Карлос Руис Сафон
Среднощният дворец (3)

Завръщането на мрака

 

Малко след полунощ една гемия изплува от нощната мъгла, която се стелеше над река Хугли като зловонния лъх на проклятие. Слабият светлик на мъждукаща маслена лампа, прикрепена към мачтата, очертаваше фигурата на загърнат с пелерина мъж, който гребеше с мъка към далечния бряг. На изток силуетът на форт „Уилям“^[1] в градския парк Майдан^[2] се въздигаше под облаци пепел в светлината на безкраен саван от улични лампи и открити огнища, ширнал се докъдето поглед стигаше. Калкута.

Човекът спря за миг, за да си поеме дъх и да погледа очертанията на гарата Джитърс Гейт, едва видими в мрака, забулил отсрещния бряг. Докато се отдалечаваше все по-навътре в мъглата, гарата от стъкло и стомана полека се сливаше с останалите сгради, запазили само сянка от някогашното си великолепие. Погледът му се зарея сред джунглата от мраморни мавзолеи, почернели от десетилетия немара, и голите стени, някога оцветени в охра, синьо и златно. Яростта на мусоните бе снела ярките им краски и сега те бледнееха като акварели, разтварящи се в езеро.

Мъжът не се съмняваше, че му остават няколко часа живот, може би дори броени минути. Единствено тази мрачна увереност му даваше сили да продължи, изоставил в утробата на това прокълнато място жената, която се бе клел да защитава до последна капка кръв. В тази нощ, докато лейтенант Пийк пътуваше за последен път из Калкута на борда на старата гемия, всяка секунда от живота му изтичаше под дъжда, завалял в предутринния мрак.

Гребейки отчаяно към брега, той дочуваше плача на двете деца, скрити в каютата. Погледна назад и видя, че светлините на другата лодка примигват само на стотина метра зад него и все повече се приближават. Представи си усмивката на своя неумолим преследвач, насладата му от гонитбата.

Без да обръща внимание на хленча на изгладнелите и премръзнали деца, Пийк напрегна сетни сили, за да насочи гемията към брега, който чезнеше в бездънния призрачен лабиринт, изграден от улиците на Калкута. Две столетия бяха успели да превърнат гъстата джунгла около Калигат^[3] в град, където и Бог не би дръзнал да стъпи.

Само за няколко минути бурята, надвиснала над града, се разрази с опустошителен гняв. Между средата на април и голяма част от юни градът изгаряше в неумолимата хватка на тъй нареченото индийско лято. През този период температурите се повишаваха до четирийсет градуса, а нивото на влажността достигаше степен на пренасищане. Но под влиянието на неудържимите електрически бури, които превръщаха небето в бойно поле, температурите можеха да спаднат с трийсет градуса за броени мигове.

Поройният дъжд бе забулил рахитичните кейове от прогнило дърво, които се поклащаха над повърхността на водата. Пийк не спря, докато не усети как корпусът се блъсна в гредите на рибарския кей. Едва тогава заби пръта в разкаляното речно дъно и се втурна да вземе децата, които лежаха завити с одеяло. Когато ги взе на ръце, бебешкият плач проряза нощта като кървава диря, която насочва хищника към плячката му. Пийк ги притисна до гърдите си и скочи на земята.

През гъстата завеса на плющящия дъжд съгледа другата лодка, която се приближаваше към брега бавно като погребална ладия. Обзет от паника, лейтенантът се затича към улиците, които граничеха с южния край на Майдан, и изчезна сред сенките на квартала, наричан Белия град^[4] от привилегированите си жители — предимно британци и други европейци.

Имаше само една надежда за спасението на децата, но все още бе далече от сърцето на Северна Калкута, където живееше Ариами Бозе. Тази старица бе едничкият човек, който можеше да му помогне сега. Пийк се спря за миг и огледа потъналите в мрак простори на Майдан, търсейки далечното блещукане на уличните лампи, които примигваха като звезди в северния край на града. Тъмните, забулени от пороя улици щяха да бъдат най-надеждното му убежище. Прегърнал здраво децата, лейтенантът пое на изток, като се стараеше да се придържа към сенките, хвърляни от големите дворцови сгради в центъра на града.

Не след дълго черната ладия, която го бе преследвала, спря до кея. Трима мъже скочиха на брега и завързаха лодката. Вратичката на каютата бавно се отвори и една тъмна фигура с черно наметало мина по малкия мостик, който мъжете бяха спуснали от кея, без да обръща внимание на бурята. Стъпил на твърда земя, преследвачът протегна ръка в черна ръкавица, сочейки към посоката, в която бе изчезнал Пийк. Неприятна усмивка заигра по устните му, но никой от хората му не я забеляза под пелената на дъжда.

* * *

Пороят бе превърнал в мочурище тъмния лъкатушен път, който пресичаше Майдан и се виеше край крепостта. Пийк смътно си спомняше, че е минавал през тази част на града по време на уличните сражения под командването на полковник Луелин — само че посред бял ден и на кон, в състава на жаден за кръв ескадрон. По прищявка на съдбата сега се налагаше да прекоси обширното открито пространство, изравнено по заповед на лорд Клайв^[5] през 1758 г., за да могат оръдията на форт „Уилям“ да стрелят безпрепятствено във всички посоки. Ала този път самият Пийк бе мишената.

Лейтенантът се затича отчаяно към една алея, усещайки тайните погледи на скритите в мрака нощни обитатели на Майдан. Знаеше, че никой не би дръзнал да го нападне, за да се опита да му отнеме пелерината или децата, които плачеха в прегръдките му. Невидимите жители на това място надушваха миризмата на смърт, която го следваше по петите, и нито една жива душа не би се осмелила да застане на пътя на преследвача му.

Пийк прескочи оградата, която отделяше Майдан от Чоуринги Роуд, и се озова на главната артерия на Калкута. Величественият булевард бе прокаран по протежение на стария път, който само преди триста години бе пресичал бенгалската джунгла в южна посока към Калигат, храма на богинята Кали, дал името на града.

Дъждът бе прогонил обичайния рояк, който бродеше из улиците на Калкута нощно време, и градът изглеждаше като огромен базар, изоставен и мръсен. Пийк знаеше, че водната завеса, която намаляваше видимостта и му осигуряваше прикритие в дълбоката нощ, можеше да се разнесе така внезапно, както се бе появила. Бурите, които нахлуваха в делтата на Ганг откъм океана, бързо се отдалечаваха на север или запад, щом излееха очистителния си порой над Бенгалския полуостров. След тях оставаше диря от мъгла и наводнени улици, където децата си играеха, нагазили до пояс в зловонни локви, а товарните колички се валяха в калта като дрейфуващи кораби.

Лейтенантът тичаше с всички сили по Чоуринги Роуд, докато не почувства, че мускулите на краката му отказват. Отмалелите му ръце едва удържаха бебетата. Светлините в северната част примигваха недалече под кадифената завеса на дъжда, но до къщата на Ариами Бозе оставаше доста път, а Пийк си даваше сметка, че не ще може да поддържа тази скорост още дълго време. Имаше нужда от почивка.

