесието му. Пожарът бе погълнал затвора като картонен макет, бе отворил процепи и разрушил греди и подпори с необикновена ярост. Овъглените тавани се виждаха през прозорците като болните венци на старо животно.

Сет се приближи до входа, като се чудеше как щеше да открие някакви сведения сред тази купчина от обгорели греди и тухли. На това място едва ли бяха останали други спомени от миналото освен металните решетки и килиите, превърнали се в последните си часове в смъртоносни пещи без изход.

— На посещение ли идваш, момче? — прошепна пресеклив глас зад гърба му.

Сет се обърна сепнат. Тези думи бяха дошли от устата на някакъв парцалив старец, по чиито ръце и крака личаха големи гнойни язви. Чифт тъмни очи гледаха нервно от едно лице, което едва се виждаше през маската от кир и рехава побеляла брада, очевидно подрязана с нож.

— Това ли е затворът Кързън Форт, господине? — попита Сет.

Очите на просяка се разшириха, когато чу непривичното учтиво обръщение, и сухите му устни се разтеглиха в беззъба усмивка.

— Онова, което е останало от него — рече. — Да не търсиш квартира, синко?

— Търся сведения — отвърна Сет, като се опита на свой ред да се усмихне приятелски и вежливо.

— Този свят е пълен с невежи; никой нищичко не ще да знае. Никой освен теб. Какво те интересува, млади човече?

— Познавате ли това място?

— Тук живея — отговори просякът. — Някога това беше моят затвор; днес е мой дом. Провидението беше щедро към мен.

— Били сте затворен в Кързън Форт? — попита Сет с нескрито удивление.

— Навремето допуснах някои големи грешки… и трябваше да си платя за тях — бе единственият отговор.

— Колко дълго останахте в този затвор, господине?

— До самия край.

— Значи сте били тук в нощта на пожара?

Просякът разтвори дрипите, които покриваха тялото му, и момчето с ужас видя пурпурните белези от изгаряне по гърдите и шията му.

— В такъв случай навярно ще можете да ми помогнете — продължи Сет. — Двама мои приятели са в опасност. Спомняте ли си един затворник на име Джавахал?

Старецът затвори очи и бавно поклати глава.

— Тук не се обръщахме един към друг с истинските си имена, синко — обясни той. — Името — също като свободата — беше нещо, което всички оставяхме на входа. Надявахме се, че ако го държим далеч от ужаса на това място, може би ще успеем да си го върнем на излизане — чисто и недокоснато от спомени. Естествено, нещата не ставаха така…

— Човекът, за когото говоря, е бил осъден за убийство — уточни Сет. — Бил е млад. Именно той е предизвикал пожара, който е унищожил затвора, а после е избягал.

Просякът го гледаше изненадан и донякъде развеселен.

— Предизвикал пожара ли? — възкликна недоверчиво той. — Пожарът започна в котелното помещение. Един маслен клапан се взриви. Аз бях извън килията си, изпълнявах трудовата си повинност. Това ме спаси.

— Но този човек е нагласил всичко — настоя Сет, — а сега иска да убие моите приятели.

Просякът скептично поклати глава, но после кимна.

— Може и така да е, синко, но какво значение има вече? Във всеки случай, аз не бих се тревожил за твоите приятели. Тоя Джавахал едва ли ще може да им навреди.

Сет сбърчи чело.

— Защо казвате това, господине? — смутено попита той.

Старецът се изсмя.

— Синко, в нощта на пожара бях по-млад и от теб. Всъщност бях най-младият в затвора. Този мъж, който и да е той, трябва вече да е прехвърлил стотака.

Сет разтри слепоочията си, напълно объркан.

— Почакайте, затворът не изгоря ли през 1916 г.?

— 1916-та? — разсмя се отново просякът. — Синко, да не си паднал от луната? Кързън Форт изгоря в утрото на 26 април 1857 г. Седемдесет и пет години минаха оттогава!

Зинал от изумление, Сет се вторачи в просяка, който го разглеждаше с любопитство и известна загриженост.

— Как се казваш, синко? — попита старецът.

— Сет, господине — отвърна момчето с мъртвешки бледо лице.

— Съжалявам, че не можах да ти бъда от полза, Сет.

— Напротив, помогнахте ми. Мога ли аз да направя нещо за вас?

Очите на просяка проблеснаха и устните му се извиха в горчива усмивка.

— Можеш ли да върнеш времето назад, Сет? — попита той, като се взираше в дланите си.

Момчето бавно поклати глава.

— Значи не можеш да ми помогнеш. А сега се върни при приятелите си, Сет. Но не ме забравяй.

— Никога няма да ви забравя, господине.

