Андерш де ла Моте
Играта (14)

14. White bear

Окей, оставаше да признае истината — беше се вманиачил!

Мел Гибсън в „Теория на конспирацията“, Брил, героят на Джийн Хекман в „Обществен враг“, ето в какво щеше да се превърне.

Обзетият от чувство за справедливост, самотният луд, хахавият с конспирациите, който живее в интернет форумите и вижда заговори зад всеки ъгъл. Можеше направо да си направи интернет страница, хижа in the woods и стена, покрита с изрезки от вестници, тогава всичко щеше да е върхът!

Е, да, това с убийството на Палме беше трудно да се повярва, но от друга страна, теорията му не беше по-откачена или по-лоша от останалите така наречени следи. Кюрди, полицаи бейзболисти^[1], Лисбет^[2] или самотен пияница?

All aboard the Crazy train!

Вратите се затварят, next stop Looneyville!

Предположенията на откачалките се трупаха из интернет пространството като диви витри^[3], кое от кое по-ненормални. Така че какво му имаше на неговото?

Think about it!

Как иначе можеше най-голямото полицейско разследване в света да бъде осрано така? Да бъде забравен всякакъв полицейски common sense, да бъдат нарушени купища закони и правила, като се назначи аматьор за началник на разследването и разузнаването? И като че това не беше достатъчно, политически комисар от Социалдемократите, разполагащ със свое собствено малко СЕПО, да води паралелно разследване, пряко одобрено от министъра на правосъдието…

Странностите изобилстваха, а случаят бе пълен с въпроси без логичен отговор, точно както го бе предупредил Ерман. Чисто и просто нямаше качествени обяснения или поне такива, които да са по-добри от това, което той все повече започваше да приема.

Освен това се сещаше за още едно убийство на политик, което, въпреки че убиецът бе разкрит, отговаряше много добре на профила „самостоятелен извършител без ясен мотив“. Да не говорим за Лазерния човек^[4]. В цялото му престъпно турне имаше нещо методично, почти като в компютърна игра. Сякаш преодоляваше различни нива на трудност и постоянно поемаше все по-големи рискове. Като че се беше издигал в някакво класиране…

Според клипа, който HP намери в СВТ^[5], Лазерния човек е харчел парите от грабежите по немски казина, така че очевидно е обичал да залага. Дали в действителност не беше играч и в двата смисъла? It made perfect sense, като същевременно беше направо безумно! А каква всъщност беше истината зад убийствата на братята Кенеди? Естония? Единадесети септември?

Както каза, беше се вманиачил.

Big time!

Внимателно преглеждаше новинарските сайтове по няколко пъти на час и макар че почти всичко касаеше ЕС-председателството, му се струвате, че ги намира навсякъде — отличителните белези на Играта.

Известен бизнесмен изчезнал яко дим, партида динамит открадната от заключен запас или дребен португалски престъпник, който по някаква причина решил да взриви на парченца празна яхта, заедно със собствения си задник…

Всичко го пишеше, стига човек да знаеше какво да търси. Случки, които така и не са могли да бъдат обяснени, независимо колко са ги чоплили. Освен ако обяснението не беше, че Ерман е бил прав. Че всичко беше една голяма, проклета Игра!

I’ve opened your eyes and now you can see…

 

 

Най-болно му беше, че осъзнаваше колко смахнато звучи. И все пак не можеше да се отърве от мисълта. „Осъзнаването на болестта не означава, че си здрав“, както казваше един от алкохолизираните приятели на майка му.

В това имаше много истина! Но за разлика от побърканите, HP все пак беше забъркан лично. An inside man, точно както Брил. Той знаеше, че Играта съществува, беше видял със собствените си очи какво могат да правят или по-точно казано — да карат другите да правят…

Всъщност точно манипулацията болеше най-много.

