Сергей Минаев
Духless (2)

Офисът

Транснационалните корпорации с най-висок стокооборот могат да си говорят, колкото си искат, за многообразието, но видимият резултат от тяхната дейност е армия от подрастващи-клонинги, които в стройни редици — „еднообразно“, както се изразяват хората на маркетинга, маршируват през глобалния супермаркет.

Ноами Клайн. „Без лого“

На другата сутрин отидох на работа.

Струва си да отбележа, че моята кантора беше филиал на една голяма френска компания за продажба на разни консерви. От царевица до зелен грах. Много отдавна, някъде преди десетина години, представителството й в Москва било открито от един лекомислен баровец. Той живеел разгулно, харчел пари, които не били по джоба му, и както много други хора в началото на деветдесетте години, мислел, че животът в атмосферата на безкраен празник, когато днес пропиваш две хиляди долара, а утре по неясен начин спечелваш още пет, ще продължи вечно. Но доста бързо тъпаците, които можели да бъдат завлечени чрез най-различни афери, се изчерпали заедно с количествата пари, които въпросните тъпаци му снасяли. За разлика от сумите, които губел в казината и пръскал по проститутки и нощни клубове и които се натрупвали с астрономична скорост. В един момент на баровеца му се наложило да изтегли кредит от банката, за да закърпи безбройните дупки в бюджета си. Естествено, кредитът бил взет с ясната цел впоследствие банката да бъде преметната. Трябва ли да споменавам, че банката (впрочем, както и почти всичко по това време) била бандитска. И в един прекрасен, а може би дори и слънчев ден на прага на офиса му се появила група яки и изключително дружелюбно настроени момчета, които чрез бърз диалог, подпомогнат от две тежки крошета в зъбите, обяснили на героя, че или ще занесе парите в банката, или него ще го занесат в моргата. След като пресметнал, че шансовете му да изчезне са нищожно малки, пичът започнал бързо да търси варианти за простичка далавера, благодарение на която би могъл да се сдобие с желаната сума. В този момент се оказало, че баща му, който навремето работел в търговското представителство на СССР във Франция, има някакви връзки с тамошните производители, които за късмет търсели партньор, за да завъртят консервния си бизнес в Русия. След като им описал образно перспективите да излязат на този толкова голям (но и също толкова опасен) пазар със сигурни руски партньори (кой би могъл да се усъмни в нашата честност, ха-ха), той подписал договор с тях. Естествено, бил открит офис, там седнала секретарка, в него имало и два шкафа с празни класьори, а също така се появил и склад, готов да приеме два камиона на стойност точно колкото бил кредитът плюс известен процент отгоре.

Когато стоката пристигнала, тя трябвало да бъде реализирана, за да може камарата натъпкани с генномодифицирани грах и зеленчуци метални кутии да се превърнат в парични знаци. Реализирането на първата партида преминало толкова бързо и толкова успешно, че и пичът, и бандитите решили засега да не колят кокошката, която снася златни яйца, а да поспечелят малко кинти от търговията, пътьом да поодрусат от тъпите французи мангизите, които дават за реклама, а пък после да мислят какво ще правят. Но както във всяка руска приказка, и тук настъпил краят. След като на два пъти спипали фалшифицираните баланси и неубедителните отчети за рекламните разходи (и наистина, нима пейзажите около 150-те билбордове, пръснати из цяла Москва, биха могли да си приличат толкова много, сякаш едни и същи пет билборда са заснети от различни позиции) французите пристигнали лично в Москва. Тук те моментално се докопали до съответните органи, където обяснили, че инвестират стотици хиляди долари в Русия и могат да достигнат дори до милиони, но в страната има хора, които не са съвсем — нека се изразим така — честни, и възпират взаимоизгодния за нашите две държави бизнес. Съответните органи влезли в положението на французите и, ръководени от идеята за укрепване на руско-френските търговски връзки, на бърза ръка отсвирили от терена пича и бандитите му.

Така се създала кантората, в която аз работя на поста търговски директор.

С течение на времето малкият офис се превърнал в огромен гигант с неповратлива инфраструктура, с около двеста служители и с алкохолизиран директор (от руска страна) с отвратителен дъх и с навика да свиква всекидневни заседания в деветнадесет часа и две минути.

Продажбите вървяха доста успешно, а директорът лека-полека се готвеше за пенсия. Французите, които идваха на проверка, си прекарваха весело в клуб „Night Flight“ с руски проститутки. Низшият персонал бе низвергнат до състоянието на работници от експлоататорски предприятия за производство на маратонки в Индонезия, а топмениджърът, който имах честта да бъда, въведе диктатура на корпоративното робство, подквасена с ужаса на съветската министерска естетика, получаваше бесни пари и невероятни командировъчни и крадеше от бюджетите, както и доколкото може. Общо взето бизнесът бе изграден както се полага в такива случаи.

Нашият мил офис се намираше в един от първите бизнесцентрове в града. В „Riverside Towers“ — тази цитадела на корпоративния ужас. Вероятно според замисъла на създателите му неговото название трябваше да предизвиква у работещите в тази сграда асоциации с някакви ефирни дворци на брега на благословена река. Но лично у мен още от първия ми работен ден тя предизвикваше асоциации с ужасни готически замъци и божества на злото от романи фентъзи. През ранното зимно утро, когато навън все още не беше съвсем светло, прозорците на тухлените кули блестяха с восъчна светлина като оживяла илюстрация от книгите на Толкин.

Особено когато стоиш в девет часа сутринта на хълмчето, още преди да си влязъл на територията му, и виждаш как към кулите прииждат потоците хора и автомобили. Хората бързаха, опитвайки се да не закъснеят за работа, много от тях вървешком говореха по мобилните си и постепенно наквасваха недоспалите си мозъци с утринната суета на града. (Освен всичко друго, в наше време мобилните телефони изпълняват функцията и на допълнителен будилник. Ако първият те буди за работа, вторият ти съобщава, че тя вече е започнала.) Понякога въображението ми дорисуваше на гърба на леко прегърбените фигурки вързопи, превръщайки ги в крепостни роби, които всеки ден носят на господарите си оброк във вид на собственото си здраве, чувства и емоции. А най-важното и най-ужасното се състоеше в това, че те правеха всичко това по собствена воля и въпреки че нямаха никакви крепостни тапии, които да ги заробват.

Към десет часа сутринта на паркинга бавно се появяваха тежките автомобили от представителното производство на западногерманските концерни. От тях слизаха БОСОВЕТЕ, влизаха небрежно в офисите и пътьом мяткаха мълнии с очи, изпепелявайки закъснелите служители или онези, които пушат навън. Новият ден в „Riverside Mordors“^[1] започваше…

Да, между другото, пушенето в офисите, на етажите и навън близо до входовете беше забранено. Първо, защото служителите, които пушат, работят по-малко (но в същото време не се уточнява дали ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТТА НА ТРУДА намалява). Второ, защото пушенето е източник на много болести (и вследствие на това на изплащането на множество болнични листове) като бронхит, белодробни заболявания и тъй нататък. Пушачът би могъл да умре и на погребението си да лежи в ковчега с ужасен сивкаво-зеленикав цвят на лицето (за разлика от розовобузестия си колега непушач, който скоропостижно е починал от преумора), с което щеше да наруши Инструкция номер 234 „За външния вид на служителя на компанията, който посещава корпоративни събития, мероприятия или други обществени места, където може да бъде пряко асоцииран с компанията“.

