Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Духless, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XXI век)
- Характеристика
- Оценка
- 3,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978
- Разпознаване и корекция
- mladenova_1978
Издание:
Автор: Сергей Минаев
Заглавие: Духless
Преводач: Ива Николова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Персей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Пламен Тотев
Технически редактор: Йордан Янчев
Коректор: Митка Печева
ISBN: 978-954-9420-49-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3222
История
- — Добавяне
Питер
Селцето, гдето вехнеше Евгений,
бе кътче най-прекрасно…
Отношенията ми с Питер приличаха на браковете между различни династии. Сигурно точно така младите принцове-престолонаследници, които са се женили за по-възрастни жени по политически причини или заради синята им кръв, са успявали да ги заобичат въпреки това. Защото щат–не щат, но им се е налагало да живеят с тях. Да живеят, да се чукат и да раждат нови престолонаследници. Затова са били принудени да ги обичат, откривайки някакви интересни черти в характера им, в маниерите им на поведение и във външния им вид. Иначе как биха могли да правят престолонаследници? Понякога от такива чувства тип „въпреки това“ са се раждали не съвсем нормални деца. Деца, заченати без любов.
И при мен беше същото. Тъй като идвах доста често в този град по работа, бях принуден да свикна с неговото сиво небе, променливо време, влажен климат и жълта вода от крана. А какви деца щяха да излязат от моята връзка без любов с Питер можех да си представя само в най-страшните си сънища.
Когато дойдох за пръв път в Питер, стигнах до извода, че заради депресивната атмосфера тук могат да се правят само следните неща: да се събудиш сутрин, да се надрусаш и да тъпееш; като се свестиш, да се удавиш във водка и да плачеш; да ридаеш от безизходицата и от сивото небе, да се провесиш през прозореца и да смесиш сълзите си с непрестанния дъжд. И да се чукаш. Да се ебеш отчаяно, тъй като разбираш, че заради тези уклони всеки твой секс може да се окаже последен.
По-късно, след като изминаха три години, постепенно започнах да свиквам с Питер. През това време вече идвах по четири-пет пъти в годината и се обзаведох с няколко познанства, няколко безсмислени любовни авантюри и още повече скандални истории с хулиганстване в клуба, сбиване по време на домашни купони и други такива. В онези години се опитвах да вляза под кожата на града. Да се впиша в елита и да възприема някои питерски навици, та най-накрая да престана да изпитвам тук такава мъчителна скука и депресия, от която ми беше страшно трудно да изляза дори и след като се върнех в Москва. Когато ми се струваше, че донасях в пътната си чанта камъни, откъртени от питерската мъка. Този период на флирта ми с Питер не доведе до нищо особено. Както ми бяха казвали преди това зрелите хора, които бяха живели и бяха родени в Питер, за да свикнеш с него, трябва да се научиш да разбираш тукашните жители. Които не бяха такива надути еснафи като в Москва, а бяха много по-културни и много по-необременени от онези плътски удоволствия, на които се отдаваха московчани. Безусловно питерци бяха много по-интелигентни, по-образовани и по-човечни от останалите жители на Русия. Неслучайно Питер се смяташе за културната столица. За своеобразен бастион на духовността.
Сега вече много по-добре разбирах града и неговите настроения. Не бих могъл да кажа, че пътят към това познание беше лесен и приятен, а по-скоро обратното. А пък истините, които ми се разкриха, не бяха достойни за количеството време, което човек изгубваше за тяхното постигане. Тук беше много по-добре да бъдеш безгрижен командирован и да не се обременяваш с тези изкилиферчени знания. Още повече, че тяхното постигане няма да ви помогне с нищо.
Основната тема на извисените духовно жители на Питер беше манията им за собствената им значимост и особеност. Всичките им разговори с московчани в крайна сметка се свеждаха до две теми: „Европейският Питер и московската Рязан“ и „Дай една стотачка до утре“. Сякаш над целия град тегнеше проклятието на „бившата столица“. Дори хората, които бяха пристигнали в Питер от губернията, веднага се заразяваха с този вирус. И също започваха да водят тези глупави разговори за културната столица: „По вашите улици има тълпи“, „Всички пари отиват в Москва“ и т.н. Те моментално научаваха историята на Питер и всички негови исторически паметници и знакови места (което само по себе си беше прекрасно), но понякога в желанието си да изглеждат като „истински питербургчани“ изпадаха в доста комични ситуации.