Как си бяха играли с него, а той им се беше вързал. Бяха то унижили за собствено забавление, а после го бяха повалили по-бързо от бутилка руски талий. Имаше го също и факта, че той се бе наслаждавал да бъде the center of attention, да получава купища респект. За пръв път в живота си беше a team player, част от нещо по-голямо, да, дори една от звездите на отбора.

Мамка му, колко много обичаше това усещане! Обичаше го толкова шибано много, че въпреки всичките гадости, които се бяха случили, една част от него все още не можеше да не мечтае да се завърне в светлината на прожектора по какъвто ще да е начин. Като псе, жадно за одобрение, което, въпреки че стопанинът му го е пребил, е готово за нови подвизи — каквито и да е — само за още едно потупване по главата. Един въпрос го сърбеше като грамадна коричка на рана и колкото и да се опитваше, не можеше да спре да го чопли. Ако знаеше, че в полицейската кола онази вечер седеше Ребека, че тя щеше — или поне можеше — да бъде ранена от камъка, който той бе на път да хвърли от ръба, щеше ли да има някаква разлика?

Той всъщност не знаеше.

Все още, след всички часове на размишления, продължаваше да не може да отговори на скапания въпрос с просто Yes or No.

Ненормална история!

За да разнищи онова със зашеметяващата граната и конския кортеж, му трябваха няколко дни. Кой би се зарадвал на малко препускащи коне и чифт насрани кралски гащи? Отговорът можеше да е съвсем лесен, просто да са искали да го изпитат или да заснемат яки клипчета. Но след това прочете за взлом в магазин за мъжки дрехи в Йостермалм и как бил предшестван от фалшив сигнал за бомба. Дипломатическо куфарче с думата бомба, изписана в бяло от едната страна, било поставено пред посолството на Иран и на мига половината полиция се озовала в Лидингьо и съответно вън от играта. Оттам му дойде идеята.

След известно ровене из страниците на полицията, той намери каквото търсеше. По същото време, когато в „Кунгстредгорден“ нахлуха препускащи коне, последвани от всички възможни полицейски ресурси, включително хеликоптера, изпратен към Сити, някой бе откраднал цял камион с виагра от фирма във Вестерурт. Най-хладнокръвно минал покрай охраната с камиона влекач, размахал нещо, което изглежда били правилните документи, съвсем спокойно закачил ремаркето и офейкал. Без да се притеснява, че полицейският хеликоптер ще го последва, преди да успее да разтовари хапчетата, за това се беше погрижил HP.

Значеше ли това, че той е бил a decoy, примамка, която да насочи кучетата в грешна посока?

„Потърси значението на думата Game и ще схванеш“, беше казал Ерман и по средата на страницата Уикиречникът подкрепи теорията му.

— Distraction or Diversion

Той можеше да бъде и двете! И внезапно всички мистериозни случки придобиха още едно ненормално измерение. Маневри за отвличане на вниманието, decoys и димни завеси, всичко това, за да се отклонят погледите на властите и на детектива, наречен Общество?

В такъв случай какви бяха истинските престъпления, тези, които трябваше да останат скрити, и кой стоеше зад тях?

Масоните?

WHO?

Билдърбъргската група?

Или отиваше твърде далеч…? Може би мозъкът му се бъзикаше с него и му показваше неща, които ги няма, само защото той искаше да ги види?

Играта наистина ли беше толкова сложна и голяма, колкото твърдеше Ерман, или всичко беше на ташак? Нещо, което правеха, просто защото можеха? Забавление? Шибана времегубка?!

Всички тези въпросителни щяха да го подлудят. Мозъкът му беше абсолютно претоварен и главата го болеше, сякаш щеше да експлодира от всички глупости, които се въртяха вътре. Не можеше да намери дори скапан Алведон, отдавна беше преровил всички чекмеджета на леля.

Запали цигара, една от последните. Дълбока дръпка и после цялото напрежение се излива навън заедно с дима.

Пуффф…!