Просякът се усмихна за последен път и махна за сбогом; сетне се обърна и влезе сред развалините на разрушения затвор. Сет гледа след него, докато се изгуби сред сенките, после пое отново по пътя си под жаркото утринно слънце. На хоризонта се бе появила пелена от тъмни облаци като петно от кръв, което бавно се разтваря в езеро.

* * *

Майкъл спря в началото на улицата, която водеше към къщата на Ариами Бозе, и се вторачи слисан в димящите руини, останали от жилището на старата жена. Минувачи се бяха стекли от улицата в двора и наблюдаваха безмълвно полицаите, които търсеха следи сред отломките и разпитваха съседите. Момчето бързо се приближи до мястото и си проби път сред кръга от зяпачи и загрижени съседи. Един полицай го спря.

— Съжалявам, момче. Не можеш да минеш оттук — рязко каза той.

Майкъл надникна над рамото на полицая и видя как двама негови колеги повдигнаха паднала греда, която все още тлееше.

— А какво стана с жената, която живееше в тази къща?

Полицаят го изгледа със смесица от подозрение и досада.

— Познаваше ли я?

— Тя е баба на едни мои приятели — отвърна Майкъл. — Къде е сега? Умряла ли е?

Мъжът го измери с безучастен поглед, после поклати глава.

— Няма и следа от нея — отвърна той. — Един от съседите казва, че е видял някого да тича надолу по улицата малко след като пламъците обхванали покрива. А сега дим да те няма! Вече ти казах повече, отколкото трябваше.

— Благодаря, господине — рече Майкъл и си запробива път обратно през навалицата, която се трупаше с надеждата да зърне някоя зловеща находка.

Щом успя да се измъкне от тълпата любопитни минувачи и съседи, той тръгна да оглежда околните жилища. Търсеше знаци, които да му подскажат къде може да е избягала старицата с нейната тайна, която двамата със Сет бяха започнали да разгадават. Двата края на улицата се губеха в лабиринта от сгради, базари и дворци на Черния град. Ариами Бозе можеше да бъде къде ли не.

Момчето прехвърли в ума си няколко възможности и накрая реши да се отправи на запад към бреговете на река Хугли. Там хиляди поклонници се потапяха в свещените води на делтата на Ганг, търсейки очищение от небесата, макар че в повечето случаи получаваха в замяна треска и болести.

Без да се обърне да погледне развалините на опожарената къща, Майкъл закрачи под знойното слънце, като заобикаляше гъмжилото по улиците с неспирната му глъчка от пазарлъци, кавги и нечути молитви. Гласът на Калкута. На двайсетина метра зад момчето някаква фигура, загърната с тъмна наметка, изникна от завоя на една уличка и го последва сред многолюдната тълпа.

* * *

Иън отвори очи с абсолютната увереност, че упоритото му безсъние едва ли му е позволило повече от няколко часа почивка, и то само благодарение на умората, обзела го след последните напрегнати събития. Съдейки по светлината, която къпеше стаята в западната кула в къщата на инженера, момчето прецени, че денят е към средата на следобеда. Вълчият апетит, който го измъчваше призори, сега го връхлетя отново с пълна сила. Както обичаше да се шегува Бен, пародирайки словата на писателя Тагор^[3], чийто замък се издигаше недалече оттам, „когато стомахът говори, мъдрецът слуша“.

Иън се измъкна предпазливо от стаята и установи, че Шиър и Бен все още спяха като младенци. Той подозираше, че щом се събудеха, дори Шиър щеше да се нахвърли на първата годна за ядене храна, която й попаднеше пред очите. За Бен пък изобщо нямаше съмнение. В този миг най-добрият приятел на Иън навярно сънуваше поднос, отрупан с какви ли не вкусотии и разкошен десерт от сладки чхена — смес от сок от лайм и горещо мляко, която направо влудяваше бенгалските лакомници.

Съзнавайки, че се е порадвал на по-продължителен сън от очакваното, Иън реши да излезе да потърси продоволствия, с които да засити себе си и приятелите си. С малко късмет, помисли си той, щеше да се върне още преди двамата да са успели да се прозеят.

Когато прекоси залата с макета на града и се отправи към витата стълба, със задоволство видя, че на дневна светлина къщата съвсем не изглеждаше толкова злокобна. На първия етаж цареше несмутим покой и Иън забеляза, че сградата имаше изключително добра изолация от външните температури. Не му бе трудно да си представи знойната жега, която мореше безмилостно отвъд тези стени, но къщата на инженера сякаш се намираше в страната на вечната пролет. Долу премина бързешком през няколко от галактиките на подовата мозайка и отвори вратата към външния свят, като се надяваше да не забрави комбинацията на необикновената ключалка, която охраняваше светилището на Чандра Чатърджи.