Веднъж се разхождах по улиците на града с един мой питерски познат, който вдъхновено ми доказваше колко хубаво е тук, „а пък при вас, в Москва, е същински ужас“. За това колко комфортно се чувства тук и как не ми завижда. Пътьом ми разказа историята на някои паметници на културата, а когато стигнахме до края на улицата, каза, че „тук е била една от най-опасните зони по време на артилерийския обстрел през войната“. След това ми сподели още нещо за ужасиите от блокадата на Ленинград, аз го изслушах с огромно уважение и се поинтересувах дали някой негов роднина не е загинал по време на блокадата. А той някак между другото най-цинично отбеляза:
— Не, какво говориш! Аз пристигнах тук от околностите на Мурманск преди три години — и продължи увлекателното си повествование за тегобите от блокадните времена.
С което ми даде храна за размисъл и за този сатиричен очерк.
Естествено, корените на цялата тази „значимост“ се криеха в малкия мащаб на всичко, което се случваше в града. На всяко събитие, което излизаше от ритъма на града само на милиметър, се придаваше колосално значение. Независимо дали ставаше дума за ревю на колекцията на някой бутик (за пети път) или за посещение на питерски диджей в Ибиса. В последния случай всички водещи питерски журналисти (двама на брой) гърмяха със заглавия като „Нашите са в Ибиса!“ или „Питер дава тон“ (като че ли този диджей не се е притискал сиротно до стената, а наистина е бил хедлайнът на всички шоупрограми през сезона на острова).
Общо взето в града не се случваше нищо. Всички се варяха в собствения си сос, изсмукваха от пръстите си поводи, за да се съберат още веднъж и да обсъдят за четиридесет и осми път същите клюки, да злословят срещу Москва и след като се напият на вересия с уиски на някоя презентация, да разкажат за пореден път на познатите си, че тези дни заминават за Москва. Завинаги. С вече подготвен и много доходен бизнес. И как ще се върнат след една година, а пък те „ще си тънат тук в блатото си“. Но е ясно, че никой няма да замине наникъде и че всички тези истории ще се повторят през следващата седмица.
А по този начин ставаше ясно и цялото презрение на нашата европейска столица към Москва. Първо, заради затвореността на собствения й свят и заради липсата на събития от европейски мащаб в този европейски град. Второ, заради подражателството. Целият питерски елит, всички събития, клубове и ресторанти напомняха за Москва в умалени размери от преди пет-шест години. Всичко се свеждаше до противопоставянето на двата града. Ето, при нас са интелигентите хора, а при вас са търгашите, при нас казват правилно „парапет“, а при вас, тиквеници такива, кой знае защо казват „перила“. Тук ние сме заобиколени от паметници на културата (които толкова много обичаме, че ще се съпротивляваме до прегракване да ги дадем на частния бизнес, докато не се разпаднат окончателно), а вие сте заобиколени от клубове и т.н. Както е известно, ние най-много мразим онова, към което се стремим, което толкова старателно копираме, на което завиждаме и което искаме да притежаваме. Казано накратко, „обекта на желанието ни“. А завистта почти винаги се маскира със снизходително презрение.
Друг питерски проблем беше липсата на пари. В общоградски мащаб. Не, тук, разбира се, имаше богати и много богати хора. Но в по-голямата си част хората тук бяха бедни. С по-ниски заплати и по-малки възможности, но най-важното бе липсата на желание да работят. Да блъскат, да се гърбят или както там още се нарича. И този техен вроден мързел, мудност и страх да не се напънат не можеше да се компенсира с никакви „там, при вас, в Москва, са всички пари, при вас е правителството и банките, при вас е нашият Путин“. Предполагам, че онези московчани, които са вкарали бизнеса си и в Питер, ще ме подкрепят.
Затова в Питер можеше да се живее на заем. Тук ти можеш да дължиш две стотачки на приятеля си, този твой приятел да дължи две стотачки на своя приятел, а той на свой ред ти дължи две стотачки на теб. И тази кръгова зависимост беше в основата на много отношения. В един момент всички опрощаваха дружно всичко на всички, а след две седмици възстановяваха въпросния статут на квотата от дългове.
