Андерш де ла Моте
Играта (4)

4. Safe or all in?

Трябваха й нови дрехи. Макар че кръвта сигурно щеше да се измие в химическото, тя бе изхвърлила костюма и панталоните в най-близката кофа веднага щом й ги върнаха от Техническия.

Рунеберг я беше разбрал.

— Само вземи касова бележка и всичко е наред, Нормѐн — беше казал той, така че тя тъкмо бе прекарала около час във фирмата в Йостермалм, която доставяше служебните им костюми. Проби, вземане на размери, бели тебеширени линии и игли. Чувстваше се тузарски да мери дрехите така и то в платено работно време.

Продавачката в магазина знаеше какво прави. Един размер отгоре даваше достатъчно място за бронираната жилетка и оборудването на колана. Да се подкъсят малко ръкавите, да се вземат малко рамената.

Облеклото трябваше да стои красиво, без да пречи. Не трябваше да изглежда сякаш е наследила костюма.

Рунеберг й бе казал да си вземе почивка, но според графика трябваше да работи следобед. Но така и така нямаше планове, затова можеше да използва времето, за да оправи някои дреболии и да си ги махне от главата.

Рунеберг беше окей. Стига да не обръщаш внимание на мъжкарския му маниер, той беше много добър шеф, може би дори един от най-добрите, които бе имала. А в полицията не беше като добрите началници да растат по дърветата. Възрастта и приятелските връзки твърде често продължаваха да бъдат по-важни от компетентността.

Въпреки това й харесваше да бъде полицай и то много. Чувството, че това, което правиш, е важно, значимо. Принос за обществото.

Но „защитавай, помагай и поправяй“^[1] бе само част от това, което я привличаше в полицейската работа. Друга важна част беше чувството да е избрана. Ръчно подбрана по няколко параграфа за професията си, преминала различни тестове и изпити и показала, че е замесена от правилната мая.

А освен това като жена в полицията не стигаше само да премине приемните изпити. Трябваше да докаже, че не е просто УС — униформен свидетел, който не е от помощ, когато положението се сгорещи, ами че може собственоръчно да се справи с критична ситуация.

Ето защо онова с пазача в Русенбад продължаваше да я мъчи. Без колата се беше оказала в безизходица, почти парализирана, и ако мъжете бяха решили да продължат атаката си, министърът и тя щяха да се окажат в беда. Не можеше да се отърве от прокрадващата се мисъл, че пазачът бе спасил положението, а не тя. Че всъщност не беше заслужила мястото си в група Алфа, не и истински.

Звучеше като в каменната ера, но полицейската работа до голяма степен беше игра по условията на мъжете. Независимо какво пишеше в „Справочника за равенство между половете“ относно разпределението в полицията, 95 процента от всички престъпници бяха мъже. Ако една жена искаше да участва в играта сериозно, а не да се измъква и да седи на удобен стол в офиса, щом й се удадеше случай, то трябваше да докаже, че притежава нужните качества. Че не я е страх да си изцапа ръцете или да се окаже в опасност. Точно с последното нямаше никакви проблеми. Трудно за нея бе било да се научи да поема контрола и да го предоставя обратно. Но годините в полицията определено й бяха помогнали.

Някъде беше чела, че за период от седем години тялото подменя всичките си клетки. Дори и да звучеше като измислица, допадаше й мисълта, че тя буквално беше станала нов човек, откакто онова се бе случило. Че беше друга, много по-добра от човека, който беше тогава.

Професионалното й самоопределяне играеше голяма роля в тази промяна.

Тя беше горда от работата си и от полицейската значка, която винаги бе с нея, където и да отидеше. Металните ръбове дори бяха оставили отпечатъци по джобовете на дънките й, точно както шайбите правеха с панталоните на хокеистите. Не можеше съвсем да обясни чувството, което изпитваше щом извади значката и се представи като „Нормѐн, полиция“. Но не можеше и да си помисли за живот без това усещане. Защо тогава все пак не беше съвсем доволна?

* * *

Наистина ли си сигурен, че искаш да играеш, HP?

Hell yeah, сигурен беше. Абсолютно! Това си беше no-brainer. Да му плащат да тича из града и да си играе, кой, по дяволите, не би участвал в нещо такова?

А го имаше и това с клипчетата.

Беше му трудно да си обясни защо, но да види сам себе си на филм по такъв начин беше… възбуждащо, при липса на по-добра дума. Не като при секс, неее, това беше съвсем друго усещане. Или всъщност беше ли наистина?