Спря да си поеме дъх под стълбището на стар склад за платове, чиито стени бяха облепени с официални съобщения за предстоящото му събаряне. Пийк смътно си спомни, че преди години бе правил обиск на това място заради донос на богат търговец, който твърдеше, че складът служел за прикритие на небезизвестна пушалня за опиум.

Сега мръсна вода се процеждаше между разнебитените стъпала като черна кръв, избила от дълбока рана. Сградата изглеждаше изоставена и пуста. Лейтенантът вдигна децата към лицето си и се взря в очите им, които го гледаха слисано. Бебетата вече не плачеха, само трепереха от студ. Одеялото, в което бяха увити, бе прогизнало. Пийк взе малките им ръчици в своите с надеждата да ги стопли, докато наблюдаваше през процепите на стълбището улиците, които водеха началото си от Майдан. Не помнеше колко убийци бе наел преследвачът му, но знаеше, че има в револвера си два куршума — само два, и трябваше да ги използва по най-разумния начин; бе изстрелял останалите в тунелите на гарата. Зави отново децата с този край на одеялото, който не бе толкова мокър, и ги остави за малко върху късче суха земя, което забеляза под една ниша в стената на склада.

Сетне измъкна револвера си и предпазливо надникна иззад стъпалата. На юг пустата Чоуринги Роуд напомняше призрачна сцена преди началото на спектакъла. Напрегнал очи, лейтенантът огледа линията от далечни светлини на отсрещния бряг на Хугли. По наводнената настилка отекнаха забързани стъпки и той, сепнат, отново се скри в сенките.

От мрака на Майдан — смътно подобие на Хайд Парк в сърцето на тропическата джунгла — изникнаха трима души. Остриетата на ножовете им проблясваха в тъмното като разтопено сребро.

Пийк побърза да грабне отново децата и пое дълбоко дъх, съзнавайки, че побегне ли в този миг, мъжете тутакси ще се нахвърлят върху него като изгладняла глутница.

Без да помръдне, притаен до стената, той наблюдаваше тримата си преследвачи, които се бяха спрели, за да търсят следите му. Главорезите размениха няколко думи, които не можа да чуе ясно от скривалището си, и единият даде знак на другите двама да се разпръснат. Лейтенантът изтръпна, когато видя, че мъжът, дал това нареждане, се насочи право към стълбището. За миг му мина през ум, че миризмата на страха му ще отведе убиеца до убежището му.

Отчаяно огледа стената под стълбата, търсейки някакъв отвор, през който би могъл да избяга. Коленичи до нишата, където преди малко бе оставил децата, и се опита да откърти дъските, разхлабени и проядени от влагата. Изгнилото дърво поддаде лесно и Пийк усети противно зловоние, което го облъхна от мазето на порутената сграда. Обърна глава и видя убиеца, който си играеше с ножа, застанал само на двайсетина метра от подножието на стълбата.

Лейтенантът загърна децата със собственото си наметало, за да ги предпази, и пропълзя в склада през отворената дупка. Пронизваща болка малко над коляното внезапно парализира десния му крак. Той опипа мястото с треперещи ръце и пръстите му се натъкнаха на ръждив гвоздей, забил се дълбоко в плътта му. Сподавил вика си, Пийк хвана крайчеца на студения метал и дръпна с все сила. Усети как кожата му се разкъса и топла кръв бликна между пръстите му. От силната болка чак му се догади и за миг му притъмня пред очите. Задъхвайки се, взе отново децата и се надигна с мъка. Пред него се разкри призрачна галерия със стотици многоетажни стелажи с празни рафтове, образуващи своеобразна мрежа, чийто край се губеше в мрака. Без да се двоуми, Пийк побягна към другия край на склада, докато обречената на гибел сграда скърцаше под напора на бурята.

* * *

Прекосил стотици метри в недрата на порутената постройка, Пийк отново се озова на открито. Видя, че се намира само на хвърлей от Тирета Базар, един от многобройните търговски центрове в северната част на града. Благослови добрата си сполука и пое към жилището на Ариами Бозе през сложния лабиринт от тесни, лъкатушни улички, които съставяха самото сърце на този пъстър район на Калкута.

Отне му десет минути да стигне до дома на последната представителка на рода Бозе. Ариами живееше сама в голяма стара къща в бенгалски стил, която се издигаше сред гъста дива растителност, превзела двора и с години недокосвана от човешка ръка. Това придаваше на мястото запуснат и необитаем вид, но никой жител на Северна Калкута — район, известен още като Черния град — не би дръзнал да прекрачи пределите на този двор и да навлезе във владенията на Ариами Бозе. Онези, които я познаваха, я ценяха и уважаваха толкова, колкото се бояха от нея. Нямаше човек в Северна Калкута, който поне веднъж в живота си да не е чувал за нея и за потеклото й. За хората от района тя бе като дух — невидимо и мощно присъствие.

Пийк мина тичешком през черната решетеста порта, прекоси обраслата с храсти пътека и се устреми към напуканото мраморно стълбище, което водеше към парадния вход. Обхванал двете бебета с една ръка, заблъска по вратата с юмрук, като се надяваше, че грохотът на бурята няма да заглуши тропането му.

Наложи се да барабани по вратата поне няколко минути, без да откъсва поглед от пустите улици зад гърба си — боеше се, че преследвачите му могат да се появят всеки миг. Когато вратата най-сетне се отвори, Пийк се обърна и бе заслепен от светлината на маслена лампа, а един глас, който не бе чувал от пет години, тихо изрече името му. Лейтенантът заслони очите си с ръка и позна непроницаемото лице на Ариами Бозе.

Жената разбра всичко по изражението му и се взря в децата. Мъка помрачи лицето й. Пийк сведе поглед.

— Тя умря, Ариами — промълви. — Вече беше мъртва, когато я намерих…

Ариами затвори очи и пое дълбоко дъх. Пийк разбра, че потвърждението на най-лошите й опасения бе прогорило душата й като киселина.

— Влез — каза най-сетне тя, като му направи път и затвори вратата зад него.

Лейтенантът побърза да остави децата на една маса и да свали мокрите им дрешки. Без да каже дума, старата дама взе сухи кърпи и уви бебетата, докато Пийк разпалваше огъня, за да се сгреят.

— Преследват ме, Ариами — рече той. — Не мога да остана тук.

— Ранен си — възрази жената, сочейки раната от гвоздея.

— Нищо и никаква драскотина — излъга Пийк. — Не ме боли.

Ариами се приближи до него и протегна ръка, за да помилва потното му лице.

— Винаги си я обичал…

Той обърна поглед към бебетата и не отговори.

— Можеха да бъдат твои деца — продължи тя. — Може би тогава щяха да имат повече късмет.

— Трябва да вървя, Ариами — отсече лейтенантът. — Ако остана тук, няма да мирясат, докато не ме намерят.

Спогледаха се съкрушено. И двамата отлично знаеха каква съдба го очаква навън. Ариами взе ръцете му в своите и пламенно ги стисна.

— Никога не съм била добра с теб. Боях се за дъщеря си, боях се, че я чака труден живот, ако се свърже с британски офицер. Сгреших. Навярно никога няма да ми простиш.

— Това вече е без значение — отвърна Пийк. — Трябва да тръгвам час по-скоро.