Тази бедност на аудиторията и то на най-активната й част от млади хора между двадесет и тридесет години удряше много силно по бизнеса. Съгласете се, че е много трудно да издържаш ресторант, ако всеки петък имаш по двадесет и двама посетители, от които двама плащат за четирима, а още осем души идват с онези, за които плащат, и довеждат и приятелките си.
Когато навлезеш в тукашния стил на живот, ти става абсолютно ясно, че жителите на северна Палмира изобщо не се различават от жителите на Москва. Те са същите еснафи, купонджии, чиновници и просто безделници, каквито има в Москва. Просто в града има по-малко пари, а оттам — и повече проблеми. И над града като гира, като тежка гира надвисва комплексът на бившата столица, която не се е окопитила през изминалите десетилетия. Той витае във въздуха и удря по мозъците на жителите като прибоя по крайбрежните улици на Нева. И с всеки следващ удар става все по-ясно, че въпреки всичките си опити да бъде столица, Питер все повече и повече става провинция.
Изобщо не мога да разбера защо този комплекс не беше изчезнал, но с него всички, които живееха тук, се чувстваха по-зле. Това напомняше разореното дворянство с вечните му амбиции и пълната му невъзможност да ги постигне. И заради това хората се мразеха и още повече мразеха града, в който живееха. А градът им отвръщаше със същото. Отмъщаваше им заради това, че са го построили върху кости, заради омразата и заради стремежа им да избягат оттук.
Градът, построен от други хора. За да могат в него да живеят други хора. Хора, които да поддържат в нужното състояние тази красота и това великолепие. Всичките му дворци и изумителни сгради. Всичките му канали и крайбрежни улици. Паркове и градини. Които да излизат сред природата, а вечер да изпълват театрите, оперите и ресторантите. И с достойнство да влизат през парадните входове и през разкошните дървени портали, високи по пет метра, и които днес са сменени с тези уродливи железни врати с ръждясали бутони на кодовото устройство за бравите. И тогава градът щеше да блести, изпълнен с чувство за собствено достойнство.
А след това онези хора бяха измрели, а градът бил заселен с тези свине и хлебарки от всички възможни Горно и Долно Уйново, на които цялото това великолепие им беше през хуя. Те искаха да имат ниски тавани, за да бъде тъмно и влажно. Та никой да не вижда как нощем изяждат остатъците от чуждия за тях град, как се оригват, как пият бира и бавно превръщат околното пространство в село с атмосферата на Средна Русия. Което не стъписваше погледа с мрамора на сградите си и в които те се чувстваха толкова автентично. Естествено, такива хора нямаха нужда от тавани, високи пет метра, с гипсови орнаменти по тях. Защото свинете не гледат нагоре — там, където е небето. Те просто нямат вратове…
И ето, че аз отново бях в Питер. Лежах на леглото в стаята на хотел „Невски палас“ и се опитвах да стана, да си взема един душ и да се преоблека. Минах през всички канали на телевизора по четири пъти, прегледах минигида за ресторантите на хотела, „този рай за чревоугодници“, в който, между другото, беше невъзможно да се яде, станах и тръгнах към банята с походка на натирено към мелницата магаре. Преди да се съблека, набрах номера на мобилния телефон на директора на представителството Володя (който беше станал толкова нагъл, докопвайки питерската си „хранилка“, че дори не си бе направил труда да ме посрещне и просто бе изпратил своя служител) и го помолих след четири-пет часа да събере всички наши питерски дистрибутори, за да обсъдим положението ни на пазара и съвместната ни работа. Прекъснах връзката и му пожелах наум да прекара остатъка от времето до моето пристигане там в адски мъки.