Но главното, което го привличаше, вече не беше да се гледа как прави яки неща от различни ъгли. Въпреки че още му беше приятно, първият интензивен buzz, когато изживя кражбата наново, постепенно бе утихнал. Разбира се, не отричаше, че продължава да се отразява на пулса му, но това изживяване вече не беше на първо място в класацията му.

Не, това, което в момента го гъделичкаше значително повече, беше откритието, че има други, които го виждаха, които гледаха клиповете и освен това оценяваха подвизите му.

Първия път не бе загрял всичко, но след два дни бърникане по функциите вече имаше по-добра представа за положението.

Като начало Играта не беше някакъв лайв, както първоначално си бе помислил, а по-скоро Alternate Reality Game. Един вид смесица между компютърна игра и реалност, в която двата свята се сливаха, според дефиницията в „Уикипедия“, и дотук това описание съвпадаше доста точно.

Но освен участниците, имаше и цял куп други хора, които наблюдаваха. Зрители, които, ако бе разбрал правилно, дори плащаха, за да гледат!

Всъщност беше напълно логично. Защо някой би организирал нещо толкова сложно, ако то не му носеше пара? Откъде иначе идваха всички долари, които отиваха за възнаграждения или с които бяха купени поне сто двадесет и осем модерни телефона с вградена уеб-камера?

Във всеки случай, зрителите можеха да гледат, оценяват и коментират това, което правеха участниците. Той самият вече бе получил няколко отзива: „Cool man!“, „like the shouting!“ и „nice start, adding you to my favourites“ бяха написали някои от зрителите на малката стена, която имаше всеки играч в класацията. Бяха му дали три от пет звезди средна оценка. Съвсем непознати хора, които са кликнали, гледали и харесали. Показали бяха респект точно към неговия подвиг. Беше просто so fucking cool!

Коментарите, които той бе получил, обаче бяха нищо в сравнение с тези на стената на номер петдесет и осем, който все още беше на върха на класирането. „58 For The Win!“, „You rule“ или „58 rocks!!!“, плюс цял куп смайлита и други, така че стената на петдесет и осми всъщност беше няколко страници дълга. Пет от пет звезди, с други думи отлична оценка. Респект и любов от цял един киберсвят, сигурно беше адският kick!

Какво обаче беше направил г-н пет-осем, за да заслужи хвалбите и своите три хиляди долара, HP не знаеше. Като Играч той можеше да вижда само собствените си клипове. Жалко, но може би по-нататък щеше да се намери решение… Все пак обаче имаше едно изключение. Най-отгоре на страницата, точно над класирането, имаше линк, който гласеше „Mission of the week“ и там имаше избрана мисия, която всички можеха да гледат.

Тази седмица видеото беше на Играч 27, който в момента беше четвърти. HP вече го бе гледал поне двайсет пъти. На клипа се виждаше младеж с балаклава, който разбива стъклото на нещо, което приличаше на американска полицейска кола, и след това изпразва пожарогасител с прах право в купето. Всичко бе заснето както от телефона на играча, закрепен на нивото на гърдите му, така и от втори оператор, който стоеше малко встрани. Това, което правеше мисията екстра cool, беше, че всичко се случваше посред бял ден, насред непознат, голям град и помпозни минувачи. Освен това клипът беше професионално обработен и си имаше собствен саундтрак, Fight The Power на „Public Enemy“.

Got to give us what we want

Gotta give us what we need…

We got to fight the powers that be!

Черешката на тортата беше когато куките се върнаха от будката за понички, или където там се бяха мотали, и откриха унищожението, сполетяло возилото им. Всичко бе внимателно документирано от оператора, който дори бе успял да хване някои от псувните, преди да бъде принуден да спре и да си плюе на петите.

Възхвалите заливаха стената на двайсет и седми и HP не можеше да не се съгласи. Беше страшно яко изпълнено, пък и ballsy освен това! Може би твърде дръзко за него самия, но какво пък. От друга страна, в Швеция гарантирано бе по-безопасно да се ебаваш с ушевите, отколкото в Щатите. Там спокойно можеха да ти пръснат главата, ако нямаш късмет, тук не се случваха такива неща, поне не толкова често.

„Do you feel lucky, punk? Well, do you?“ Бам-бам!

Завърши имитирането на Мръсния Хари пред запотеното огледало в банята, като прибра пръста си във въображаемия кобур, след което прокара послушно гребена през дългата си, провиснала коса, огледа доволен резултата и намигна на отражението си.

„Looking good, Louis!