Той погледна за последен път дечицата, притихнали край топлината на огъня. Засмени, бебетата го изгледаха със светнали очички, пълни с игриво любопитство. Бяха в безопасност. Лейтенантът се отправи към вратата с тежка въздишка. След краткия отдих усети с пълна сила изтощението и пулсиращата болка в крака. Бе изчерпил докрай силите си, за да донесе бебетата на сигурно място, и сега се чудеше как да посрещне неизбежното. Отвън дъждът все така шибаше храсталака, но от преследвача и копоите му нямаше и следа.

— Майкъл… — обади се Ариами зад гърба му.

Младият мъж се спря, но не обърна поглед назад.

— Тя знаеше — излъга жената. — Знаеше от самото начало и съм сигурна, че по някакъв начин отвръщаше на чувствата ти. Аз бях виновна. Не я помни с лошо.

Пийк кимна безмълвно и затвори вратата зад себе си. Изпълнен с душевен мир, постоя няколко мига под дъжда, после тръгна да посрещне преследвачите си. Върна се обратно при изоставения склад, за да се гмурне отново в мрака на старата сграда, търсейки скривалище, където да ги чака.

Докато се спотайваше в сенките, изтощението и болката бавно се сляха в опияняващо чувство на забрава и покой. Лека усмивка заигра по устните му. Лишен от надежда, вече нямаше никаква причина, за да продължи да живее.

* * *

Дългите, заострени пръсти в черната ръкавица погалиха окървавения край на гвоздея, който стърчеше от счупената греда край входа към подземието на склада. Докато наемниците чакаха мълчаливо зад гърба му, стройният силует, който криеше лицето си под черна качулка, бавно повдигна върха на показалеца към устните си и с наслада облиза тъмната гъста кръв, сякаш беше капка мед. След няколко минути мъжът се обърна към онези, чиито услуги бе купил само преди часове срещу шепа жалки монети и обещанието за допълнително заплащане след приключване на работата, и посочи към вътрешността на сградата. Тримата наемници побързаха да се вмъкнат през дупката, която Пийк бе отворил малко преди това. Качулатият се ухили в мрака.

— Странно местенце си избрал, за да умреш, лейтенант Пийк — прошепна той на себе си.

Скрит зад колона от празни щайги в дълбините на подземието, Пийк наблюдаваше трите силуета, които проникнаха в сградата. Беше сигурен, че и господарят им чака от другата страна на стената; въпреки че от мястото си не можеше да го види, долавяше присъствието му. Пийк извади револвера си и завъртя барабана, за да вкара един от последните два патрона в цевта, криейки оръжието под прогизналата си пелерина с цел да заглуши звука. Вече нямаше нищо против да поеме по пътя към смъртта, но не смяташе да го извърви сам.

Адреналинът, който бушуваше във вените му, бе облекчил пронизващата болка в коляното, превръщайки я в притъпено пулсиране. Изненадан от собственото си спокойствие, лейтенантът се усмихна отново, притаен неподвижно в скривалището си. Наблюдаваше тримата си палачи, които се приближаваха бавно по коридорите между оголените рафтове. Когато се озоваха на десетина метра от него, единият от мъжете даде знак на другите да спрат и посочи някакви следи по пода. Пийк вдигна оръжието на височината на гърдите си, прицели се и запъна спусъка.

По нов сигнал тримата наемници се разделиха. Двама от тях предпазливо запристъпваха встрани, за да заобиколят купчината щайги, зад която бе Пийк, а третият тръгна право към нея. Лейтенантът преброи наум до пет и с внезапно движение събори камарата. Щайгите се стовариха върху нападателя му, а Пийк хукна към отвора, през който бяха влезли в склада.

Един от наемните убийци изскочи насреща му в една пресечна точка на коридора, размахвайки ножа си току пред лицето му. Но преди главорезът да възтържествува, Пийк тикна дулото на револвера си под брадичката му.

— Пусни ножа — изсъска лейтенантът.

Човекът правилно изтълкува смразяващия му поглед и изпълни нареждането. Пийк го сграбчи грубо за косата и без да отмества оръжието си, се обърна към съюзниците на своя заложник, използвайки тялото му като щит. Другите двама бандити бавно запристъпваха към него с дебнеща походка.

— Лейтенанте, спести ни драматичната сценка и ни предай онова, което търсим — прошепна един познат глас зад гърба му. — Това са все почтени хора, глави на семейства.

Пийк извърна поглед към мъжа с качулката, който се хилеше в тъмното само на няколко метра от него. Някога, не много отдавна, бе смятал този човек за приятел и сега му бе трудно да повярва, че гледа своя палач.

— Ще му отнеса главата, Джавахал — простена Пийк.

Заложникът затвори очи разтреперан.

Качулатият търпеливо скръсти ръце и въздъхна с лека досада.

— Прави каквото щеш, лейтенанте, но няма да се измъкнеш оттук.

— Не се шегувам — настоя Пийк, забил дулото под брадичката на разбойника.

— Разбира се, лейтенанте — рече Джавахал с помирителен тон. — Стреляй, ако ти стиска да убиеш човек хладнокръвно и без разрешението на Негово Величество. В противен случай хвърли оръжието и така ще можем да постигнем споразумение, изгодно и за двете страни.

Двамата въоръжени убийци бяха застинали неподвижно, готови да се нахвърлят върху лейтенанта при първия знак от страна на качулатия. Пийк се усмихна.

— Добре — рече най-сетне той. — Как ти се струва това споразумение?

С тези думи блъсна заложника на пода и се обърна към мъжа с качулката с вдигнат револвер. Първият изстрел проехтя в подземието. От облака барутен дим изникна облечена в ръкавица ръка с протегната длан. На Пийк му се стори, че вижда как сплесканият куршум проблясва в сумрака, как се разтапя бавно в струйка течен метал и изтича между източените пръсти на Джавахал като шепа пясък.

— Калпав изстрел, лейтенанте. Опитай пак, но тоя път от упор.

Без да му даде време да помръдне, качулатият хвана ръката, с която Пийк държеше оръжието, вдигна я към лицето си и опря дулото между очите си.

— Не са ли те учили на това във военната академия? — прошепна той.

— Някога бяхме приятели — каза Пийк.

Джавахал се усмихна презрително.

— Минаха тия времена, лейтенанте.

— Бог да ми прости — изстена Пийк и натисна отново спусъка.

За един миг, който му се стори цяла вечност, видя как куршумът прониза черепа на Джавахал и отвя качулката от главата му. В продължение на няколко секунди през раната преминаваше светлина, която обливаше замръзналото в усмивка лице. После димящата дупка бавно се затвори и Пийк усети как револверът се изплъзна от пръстите му.

Противникът му впи пламналите си очи в неговите и между устните му се подаде дълъг черен език.

— Май все още не разбираш, а, лейтенанте? Къде са децата?

Това не бе обикновен въпрос; той повеляваше да получи отговор.

Онемял от ужас, Пийк само поклати глава.

— Както искаш.

Джавахал стисна ръката му и Пийк усети как костите на пръстите му се трошат под плътта. От силната болка падна на колене, останал без дъх.