За разлика от топмениджърите, към които по недоразумение принадлежах и на които във вид на привилегия им бе позволено да пушат в собствените си кабинети. С това компанията вероятно подчертаваше, че й е все едно от какво и с какъв цвят на лицето ще пукнат. Във вас са вложени толкова корпоративни пари, че ръководството на компанията не само няма да се появи на погребението ви, а дори ще се прекръсти три пъти по повод на вашата кончина. Такъв е животът. През по-голямата част от него драпаш в стремежа си да заемеш място под слънцето, а когато достигаш желаното, често предаваш богу дух, без да си успял да се насладиш на първите му лъчи.

Като пообръгнал в корпоративния етикет булдог своевременно се обадих в девет часа сутринта на секретарката си, за да съобщи на всички за митичната ми сутрешна среща, отидох си до вкъщи, за да се преоблека, капнах си „Визин“ в очите и тръгнах към службата. До офиса стигнах в единадесет без десет.

И ето, че излязох от асансьора на осмия етаж и отворих вратата на офиса, излъчвайки флуидите на вечните ценности като точност, служебно усърдие, началническа мъдрост и грижа за интересите на корпорацията.

До входа се намираше ресепшънът. С цели три секретарки. Поздравих ги. И трите едновременно вдигнаха глави от книжките си с формат покетбук и ми казаха: „Добро утро“. Мониторите на компютрите практически скриваха лицата им. Човек можеше да види кой седи зад плота на ресепшъна само в пролуките между мониторите. По този начин се създаваше илюзията, че нашите секретарки седят на постоянна огнева точка. Служителите със седмици безуспешно обсаждаха това съвременно фортификационно съоръжение, опитвайки се да получат нужната им информация, да си поръчат служебна кола или да се свържат по телефона с топмениджъра. И като прибавим каменните физиономии на секретарките, картечния им говор и техните трещящи като фугаси просташки крясъци по служителите от нисшите нива, илюзията се превръщаше в реалност. Затова при нас просто не можеха да се намерят Матросовци, които са способни да се хвърлят с гърди върху амбразурата на секретариата с граната в ръка, за да спасят целия офис от тяхната простащина, от нежеланието им да работят и от проблемите, свързани с пълната им професионална непригодност.

Може би щеше да е по-лесно да ги уволнят и да намерят нови? Любезни, внимателни и работещи. Но, първо, те се бяха научили много сръчно да забременяват, когато усетеха приближаващата буря (уволнението). И второ, на вакантните места на излезлите в отпуск по майчинство те моментално довеждаха собствените си приятелки, които бяха същите тъпоглави магарици, създавайки у ръководството пълната убеденост, че секретарката не е длъжност, а специална човешка порода, която още от дете е обучена да тъпее, да се кипри и да нагрубява околните. Така си живееше нашият секретариат с години. Половината перманентно бяха в майчинство, другата половина (която временно сменяше първата) бяха на изпитателен срок (очевидно, безсрочен) и всички те бяха защитени от Кодекса на труда като от Службата за защита на трудещите си. Железобетонно.

Тръгнах към кабинета си и в този момент едната от секретарките заговори от мястото си:

— Почакайте малко, донесоха един плик за вас.

— Откъде? — попитах.

— Бях си записала някъде. — Тя стана и започна разсеяно да рови из книжата на бюрото. Но моментално забрави какво търси и застина смутено.

— Ако го намерите, донесете ми го, о’кей?

 

 

Бях абсолютно сигурен, че нашите секретарки са андроиди. И действаха с ток от електрическата мрежа. В столовете бяха вградени контакти, които снабдяваха секретарките с енергия и поддържаха живота им. Но веднага след като станеха от столовете, контактът прекъсваше и предизвикваше нарушения в информационната им система. Започваха разстройства, които застрашаваха да унищожат цялата им памет и да ги извадят от строя за месец. Докато бяха на работа, те можеха да се придвижват без контакт с електрическата мрежа само до тоалетната или до кабинета на директора. А когато отидеха да обядват или си тръгваха за вкъщи, те превключваха на режим „Улица“, който им позволяваше да възприемат информация, написана единствено в книгите с формат покетбук.

Влязох в кабинета си и моята секретарка тутакси скри прозореца на експлорера. Идиотка, като че ли не зная, че по цели месеци висиш в сайта damochka.ru в търсене на неземната любов или поне на най-елементарно чукане. Веднъж видях тайно ника й в „дамочка“ и в течение на половин ден я разигравах в тамошния форум, изпращах й по имейла снимката на един мачо, която взех от интернет, след това й определих среща в интернет-кафенето „Max“ на улица „Новокузнецка“ и се насладих на петте минути, през които тя, изчервявайки се и мънкайки, ме помоли да я пусна с половин час по-рано. Общо взето тогава здравата се покисках.

Моята секретарка почти не се различаваше от колежките си на ресепшъна. Тя се казваше Катя и беше едно доста глупаво двадесет и пет годишно момиче, което питаше по пет пъти за всяко нещо, но пък беше много изпълнителна. Не беше хубава (което по-скоро бе плюс, като се има предвид вредата от любовните връзки със собствените секретарки), обичаше да обядва с часове и да клюкарства с приятелките си в офиса. Съжденията й по различни въпроси от съвременността поразяваха с космическата си глупост и селяндурска непримиримост с чуждата позиция. На два пъти направо ме съсипа с изказванията си по въпроси на обществения морал, нравите, институцията на брака и отношенията между половете. Така през втората година на съвместната ни работа ние окончателно престанахме да разговаряме (с изключение на служебните ангажименти), та аз да не излизам от кожата си и тя да не се изчервява. Вече бях свикнал с нея, както се свиква с чекмедже на бюро, което заяжда, или с неустойчива закачалка в ъгъла на кабинета.

Поздравих (трябва ли да споменавам, че заради махмурлука си бях страшно любезен. Толкова любезен, че от време на време поздравявах по няколко пъти едни и същи хора), поисках кафе и седнах в креслото си. Бюрото ми, както винаги, беше затрупано с камара книжа, които символизираха непрекъснат работен процес и моята целодневна заетост. Трябва да отбележа, че някои документи бяха от преди половин година. Камарата стоеше от дясната страна на доста голямото бюро, на което имаше плосък монитор, мишка без кабел, една снимка, направена миналата година на срещата с моите бивши колеги от клуб „Спартак“, в който тренирах от 1984 до 1988 година. Имаше и три купчинки музикални дискове, издадени от модни музикални лейбъли в Москва, Питер^[2] и Европа. Като аудиосвидетелство на моята night fever: от „Zeppelin“ до „Costes“. Не мога да ви кажа какво имаше в чекмеджетата на бюрото, защото не бях поглеждал в тях от момента, в който ги бях напълнил.

