Карлос Руис Сафон
Среднощният дворец (5)

Градът на дворците

В маранята на онзи горещ и влажен майски ден релефите и водоливниците по фасадата на тайното скривалище на обществото „Чоубар“ приличаха на восъчни фигури, изсечени с нож от незнайни ръце. Слънцето се бе скрило зад тежка пелена от пепелявосиви облаци, а от река Хугли се издигаше душна мъгла, която изпълваше улиците на Черния град като смъртоносни изпарения от отровно блато.

Бен и Шиър разговаряха зад две срутени колони в централния салон на старото имение, докато останалите чакаха на десетина метра от тях, като навремени им хвърляха крадешком подозрителни погледи.

— Не зная дали постъпих правилно, като скрих това от моите приятели — призна момчето. — Зная, че ще ми се разсърдят, пък и е против принципите на обществото „Чоубар“, но ако има дори далечна вероятност да ме преследва някакъв убиец — нещо, в което се съмнявам, — нямам намерение да ги замесвам в тази работа. Не искам да забърквам и теб, Шиър. Не мога да си представя какво общо има баба ти с всичко това и докато не открия каква е връзката, най-добре ще е тайната да си остане между нас.

Шиър кимна. Смущаваше я мисълта, че тайната, която двамата споделяха, по някакъв начин заставаше между Бен и другарите му, но същевременно си даваше сметка, че нещата можеха да се окажат по-сериозни от очакваното и се радваше, че тази връзка я сближава с него.

— И аз трябва да ти призная нещо, Бен — поде тя. — Тази сутрин, когато дойдох да се сбогувам с вас, не ми изглеждаше важно, но сега нещата са се променили. Снощи, докато се връщахме в къщата, където сме отседнали, баба ме накара да се закълна, че никога вече няма да разговарям с теб. Каза, че трябва да те забравя и че ако се опитвам да се сближа с теб, това може да завърши трагично.

Бен въздъхна, поразен от бързината, с която се увеличаваше пороят от неясни заплахи, свързани с неговата особа. Всички — освен него — като че ли знаеха някаква страшна тайна, която го превръщаше в белязана карта, носител на нещастия. Първоначалното му недоверие бе преминало в безпокойство, а накрая и в открито раздразнение от цялата секретност.

— Какво обяснение ти даде баба ти за тези думи? — попита той. — Снощи ме видя за пръв път и не мисля, че поведението ми й е дало основание да разправя такива нелепици.

— Според мен това няма нищо общо с поведението ти — отвърна Шиър. — Тя беше уплашена от нещо. Нямаше гняв в думите й, само страх.

— Е, ще трябва да изнамерим нещо друго освен страха, ако искаме да разберем какво става. Още сега ще отидем да се срещнем с нея.

Момчето се отправи към мястото, където чакаха останалите членове на обществото „Чоубар“. Лицата им издаваха, че са разисквали темата и са стигнали до някакво решение. Бен се досещаше кой ще бъде изразителят на неизбежния протест. Всички погледи се обърнаха към Иън, който подбели очи и въздъхна.

— Иън има нещо да ти каже — заяви Изабел. — От името на всички ни.

Бен се обърна с усмивка към приятелите си.

— Слушам.

— И тъй — подхвана Иън, — същината на онова, което искаме да ти кажем…

— Не го усуквай, Иън — намеси се Сет.

Момчето се извърна с цялата сдържана ярост, която флегматичната му природа позволяваше.

— Щом сте избрали мен за говорител, ще говоря както си искам. Ясно ли е?

Никой не дръзна да възрази и Иън се върна към задачата си.

— Мисълта ми беше следната: в общи линии смятаме, че нещо в цялата работа не се връзва. Ти ни каза, че господин Картър ти е разправил за някакъв престъпник, който се навъртал около сиропиталището и го нападнал. Престъпник, когото никой не е виждал, а от твоите обяснения изобщо не можем да проумеем мотивите му. Също така не разбираме защо господин Картър пожела да говори изрично с теб или защо ти разговаря с Банким, а не сподели с нас за какво. Сигурно си имаш причини да пазиш това в тайна и да го споделиш само с Шиър, или поне си мислиш, че имаш. Но, честно казано, ако зачиташ нашето общество и целите му, трябва да ни се довериш и да не криеш нищо от нас.

Бен се замисли над думите на Иън и обходи с поглед лицата на приятелите си, които кимаха в знак на съгласие.

— Ако съм скрил нещо, то е само защото мисля, че в противен случай бих могъл да изложа живота ви на опасност — обясни Бен.

— Основният принцип на това общество е да си помагаме при всякакви обстоятелства, а не просто да се развличаме с истории за призраци и да си плюем на петите при първия сигнал за тревога — възрази Сет сърдито.

— Това е сериозен клуб, а не някакъв дамски оркестър — добави Сирадж.

Изабел го плесна по тила.

— Ти да мълчиш! — скастри го тя.

— Добре — отстъпи Бен. — Един за всички и всички за един. Това ли искате? Тримата мускетари?

Един по един, всички кимнаха бавно, без да свалят очи от него.

— Тъй да бъде. Ще ви кажа всичко, което знам, а то не е много — рече Бен.

През следващите десет минути обществото „Чоубар“ чу пълната версия на неговия разказ, включително разговора с Банким и опасенията на бабата на Шиър. След това дойде ред на въпросите.

— Някой някога да е чувал за тоя Джавахал? — попита Сет. — Сирадж?

Енциклопедистът категорично отрече да е чувал нещо.

— Възможно ли е господин Картър да е имал някаква работа с такъв тип? Дали пък няма да се намери нещо в архивите му? — рече Изабел.

— Можем да проверим — отвърна Иън. — Засега най-важното е да поговорим с баба ти, Шиър, и да разплетем тази бъркотия.

— Съгласен съм — каза Рошан. — Да отидем да се видим с нея и после ще начертаем план за действие.

— Някакви възражения срещу предложението на Рошан? — попита Иън.

Единодушно „не“ отекна сред порутените стени на Среднощния дворец.

— Добре, да вървим.

— Момент — обади се Майкъл.

Приятелите се обърнаха да изслушат вечно мълчаливия виртуоз на молива, който пресъздаваше в образи историята на обществото „Чоубар“.

— Не ти ли хрумна, че всичко това може да има връзка със случката, която ни разказа тази сутрин, Бен? — попита Майкъл.

Бен преглътна на сухо. От половин час си задаваше същия въпрос, но не можеше да открие някакво свързващо звено между двете събития.

— Аз лично не виждам връзка, Майкъл — рече Сет.

Останалите се замислиха над въпроса, но никой не изглеждаше склонен да оспори мнението на Сет.

— И аз не мисля, че има връзка — съгласи се най-сетне Бен. — Вероятно просто съм сънувал.

Майкъл го погледна право в очите — нещо, което почти никога не правеше — и му подаде една малка рисунка. Бен я разгледа и видя силуета на влак, който пресичаше пуста равнина, осеяна тук-там с колиби и бараки. Теглеше го величествен локомотив, завършващ с клин и увенчан с високи комини, които бълваха пара и дим в едно покрито с черни звезди небе. Влакът бе обвит в пламъци и през прозорчетата на вагоните надничаха стотици призрачни лица; протегнали ръце, пътниците пищяха сред огнената стихия. Майкъл бе пресътворил на хартия описанието на Бен с абсолютна достоверност. Бен усети, че го побиват тръпки.

— Не те разбирам, Майкъл — промълви той. — Накъде биеш с това?

Шиър се приближи до тях и лицето й пребледня, когато разгледа рисунката и осъзна връзката, която Майкъл бе открил между видението на Бен и произшествието в „Св. Патрик“.

— Огънят — тихо рече тя. — Това е огънят.

* * *

Жилището на Ариами Бозе бе стояло затворено години наред, но призракът на хиляди спомени, затворени между стените му, все още изпълваше този дом, обитаван само от книги и картини.

По пътя натам всички единодушно решиха, че най-разумно ще е Шиър първа да влезе в къщата, за да разправи на баба си какво се е случило и да й предаде желанието на приятелите да разговарят с нея. След като това предложение бе прието, членовете на обществото „Чоубар“ прецениха, че трябва да ограничат броя на представителите си на срещата с възрастната жена. Гледката на седем непознати юноши едва ли щеше да я подтикне към откровения. Освен Шиър и Бен, само Иън бе избран да присъства на разговора. Той отново прие да действа като посланик от името на клуба, макар да подозираше, че честотата, с която му отреждаха тази роля, бе свързана не толкова с доверието на приятелите му в неговата находчивост и сдържаност, колкото с безобидната му външност, която лесно печелеше одобрението на възрастните и на разни официални служители. И тъй, след като минаха по улиците на Черния град и почакаха няколко минути в обраслия като джунгла двор на Ариами Бозе, Иън и Бен влязоха в къщата по сигнал на Шиър, докато останалите чакаха завръщането им.

Момичето ги отведе в стая, оскъдно осветена от дузина свещи, пъхнати в стъклени съдинки с вода. Капки разтопен восък образуваха причудливи цветчета около свещите и приглушаваха яркостта на пламъците. Тримата приятели седнаха пред старицата, която ги наблюдаваше мълчаливо от креслото си, и плъзнаха погледи по покритите с драперии стени на сумрачната стая и рафтовете, погребани под дългогодишен слой прах.

Ариами изчака да обърнат очи към нея и се приведе към тях с поверително изражение.

— Моята внучка ми разказа какво се е случило — рече тя. — Не мога да кажа, че съм изненадана. Години наред съм живяла със страха, че ще се случи нещо подобно, макар и съвсем да не подозирах, че ще е точно по този начин. Преди всичко трябва да знаете, че това, което сте видели днес, е само началото. След като ме изслушате, ще трябва да решите дали ще го оставите да следва своя ход, или ще го предотвратите. Аз съм вече стара и не ми достигат смелост и енергия, за да се боря със сили, които са много по-могъщи от мен и които с всеки изминал ден все по-трудно проумявам.

Шиър взе сбръчканата ръка на баба си и леко я погали. Иън забеляза, че Бен си гризе ноктите, и дискретно го побутна с лакът.