Meditation by Marlboro.

Работеше почти винаги.

Та, какво да прави сега?

Това всъщност беше the million dollar question. Не беше излизал от вилата от няколко дни, почти не беше ял. Само бе пушил, ровил из нета и чоплил проклетата ментална коричка.

Манге беше минал за малко, запълвайки най-необходимите запаси от цигари и грахова супа, но бе бил достатъчно разумен да не задава въпроси, което беше добре, защото определено нямаше да получи отговори.

HP би убил за един джойнт, но кашето му отдавна беше изразходвано. Когато тревата свърши, той се бе опитал да намери други начини да успокои тревогите си. Беше лъскал толкова яростно, че си разрани чепа. След това постепенно се престраши да излезе на предпазлива разходка из околността, за да пробва да рестартира мозъка си с малко чист въздух.

Тогава откри микробуса.

* * *

Колата се залюля в slow motion, завъртя се наполовина около оста си, преди да забие нос в земята. После отскочи отново със задната част към небето, направи пълно обръщане и се приземи на покрива си, след което изчезна от екрана.

Следващата сцена показваше димяща развалина, но в този момент Ребека вече беше превита над мръсната малка тоалетна на Манге.

„Мамка му, мамка му, мамка му“, крещеше малко гласче в главата й, докато тя повръщаше парченца несмляна пилешка салата.

Какво, по дяволите, се случваше?

* * *

Бял микробус със синьо фирмено лого беше паркиран малко по-надолу по малката уличка. ACME Телеком услуги АД.

Сериозно ли?!

ACME — точно като всички съмнителни компании в историята на киното от Бързоходеца и Уили Койота нататък?! Това просто беше твърде очевидно!

До колата действително имаше както разпределителна кутия, така и шахта с кабели, но до момента той не беше видял жива душа около автомобила. Нито пък някаква работа се вършеше наблизо, така че какво правеше колата тук, насред Танто?

Той влезе във вилата и провери регистрационния номер в интернет, но това не му помогна. Просто лизингова компания в Солна.

ACME Телеком услуги имаха собствена интернет страница, телефон за контакти и електронна поща за запитвания. ACME Телеком услуги — Горд член на Pay Tag груп.

За сметка на това нямаха физически адрес, което не беше толкова необичайно, много предприятия постъпваха така. С радост ще се свържем с вас по телефона или електронната поща. Добър начин да избегнеш досадни клиенти.

Той отново излезе навън, за да огледа по-внимателно микробуса. Наоколо нямаше никого, двигателят още беше горещ, така че не стоеше паркиран там от дълго време.

Но къде беше шофьорът?

Той обиколи колата, но това не доведе до нищо. Задните стъкла бяха затъмнени и макар че сви шепи около очите си, не можа да види нищо. С купето беше малко по-лесно.

На предната седалка имаше яке, неоново жълто с много джобове и като погледна по-отблизо, HP видя нещо, което се подаваше отдолу. Продълговат сребрист предмет. И изведнъж осъзна какво беше! Телефон, естествено, подобен на този, който бе оставил в магазина на Манге. Това би означавало, че мръсниците са го открили!

Той се премести, опитвайки се да зърне повече от телефона, но якето покриваше по-голямата част. Беше принуден да се увери със сигурност и дръпна силно врата.

Заключена, разбира се.

Той се огледа набързо, след което изнамери един камък в близката леха. После вдигна ръка, за да фрасне стъклото.

— Ей, к’во си мислиш, че правиш?!

Мъжът се беше появил от нищото, голяма буца на около петдесет години с работно облекло и оранжева каска като на Боб Строителя^[6].

Работник, образец 1А.

— Нищо — измърмори HP и пусна камъка покрай крака си. — Просто се чудех защо сте паркирали тук?

Мъжът му хвърли подозрителен поглед.

— Кабелна повреда, работя за Телиа. Половината „Сьодер“ е без броудбанд, не си ли чул?