След това отворих двата крана и ваната бавно започна да се пълни с вода, чиито цвят беше като на повечето фасади в Питер. Т.е., казано по-просто, ръждива. Паметта ми моментално и великодушно ми подсказва редове от хотелската брошура: „“Невски палас" — хотел висша категория, място, което, без съмнение, се препоръчва на гостите на Северната столица". Взех от поличката над мивката всички тубички с шампоан, гел и течен сапун и излях съдържанието им във ваната. Появилият се покров от пяна постепенно покри ръждивата вода. Свалих дрехите си и влязох вътре. Хрумна ми да направя паралел между пяната и тържествата по случай тристагодишнината на Питер. И, наистина, погледнато издълбоко, се получаваше едно и също. Ремонтираните фасади на сградите по булевард „Невски“ скриваха олющената мизерия на вътрешността им, срутващите се входове и апартаменти с тръби, които непрекъснато се пукаха. Точно като тази пяна. След като можеш да ремонтираш две сгради и да боядисаш няколко дворци, като продадеш всичко това на федералния бюджет за 700 милиона долара, какво ти пречи да сложиш нова санитарна техника на ръждясалите тръби и после да продаваш на „гостите на Северната столица“ една стая за 15 хиляди и 35 рубли за една нощ?
Въпреки това топлата вода ми помогна да релаксирам и да пречистя мозъка си от последствията от сутрешното „ускорение“. Прекарах във ваната около един час, избръснах се старателно, след това отидох в стаята, извадих багажа си от чантата и започнах да си обличам костюм. Общо взето настроението ми се пооправи. След още половин час допих кафето си във фоайето на хотела, обадих се на любителя на силната денс музика Льоша и излязох от хотела.
Нашият питерски офис се намираше в една симпатична къща, построена в средата на деветнадесети век. Макар щатът му да беше повече от скромен — само осем души, той заемаше пространство от сто квадратни метра, което се обясняваше със съображения за икономии или нещо такова. Винаги съм бил много далеч от тарикатлъците по стойността на заплащането на арендите.
Щатът на представителството ни в Питер се състоеше от директора Володя Гулякин, неговата секретарка, мениджъра по маркетинга, шофьора, тримата пласьори на продукция (Даша, Маша и мисля, че беше Наташа) и момичето Полина, което изпълняваше неизвестни функции, но носеше гордата титла офис мениджър (когато я погледнах за пръв път, в мен се породи подозрението, че тя изпълнява предимно интимни функции). Представителството не се занимаваше с директни продажби, а само контролираше работата на нашите дистрибутори, маркетинговите бюджети и промоциите. Колективът приличаше на колхоз от новото време, в което цялата мъжка работа се вършеше от жени на заминалите на фронта мъже под диригентството на хитрия председател, когото не вземаха в армията по болест. Офисното пространство беше хитро преправено на килийки с различен обем, в които бяха настанени въпросните жени с цялото им огромно имущество. Те по цели дни пиеха чай и кафе и понякога прекъсваха това занимание, за да отговарят на обаждания от Москва или на клиенти. Освен асоциацията с колхоз, питерското представителство ми приличаше на околийска болница. Заради рутинната си и спокойна работа дори жените тук изглеждаха като болногледачки, чиято възраст не можеше да се определи. Бяха или на тридесет и две, или на петдесет и четири години. Всъщност всичко това напомняше болница за леки случаи, в която мирише на чистота, старост, бинтове и кражби. Да, да, кражбите също си имат миризма. Усещаш я, когато се озоваваш в колектив от дребни мошеници. Вероятно порите на телата им отделят някакъв специфичен хормон, който мирише на притеснителен срам, на мошеничество и страх. В светлината на последните идеи за преминаване към директни продажби настроението на директора на нашия питерски приют съвсем обяснимо не беше много добро. От една страна, той щеше да получи увеличение на щата и бюджета за маркетинг, но от друга страна, щеше да се нагърби с неминуемата лична отговорност за плана по продажбите, която вече не можеше да се прехвърли на неорганизираността на дистрибуторите.
Прекрачих прага на офиса, обзет от жажда да действам. Странно, но тукашната атмосфера на мудно безделие винаги предизвикваше в мен обратното желание. Вероятно от чувство за конфронтация. Поздравих персонала, който днес беше представен в пълен състав и се тълпеше във фоайето. Съгласно американските корпоративни правила стиснах ръката на всяко от момичетата, макар че бих могъл да ги целуна и по бузките, както бе прието при сладникавите французи и вечно похотливите италианци. Но, честно казано, перспективата да целуна тези жаби изобщо не ме въодушевяваше и затова избрах подчертано деловия англосаксонски стил.