— Къде са децата? — повтори Джавахал.

Пийк се опита да изрече нещо, но огънят, плъзнал от окървавения чукан, който само преди секунди бе неговата ръка, го лиши от дар слово.

— Искаш ли да кажеш нещо, лейтенанте? — тихо попита Джавахал, коленичейки пред него.

Раненият кимна.

— Добре, добре — усмихна се врагът му. — Ако трябва да съм честен, твоите страдания не ме радват. Помогни ми да им сложа край.

— Децата умряха — изпъшка Пийк.

Гримаса на раздразнение изкриви лицето на Джавахал.

— Не, не. Дотук се справяше много добре, лейтенанте. Не разваляй всичко сега.

— Умряха — повтори Пийк.

Джавахал сви рамене и кимна бавно.

— Тъй да бъде — отстъпи той. — Не ми оставяш друг избор. Но преди да напуснеш тоя свят, нека ти припомня, че когато животът на Килиан бе в ръцете ти, не съумя да я спасиш. Тя умря заради такива като теб. Но ти си последният от тях — на другите им се изпя песента. Бъдещето е мое!

Лейтенантът вдигна умоляващ поглед към своя враг и видя как зениците му бавно се свиха, образувайки две тесни резки върху златни сфери. Джавахал се усмихна и безкрайно изящно започна да сваля ръкавицата от дясната си ръка.

— За жалост няма да доживееш да видиш това — добави той. — Не се заблуждавай дори за миг, че геройството ти е принесло някаква полза. Глупак си ти, лейтенант Пийк. Винаги си ми правил такова впечатление и в смъртния си час само го затвърждаваш. Дано да има специален ад за глупците, защото именно там смятам да те пратя.

Пийк затвори очи и чу как съвсем близо до лицето му засъска огън. След един безкраен миг усети изгарящи пръсти, които се сключиха около гърлото му и пресякоха последния му дъх. В далечината дочу потракването на онзи прокълнат влак и призрачните гласове на стотици деца, които пищяха сред пламъците. Сетне настъпи мрак.

* * *

Ариами Бозе обиколи дома си и угаси една по една свещите, които озаряваха нейната обител. Остана само плахата светлина на огъня, който хвърляше бегли отблясъци по голите стени. Сгрени, децата вече спяха и само потропването на дъжда по затворените жалузи и пращенето на жаравата в огнището нарушаваха гробната тишина. Сълзи се стичаха по лицето на Ариами и капеха по златистата й туника, когато безмълвно извади с треперещи ръце портрета на дъщеря си Килиан от малкото ковчеже от бронз и мрамор, където държеше най-ценните си вещи.

Един стар пътуващ фотограф от Бомбай бе направил снимката малко преди сватбата, отказвайки да вземе възнаграждение. Тя показваше Килиан такава, каквато я помнеше майка й: обгърната от неземна светлина, която сякаш струеше от нея и омайваше всички, които я познаваха. Бе запленила дори опитното око на фотографа и той й даде прозвището, с което я запомниха всички: Сияйната принцеса.

Разбира се, Килиан не беше от знатен род и нямаше друго царство освен улиците, сред които бе израсла. В деня, когато напусна родния си дом, за да заживее със съпруга си, хората от Мачуабазар я изпратиха със сълзи на очи, загледани след бялата карета, която завинаги отнасяше тяхната принцеса от Черния град. Беше кажи-речи още дете, когато съдбата я отнесе безвъзвратно.

Ариами седна при децата край огъня и притисна старата фотография до гърдите си. Навън бурята вилнееше все така; събрала сили от нейната ярост, жената се овладя. Трябваше да вземе решение. Преследвачът на лейтенант Пийк нямаше да се задоволи само с неговата смърт. Смелостта на младия човек й бе подарила драгоценни минути, които не биваше да прахосва за нищо на света, та дори и за да оплаче дъщеря си. От опит знаеше, че винаги ще има на разположение предостатъчно време, за да скърби за грешките, допуснати в миналото.

* * *

Прибра отново снимката в ковчежето и извади оттам медальона, който бе поръчала да изработят за Килиан преди много години. Дъщеря й така и не бе успяла да сложи някога накита. Състоеше се от два златни диска — слънце и луна, монтирани един в друг, така че да образуват едно цяло. Ариами натисна медальона в средата и двете части се отделиха. Тя наниза половинките на златни верижки и окачи по една на шията на всяко от децата.

Докато се занимаваше с това, жената безмълвно обмисляше какво да предприеме. Не виждаше друг път за спасение на близнаците, освен да ги раздели. Трябваше да израснат далече един от друг, за да се заличи миналото им и да се скрие тайната на произхода им от всички, включително и от тях самите, колкото и мъчително да изглеждаше това. Останеха ли заедно, истината рано или късно щеше да излезе наяве, а Ариами за нищо на света не можеше да поеме такъв риск. Знаеше, че трябва да реши проблема, преди да се съмне.

Взе бебетата в обятията си и ги целуна нежно по челцата. Малките ръчички помилваха лицето й и пръстчетата им докоснаха сълзите, които се стичаха по бузите й, докато засмените очички я гледаха неразбиращо. Тя ги притисна още веднъж в прегръдките си, след което ги сложи в малката люлка, спретната набързо за тях.

После запали една маслена лампа и взе хартия и перо. Сега бъдещето на внуците й бе в нейните ръце. Въздъхна дълбоко и започна да пише. В далечината чуваше утихващия дъжд и тътена на бурята, която отминаваше на север, простирайки над Калкута необятен балдахин от звезди.

* * *

Навършил петдесетте, Томас Картър си мислеше, че градът, който през последните трийсет и две години бе негов дом, вече не крие никакви изненади за него.

В ранното утро на онзи майски ден през 1916 г., след една особено яростна буря извън времето на мусона, изненадата се появи пред портите на сиропиталището „Св. Патрик“ във вид на кошница с бебе и запечатано писмо, адресирано лично до негова милост.

Изненадата беше двойна. Първо, в Калкута никой не си правеше труда да оставя бебета на прага на сиропиталище; градът изобилстваше от улички, отпадни ями и кладенци, които бе далеч по-удобно да се използват за целта. Второ, никой не пишеше изявления като това — подписани и неоставящи никакво съмнение относно авторството им.

Картър погледна очилата си срещу светлината и дъхна върху стъклата им, за да ги почисти по-лесно със старата памучна кърпичка, която използваше за тази процедура поне двайсет и пет пъти на ден, а през месеците на индийското лято — трийсет и пет пъти.

Момченцето спеше долу, в спалнята на старшата сестра Вендела. Тя бдеше зорко над него, след като бе прегледано от доктор Удуърд, когото измъкнаха от леглото му малко преди съмване без излишни обяснения, позовавайки се единствено на Хипократовата му клетва.

Детето по принцип беше здраво. Показваше известни признаци на обезводняване, но явно не страдаше от никоя от безчетните разновидности на треската, които покосяваха живота на хиляди дечица като него още преди да пораснат достатъчно, за да могат да изрекат името на майка си. Единствените неща, намерени заедно с него, бяха златен медальон с формата на слънце, който Картър държеше между пръстите си, и онова писмо. Ако трябваше да го приеме за вярно — а не виждаше причина да се усъмни в истинността на съдържанието, — то това писмо го поставяше в твърде деликатно положение.