Слънцето грееше безжалостно над буйната градина. Водите на езерото, чиято повърхност предната нощ напомняше полиран абанос, сега хвърляха ярки отблясъци върху фасадата на къщата. Иън се отправи към тайния тунел под дървения мост. За миг се поддаде на илюзията, че в светлината на такъв ясен летен ден нощните заплахи изглеждаха нереални и сякаш се топяха като фигури от лед в пустинята.

Наслаждавайки се на това временно спокойствие, той се вмъкна в прохода. Още преди острото зловоние на тунела да бе изпълнило дробовете му, излезе отново през отвора, който водеше към улицата. Там подхвърли въображаема монета във въздуха и реши да започне търсенето на храна най-напред в западна посока.

Докато се отдалечаваше по пустата улица, като си тананикаше някаква мелодия, Иън съвсем не подозираше, че четирите концентрични кръга на ключалката отново бяха започнали да се въртят безкрайно бавно. Но този път думата, която щеше да се образува отвесно при новото им подреждане, не беше Dido, а името на друга, далеч по-близка богиня: Кали.

* * *

На сън Бен като че ли чу някакъв трясък и се събуди. Стаята тънеше в пълен мрак. В замаяното състояние, в което изпада всеки след рязко събуждане от продължителен дълбок сън, той най-напред си помисли, че се е свечерило и че навярно са спали повече от дванайсет часа. Миг по-късно чу отново същия звук и осъзна, че в стаята бе тъмно не защото се бе спуснала нощ. Нещо се случваше в къщата. Кепенците се захлопваха с тропот като шлюзовете на канал. Бен скочи от леглото и се втурна да потърси приятелите си.

— Бен! — чу да вика Шиър.

Той изтича до вратата на стаята й и я отвори. Разтреперана като лист, сестра му стоеше зад вратата и не можеше да помръдне от мястото си. Той я прегърна и я изведе от стаята, гледайки с ужас как прозорците на къщата се затварят един по един като каменни клепачи.

— Бен — простена Шиър. — Нещо влезе в стаята ми, докато спях, и ме докосна.

Момчето усети, че го побиват тръпки, и поведе сестра си към средата на залата с макета на града. Само след секунди стана тъмно като в рог. Бен обви ръце около Шиър и й прошепна да мълчи, докато той се опитваше да долови някакъв признак за движение. Не можеше да види нищо в непрогледния мрак, но и двамата чуха странен шум, който нахлуваше в цялата къща. Напомняше трополенето на стотици малки животинки, които тичаха под пода и между стените.

— Какво е това, Бен? — пошушна Шиър.

Преди той да успее да намери някакъв отговор, едно ново произшествие го накара да занемее. Светлините на макета започнаха постепенно да се включват и братът и сестрата присъстваха на раждането на една нощна Калкута. Бен преглътна на сухо, а Шиър се притисна към него с всички сили. В центъра на макета фаровете на малкия влак се запалиха и колелата му започнаха бавно да се въртят.

— Да се махаме оттук — прошепна Бен, помъкнал слепешком сестра си към стълбището, което водеше към долния етаж. — Веднага!

Едва бяха направили няколко крачки, когато видяха как едно огнено кълбо проби отвор във вратата на стаята, където бе спала Шиър. Само за миг пламъците погълнаха дървото, както въглен би минал през лист хартия. Бен се вцепени на място, виждайки как едни огнени стъпки се приближават към тях от прага на вратата.

— Бягай надолу! — извика той и бутна сестра си към стълбата. — Бягай!

Шиър се втурна по стълбището, обзета от паника, а Бен остана неподвижен на пътя на пламтящите стъпки, които се задаваха със страшна бързина. Струя горещ въздух, напоен с вонята на изгорял керосин, го блъсна в лицето в мига, в който една огнена стъпка се появи на педя от краката му. Две червени зеници пламнаха в мрака като нажежено желязо и Бен почувства как една огнена лапа сграбчи дясната му ръка като клещи. Само за миг тя прогори ръкава на ризата му и опърли кожата му.

— Още не е дошло време да се срещнем — прошепна глух, металически глас. — Махни се от пътя ми.

Преди Бен да успее да реагира, желязната лапа го блъсна силно настрана и го събори на пода. Момчето падна на хълбок и опипа ранената си ръка. Тогава зърна едно ослепително видение, което слизаше по витата стълба и пътьом я унищожаваше.

Ужасените писъци на Шиър от долния етаж дадоха на Бен сили да стане отново на крака. Той изтича до стълбището, от което бе останал само скелет от метални пръчки, обвити в пламъци. Виждайки, че стъпалата са изчезнали, момчето скочи в шахтата. Удари се в мозайката на долния етаж с цялото си тяло и вълна от болка заля обгорената му ръка.

— Бен! — викаше Шиър. — Помогни ми!