— Едно време вярвах, че нищо не е по-силно от любовта. И любовта наистина притежава сила, но тя бледнее в сравнение с огъня на омразата — започна Ариами. — Зная, че тези откровения не са най-уместният подарък за шестнайсетия ви рожден ден; обикновено на младите им е позволено да живеят много по-дълго време в блажено неведение за истинската природа на света, но се боя, че вие няма да имате тази съмнителна привилегия. Зная също така, че ще се усъмните в думите и мненията ми просто защото идват от устата на една старица. През годините се научих да разпознавам този поглед в очите на собствената ми внучка. Факт е, че нищо не е по-трудно за вярване от истината, а лъжите имат примамлива сила. Колкото по-голяма е лъжата, толкова е по-изкусителна. Това е един от законите на живота и вие ще трябва да намерите подходящия баланс по собствена преценка. След всичко това нека да добавя, че старицата пред вас не е трупала само години, тя е натрупала и истории; а най-тъжна и страшна от тях е тази, която ще ви разкаже сега. История, в която и вие сте участвали, без да го знаете — до днес…

* * *

— Някога и аз бях млада и правех всичко, което се очаква от младите — да се задомят, да създадат деца, да натрупат дългове, да се разочароват и да се откажат от мечтите и идеалите, които са се клели да следват вечно. С една дума — да остареят. Все пак съдбата беше щедра към мен, или поне така ми се струваше в началото: свързах живота си с мъж, за когото най-доброто и най-лошото, което мога да кажа, е, че беше добър човек. Защо да лъжа — не беше голям хубавец. Спомням си, че когато идваше у дома, сестрите ми тайничко се подсмиваха. Беше доста непохватен, плах и изглеждаше така, сякаш през последните десет години от живота си не бе напускал библиотеката — накъсо, не беше това, за което би мечтало момиче на твоята възраст, Шиър.

Моят ухажор работеше като учител в едно държавно училище в Южна Калкута. Заплатата му беше мизерна и облеклото му напълно й съответстваше. Всяка събота идваше да ме изведе, облечен с един и същ костюм — единствения, който имаше, — запазен за училищни събрания и за нашите срещи. Чак след шест години можа да си купи друг, но костюмите бездруго не му стояха добре — нямаше подходяща фигура.

Двете ми сестри се омъжиха за зализани красавци, които се отнасяха презрително към дядо ти и зад гърба му ми хвърляха знойни погледи, които явно трябваше да тълкувам като покана да се порадвам на истински мъж, па макар и за кратко.

След години двамата лентяи изпаднаха дотам, че да разчитат на издръжката и благоволението на моя съпруг, но това е друга история. Въпреки че бе прозрял същността на тези пиявици, защото умееше да чете в душата на всеки, с когото общуваше, той не им отказа подкрепата си и се преструваше, че е забравил как го бяха подигравали и пренебрегвали на младини. Аз не бих им помагала, но моят мъж, както вече казах, беше добър човек. Може би прекалено добър.

За жалост здравето му беше крехко и той бързо ме напусна — само година след раждането на единствената ни дъщеря Килиан. Трябваше да я отгледам сама и да се опитам да я науча на всичко, което баща й би искал тя да знае. Килиан бе светлината, която озаряваше живота ми след смъртта на дядо ти. От него бе наследила благия нрав и дарбата да чете в сърцата на хората. Но, за разлика от неговата непохватност и плахост, тя излъчваше сияние и изящество. Красотата й се проявяваше в жестовете, в гласа, в движенията. Когато беше дете, думите й запленяваха гостите ни и хората по улиците като вълшебен чар. Спомням си как омайваше търговците на базара, когато бе едва десетгодишна — гледах я и си мислех, че това дете е като лебед, изплувал от водите на спомена за грозното и тромаво пате, което беше моят мъж. Неговият дух живееше в нея, в най-незначителните й жестове и в начина, по който понякога наблюдаваше безмълвно минувачите от верандата на този дом, а после ме поглеждаше, сериозна до немай-къде, и ме питаше защо има толкова много нещастни хора на тоя свят.

Скоро всички от Черния град започнаха да я назовават с прякора, който й бе дал един бомбайски фотограф: Сияйната принцеса. И не след дълго заприиждаха кандидат-принцове, пръкнали се от къде ли не. Това бяха прекрасни времена; тогава тя споделяше с мен нелепите признания на нагиздените си ухажори, ужасните стихотворения, които й пишеха, и всевъзможни смешни случки, които — ако ситуацията се бе проточила твърде дълго — щяха да ни накарат да повярваме, че всички младежи в този град са отчайващи празноглавци. Ала ето че на сцената се появи някой, който щеше да промени всичко: твоят баща, Шиър, най-интелигентният и най-странният мъж, когото някога съм срещала.

В онези години, както и днес, почти всички бракове се уреждаха между семействата като обикновена търговска спогодба, в която желанията на бъдещите съпрузи не играеха никаква роля. Повечето традиции са всъщност недъзите на едно общество. Но аз през целия си живот се бях заричала, че дойде ли денят, в който Килиан ще се задоми, тя ще вземе мъжа, когото си е избрала по своя воля.

Когато баща ти се появи на прага на дома ми, изглеждаше пълна противоположност на дузините наперени досадници, които неспирно се навъртаха край майка ти. Говореше малко, но речеше ли да отвори уста, думите му бяха остри като нож и пресичаха всяко желание за отговор. Беше учтив и стига да пожелаеше, проявяваше странен чар, който покоряваше бавно, но сигурно. При все това той винаги се държеше хладно и сдържано с почти всички освен майка ти. В нейната компания ставаше друг човек, уязвим и едва ли не вдетинен. Никога не разбрах кое от двете бе истинското му лице и предполагам, че Килиан е отнесла тази тайна в гроба си.

В редките случаи, когато благоволяваше да разговаря с мен, баща ти не беше словоохотлив. Когато най-сетне се реши да поиска съгласието ми да се ожени за дъщеря ми, аз го попитах как смята да я издържа и какво е положението му. Годините, които бях прекарала с дядо ти на ръба на мизерията, ме бяха научили да предпазвам Килиан от такъв опит. Бях си изградила убеждението, че празният стомах повече от всичко друго развенчава мита за облагородяващото въздействие на глада.

Баща ти ме погледна, запазвайки истинските си мисли за себе си, както правеше винаги, и отвърна, че по професия е инженер и писател. Каза, че се стреми към назначение в една британска строителна компания и че е получил аванс за ръкопис, който изпратил на някакъв издател от Делхи. Всичко това — очистено от изящните фрази, с които баща ти украсяваше речта си, когато му изнасяше — ми намирисваше на нищета и лишения. Не се поколебах да му го кажа. Той се усмихна, взе внимателно ръката ми между своите и тихо изрече тези думи, които никога не ще забравя: „Майко, ще ви го кажа за пръв и последен път: моето бъдеще и това на дъщеря ви оттук насетне са в нашите ръце. От мен зависи да я издържам и да си проправя път в живота. Никой, жив или мъртъв, не ще може да се намеси в делата ни. Затова спете спокойно и имайте доверие в любовта, която изпитвам към дъщеря ви. Но ако тревогите за нея все още не ви дават сън и покой, внимавайте да не опетните дори с едничка дума, жест или действие връзката, която — с ваше съгласие или без него — ще ни свърже завинаги. Тогава и вечността няма да ви стигне, за да се разкаете за постъпката си.“

Три месеца по-късно те се ожениха и никога повече не разговарях с баща ти насаме. Бъдещето показа, че е имал право, и не след дълго започна да си гради име като инженер, без да изоставя страстта си към литературата. Преместиха се да живеят в една къща недалеч оттук — тя бе съборена преди години, — докато той чертаеше онова, което трябваше да бъде техният дом-мечта, същински дворец, измислен от него до последния детайл. Там смяташе да се оттегли заедно с майка ти. По онова време никой не подозираше какви събития се задават.

Никога не опознах истински този човек. Той не ми даде шанс, а и явно не бе заинтересован да се разкрие пред никого освен пред майка ти. На мен ми вдъхваше страх и когато бяхме заедно, се чувствах неспособна да го въвлека в разговор или да се опитам да спечеля симпатията му. Беше невъзможно да узнаеш какво мисли. Четях книгите му, които майка ти ми носеше, и ги изучавах внимателно с надеждата да открия в тях някакъв таен ключ, с който да проникна в лабиринта на ума му. Това никога не ми се удаде.

Баща ти беше загадъчен човек, който не говореше за семейството си или за миналото си. Навярно затова не можах да доловя заплахата, надвиснала над него и над дъщеря ми — заплаха, родена от това тъмно и неведомо минало. Никога не ми даде възможност да му помогна и когато бедата ни връхлетя, беше тъй сам, както и през целия си живот, в доброволно избраната си крепост от самота. Само един човек държеше ключовете й през всичките години, споделени с него: Килиан.

Ала баща ти, подобно на всички нас, имаше минало и от него изникна онази фигура, която щеше да донесе мрака и трагедията на нашето семейство.

Когато Лахаважд бил млад и скитал гладен из улиците на Калкута, бленувайки за цифри и математически формули, се запознал с друго момче на същата възраст — самотно сираче. По онова време баща ти живеел в голяма бедност и — като безброй деца в този град — заболял от една от онези трески, които всяка година взимат хиляди жертви. През дъждовния сезон мусонът отприщваше силни бури над Бенгалския полуостров и цялата делта на Ганг и околностите й се наводняваха. Година след година соленото езеро, което все още се намира в източната част на града, преливаше; щом дъждовете отминеха и водата се отдръпнеше, труповете на рибите, изложени на слънцето, излъчваха облак отровни изпарения, които планинските ветрове от север разнасяха над Калкута, сеейки болест и мор като някаква пъклена напаст.

Нея година баща ти станал жертва на гибелните ветрове и насмалко щял да умре, ако не бил неговият приятел Джавахал, който двайсет дена се грижил за него в една колиба от кирпич и обгоряло дърво на брега на река Хугли. Когато оздравял, баща ти се заклел, че винаги ще закриля Джавахал и ще споделя с него всичко, което бъдещето му поднесе, защото оттам насетне животът му принадлежал и на приятеля му. Това била детска клетва, договор, скрепен с кръв и чест. Ала имало нещо, което баща ти не знаел: Джавахал, неговият ангел пазител, тогава едва единайсетгодишен, носел във вените си болест, много по-страшна от треската, която насмалко не отнела живота на бъдещия ми зет. Тази болест, която щяла да се прояви много по-късно, отначало едва забележимо, а впоследствие неумолимо като смъртна присъда, била лудостта.

