Андерш де ла Моте
Играта (20)

20. Payback

Първо десет секунди продължително натискане, зззззззз-ззъъъъъъъъънннннннн!

После десет секунди пауза.

После пак звънеца: ззззззззззззъъъъъъъъънннннннн!

Щеше да я побърка.

Накрая тя нямаше друг избор, освен да стане и да отвори, въпреки че съзнанието й все още бе бавно и замъглено.

През шпионката не се виждаше никой и тя усети кой е отвън още преди да отвори вратата. Вярна на навика си, остави веригата на резето пусната. Съответно опитът му да дръпне вратата така, както тя бе направила с него, се провали гръмко.

— Здрасти, Хенке! — изломоти тя през пролуката. — Не трябваше ли по това време вече да си в Тайланд?

— За това после, сега ме пусни, трябва да поговорим! — каза той на един дъх и тя неохотно му угоди.

— Познаваш ли някого на име Мике, това гаджето ти ли е, или? — почти извика той веднага щом влезе в антрето.

— Какво… да… ох… защо?!

Чувстваше се сякаш черепът й е пълен с преварена каша.

— Рус, светъл пич, малка брадичка, апартамент в „Хорнстул“?

— Ммм… — потвърди тя като насън, докато се опитваше да стартира мозъка си.

Хенке изглеждаше като побъркан, кървясали очи, рошава коса и налудничав поглед. Какво го беше прихванало? Не трябваше ли окончателно да е напуснал страната?

— Мамицата му и шибания fucking shit!!! — изскърца той през зъби.

— Оох… няма ли да влезем и да седнем? — успя тя да каже.

— Няма време, трябва веднага да се чупя! — отряза той. — Но първо ме чуй адски внимателно!

Той хвана ръцете й в горната им част.

— Стой настрана от тоя проклет Мике, разбираш ли?

Той я гледаше втренчено в очите. Все още й беше трудно да фокусира погледа си. Онези хапчета бяха ужасно ефикасни и четири бяха с поне две в повече.

— Мике участва в Играта, всичко се върти около него. Той е петдесет и осми, водачът, the top guy и каквото и да си е наумил, не е нищо, в което искаш да бъдеш замесена, схващаш ли?!

Тя поклати бавно глава.

За какво, за бога, говореше той?

Беше й трудно да улови и задържи в ума си думите, които извираха от него, но стигаше да види как той я гледа, за да схване, че нещо не е наред. Изглеждаше като че се е наказал, като че е имал лош трип или нещо такова. И защо не беше в Тайланд?

Хенке продължаваше да говори и постепенно една част от думите му започнаха да проникват през тежката пелена в главата й.

— … всичко е Игра, чаткаш ли? Мике е с теб само защото го е получил за задача. Ти си мисия, средство за постигане на нещо друго, кой знае какво. Планират нещо голямо, End Game, само това знам. Онзи е откраднал полицейски бус и те искат да го използват по някакъв начин. Но аз мисля да ги спра! Сега вече прекрачиха границата! Използваха ни като шибани блокчета лего, това направиха, факаните свине. Сега е payback time, сестра ми, сега е fucking шибан payback time!

Той завърши изблика си, като я разтърси за раменете, от което главата й се залюля напред-назад. Но мъглата там горе продължаваше да отказва да се вдигне.

— Ей, това звучи напълно…

— Откачено, знам! — сряза я той. — Всичко е напълно fucking шибано crazy! Но брат ти е on the case, не се притеснявай. Ще уредя всичко и онзи шибаняк Мике ще си плати! Никой не се ебава със сестра ми! Виж само какво го сполетя онзи предния, струваше си десетте месеца затвор и още как!

Внезапно тя се събуди напълно!

— За какво, по дяволите, говориш, Хенке?!

Тя отметна ръцете му и направи крачка назад.

HP прехапа език. Мамка му, защо не можеше да си мълчи! Понякога бе готов да се закълне, че има Турет…

— Нищо — смотолеви той бързо, — забрави това последното.

— Ей! — викна тя и той видя, че хубаво я е разгневил. — Знам много добре какво направи за мен онзи път. Пое цялата вина и ме остави да се измъкна.