Зад гърба ми имаше голям прозорец с изглед към крайбрежната улица на Яуза, през който гледах с часове, размишлявайки за странностите на битието. Ето, че и сега пиех кафе и гледах колите, които минаваха по улицата. Е, амигос, настъпи ли моментът да се представя?

Аз съм на двадесет и девет години, четири от които съм прекарал зад стените на въпросното учреждение. Работя тук като търговски директор, имам лична секретарка, служебна кола, голяма годишна заплата и още по-големи годишни бонуси. Под мое ръководство са „продажбите и развитието на дистрибуцията на компанията“ или поне така е записано в длъжностната ми характеристика. Но в действителност изразходвам работното си време предимно за да чета лекции на подчинените си за повишаване на личното им старание (с едни и същи фрази, в които се сменят само наименованията на стоките и текущата година), за всекидневно набиване на канчето заради недостатъчните продажби и за прехвърляне на моята работа на друг.

Знаете ли какво представлява всъщност търговският директор? Това е такава съвременна разновидност на скъпа проститутка, която лавира между интересите на ръководството с техните завишени няколко пъти планове за продажби и интересите на собствените подчинени, които не искат да претворяват тези планове в живота. И тъй като, както се полага да се държат с една проститутка, те ебат по няколко пъти на ден, цялата ти задача се свежда до това, час по-скоро да докараш клиента (боса) си до оргазъм, като в идеалния вариант избегнеш секса в стил S&M (пердах заради провала на поставените задачи) и аналния секс (в зависимост от това какъв ще ти е късметът, без каквито и да било допълнителни бонуси).

И тъй като бях професионална курва, спектърът на услугите, които предлагах, също беше доста широк:

Класика (за нея стана дума по-горе);

Ролеви игри по желание на клиента (партньор във футболния отбор, любител на риболова, поклонник на творчеството на Есенин, фен на караоке, съвместно писане на бизнеспланове през почивните дни);

Кунилингус (когато пристигаше петдесетгодишната финансова директорка от Франция);

Дълбок минет (това беше първата ми точка от всекидневния график със забележката „Не се престаравай“);

Лесбос (преговори с шефа на продажбите от централния офис в присъствието на собствения ми бос);

Услуги за семейна двойка (по веднъж на две години, когато пристигаха собствениците на холдинга — ГОЛЕМИТЕ ЧИЧКОВЦИ от град Париж).

 

 

А цялата същност на работата на търговския директор се състои в ходенето по ей-това острие на корпоративния бръснач — когато върховете не могат да мислят, а низините не могат по принцип.

На едни казваш, че като търговски директор мислиш преди всичко за интересите на компанията и перспективите на бизнеса, за разлика от своите подчинени, които мислят единствено за собствената си заплата. Други уверяваш, че ти също си от хората, които се занимават с преките продажби, и просто си един от тях, затова знаеш как се постигат резултатите и разбираш цялата тежест на практическата дейност.

И аз си живеех ей-така през последните четири години. Мъгливото утро плавно преминаваше в работен обед, който се сменяше с вечерта на трудовия ден. Зимата се сменяше с пролет, а лятото — с есен. (В смисъл на годишни времена. Макар че също така и в смисъл на названия на клубове).

Всичко си вървеше по график, лицата на подчинените ти се сменяха със страшна скорост като в калейдоскоп и ти вече започваш да бъркаш имената на половината от тях, а другата половина просто не знаеш как се казват. И понякога затъпяването ти стига до такова ниво, че за да си спомниш името на собствената си компания, ти се налага да извадиш визитката си.

След като прегледах пощата или по-точно, след като разхвърлях входящите писма от клиенти и партньори на подчинените си, отидох в стаята, където седяха мениджърите по продажбите. Общо взето, те бяха единствените хора в компанията, с които си общувах, без това да предизвиква отвращение в мен. Най-справедливото заплащане за труда, измислено от капиталистическите собственици, е прекият процент комисионна от продаденото. Това е най-добрият индикатор за бързината на твоето израстване и за изкуството да продаваш. Онова, което е невъзможно да се размие и изкриви с никакви митични „маркет разчети“ и „филд рипорти“. Голата истина. И нищо друго, освен истината. Затова във всяка търговска компания в директните продажби работят най-важните хора. И най-гадното нещо, което може да прави техният ръководител, е да краде от работното им време. Като им къса нервите по заседания, съвещания и сутрешни разбори. Борбата с въпросните заседания като че ли беше единственото нещо, на което все още отделях внимание. Тъй като очевидно си спомнях началото на собствената си кариера и обиколките по задръстените началници от средите на нисшите слоеве в съветските министерства, които изобщо не вдяваха нищо от бързо променящия се пазар и продължаваха да живеят по системата „заплата — надбавки — тринадесета заплата“, аз се опитвах да изкореня тази дърварска бюрокрация. Ако не бях чак толкова мързелив и малко по-талантлив, задължително щях да напиша „Ода за търговските представители“ и щях да накарам всички началници да я научат, та да помнят чий хляб ядат и чий коняк пият.

В този момент в офиса по продажбите единият от началниците на отдели общуваше с подчинените си. Което ще рече, че опознаваше пазара, като четеше отчетите им за свършената работа. Естествено, и дума не можеше да става за това да провери пазарната ситуация, като излезе сам на терена. След като получеха мекото кресло на шеф на отдел, главите на много хора се превръщаха в задници.

— Ето, в седмичния отчет има графа „Новини от пазара. Конкуренция.“ Защо не я попълваш вече втори месец? — обърна се той към уморения от глупавите въпроси свой подчинен.

— Ами, защото няма никакви новини и не са се появили нови продукти, които да се конкурират с нашите, какво да напиша в тая графа?

— Ами… ами напиши нещо. Тука има ли графа? Значи трябва да се попълни.

Спомних си как един доста талантлив търговски представител, изтощен от слушане на подобни въпроси, веднъж написа в тази графа за нов зелен грах, който се е появил на пазара в триъгълни кутии с етикет, който имитирал нашия. Когато неговият пишман-ръководител ми донесе този отчет със сгърчено от приближаващата катастрофа лице и на това отгоре започна да ми говори за нестандартния ход на конкурентите, аз юрнах всички шефове на отдели да търсят образец от тази изумителна продукция. Както вероятно се досещате, когато се върнаха с празни ръце, те мърмореха нещо от сорта на:

— Това е била някаква бърза промоция на конкурентите. Вероятно експериментът е бил несполучлив, тъй като продукция от този вид повече не се е появявала.