След години баща ти узнал, че майката на Джавахал се самозапалила пред очите на сина си, принасяйки се в жертва на богинята Кали, а баба му по майчина линия завършила дните си в окаяна килия в една лудница в Бомбай. Това били само отделни брънки от една дълга верига от ужаси и нещастия в историята на семейството. Ала баща ти бил силна личност, дори като момче, и поел отговорността да закриля приятеля си, независимо от страшното му наследство.

Нещата се развивали добре, докато Джавахал не навършил осемнайсет години. Тогава той убил хладнокръвно един богат търговец на базара само защото човекът отказал да му продаде някакъв медальон, като се позовал на външността на Джавахал, която го накарала да се усъмни в неговата платежоспособност. Тогава баща ти крил своя приятел в дома си месеци наред, излагайки на опасност живота и бъдещето си, за да го предпази от полицията, която го издирвала под дърво и камък. Успял, но това произшествие било само началото. Година по-късно, в нощта на индуската Нова година, Джавахал подпалил една къща, в която живеели дузина възрастни жени, и седнал на улицата да гледа пламъците, докато гредите рухнали и цялата сграда била изпепелена. Този път дори хитростите на баща ти не успели да го спасят от ръцете на правосъдието.

Последвал съдебен процес, дълъг и страшен, и Джавахал бил осъден на доживотен затвор за престъпленията си. Баща ти всячески се старал да му помогне — пръснал спестяванията си по адвокати, пращал му чисти дрехи в тъмницата, където го държали, подкупвал пазачите му, за да не го изтезават. Ала Джавахал му се отблагодарил единствено с думи на омраза. Обвинил баща ти, че го бил предал и изоставил, че искал да се отърве от него. Упрекнал го, че нарушил клетвата, която двамата си дали преди години. Дори се заклел да му отмъсти, защото — както извикал гневно от подсъдимата скамейка, когато прочели присъдата му — половината от живота на баща ти му принадлежала.

Баща ти погребал тази тайна дълбоко в сърцето си и не пожелал майка ти да узнае някога за нея. Времето заличило външните следи от тези събития. След сватбата, първите години на брака и първите успехи на баща ти те изглеждали като далечен спомен, епизод, погребан в миналото.

Спомням си времето, когато майка ти забременя. Зет ми сякаш стана друг, човек не можеше да го познае. Купи едно паленце, което искаше да обучи за куче-пазач, да го направи най-добрата бавачка за бъдещия си син. Не спираше да говори за къщата, която щял да построи, за плановете си за бъдещето, за някаква нова книга…

Месец по-късно лейтенант Майкъл Пийк, един от предишните ухажори на майка ти, почука на вратата с вест, която пося ужас в живота им: Джавахал подпалил отделението за особено опасни престъпници, където бил затворен, и избягал. Преди това обаче написал на стената с кръвта на съкилийника си, когото заклал, една-единствена дума: отмъщение.

Пийк обеща да потърси лично Джавахал и да защити съпрузите от всякакви заплахи. Изминаха два месеца без новини и без следа от беглеца — докато не настъпи рожденият ден на баща ти.

Призори някакъв просяк донесе пакет, адресиран до него. Пратката съдържаше един медальон — онзи накит, заради който Джавахал бе извършил първото си убийство — и бележка. В нея той обясняваше, че след като ги шпионирал няколко седмици и открил, че баща ти вече е преуспял човек с ослепителна съпруга, искал да им пожелае всичко най-добро и може би щял в скоро време да ги посети, за да споделят като братя онова, което принадлежало и на двама им.

Следващите дни преминаха в паника. Един от часовоите, които Пийк бе наел, за да охраняват къщата нощем, бе намерен мъртъв. Кучето на баща ти бе открито на дъното на кладенеца в двора. И всяка сутрин стените на къщата осъмнаха с нови закани, написани с кръв — нещо, което Пийк и хората му бяха безсилни да предотвратят.

Това бяха трудни дни за баща ти. Току-що бе построено най-значимото му творение — гарата Джитърс Гейт на западния бряг на река Хугли. Тя беше внушителен, революционен строеж от стомана, кулминацията на изстрадания му проект да изгради в цялата страна железопътна мрежа, която да насърчи развитието на местната търговия и да модернизира провинциите, за да се отърсят постепенно от британското владичество. Това бе едно от страстните му желания, за което можеше с часове да говори разпалено, сякаш бе божествена мисия, поверена му свише.

Официалното откриване на Джитърс Гейт бе определено за края на въпросната седмица. По този повод бе решено да се организира символично събитие: един влак трябваше да превози триста шейсет и пет сирачета до новия им дом в западната част на страната. Те произлизаха от най-бедните прослойки и проектът на баща ти означаваше нов живот за тях. Той се бе нагърбил с това от самото начало, то беше мечтата на живота му.

Майка ти държеше непременно да присъства на церемонията и го уверяваше, че охраната на лейтенант Пийк и хората му ще бъде достатъчна за нейната безопасност.

Когато баща ти се качи във влака и пусна в ход локомотива, който трябваше да отведе децата до новия им дом, се случи нещо непредвидено, за което никой не бе подготвен. Огънят! Страшен пожар избухна и се разпространи из различните нива на гарата, обхващайки вагоните на влака, който навлезе в тунела като подвижен ад, гробница от нажежено желязо за децата, пътуващи в него. Баща ти загина нея нощ, докато напразно се опитваше да спаси сирачетата, а мечтите му се стопиха завинаги сред пламъците.

Когато майка ти получи тази вест, едва не те загуби. Но съдбата, явно уморена да изпраща нещастия на това семейство, се смили над теб. Три дни по-късно, когато раждането съвсем бе наближило, Джавахал и хората му нахлули в дома и отвлекли дъщеря ми, като не пропуснали да заявят, че трагедията с Джитърс Гейт била тяхно дело.

Лейтенант Пийк преживял нападението и ги последвал до самите недра на гарата, която вече се смяташе за прокълнато място и от нощта на трагедията никой не бе влизал там. Джавахал бил оставил в къщата бележка, в която се кълнял, че ще убие майка ти и детето, което щяла да роди. Ала се случило нещо, което дори той не очаквал. Не било едно дете, а две. Близнаци. Момченце и момиченце. Вие двамата…

* * *

Ариами Бозе им доразказа историята: как Пийк успял да ги спаси и да ги отнесе до дома й, как тя решила да ги раздели и да ги скрие от убиеца на родителите им… Ала нито Шиър, нито Бен я слушаха вече. Иън наблюдаваше мълчаливо пребледнелите лица на най-добрия си приятел и на момичето. Те почти не мигаха; откровенията, които бяха чули от устата на възрастната жена, сякаш ги бяха вкаменили. Иън въздъхна дълбоко и съжали, че именно него бяха избрали да присъства на тази странна семейна среща. Беше му крайно неловко, чувстваше се като натрапник в драмата на своите приятели.

Въпреки всичко той преглътна собственото си смущение и се съсредоточи върху Бен. Опита се да си представи бурята, която разказът на Ариами несъмнено бе отприщил в душата му, и прокле рязката откровеност, с която страхът и умората бяха накарали старата дама да разкрие събития, чиито последици навярно щяха да се окажат много по-сериозни от очакваното. Поне за момента се опита да прогони от мислите си разказа на Бен за видението с горящия влак, явило му се същата сутрин. Отделните фрагменти на тази главоблъсканица се увеличаваха с плашеща бързина.

Припомни си как Бен десетки пъти бе заявявал, че те, членовете на обществото „Чоубар“, са хора без минало. Сега Иън се опасяваше, че срещата на Бен със собственото му минало в сумрака на тази занемарена къща би могла да му нанесе непоправими щети. Двамата се знаеха от деца и Иън бе научил от продължителните и загадъчни пристъпи на меланхолия, които връхлитаха Бен, че ще е най-добре да го подкрепя без излишни въпроси или опити да гадае мислите му. Доколкото познаваше приятеля си, фасадата на нахакан тип, зад която той обикновено криеше истинската си същност, навярно бе приела неочакваните известия като съкрушителен удар. Самият Бен едва ли щеше някога да пожелае да говори за тази рана.

Иън сложи внимателно ръка на рамото му, но приятелят му като че ли не забеляза това.

Бен и Шиър, между които само преди няколко часа струеше нарастваща симпатия, сега като че ли не можеха да се погледнат, сякаш новите карти, раздадени в играта, ги бяха изпълнили със странна свенливост, с първичен страх да разменят дори незначителен жест.

Ариами погледна неспокойно към Иън. В стаята цареше пълна тишина. Очите на старата жена като че ли молеха за прошка — чувстваше се виновна, че е станала вестителка на лоши новини. Иън леко наклони глава, давайки й знак да излязат от стаята. Ариами се поколеба за миг, но момчето стана и й подаде ръката си. Тя прие помощта му и го последва до съседната стая, за да оставят Бен и Шиър насаме. Иън спря на прага и се обърна към приятеля си.

— Ние ще бъдем отвън — промълви.

Бен само кимна, без да вдига очи.

* * *

Членовете на обществото „Чоубар“ се топяха от жега в двора, когато видяха, че Иън излиза от къщата, придружен от старата жена. Двамата размениха няколко думи. Ариами кимна едва-едва и потърси сянката на стария навес от дялан камък. Със сковано изражение, което приятелите му изтълкуваха като знак за лоши вести, Иън отиде при групата и застана в сенчестото място, което му отстъпиха. Всички жадно впиха погледи в него. Ариами ги наблюдаваше печално от няколко метра разстояние.

— Е? — попита Изабел, изразявайки всеобщото нетърпение.

— Не знам откъде да започна — отвърна Иън.

— Започни от най-лошото — предложи Сет.

— Всичко е от лошо по-лошо — предупреди ги Иън.

Останалите безмълвно се взираха в него. Той им се усмихна плахо.