Гласът й беше едновременно бесен и леденостуден.

— А освен това аз бях достатъчно глупава да те оставя да го направиш — да оставя малкия си брат да пропилее живота си по този начин. Това все още ме измъчва и то по начин, който дори не можеш да си представиш. Никога няма да мога да си простя, че те предадох! Никога, разбираш ли! — изкрещя тя.

Пое си дълбоко дъх няколко пъти и постепенно се съвзе. Той стоеше като препариран и не казваше нищо.

— Винаги ще съм благодарна за това, което направи, Хенке — въздъхна тя уморено. — Но престани да изтъкваш случката всеки път, когато ти трябва услуга, окей?!

Тя се усмихна с онази нейна усмивка и вътре в него нещо като че се пречупи.

— Ключът за склада — каза той. — Трябва да погледна нещата си. Това е всичко!

Тя отвори малък шкаф, който се намираше на стената зад него, и му подаде ключа, без да каже и дума.

— Благодаря — каза той просто и се обърна да си ходи.

— Ей, Хенке…! — спря го тя.

Той се обърна на вратата и те се спогледаха за няколко мига.

После той се усмихна тъжно и я погали по бузата.

— Спокойно, сестричке, ще оправя всичко. Не се притеснявай. I will clean them all up!

И той се завъртя и заслиза бързо по стълбите.

— Между другото! — извика, поглеждайки нагоре към нея, вече с обичайния си, самоуверен глас. — Оглеждай се за полицейска кола 1710, ще ползват нея.

След секунди вече си бе отишъл.

* * *

Той вдигна ролетната врата към малкото помещение и опита да се ориентира сред вещите. Като за съдържание на целия му живот, нямаше много с какво да се похвали. Десетина кашона и чувала и няколко стари мебели, които сестрата явно бе сметнала за твърде хубави, за да ги разкара.

Той намери първото нещо, което му трябваше, почти веднага — малък флакон спрей, който бе получил от един приятел и беше скрил между чорапите си.

„T-Spray“ пишеше на него, останалата част от текста беше на немски.

Вторият предмет му отне малко повече време и за няколко паникьосани минути си въобрази, че тя е намерила и изхвърлила това, което търсеше.

Но после намери дървената кутия в кашон с книги джобен формат и облекчен я пъхна в джоба си.

All good to go!

Още няколко задачи, после щеше да е готов за среща с Мике Хаселквист, a.k.a. Number fifty-fucking-eight.

Онова с номера на сметката все още смучеше здраво… Как, по дяволите, бе могъл да пропусне да вземе нещо толкова просто като скапана химикалка?

Беше викал и трещял в колата почти през целия път до Шерхолмен, където остави Рейнман.

Пичът не беше казал и дума. Просто си бе седял с шибаната чанта на коленете. Беше я гушнал, като че тя беше малко дете.

Ама че играч!

Беше инсталирал цялата простотия, сигурно му бяха платили тлъста пара, а след това помагаше на HP, пълен непознат, за да проникне вътре!

На това му се казва whacko!

Нямаше акъл дори да вземе пари за услугите си, въпреки че HP, в пристъп на гузна съвест, му бе предложил няколко хиляди, преди да се разделят. Той само бе измрънкал нещо, че прави услуга на един брат и дори не беше казал чао, преди да изчезне в пороя.

След няколко метра сякаш никога не го бе имало.

Mange sure knew how to pick’em…

* * *

Тя се събуди чак следобед. Бърза закуска и душ, за да отмие и последната мъгла от главата си. Смяната й започваше в седем, а тази вечер положението беше наистина сериозно.

Тя имаше само смътни спомени от посещението на Хенке. Беше наприказвал сума несвързани безсмислици за Мике и онази Игра, от която, изглежда, продължаваше да не може да се откъсне.

Всъщност това трябваше да я разтревожи, но какво общо имаха Мике и Хенке, освен подобни телефони?

След срещата в „Стюрекатен“ тя беше направила няколко дискретни проверки в регистрите. Мике се беше оказал безупречен, а всичко, което бе разказал, изглежда, беше истина и тя се беше успокоила с това.