Feeling good, Billy-Ray!“^[2]

Бърза проверка на джобовете. Кеш — check, цигари — check, ключове — check. На излизане извади телефона. Беше дошло време за игра. Game on!

* * *

Беше изпила едно кафе в „Стюрегалериан“, след което бързо си проби път покрай всички двайсетгодишни хлапета, взели кредитната карта на татко, които се тълпяха около бутиците по „Библиотексгатан“ и продължи по „Хамнгатан“ към „Т-Сентрален“. Въпреки че беше времето на отпуските, петъчният наплив почти бе парализирал движението и изгорелите газове се смесваха с летните миризми на асфалт, цигарен дим и готвено.

Вечерта наближаваше, но от смяната й оставаха още два часа. Беше си мислила да тренира, но точно днес не беше в настроение за това. Макар че инцидентът при Стрьомкайен беше на повече от денонощие зад гърба й, тялото й още бе изтощено. Сякаш имаше лек махмурлук от прилива на адреналин. Ако това бяха последиците, за които Андерберг я бе предупредил, то тя спокойно можеше да ти преживее.

Но така или иначе отиваше към Круноберг^[3]. В служебната й поща я чакаше известието за трудова злополука и нямаше да е зле да приключи с бумащината, преди да се присъедини към Алфа. Така че — синята линия^[4] към Кметството.

Тръгна напряко през площада на „Сергел“ към входа на „Т-Сентрален“.

Минавайки покрай вратите, тя отбеляза, че въпреки всички възможни проекти, както на полицията, така и на социалните, там продължаваха да се навъртат наркомани и дилъри. Дори последното освежаване на мястото не ги бе пропъдило и те вече не предизвикваха възмутени реакции дори сред туристите.

 

 

Сякаш жалките клетници се бяха превърнали в постоянен елемент от уличния пейзаж. Така или иначе, беше хубаво да влезе в хладното помещение.

Показа значката си на бариерата и взе ескалатора надолу към синята линия.

* * *

Ескалаторът нагоре към „Т-Сентрален“. Лепна се за една майка с малко дете и се приплъзна заедно с нея през отворената вратичка за детски колички, точно както бе направил и на слизане. Дълги крачки през голямата зала и после навън през вратите към „Платан“.

Въпреки че беше вечер, жегата го удари почти като стена. Няколко херцози^[5] клечаха сънливо в сумрака под покрива, но търговията изглежда не вървеше. Дилърите сигурно също бяха на почивка. На HP му се стори, че разпозна единия и кимна леко, минавайки покрай него, но погледът на пича бе толкова стъклен, че сигурно не виждаше по-далеч от върха на носа си. Хари беше гаден шит, that’s for sure. За щастие той познаваше госпожица Мари-Анна^[6]. Чист майтап беше, че законът не намираше разлика. Доколкото му беше известно, никой не беше предозирал от малко дим.

Той тръгна по диагонал през откритата част на площада и хвана подземния път към НК^[7]. Няколко минути по-късно стоеше пред вратите със златни дръжки.

Бърза проверка на часа. 18:43. Беше подранил с две минути.

Не беше свикнал да носи часовник на ръката си.

Когато бе прочел инструкциите и осъзнал, че му трябва часовник, беше прекарал поне половин час в тършуване из апартамента. Най-накрая бе успял да изрови някакъв скапан „Касио“, който вероятно беше на поне десет години, но по незнайна причина все още работеше. Беше звъннал на точно време и почти се бе учудил, че лелчето все още отговаряше: „Осемнайсет часа, четиридесет и пет минути и нула секунди, пийп!“

Мигащият LED-дисплей на телефона прекъсна мислите му. Изпълнен с очакване, той отвори новото съобщение.

Добре дошъл във втора мисия, HP!

Днешната ти задача, ако решиш да я приемеш, е на стойност 400 точки.

Искаш ли да продължиш?

Той кликна незабавно на ДА.

Четиристотин точки, почти три хиляди крони и сериозна крачка извън блатото на играчите с по сто точки.

Отлично!

Използвай асансьора и се качи до книжарницата.

Не забравяй да носиш телефона с камерата навън.

Натисни долния бутон, когато си на място.

В долния край на екрана се появи иконка „READY“.

HP забеляза, че дланите му са се изпотили от вълнение. Тая Игра беше страшно добра!

Той беше таен агент, a man on a mission. „Петершон, Хенрик Петершон.“

Отвори вратите, взе ескалатора нагоре, мина покрай простосмъртните, които си купуваха еспресо на далавера или лочеха неприлично скъп шоколад, зави зад ъгъла към асансьорите и натисна бутона за нагоре. Две минути по-късно слезе на третия етаж, по навик извърна глава, за да не се вижда лицето му на охранителната камера, след което се гмурна между рафтовете с книги.