— Пет чифта уши те слушат — насърчи го Изабел.

Иън добросъвестно повтори разкритията на Ариами, без да пропусне нито една подробност. Финалът на разказа му бе посветен на Бен и Шиър, които все още бяха сами вътре, току-що узнали, че над главите им виси съдбовен меч.

Когато приключи, членовете на обществото „Чоубар“ вече бяха забравили за страшната жега, която се лееше от небесата като адско наказание.

— Бен как прие това? — рече Рошан.

Иън сви рамене, свъсил вежди.

— Не много добре, предполагам. Ти как би го приел, ако беше на негово място?

— Какво ще правим сега? — попита Сирадж.

— Какво можем да направим? — попита на свой ред Иън.

— Много неща — заяви Изабел. — Всичко друго, но не и да висим тук и да си пържим задниците на това слънце, докато някакъв убиец се опитва да ликвидира Бен. И Шиър.

— Някой да има възражения? — попита Сет.

Всички отрекоха в един глас.

— Много добре, полковник — обърна се Иън към Изабел. — Какви са заповедите?

— Първо, някой трябва да разучи всичко възможно за инцидента с Джитърс Гейт и за инженера — отвърна тя.

— Аз мога да направя това — предложи Сет. — В библиотеката на Индийския музей трябва да има извадки от вестници от онова време, а вероятно и книги.

— Сет има право — обади се Сирадж. — Навремето се е вдигнал голям шум около този пожар и мнозина още си го спомнят. Не може да няма запазени сведения за него. Бог знае къде, но със сигурност има такива.

— Значи ще трябва да ги намерим — заяви Изабел. — Може да се окажат добра отправна точка.

— Аз ще помогна на Сет — рече Майкъл.

Изабел кимна решително.

— Трябва да научим всичко за този човек, за живота му и за чудната къща, която според предположенията е някъде наблизо — продължи тя. — Може би тази диря ще ни отведе до убиеца.

— Двамата с Рошан ще потърсим къщата — рече Сирадж.

— Ако съществува, сто на сто ще я намерим — добави Рошан.

— Добре, но не влизайте в нея — предупреди ги Изабел.

— Не се тревожи — отвърна Рошан с успокоителен жест.

— Ами аз какво да правя? — попита Иън. Той не можеше да измисли съответна на възможностите си задача със същата лекота, с която приятелите му раждаха идеи.

— Ти остани при Бен и Шиър — нареди Изабел. — Доколкото познаваме Бен, преди да се усетим, ще започнат да му хрумват разни безумни идеи на всеки десет минути. Стой при него и си отваряй очите на четири, за да не направи някоя глупост. Не е желателно да го виждат по улиците с Шиър.

Иън кимна, съзнавайки, че му се е паднала най-трудната задача.

— Ще се срещнем в Среднощния дворец преди здрач — заключи момичето. — Нещо неясно?

Момчетата се спогледаха и решително поклатиха глави.

— Добре, да вървим — каза Изабел.

Сет, Майкъл, Рошан и Сирадж веднага се впуснаха да изпълняват поетите задължения без излишно суетене. Изабел остана при Иън, гледайки безмълвно как се отдалечават в маранята, издигаща се от прашните, опалени от слънцето улици.

— А ти какво смяташ да направиш, Изабел? — попита момчето.

Тя се обърна към него със загадъчна усмивка.

— Имам едно предчувствие.

— Страхувам се от твоите предчувствия като от земетресение — каза Иън. — Какво си си наумила?

— Не бива да се тревожиш, Иън — измънка тя с половин уста.

— Когато казваш това, се тревожа още повече.

— Тази привечер може би няма да се добера до Двореца — рече Изабел. — Ако не се появя, прави каквото трябва. Ти винаги знаеш какво трябва да се направи, Иън.

Той въздъхна угрижен. Не му харесваха цялата тази мистерия и странния блясък, който забеляза в очите на приятелката си.

— Изабел, погледни ме. — Момичето изпълни нареждането. — Каквото и да си намислила, избий си го от главата.

— Умея да се грижа за себе си, Иън — отвърна тя усмихната.

На него обаче хич не му беше до усмивки.

— Не прави нищо, което аз не бих направил — помоли я той.

Изабел се разсмя.

— Ще направя само едно нещо, което ти никога не би посмял — тихо рече тя.

Иън я гледаше озадачено. Тогава тя се приближи до него — в очите й все още проблясваше загадъчната искрица — и го целуна съвсем леко по устните.

— Пази се, Иън — прошепна Изабел в ухото му. — И не си прави илюзии.

Това бе първата целувка, която бе получил от нея, и докато я гледаше как се отдалечава сред превзелия двора гъсталак, Иън изпита внезапен и необясним страх, че може да бъде и последната.

* * *

След близо час Бен и Шиър излязоха навън с непроницаеми, но странно спокойни изражения. Шиър отиде при Ариами, която бе прекарала това време сама под навеса, равнодушна към опитите на Иън да я въвлече в разговор, и седна при нея. Бен се насочи направо към Иън.

— Къде са останалите?

— Решихме, че ще е полезно да се разузнаят някои неща за тоя тип Джавахал — отвърна Иън.

— А теб те оставиха за бавачка? — пошегува се Бен, макар че с престорено веселия си тон не можеше да заблуди никого.

— Нещо такова. Ами ти добре ли си? — поинтересува се Иън, сочейки с глава към Шиър.

Приятелят му кимна.

— Да си призная, объркан съм — рече след малко. — Мразя изненадите.

— Изабел смята, че не е добра идея двамата с Шиър да се мотаете заедно. И според мен има право.

— Изабел винаги има право, освен когато спори с мен — заяви Бен. — Но и на мен тази къща не ми изглежда безопасна за нас. Макар и да е била затворена повече от петнайсет години, тя все още е фамилният дом. А и в „Св. Патрик“ очевидно не сме на сигурно място.

— Мисля, че ще е най-добре да отидем в Двореца и да чакаме другите там — предложи Иън.

— Това ли е планът на Изабел? — усмихна се Бен.

— Познай!

— А къде отиде тя?

— Не пожела да ми каже.

— Пак ли някое от нейните предчувствия? — попита Бен разтревожен.

Иън кимна.

— Бог да ни е на помощ — въздъхна Бен и потупа приятеля си по гърба. — Отивам да поговоря с дамите.

Иън се обърна да погледне към Шиър и Ариами Бозе. Възрастната жена като че ли се препираше разгорещено със своята внучка. Двете момчета се спогледаха.

— Подозирам, че бабата държи на плана си да замине утре за Бомбай — отбеляза Бен.

— Ще тръгнеш ли с тях?

— Нямам намерение да напусна този град. Особено сега. Двамата приятели погледаха още малко спорещите баба и внучка, след което Бен прошепна:

— Чакай ме тук — и се отправи към тях.

* * *

Ариами Бозе влезе отново в къщата, оставяйки Бен и Шиър насаме пред входа. Лицето на Шиър бе пламнало от гняв и брат й изчака тя първа да заговори. Когато го стори, гласът й трепереше от безсилна ярост, а дланите й бяха здраво сплетени в железен възел.

— Казва, че заминаваме утре и че не иска повече да го обсъждаме. Според нея и ти би трябвало да дойдеш с нас, но не може да те задължи.

— Вероятно смята, че това е най-доброто за теб — рече Бен.

— А ти не мислиш така?

— Бих те излъгал, ако кажа „да“ — призна той.

— Цял живот съм бягала от град на град — с влакове, кораби, фургони… Никога не съм имала собствен дом, приятели или място, което да мога да нарека свое — каза Шиър. — Вече се уморих, Бен. Не мога вечно да бягам от някого, когото дори не познавам.

Известно време братът и сестрата се гледаха мълчаливо. След малко момичето пак заговори.

— Тя е стара жена, Бен. Страхува се, защото животът й изтича и се чувства безсилна да ни защитава още дълго време. Прави го от любов към нас, но бягството вече е безсмислено. Каква ще е ползата да се качим утре на влака за Бомбай? Да слезем на коя да е гара под други имена? Да просим за подслон в кое да е селце, знаейки, че на следващия ден може да се наложи да потеглим пак?

— Каза ли това на Ариами? — попита Бен.

— Не ще да ме чуе. Но този път не смятам да бягам отново. Това е моят дом, това е градът на баща ми и тук възнамерявам да остана. И ако този човек ме преследва, ще му се опълча. Ако е писано да умра от неговата ръка, нека ме убие. Но ако трябва да продължа да живея, не искам да живея като бегълка, която благодари всеки ден, че е видяла изгрева. Ще ми помогнеш ли, Бен?

— Разбира се — отвърна момчето.

Шиър го прегърна и избърса сълзите си с края на бялата си наметка.

— Знаеш ли, Бен? Снощи, когато бях с приятелите ти в онази стара изоставена къща, вашия Среднощен дворец, и ви разказвах историята си, все си мислех, че никога не съм имала възможност да бъда дете като другите. Израснах сред старци, сред страх и лъжи, а едничката ми компания бяха разни просяци и безименни хора, срещнати на път. Спомням си как си измислях невидими другарчета и с часове разговарях с тях в чакалните на гарите и във фургоните. Възрастните ме гледаха и ми се усмихваха. За тях малко момиченце, което си говори само, беше умилителна гледка. Но не е така, Бен. Изобщо не е умилително да си сам — нито като дете, нито като възрастен. Години наред съм се питала какви ли са другите деца, дали имат същите кошмари като мен, дали и те като мен се чувстват нещастни. Онзи, който казва, че детството е най-щастливият период от живота, е или лъжец, или глупак.

Бен се усмихна на сестра си.

— Или и двете — пошегува се той. — Обикновено вървят ръка за ръка.

Шиър се изчерви.

— Съжалявам. Ужасно дрънкало съм, нали?

— Не — рече Бен. — Приятно ми е да те слушам. Пък и смятам, че имаме повече общи неща, отколкото си мислиш.

— Брат и сестра сме — отвърна Шиър с нервен смях. — Малко ли е това? Близнаци! Колко странно звучи!

— Е, както се казва, човек може да избира само приятелите си — пошегува се момчето, — роднините се дават като бонус.