И всички бяха много радостни, и всяка ми каза нещо от сорта на „Добре дошли!“, или „Как пътувахте?“, или „Хареса ли ви Питер?“, или някакви други подобни глупотевини, които съответстваха на момента. А по лицата им бяха изписани различни реплики или коментари на тази сцена от сорта на „Бива си го, симпатичен мъж“, или „Столичен малоумник“, или „Дали да не го попитам ще ми платят ли майчинството, ако стане нещо?“ И по челата на всички, сякаш изписан с червен маркер, пулсираше единственият въпрос, който ги обединяваше: „ЗАЩО?“
Греейки от гостоприемство, Володя се появи, тръгна към мен и дълго ми стиска ръката. Тук се появи един много деликатен момент. Ако той ме беше посрещнал заедно с всички във фоайето, щеше да покаже на служителите си, че също е много развълнуван от появата на московския посетител и бърза пръв да му даде клетва за вярност. Подобно блюдолизничество би могло да разклати статута му на местен болярин в очите на челядта и би означавало пълното му преминаване под моя юрисдикция по време на посещението ми. От друга страна, ако беше останал в кабинета си, би демонстрирал пълно неуважение към мен, което нямаше да остане безнаказано. А когато ме посрещна насред пътя, като господар на къщата, Вова изцяло спази кодекса на честта на корпоративния самурай. В чието имение цари пълен ред и пълно разбиране за процедурите на демонстрация на делови респект.
— Добре дошли в града-герой Санкт Петербург — усмихна се Вова.
— Благодаря. Как сте? Конкуренцията още ли не ви е победила?
— Мисля, че не е, засега всичко е тип-топ! — Това беше още една от англосаксонските фрази, които заедно с „оки-доки“ предизвикваха у мен позиви за повръщане. — Ще пием ли кафе?
— Разбира се, че ще пием, Вова, разбира се. За колко часа насрочи срещата с дистрибуторите?
— За два часа след обед. Вече ми спукаха телефона да звънят, питат какво са намислили московчани.
— Я стига — настроих се на шеговитата вълна, която той подхвана, — какво можем да намислим за вас? Просто ще си поговорим два часа за природата и времето и ще се разотидем.
— Е, искаш ли да изпием по едно кафе и да отидем да обядваме?
— Не, Вова, ще обядваме утре. По-добре кажи на секретаря си да ми подготви данните за оборотите на клиентите, задълженията по дебитите, рекламните бюджети и изобщо — ти си знаеш. И помоли персонала да не се пръска.
— Вече сме подготвили всичко — отвърна Вова обидено. — Още вчера го направихме.
— Да, виждам, че при теб дисциплината е направо като в казарма. Е, тогава ми дай един час да прегледам документите, после ще поговоря със служителите, а след това ще започнем да разпитваме и дистрибуторите.
Дори и да бе очаквал от мен някакво усърдие, Гулякин очевидно не предполагаше чак такова нещо. Според информацията, с която разполагаше, го очакваше посещение на отявлен безделник и любител на веселбите и нощния живот. Какво пък, по-добре да видиш веднъж и тъй нататък. Картинките понякога наистина са лъжовни.
Прекарах още един час с документите, преписах си годишните обороти от клиентите, сравних ги с броя на обслужваните и с бюджетите, записах си някои неща в бележника и прегледах пощата си. След това извиках един по един мениджърите по продажбите, осведомих се за постиженията им и поисках мнението им за откриването на собствени, директни продажби. Всички до един твърдяха, че разходите за този преход са несъпоставими с резултатите, разказаха ми за неподготвеността на пазара за големи обеми и склонността на клиентите да не си плащат, с която в момента се занимаваха дистрибуторите. Отбелязах, че Гулякин прекрасно беше провел подготвителната работа. Тук почитаха и се страхуваха от господаря, който бе успял да убеди персонала, че нещата биха тръгнали на зле.
От време на време в залата за преговори, която временно се бе превърнала в мой кабинет, надничаше Гулякин, информираше се дали всичко е наред и изпращаше секретарката си да ми донесе кафе.