След като се изгаврих до насита с тяхното непознаване на пазара, допълнено от мързела им и от погледа им върху конкурентната среда през прозореца на собствения им офис, в течение на цял месец се споглеждах със служителя, който беше написал този отчет, и се усмихвах на начина, по който ги бяхме разиграли.

Щом видя, че влизам, шефът на отдела направи още по-сериозна физиономия и произнесе следната тирада:

— Добре, Александър. Приемам отчетата ти, показателите ти за месеца са добри, само че не описваш подробно посещенията си. Така цялостната ми представа за работата ти се нарушава, разбираш ли? Е, добре, върви.

 

 

Когато служителят от преките продажби излезе, седнах на мястото му и казах:

— Паша, кажи ми защо тормозиш хората заради някакви глупости? Той изпълнява ли плана ти?

— Ами, да.

— Изпълни ли плана за тримесечието? Има ли увеличаване на продажбите?

— Ами, има, ама това е отчет. Има и производствена дисциплина.

— И ти си мислиш, че той ще започне да продава повече, ако му мътиш главата с тези неща? Ако ти е толкова интересно какво обсъжда надълго и нашироко със снабдителите на магазините, да беше отишъл с него на срещите. Я ми кажи миналата седмица колко пъти беше на терена?

— Аз… — челото на Паша се сбръчка — имах работа в офиса. А освен това ситуацията не изискваше моя аутсорсинг на подчинените.

— Какво не е изисквала? — разкривих лице.

— Аутсорсинг.

— А ти можеш ли да кажеш тази дума на руски? Например, „моята подкрепа“? Или „моето участие“?

— Да, но в бизнес етикета съществуват редица общоприети изрази и аз смятам, че…

— Паша, би трябвало да се радваш, че той не те „аутсорсна“, както се изразяваш ти. Тъй като със сигурност си забравил как се водят преговори с клиенти.

— Не, не съм забравил, просто отчетите трябва да се анализират, а въз основа на анализите трябва да се правят краткосрочни и дългосрочни планове, затова аз ги изисквам от моите подчинени.

— А според теб, кой ги анализира? И кой прави планове въз основа на тези отчети?

— Ами… ръководството. — Той вдигна ръка нагоре — натам, където, според него, живееха богопомазаните от топмениджмънта.

— Паша, запомни — тези отчети не ми трябват на мен, а на теб. За да поставяш правилно задачите на подчинените си, а не да им ебеш мозъците, като ги караш да пишат разни митове и легенди за нови продукти. А пък аз, уважаеми, не пиша плана за продажбите в зависимост от това колко пъти в седмицата твоят пласьор е разговарял с леля Клава от магазина за хранителни стоки „Надежда“. Разбра ли?

— Да.

— Прекрасно. — Доста се поизморих от това празнословие и се отправих към вратата. — Да, Паша, без малко не забравих. Ела на мийтинг при мен в петък към единадесет часа… И си атачни отчета за работните си посещения и плановете за посещенията през следващата седмица, о’кей? Тогава ще анализираме. Можеш да аутсорснеш моята секретарка, между другото, тя пише много бързо на компютъра.

 

 

Върнах се в кабинета си, отворих файл, в който бяха цифрите за всекидневните продажби на компанията, за да погледна картината в отдела на този аутсорсър Миша.

Непрекъснато говорим за глобализацията. За транснационални корпорации, които поглъщат планетата и я превръщат в един гигантски завод с нечовешки условия на труда и мизерни заплати. Съвсем сериозно разсъждаваме на глас за това, че макдоналдсите, кокаколите и майкрософтите ни принуждават да правим това и онова.

Пълни глупости. Разбирате ли, че това са пълни глупости? Отдавна вече няма нужда да принуждаваш никого. Всички с гигантски крачки вървят към една „Компания без граници“. Замислете се защо моите подчинени, които общо взето са умни младежи, получили добро руско образование, се стремят да изглеждат по-тъпи, отколкото са в действителност? Получили са образование в класическия смисъл на думата. Не с тесен профил, а разнопосочно. Макар и не чак толкова задълбочено, но разкриващо широк хоризонт за прилагане на усилията за съзнанието на абсолвента. Образование, което поставя систематичното мислене по-високо от систематичното потребление. И кой от тях цени това?

Вместо да използват своята база, всички те се държат като тъпоумните и ограничени американци. И придобиват същите жестове, същите усмивки, същите маниери на поведение. И същия идиотски навик да говорят с думи, които приличат на рекламни слогани. Защо умните хора толкова упорито, ден подир ден, се правят на идиоти?

Знаете ли, аз не ги мразя заради това, че те са чиновници. А заради това, че мечтаят да бъдат чиновници. Войници от Международната корпоративна армия. И, не дай си боже, да им отнемеш тази мечта.

В унисон с мислите ми за армията вратата на кабинета ми се отвори и влезе Саша. Заместникът на нашия шеф по стопанската част Петрович. Саша, както и Петрович, беше бивш военен. Някъде преди около месец помолих Петрович да сложи в кабинета ми нова машина за рязане на документи, а също така да окачи на стената една черно-бяла снимка на женски крака върху маса в казино. Снимката наистина беше много стилна.

Целият месец тези мърльовци се размотаваха, надявайки се, че задачата им ще бъде отменена или забравена. Моята секретарка им се обаждаше всяка седмица и ето, че най-после това стана. Саша внесе прословутата машина с изпънати ръце, сякаш носеше шапката на Мономах. Физиономията му беше като на човек, който изпълнява войнския си дълг.

— Защо я носиш чак сега, Саша? Да не би да е дошла пеша от офиса на доставчика?

— Моля? Кой да е дошъл?

— Машината.

— Стига де! Това е дефицитна стока. За да я купим…

По-нататък последва витиевата реч за това, че през 2006 година в Москва е много трудно да се намери машина за рязане на документи. Още малко и сигурно щях да чуя „колко трудности и лишения сме изтърпели, докато намерим машината за рязане на документи“. Кимнах с глава, а в това време Саша тръгна заднешком към вратата.

— Чакай малко, чакай малко — казах, — ами снимката? Вече дори я сложих в рамка!

Лицето на Саша се вкамени. И той реши, че днес вече се е ПРЕРАБОТИЛ.

— Не може ли да дойда утре? — направи плах опит да се изниже. — Че трябва да свърша разни работи и в счетоводството…

— Саша, това на нищо не прилича. Ще го свършиш за пет минути.

Саша дойде до бюрото ми, вдигна слушалката на телефона и набра вътрешния номер на Петрович. Докладва ситуацията. Получи одобрение. Затвори слушалката и ми каза с официален тон:

— Ще я окачим. На какво разстояние от перваза?

Вцепених се. Страхотен въпрос, нали? Вие какво бихте отговорили? „На око“? И аз исках да кажа същото. Но в отговор се боях да не чуя: „Това колко е в сантиметри?“

Затова без да ми мигне окото отвърнах: „На метър деветдесет и два“.

— Е, тогава ще ида да взема рулетката — каза Саша и излезе.