— В такъв случай предпочитам да бъдем приятели — каза Шиър.

Иън се приближи до тях и с облекчение видя, че и двамата бяха в добро настроение и дори си разменяха закачки, което не беше малко при тези обстоятелства.

— Стига да знаеш в какво се забъркваш. Иън, тази млада дама иска да ми бъде приятелка.

— Не бих те съветвал, Шиър — рече Иън в същия дух. — Аз от години съм му приятел и виж на какво съм заприличал! Взехте ли някакво решение?

Бен кимна.

— Дали е това, което си мисля? — попита Иън.

Приятелят му кимна отново, а този път и Шиър се присъедини към него.

— И какво сте решили? — попита с горчивина гласът на Ариами Бозе зад гърбовете им.

Тримата приятели се обърнаха и видяха неподвижната фигура на старата жена, застанала в сенките отвъд прага. За миг се възцари напрегната тишина.

— Няма да се качим на този влак утре, бабо — спокойно отвърна момичето. — Нито Бен, нито аз.

Старицата ги измери с изпепеляващ поглед.

— Значи думите на няколко неразумни сополанковци те накараха само за минути да забравиш онова, на което съм те учила с години? — каза Ариами с упрек.

— Не, бабо. Това си е мое решение. И нищо на света няма да го промени.

— Ще правиш каквото ти кажа — тросна се старата жена, въпреки че във всяка от думите й се долавяше нотка на поражение.

— Госпожо… — любезно подхвана Иън.

— Млъкни, синко — скастри го тя студено.

Иън потисна желанието си да се изрепчи и сведе поглед.

— Бабо, няма да взема този влак — каза Шиър. — И ти го знаеш.

Ариами се взря във внучка си от сенчестия праг, но не каза нищо.

— Утре призори ще чакам и двама ви на гара Хаура — рече след малко старата жена.

Шиър въздъхна и Бен видя, че лицето й е пламнало отново. Той я хвана за ръката и й направи знак да не спори повече. Ариами се обърна и стъпките й бавно заглъхнаха във вътрешността на къщата.

— Не мога да оставя нещата така — промълви Шиър.

Бен кимна и пусна ръката на сестра си, която последва старата жена до осветената със свещи стая, където бе седнала отново. Ариами не се обърна и изобщо не показа, че е забелязала присъствието й. Шиър се приближи до нея и нежно я прегърна.

— Каквото и да стане, бабо, винаги ще те обичам.

Ариами кимна мълчаливо и очите й се наляха със сълзи, когато стъпките на внучка й се отдалечиха отново към двора. Бен и Иън, които чакаха отвън, посрещнаха момичето с най-бодрите изражения, които можаха да си придадат.

— Къде отиваме сега? — попита Шиър. Очите й бяха плувнали в сълзи, а ръцете й трепереха.

— В най-хубавото кътче на Калкута — отвърна Бен. — В Среднощния дворец.

* * *

Последната следобедна светлина вече помръкваше, когато Изабел съгледа призрачната ъгловата структура на гара Джитърс Гейт, изплувала от речната мъгла като зловеща катедрала, опустошена от пламъците. Със затаен дъх момичето спря да погледа страховитото зрелище: гъстото скеле от стотици стоманени греди, арки и сводове; бездънен лабиринт от метал и стъкла, пръснати от огъня. Стар порутен мост се простираше през реката до входа на гарата, зейнал като черната паст на неподвижен, дебнещ дракон с безкрайни редици от дълги и остри зъби, които се губеха в мрака вътре.

Изабел тръгна по моста, като се стараеше да не стъпва по старите релси, които чертаеха пътя към недрата на този пъклен мавзолей. Между изгнилите, почернели траверси бяха поникнали буйни плевели. Ръждясалата структура на моста скърцаше под нозете й; Изабел забеляза табели, които забраняваха влизането и предупреждаваха за опасност от срутване. Никакъв влак не бе минавал по този мост след пожара и, съдейки по окаяното му състояние, явно никой не си бе давал труда да го поправи или дори да мине пеша по него.

Докато източният бряг на река Хугли оставаше все по-назад, а отпред Джитърс Гейт се възправяше в аления залез като фантастична грамада от стомана и сенки, в главата на Изабел започнаха да се прокрадват съмнения. Решението й да дойде на това място вече не изглеждаше така удачно, както й се бе сторило отначало. Едно беше да играе ролята на решителна авантюристка, неустрашима пред несгодите, а съвсем друго — да се впусне реално в тази вдъхваща страх сцена, без да е прочела последното действие от пиесата.

От тунелите, скрити в недрата на гарата, я лъхна мирис на пепел и сгурия — остра смрад, която Изабел неволно свърза със стара фабрика, пропита със смъртоносни газове и слоеве мръсотия и ръжда. Тя се съсредоточи върху първите далечни светлини на гемиите, браздящи водите на Хугли, и се опита да извика в съзнанието си компанията на анонимните им екипажи. Това й помогна да измине последната отсечка от моста, която я делеше от входа на гарата. Когато стигна до края, спря сред релсите, чезнещи в мрака, и огледа големия стоманен фронтон. Върху него, потъмнели от пламъците, все още се четяха релефните букви на името като надпис над входа на огромен мавзолей: ДЖИТЪРС ГЕЙТ.

Изабел пое дълбоко дъх и се приготви да извърши най-неприятното нещо, което бе правила през целия си шестнайсетгодишен живот: да влезе в това място.

* * *

Сет и Майкъл показаха невинната усмивка на образцови ученици пред главния библиотекар на Индийския музей, господин Де Росио, чийто изпитателен взор ги подложи на безмилостен анализ в продължение на няколко секунди.

— Това е най-нелепата молба, която съм чувал през живота си — заяви Де Росио. — Поне от последното ти идване тук, Сет.

— Вижте, господин Де Росио — импровизира Сет, — знаем, че работното ви време е само сутрин и че това, което искаме с приятеля ми, може да изглежда малко необичайно…

— Нищо не е необичайно, щом идва от теб, младежо — прекъсна го библиотекарят.

Сет едва потисна усмивката си. При господин Де Росио престорено язвителната ирония бе безпогрешен признак, че е заинтригуван. Малкото му име бе неизвестно на целокупното човечество, с изключение може би на майка му и на съпругата му — ако изобщо в Индия имаше жена, достатъчно храбра, за да се омъжи за подобен чешит. Под външността му на цербер-библиофил се криеше ахилесова пета: неукротимо любопитство и склонност към клюкарство (макар и с академичен уклон), което свеждаше женорята на базара до статуса на треторазредни любителки.

Сет и Майкъл се спогледаха крадешком и решиха да му подхвърлят стръв.

— Господин Де Росио — подхвана Сет с мелодраматичен тон, — не бива да казвам това, но се виждам принуден да се доверя на прочутата ви дискретност: с тази работа са свързани редица престъпления и сериозно се опасяваме, че може да се случат и още, ако не се опитаме да ги спрем.

Малките, остри очички на библиотекаря като че ли се разшириха за миг.

— Сигурни ли сте, че господин Томас Картър е в течение на това? — строго попита той.

— Именно той ни праща — отвърна Сет.

Де Росио отново ги огледа внимателно, сякаш търсеше по лицата им някакви признаци, които да издават коварни намерения.

— А защо твоят приятел — изтърси той внезапно, сочейки Майкъл — мълчи като риба?

— Много е срамежлив, господине — обясни Сет.

Майкъл кимна едва-едва, сякаш да потвърди това изявление. Де Росио се покашля колебливо.

— Та казваш, значи, че работата била свързана с престъпления? — нехайно попита той с отработено безразличие.

— Убийства, господине — потвърди Сет. — И то не едно и две.

Де Росио погледна часовника си, после момчетата, после пак часовника и след кратък размисъл сви рамене.

— Добре — отстъпи накрая. — Но нека да е за последен път. Как се казва човекът, от когото се интересувате?

— Лахаважд Чандра Чатърджи, господине — побърза да отговори Сет.

— Кой, инженерът? Той не загина ли в пожара на Джитърс Гейт?

— Да, господине, но с него е имало някой, който е оцелял. Един много опасен тип. Именно той е предизвикал пожара и все още се спотайва някъде, готов за нови престъпления…

Де Росио се усмихна лукаво.

— Звучи интересно — промърмори той.

Изведнъж сянка на тревога помрачи лицето му. Библиотекарят наведе масивното си тяло към двете момчета и строго насочи пръст към тях.

— Това да не е някоя от измишльотините на оня ваш приятел, как му беше името?

— Бен не знае нищо за тази работа, господин Де Росио — успокои го Сет. — Не сме го виждали от месеци.

— Толкова по-добре — заяви мъжът. — Последвайте ме.

* * *

Изабел навлезе с плахи стъпки в гарата и изчака очите й да се приспособят към тъмнината. На десетки метри над нея се извисяваше главният свод, образуван от големи арки от стомана и стъкло. Повечето от стъклените панели се бяха стопили от пламъците или просто се бяха пръснали, посипвайки дъжд от фрагменти из цялата гара. Здрачна светлина се процеждаше през пукнатините в потъмнелия метал и парчетата стъкло, оцелели от трагедията. Пероните, описващи плавна дъга под огромния свод, се губеха в мрака, а повърхността им бе осеяна с останки от изгорели пейки и рухнали греди.

Големият гаров часовник, издигал се някога на централния перон като фар на входа на пристанище, сега стърчеше като ням, печален часовой. Момичето мина под циферблата му и забеляза, че стрелките му се бяха огънали към пода като езици от разтопен шоколад. Бяха спрели завинаги, сочейки страшния час, когато огнената стихия бе погълнала гарата.

Явно нищо не се бе променило на това място с изключение на натрупаната с годините мръсотия и пораженията от мусонните дъждове, които се бяха процеждали през вентилационните люкове и пукнатините в свода.

Изабел се спря, за да огледа голямата гара от самия й център. Стори й се, че се намира в потънал храм с безкрайни размери.