В един момент мобилният ми иззвъня и заговори с гласа на питерския ми приятел от интернет Миша:
— Зиг хайл! — Миша беше откачен на тема историята на Третия райх, дори наскоро ми пробутваше легендата, че неговият дядо бил германец, пленен по време на блокадата на Ленинград, а след това останал тук, създал деца и предал по наследство на Миша арийската строгост и един щик от времената на Втората световна война. Тъй като не разполагах с данни, които да опровергават това, не ми оставаше нищо друго, освен да вярвам на твърденията му.
— Воистина зиг хайл — отвърнах.
— Още ли си в Рязан или вече си при нас, в столицата?
— В столицата съм, в столицата съм. В Питер.
— Е, и какви са плановете ти?
— Плановете ми са по плана, Миша. А ти готов ли си? Уговорката ни важи?
— При мен всичко е като в подводница „кригсмарин“ — имам цел, имам дистанция, а останалото са подробности.
— В колко ще торпедираме?
— Ами, ела към девет часа, ще успееш ли?
— Да!
— Добре тогава, до скоро, че нямам излишни пари за телефони.
Това означаваше, че днешната вечер щеше да бъде посветена на духовността. И това ме зареждаше с оптимизъм, чиято липса усещах толкова силно тази сутрин.
След това допих кафето си, разбрах се с мениджъра по продажбите Маша след обед да обиколим заедно търговските пунктове, след това проведох няколко телефонни разговора, влязох в тоалетната, където се опитах да измия сънливото си състояние със студена вода, а след това в течение на още двадесет минути се разхождах из офиса, прозявайки се.
В стаята, където седеше секретарката на Гулякин, имаше радио, от което звучеше „Hunting High and Low“ — една от любимите ми песни на „А-НА“. И аз седнах на стола за посетители, усмихвайки се глупаво, и дори започнах тихичко да си тананикам. Обзе ме някаква изумителна премала и ми се прииска да положа глава на нечие рамо и може би дори да заплача. И за известно време ми стана хубаво и спокойно. И изобщо не ми се щеше да помръдна и ми се струваше, че всичко наоколо е застинало. И известно време пребивавах в това прекрасно състояние на безтегловност на разсъдъка си, докато реалността не ми съобщи с гласа на Гулякин, че дистрибуторите вече са в залата за преговори. И аз скочих, сякаш някой е натиснал на гърба ми бутон с надписа „омраза“.
Дистрибуторите бяха най-отвратителните от всички звена във веригата на покупко-продажбите. Нито един дистрибутор в Русия, който отговаряше за продажбите в собствения си регион, не се грижеше за утвърждаването на нашата търговска марка. По принцип асортиментът му беше изпълнен с всевъзможни продукти от дадена група стоки, които често се конкурираха помежду си. Дистрибуторът винаги обясняваше това изобилие с потребностите на пазара, който избира доставчика в зависимост от обема на предлагания асортимент. Каквито и тренинги да провеждате, каквито и рекламни бюджети да предлагате (естествено, не става дума за гиганти като „Бакарди Мартини“ или „Филип Морис“), нищо не може да накара дистрибутора да свърне от пътя на брутните продажби към малкия акцент на вашата марка. Нито един дистрибутор не може да бъде заразен с философията на вашия продукт и делото, което вие страстно обичате. Цялата идеология на дистрибутора е в това да извлича моментални печалби и да си присвоява малка част от получения бюджет за кратък период от време. Очевидно всички дългосрочни проекти, свързани с дистрибуторите, за изграждане на „здраво партньорство с опции в бъдещето“ и съвместно усвояване на пазара са пълна утопия. Вашето бъдеще може да свърши с появата на по-изгоден продукт, който е аналогичен на вашата група (пък макар и много по-лош по качество). Или ако дистрибуторът приключи с дейността си, като построи вила на испанското крайбрежие и след това продаде или закрие компанията си. Един от малкото начини за успех е да имаш малък собствен щат в региона, който да контактува с клиентите директно, пришпорвайки дистрибуторите да доставят по-бързо стоката и да извършваш вместо тях работата по увеличаване на продажбите на конкретен пункт. Може също така да корумпирате няколко служители на дистрибутора, за да увеличи вашите продажби, но няма никакви гаранции, че тези служители, както и техните господари не работят по същата схема с всички доставчици.