Натисна READY.

Отговорът дойде моментално.

Следвай Белия заек!

Отначало той само погледна екрана въпросително, но след няколко секунди реотанът загря.

Естествено! Може би малко клиширано, но същевременно доста яко! Който и да бе измислил мисията, определено ще да беше пич с чувство за хумор…

Засмян, той се разтърси из рафтовете, прокарвайки пръст по гърбовете на книгите и скоро намери каквото търсеше. „Алиса в Страната на чудесата“, малката библия за препратки на всички киномани. Извади книгата, запрелиства настървено и когато откри находката си, за свое учудване бе толкова възбуден, че за малко да изтърве малката, бяла пластмасова карта на земята. „Етаж 5, 18:55“ бе написано на нея с туш, останалата част беше празна.

HP сви вежди. Познаваше универсалния магазин като петте си пръста, ненадминато място, ако дебнеш неориентирани туристи или ако просто искаш да убиеш няколко часа, като зяпаш хората. Сто процента беше сигурен, че имаше само четири етажа. След бърза сверка с часовника осъзна, че има само три минути да разреши мистерията.

Стълбището беше право срещу асансьорите и докато отиваше натам, отново се обърна, за да не го види the eye in the sky, просто за всеки случай. Мрамор и месинг, стилно почти като от картичка. Скок-подскок, скок-подскок. „Хитрото козле Брюсе припка по моста на трола…“^[8] ухили се той.

Мда, прав беше, разбира се. Четвъртият етаж беше последният, поне за простосмъртните.

Табелата беше категорична по този въпрос. Но зад една заключена златиста врата стълбището продължаваше още един етаж нагоре.

Той завъртя пластмасовата карта в ръцете си, бутна я пред четеца за карти до вратата и чу как той избибитка. Но вратата остана заключена. И тогава видя малката бележка.

„Карта + код“ пишеше на нея и настроението му потъна като камък.

И какъв беше тоя скапан код?

След няколко секунди размисъл пробва да въведе 1855, използвайки клавиатурата на четеца, но той възрази с двойно пиукане. HP хвърли няколко тревожни погледа наоколо, но всичко беше спокойно. Етажът изглеждаше съвсем пуст.

И сега какво?

Откачи мобилния от колана, но екранът беше черен. Значи без помощ от телефона.

Или всъщност… Във всеки случай си струваше да пробва.

Той отново допря картата до четеца, след това набра цифрите 128 и след няколко секунди колебание добави и една нула.

Приятелско еднократно бипкане и той чу, че бравата се отключи.

С туптящо сърце отвори вратата и продължи нагоре към петия етаж. Там го посрещнаха метална врата и още един четец.

Поглед през рамо, пиукане от четеца и после вътре. Сетивата, напрегнати до край, вкус на адреналин в устата. Липсваше само малко драматична музика, за да е всичко перфектно!

Тук горе имаше тесен коридор с полегат покрив, трептящи флуоресцентни лампи и редица метални врати от едната страна. Далеч не толкова стилно, колкото долните етажи. Но какво трябваше да се случи сега?

В същия миг, в който завърши въпроса си, телефонът отново замига — все едно беше прочел мислите му. На ръба на зловещото!

Той откачи телефона от колана и беше на път да прочете съобщението, когато гласът го стресна и той изпусна апарата право на бетонния под.

Скъпи клиенти. Магазинът затваря след пет минути. Благодарим Ви, че ни посетихте. Заповядайте отново утре в десет. Първият етаж ще остане отворен до осем часа.

Мамка му, как се изплаши! Явно бе застанал точно под един от високоговорителите. Още малко и щеше да му се наложи да си смени гащите.

Мърморейки, той вдигна телефона и отвори съобщението.

Третата врата отляво.

Белият заек се намеси за трети път и той се оказа в хладна, бетонна стая, пълна с бръмчащи кутии, кабелни скари и лостове. Миришеше на електричество и топъл метал.

Далечната стена, черна кутия, натисни READY, когато я откриеш.

В стаята имаше цял куп кутии, но за късмет само една от тях беше черна.

Стара вещ от бакелит, която изпъкваше значително сред останалите анонимни, метални кутии. Отпред имаше две ламинирани копчета, едното синьо, другото червено.

Той натисна READY.

Добра работа, HP!