Нов полъх от горещ и влажен въздух нахлу в сградата и развя косите на момичето, разпръсквайки прах по пероните. Изабел потръпна и огледа черните гърла на тунелите, които потъваха в земята в другия край на гарата. Прииска й се останалите членове на обществото „Чоубар“ да бяха с нея сега, когато положението все повече заприличваше на историите, които Бен обичаше да съчинява за сбирките им в Среднощния дворец. Тя бръкна в джоба си и измъкна рисунката, на която Майкъл бе изобразил всичките членове на клуба им, застанали край езеро, отразяващо лицата им. Усмихна се, когато видя как я бе скицирал Майкъл, и се зачуди дали той действително я виждаше по този начин. Приятелите много й липсваха.

Тогава го чу за пръв път — от разстояние и приглушен от шепота на въздушните течения, които се носеха из тези тунели. Това бе звукът от далечни гласове, подобен на гълчавата от тълпите, която бе чула преди години, когато се гмурна в река Хугли — него ден Бен я бе учил как да плува под вода. Ала този път Изабел бе сигурна, че гласовете, долитащи от недрата на тунелите, не бяха на случайни пътници. Бяха гласове на деца — стотици деца. И пищяха от ужас.

* * *

Де Росио поглади внимателно трите гънки на царствената си брадичка и огледа отново купчината некласифицирани документи, изрезки и книжа, които бе събрал след няколко експедиции до храносмилателния тракт на бездънната библиотека на Индийския музей. Сет и Майкъл го наблюдаваха със смесица от нетърпение и надежда.

— Е — подхвана библиотекарят, — тази работа се оказа по-заплетена, отколкото изглежда. Има много сведения за въпросния Лахаважд Чандра Чатърджи. Повечето материали, които видях, като че ли се повтарят и не са много съществени, но ще ми трябва поне една седмица, за да въведа малко ред в документите за този субект.

— Какво открихте, господине? — попита Сет.

— Честно казано, от всичко по малко — обясни Де Росио. — Господин Чандра бил блестящ инженер, изпреварил времето си, идеалист, обсебен от идеята да остави на тази страна наследство, което да обезщети бедните хора за страданията, които приписвал на британския гнет. Не особено оригинално, да си кажем правичката. Накъсо, имал всички предпоставки, за да свърши като типичен неудачник. Той обаче успял някак да преплува морето от завист, интриги и заговори срещу кариерата му и дори убедил правителството да финансира златната му мечта: изграждането на железопътна мрежа, която да свърже главните градове на страната с провинцията.

Чандра вярвал, че това щяло да сложи край на търговския и политически монопол, започнал по времето на лорд Клайв и сие, когато търговията зависела от речния и морския транспорт. Благодарение на железницата индийският народ щял бавно да си възвърне контрола над богатствата на страната. Естествено, не било нужно човек да е инженер, за да разбере, че нещата няма да се развият така.

— А открихте ли нещо за една личност на име Джавахал, приятел на инженера от младежките му години? — попита Сет. — Той бил съден на няколко пъти и около тези процеси се вдигнал доста шум, ако не греша.

— Някъде трябва да е отразено нещо, синко, но има цяла планина от документи за сортиране. Защо не дойдете пак след две седмици? Дотогава ще съм сложил някакъв ред в цялата бъркотия.

— Не можем да чакаме две седмици, господине — обади се Майкъл.

Де Росио го изгледа изненадан.

— Една седмица? — предложи той.

— Господине — твърдо рече Майкъл, — работата е на живот и смърт. Животът на двама души е в опасност.

Библиотекарят видя решителния му поглед и кимна, леко озадачен. Сет реагира мигновено.

— Ние ще ви помогнем да прегледате и подредите материалите — изтърси той.

— Вие? Не знам… Кога?

— Още сега — отвърна Майкъл.

— Знаете ли системата за кодовете, които се използват в нашата картотека? — попита Де Росио.

— Като „Отче наш“ — излъга Сет.

* * *

Слънцето потъна като голямо кърваво кълбо зад строшения стъклен панел на западната страна на Джитърс Гейт. Само след секунди пред Изабел се разгърна хипнотична гледка — стотици хоризонтални остриета алена светлина разсякоха мрака на гарата. Пищящите гласове се усилваха и девойката не след дълго чу как закънтяха в огромния свод. Земята затрепери и от тавана се посипаха остри късчета стъкло. Внезапна болка прониза лявата й ръка и когато пипна удареното място, топла кръв прокапа между пръстите й. Изабел се затича към единия край на гарата, предпазвайки лицето си с ръце.

Подслони се под едно стълбище, което водеше към горните нива, и видя пред себе си обширна чакалня. По пода лежаха останки от изгорели дървени пейки, а стените бяха покрити със странни, грубо надраскани рисунки, изобразяващи деформирани демонични фигури с човешки тела, дълги вълчи лапи и изцъклени очи. Подът се тресеше вече много силно и Изабел се приближи към входа на един от тунелите. Мощна струя горещ въздух опари лицето й и тя потърка очи — не можеше да повярва, че вижда това, което се разкри пред нея.

От дълбините на тунела изскочи искрящ, обгърнат от пламъци локомотив, бълвайки яростно огнени кълба като топовни снаряди. Момичето се хвърли на земята, а горящият влак прекоси гарата с оглушителен металически грохот, смесен с писъците на стотици деца в плен на огъня. Изабел остана да лежи със затворени очи, вцепенена от ужас, докато тътенът от влака заглъхна в далечината.

Тогава вдигна глава и се огледа. Гарата беше пуста, забулена от облак пара, който се издигаше бавно, обагрен в тъмночервено от последните лъчи на залязващото слънце. Само на няколко педи разстояние видя локва от някакво тъмно, лепкаво вещество, което проблясваше в здрача. За миг Изабел като че ли зърна върху повърхността на локвата отражението на лице — сияйното тъжно лице на една жена с ореол от светлина, която я зовеше. Протегна ръка към образа и натопи върха на пръстите си в гъстата топла течност. Кръв. Отдръпна ръката си като ужилена и я избърса в роклята си, а видението на призрачното лице бавно се разсея. Запъхтяна, Изабел се примъкна до стената и се облегна на нея, за да се съвземе.

След минута се привдигна отново и огледа гарата. Вечерната светлина гаснеше и скоро щеше да се спусне нощ. Съзнанието на девойката бе изцяло завладяно от една мисъл: не искаше да дочака смрачаването вътре в Джитърс Гейт. Закрачи нервно към изхода и едва тогава съгледа една призрачна фигура, която се носеше към нея сред мъглата, забулила пероните. Силуетът вдигна ръка и Изабел видя как пръстите му се обвиха в пламъци, които осветяваха пътя му. В този миг тя разбра, че няма да излезе от това място така лесно, както бе влязла.

* * *

През срутения покрив на Среднощния дворец се виждаше звездното небе — безкрайна шир, изпъстрена с малки бели свещички. Вечерта бе смекчила донякъде палещата жега, която терзаеше града още от зори, но ветрецът, който галеше плахо улиците на Черния град, не бе нещо повече от топла и влажна въздишка, долитаща откъм река Хугли.

Докато чакаха морно появата на останалите членове на обществото „Чоубар“, Иън, Бен и Шиър убиваха времето сред руините на старата къща, всеки вглъбен в собствените си мисли.

Бен бе избрал да се покатери на любимото си място — една гола греда, която пресичаше хоризонтално предния фронтон на Двореца. Седнал точно в центъра й с провесени крака, той обичаше да съзерцава от самотната си наблюдателница светлините на града, силуетите на дворците и гробищата покрай река Хугли, криволичеща през Калкута. Често прекарваше там цели часове, без да говори, дори без да си дава труда да погледне надолу към твърдата земя. Членовете на клуба уважаваха тази привичка — поредната от странностите в поведението на Бен — и бяха свикнали с продължителните пристъпи на меланхолия, които неизменно го връхлитаха след слизането му от неговата небесна кула.

От двора на Двореца Иън погледна изкосо приятеля си и реши да го остави да се наслаждава на едно от последните си духовни усамотения. Междувременно се върна към задачата, с която се занимаваше през последния час: опитваше се да обясни на Шиър основните правила на шаха, като използваше за целта дъската, която обществото „Чоубар“ държеше в щабквартирата си. Шахматните фигури бяха запазени за годишните шампионати, които се провеждаха през декември — печелеше ги неизменно Изабел с почти обидна лекота.

— Има две теории относно стратегията в шаха — обясняваше Иън. — Всъщност са хиляди, но само две действително имат значение. Според първата ключовите фигури са във втората редица: цар, кон, топ, дама и тъй нататък. Съгласно тази теория пешките са само фигури, които се жертват, докато се разгръща тактиката. Втората теория, напротив, защитава идеята, че пешките могат и трябва да бъдат най-опасното средство за атака и че умният стратег ги използва именно като такива, за да се увенчае с победа. При мен, да си призная, и двете теории не вършат работа, но Изабел е гореща поддръжничка на втората.

Споменавайки името на приятелката си, Иън отново се обезпокои за нея. Шиър забеляза разсеяното му изражение и го изтръгна от мислите му с нов въпрос относно играта.

— Каква е разликата между тактика и стратегия? — попита тя. — Нещо чисто техническо ли е?

Иън се замисли над въпроса и си даде сметка, че не знае отговора.

— Разликата не е реална, а чисто езикова — разнесе се гласът на Бен от висините. — Тактиката е съвкупността от малки стъпки, които предприемаш, за да стигнеш до някъде. А стратегията — това са стъпките, които предприемаш, когато вече няма къде да отидеш.

Шиър погледна нагоре и се усмихна на брат си.

— Играеш ли шах, Бен? — попита тя.

Той не отговори.

— Бен не одобрява шаха — обясни Иън. — Според него това е вторият най-безполезен начин да се прахосва човешкият интелект.

— А кой е първият? — попита Шиър развеселена.

— Философията — отвърна Бен от наблюдателния си пост.

— Тъй рече Бен — тържествено заяви Иън. — Е, защо не слезеш вече? Останалите сигурно ще пристигнат всеки момент.

— Ще почакам — отвърна Бен, завърнал се отново сред облаците.