Дистрибуторите са като скакалци, които изяждат отгледаната на полето и наторена с бюджетите ти реколта и винаги са готови да размахат криле и да излетят на друга поляна, бръмчейки за промените на пазара. Те много приличат на курвите по пътищата, с които никога не знаеш дали срещу мангизите си ще получиш удоволствие или ще пипнеш някаква неизвестна венерическа болест. В първите редове на инструкциите, посветени на работата с дистрибуторите, трябва да бъде записано следното: „Когато навлизате в нов пазар чрез дистрибутор, никога не бива да забравяте, че вашите действия имат временен характер. Те са свързани с разходи и риск да изгубите всичко заради проститутската политика на вашия дистрибутор. Когато започвате работа с дистрибутор, вие трябва да сте съвсем наясно докога ще трае тя, за да откриете собствени продажби“. Общо взето цялата схема и от двете посоки беше изградена на прецакването. Всичко зависеше от това кой щеше да се окаже по-хитър и по-чевръст. И дали ще успееш бързо да заработиш самостоятелно, преди дистрибуторът да е изсмукал всичките ти бюджети и бонуси. И дали ще заработиш самостоятелно, без да изгубиш клиентите си и огромно количество време.
И ето, че тези десет души — по двама от всяка компания, седяха в залата за преговори. Разменихме си визитки, а Вова между другото обсъждаше някакви въпроси с някои от тях. Трябва да отбележа, че атмосферата беше доста напрегната. Тук спокойни изглеждаха само трима души: търговският директор на компания „Импулс“, неговият началник на отдел „Маркетинг“ и аз. За мен всичко беше ясно, но тези двамата бяха представители на нашия най-голям дистрибутор. Представители на такъв дистрибутор можеха да се видят във всяка зала за преговори. Те бяха самодоволни и уверени в себе си кретени с евтини костюми и вратовръзки със задължителна игла, които с целия си вид показваха колко много си зависим от тях.
На края на масата сиротно се бяха сгушили представителите на двете най-малки фирми. Те нервно пиеха кафе и поглеждаха със завист към колегите си от конкуренцията. И осъзнаваха, че всичко, което щеше да се каже тук, в най-малка степен се отнасяше за тях. И никакви нови блага нямаше да се изсипят на главите им (дай боже, поне да не ги лишаха от досегашните). И че ги бяха поканили по-скоро от любезност, за да направят морален жест към онези, които събират трохите от земята. Очите им бяха много тъжни. И четиримата седяха един до друг, обсъждайки малките си проблемчета шепнешком, докато едрите риби боботеха самоуверено и се смееха високо. Но, естествено, не предизвикваха никакво съжаление в мен. Подлизурските погледи, с които ме стрелкаха в желанието си да докажат с какво усърдие работят с нашите продукти, още повече ме убеждаваха, че ако някога всичко това се промени и те си разменят местата с онези, които в момента свиреха първа цигулка в този оркестър, щяха да се държат още по-нагло и да се надуват още повече, жадувайки да отмъстят за времената, които са прекарали като врабчета на масата на улично кафене.
Повтарям, че не изпитвах абсолютно никакво съжаление към тях и им желаех час по-скоро да фалират, както и всички останали.
Така или иначе подхванах разговора за резултатите от изминалата финансова година, като ги гледах в очите и описвах работата в целия регион така, сякаш тя беше само тяхна заслуга. В най-високата точка на тази моя хвалебствена ода, когато раменете им почти се изправиха и изпълнените с недоумение погледи на присъстващите ги накараха да се почувстват почти значими, аз завърших емоционалната част и обърнах глава към Големите партньори на масата, повечето от които вече потропваха с пръсти по плота й. Заговорих за предстоящите битки с конкуренцията, откроих ролята на двама от най-големите ни партньори и не забравих да спомена перспективите пред нашия нов дистрибутор, чиито представители кимаха и си записваха нещо в бележниците.
След това Гулякин разказа за концепцията за работата с новите групи продукти, начерта на дъската графиката на ръста на потребителското търсене, каза за конкурентноспособните предимства на новия продукт и изобщо направи всичко възможно повечето от присъстващите (включително и аз) да започнем да се прозяваме.