Дай боже, след един месец пак да дойде.

Почти всички домакини преди са били началници на складове и на всевъзможни части за осигуряване на униформено облекло и продоволствие. Общо взето това беше онази чугунена и тъпа прослойка „фуражки“, които нямат нищо общо с руското офицерство и изобщо с хората, които защитават родината. Само дето по недоразумение все пак се наричаха „военни“. Точно те бяха героите на безбройните вицове от сорта на „ще копаеш от оградата до обед“, „ще боядисаш тревата зелена за посещението на началството“ и тъй нататък. И в живота те почти не се различаваха от фолклорните персонажи.

В офисите, т.е., използвайки тяхната терминология, в цивилния живот, те продължаваха да се държат както в казармата. Например, даваха пари на шофьорите да измият служебните коли не когато са мръсни, а когато „се полага“. X пъти в месец през зимата и Y пъти през есента и пролетта. А през лятото сигурно изобщо не се „полагаше“, тъй като времето е сухо. Ясно е за какво ставаше дума. По принцип военните коли се мият веднъж годишно. Когато идва началството.

Химикалките, телбодът, кламерите и ластиците не се даваха, когато са нужни, а по веднъж годишно в съответствие с протокола от инвентаризацията.

Когато се обръщаш към домакина за нов перфоратор на хартия, в отговор винаги чуваш:

— Интересно, а старият къде е?

— Не знам. Някой го е взел. Няма го.

— Ама, вие разбирате ли какво е това?!

И на това място започваше половинчасов монолог, в който можеш да чуеш, че да изгубиш перфоратора е все едно да изгубиш знамето на полка. И в предишни времена за такова престъпление щели да те изпратят пред трибунала. Че дори и да те разстрелят. След като изслушаш тази реч с надеждата, че когато свърши, все пак ще получиш желания канцеларски предмет, ставаше ясно, че в склада „не са докарали“ такъв. След подобен отговор обикновено ме избиваше студена пот.

Кой не е докарал, мамка му? Световният комитет за доставка на перфоратори ли? Перфораторменът от комиксите ли? Или ти, мързелив гадняр, вместо да подсигуриш компанията със средства за „комфортен бизнес“ и да купиш всичко навреме, седиш по цели дни на непоклатимия си задник и изписваш инвентарни номера на всичко, включително и на всеки кламер? Ако зависеше от теб, щеше да ги изпишеш и на гърбовете на служителите.

Най-вероятно всички тези хора бяха членове на Руския съюз на домакините и администраторите, съкратено — РСДА. Целта на организацията бе да внедри в търговските фирми свои хора на съответните постове, за да могат впоследствие да съсипят икономически тези структури. Да насаждат повсеместно бюрокрация, тъпотия, дребни кражби, саботажи, съветско мислене и провал на работния процес. За да настъпи моментът, когато всички търговски структури щяха да се превърнат в големи складове за хранителни продукти, спиртни напитки, канцеларски стоки, автомобили — в зависимост от предишния профил на организацията, унищожени от членовете на РСДА. И така цяла Русия щеше да се превърне в царството на „фуражките“. От Мурманск до Владивосток по телеграфните и телефонните линии (дотогава те вече щяха да са отменили интернет като средство, което ускорява информацията) щяха да се носят идиотски заповеди и нареждания, които никой нямаше да бърза да изпълнява в очакване на отмяната им.

Просто чувах бъдещите им телефонни разговори:

— Здраве желая, Петрович! (Естествено, всички началници на складове щяха да се казват Петрович.)

— Здрасти, Петрович! Какво има?

— При нас хората замръзват както по време на блокадата. Твоят склад не може ли да ни изпрати три влакови композиции дърва? Защото в нашия град една трета от личния състав (т.е. от жителите) ще умре до пролетта.

— Че как да ти ги изпратя? Трябва да получа нареждане от централата, от Петрович.

— Ами, той умря преди два месеца, а пък още не са назначили друг, откъде ще ти взема нареждане?

— Какво да направя? Без нареждане не става! Изпрати нареждане и тогава, ако щеш, вземи цялата тайга. Но без нареждане не мога. Не се полага.

— Да… ще чакаме да назначат някого в централата. Уставът си е устав. А ти как си, как са жената и децата?

— Караме я, караме я. Щабът ни е разквартируван в бившия музей. Идвал ли си тук? Намира се на площада, една такава грамадна сграда.

— Да. По средата има една колона?

— Точно така. Е, седим си тук и засега се топлим. С рамките на картините и разни стари мебели. Тука е фрашкано с такива неща. С тия мебели. Ще устискаме до пролетта. Пък тогава централата може да реши нещо.

— Е, бъди жив и здрав, Петрович. Обади се, ако има нещо.

— Тъй вярно. Хайде.

И докато ние тук си пропилявахме живота в клубните свърталища, тези Петровичи делово и целенасочено като същински дървояди разяждаха дървото на нашия бизнес. А пълната катастрофа се състоеше в това, че те дори успяваха да отгледат своя смяна от същите сашевци и володевци, които засега работеха като офис мениджъри. И един прекрасен ден, когато те укрепнеха, всички рискувахме да дойдем на работа и да бъдем „осъдени от триумвирата“ (шефа на стопанската част, администратора и офис мениджъра) на двадесет и пет години в затворнически лагер заради две изгубени химикалки и един изгубен маркер.

Докато плациках мислите си между домакините, шефовете на отдели и оставащите до края на работното време часове, по вътрешната линия ми се обади секретарката на ГЛАВНИЯ и с глас на гранитен сфинкс ми каза:

— Моля, елате при Алексей Андреевич — като в същото време произнесе името и презимето му с майчина нежност.

Облякох сакото си, оправих вратовръзката си, взех химикалката и тефтера (в случай, че най-ненадейно чуя гениален начин за добиване на философски камък или решението на теоремата на Ферма) и се отправих при ГЛАВНИЯ.

Алексей Андреевич Кондратов очевидно се чувстваше по-зле и от мен. Махмурлукът и (нещо, което беше още по-страшно на неговата възраст) недоспиването бяха изписани на лицето му с всички багри на медицинската палитра. Той наистина приличаше на дъга. За няколкото секунди, откакто бях влязъл в кабинета му, смени цвета си от бледолилав до сивкаво-синкав. Първото, което ми се прииска да му кажа, бе: „Защо се наливате с толкова водка? Не сте на седемнадесет години и отдавна вече не сте дори на двадесет и седем“.