След като прибра медальона в горното чекмедже на писалището си и го заключи, той взе отново посланието и го прочете навярно за десети път.

Уважаеми г-н Картър,

Виждам се принудена да потърся помощта Ви при твърде тягостни обстоятелства, позовавайки се на приятелството, което, както зная, Ви свързваше с покойния ми съпруг повече от десет години. През това време съпругът ми не пестеше похвали за вашата честност и за необикновеното доверие, което винаги сте му вдъхвали. Затова ви моля днес да уважите просбата ми, колкото и странна да ви се стори, като отчетете нейната неотложност и, ако е възможно, я запазите в най-строга тайна.

Детето, което съм принудена да Ви предам, е изгубило и двамата си родители. Те загинаха от ръката на убиец, заклел се да ги погуби, а после да заличи и потомството им. Не мога, а и не намирам за уместно да Ви разкрия причините, подтикнали го да извърши това престъпление. Достатъчно е да Ви кажа, че появата на детето трябва да се държи в строга тайна. При никакви обстоятелства не бива да уведомявате за това полицията или британските власти, защото убиецът разполага с връзки и в двете институции, които бързо ще го отведат до момчето.

По очевидни причини не мога сама да отгледам детето, без да го изложа на опасността да бъде сполетяно от печалната участ на родителите си. Затова Ви умолявам да се погрижите за него, да му дадете име и да го възпитате според взискателните правила и традиции на Вашето заведение, за да израсне честен и почтен човек, каквито бяха неговите родители.

Съзнавам, че при това положение детето никога не ще научи истината за произхода си, но е жизненоважно да стане именно така.

Не разполагам с време да Ви разкрия повече подробности и съм принудена отново да Ви напомня за дружбата и доверието, които Ви свързваха със съпруга ми, за да оправдая молбата си.

Когато прочетете писмото ми, бъдете така добър да го унищожите заедно с всички доказателства, които биха могли да издадат местонахождението на детето. Съжалявам, че не мога лично да изложа пред Вас молбата си, но ситуацията е твърде сериозна, за да поема такъв риск.

С надеждата, че ще изберете най-доброто решение, Ви моля да приемете вечната ми признателност.

Ариами Бозе

В този миг някой потропа на вратата и прекъсна четенето. Картър си свали очилата, сгъна внимателно писмото, прибра го в писалището си и заключи чекмеджето.

— Влезте — подкани той.

Вендела, старшата сестра на „Св. Патрик“, надникна в кабинета му. Изражението й, както обикновено, бе строго и делово, а погледът й не предвещаваше нищо добро.

— Има един господин долу, който иска да говори с вас — кратко съобщи тя.

Картър се навъси.

— По каква работа?

— Не пожела да обясни — отвърна сестрата.

Тонът й ясно подсказваше, че дори да бе дал някакви обяснения, тя би ги намерила за съмнителни.

След кратко колебание Вендела влезе в кабинета и затвори вратата зад гърба си.

— Мисля, че е дошъл заради детето — рече тя разтревожено. — Аз обаче нищо не му казах.

— Той успя ли да разговаря с някого другиго?

Вендела поклати глава. Картър кимна и прибра ключа от писалището в джоба на панталона си.

— Мога да му кажа, че в момента не сте тук — предложи сестрата.

За миг Картър обмисли тази възможност, но си даде сметка, че ако подозренията й се окажеха основателни (а Вендела рядко грешеше), лъжата само щеше да затвърди впечатлението, че сиропиталището „Св. Патрик“ има какво да крие. Това реши въпроса.

— Не. Ще го приема, Вендела. Поканете го да влезе и се погрижете никой от персонала да не разговаря с него. Работата изисква пълна секретност. Разбрахте ли ме?

— Отлично.

Картър се зае отново да бърше очилата си, заслушан в стъпките й, които се отдалечаваха по коридора. Навън дъждът пак затропа настойчиво по прозорците.

* * *

Посетителят носеше дълъг черен плащ, а главата му бе увита в тюрбан, украсен с тъмна брошка във формата на змия. Имаше изкуствените маниери на преуспяващ търговец от Северна Калкута, а в лице приличаше донякъде на индус, въпреки че кожата му бе болезнено бледа, сякаш невидяла слънце. Калкута бе като котел, в който се смесваха какви ли не раси, изпълвайки улиците на града със сплав от бенгалци, арменци, евреи, англосаксонци, китайци, мюсюлмани и безброй други групи, пристигнали в земята на Кали в търсене на сполука или убежище. Съдейки по лицето, човекът можеше да принадлежи към всеки от тези етноси или към нито един от тях.

Докато наливаше чай в две чаши върху подноса, сервиран от Вендела, Картър усещаше с гърба си пронизващия поглед на непознатия, който го наблюдаваше внимателно.

— Седнете, моля — приветливо рече директорът. — Захар?

— По ваше усмотрение.

Безизразният глас на непознатия не издаваше никакъв акцент. Картър преглътна на сухо, залепи дружелюбна усмивка на лицето си и се обърна, за да му подаде чашата. Ръката в черна ръкавица сключи дългите си хищни пръсти около парещия порцелан, без да трепне. Картър седна в креслото си и разбърка захарта в своя чай.

— Съжалявам, че прекъснах работата ви, господин Картър. Сигурно сте много зает, така че ще бъда кратък — заяви мъжът.

Директорът кимна вежливо.

— Какво ви води насам, господин…?

— Казвам се Джавахал, господин Картър — представи се непознатият. — Ще бъда пределно откровен с вас. Въпросът ми може да ви се види странен, но дали случайно не сте намерили дете, бебе на няколко дни — снощи или пък днес?

Картър сбърчи чело и се постара да си придаде изненадано изражение. Не прекалено, за да не изглежда изкуствено, но все пак достатъчно забележимо.

— Дете ли? Не ви разбирам.

Мъжът, представил се под името Джавахал, се усмихна широко.

— Виждате ли, дори не знам откъде да започна. Работата е доста щекотлива. Надявам се, че ще проявите дискретност, господин Картър.

— Можете да разчитате на мен, господин Джавахал — отвърна директорът, отпивайки от чашата си.

Гостът, който не беше опитал своя чай, се поотпусна и подхвана историята си.

— Имам голямо текстилно предприятие в северната част на града. Може да се каже, че добре съм се подредил в живота. Някои биха ме нарекли богат — и не без основание. Отговарям за много семейства и смятам за чест да им помагам, доколкото е по силите ми.

— В тия сурови времена всички правим каквото можем — вметна Картър, без да откъсва поглед от черните, непроницаеми очи на госта си.

— Разбира се — продължи непознатият. — Обръщам се към вашето достойно заведение заради твърде неприятен проблем, който бих искал да разреша час по-скоро. Преди седмица млада жена, която работи в един от цеховете ми, роди момченце. Бащата на детето, както изглежда, е някакъв англо-индийски нехранимайко, който я посещавал, но щом научил, че е бременна, се изпарил яко дим. Семейството на момичето, доколкото разбрах, е от Делхи — хора със строги нрави, мюсюлмани, които не са в течение на случилото се.