— Нее — измънка HP и бавно се отдалечи от микробуса. — Окей, аре!

Мъжът сви рамене за сбогом, заобиколи колата и отключи задната врата.

След като порови някоя и друга минута, излезе обратно с кутия с инструменти, хвърли бърз поглед по посока на HP и внимателно заключи вратата, преди да изчезне по пътеката между две къщи.

HP си отдъхна облекчен. Пичът, изглежда, не се преструваше, с други думи фалшива тревога.

Изкара си акъла посред бял ден.

* * *

Най-накрая на чист въздух! Все още беше горещо като в пещ, но всичко бе по-добре от малкия, клаустрофобичен магазин.

Тя вдиша дълбоко, завъртя здраво педалите на колелото и усети гаденето постепенно да се разсейва едновременно с раздвижването на окислената й кръв из тялото. Трябваха й само няколкостотин метра, за да се почувства значително по-свежа.

Всъщност не беше научила особено много от разговора с Манге.

Когато той окончателно се отказа от жалките си опити да се измъкне и се съгласи да разкаже истината, първо заключи вратата на магазина и обърна табелката на Затворено и за всеки случай придърпа Ребека в най-вътрешната част на помещението.

Манге никога не бе бил от най-смелите сред deadbeat приятелите на Хенке и определено не бе от най-готините, но за разлика от другите, той беше един от малкото, които останаха от старата банда.

Веса, надрусан до небето, беше решил да се покатери по железопътен вагон в Елвшьо и се бе изпържил до смърт. Добре си спомняше и Хесус, той нали беше спечелил много пари и бе отишъл в Тайланд? Да, така беше. Хенке беше говорил с него да заминат заедно, но както обикновено ставаше с него, всичко си остана само на думи. Останалите от групичката просто ги нямаше, а Хенке едва ли беше някой, чиято компания или надеждност липсваха някому.

Но по някаква причина Манге бе останал — дори през най-лошите периоди. Той беше единственият от бандата, който се появи на процеса, и доколкото Ребека знаеше, единственият, освен нея самата, който посещаваше Хенке в затвора. Един от малкото, които ги беше грижа.

Манге всъщност беше окей, точно и добронамерено момче, и нея малко я гризеше съвестта, че трябваше да му приложи тактиката за разпити, за да го накара да говори. Но във всеки случай бе проработило и след като той се увери цели два пъти, че действително са сами, накрая разказа всичко, или поне това, което знаеше.

Въпросът беше какво всъщност беше чула?

Цялата работа с мистериозен телефон, който праща мисии, тайна реалити игра с възнаграждения и наказания звучеше откачено и първата й реакция беше, че Манге е налапал поредната bullshit-история на Хенке. Но тогава той й показа клиповете на компютъра и това постави нещата в нова светлина.

Това с вратата, автомобилните гуми и кралския кортеж беше достатъчно зле, но когато видя собствената си кола да се преобръща по „Дротнингхолмсвеген“, й дойде твърде много.

Очевидно Манге не знаеше, че тя е била във волвото, защото просто кръжеше около вратата на тоалетната и разтревожено я попита дали се чувства добре. Тя с последни сили успя да се стегне, наплиска си лицето с малко вода и се извини за всичко с жегата, което той бе приел без въпроси или коментари.

Когато се съвзе, тя го помоли да й покаже мобилния телефон на Хенке, и щом той неохотно го извади от един заключен шкаф, тя просто го погледна за миг и го прибра в чантата си. За момент Манге сякаш щеше да възрази, но размисли и остави Ребека да го вземе, без да каже нищо.

Преди тя да си тръгне, той й даде адреса на колониалната вила на леля Берит и няколко минути по-късно тя тръпнеше в очакване на нов, по-задълбочен разговор с брат си.

Този път мислеше да извие ръчичките на малкия, докато й разкаже истината за това, което се случваше!