Поздравих, информирах се за целта на моето повикване и получих отговор във вид на посочване с глава към левия ъгъл на кабинета, където на един стол като на тръни седеше заместник-финансовият директор на филиала — отвратителният кльощав французин Ален Гаридо. Отдавна вече бях намекнал на Кондратов, че всички проблеми и проверки и цялата тази гадория, която редовно ни се изсипваше на главите от Париж, е плод на шпионирането от страна на мосю Гаридо. Но по всичко личеше, че този мошеник до такава степен беше влязъл под кожата на централния офис (по зова на родната си кръв, тъй да се каже), че засега нямаше възможност да го разкараме. Вече три години с Гаридо живеехме в режим на „фронт без фронтова линия“, по всевъзможни начини си пакостяхме един на друг и пилеехме време да се накисваме взаимно и да се караме помежду си, вместо да си вършим работата. Тази война започна, след като аз рязко се противопоставих на инициативата му да се ореже бюджета на структурата по продажбите в полза на общия бюджет за развитие на компанията и да прехвърлим цялата реклама и всички промоции на филиала на една френска агенция, чийто директор беше най-добрият приятел на Гаридо. Много добре си представях какви акции щяха да развъртят с нашия бюджет и как щяха да се развият нещата. Оттогава нашата война ту стихваше, ту отново се разгаряше, тъй като този изрод не губеше надежда, че може да ми забие един между очите, за да си отмъсти за онзи инцидент.

— Ето, погледнете какво е измислил нашият отдел по маркетинга — каза ми Кондратов.

Гаридо ми подаде една скица на рекламен плакат за консервирана царевица. На нея беше изобразен истински мачо с волево небръснато лице, който седеше край масата и се канеше да завре глава в купчината царевица върху стъкления плот. Около купчината бяха разпръснати монети и банкноти. А над всичко това бе изписан слоганът:

„Сладка царевица «Тандюел» — ИСТИНСКО ЗЛАТО“.

— Е, и? — попитах. — Поставихме им задача да направят рекламни образци за регионалните промоции с идеята, че това е продукт за истински мъже. Или нещо такова. В заданието от централния офис всичко е описано много подробно. И те са ги направили. Какъв е проблемът?

— Ален е на друго мнение по този въпрос — каза Кондратов.

— Да. Аз иска каже това, че този имидж много провокасион.

— Че какво му е чак толкова провокасион? — започнах да се нервирам аз. С крайчеца на окото си забелязах, че на Кондратов много му се ще да се завре под бюрото си и там да поспи, та да не гледа как двете му корпоративни псета ще се хапят едно друго пред светлия му поглед.

— Този имидж прилича на гангстерски филм „Scar Face“ с Ал Пачино, ву компрьоне? (Той продължи на англо-руско-френски диалект.) Тази купчина корн лукс лайк а (тук направи пауза) драг, ю си? Нашият консомьор не гангстер. И това много дьомаж имаж бренд и може предизвика у консомьор лош фийлинг. О’кей? Ние има проблем, който трябва решава. Това иска да кажа.

Това вече минаваше всякакви граници. Дори на такъв кофти персонаж като мен не би му хрумнало да сравнява царевицата с наркотици. Като на това отгоре този малоумник Гаридо дори не беше в състояние да произнесе думата „кокаин“ на глас. Макар да бях сигурен, че се друса заедно с приятелите си, с френските главни готвачи и с рекламистите. И Кондратов притеснено извърна лице, когато Гаридо направи печална физиономия, а в кабинета се възцари „тежка атмосфера на съжаление“, както би написал някой сценарист. И на двамата им беше много неудобно, че аз съм „пропуснал такова безобразие“. И на двамата им беше много трудно да говорят в нашия офис за ТОЗИ проблем. И всички ние се грижехме за нашето целомъдрие в очите на потребителя и не искахме да провокираме никого, тъй като се занимавахме с „бизнес, свързан със здравето“ (консерванти, генномодифицирани продукти и т.н.). И двамата — Гаридо и Кондратов, в момента изпълняваха „гражданския си дълг“ за борба с порока, присъщ на „всеки нормален човек без вредни навици“. Макар че Кондратов фактически беше заклет алкохолик и като истински съпруг и баща на две деца днес щеше да отиде при проститутки, а пък Гаридо го очакваха „нормалните му колеги от френския клуб“. С пухкави устни, силни мъжки ръкостискания и карта от салона с ограничен достъп S&M в портфейла.

Заради лицемерието и фалшивото благочестие, които царяха тук, за тези неща не беше прието да се говори на глас. Град Москва приличаше на една голяма фирма, в която достъпът до порносайтовете беше забранен, но въпреки това в обедната почивка всички влизаха в тях, тъй като се бяха разбрали със системния администратор. Светът отдавна вече не се управлява от капитала. Лицемерието и фалшивото благочестие — това са истинските крале на света. Тук всички шмъркаха кокаин и ходеха като олигофрени, тресейки глави, но във всички печатни издания на средствата за масова информация тази тема се заобикаляше, върху нея се налагаше табу и тя се задраскваше с нечий черен маркер. Естествено, никой не искаше да говори за пороците си. Ние бяхме прилични хора, а не някакви си бандити от филмите на Тарантино. Живеехме с хронична хрема, обяснявайки всичко с лошия московски климат, на ден унищожавахме по три-четири пакетчета салфетки, смутено свеждахме очи, когато се срещнехме с познати или колеги в тоалетната на ресторанта (по десет пъти за една вечер), но въпреки това правехме възмутени физиономии при вида на смачканото лице на подчинения си, сумтяхме презрително, ако забележим на бюрото на някой наш познат книгата на Бъроуз и забранявахме новите идеи за външна реклама, ако тя съдържаше думи, които приличаха или бяха идентични с фрази от сленга и лексикона на наркодилърите.

— Какъв е този слоган? „Стълба към небето“? Това да не е реклама на железопътна линия до летището? Поне осъзнавате ли, че това словосъчетание е страшно двусмислено? И че може да предизвика у много граждани — нека се изразим така — не съвсем адекватно възприятие? Да, много хора биха могли да си помислят, че… могат да възникнат проблеми…

Пич, всъщност проблеми имаш ти. Не те, а ти старателно търсиш навсякъде познати символи и думи. И гадничко се кискаш, когато ги откриеш. Ако зависеше от теб, ти би забранил рекламата на прах за пране и употребата на думите „бял“, „бърз“ и прочее в печата. Когато ги чуеш, започваш да нервничиш, да въртиш мобилния в ръцете си и да се потиш в очакване на дисплея му да се изпишат такива прости и близки на сърцето на всеки московски баровец абревиатури като Саша Дил или Вова Първия. Ти си този, който има проблеми, чуваш ли, малоумнико? Искаш ли да си поговорим за това? Разбира се, че не искаш…

Гаридо не искаше да говори за това. С целия си вид той показваше, че след ВСИЧКО ТОВА изобщо нямаме за какво да говорим. И напълно се опиваше, възкачен на облака на собствената си победа в този дуел.

— И откога финансовата служба на нашата компания се интересува от разработките на отдела по маркетинг? Или този отдел вече не е на подчинение на търговския директор, а на заместник-директора по финансите? — попитах аз.