Картър кимаше сериозно и съчувствено.

— Преди два дни един от моите надзиратели ми съобщи, че в пристъп на безумие момичето е избягало от дома, където живее с някакви роднини, и по всяка вероятност възнамерява да продаде бебето — продължи Джавахал. — Не бързайте да я осъждате, тя е порядъчна млада жена, но натискът, на който бе подложена, я е подтикнал към такава отчаяна крачка. Това не бива да ви учудва. Тази страна, също както и вашата, господин Картър, не е снизходителна към човешките слабости.

— И вие мислите, че детето може да е тук, господин Джахавал? — попита Картър, опитвайки се да върне разговора към основната тема.

— Джавахал — поправи го посетителят. — Нека ви обясня. Виждате ли, щом научих какво е станало, в известен смисъл се почувствах отговорен. В края на краищата, младата жена работеше за мен. Заедно с двама доверени надзиратели претърсих града и установих, че е продала момченцето на един отвратителен престъпник, който търгува с бебета за просия — печално явление, но твърде обичайно в наши дни. Открихме човека, но — по причини, които в случая не са важни — той успя да ни се изплъзне. Това се случи снощи недалече от вашето сиропиталище. Имам основания да мисля, че страхът от разправа може да е накарал този тип да подхвърли детето някъде наблизо.

— Разбирам — рече Картър. — А вие, господин Джавахал, уведомихте ли местните власти за това произшествие? Търговията с деца се наказва сурово, както навярно знаете.

Непознатият скръсти ръце с лека въздишка.

— Надявах се да разреша проблема, без да стигам до такива крайности. Откровено казано, това би означавало да забъркам младата жена — тогава детето би останало и без баща, и без майка.

Картър претегли внимателно чутото, като кимаше бавно и усърдно в знак, че проявява разбиране. Не вярваше на нито една дума от историята на непознатия.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна, господин Джавахал. За нещастие, не сме намерили никакво бебе, нито пък сме чули някъде в района да е изоставено дете. Все пак, ако ми оставите адреса си, ще се свържа с вас, в случай че науча нещо. Боя се обаче, че ще се наложи да уведомя властите, ако чуя за дете, подхвърлено край сиропиталището. Такъв е законът и аз не мога да го заобиколя.

В продължение на няколко секунди мъжът безмълвно се взираше в Картър, без да мигне. Директорът издържа погледа му, запазвайки любезната си усмивка, макар че стомахът му се бе свил на топка, а пулсът му се бе ускорил, сякаш се намираше пред змия, готова да го клъвне. Най-сетне непознатият се усмихна радушно и посочи към Радж Бхаван, внушителната сграда на британското правителство, която се виждаше в далечината през завесата на дъжда.

— Вие, британците, стриктно съблюдавате законите и това ви прави чест. Нали лорд Уелсли^[6] бе решил да премести резиденцията на правителството в този величествен комплекс през 1799 г., за да придаде по-голяма тежест на закона? Или май беше през 1800 г.?

— Боя се, че не съм добре запознат с местната история — отвърна Картър, объркан от неочаквания обрат на разговора.

Джавахал леко се намръщи, изразявайки тактично и миролюбиво неодобрението си към крещящото невежество на събеседника.

— Калкута е възникнала само преди двеста и петдесет години и историята й е тъй кратка, че най-малкото, което можем да направим за нея, е да я опознаем, господин Картър. Връщайки се към темата, бих казал, че бележитото събитие е станало през 1799 г. Знаете ли каква била причината за преместването на резиденцията? Губернатор Уелсли заявил, че Индия трябва да бъде управлявана от дворец, а не от счетоводно бюро; с възгледите на владетел, а не на търговец на подправки. Забележителна идея, по мое мнение.

— Безспорно — съгласи се Картър и стана от креслото, готов да изпрати чудатия гост.

— Особено когато става дума за империя, където упадъкът се е превърнал в изкуство, а Калкута е главният му музей — добави Джавахал.

Картър кимна неопределено, без да е напълно сигурен с какво се съгласява.

— Съжалявам, че ви отнех толкова време, господин Картър — завърши Джавахал.

— Но моля ви — възрази директорът, — аз съжалявам, че не можах да ви бъда от полза. В такива случаи всички сме длъжни да помагаме според силите си.

— Така е — потвърди гостът и се изправи на свой ред. — Още веднъж ви благодаря за любезността. Бих искал да ви задам само един въпрос.

— Ще ви отговоря с най-голямо удоволствие — отвърна Картър, като вътрешно се молеше да се отърве час по-скоро от присъствието на този тип.

Сякаш прочел мислите му, посетителят се усмихна лукаво.

— До каква възраст остават децата във вашия приют, господин Картър?

Директорът не успя да скрие учудването си.

— Дано не съм проявил нетактичност — побърза да добави Джавахал. — Ако е така, не ми отговаряйте. Попитах просто от любопитство.

— Не се безпокойте, това не е тайна. Възпитаниците на „Св. Патрик“ остават под нашия покрив до деня, в който навършат шестнайсет години. Тогава приключва периодът на официалната опека. След този срок вече са възрастни хора, поне в очите на закона, и могат да вземат живота си в свои ръце. Както виждате, това е привилегирована институция.

Джавахал го изслуша внимателно и като че ли се замисли над проблема.

— Сигурно е мъчително за вас да виждате как отлитат от гнездото, след като сте се грижили за тях толкова години — отбеляза накрая. — В известен смисъл вие сте баща на всички тези деца.

— Това е част от работата ми — излъга Картър.

— Естествено. Но, ако смея да попитам, как разбирате каква е истинската възраст на дете, което няма родители и семейство? Чиста формалност, предполагам…

— За рожден ден на всеки от питомците ни се приема датата, когато е постъпил при нас. Понякога самото заведение прави приблизителни изчисления на възрастта — обясни Картър, притеснен от перспективата да обсъжда вътрешните работи на сиропиталището с непознатия.

— Това ви превръща в малък Бог, господин Картър — отбеляза Джавахал.

— Не намирам сравнението за уместно — сухо отвърна директорът.

Джавахал с наслада наблюдаваше неудоволствието, изписало се на лицето на събеседника му.

— Простете дързостта ми, господин Картър. Въпреки всичко се радвам, че се запознахме. Не е изключено да ви посетя в бъдеще и да направя дарение на благородното ви заведение. Може би ще се върна след шестнайсет години; така ще мога да се запозная с юношите, които днес ще станат част от голямото ви семейство…

— Стига да пожелаете, с удоволствие ще ви приемем тогава — отвърна Картър, като изпрати непознатия до вратата на кабинета си. — Дъждът май пак се е усилил. Може би ще предпочетете да изчакате, докато утихне?

Мъжът се обърна към него и очите му проблеснаха ярко като черни перли. От мига, в който бе прекрачил прага на кабинета, Джавахал сякаш бе претеглял всеки жест, всяко изражение на директора, душейки за слаби места в обясненията му и анализирайки търпеливо всяка дума. Картър съжали, че му бе предложил да се възползва от гостоприемството на „Св. Патрик“. В този миг едничкото му желание бе да види гърба на неприятния гост, та дори навън да вилнееше ураган.