Бен вдигна очи: по пода, обсипан с ярки звезди, нещо влачеше сестра му, обвита в полупрозрачен пашкул от пламъци, сякаш бе какавида на някаква пъклена пеперуда. Той скочи на крака и хукна след нея, като следваше дирята на нейния похитител към задната част на къщата и същевременно се опитваше да избегне свирепите удари на стотиците книги от кръглата библиотека — те се бяха разхвърчали от рафтовете и падаха в пламъци, сипейки дъжд от горящи страници. Един удар го събори отново. Бен падна по лице и си удари главата.

Зрението му полека се замъгли, но все пак успя да види как огненият гост спря и се обърна да го погледне. Шиър пищеше от паника, но Бен вече не чуваше виковете й. Той се повлече с мъка по покрития с жарава под, като се бореше с внезапно обзелата го сънливост, която го караше да се предаде. Жестока кучешка усмивка се появи пред него и в размазаното като акварел петно замъглените му очи познаха мъжа, когото бе видял в локомотива на призрачния влак, прекосил нощта. Джавахал.

— Когато си готов, потърси ме — прошепна огненият дух. — Вече знаеш къде съм…

Миг по-късно Джавахал сграбчи Шиър отново и премина заедно с нея през задната стена на къщата, сякаш бе просто димна завеса. Преди да изгуби съзнание, Бен чу ехото от отдалечаващия се влак.

* * *

— Вече идва на себе си — промълви един глас на стотици километри разстояние.

Бен се опита да фокусира неясните петна, които се движеха пред лицето му, и не след дълго взе да различава познати черти. Нечии ръце го повдигнаха внимателно и подложиха някакъв мек предмет под главата му. Момчето премигна няколко пъти. Очите на Иън, зачервени и отчаяни, го гледаха тревожно. До него стояха Сет и Рошан.

— Бен, чуваш ли ни? — попита Сет, който изглеждаше така, сякаш не беше спал цяла седмица.

Бен изведнъж си спомни всичко и понечи да се изправи рязко. Ръцете на трите момчета го върнаха отново в легнало положение.

— Къде е Шиър? — успя да изрече той.

Иън, Сет и Рошан се спогледаха мрачно.

— Не е тук, Бен — отвърна най-сетне Иън.

Бен се почувства така, сякаш небето се сгромоляса върху него, и затвори очи.

— Какво се случи? — попита след малко с по-спокоен тон.

— Събудих се преди вас — обясни Иън — и реших да изляза да потърся нещо за ядене. По пътя срещнах Сет, който идваше насам. На връщане видяхме, че всички прозорци са затворени и отвътре излиза дим. Дотичахме веднага и те намерихме в несвяст. Шиър вече я нямаше.

— Джавахал я отвлече.

Иън и Сет се спогледаха крадешком.

— Какво става? Какво успя да научиш?

Сет прокара ръце през гъстата си коса, отмахвайки я от челото. Очите му го издаваха.

— Не съм сигурен, че този Джавахал съществува, Бен — заяви той. — Мисля, че Ариами ни излъга.

— Какво говориш? Защо ще ни лъже?

Сет изложи накратко какво бяха открили в Индийския музей заедно с Де Росио и обясни, че името на Джавахал не фигурираше никъде в цялата документация, свързана с процеса. Единственото изключение бе писмото, адресирано до инженера и подписано от полковник Луелин, който бе потулил цялата работа по неизвестни причини. Бен изслуша скептично тези разкрития.

— Това не доказва нищо — възрази той. — Джавахал е бил осъден и изпратен в затвора. Избягал е преди шестнайсет години и тогава са започнали престъпленията му.

Сет въздъхна, клатейки глава.

— Отидох до затвора Кързън Форт, Бен — тъжно рече той. — Преди шестнайсет години не е имало никакво бягство и никакъв пожар. Сградата е изгоряла през 1857 г. Джавахал не би могъл да излежава присъда, нито да избяга от затвор, който е престанал да съществува десетилетия преди съдебния му процес. Процес, в който той дори не се споменава. Тук нищо не се връзва.

Бен го гледаше слисан.

— Тя ни излъга, Бен — рече Сет. — Баба ти ни излъга.

— Къде е тя сега?

— Майкъл отиде да я търси — каза Иън. — Когато я намери, ще я доведе тук.

— А къде са останалите?

Рошан погледна нерешително към Иън, който кимна със сериозно изражение.

— Кажи му — рече той.

* * *

Майкъл се спря да погледа вечерната мъгла, която пълзеше над източния бряг на Хугли. Стотици фигури, частично покрити с износени бели одежди, се потапяха в реката и глъчката от гласовете им се губеше в ромоленето на водите. Шумът от гълъбите, които пляскаха с криле, издигайки се над джунглата от дворци и обезцветени куполи край сияйната повърхност на Хугли, навяваше мисълта за една мрачна Венеция.

— Мен ли търсиш? — попита старата жена, която седеше на няколко метра от него със забулено лице.