— Тъй като работим в един отбор, смятам, всичко в компания е респонсабилити на всеки служител. Всички ние върши едно дело. Вие кол ит тим спирит, изън ит? Аз прекарал достатъчно време в мултинейшънъл бизнес в Европа и Америка и, белив ми, има принсипълс и рулз, които вече идва в Русия. И имаж наши брендове, и имаж наша компания са бейзис за успех на цяла операция. Аз учуден, че вие още не разбрал това, макар заема такъв пост. Стрейндж, риали стрейндж. Когато аз работил в Америка — и той посочи с глава към Кондратов, — мосю Алексис знае на какво учили нас на бренд-тренинги…

На това място Гаридо включи програмата „Чуждестранен професионалист учи руските безделници да работят“…

Чужди експерти… В началото на деветдесетте години на отговорните постове във всяка уважаваща себе си фирма, която се занимаваше с едър бизнес, задължително заставаха чужди експерти. И ако по онова време това отчасти се обясняваше с недостига на собствени професионални кадри, то сега този рудимент беше почти необясним. Естествено, няма нужда да споменаваме онази част от чуждестранните мениджъри, които се купуваха срещу бесни пари от всевъзможните „BONY“ или „British Petroleum“, за да подготвят издигането на родния бизнес до международно равнище. По принцип присъствието на такъв специалист се оправдаваше.

За мен словосъчетанието „чужд експерт“ означава определен чуждестранен социум, който се състои от всевъзможни мениджъри в хотелиерския бизнес, директори на ресторанти, най-различни консултанти по асортимента, маркетингови специалисти, креативни специалисти и пласьори или оперейшън директори. В повечето случаи това бяха международни далавераджии или обикновени неудачници, пристигнали тук в началото и средата на деветдесетте години, с цел да подхванат в тази тогава все още дива страна собствен бизнес за продажба на стъклени дрънкулки на туземците срещу злато. Повече от ясно е, че онези от тях, които през този период не успяха да адаптират западните бизнес модели със стогодишна история към девствения терен на руското предприемачество, всъщност бяха абсолютно губещи. Но на всеки въпрос от този сорт те винаги бяха готови да отговорят с история за това как крадливите чиновници или pechenite banditi from Taganka Area са им отнели блестящия и доходоносен бизнес.

Ясно е, че човек, от когото собствената му родина има нужда, никога няма да я напусне, за да се занимава с бизнес извън пределите й. Освен ако не става дума за разгръщането на въпросния бизнес на интернационално ниво или за разширяването му в рамките на мултинационален холдинг. Всички останали обяснения от серията „аз просто обича пътешества“ или „имате толкова красиви жени“ са пълна измама. По този начин за кратък период хората, които бяха изместени от конкуренцията в собствените си страни, станаха наши бизнес вождове. Даваха им безумни (особено в сравнение с родните им страни) заплати, купуваха им служебни апартаменти и коли, плащаха сметките им в ресторантите и гуляите им с проститутките и с целия този антураж те демонстрираха собствената си преуспялост на околните руснаци, които още не бяха успели да станат техни работодатели. Така се създаде митът, че чужденецът винаги е по-скъп и по-добър от родния служител.

И въпреки това голяма част от биографиите на всички тези управляващи и консултиращи оставаха неизвестни. Собствениците на руските компании казваха за своите чуждестранни топмениджъри:

— Как така, не познаваш ли моя Джим? Преди три години той имаше толкова успешен бизнес в Русия, а после дойде да работи при мен.

Или:

— Е, Марк има огромен опит от работата си във водещи френски рекламни агенции.

Но какъв беше този успешен бизнес и кои бяха тези водещи агенции не се уточняваше. Както е известно, нашата руска традиция да държим на служба чужденци води началото си от цар Петър. А традицията да държим на служба чуждестранни далавераджии вероятно е започнала още от времето на войната през 1812 година. Когато пленените французи са оставали на служба у руските дворяни като учители по музика, по чужд език, по танци и по добри маниери. Наистина, щом е французин, значи със сигурност танцува добре и познава етикета и музиката. Нали в Париж всички са такива? А пък пленниците моментално започвали да търсят в себе си тези достойнства, за да получат службица. И си живеели така. Срещу добри заплати и авторитет (особено в средите на провинциалното дворянство) те учели своите подопечни. И често всичко свършвало както в безсмъртното произведение на Александър Сергеевич Пушкин:

След него първо ходила Madame,

след това Monsieur сменил я.

(…)

Когато във младеж метежен

Евгений вече се превръщал,

обзет от нежност и надежди,

изгонили Monsieur от къщи.

Точно така стана и в съвременна Русия. Отначало гръмнаха първите шумни скандали за кражби и злоупотреби, а след това започнаха обвинения в професионална непригодност и в докарване на бизнеса до границите на банкрута. А в това време се изградиха и родните кадри (които в много отношения вече бяха развалени от западните „учители“). И ето, че руснаците започнаха да стават топмениджъри дори във филиалите на западните гиганти, където преди под заплаха с пистолет не допускаха в управлението „чужди хора“.

Но, естествено, най-издръжливите от социума, който описах, продължаваха все още да стоят в Русия. И по всичко личеше, че вече нямаше начин да ги изселят оттук. Те наполовина бяха станали руснаци, бяха преминали през огън и вода, през фалити и сливания и се бяха вкопчили в мястото си със зъби и нокти. У тях вече го нямаше онова високомерие и онова безумно пръскане на корпоративни блага, но току се мяркаше поучителна нотка или снизходителен тон а-ла „аз съм чужденец и разбирам от бизнес повече от вас“.

И ето, че сега Ален седеше със съсредоточена физиономия на „чуждестранен професионалист“ и дрънкаше най-откровени глупости, на които ги учеха на специалните бренд-тренинги (които самият той едва ли бе посещавал, а по-скоро бе чел за тях в бизнес списанията). Той дълго говори по въпросите на морала, семейните ценности и обществото без пороци като за единствено верен подход в рекламата на продуктите на нашата групировка и в рекламата изобщо. И, според него, само хора с изключително ниска професионална култура можеха да провокират потребителите. Особено с отвратителни провокации, свързани с наркотиците.

Сигурно смяташе, че това е страхотен номер — да постави на дневен ред въпроса за състоятелността на нашия отдел по маркетинг и покровителството на всичко това от моя страна. Но ние не бяхме в Америка, където Гаридо беше работил десет години, според собствените му твърдения. Ние бяхме в Русия. И тук ръководителите не бяха готови веднага да започнат да си скубят косите заради това, че са допуснали такава ужасна провокация. Най-важното в противоборството с такива псевдоспециалисти беше да ги биеш със собственото им оръжие. Като в същото време действаш колкото се може по-нагло.

— Алексей Андреевич, вие ли открихте двусмислеността в този рекламен плакат? Имам предвид асоциацията с кокаин.

— Аз ли? Не, Ален дойде и ми го показа, иначе щеше да мине без проблеми — отвърна Кондратов.