 

 

Минавайки между колите, тя прекоси „Рингвеген“ и няколко минути по-късно се намираше под короните на дърветата в парка. Вече се чувстваше значително по-свежа и се наслади на хладната гора. На петнайсет минути пеша от магазина, беше казал Манге, около пет минути с колелото и изглежда, беше точно така.

Когато сви по правилната улица, се наложи да направи път на бял микробус, който тръгна рязко и профуча покрай нея с твърде висока скорост.

„Скапан идиот!“, успя да си помисли тя, докато се бореше да запази равновесие. За момент се зачуди дали да не запише регистрационния номер, тук ограничението беше трийсет. Но реши да не се занимава, беше твърде горещо, за да може се ядоса истински, пък и не бе успяла да види всички цифри. Беше някаква фирмена кола със синьо лого отстрани.

В същия миг забеляза къщата.

Почука три път и на вратата, но никой не отвори. Той може би спеше? Вече беше късен следобед, но тя далеч нямаше да се учуди, ако Хенке си беше спретнал малка сиеста.

Тя пробва дръжката на вратата и откри, че не е заключено, но по някаква причина остана да стои на входа. Не знаеше защо, но нещо събуди подозрението й. Огледа вратата по-внимателно и скоро откри това, което търсеше. Малка, едва забележима следа в дървото, точно до резето. Действително, можеше да е стара, но бърза проверка на прага долу разкри няколко пресни стърготини боя в съответния цвят.

Някой беше влязъл с взлом във вилата и то наскоро, въпросът беше дали този някой още беше вътре?

Ребека пое дъх и се заслуша.

Тихо като в гроб.

Тя прекрачи безшумно прага и влезе вътре. От вонята на цигарен дим и ма̀я^[7] очите й почти започнаха да парят. Тя се хвана за рамката на вратата към малката кухня и светкавично показа и прибра главата си през отвора.

Движението беше толкова бързо, че да не остави възможност на нападателя да реагира, но достатъчно, за да може тя да оцени по-голямата част от обстановката в стаята. Повтори същата процедура с малката спалия от дясната страна на хола.

Резултатът беше категоричен — вилата беше празна.

Който и да бе нахлул вътре, вече се беше махнал и изглежда, не се бе занимавал да краде нещо. Лаптоп с пуснат скрийнсейвър стоеше непокътнат на малката кухненска маса. Няколко неизмити порцеланови и стъклени чаши, повечето пълни с цигарени фасове, стояха изоставени тук и там, а малката мивка преливаше от чинии и стари консерви.

В единия край на дивана лежеше гнусен, смачкан на топка спален чувал, а на един стол висеше потна тениска и чифт разкъсани Cheap Mondays^[8].

Опушено, мръсно и пропаднало, определено далеч от състоянието, в което леля Берит бе оставила къщата, предположи Ребека.

Манге очевидно бе казал истината, Хенке живееше тук…

Въпросът беше къде се намира и колко време ще отсъства? Най-доброто, за което се сети, беше да седне на дивана и да чака.

* * *

What thefu…?!

Кратка разходка до „Рингвеген“ за два стека цигари и няколко пирожки, такъв беше планът.

Беше прибавил към това и един фалафел и ледена близалка, защото не бързаше за никъде. Почти бе стигнал обратно до вилата, когато видя сините светлини.

Две патрулки и цивилен бус с ремарке, всички паркирани пред малката къща на леля. Ремаркето изглеждаше смешно, почти като гигантска кана за мляко с отворен капак. Едно от ченгетата се беше разбързало да постави ограничителна лента в долния край на улицата, но за късмет HP го видя пръв.

Той спря на място и се шмугна в една от малките алеи, за да отиде да наблюдава от добра позиция.

Няколко минути по-късно се бе изкачил на една скала, настанен сред няколко люлякови храста.

Какво, по дяволите, се случваше там долу?!