Майкъл я погледна и тя повдигна воала си. Дълбоките, тъжни очи на Ариами Бозе изглеждаха помръкнали на вечерната светлина.

— Нямаме много време, госпожо — каза момчето. — Вече не.

Ариами кимна и бавно се изправи. Майкъл й предложи ръката си и двамата закрачиха под прикритието на падащия здрач към къщата на инженера Чандра Чатърджи.

* * *

Петимата приятели се скупчиха безмълвно около Ариами Бозе. Изчакаха търпеливо възрастната жена да се настани удобно и да намери подходящия момент, за да погаси дълга, с който се бе обременила, скривайки истината от тях. Никой не дръзна да заговори преди нея. Тревожното нетърпение, което ги гризеше отвътре, се превърна в странно спокойствие при мисълта, че тайната, която старата дама бе пазила така ревниво, можеше да се окаже непреодолимо предизвикателство.

Ариами огледа лицата на юношите с дълбока тъга и направи блед опит да се усмихне. Накрая сведе очи, въздъхна леко и заговори, разглеждайки дланите на малките си нервни ръце. Този път обаче в гласа й нямаше и следа от онази авторитетност и решителност, която бяха свикнали да очакват от нея. На финалната отсечка от пътя страхът бе подкопал силния й дух и сега тя бе просто една крехка и смъртно уплашена старица; дете, което бе живяло прекалено дълго.

* * *

— Преди да започна, нека кажа, че ако съм лъгала през живота си — а в много случаи съм се виждала принудена да го сторя, — то винаги е било, за да предпазя някого. Ако ви излъгах, то бе поради убеждението, че така ще предпазя теб, Бен, и сестра ти Шиър от нещо, което би могло да ви навреди повече от козните на един полудял престъпник. Никой не знае колко съм страдала от това, че трябваше сама да нося такова бреме още от деня на раждането ви. Всичко, което ще ви разкажа сега, ще е самата истина, поне доколкото ми е известна. Слушайте внимателно всяка моя дума и не се съмнявайте в нея, въпреки че нищо не е тъй ужасно и трудно за вярване като голите и неукрасени факти.

Сякаш са минали години, откакто ви разказах историята на дъщеря ми Килиан. Говорих ви за нея, за удивителната й лъчезарност и за това, че измежду всичките си кандидати тя избра за съпруг един мъж със скромно потекло и голям талант — млад инженер с многообещаващо бъдеще. Той обаче още от детството си носеше тежък товар на плещите си — една тайна, която щеше да погуби и него, и мнозина други. И макар че може да ви се стори парадоксално, позволете да започна този разказ от края, а не от началото, за да доизясня разкритията, които така прозорливо направихте.

Чандра Чатърджи беше вечният мечтател — човек, отдаден на идеала си за по-добро и по-справедливо бъдеще за хората, които виждаше да умират от мизерия по улиците на този град. А в това време зад стените на разкошните си домове онези, които той смяташе за нашественици и експлоататори на природните богатства на народа ни, забогатяваха все повече и живееха безгрижно за сметка на милионите души, обречени на нищета в голямото сиропиталище без покрив, което е Индия.

Мечтата му бе да даде средство за прогрес и обогатяване на тази нация, защото вярваше, че чрез него тя постепенно ще се отърси от гнета на британската корона; средство, което да отвори нови пътища между градовете, да завладее нови територии и да осигури бъдеще на индийските семейства. Мечтаеше за едно изобретение от желязо и огън: железницата. За Чандра железопътните линии бяха артериите, които щяха да разнесат новата кръв на прогреса из тази земя; за тях той проектира едно сърце, от което щеше да избликне нужната енергия: това бе неговият шедьовър, гарата Джитърс Гейт.

Но линията, която отделя мечтите от кошмарите, е тънка като косъм и не след дълго сенките от миналото се завърнаха, за да вземат своята дан. Един високопоставен служител на британската армия, полковник Артър Луелин, бе осъществил главоломна кариера благодарение на „подвизите“ си — кланетата на невинни хора, деца и старци, невъоръжени мъже и уплашени жени из градовете и селата на целия Бенгалски полуостров. Където и да пристигнеше посланието за мир и обединение на нова Индия, там не след дълго се появяваха и неговите пушки и байонети. Даровит човек с голямо бъдеще, както гордо оповестяваха началниците му. Убиец, прикриващ се зад знамето на короната и мощта на войските й. Един от многото.

На Луелин не му трябваше много време, за да забележи таланта на Чандра и без особени проблеми да опише черен кръг около него, замразявайки всичките му проекти. За броени седмици всички врати в Калкута и в цялата провинция се затвориха за него. Естествено, всички освен вратата на Луелин. Той предложи на Чандра да изпълни редица проекти за армията — мостове, железопътни линии… Тези предложения до едно бяха отхвърлени от баща ти, който предпочиташе да се издържа с мизерните суми, които получаваше от някои бомбайски издатели в замяна на ръкописите си. С течение на времето примката на Луелин се разхлаби и Чандра се върна към работата над своя шедьовър.