Но ето че изведнъж Хенке се появи на вратата й и надрънка цял куп глупости. А най-странното, а също и най-притеснителното, беше, че той, изглежда, знаеше доста за Мике. Да не би да я беше следил, да си беше играл на таен защитник?

Хенке твърдеше, че Мике само си играе с нея, че зад интереса му има скрити мотиви. Но тя не си спомняше Мике някога да е задавал необичайни въпроси или да се е държал странно, с изключение може би на онзи път, когато тя се опита да огледа телефона му по-отблизо.

Всичко беше една проклета бъркотия, на която не й се виждаше краят. Тя не можеше дори да мисли по въпроса. Вместо това трябваше да се съсредоточи върху работата си, днес повече от всякога.

Тя се преоблече, взе и спортните си дрехи и се приготви да тръгва. Една тренировка преди смяната със сигурност щеше да я разбуди и да й помогне да прочисти мислите си.

На излизане провери телефонния секретар.

Две съобщения.

Първото беше от нея самата и тя го прескочи моментално веднага щом чу встъпителните думи.

Другото беше от Мике.

„Здрасти, аз съм. Можеш да ми звъннеш, просто исках да чуя гласа ти. Ще пробвам и на мобилния. Цунки.“

Тя не беше сигурна дали й харесва да получава „цунки“-съобщения на секретаря си.

Беше малко прекалено интимно за вкуса й. Но от друга страна, тя самата бе избрала да му даде домашния си номер. Провери мобилния. Съвсем вярно, той бе звънял, докато телефонът беше изключен.

На гласовата поща имаше подобно съобщение.

Може би щеше да му се обади след тренировката — ако успееше, разбира се.

На мобилния й телефон имаше още едно съобщение:

„Здрасти, Селандер от сапьорите се обажда. Исках само да ти кажа, че експлозивът в Танто определено е силен, но не е бил зареден. Тоест хем опасен, хем относително безопасен. Който и да има зъб на брат ти, не е искал да го убие. Реших, че ще искаш да знаеш. Чао!“

Опасен, но безопасен…

И какво означаваше това за Хенке и неговата история?

Тя не знаеше.

* * *

Намираше се на „Бергсундсгатан“ в „Хорнстул“ и беше яхнал мотопеда paparazzi-style. Козела не беше злопаметен или просто напушеният разбойник бе забравил, че HP е съсипал предния му скутер. Във всеки случай нямаше проблеми да го вземе назаем. Срокът на годност на сааба бе започнал да изтича, освен това в центъра беше по-удобно човек да се придвижва на две колела. Нямаше проблеми с паркирането, а всички пътища за бягство бяха отворени.

Флаконът беше в единия джоб на якето му, а в другия имаше билярдна топка, пъхната в спортен чорап. Беше готов за рандеву с мистър пет-осем!

Хаселквист с qv се беше прибрал преди няколко минути и бе паркирал паянтовата си тенджера пред вратата. HP мислеше ей сега да отскочи за малка, неочаквана визита… Но точно когато слезе от мотопеда, той видя, че петдесет и осми отново излиза.

Онзи се качи в колата и рязко потегли.

HP нямаше проблеми да го следва. Мотопедът вдигаше поне осемдесет километра, а в града нямаше как да се кара много по-бързо, дори и движението да бе по-спокойно, както тази вечер.

Петдесет и осми тръгна по „Вестербрун“ на север, сви при „Линдхагенсплан“ и HP неволно настръхна, когато подминаха моста, където той и Хаселквист бяха изпълнили мисиите си.

Fucking spooky!

Последва „Транебергсбрун“, после „Улвсундавеген“ към Брома. Все още нямаше проблем да го следва, пичът карате спокойно и прилежно. Вероятно не искаше да го спрат, сигурно трябваше да бъде някъде в определено време. Може би на важна среща?

HP забеляза как пулсът му постепенно се бе повишил.

Докато кръстосваха из запуснатите индустриални сгради около летището, той все повече се убеждаваше в това. Нещо голямо беше на път да се случи!

* * *

— Окей, внимание, Алфа едно и две.

Вахтола влезе бързо, както обикновено, и веднага настъпи тишина.