* * *

По някаква причина тя все пак не беше седнала на дивана.

Впоследствие не можеше да обясни защо, но тогава сякаш чувството, че нещо не беше наред, не искаше да я напусне.

Бяха й нужни няколко секунди, за да открие какво я притеснява. Диванът, на който мислеше да се настани, не беше на точното място. Тя ясно виждаше вдлъбнатината в корковия под, където би трябвало да стоят крачетата, но вместо това те се намираха на няколко сантиметра встрани. Наистина, диванът беше съвсем малък, но беше старомоден модел от масивен чам и ако се съдеше по дълбоката следа в корка, се изискваха доста усилия, за да бъде преместен. Така че защо някой беше решил да прави това?

Вместо да седне, тя коленичи и погледна отдолу.

* * *

Той видя няколко от полицаите да обсъждат нещо със сериозни изражения, а след това се появи друг пич, навлечен от глава до пети и с шлем, заради който приличаше на облечен в зелено астронавт.

Пичът се дотътри до къщата, а полицаите рязко се преместиха към далечните страни на автомобилите, където като че заеха защитна позиция. След няколко минути космическият човек излезе, държейки някакъв предмет в ръце. Доклатушка се до ремаркето и постави вътре каквото там държеше.

Макар и да се намираше на разстояние, HP без проблеми долови колко облекчени изглеждаха ченгетата, когато той затвори капака.

* * *

Тя не знаеше какво всъщност очаква да намери. Но във всеки случай беше ясно, че не би поставила предмета отдолу в личната си топ десет класация на най-вероятни находки, ако някой я помолеше да направи такава.

Ключове, няколко дребни монети или може би изпуснат мобилен телефон?

Но не и това тук…

Минаха няколко секунди, докато осъзнае в какво се бе вгледала и защо предметът е бил поставен там, но когато все пак се досети, тя се изправи бавно, взе лаптопа и напусна вилата.

Остави външната врата отворена.

* * *

Чак след като бе постоял там няколко минути, той разпозна едно от ченгетата. Първо бе сметнал, че е обикновена цивилка. Къси панталони със странични джобове в цвят каки, риза с къси ръкави, бейзболна шапка, удобни маратонки и всички други елементи на облеклото, които помагат на цивилните полицаи да се слеят.

Но полицейската стойка и начинът, по който движеха главите си, почти винаги ги издаваха.

Той се беше съсредоточил върху мъжете около ремаркето и едва когато капакът беше затворен, той огледа по-подробно и останалата част от тайфата и откри, че цивилката всъщност е Бека. Тя стоеше и си говореше нещо с онзи с костюма на астронавт.

Какво, но дяволите, правеше тя тук?!

* * *

— Определено силна — констатира сапьорът, който според стикера, сложен върху защитното облекло, се казваше Селандер и очевидно предпочиташе да говори с насечени изречения.

— Две пръчки динамекс^[9]. Детонатор, задействаш се при натиск, монтиран под седалката на дивана. Вероятно е стигало да седнеш. Повече от достатъчно, за да превърне цялата къща в трески. Страшен късмет, че си била нащрек, Нормѐн…

Той направи пауза за снус^[10].

— Разбира се, преди да сме я закарали в лабораторията и да сме я разглобили, не можем да знаем дали наистина е щяла да се взриви — продължи той, този път по-красноречиво. — Обратно на въпроса. Сьодермалмската криминална полиция ще се заеме с това. Каза, че това е вилата на брат ти?

— Нещо такова — измърмори тя.

В главата й беше каша. Зашеметяващи гранати, камъни срещу полицейски коли, а сега проклета бомба!

В какво, за бога, бе успял да се забърка Хенке?

— Предполагам, че от криминална ще искат да поговорят с него и то скоро — обобщи Селандер, избърсвайки остатъците снус в защитното си облекло.

Ребека само кимна в отговор.

„Добре дошли в клуба!“, помисли си тя.