Ала след няколко години гневът на полковника се разпали отново. Кариерата му залязваше и Бенгалския леопард, както го наричаха, спешно се нуждаеше от неочакван инцидент, от кървава баня, с която да възобнови интереса на лондонските власти към подвизите си и да възстанови репутацията си. Решението му беше ясно: да притисне Чандра, но този път с други средства.

Години наред Луелин бе проучвал инженера и копоите му в крайна сметка надушиха дирята на престъпленията, свързани с Джавахал. Полковникът извади случая на бял свят и нещата почти стигнаха до съд по времето, когато Чандра беше изцяло обвързан с проекта на Джитърс Гейт. Тогава Луелин се намеси и потули скандала, но заплаши, че ще разгласи истината, ако баща ти не създаде за него едно ново оръжие, смъртоносен инструмент за потисничество, който да сложи край на метежите на пацифистите и поддръжниците на независимостта. Инженерът бе принуден да отстъпи. Така се роди Огнената птица — машина, която можеше само за секунди да превърне някой град или село в море от пламъци.

Чандра разработваше паралелно проектите за железницата и за Огнената птица под постоянен натиск от страна на Луелин. Алчността на последния — ведно с недоверието, което бе започнал да буди сред началниците си — заплашваше да го компрометира. Навремето смятан от всички за спокоен, хладнокръвен и изпълнителен, сега той се проявяваше като неуравновесен маниак, чиято жажда за успех и признание ден след ден намаляваше шансовете му за оцеляване.

Чандра разбра, че сгромолясването на Луелин е само въпрос на време, и се впусна в опасна игра. Накара го да повярва, че ще му предаде готовия проект предсрочно. Но това само изостри напрежението на полковника и унищожи и малкото здрав разум, който му бе останал.

През 1915 г., година преди откриването на гарата Джитърс Гейт и линията, която тръгваше от нея, Луелин нареди избиването на невъоръжена тълпа без никакво основание и бе изхвърлен от британската армия със скандал, който стигна чак до Камарата на общините. Звездата му никога вече нямаше да изгрее.

Именно тогава се развихри лудостта му. Той събра група офицери, които му бяха предани и също като него бяха лишени от чин и заплашени да се простят с кариерата си. С тази банда касапи организира зловещ военизиран отряд, който действаше нелегално. Всички ходеха гротескно издокарани със старите си униформи и ордени и се събираха в някогашната резиденция на Луелин, за да поддържат измислицата, че са тайно елитно подразделение и твърде скоро ще прогонят от постовете им онези, които бяха подписали техните заповеди за уволнение. Излишно е да се каже, че Луелин никога не призна, че е бил понижен и уволнен. И той, и съмишлениците му представяха версията, че сами са подали оставка, за да основат ново военно формирование.

Скоро след това баща ти получи заплахи, че и той, и бременната му съпруга ще бъдат убити, ако не предаде Огнената птица. Тъй като проектът беше секретен, Чандра трябваше да пипа много внимателно. Ако потърсеше помощ от армията, миналото му постепенно щеше да излезе наяве. Не му оставаше друго, освен да се спогоди с Луелин и хората му.

В тази напрегната обстановка два дни преди планираното откриване на Джитърс Гейт — а не след това, както ви казах оня път — Килиан роди близнаци. Момченце и момиченце. Това бяхте ти, Бен, и сестра ти Шиър.

За тържественото откриване на гарата бе предвидено едно символично пътуване. Първият влак щеше да превози 365 сирачета — по едно за всеки ден от годината — от Калкута до сиропиталищата в Бомбай. Чандра предложи на Луелин и хората му следното: да натовари Огнената птица на влака и да уреди едно спиране по технически причини в околностите на Бишнупур^[4] на около сто и петдесет километра след гарата, за да могат войниците да разтоварят съоръжението и да го отнесат. Луелин прие. Чандра си бе наумил да обезвреди машината и да се отърве от полковника и хората му още преди свирката на влака да е изсвирила. Но Луелин тайно хранеше подозрения към договорката и затова нареди на хората си да отидат на гарата по-рано.