— Аха, значи Ален. Хъм… — Направих продължителна пауза. — Ален, а вие знаете ли какво мислят фокус-групите за този плакат? Нашият маркетинг разпита около двеста респонденти в регионите и знаете ли какви асоциации предизвиква този образ у тях?

— Не, ама има фокус-група? Аз не знае това. И какво казал те?

— Ами, следното, господа. Регионалните потребители асоциират този мъж с човек, който е спечелил в казино или на конни състезания (банкнотите и парите на плаката) и който изведнъж е осъзнал, че има и по-важни ценности от парите. Разбирате ли, Ален? По-важни ценности. И нито един от запитаните не е направил асоциация с кокаина. Освен вас, разбира се. Но вашето мнение е много важно за мен и тъй като допускам, че няколко стотици потребители все пак могат да видят тази негативна асоциация, каквато направихте вие, ще поискам този имаж да бъде доработен.

— Това много интересен, което казал потребители, а може види рипортс? — попита Гаридо и презеленя.

— Утре сутринта. Пархоменко днес има почивен ден, всички материали са при него, но онова, което видях, опровергава вашата версия.

Кондратов въздъхна с облекчение, че разговорът е на привършване и каза следното:

— Ето, виждате ли, Ален. Нали ви казах, че при нас няма безконтролни ситуации. Бях сигурен, че маркетингът е работил в тесен контакт с търговския директор и останалите отдели. И че там са били направени необходимите анализи на потребителския пазар. Само че, знаете ли какво си помислих? А не може ли да сложим там и една жена? Една такава по-секси, та да придаде на плаката ефект на… — Той търсеше нужната фраза с пръсти във въздуха.

— … по-голяма привлекателност, така ли? Алексей Андреевич, ние тъкмо подготвяме паралелна версия на плаката. А как гледате на възможността да сложим море, или плаж, или дива природа като фон на жената?

— Точно така. Точно това исках да кажа. Мисля, че плажът е много подходящ.

— Ален — попитах, — а според вас сексуалното внушение няма ли да навреди на имиджа на нашата стока? Изобщо как се отнасяте към привлекателните жени? Имам предвид, в рекламата?

— Много добре. Да. Аз напълно съгласен. Само исках попита още нещо за фокус-група.

— Колеги, можете ли да продължите диалога си във вашите кабинети? Трябва да проведа един много важен разговор по телефона. — Кондратов ни подканяше да си идем. Станах, погледнах го бързешком и забелязах, че той ми кимна.

— Алексей Андреевич, значи да продължим да развиваме вашата идея с жените, правилно ли съм разбрал? — попитах накрая.

— Да. Развийте я. Другата седмица ми донесете проекта да го погледна.

Гаридо се прибра в кабинета си, без да ми зададе никакъв друг въпрос. Дори гърбът му излъчваше омраза към мен. Какво пък, султанът винаги има по няколко жени, а на почит е онази, която успее да му достави най-голямо удоволствие.

В крайна сметка целият бизнес се гради на системата на масовото духане. Ти духаш на боса си, подчинените ти шефове на отдели духат на теб, хората от директните продажби им духат на тях, босът ти духа на шефа на компанията в Париж, шефът на цялата компания духа на акционерите, а те чрез благотворителни фондове, чрез екраните на телевизорите и чрез предавания, посветени на здравословната храна, на свой ред духат на потребителите (в чиято кохорта влизат и хората от директните продажби), за да увеличат потребителската активност спрямо тяхната стока. Така се получава един вид затворен кръг на мултинационалните минети, в който не е ясно кой точно изпитва удоволствие. Всички едновременно или абсолютно никой?

Тананикайки си наум „The winner takes it all“, влязох в кабинета си, взех ключовете от колата си и слязох долу с намерението да вечерям в „Галерия“.

По пътя набрах номера на шефа на нашия отдел по маркетинг Пархоменко:

— Пархоменко, здрасти, почиваш ли си?

— Почивам си, а ти?

— Алексей, ти си пълен капут. — От другата страна се чу сумтене. — Ти ли направи макета на рекламата за царевицата по селата?

— Аз. Защо?

— И мислиш ли, че този плакат е нормален?

— Че какво му е… ще свърши работа в регионите. Тоя е също като онзи мафиот, дето го играе Ал Пачино. Когато си завира мутрата в кокаина, спомняш ли си? Според мен, дори изглежда смешно. Мисля, че ще има ефект.

— А ти не можа ли да измислиш нещо по-интересно, вместо да цунеш чуждата идея и да я лепнеш на царевицата? Защо не ми показа проекта?

— Ами, нямах време. Беше готов едва в петък, а пък ти си тръгна рано. А пък в понеделник и вторник имах почивни дни, какво е станало? Ако има нещо, ще го оправим.

— Кур е станал. Току-що ти прикривах задника пред шефа и пред Гаридо.

— Какво иска франсето?

— Нищо. Съзрял в плаката ти аналогия с кокаина. Същата, за която ми говориш. Смешната, да ти го начукам. Смешнико мой. Ти си същински Петросян в рекламата. И най-подробно показа всичко на шефа и дори разказа от кой филм е откраднато и на какво прилича твоята царевица. Направо се чудя как не си я вапцал в бяло. Че картината да е пълна. Липсва само един нож за отваряне на консерви. Във вид на кредитна карта. Да.

— Да си таковам мамата… И какво, голям скандал ли стана?

— За твой късмет го замазах.

— Длъжник съм ти, шефе.

— Разполагаш с една нощ, за да направиш протокол от фокус-групи. Само че се разбери с някоя прилична агенция да ти даде бланки. Обади се на моя Вадим от цигарите, той ще уреди всичко. Фокус-групите трябва да кажат следното — преразказах му моите фантазии.

— Ама това са пълни глупости, разбираш ли?

— Глупости са, когато гангстери рекламират царевица. А това не са глупости. Това е шансът да ти спасим задника.

— Ясно. Ще го направя. А какво да правя с плаката?

— Вземаш мацки и красиви пейзажи и слагаш там царевицата. Само че измисли хубав слоган.

— Аха. Значи както винаги, нали? Огромни бърни, цици, дупета и бански костюми, нали?

— Да. Шефът вече го одобри. Само да не събереш някакви травестити, чу ли?

— Не ме обиждай. Извинявай, ама много бързахме. Хванахме се за първата идея и го направихме.

— Ти все бързаш. Винаги бързаш. Хайде, Льоша, да не ме издъниш. Всички протоколи от фокус-групите и проектът на новия плакат да минат през мен, о’кей?

— Тъй вярно, другарю командир на дивизия. Смятай, че вече всичко е готово.

— При тебе винаги всичко е готово. Хайде, бъди жив и здрав. Шибан Ал Капоне.

 

 

Прекъснах връзката и бях обзет от чувство за изпълнен дълг. След това то бавно премина в умора от свършената работа, а после в ясното съзнание, че през целия ден общо взето не свърших нищо смислено, а после всичко това потъна в чувството ми за глад и желанието ми за празник. Вече бях стигнал до „Галерия“.