— Тази вечер положението е сериозно. Държавният секретар на САЩ идва на изненадващо посещение, за да се срещне с колегите си от ЕС. Очевидно на дневен ред са конфликтът в Афганистан и ядрената програма на Иран. ЕТА^[1] 02:00 шведско време, плюс-минус десет минути. Едва ли е изненадващо, че оценката на опасността е висока, така че очаквам най-висока готовност.

Тя се взра в събралите се охранители, за да обобщи положението. Всички кимнаха в съгласие, никой не беше особено изненадан от съобщението. От цяла седмица се носеха слухове, че се задава нещо голямо.

— Откритата полиция ще се заеме с блокирането на пътищата. Ще спрат цялото движение от „Арланда“ до Гранд веднага щом тръгнем — продължи тя. — Това означава пълно спиране на трафика и в двете посоки, включително забрана за паркиране на „Свеавеген“, „Хамнгатан“ и „Кунгстредгордсгатан“. За колите, които са останали след дванайсет, ще се погрижи Пътна помощ. Освен това Отрядът за бързо реагиране ще ни подсили с двама плюс осем души в пълно гала облекло.

Откъм групата се чуха отделни подхилквания.

Склонността на Отряда за бързо реагиране да си играе на война даваше доста поводи за шега. Имаха униформи с отличителен дизайн, тежки оръжия и други джаджи, които определено не принадлежаха към стандартното полицейско оборудване. При тях никога не пестяха от бюджета, както при останалите отряди. Но фетишизмът на Бързо реагиране към снаряжението беше добре дошъл ресурс за задачи като тази.

— Рунеберг е вече на място, заедно с Алфа три, за да се синхронизират с момчетата от Secret Service. Алфа четири, както ви е известно, вече са покрили Гранд. Ние тръгваме оттук в 22:00, шест коли, разпределени както следва…

* * *

Мина под една арка, водеща към остаряла тухлена постройка и продължи през вътрешния двор. HP не посмя да го последва. След като се увери, че няма друг изходи от двора, той остана да дебне малко по-надолу по улицата.

Четири минути по-късно патрулен автомобил 1710 мина под арката.

След него, в посока север, тракаше мотопедът на Козела.

* * *

Магистралата беше почти пуста. Макар че блокирането още не беше в сила, движението беше необичайно рехаво. Отне им едва половин час да стигнат до „Арланда“. Шест коли, две волво, два събърбан и две бронирани БМВ, които щяха да превозват антуража на държавния секретар.

Тя и Викстрьом щяха да карат първи, това вече беше решено. Полицията щеше да се включи с патрулки и мотори, предимно от формалност. В допълнение щеше да има и два буса с войници от Бързо реагиране.

Не лош motorcade, както го нарекоха момчетата от Secret Service.

Те изглеждаха професионално, това не можеше да се отрече. Добре тренирани, сдържани, всички с новоизгладени костюми и задължителната слушалка в ухото. Двама от тях все още носеха слънчеви очила, въпреки че беше нощ.

Преценяващи погледи, кратки кимвания за поздрав между колегите. No time for small talk, всичко вече беше проучено, планирано и готово.

Щяха да вземат държавния секретар от пистата, да излязат през Терминал 1, после по път 273 и по E4. Нортул, „Свеавеген“ до площад „Сергел“, наляво по „Хамнгатан“ и надясно по „Кунгстредгордсгатан“ до Гранд, където щяха да ги посрещнат Алфа четири и още една група от Бързо реагиране.

До голяма степен целият Бласиехолмен^[2] беше блокиран от няколко часа, а полицейските кучета сигурно е трябвало да работят извънредно, за да се обезопаси районът навреме.

Според Вахтола, посещението е било потвърдено едва два дни по-рано и по съображения за сигурност бяха решили да запазят всяка информация в изключително тесен кръг.

Стокхолмската полиция, а също и вечерните вестници, бяха уведомени в последния момент.

Областният началник на полицията видимо не беше особено доволен, но какво можеха да направят? Трябваше да се примири с положението и да изпразни хазната. Само за блокирането на пътищата щяха да са нужни близо двеста души. Въпросът беше щяха ли да са достатъчни?