Баща ти се беше уговорил да се срещне с военните на Джитърс Гейт — истински лабиринт, в който само той се ориентираше. Под претекст, че ще им покаже Огнената птица, ги вкара в тунелите, но Луелин, който подозираше нещо подобно, беше взел предпазни мерки; преди да отиде на срещата с инженера, той отвлече майка ви и вас заедно с нея. Тъкмо когато Чандра се готвеше да премахне своите изнудвачи, полковникът му разкри, че вие двамата и майка ви сте в негови ръце и заплаши да ви убие, ако не получи Огнената птица. Зет ми нямаше друг избор, освен да се предаде. Това обаче не бе достатъчно за Луелин. Той накара хората си да оковат баща ти към локомотива, така че влакът да го нареже на парчета при потеглянето си, и пред очите му хладнокръвно заби нож в гърлото на Килиан. После я окачи на едно въже, провесено от централния свод на гарата, и остави кръвта й бавно да изтече. Преди това се закани, че ще остави теб и Шиър в тунелите, за да ви изядат плъховете.

След като прикова Чандра към локомотива, Луелин нареди на хората си да пуснат влака в ход и да отнесат Огнената птица оттам. Междувременно той смяташе да скрие бебетата в един тунел, където никой не би могъл да ги намери. Ала сметките му излязоха криви. Надценявайки хитростта си, глупакът Луелин бе решил, че Чандра Чатърджи ще даде просто така поразяващо оръдие като Огнената птица в ръцете на убиец като него. Чандра обаче бе предвидил всичко до най-малката подробност и бе снабдил устройството с таен часовников механизъм, който само той познаваше. Механизъм, който щеше да освободи цялата разрушителна мощ на машината само секунди след като някой друг освен него би се опитал да я задейства.

Когато се качи на влака заедно с кохортата си главорези, полковникът си бе наумил да унищожи гарата като прощален жест и прелюдия към отмъщението, на което смяташе да подложи града, щом овладееше смъртоносното изобретение. Така огънят щеше да заличи делото на Чандра и да затрие множеството, събрало се за тържественото откриване. Ала щом задейства Огнената птица, Луелин подписа смъртната присъда на всички, които се намираха във влака, включително и своята. Пет минути по-късно на гарата се отприщи пъклена стихия, която отнесе със себе си телата и душите на невинни и виновни без разлика.

Навярно се питате защо ви излъгах за затвора, където уж бил лежал Джавахал, и защо неговото име не се споменава никъде в протоколите. Преди да продължа, искам да подчертая най-важното — каквото и да чуете за него, Чандра беше велик човек. Човек, който обичаше съпругата си и щеше да обича и децата си, ако бе имал тази възможност. А сега чуйте истината до края…

Когато баща ти бил млад и се разболял от треска, не се озовал в някаква колиба край реката, където едно момче се грижело за него до оздравяването му, както ви казах предния път. Той бил отгледан в едно заведение на име Грант Хаус, което все още съществува в Южна Калкута. Вие сте твърде млади, за да сте чували това име, но навремето то беше печално известно. Вашият баща попаднал в Грант Хаус, след като станал свидетел на нещо ужасно, когато бил едва шестгодишен. Неговата майка — болна жена, която изкарвала прехраната си, като продавала тялото си срещу мизерни подаяния — се запалила пред очите му, принасяйки се в жертва на богинята Кали. Грант Хаус, където израснал Чандра, беше болнично заведение — онова, което бихте нарекли лудница…

Прекарал години затворен на това място, без други родители или приятели освен хората, живеещи в делириум и страдание. Хора, които твърдели, че са демони, богове или ангели, за да забравят името си още на следващия ден. Когато навършил нужната възраст, за да излезе оттам, Чандра не познавал друго детство освен най-безпросветната мизерия и ужас, които човек би могъл да види в Калкута.

Излишно е да ви казвам, че никога не е имало някакъв зловещ приятел, който да е отговорен за онези престъпления. Единствената сянка в живота на баща ви беше тази на паразита, внедрил се в ума му. Беше извършил престъпленията със собствените си ръце, а угризенията и срамът го преследваха като проклятие.

Единствено добрината и лъчезарната природа на Килиан го изцелиха и му позволиха да вземе съдбата си в свои ръце. Редом с нея той написа книгите, за които сте чували, проектира съоръженията, които го обезсмъртиха, и прогони призрака на своя двойник. Но човешката алчност не пожела да му даде шанс и онова, което можеше да бъде един щастлив и процъфтяващ живот, потъна отново в мрака. Този път завинаги.

В нощта, когато Лахаважд Чандра Чатърджи видя как убиха съпругата му, страшните години на детството му се върнаха и го нападнаха като хрътки, низвергнаха го отново в неговия личен ад. Беше построил новия си живот върху пиедестал, който бе разрушен пред очите му. И докато пламъците го поглъщаха, умря с убеждението, че е единственият виновник за тази трагедия и заслужава да бъде наказан.

Ето защо, когато Луелин запали Огнената птица и пламъците заляха тунелите и гарата, една черна сянка в душата на Чандра се закле да се върне след смъртта му. Да се върне като огнен ангел. Ангел разрушител и отмъстител. Ангел, който да въплъти тъмната страна на личността му. И тъй, вас не ви преследва някакъв убиец, нито дори човек. Преследва ви дух, призрак. Или, ако щете, демон.