Той слезе половин час по-късно, когато Иън се бе задълбочил в обяснения на ходовете на коня. Тъкмо тогава Рошан и Сирадж се появиха на входа към двора. Малко след тях пристигнаха Сет и Майкъл и всички се събраха в кръг около огъня, стъкмен от Иън с последните сухи дърва, които държаха в едно покрито, защитено от дъждовете хале в задната част на Двореца. Лицата на седмината добиха бакърен оттенък от отблясъците на огъня, докато си предаваха от ръка на ръка шишето с вода, подадено от Бен. Водата не беше особено прясна, но поне не гъмжеше от болестотворни бактерии.

— Нямали да изчакаме Изабел? — попита Сирадж, видимо разтревожен от отсъствието на обекта на несподелената си любов.

— Тя може и да не дойде — рече Иън.

Всички го погледнаха изненадани. Той им предаде накратко разговора, който бе провел с Изабел същия следобед, и видя как лицата им помръкнаха. Когато приключи, Иън им напомни, че тя бе дала указания да споделят откритията си — със или без нея — и даде думата на първия, който бе готов да заговори.

— Добре — започна нервно Сирадж. — Ще ви разкажа какво открихме ние и после веднага ще отида да потърся Изабел. Само на тая дебела глава може да й хрумне да тръгне на нощно разузнаване, сам-сама и без да ни каже къде отива. Как можа да я пуснеш, Иън?

Рошан се притече на помощ на Иън, слагайки ръка на рамото на Сирадж.

— С Изабел не се спори — напомни той. — Можеш само да я слушаш. Хайде, разкажи им за йероглифите и после двамата ще отидем да я търсим.

— Йероглифи ли? — попита Шиър.

Рошан кимна.

— Намерихме къщата, Шиър — обясни Сирадж. — По-точно, знаем къде се намира.

Лицето на девойката внезапно се озари и сърцето й се разтуптя. Момчетата се приближиха до огъня и Сирадж извади лист хартия. На него най-хилавият представител на обществото „Чоубар“ бе преписал няколко стиха с характерния си почерк.

— Какво е това? — попита Сет.

— Стихотворение — отвърна Сирадж.

— Прочети го на глас — нареди Рошан.

Къщата мрачна на проклети души — туй е градът, що обичам.

В нищета линеят те пред затворени за тях сърца и порти.

Сянката на прежна слава е градът, що обичам, чезне той в здрача,

на богатства продадени и души изтерзани обител печална.

Кулата е той, издигната в несигурния ад на нашата съдба,

на написано със кръв проклятие лъжовен чар, омая на

големия мираж. Не обича никого тоз град, покой не знае —

базар е той на моята тъга, танц на измами и безчестия…

Когато Сирадж прочете стихотворението, приятелите помълчаха няколко мига. Чуваха се само пращенето на огъня и вятърът, носещ далечния шепот на града.

— Познавам тези стихове — промълви Шиър. — Те са от една от книгите на баща ми. Това е финалът на любимия ми разказ за сълзите на Шива.

— Точно така — потвърди Сирадж. — Прекарахме целия следобед в Бенгалския промишлен институт. Това е невероятна сграда, почти съборетина с цели етажи архиви и стаи, потънали в прах и боклуци. Даже имаше плъхове и бас държа, че ако бяхме отишли през нощта, щяхме да открием и нещо друго да се спотайва там…

— Карай по същество, Сирадж — прекъсна го Бен. — Ако обичаш.

— Дадено — отстъпи любителят на мистерии, отлагайки увлечението си за по-подходящ момент. — По същество, след часове на проучвания (които ще ви спестя, предвид на общото настроение) попаднахме на едни книжа, които са принадлежали на баща ти и се съхраняват в института от 1916 г. насам — годината на инцидента на Джитърс Гейт. Сред тези документи имаше книга, подписана от него, и въпреки че не ни разрешиха да я изнесем, можахме хубаво да я разгледаме. И извадихме късмет.

— Не разбирам в какво толкова сте сполучили — възрази Бен.

— Ти би трябвало да го видиш пръв. Някой, вероятно бащата на Шиър, беше нарисувал с перо една къща до стихотворението — отвърна Сирадж със загадъчна усмивка и му подаде листа.

Бен го огледа и сви рамене.

— Виждам само думи — рече накрая.

— Способностите ти отслабват, Бен — пошегува се Сирадж. — Жалко, че Изабел не е тук — тя щеше да го схване. Прочети го отново, но по-внимателно.

Бен го послуша и сбърчи чело.

— Предавам се. Тези стихове нямат никаква структура. Това е просто проза, разделена произволно на редове.

— Именно — потвърди Сирадж. — Но дали в този произвол няма някакъв скрит порядък? Иначе казано, защо авторът е накъсал редовете тъкмо по този начин, а не по друг?

— За да раздели думите? — предположи Шиър.

— Или да ги свърже… — промърмори сякаш на себе си Бен.

— Вземи първата дума от всеки ред и образувай фраза с тях — подсказа Рошан.

Бен погледна отново стихотворението, после вдигна очи към приятелите си.

— Прочети само началните думи от всеки ред — каза Сирадж.

— „Къщата в сянката на кулата на големия базар“ — прочете Бен.

— Има поне шест базара само в северната част на Калкута — изтъкна Иън.

— Но колко от тях имат кула, достатъчно висока, за да хвърли сянка върху съседните къщи? — попита Сирадж.

— Не знам.

— Аз пък знам — рече Сирадж. — Два са: Шиамбазар и Мачуабазар на север от Черния град.

— Дори и така да е — каза Бен, — сянката, която една кула хвърля в течение на деня, описва дъга от минимум 180 градуса, променяйки се всяка минута. Тази къща би могла да бъде на кое да е място в Северна Калкута, а това е равносилно на кое да е място в Индия.

— Почакай — намеси се Шиър. — В стихотворението се споменава здрач. Тук е казано: „чезне той в здрача…“

— Проверихте ли това? — попита Бен.

— Естествено — отвърна Рошан. — Сирадж отиде в Мачуабазар, а аз — в Шиамбазар малко преди залез-слънце.

— И какво? — подканиха ги всички.

— Сянката на кулата при Мачуабазар пада върху стар изоставен склад — каза Сирадж.

— Рошан? — въпросително рече Иън.

Момчето се усмихна, измъкна една недогоряла подпалка от огъня и надраска с нея силуета на кула в пепелта.

— Също като стрелка на часовник, сянката на кулата при Шиамбазар сочи портата на една широка решетеста ограда, зад която се простира двор, обрасъл с палми и буренак. Над короните на дърветата успях да зърна някаква къща с наблюдателна кула.

— Но това е страхотно! — възкликна Шиър.

Бен обаче забеляза сянка от тревога на лицето на Рошан.

— Какъв е проблемът, Рошан? — попита той.

Рошан бавно поклати глава и сви рамене.

— Не знам. Имаше нещо в тая къща, което хич не ми хареса.

— Видя ли нещо? — попита Сет.

Приятелят им отново поклати глава. Иън и Бен се спогледаха безмълвно.

— На някого от вас да му е минало през ум, че всичко това може да се окаже капан? — попита Рошан.

Иън и Бен отново размениха многозначителни погледи и кимнаха. И двамата си мислеха същото.

— Ще рискуваме — заяви Бен с цялата убедителност, която успя да си придаде.

* * *

Ариами Бозе драсна нова кибритена клечка и с трепереща ръка я доближи до фитила на бялата свещ, поставена пред нея. Колебливото пламъче освети неясните контури на тъмната стая. Свещта бавно се разгоря и около нея се образува ореол от светлина. Старата жена духна малката дървена клечка и тя угасна, изпускайки призрачен синкав дим, който бавно се възнесе към сенките. Въздушно течение леко помилва косите на тила й и Ариами се обърна. Струя студен въздух, напоен с остра, пронизваща смрад развя наметката й и угаси свещта. Отново се спусна мрак и старата жена чу два отривисти удара по входната врата. Стиснала юмруци, видя как под прага се процежда слаба червеникава светлина. Тропането се повтори, този път по-силно. Студена пот изби по челото на Ариами.

— Шиър? — немощно извика тя.

Ехото на гласа й се изгуби в мрака на къщата. Никой не отговори, но само след миг отново отекнаха две почуквания.

Ариами опипа слепешком полицата на камината, в която тлеещата жарава бе единственият източник на светлина. Събори няколко предмета, докато пръстите й най-сетне напипаха дългата метална ножница на камата, която държеше там. Измъкна оръжието и златист отблясък от жаравата заигра по извитото острие. Тясна като нож ивица светлина се появи под вратата на дома. Ариами пое дълбоко дъх и полека запристъпва натам.

Спря пред вратата и чу шепота на вятъра в листака в двора.

— Шиър? — прошепна отново, без да получи отговор.

Стиснала здраво камата, сложи лявата си длан върху бравата и леко я натисна. Ръждясалият механизъм на ключалката изскърца жално, пробудил се след години на летаргия. Вратата бавно се отвори и синкавото сияние на нощното небе хвърли ветрило от светлина вътре в къщата. Отвън нямаше никого. Храсталакът се раздвижи — море от стотици сухи листенца, издаващи хипнотичен шепот. Ариами предпазливо надникна навън и погледна първо на едната страна, после на другата, но дворът беше пуст. Именно тогава кракът й се блъсна в нещо и тя погледна надолу, за да открие малка кошница в нозете си. Беше завита с плътно покривало, през което обаче прозираше светлина, извираща отвътре. Ариами коленичи до кошницата и внимателно свали плата, който я покриваше.

Вътре намери две малки восъчни фигурки на голи бебета. От главите им стърчаха запалени фитили и двете изображения се топяха като свещи в храм. Старата жена усети, че я побиват тръпки, и блъсна кошницата, която се търкулна по изпочупените каменни стъпала. Сетне се изправи и тъкмо се канеше да се прибере вътре, когато забеляза, че по дългия коридор, който водеше към другия край на жилището, към нея се приближават пламтящи стъпки от невидими нозе. Усети, че камата се изплъзва от пръстите й, и затръшна входната врата.

Заслиза заднишком по стъпалата, не смеейки да се обърне с гръб към вратата, и се спъна в кошницата, която току-що бе захвърлила. Просната на земята, Ариами видя с изумление как един огнен език лизна прага на вратата и овехтялото дърво пламна като пергамент. Старата жена пропълзя няколко метра, докато стигна до храстите; там се изправи с мъка и загледа безпомощно как пламъците изригнаха през прозорците и обхванаха цялата постройка в смъртоносна прегръдка.