* * *

Те подминаха дългия ляв завой около „Сулвала“ и продължиха към Рисне. HP погледна таблото. Оставаше му половин резервоар, докъде ли всъщност щеше да му стигне?

Вече му беше трудно да следва буса, той се бе отдалечил на двеста метра пред него и HP бе принуден да се превие на две над кормилото, за да изцеди всеки възможен ресурс от скутера.

Наближаваха кръстовището в Рисне. Вече можеше да види извитата сграда на СЕ-банкен. Ако Хаселквист завиеше надясно по E18, всичко вероятно щеше да пропадне.

Мамка му, трябваше да вземе скапаната кола!

* * *

Имаха да почакат половин час и тя се възползва, за да посети тоалетната. Когато приключи, отдели няколко минути на мобилния телефон.

Беше пробвала да звънне на Хенке на новия му номер още около час след като си бе тръгнал. Мислеше да го помоли за извинение за избухването си, да закърпи нещата, доколкото може. Но той, естествено, не беше вдигнал. Сега, след като бе успяла да помисли, вече не й се говореше с него. Ако по-рано бе изглеждал смахнат, то това бе било просто лека разгрявка в сравнение с днешното представление. Очевидно все още онази игра му бе в главата, защото във всеки случай не беше в Тайланд. Но откъде, да му се не види, знаеше за Мике, и какви, между другото, бяха тия приказки за откраднат полицейски автомобил?

Не, квотата й за всякакви лудости вече бе запълнена за деня и тя трябваше да се съсредоточи върху работата си. Затова реши да замени телефонния разговор с СМС.

сори за одеве, знам, че имаш добри намерения / Бека

Ето, беше си изпълнила задълженията като прилежна кака. Така или иначе, беше хубаво да приключи въпроса.

Звънна на Мике, но той не отговори на домашния си номер. Трябваше да пробва мобилния.

* * *

Не завиха към E18, вместо това право напред, след което неочаквана спирка на бензиностанцията при кутиите за обувки в Ринкебю^[3].

Хаселквист зареди буса догоре и HP се възползва и направи същото със скутера. Сега какво?

Нищо, както се оказа. Пичът си купи вестник и седна да чака на паркинга.

За момент HP се изкуши от мисълта да се прокрадне и да сгащи мизерника. Да си поиграят на въпроси и отговори, по същия начин както бе планирал да направи горе в апартамента му. Но сега не ставаше. Имаше твърде много хора и бе прекалено осветено. Освен това петдесет и осми седеше в патрулка. Ако някой видеше сбиването им, тук щеше да гъмжи от куки само две минути по-късно, а това не беше особено желателно…

Така че оставаше просто да чака.

* * *

Тя вече беше пробвала да се обади на Мике няколко пъти, а освен това му бе писала да й звънне, но без да получи отговор. Това се случваше за пръв път. Мике беше от хората, които винаги носят телефона със себе си, имаше почти натрапчива нужда да бъде достъпен. Така че защо изведнъж не й отговаряше?

Разбира се, можеше да има безброй причини. Лоша връзка, паднала батерия или може би беше на кино…

Така че защо не забравеше за това?

Окей, трудно й беше да го признае, но въпреки че вече беше отхвърлила всичко, не й беше лесно да се отърси от мисълта, че Мике може да е замесен в Играта.

Може би се дължеше на бележките? Посланието им беше кристално ясно — такава като нея не заслужаваше да бъде щастлива. И може би имаха право?

Историята на Хенке не съдържаше никакви преки доказателства, но можеше да провери поне едно нещо. Тя набра номера в Нормалм и този път имаше късмет. Телефона вдигна Муле.

— 1710, качваш — измърмори той, след като тя му съобщи за какво се обажда.

Той се разрови из някакви листа, после се чу шумолене в слушалката и тя го чу да вика на някого в коридора.

— Виндал, 1710 знаеш ли къде е?

Тя не долови отговора, после пак се чу шумолене и Муле бе обратно на слушалката.

— В сервиза, казват момчетата тук, ключовете очевидно ги няма в шкафа.