Накрая на заседанието предложих на присъстващите да зададат въпроси. Естествено, най-животрептящият въпрос беше отпускането на допълнителни бюджети за новите ни продукти. Един от представителите на малките фирми се опита да намекне за проблемите на логистиката и дебитните задължения на малките магазини, но останалите моментално му запушиха устата. Тук никой не се интересуваше от проблемите на аутсайдерите, както и от характеристиките на новия продукт.
Когато чуха от мен, че, разбира се, ще има допълнителни бюджети и че те ще бъдат разпределяни от нашето питерско представителство, търговският директор на „Импулс“ се успокои, изтърси, смеейки се, нещо от сорта на „с това трябваше да започнете“, Гулякин се опита да подсили хумористичната вълна с тъпата фраза „оставихме го накрая за десерт“ и срещата на трудещите се от търговията на едро вече пое към приключване. Представителите на „Импулс“ се оправдаха с преговорите си с някаква търговска верига и се сбогуваха, малко по-късно дребосъците станаха от масата с физиономии на обречени, а пък аз излязох в коридора, като преди това помолих пратениците на втория по големина дистрибутор, които по време на цялата среща седяха с неудовлетворени и малко злобни лица, да останат.
Отидох в тоалетната, в течение на пет минути плисках лицето си със студена вода, за да разсея умората, подтиснатостта и желанието да се наспя, които ме налегнаха. Когато на връщане минах през фоайето, ме пресрещна един делегат от групата на дребосъците, който любезно ме спря, каза ми някакви вълнуващи думи за съвместната ни работа и ме покани на „партньорска вечеря“. Оправдах се, че съм ангажиран и отказах, оставяйки в пълна самота човека, който ме изпрати с поглед на пребито куче.
След това прекарах още тридесетина минути с представителите на компанията (тя се казваше „Тръст-М“ и аз се сетих за разказа на О’Хенри с названието „Тръстът, който фалира“), разпитах ги за трудностите в работата им, за очакванията им от новата група продукти, за маркетинговата политика на тяхната славна фирма и за проблемите на дистрибуцията. Изключително доволни един от друг (особено след моето обещание да преразгледаме бюджетите, които им отпускаме от Москва), си стиснахме ръцете, разменихме си номерата на мобилните и най-после се разделихме. На сбогуване единият от тях ми даде сгънат на две лист и каза: „Това е за вас като резюме на разговора ни“. Аз го погледнах изненадано, а после мушнах листа във вътрешния си джоб.
Преди да си тръгна, се видяхме бегло с Гулякин, който се поинтересува какви са впечатленията ми и ми предложи да вечеряме заедно. Но предвкусвайки вече уговорената вечер, посветена на младостта, отложих срещата ни с него (тъй като по сценарий нямаше да я избегна) за утре на обед и тръгнах „на терен“.
Прекарах остатъка от деня, обикаляйки различни търговски пунктове. Заедно с онези „Ленти“, „Метро“ и „Рамстор“, които ми приличаха на източни робовладелски базари или опустошени от чергари градове на Римската империя. Там цареше същото хаотично движение на хора, които с безизразни лица тикаха колички пред себе си, пълни догоре с най-различни боклуци. Носеха се всеобщо боботене, оглушителна музика по радиото, която често се прекъсваше от лаещите обяви по високоговорителя, семейства, които бяха отишли в хипермаркета като на посещение в музей за изящни изкуства, опашки на касите и масово побъркване.
А вместо с крепости стени с окачени по тях безжизнени градски знамена, цялото това варварско безумие беше заобиколено от бетонните стени на супермаркета с лентите на рекламните постери:
НАЙ-ДОБРИТЕ ЦЕНИ В ГРАДА…
След като ми показа три капища, посветени на боговете на глобалната търговия, мениджърът Маша, която по време на четиричасовия ни разговор каза не повече от хиляда и двеста думи (при предишния ни разговор те бяха шестстотин петдесет и пет, с изключение на „резултати“, „супервайзинг“ и „по-точно“), ме заведе обратно в „Невски палас“, където навих на руло влажния чаршаф от днешния ден.