— Дъждът скоро ще спре, господин Картър — отвърна Джавахал. — Благодаря ви все пак.

Точна като часовник, Вендела чакаше в коридора края на срещата, за да изпроводи посетителя до изхода. От прозореца на кабинета си Картър изпрати с поглед черната фигура, която се отдалечи под дъжда и накрая се скри из уличките в подножието на хълма. Директорът постоя известно време на прозореца, загледан в Радж Бхаван, резиденцията на правителството. След няколко минути, точно както бе предсказал Джавахал, дъждът спря.

Томас Картър си наля още една чаша чай и седна в креслото си, все така съзерцавайки града. Беше израснал в Ливърпул в приют, подобен на този, който ръководеше сега. Сред стените на онова заведение бе научил три неща, които винаги му бяха от полза: да оценява трезво материалните ценности, да обича класиците и — не на последно място — да надушва лъжците от миля разстояние.

Изпи си чая, без да бърза, и реши да започне да празнува петдесетия си рожден ден, като отчете, че Калкута все още бе в състояние да го изненада. Отиде до бюфета със стъклената витрина и извади кутията с пури, които пазеше за специални случаи. Драсна кибритена клечка и запали ценната пура тържествено, сякаш извършваше свещенодействие.

После, оползотворявайки докрай пламъка на клечката, измъкна писмото на Ариами Бозе от чекмеджето и го запали. Докато изписаният пергамент полека се превръщаше в пепел върху малък поднос с емблемата на приюта, гравирана върху него, Картър пушеше с наслада. Реши да кръсти новия питомец на „Св. Патрик“ Бен в чест на един от младежките си кумири, Бенджамин Франклин, и си обеща, че ще направи всичко възможно, за да намери момчето сред тези стени семейството, което съдбата му бе отнела.

 

 

Преди да пристъпя към описание на основните събития от този разказ, които се случиха шестнайсет години по-късно, трябва да направя кратко отклонение, за да представя някои от героите. Достатъчно е да кажа, че докато гореописаните събития се разгръщаха в Калкута, някои от нас още не се бяха появили на бял свят, а други се бяха родили едва няколко дни преди това. Ала всички имахме нещо общо, едно обстоятелство, което в крайна сметка ни събра под покрива на „Св. Патрик“: никой от нас нямаше семейство или домашно огнище.

Научихме се да оцеляваме без тези две неща или, по-точно казано, като си измислихме собствено семейство и си създадохме свой дом. Семейство и дом, избрани по своя воля, където лъжата и сляпата случайност нямаха място. Бяхме седмина и никой от нас не познаваше друг баща освен господин Томас Картър с неговите речи за мъдростта, скрита в писанията на Данте и Вергилий; не познавахме и друга майка освен Калкута с тайните, които пазеха нейните улици под звездите на Бенгалския полуостров.

Нашият частен клуб имаше колоритно име, чийто истински произход бе известен само на Бен. Той го бе кръстил по своя прищявка, макар някои да подозираха, че бе заимствал наименованието от стар пощенски каталог на търговски фирми-вносители от Бомбай. Както и да е, обществото „Чоубар“ възникна на даден етап от живота ни и напълно засенчи обичайните приютски игри, които вече не ни блазнеха. По това време бяхме достатъчно захитрели, за да се измъкваме безнаказано от сградата в потайна доба, след комендантския час, обявен от достопочтената Вендела. Оттам отивахме направо в резиденцията на нашия клуб — една извънредно тайнствена и, според мълвата, омагьосана сграда, необитаема от десетилетия. Тя се издигаше на ъгъла на Котън Стрийт и Брейбърн Роуд, в сърцето на Черния град и само на няколко пресечки от река Хугли.

В интерес на истината, голямата изоставена къща, която с гордост наричахме Среднощния дворец (предвид на часовете, в които протичаха пленарните ни заседания), съвсем не бе омагьосана. Славата, че е обитавана от духове, се бе разнесла не без нашето подмолно участие. Сирадж, един от членовете-учредители на обществото ни, неизлечим астматик и вещ познавач на всевъзможни истории за привидения, свръхестествени явления и чародейства в Калкута, съчини една достатъчно зловеща и правдоподобна легенда за някакъв предишен обитател на дома. Тази измислица държеше натрапниците далеч от нашето тайно убежище.

Накратко, в центъра на историята бе призракът на стар търговец. Както си му е редът, той се рееше из къщата, увит в бял саван, с очи като пламтящи въглени и щръкнали от устата му дълги вълчи зъби — и бе жаден за непредпазливи души, водени от празно любопитство. Разбира се, обогатяването на образа му с подробностите за очите и зъбите беше личен принос на Бен. Той страстно обичаше да съчинява такива страховити истории, че в сравнение с тях сюжетите на любимите класици на господин Картър — в това число Софокъл и кръвожадният Омир — изглеждаха като детски залъгалки.

Въпреки че името му звучеше несериозно, обществото „Чоубар“ бе отбран клуб и със строгостта на правилата си не отстъпваше на клубовете, нароили се в едуардианските^[7] сгради в центъра на Калкута и подражаващи на лондонските си съименници. Тези салони, в които човек можеше да си живурка безгрижно с чаша бренди в ръка, бяха рождено право на най-висшите кръгове на англосаксонската аристокрация. Нашата обстановка, разбира се, не се отличаваше с такъв блясък, но затова пък целите ни бяха далеч по-благородни.

Обществото „Чоубар“ беше основано с оглед изпълнението на две неотменни задачи. Първата бе да се гарантира на всеки от седемте му члена помощта, закрилата и безусловната подкрепа на останалите при всякакви обстоятелства, опасности или несгоди. Втората бе да се споделят познанията, придобити от всеки от нас, да се направят общо достояние, за да се подготвим по-добре за деня, в който щяхме да се впуснем в широкия свят поединично.

Всеки член се бе заклел в името си и честта си (нямахме близки роднини, в които да се кълнем) да изпълнява тези две задачи и да пази в тайна обществото. За седемте години на съществуването му нито веднъж не приехме нов член. Излъгах ви — направихме едно изключение, но ако го разкажа сега, ще изпреваря развоя на събитията…

Надали е имало някога клуб, чиито членове да са толкова сплотени и верни на клетвата си. Отличавахме се от клубовете на заможните господа от Мейфеър^[8], защото никой от нас нямаше дом или любим човек, който да го очаква след сбирките в Среднощния дворец. Трябва да отбележа още нещо — за разлика от старите взаимоспомагателни дружества на възпитаниците на Кеймбридж, нашето общество приемаше в редиците си и жени.

И тъй, ще започна с първата жена, която положи клетва като член-учредител на обществото „Чоубар“, въпреки че в момента на церемонията никой от нас (включително упоменатата, която по това време беше деветгодишна) не мислеше за нея като за жена. Казваше се Изабел и, по собствените и думи, беше родена за светлините на рампата. Мечтаеше да стане наследничка на Сара Бернар, да омайва публиката от Бродуей до Шафтсбъри Авеню^[9] и да отнеме хляба на звездите на зараждащата се киноиндустрия в Холивуд и Бомбай. Изабел събираше изрезки от вестници и театрални програми, сама си пишеше пиеси („монодрами“, както ги наричаше) и ги изпълняваше пред нас със забележителен успех. Особено се открояваха отличните и изображения на фатална жена на ръба на пропастта. А под екстравагантния й талант и склонността към мелодрама се криеше най-острият ум в групата (като изключим може би само Бен).