Ариами се затича към улицата и не се спря да погледне назад, докато не се отдалечи на стотина метра от онова, което доскоро бе неин дом. Сега на неговото място се издигаше буйна клада, която свирепо бълваше алени искри и пепел към небесата. Съседите започнаха да надничат от прозорците си и наизлязоха на улицата, загледани тревожно в огромния пожар, набрал сила за броени секунди. Ариами чу как покривът се срина с грохот, погълнат от пламъците. Внезапна алена светкавица озари лицата на насъбралите се хора, които се споглеждаха слисани, недоумяващи какво е станало.

Ариами Бозе заплака горчиво за дома, в който бе израснала, дома, в който бе родила дъщеря си. Сетне, сливайки се с безредната тълпа по улиците на Калкута, завинаги се сбогува с него.

* * *

Не беше трудно да определят точното местоположение на къщата на инженера, следвайки указанията на криптограмата, която Сирадж бе разгадал. Според тези напътствия, прилежно съпоставени с теренните наблюдения, проведени от Рошан, къщата на Чандра Чатърджи се намираше на една тиха улица, която свързваше Джатиндра Мохан Авеню и Ачаря Прафула Роуд, приблизително на километър и половина северно от Среднощния дворец.

Щом се увери, че приятелите му са оценили подобаващо плодовете от проучванията му, Сирадж изрази неотложното си желание да се впусне да търси Изабел, без да губи дори минута повече. Усилията им да го успокоят и да му втълпят да я изчака — всички бяха сигурни, че тя ще се появи — останаха безрезултатни. В крайна сметка Рошан, верен на обещанието си, предложи да го придружи. Двамата тръгнаха в нощта, след като се уговориха да се срещнат с останалите в къщата на инженера, щом узнаеха някакви новини за Изабел.

— А какво успяхте да научите вие двамата? — попита Иън, обръщайки се към Сет и Майкъл.

— Ще ми се да бяхме постигнали такива впечатляващи резултати като Сирадж, но вместо това попаднахме на множество неизяснени въпроси — отвърна Сет. Той разказа за посещението при господин Де Росио, когото бяха оставили в музея с обещанието, че след няколко часа ще се върнат, за да му помогнат в продължаващото разследване.

— Това, което установихме до момента, само потвърждава разказа на бабата на Шиър — пардон, вашата баба. Поне отчасти.

— В историята на инженера има някои бели петна, които няма да попълним лесно — рече Майкъл.

— Именно — потвърди Сет. — Всъщност мисля, че онова, което не сме открили, е далеч по-интересно от онова, което открихме.

— Какво имаш предвид? — попита Бен.

— Вижте — продължи Сет, като грееше ръцете си на огъня, — историята на Чандра е документирана от момента, когато е постъпил в официалния Промишлен институт. Има книжа, които удостоверяват, че е отхвърлил редица предложения на британското правителство да работи за армията. Искали да му възложат строеж на мостове и на една железопътна линия, свързваща Бомбай и Делхи, но това били все проекти за обслужване на военни цели.

— Ариами ни разказа колко е ненавиждал британците — отбеляза Бен. — Обвинявал ги е за много от поразиите в тази страна.

— Така е — потвърди Сет. — Но любопитното е, че въпреки откритата си неприязън, която изразявал и публично, Чандра Чатърджи участвал в един странен проект на британските военни между 1914 и 1915 г. — година преди да загине в трагедията на Джитърс Гейт. Това била една секретна разработка със загадъчното име Огнената птица.

Шиър повдигна вежди и се примъкна по-близо до Сет със загрижено изражение.

— Какво е представлявала тази Огнена птица?

— Трудно е да се каже — отвърна Сет. — Господин Де Росио смята, че това може да е бил някакъв военен експеримент. Част от официалната кореспонденция, която намерихме сред документите на инженера, беше подписана от полковник на име сър Артър Луелин. По думите на Де Росио, този човек някога имал съмнителната чест да оглавява силите, отговорни за потушаването на мирните движения за независимост през периода от 1905 до 1915 г.

— Някога ли? — попита Бен.

— Това е най-интересното — обясни Сет. — Сър Артър Луелин, официален касапин на Негово Величество, загинал в пожара на Джитърс Гейт. Какво е търсел там си остава загадка.

Петимата приятели се спогледаха объркани.

— Да се опитаме да внесем малко ред в тази каша — предложи Бен. — От една страна имаме блестящ инженер, който неведнъж отхвърля щедри оферти за строеж на държавни обекти от страна на британското правителство, тъй като ненавижда колониалното владичество. Дотук всичко е логично. Но ето че изневиделица се появява този мистериозен полковник и го въвлича в операция, която — както и да погледнем нещата — трябва да е възмутила Чандра до дън душа: разработка на тайно оръжие, експеримент за овладяване на тълпите. И той приема. Тук нещо не се връзва. Освен ако…

— Освен ако въпросният Луелин не е притежавал някакви необикновени средства за убеждение — довърши Иън.

Шиър вдигна ръце в знак на протест.

— Невъзможно е! Баща ми никога не би се съгласил да участва в какъвто и да е военен проект. Нито в полза на британците, нито в полза на бенгалците. Той е презирал военните, смятал ги е за обикновени платени главорези, наемници на покварени правителства. Никога не би поставил таланта си в услуга на нещо, предназначено за избиване на собствения му народ.

Сет я гледаше мълчаливо, претегляйки внимателно думите й.

— Въпреки всичко, Шиър, има документи, които удостоверяват, че по някакъв начин е участвал — рече той.

— Трябва да има друго обяснение — отвърна тя. — Баща ми е бил изобретател и писател, а не убиец на невинни.

— Като оставим настрана идеалите му — отбеляза Бен, — наистина трябва да има друго обяснение и тъкмо него се опитваме да открием. Да се върнем към темата за Луелин и неговите убедителни аргументи. Какво може да е направил той, за да принуди инженера да сътрудничи?

— Може би силата му е била не в онова, което е можел да направи — рече Сет, — а в онова, което е можел да не направи.

— Не разбирам — каза Иън.

— Това е моята теория — продължи Сет. — В цялата документация за инженера неговият приятел от детинство Джавахал се споменава само веднъж — в едно писмо от полковник Луелин, адресирано до Чандра и с пощенско клеймо от ноември 1911 г. В послеписа нашият приятел, полковникът, лаконично намеква, че ако Чандра отхвърли поканата да участва в проекта, той ще се види принуден да предложи работата на някогашното му другарче Джавахал. Аз си мисля следното: инженерът е успял да скрие младежката си дружба с Джавахал — който по това време вече е бил в затвора — и да изгради кариера, без някой да узнае, че някога е укривал този престъпник. Да предположим обаче, че Луелин случайно е попаднал на Джавахал в затвора и онзи му е разказал за отношенията си с Чандра. Това би поставило полковника в отлична позиция да шантажира инженера и да го застави да сътрудничи.

— Откъде можем да сме сигурни, че Луелин и Джавахал са се познавали? — попита Иън.

— Това е само предположение, но не съвсем лишено от правдоподобност — рече Сет. — Сър Артър Луелин, полковник от британската армия, решава да потърси помощта на един забележителен инженер. Въпросният му отказва. Луелин го проучва и открива тъмно минало — съдебен процес, в който инженерът е замесен. Тогава полковникът решава да посети Джавахал и престъпникът му изпява онова, което би искал да чуе. Простичко, нали?

— Не мога да повярвам — каза Шиър.

— Понякога е най-трудно да се повярва в истината — отбеляза Бен. — Спомни си какво ни разказа Ариами. Но да не прибързваме. Де Росио продължава ли да работи по темата?

— В момента — да — отвърна Сет. — Но планината от документи е такава, че ще му трябва цяла армия от книжни плъхове, за да отсее зърното от плявата.

— Вие сте се справили доста добре — похвали ги Иън.

— По-малко не сме и очаквали от вас — каза Бен. — А сега се върнете при библиотекаря и не го изпускайте от поглед дори за миг. Има нещо в цялата работа, което ни убягва.

— А вие какво ще правите? — попита Майкъл, макар че вече знаеше отговора.

— Ще отидем в къщата на инженера — отвърна Бен. — Може би там ще намерим онова, което търсим.

— Или пък нещо друго… — подхвърли Майкъл.

Бен се усмихна.

— Както вече казах, ще поемем този риск.

* * *

Малко преди полунощ Шиър, Бен и Иън стигнаха до оградата, която вардеше къщата на инженера Чандра Чатърджи. На изток тясната кула на Шиамбазар се очертаваше върху кълбото на месечината, хвърляйки сянката си като черна игла върху подивялата градина с палмови дървета и храсти, скрили тайнствената постройка.

Бен се подпря на металните пръчки на портата и огледа върховете им — застрашителни и остри като копия.

— Ще трябва да се прехвърлим отгоре — отбеляза той. — Не изглежда лесно.

— Няма да е необходимо — отвърна Шиър, застанала до него. — Баща ни е описал всеки милиметър от тази къща в книгата си, преди да я построи, а аз я изучавах години наред, докато запаметих всяка подробност. Ако описаното е вярно — в което ни най-малко не се съмнявам, — зад тези храсти има малко езерце, а по-нататък се издига къщата.

— А тези пръчки? — попита Бен. — Писал ли е и за тях? Не ми се ще да ме кърпят на сутринта.

— Има и друг начин да се влезе в къщата, без да се налага да прескачаме оградата — каза сестра му.

— Ами какво чакаме тогава? — възкликнаха Бен и Иън в един глас.

Шиър ги поведе през тясна като процеп алея между оградата на имота и стените на една съседна сграда в арабски стил. Скоро стигнаха до кръгъл отвор, който явно служеше за водосток или за главен канал на всички тръби в къщата. От него се разнасяше остро зловоние.

— Оттук ли ще влезем? — попита Бен скептично.

— А ти какво очакваше? — сопна се момичето. — Персийски килим?

Бен надникна в тунела на канализацията и го подуши отново.

— Дивна прелест — заключи той, обръщайки се към Шиър. — Ти ще си първа.