В днешната мисия трябва да избереш между двете копчета.

Щом обратното броене завърши, искам да натиснеш едно от тях.

Ако избереш синьото, всичко продължава както преди, ти получаваш парите си, както и нови лесни мисии.

Сигурен и постоянен доход, подправен с умерено вълнение.

Ако избереш обаче червеното конче, часовникът на стария ти живот ще спре и ти ще навлезеш в изцяло ново изживяване, за което по-рано дори не си се осмелявал да мечтаеш. Тук рисковете са по-големи, но разбира се, също и възнагражденията.

Едва малцина са квалифицирани за това ниво, въпросът е дали ти имаш нужните качества?

Изборът е твой, няма грешен вариант и независимо какво решиш, днешната мисия ще бъде изпълнена. Разбираш ли?

Той натисна ДА.

Отлично, HP!

Помисли внимателно и направи избора си. Имаш двайсет и пет секунди.

Успех!

Водачът

Съобщението изчезна и бе заменено от брояч.

24

23

22

Това беше толкова убер fucking cool! Ето за това говореше! Но какво да избере, синьото или червеното хапче?

И двете бяха правилни, но изглежда само едното имаше значим ефект!

Усещаше пулса си да бие в тъпанчетата му.

Play it safe or go all in?

6

5

Естествено, имаше само един отговор.

Приключение без риск беше като шибания „Дисниленд“! Време беше да разбере колкото дълбока всъщност беше заешката дупка!

2

1

Той натисна червеното копче.

Чу се щракване, после слабо бръмчене. Флуоресцентната лампа на тавана примигна.

HP затаи дъх.

* * *

Щом приключи с известието, тя се отби през отдел „Разследване“, за да види дали някой от старите й колеги е на смяна. Тъй като Охраната се водеше просто командировка, редовното й място в отдела още се пазеше. Но коридорът беше празен, което може би не беше толкова странно, защото часът беше почти седем. Малцината клетници, които не бяха в отпуска, поне бяха достатъчно разумни да свършат работа навреме.

След интервюто с Андерберг я бяха откарали до тях с патрулка, така че колелото й още стоеше в гаража на полицията. Най-бързият път дотам беше с асансьора в ареста и тя пое по стълбите надолу към „Бежовия километър“, както някой шегаджия бе кръстил дългия коридор.

Долу работеха на пълни обороти, както бе обичайно за петък вечер. Всички килии вече бяха пълни и няколко уморени следователи обикаляха из множеството стаи, където патрулите имаха дебрифинг. Един изключително буен пияница, ескортиран от двама солидни полицаи, блокираше почти цялата приемна пред стъклената клетка на офицера на смяна.

Friday night, пиянство и fight определено беше полезен опит, но съвсем не й липсваше…

Докато минаваше покрай тях, единият от полицаите я разпозна и й кимна, а тя отвърна на поздрава му. На път към коридора тя чу, че радиостанцията му се включи:

До всички, тук 70.^[9]

Коли за „Хамнгатан и НК…“

* * *

Нищо не стана. Не че знаеше какво точно бе очаквал, но все пак? Трябваше да има все някаква малка реакция? След драматичното въведение най-малкото, което можеше да се очаква, бяха поне мигащи алармени светлини или вой на сирени. Тичащи стъпки по коридора или поне разярено тропане по вратата?

Но това…? Едно голямо нищо.

Disappointed!!!

Изчака още няколко минути, след което излезе разочарован от стаята, закрета надолу по стълбите и едва когато пресече улицата и излезе на Кралската градина, той бавно започна да схваща.

— … просто спря — каза учудено един пич на друг и посочи към сградата, от която HP току-що бе излязъл.

— Обикновено не трябва ли и да свети? — чу той да казват минувачите.

После видя хора да размахват телефоните си и скоро до него се наредиха цял куп снимащи. Щом проследи погледите им нагоре към покрива и видя какво бе разбудило любопитството им, разочарованието му внезапно се изпари и бе заменено от напълно ново и неописуемо чувство, до което никога преди не се бе и доближавал. Сърцето му сякаш биеше барабани в гърдите му. Обувките му почти се отлепиха от земята, а дънките започнаха да го стягат в слабините.

Беше толкова адски, шибано яко! Talk about mission completed!

Високо горе, между медиите плочи на покрива, големият, светещ часовник на НК, който от петдесет години се въртеше над града почти без прекъсване, изведнъж бе спрял.

Стрелките на тъмния циферблат показваха точно седем часа. И той осъзна, че Водачът бе имал право. Току-що бе започнало ново време!