Най-бързите крака обаче принадлежаха на Рошан. Никой не можеше да тича като това момче, израснало по улиците на Калкута под грижите на крадци, просяци и прочее обитатели на онази джунгла от мизерия, която представляваха нововъзникналите квартали в южната част на града. Когато Рошан бе осемгодишен, Томас Картър го доведе в „Св. Патрик“ и след няколко бягства и завръщания той най-сетне реши да остане при нас. Сред дарбите му беше и ключарството. Нямаше на земното кълбо ключалка, която да устои на уменията му.

Вече споменах Сирадж, нашия специалист по омагьосани къщи. Освен с астмата, с бледия тен и крехкото си здраве, той се отличаваше с енциклопедична памет, особено по отношение на мрачните легенди, свързани с града (а такива знаеше стотици). В областта на призрачните истории, които придаваха цвят на знаменитите ни вечерни сбирки, Сирадж играеше ролята на документалист, а разказвачът беше Бен. Като се почне от призрачния ездач на Хейстингс Хаус, та до привидението на водача на въстанието^[10] от 1857 г. (в това число и смразяващата случка с тъй наречената черна дупка на Калкута^[11], където загинали над сто души, задушени при обсадата на стария форт „Уилям“), нямаше зловещ инцидент от историята на града, който да убегне от вниманието, анализа и архива на Сирадж. Излишно е да се каже, че останалите от нас приветстваха с радост тази негова страст. За свое нещастие, Сирадж изпитваше почти нездраво обожание към Изабел. Поне веднъж на всеки шест месеца предложенията му за бъдещ брак (неизменно отхвърляни) предизвикваха романтична буря сред групата и обостряха астмата на клетия отблъснат влюбен.

Сърцето на Изабел принадлежеше на Майкъл — високо, стройно и мълчаливо момче, склонно да изпада в продължителна меланхолия без видима причина. Майкъл се отличаваше с една съмнителна привилегия — бе познавал и помнеше родителите си, загинали при обръщане на претоварена гемия по време на наводнение в делтата на Ганг. Той бе скъп на думи и добър слушател. Имаше само един начин да се отгатнат мислите му: чрез десетките рисунки, които правеше всеки ден. Бен често казваше, че ако на тоя свят имало няколко Майкъловци, той би инвестирал цялото си богатство (все още неспечелено) в акции на компаниите от хартиената промишленост.

Най-добрият приятел на Майкъл беше Сет, яко бенгалско момче със сериозно изражение, което се усмихваше около шест пъти в годината, а дори и тогава с известно колебание. Сет беше ученолюбив, усвояваше жадно всевъзможни знания, поглъщаше неуморно любимите класици на господин Картър и беше запален по астрономията. Когато не беше с нас, усърдно се трудеше над конструирането на някакъв странен телескоп, с който според Бен човек не би могъл да види дори пръстите на краката си. Сет никога не можа да оцени донякъде язвителното чувство за хумор на Бен.

Не съм описал единствено Бен и въпреки че го оставих за накрая, ми е много трудно да говоря за него. Той беше различен всеки ден. Настроението му се менеше през половин час; продължителни периоди на унило мълчание се редуваха с бурна активност, която изтощаваше всички ни. Един ден искаше да стане писател, на следващия — откривател и математик, на по-следващия — мореплавател или водолаз, а през останалото време — всичко това плюс още няколко неща. Бен измисляше математически теории, които дори самият той не успяваше да запомни, и съчиняваше толкова абсурдни приключенски истории, че собственоръчно ги унищожаваше седмица след написването им, засрамен, че изпод перото му са излезли такива врели-некипели. Постоянно ни обстрелваше с чудати хрумвания и заплетени каламбури, които неизменно отказваше да повтори. Бен беше като бездънен сандък, пълен с изненади, а също и със загадки, със светлини и сенки. Той беше — и навярно все още е, макар че не сме се виждали от десетилетия — най-добрият ми приятел.

Що се отнася до мен, няма много за разказване. Наричайте ме просто Иън. Имах само една мечта, и то скромна: да уча медицина и да стана лекар. Съдбата беше благосклонна към мен и желанието ми се сбъдна. Както написа веднъж Бен в едно от писмата си, аз „просто минавах оттук и станах очевидец на събитията“.

Спомням си, че през последните дни на онзи месец май 1932 г. ние, седемте члена на обществото „Чоубар“, щяхме да навършим шестнайсет години. Това беше съдбовна възраст, очаквана от всички ни със страх и същевременно с нетърпение.

На тази възраст приютът „Св. Патрик“ щеше да ни върне, съгласно устава си, в обществото, за да израснем като отговорни мъже и жени. Датата имаше и друго значение, което всички отлично осъзнавахме: окончателното разтурване на обществото „Чоубар“. След това лято пътищата ни щяха да се разделят и въпреки обещанията и любезните лъжи, с които сами се заблуждавахме, знаехме, че връзката, която ни сплотяваше, не след дълго ще изчезне като пясъчен замък на морския бряг.

Толкова спомени съм запазил от онези години в приюта, че дори днес се сещаме усмивка за духовитостите на Бен и за фантастичните истории, които си споделяхме в Среднощния дворец. Но от всички образи, които отказват да се изгубят в потока на времето, навярно най-живо си спомням онази фигура, която неведнъж ми се привиждаше по здрач в общото спално помещение на момчетата в „Св. Патрик“ — дълга и тъмна стая с висок сводест таван, напомняща болнично отделение. Предполагам, че благодарение на безсънието, от което страдах (то премина чак две години след преместването ми в Европа), ставах зрител на разни неща, докато останалите край мен спяха блажено.

Именно там, в онази бездушна спалня, много пъти ми се струваше, че съзирам някаква бледа светлина, прекосяваща помещението. Не знаейки как да реагирам, се опитвах да се надигна и да проследя отражението до другия край на стаята. В този миг виждах отново познатия образ, който бях сънувал в много други случаи. Безплътният силует на жена, обгърната от призрачно сияние, бавно се навеждаше над леглото, в което Бен спеше непробудно. Аз винаги се напрягах да си държа очите отворени и като че ли виждах как светлозарната дама майчински милваше моя приятел. Взирах се в овалното и, прозрачно лице, оградено с ореол от неясна светлина. Дамата вдигаше очи и ме поглеждаше. Вместо да изпитам страх, аз охотно потъвах в кладенеца на скръбния и поглед. Сияйната принцеса ми се усмихваше, погалваше още веднъж лицето на Бен и се разтваряше във въздуха като сребърен дъжд.

Винаги съм смятал, че това видение бе сянката на майката, която Бен не познаваше. И някъде в сърцето си хранех детинската надежда, че ако някой ден успея да заспя дълбоко, едно такова видение ще бди и над мен. Това бе единствената тайна, която никога не споделих с никого, даже и с Бен.