Баща ти много обичаше главоблъсканиците. Ти ми разказа за онази рисунка, на която вашият приятел Майкъл ви е изобразил отразени в едно езеро. Върху водната повърхност лицата ви се явяват обърнати. Сякаш пророчески дух е напътствал ръката на Майкъл. Ако напишете на рисунката името, което Чандра е получил от майка си при раждането — Лахаважд, отражението в езерото ще ви върне друга дума — Джавахал.

От онзи ден насетне изтерзаният дух на Джавахал е свързан с пъклената машина, създадена от него — машина, която в смъртния му час му е дала вечен живот като призрак на мрака. Той и Огнената птица са едно цяло. Това е неговото проклятие: неразривният съюз между гневен дух и машина за унищожение. Една огнена душа, пленена в пещта на горящия влак. Сега тази душа се нуждае от нов дом.

Затова ви търси Джавахал — щом достигнете зрелост, неговият дух ще поиска да вземе едно от децата му, за да продължи да живее, да се засели в тялото му и така да разпростре мощта си до света на живите. Само единият от вас може да оцелее. Другият, чиято душа не е обладана от призрака, трябва да умре, за да може Джавахал да живее. Преди шестнайсет години той се закле, че ще ви намери и ще ви направи свои, а винаги е изпълнявал обещанията си — и в земния си живот, и след него. Знайте, че докато ви разказвам тези неща, Джавахал вече е избрал едно от децата си, което ще приюти прокълнатата му душа. Но само той знае кое от двете.

Провидението ви даде шанс, когато преди шестнайсет години лейтенант Пийк влезе в лабиринта от тунели на Джитърс Гейт и откри безжизненото тяло на Килиан, увиснало в пустотата над собствената й пролята кръв. Вашият плач достигна до ушите му и лейтенантът, овладявайки скръбта си, ви намери и ви изтръгна от ръцете на духа на баща ви. Но не можа да стигне много далече. Стъпките му го доведоха до моята врата; той ви предаде на мен и побягна отново.

Когато някой ден се наложи да разкажеш тази история на сестра си Шиър, никога, никога не забравяй, че духът отмъстител, пръкнал се от пламъците на Джитърс Гейт и убил лейтенант Пийк, който се опитваше да ви спаси, не е твоят баща. Чандра Чатърджи загина в пожара сред невинните души на дечицата. Онзи, който се завърна от ада, за да унищожи себе си, плода на брака си и делото си, е просто един призрак. Дух, разяждан от озлоблението, ненавистта и ужаса, които хората са посели в сърцето му. Това е истината и нищо и никой не би могъл да я промени.

Ако има Бог — или стотици богове, — дано ми простят за вредата, която може да съм ви нанесла, като ви разказах точно какво се случи…

 

 

Какво мога да кажа? С какви думи да опиша тъгата, която прочетох в очите на Бен, моя най-добър приятел, в онази майска вечер? Разравянето на миналото ни бе разкрило един жесток урок: че в книгата на живота е най-добре да не разгръщаш страниците назад; че животът е път, по който не можем да избираме сами съдбата си, в която и посока да поемем. Корабът, който трябваше да ме отнесе надалече, отплаваше на следващия ден; искаше ми се вече да се намирах на борда му. В сърцето ми малодушието се смесваше с мъката, която изпитвах за моя приятел, и с горчивия вкус на истината.

Всички изслушахме мълчаливо разказа на Ариами и никой не посмя да я попита нещо, въпреки че стотици въпроси бушуваха в умовете ни. Знаехме, че в крайна сметка всички линии на съдбата ни се събираха на едно място: неизбежната среща, която ни очакваше в сенките на Джитърс Гейт, щом паднеше нощта.

Когато излязохме навън, последните слънчеви лъчи образуваха алена лента, опъната върху тъмносините облаци на бенгалското небе. Лек дъждец овлажни лицата ни, когато поехме по разклонението, което водеше от задния двор на къщата на Лахаважд Чандра Чатърджи до голямата гара на отсрещния бряг на Хугли, пресичайки западните райони на Черния град.

Спомням си, че малко преди да минем по металния мост, който водеше право в зейналата паст на Джитърс Гейт, Бен със сълзи на очи ни накара да обещаем, че никога и при никакви обстоятелства няма да разгласим чутото нея вечер. Закле се, че ако някога научи, че някой от нас е разкрил на Шиър истината за баща й, за онзи илюзорен образ, който я бе крепил от детството й насам, то тогава той, Бен, щял да убие издайника със собствените си ръце. Всички обещахме да запазим тайната.

Оставаше само едно нещо, което да завърши нашата история: войната…